Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

145 години свободна София

Е-поща Печат PDF

Слово на Боян Ангелов, председател на СБП, произнесено на 4 януари 2023 г. на празничния митинг-тържество, пред Паметника на Българския Опълченец в София

В многовековната история на България има дни, години и векове на горести и погроми, но има и величествени векове и години. На европейската интерактивна карта, която виждаме в смартфоните си и където, във времево измерение, една секунда се равнява на век историческо време, бихме могли да проследим как държавата ни ту свети, ту потъва в мрак. През 681 година България възлезе в своето величие и нейните духовни великани създадоха глаголицата и кирилицата – графичните знаци на старобългарската писменост, станала основа на множество литературни езици. Днес на тази свещена кирилица четат и пишат над 250 милиона човешки същества, а тя е една от трите азбуки на Европейския съюз.

От 1018 до 1285 година България потъва в политическия и административен мрак на византийското потисничество, но тази тъмнота е привидност, защото духовно родината ни не е поробена. Охридската българска патриаршия, макар и принизена до ранг архиепископия, остава покровител на всички наши църкви и манастири, а богослуженията там се извършват на роден български език. Второто българско царство достига до три морета – Черно, Бяло и Синьо (Адриатическо). Територията му е толкова обширна, че от северната до южната граница се е стигало за тридесет дни на кон, а от западната до източната – за двадесет дни.

Второто отечествено затъмнение е от горестната 1396 година до 3 март 1878, когато Санстефанска България отново възкръсва върху политическата карта на Европа.

След десетки бунтове и въстания, след неизброими жертви, след отчаяния и надежди руският император Александър II решава, че ще освободи православните българи. През април 1877 г. 280 000 руски войници и 7500 български опълченци преминават река Дунав при Свищов. За вицегубернатор на Свищов е избран Марко Балабанов, който преди това заедно с Драган Цанков месеци наред обикаля европейските столици, за да моли да бъде подкрепен народът ни по пътя към своето освобождение. Помощници на вицегубернатора са Иван Вазов – бъдещият патриарх на българската литература, и четиринадесетгодишният Алеко Константинов.

Единствено Русия тръгва с войските си, подкрепена от 50 000 румънска армия, начело с Карол I. Битката на връх Шипка остава в историята като нечуван апотеоз на саможертвата. След победата на руските войски при Плевен към София се придвижва Западният отряд на Дунавската руска армия, предвождан от генерал-лейтенант Йосиф В. Гурко. Руските войски извършват отново невиждан и нечуван във военната история подвиг. Преминават мразовития непристъпен Балкан, за да освободят София. Самият Гурко признава, че без помощта на гордите и снажни българи, които са давали подслон и хляб на войниците му и са впрягали своите волове, за да преведат оръдията през опасните планински проходи, този зимен преход не би успял. На 4 януари 1878 година София е свободна!

А за да бъде столицата ни запазена унищожение, ние дължим почит на още трима смели мъже: на гарибалдийския офицер Виторио Позитано – вицеконсул на Италия, на Леандър Леге – вицеконсул на Франция, и на Йозеф Валдхард – консул в Букурещ и вицеконсул на Австро-Унгария в София. Именно те заявяват, че няма да напуснат София, дори тя да бъде опожарена, и заедно с руските войски спасяват града. Турците бягат, защото срещу тях застават четири велики сили: Русия, Италия, Франция и Австро-Унгария.

Ние трябва да се преклоним и пред още двама мъже: това са губернаторът на София Пьотър Алабин, който спасява Софийския санджак от турските войски и башибозушките орди. Другият велик мъж е проф. Марин Дринов, който пръв посочва Паисий за основоположник на новата българска история. Той успява да внуши на Аксаков, Черкаски и Алабин, че София трябва да бъде столица на България, защото е най-близо до македонските земи, останали под турска власт.

Нека се поклоним пред чутовния подвиг на хилядите руски воини, дошли от северните степи, за да дарят София и нейните жители с най-висшата човешка ценност – свободата!

 

 

БОТЕВ

Е-поща Печат PDF

Петър АтанасовВ подножието на поета —

поетите, обидно дребни,

блуждаещи и непотребни

останки от разбита чета.


В подножието на поета...


Да рухнеш

като ангел в четническа униформа

с продупчено чело на Вола

или да се развяваш из България на воля

за сметка на държавата си клета...


Кое е по-достойно за поета?


Да станеш връх

или да драпаш към върха?


Но вече не достига дъх

за песни.

(Наднормено тегло, хипертония...)

Очакваме спасителните пенсии,

макар че всяка сутрин ние

все още бръснем мъх.


А той на двадесет и осем

имаше брада огромна!


Каква неизмерима пропаст

разделя възръстта от мъжеството,

пишурката от гения

и роба от свободния човек!

Търпението е безвремие.

Стрелката на часовника се срути.


От Вола вее Вечност.

За няколко минути

поезията се разходи между нас,

но после пак изчезна.

Като в бездна.


Прегракнаха безпомощните ни гласчета.

В подножието на поета.


 

ШУМЪТ ВЪВ ФРАНЦИЯ И БАНКЕРСКИЯТ ДОМ НА РОТШИЛД

Е-поща Печат PDF

Поглед към протестите във Франция от висотата на проектния анализ

 

Шумът във Франция продължава и възниква естественият въпрос: а каква е неговата реална цел? Против кого е насочен? В крайна сметка, всички мълчат като комунисти на разпит, и затова трябва самостоятелно да запълваме пропуските. Ето сега ще опитам да направя това.

Преди всичко, трябва да се замислим за това, откъде дойде Макрон. На този въпрос много пъти съм отговарял, но ще опитам още веднъж. Ключов вариант стана прословутият брекзит, то ест решението на елита на Великобритания да излезе от Европейския Съюз. Това решение бе взето в ситуация на практически разкол на обществото, примерно 50 на 50, както е било в края на 30-те години, когато напиращия към властта „Западен“ елит, за чийто традиционен фронтмен се счита Чърчил, успява да победи традиционната британска имперска част на Капиталистическия проект (в лицето на подалия оставка монарх Едуард VIII).

Днес в елита на Великобритания съществува свой разкол. Аристократическият елит изигра своето (капиталистическият проект отдавна, след 1945 година, е преминал в мрежови стадий и сигурно губи от „Западния“), но затова пък отново надига глава Юдейският проект, който намери нова базова страна именно във Великобритания. Напомням, не бива да се бърка глобалния проект и елита му с религията. Наистина, този проект можеха да го нарекат по някакъв друг, по-удачен начин, но така вече се е получило исторически.

 

Михаил Хазин


Конфликтът между „Западния“ проект (за когото Великобритания не представлява особен интерес, елитът и САЩ са готови да я жертват според необходимостта) и Юдейския проект, за когото проектната страна днес е дело на принципа, е ясен. В рамките на пребиваването си в ЕС на фона на икономическата криза Великобритания не я огрява особено, Германия постоянно я „забива“, а днес постоянното обръщане към САЩ, в ситуация, когато САЩ и Германия са в конфликт, може да докара повече негативи, отколкото позитиви. Но да се излиза от ЕС просто така е прекалено, доколкото за съхраняването на икономическата база и възстановяването на цикъла на възпроизводство е необходима собствена валутна зона, с брой на потребителите минимум 300-400 милиона.  Такива на територията на Великобритания явно не се наблюдават.

„Западният“ проект, с две думи, не разполага с решение на съответния проблем за Великобритания, което доста отслабва влиянието на този проект сред основния елит. А ето че алтернативната група, Юдейския проект (който в нашата конспирологична литература фигурира под условното наименование „Ротшилди“) предложи решение. И то се състои в това, под Великобритания (заедно с валутата) да се построи арабският свят. Още повече, че през последните 200 години там е натрупан колосален работен опит.

Разбира се, за това, за да се справят с размирните араби им е нужна някаква свръх идея. Естествено, в качеството на такава е била избрана ликвидирането на държавата Израел, която, още повече, е била създадена съвсем не по писанията на Завета. Като цяло, регионалната група ционисти винаги са се намирали в сложни отношения с елита на Юдейския проект. Не че винаги са воювали, но понякога работата е стигала до твърде остри конфликти. Във всеки случай, ликвидирането на съвременния Израел (разбира се, с преселването на населението му, и тук възниква темата за Крим, за което многокатно е писано в последно време) за Юдейския проект не е забранена тема. И, между другото, през последните години този въпрос няколко пъти се е промъквал в изказванията на много информирани експерти.

Бедата е там, че през 2016 година всичко тръгна с главата надолу: за президент на САЩ вместо Х. Клинтън (която би подкрепила плана за ликвидация на Израел, въпреки че е представител на „Западния“ проект, в нейна редакция, разбира се) бе избран Д. Тръмп, който категорично не е съгласен с този вариант. И тогава елитът на Юдейския проект във Великобритания задейства резервния план, който на практика напълно повтаря проекта „Наполеон III“, осъществен от същите тези Ротшилди през втората половина на XIX век.

Нека припомня, тогава банкерският дом на Ротшилд финансира политическата кариера на Луи Бонапарт, племенник на Наполеон, чийто баща е брат на Наполеон I, а майка му е дъщеря на първата му жена Жозефина де Богарне, целта на което е било да не се допусне създаването на мощен континентален блок между Франция и усилващата се Прусия. Именно от времето на Наполеон III Франция и Германия (Германската империя възниква като резултат на франко-пруската война през 1870 година) на практика влизат в противоположни политически блокове през последвалите 100 години (при което Франция винаги влиза в един блок с Великобритания) и така не успя да бъде създадена мощна антибританска коалиция.

Днес задачата е малко по-различна. Ако успеят да разцепят ЕС (вече без Великобритания), то потенциалната еврозона  ще изчезне и ще се появи възможност да се създаде валутна зона, в чийто състав влизат Великобритания, Франция, Испания и Португалия, страните от Магриб и Френска западна Африка. Това вече са достатъчен брой потребители и собствени природни ресурси, което ще позволява на Лондон да гледа в бъдещето с някакъв премерен оптимизъм.

Между другото, нека отбележим, че технологията, която Макрон ползва за разрушаването на ЕС, можем да я наречем „да бъде по-свят от Папата Римски“. То ест Макрон критикува политиката на Германия (която разбираемо е главната мишена) от гледна точка на това, че Меркел прави недостатъчно за запазването и развитието на това обединение. Но основната му задача е противоположна.

Ясно е обаче, че по този начин Макрон напълно ликвидира проектната територия за „Западния“ проект, където той се чувства „като у дома си“. След идването на Тръмп на власт в САЩ, такава територия остана само ЕС, с неговата либерална брюкселска бюрокрация. За финансистите бе напълно невъзможно да изгубят и тук. И понеже главната заплаха за ЕС в днешно време е Макрон, необходимо е да бъде премахнат. Обичайните технологии, които се използват са тези на „оранжевите“ революции.

Друга работа е, че общите настроения в обществото силно са се променили и затова започналия протест бе подет и от консерваторите, представящи капиталистическия проект, който на територията на Западна Европа се подкрепя от старата аристокрация и „стария“ континентален елит. Именно след техен пас протестиращите искат за президент Тръмп (т.е консерватор) и протестират против засилването на либералните реформи. Но идеята на либералните организатори за разрушаването на ЕС  си остава.

Кой и как всмуква в средата на „жълтите жилетки“ тези или онези лозунги е отделен въпрос. Но, както ми се струва, представеният анализ, осъществен на базата на разбирането на глобалните проекти, дава някои основания за разбирането на протичащите протести. Въпреки че,това не е всичко. Има още много за анализиране и уточняване.

 

11.12.2018 г.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

 

Геният не е „един от нас”

Е-поща Печат PDF

До завчера нямах представа за съществуването на легендарния режисьор Максим Генчев - разбираемо е, живях двайсет години в емиграция. Според нашите жълти медии няма кинаджия или театрал, който да е заслужил по-скромен епитет от „велик, сюблимен, непостижим“ или „митичен и легендарен“. Едва преди два дни чух името Максим Генчев и научих за неговия филм „Ботев“, излъчен по БНТ (и частично финансиран от нея) - от унищожителните зрителски коментари. В тях звучеше пълно единодушие с мненията на филмовите критици и оценката на публиката - което рядко се постига. В този смисъл продукцията на режисьора Максим Генчев „обедини нацията“.

Никога не гледам филми, посветени на българските национални герои. Литературните творби, в които те се явяват като действащи лица, все пак са друго нещо, защото словото оставя много на въображението на читателя. А тъкмо въображението изгражда образа на историческата личност, която е всепризнат символ на една нация. Сценичните изкуства и най-вече киноизкуството, винаги ще бъдат обречени на неуспех в опита си да изобразят героя, който в народното съзнание отдавна е надхвърлил човешките измерения. Дори когато този опит е добронамерен, осъществен от талантливи творци, а не от чираци или вманиачени самозванци. Живеейки в милиони сърца, националният герой е станал толкова многолик, че вече е невъзможно да му се даде една единствена форма и един единствен образ.

Може би „Записки по българските въстания“ беше едно от съвсем малкото български кинематографични постижения, които опровергаха това правило и избегнаха тази прокоба. Успехът на творбата се дължи както на великолепната - ликуваща, саможертвена - актьорска игра, довела зрителите до патриотичен екстаз, така и на сценария, стриктно следващ документалния разказ на Захарий Стоянов, т.е. историческата правда в най-чист вид - през погледа на очевидеца. По този начин филмът успя да се доближи до усещането за подема на Априлското въстание и ужаса от неговия разгром, изразен от Вазов в „Епопея на забравените“:

 

О, движенье славно, о, мрачно движенье!

Дни на борба горда, о, дни на паденье!

 

Друг успешен филм, увенчан с всенародна признателност, е несъмнено „Капитан Петко Войвода“, в който, освен прецизния, правдив до последния детайл, сценарий на големия писател Николай Хайтов, се възправя и могъщата актьорска фигура на Васил Михайлов, свещеното чудовище на българското кино.

И все пак, съгласете се, нито гюргевските апостоли, нито Капитан Петко Войвода като исторически личности, са съизмерими с абсолютните български гении - Христо Ботев и Васил Левски.

Както заявих, до този момент избягвах, обзета от неловкост - да гледам филми, посветени на Ботев и Левски. Но настояването на един скъп приятел да напиша отзив за филма на Максим Генчев, ме накара да го потърся в Ютуб и да се подложа на това предизвестено изтезание.

Бях убедена, че продукцията представлява някаква злоумишлена провокация към българския народ, някакво светотатство. Защото ми е известно, че БНТ и сороските НПО-та не биха дали и грош за възвеличаване на Родината в лицето на най-знаменития неин син. Но на екрана не видях дори това - или по-точно то се губеше в общата плътна мъгла, омотала всичко - сценарий, режисьорски решения, актьорска игра... Сценарий сякаш изобщо липсваше, а операторът просто бе заснел някаква поредица от сценки. Не стана ясно за какво е бил нужен режисьор, особено в баталните сцени, в които, в които някакво сляпо стадо се пребутваше напред и назад, предизвиквайки неловки смехове дори у зрителите в Ютуб. Без тези бутафорни баталии, публиката щеше да спечели - мъчението й щеше да трае по-кратко. Лицата на актьорите бяха невзрачни, незначителни, без помен от външна или духовна прилика с персонажите. Играта беше нелепа, скована, ледена - принудени движения на скърцащи автомати и гласове на восъчни манекени, на мъртъвци. Такава некадърна декламация би засрамила и самодейците от някоя провинциална прогимназия. Не зная кой историк с фалшива диплома е бил консултант по костюмите, но четниците бяха сякаш навлечени с провиснали разноцветни анцузи и на главите им се мъдреха калпаци досущ като капата на Бойко Борисов. И тези дрипави двайсетина несретници се клатушкаха в разпилян строй от Козлодуй до Врачанския Балкан – и изглеждаха по-безобразни от башибозушка шайка. Нещо като тримата глупаци, тръгнали на екскурзия по стъпките на Ботевата чета. Питам се защо режисьорът, щом не се е занимавал с друго, поне не е събрал повече статисти за масовките? Или може би Кошлуков се е оказал скъперник?

Едно ме радва - разбрах, че „планинските сценки“ са заснети в Старозагорско и моите мили Околчица и Йолковица, родните ми скали, мрачната каменна пустош на моя Балкан, не са били поругани от тази трагикомедия.

Съвсем малко епизоди бяха свързани с конкретната историческа обстановка, със селищата и местностите, в които се е разиграла трагичната съдба на Войводата и неговата чета, а такъв подход обикновено спасява посредствените исторически филми от пълен провал.

Особено жалки бяха въплъщенията на Ботев и Каравелов. Двамата се караха като цигани през плет, сякаш в някаква хумореска от шоуто на Слави. Брадата на Ботев беше прекалено дълга, а тая на Каравелов - почти незабележима, тридневна. Сякаш първият бе откраднал брадата на втория.

„Многострадална Геновева“ ли? Ще има да я гоните Геновевата!

Що се отнася до частната история на Вела, черкезина и къдравия четник, пришита с бели конци към историческата драма, там вече фантазията на сценариста и режисьора се бе разбушувала на воля. Не разбрах обаче целта на тази измишльотина.

Филмът на Максим Генчев ще остане в българската памет и с други нелепи сцени - например тази с капитан Дагоберт Енглендер, неговия офицер (помощник-капитан или кормчия) и грозничката дама-интелектуалка или дописничка на европейската преса, които, изтъпанени фронтално срещу  зрителя, рецитираха абзаци от репортажи за потушаването на Априлското въстание и откъси от Ботевата публицистика, докато „Радецки гордо плува по златни вълни“.

Като основен символ във филма „Ботев“, ще се запечата в зрителското съзнание и онази кална локва, през която задължително прецапваха конниците-черкези - и на отиване, и на връщане - по няколко пъти. Имах чувството, че намерението на творците е било да ни убедят колко кална е била - и си остава - душата българска.

Инфантилните смехории на Максим Генчев ме подведоха и прекалих с тях. Целият му филм представлява „смешен плач“. Сама по себе си уродливостта на това мъртвородено недоносче и некадърността на създателите му, са обида за българския народ. И дали нарочно или не - превъзходно осъществяват целите на финансиралите го НПО-та - да бъде стъпкано националното ни самочувствие и нашите национални герои да бъдат показани на екрана като палячовци.

Но има и друг - съзнателен, умишлен - похват, който десетилетия наред унищожава българската историческа памет и чест. Това е „приземяването“ , „очовечаването“ на нашите герои - „превръщането им от неодушевени схеми - в живи хора“. Това е сатанинско, коварно и опустошително течение в „изкуството“ в целия свят, особено в сценичните изкуства. То се представя за напредничав „реализъм“ с човешко лице: „И героите са били хора, санким? Яли са, спали са, любили са, карали са се, та и други органични нужди не са им били чужди - какво да правиш, човещинка!“

Целта е принизяването, натикването в грубата материя на националните символи. Щом представиш личността, олицетворяваща националния идеал - като „обикновен човек“, ти погубваш този идеал и цялата нация, която възторжено се е клела в него. Да, героите са били хора, но те са имали идеална същност – те и затова са гении! А тази идеална същност, ние нито искаме, нито можем да представим на зрителя. Представяме му осакатен, опошлен „човешки образ“, лишен от върховната мисия, с която Бог е пратил гения на земята. Празна черупка. А геният е дошъл сред нас, не за да бъде „един от нас“, а за да стои неизмеримо по-високо над нас. Да ни буди. Да ни води. Да ни учи, да ни облагородява, да ни дава свещения си пример! И после да се върне в небесата, в идеалния, в духовния свят, който го е създал.

Христос е дошъл в човешки образ на земята. Но неговите ученици са знаели, че той е Син Божий. И като такъв са се отнасяли към него. А не като към „един от тях“.

Каква историческа памет може да има народ, който гледа кино с крещящ като стринка Ботев, разменящ си пазарски хули с Каравелов? С хленчещ като пеленак  Ботев, мушнал се в ембрионална поза в някаква скална дупка и проклинящ оттам „земя и небо, звяр и природа“? Какъв исторически пример ще бъде даден на поколенията, които гледат карикатури, а не гении?

„Принизявайки героите“, авторите на подобна лъжекултура искат да изглеждат по-високи от тях - нали те са създатели на тези фалшиви образи? А „създателят“ стои над създанието - казва моят баща. И е прав!

Ясно е, че филм за Ботев и Левски не може да бъде сътворен. Особено в „очовечен“ вариант. Особено в днешните времена на духовен мрак. Особено от хорица с нищожна дарба като Максим Генчев и компания.

Самият Вапцаров ни е внушил, че да изваеш образа на Ботев дори в литературна творба, е невъзможно. Самият Вазов не му е посветил поема - не защото му е „завиждал“, а защото всичко казано за Ботев, е недостатъчно. Духът на гения трябва да живее в сърцата и делата ни.

Нека не го докосваме. Да не се сравняваме с него. Да не се домогваме до него. Да го оставим завинаги на неговия Връх. Геният, както писа проф. Симеон Янев - не е „един от нас“!

 

 

Истини с ефекта на неутронна бомба

Е-поща Печат PDF

На 30 ноември в националния Дом на науката и техниката, София, Федерацията на научно-техническите съюзи, съвместно с Техническия университет – София, организира научно-практическа конференция под наслов: „Енергийният преход в България – анализи и перспективи“.

Разделен в два панела дневният ред на конференцията включваше разнообразни аспекти в интерпретацията на темата. Забележителното в случая бе, че от една страна водораздел при тях се явяваше конюнктурната предпоставеност на масирани, но лековерни теории за бърз преход към „безвъглеродна енергетика и индустрия“. От друга страна, основани на прозрачни и опровергаеми медийни внушения за т.нар. „екологична катастрофа“ и „климатичен ад“, пред които е изправен светът, те демонстрираха несъмнения научен потенциал на авторите, който твърде разточително обаче, бе инвестиран от тях в „батерийка за откриване на Америйка“, според знаменития стих на поета Валери Петров.

Относно т.нар. научни търсения и тяхната полза от осъществяването им, твърде показателни бяха реакциите на претъпканата зала № 4.

Събрала ветераните от гвардията на енергетици, геолози, деятели на транспорта, от металургията и машиностроенето, тя безпогрешно реагираше на някои самоцелни разработки, основани на удобни, но грубо неверни данни, които се поднасяха в редица доклади. И се наслагваше впечатлението, че завидната изобретателност на някои автори обслужва не дори полупрозрачно сложната комбинация на силните мира сего, за налагането на енергиен глад като условие за осъществяването на далече по-човеконенавистнически идеи. И тъжното в случая бе, очевидното разминаване на авторската съвест с онова, което всеки учен и нормален българин би трябвало да разбира според понятието „национален интерес“.

Осъществяването на т.нар. “преход към зелена енергетика“, конкретно за България, е път буквално към нейната индустриална смърт. Това е водещият мотив, който обосноваваше интереса към конференцията. И в този смисъл бе напълно недопустимо това да не е първият и основен извод, на всеки от участниците в нея с тежка университетска и научна титла. За съжаление, повтори се, за кой ли път, онзи лековерен синдром, чието най-ярко проявление бе и си остана похабеният авторитет на цяла плеяда български икономисти, подкрепили с имената си един друг „преход“ – печално известният „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България“, по-известен като Програмата „Ран-Ът“. Преди 30 години той бе приет, образно казано, като безуговоръчна директива и най-лековерно бе „транспориран“ в стопанския живот на България, за да отвори една несвършваща страница на разрухата, родена от напътствията на тогава все още новия „голям брат“. Тези указания и напътствия върнаха България със 100 години назад в нейното историческо развитие, за което свидетелства и поместената витрина на разрухата.

Днес отново ни спускат директиви за транспориране, но обстановката за тяхното „претворяване в живота“, уви, е повече от благоприятна. България е управлявана вече 30 години от правителства, за членовете на които националният интерес, както би казал Бай Ганю, е бош лаф; а грантовете на „Отворено общество“, „Америка за България“ и четирите действащи на територията ни германски фондации, са ерозирали в максимална степен съвестта на държавните чиновници и за съжаление, на научната общност. Уморена от лъжи и фалшиви призиви за европейско щастие нацията няма достатъчно съпротивителни сили, за да се противостои на изкусната и отработена методика на новите колонизатори, които със замах или стъпка по стъпка, както в случая, създават необходимите им условия за опразване на територията.

Все още обаче има честен прочит на всичко, което се случва. В зала 4 на Дома на науката и техниката, на 30 ноември, прозвуча съвместният доклад на проф. дгн. Георги Георгиев и на дългогодишния деятел на енергийния комплекс „Марица изток“ инж. Щерьо Щерев, който изцяло поместваме в броя. Няма да бъде пресилено ако кажа, че изнесените истини от двамата автори имаха ефекта на неутронна бомба и в истинския смисъл разобличиха десетилетната политика, целяща да спре енергийното сърце на България.

Прочетен от инж. Щерьо Щерев докладът буквално изправи залата на крака. Но дългите и нестихващи аплодисменти не бяха наградата само за двамата автори. Те бяха и един отрезвителен контрапункт на онова щедро субсидирано лековерие на научни съвести и самоцелни изследователи, наети да подържат живо пламъчето на надеждата, че все пак би могло нещо да спасим или да компенсираме с отпуснатите за случая средства по т.нар. План за справедлив преход.

Напразни усилия и жалки надежди. Но тъкмо на тази игра се разчита до онзи безпощаден удар на фаталната европейска брадва, която ще обозначи завинаги планираната линия на невъзврата, относно икономическото възстановяване на България. Особено в контекста на текущото ентусиазирано налагане на еврото и убийството на българската национална валута.

 

 


Страница 463 от 471