“Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници“.
Левит, 25:23
Към написването на тази статия ме подтикна един въпрос на 9-годишния ми син. След излъчени по гръцката телевизия новини за Украйна той дойде при мен с учебника си по история (в момента са на урока за покръстването на Рус) и ми зададе въпроса: татко, а кого сме покръствали? Макар и да съм историк по образование, не можах веднага да намеря подходящия отговор.
“Ние виждаме света не такъв, какъвто е той, а такъв, каквито сме самите ние“
Идол означава обожествяване на човешките илюзии и понякога стигаме дотам, че да си сътворим идоли дори от своите деца и от любимите си хора. Още по-често си сътворяваме идол от миналото, приписвайки му неща, които не са се случвали. Украинската историография е не толкова наука, колкото политика. Националистическата историография по принцип се характеризира с антинаучност, защото за нея е важно не онова, „което е било“ (историята), а онова, „което ще бъде“ (политиката). Нацията е идеологически проект, част от който е „политиката, насочена към миналото“.
Тезата „Украйна не е Русия“ се крепи върху три исторически идола: Киевска Рус, Малорусия и Галичина. Общото помежду им е това, че тяхната самобитност се е формирала извън границите на Московската държава и следователно там са изворите на украинската идентичност. Ще изложа позицията на гръцката историческа школа относно това “кого сме покръствали?“, изхождайки от обратното, т.е., защо всичко това не е Украйна. После ще се спра на най-интересното – раждането на „украинската идентичност“ в рамките на социалната политика за коренизация от епохата на СССР и нейните резултати от Майдана до Донбас. Но първо - „кого сме покръствали?“
ОТ АМЕРИКАНСКИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ
ДО ДЪРЖАВНИЯ ДЕПАРТАМЕНТ НА САЩ
Ние, долуподписаните, сме руснаци, които живеят и работят в САЩ. С нарастваща тревога наблюдаваме как сегашната политика на САЩ и НАТО ни поставя върху крайно опасния път на сблъсък с Руската федерация, а също и с Китай. Мнозина уважавани и патриотично настроени американци като Пол Крейг Робъртс, Стивън Коен, Филип Джиралди, Рей Макгъвърн и много други отправят предупреждения за назряваща трета световна война. Но техните гласове се заглушават от глъчката в медиите, които са пълни с лъжливи, неточни и лишени от каквито и да е доказателства твърдения, че руската икономика е в руини, а руските въоръжени сили – слаби. Обаче ние, които познаваме и руската история, и сегашното състояние на руското общество и въоръжени сили, не можем да приемем тези лъжи. Сега чувстваме, че е наш дълг като руснаци, живеещи в САЩ, да предупредим американския народ, че го лъжат, а също така да му кажем истината. А истината е следната: ако има война с Русия, то със сигурност Съединените щати ще бъдат унищожени, а повечето от нас ще загинем.
|
Авторът на монографията “Секретните програми на Третия райх” Александър Борисович Рудаков е ръководител на Ситуационния център на Националната асоциация на охранителите в Русия, и член-кореспондент на Академията за национална сигурност към президента на Руската федерация. Историк, изтъкнат специалист в сферата на информационно-психологическите операции, ветеран на специалните служби, Александър Борисович е задълбочен изследовател на системите и механизмите, които управляват глобалната икономика, финансовите потоци и новите предизвикателства, заплахи, рискове и планове на единния според него център, който ръководи процесите, водещи до изменения на реалния живот на обществата и цялостната картина на света.
Каква е истинската същност на фактите и събитията, които ни заливат? Необходима ли е преоценка и преосмисляне на военната история, такава, каквато я знаем? Какъв е скритият стратегически замисъл на тайното общество от “Черния орден на СС” и дали 12-те години на Третия райх не са само пролог към истинската същност на проекта за управление на третото хилядолетие на света? Как са опазени и как се употребяват несметните богатства, заграбени от Третия райх? И кой ги стопанисва днес? И за каква цел?
Я кругом и навечно виноват перед теми,
с кем сегодня встречаться я почел бы за честь.
Но хотя мы живыми до конца долетели,
жжет нас памят и мучает совесть,
у кого, у кого она эст.
Владимир Висоцки, „Песня о летчике”
Седмица след честването на 140-ата годишнина на българското Освобождение, в реч, произнесена в Сакария, на 11 март, пред делегатите и гостите на 6-ия редовен конгрес на областната структура на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), турският президент Реджеп Ердоган описа „душевните граници” на турското отечество. Те не съвпадали с физическите граници на свилата се на 780 хиляди квадратни километра днешна Турция, а включвали всички места, в които живеят негови „братя”. Включително Босна и Херцеговина, Косово, Албания, Македония, Сърбия, Черна гора, Западна Тракия, Крим, България и Румъния.
“Ние, каза Ердоган на присъстващите на форума, предаваме своите разговори на братята на Сакария - Сараево, Скопие, Ксанти, Гюмюрджина, Кърджали, Призрен, Прищина и Мостар. Чрез вас изпращаме поздрави на всички потиснати и угнетени наши братя извън родината, които са вперили очи и сърца в нашата страна и се молят за нас и за успеха на Турция. Винаги го казвам: нашите физически граници са едно, а съвсем друго са границите на сърдечния ни свят. Турция не означава само територията от 780 хиляди квадратни километра, в които се е свила родината. Ако половината от сърцата ни са Истанбул, Диарбекир, Трабзон, Анталия и Измир, другата половина са Халеп, Киркук, Ерусалим, Санджак, Бухара и Урумчи. Колкото сме ангажирани с проблемите на Одрин, Йозгат и Ерзурум, толкова се безпокоим и от притесненията на нашите братя в Крим, Кавказ, Туркестан, Африка и Южна Азия. Колкото се трудим за нашата страна и народ, толкова се борим за потиснатите по четирите краища на света”.
|
