Нова Зора

Американският държавник, учен и писател Бенджамин Франклин в края на осемнадесети век определя демокрацията като „изгряващо слънце”. Възприемана като символ на народовластие, свобода и равенство, двеста години по-късно тя продължава възхода си. Преминаването й през разрушената Берлинска стена в Източна Европа, някои политолози определят като по-нататъшен триумф на демократическата идея. През 1970 г. в света има едва около 35 изборни демокрации, но през следващите три десетилетия техният брой постоянно се увеличава, за да достигне почти 120 в началото на ХХI век. С вековните си корени в общественото съзнание, със своите  исторически предимства в социалното време и сегашни всеобхватни планетарно-пространствени характеристики, демокрацията отекна по целия свят и събуди огромни надежди за достоен човешки живот. Тъкмо затова тази идея стана привлекателна, обаятелна и вдъхновяваща за милиони хора.

Нарастващото единомислие и приповдигнатата емоционалност в полза на демокрацията обаче са съпътствани и до днес от много неразрешени проблеми поради очевидните й недъзи. Съвършената демокрация е най-илюзорното нещо на света. Възходът й съвсем не е гаранция за нейната окончателна победа. Демократическата идея е непреходна, но нейното практическо приложение не винаги показва способност за разумно преодоляване на противоречията и предотвратяване на конфликтите в обществото. Демокрацията, освен всичко друго, би трябвало да притежава и мъдрост, за да не я определяме през двадесет и първия век като „залязващо слънце”.

Много трудно е да се даде точно определение на термина демокрация и на неговото значение. Самото понятие демокрация, макар и да се превежда като „власт на народа”, има съвсем друг смисъл. Бидейки явление и система, то не се свързва и с понятието „народ” в неговите три значения – етноисторическо, държавно-правно и социално-класово. Накратко, демокрацията е институционализирана свобода, която позволява прилагането на принципите на конституционното управление, осигурява човешките права и равенството пред закона, без които нито едно общество не може да се нарече демократично.

По-разширеното тълкуване на демокрацията включва в нейната същност следните характерни и неотменни признаци: суверенитет на народа; управление, основано на съгласието на управляваните; власт на мнозинството и права на малцинствата; свободни и честни избори; процесуални гаранции; конституционни ограничения на властта; социален, икономически, политически и идеологически плурализъм; търпимост, мандатност, компромис, морален прагматизъм, социокултурна етика, взаимно разбирателство, обществено съгласие и граждански мир.

Демокрацията е система, която осигурява висока степен на развитие на производителните сили, социално ориентирана пазарна икономика, задоволяване на обществените потребности с материални блага и духовни ценности, политическа стабилност, социално равновесие и нравствена култура, уважение на човешката личност. При демокрацията социалната тъкан е съставена от множество институции, политически партии, организации и сдружения, но тяхното съществуване, легитимност и авторитет не зависи от волята на държавата. В демократичното общество тези структури не се контролират от властта, а много от тях се стремят да влияят върху нейните решения и търсят от нейните органи отговорност за действията им.

Опитът не само от последните години показва, че

въвеждането на демокрацията

в поведението на обществото е сложен и продължителен процес, включващ нещо повече от чисто политическите трансформации. Функционирането на икономическата, политическата и духовно-културната система на демокрацията е относително нормално в онези общества, които са преживели епохата на т.нар. буржоазната цивилизованост. Става дума за държавите в Западна и Северна Европа, в Северна Америка и за далечна Япония. Демокрацията с нейните същностни черти, принципи, механизми и политическа практика няма необходимите благоприятни условия за развитие в част от държавите в Централна и Южна Европа и особено в Европейския изток и Югоизток, в почти цяла Азия и в Африка. Без демократична традиция в политическия живот и в обществените отношения остават страни като Полша, Унгария и в много по-голяма степен Русия, Румъния, България, Албания, Сърбия, Гърция, Турция. Същата констатация може да се направи и за арабския свят. Не случайно в международния лексикон се употребяват понятията „балканизация” и „ориенталщина”.

След Първата световна война в Полша, Унгария, Румъния, България, Гърция, Югославия и Албания господстват с малки исторически интервали и в различно време диктаторски режими, повлияни в определена степен повече или по-малко от италианския фашизъм и германския националсоциализъм. В Съветска Русия и в другите бивши съветски републики е наложена близо 75-годишна еднопартийна политическа система с авторитарна власт. След Втората световна война общодемократичните идеали, принципи и традиции почти половин век са пренебрегвани в бившите европейски социалистически държави с установяване и функциониране на авторитарна власт. Всичко това обяснява драмата на неизбежно очакваните и вече динамично-болезнено извършвани радикални икономически и социални промени в тези държави. В обществата, лишени от вековното наслагване на демократични традиции и ценности, всички болести на демокрацията могат да бъдат излекувани с повече истинска и реална демокрация.

Преходът към демокрация засяга цялото общество, а това означава  всички човешки субекти, които го съставляват и техните сложни взаимоотношения. Демокрацията е политика на признаване на другия, на останалите, на техните специфични духовно-културни, морални и естетически принципи и норми. Тя е необходима за съвместното съществуване на общности,  групи и личности, едновременно нееднакви и подобни, принадлежащи към една и съща цялост и в същото време различаващи се помежду си.

Демокрацията е уязвима, търсена и използвана като някои от хубавите жени. Към нея се стремят, тя е ухажвана и покорявана от различни субекти, от социални класи и политически партии, от техни лидери. Демократическата система, след като е отслабена или похабена с различни позволени и непозволени средства, може да бъде унищожена както отгоре – чрез авторитарна власт, така и отдолу – чрез диктатурата на тълпата, въвлечена от самозвани и безразсъдни водачи в хаос, насилие и гражданска война. Тя може да бъде унищожена и от  самата себе си – чрез контрола върху властта от страна на олигархиите или от партиите, които трупат икономически, материални и финансови ресурси, за да наложат своя избор на гражданите, сведени до ролята на излъгани избиратели.

Тревожно е когато по тялото на демокрацията триумфират, т.е паразитират парите. В такива случаи настъпва криза в политическото представителство. Избирателите вече не се чувстват представени в органите на държавната власт и управление, защото са измамени от подплатената с пари политическа демагогия. Чрез свободния печат те биха могли да разобличат една политическа класа с нейните партийни структури, която няма друга цел освен собствената си власт, а понякога и личното обогатяване на своите лидери и членове. Масовото демократично съзнание започва да отслабва, тъй като много граждани в немалко държави, включително и в Република България, се чувстват повече потребители, отколкото граждани-избиратели и повече космополити, отколкото поданици. Или пък поради това, че известна част от тях се смятат за маргинализирани и изключени от обществото, към което те нямат усещането да са приобщени поради икономически, политически, етнически, религиозни или духовно-културни причини.

Демокрацията става постижима реалност когато се осъшествява непрестанно уравновесяване на правата и потребностите на всяка човешка личност с правата и потребностите на всички граждани в обществото. Демокрацията предполага и изисква равенство пред закона. Категоричното равенство пред закона на всички граждани в държавата е основно и необходимо условие за истинска демокрация.

Най-голямата опасност за демокрацията

е поляризацията в обществото на безмерно богати и отчайващо бедни. Демокрацията функционира сравнително нормално когато има социално измерение и хуманно покритие. Тези две нейни позитивни качества обхващат прогресивното данъчно облагане по скалата на доходите и финансова осигуреност на материално затруднените граждани в образованието, здравеопазването, транспорта, създаване на работни места и справедливо пенсионно осигуряване, за да не се позволи на мнозинството от населението да изпадне в състояние на безнадеждност и безпомощност. Еднозначно е твърдението и внушението на професор Еразим Кохак, преподавател в университета в Бостън – САЩ, а от 1991 г. в университета в Прага, че демокрацията е несъвместима с нищетата. Според него изграждането и нормалното съществуване на едно демократично общество с достойно за него жизнено равнище е възможно само тогава, когато то е предпазено от загиване поради собствените му пагубни вътрешни противоречия и конфликти, породени от непоносимата социална и имуществена поляризация, от несправедливото данъчно облагане. От 28 държави-членки на Европейския съюз в 22 от тях се прилага прогресивно данъчно облагане на доходите, каквото липсва в „демократична” България вече три десетилетия.  Със специални закони следва да се преодоляват драстичните неравенства чрез по-високи данъци върху доходите на богатите и с по-ниски данъчни задължения за облекчение на бедните. Подобно прогностично мислене за демокрацията има и българският университетски учен-историк и интелектуалец-хуманист професор Андрей Пантев. Той също с категорична убеденост утвърждава далновидната теза, че демокрацията винаги трябва да лежи върху солидна основа и да се свързва с идеята не само за политическо, но и за социално равенство. Тази непреходна идея според него би била вечен и непоклатим гарант на демокрацията не само в миналото, но и в бъдещето. Демокрацията, която не успее да уравновеси собствената си склонност към поляризация в обществото, сама се осъжда на неизбежен залез при сблъсъка на привилегированите богати и онепраданите бедни граждани в държавата.

Демокрацията включва в себе си най-висшите нравствени добродетели и ценности като справедливост, истина, отговорност, почтеност, цивилизованост, честност. Ако в обществото няма справедливост в него липсва и демокрация. Тази аксиома се потвърждава и от американския президент Франклин Делано Рузвелт. Роден в богатство и привилегии, надарен с политическа прозорливост и държавническа мъдрост, избиран четири пъти на най-висшия престижен и отговорен държавен пост като президент на САЩ, с мисъл за бъдните поколения, той публично  заявява: „Много от нещастията в нашите дни произлизат от липсата на чувството за справедливост и почтеност  в хората, на които е поверено стопанството и финансите”. Тази негова мисъл би трябвало да се припомня на бивши и сегашни президенти на САЩ, чиято външна политика е експорт на демокрация с война и агресия в различни континенти на планетата земя. В общество и държава, където едни безнаказано грабят безогледно и се обогатяват бързо за сметка на обедняването на мнозинството граждани, то такава държава със своето управление не полага грижи за защита интересите на тези граждани, тогава те се отчуждават от нея и стават безразлични към нейната съдба. Когато правата на едно привилегировано малцинство започват да вредят на правата на преобладаващата част от народа, тогава не само демокрацията, но и устоите на държавата са застрашени. При наличието на такива аморални явления единственият начин за преодоляването им е спазването на установения конституционен ред, законността, нравствеността и приоритетните интереси на целия народ.

Няма демокрация там, където вилнее простащината, бездуховността и примитивизма, където често се оскверняват или рушат културни ценности, религиозни паметници и светини, вековни традиции.

Демокрацията е нестабилна, когато се обрича на забвение националната памет и историята на народа или когато не се уважават културните и религиозните ценности и традиции на етническите общности в държавата.

Демокрацията липсва там и тогава, където и когато  се допуска насилие и произвол, грабеж и корупция, безпорядък и безнаказаност за извършваните престъпления.  Правителства, които търпят и бездействат пред такива злини  спрямо обществото, на практика спомагат за погубване на демокрацията.

Темата за демокрацията заема значително и ключово място в научните изследвания на авторитетни учени – философи, политолози, социолози, историци, юристи, писатели, геополитици и други представители на хуманитарното познание, както в англосаксонския свят и в Евразия, така и на Балканите. Един от тези учени с японски произход е американският политолог, социолог и писател Франсис Фукуяма – университетски преподавател и изследовател.  В началото на 90-те години на ХХ век той публикува в САЩ своята книга „Краят на историята и последният човек” (1992 г.). В нея се утвърждава тезата, че либералната демокрация е „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството”, тъй като тя, либералната демокрация, е лишена от фундаментални вътрешни противоречия, които биха предизвикали нейното разпадане.  Следователно тя е представена като неизбежен и задължителен еталон за развитие на всички народи и техните национални държави през ХХI век., т.е. либералната демокрация става всеобщо световно явление без граници. При това този западен тип демокрация може да бъде налагана отвън и по силов начин с война.

Само след едно десетилетие, през 2003 г., Франсис Фукуяма в интервю за списание „Щерн” публично заявява: „Демокрацията не може да бъде наложена отвън”. По повод войната на САЩ срещу Ирак той казва: „Правителството на БУШ действаше по ленински... Вярваше, че може да ускори хода на историята чрез военна намеса”.  През изминалите три десетилетия и други западни учени, апологети на западната либерална демокрация признават, че западноевропейците и гражданите на САЩ стават все по-малко уверени в устойчивостта на собствените си демокрации. В Източна Европа е налице усещането, че демокрацията може да се движи с униние и назад. Това нейно регресивно състояние поражда повече скептицизъм отколкото оптимизъм спрямо нея. Този „демократичен песимизъм“ се обяснява с обстоятелството, че ограничен кръг от граждани с власт и богатство оказват не само влияние, но и диктат върху правителствата заради собствените си интереси и в своя полза. Когато всичко това е съпроводено с нарастваща социална поляризация и увеличаване на бедността управлението  става все по-малко ефективно и то се разглежда и възприема като „чуждо” от мнозинството граждани. Те все повече се уверяват, че партийни водачи, избрани при законни избори използват демократичните си мандати, за да подкопават върховенството на закона с нарушаване на правните норми, да установяват авторитарни режими, да прилагат корупционни практики и да тласкат демокрацията към институциален упадък.

Представители на интелектуалния елит в Русия също са разочаровани от западния тип демокрация. Типичен пример в това отношение е писателят Александър Солженицин. Като дисидент той разобличава и отрича политическата и социалната действителност в бившия Съветски съюз. За тази му противодържавна дейност е арестуван, лишен от съветско гражданство и експулсиран в Западна Германия. От съображения за по-голяма сигурност през 1976 г. се премества в САЩ. Като носител на Нобелова награда е удостоен с радушен прием в Западния свят. Опознавайки отблизо западноезвропейския и американския модел на демокрация, Солженицин постепенно започва да се разочарова от него. През 1978 г. идеологът на съветското дисидентство и „кумир на свободния смят” посочва не само формалните признаци, но и пороците на западната демокрация: свободата осигурява простор не само за добри, но и за лоши дела; защитата на правата на личността са доведени до такава крайност, че беззащитно се оказва цялото общество; формално няма цензура, но другомислещите нямат достъп до медиите, издателствата и университетските катедри. Той стига до извода, че западният начин на живот не вещае добро бъдеще не само за западната, но и за световната цивилизация. Поради тази реална опасност за човечеството Александър Солженицин се изявява като защитник на Русия и на всички народи в Източна Европа от предстоящо национално и духовно обезличаване при натрапено или доброволно прилагане на либералната демокрация в техните държави. След завръщането си в Русия Солженицин прави критика на режима на Борис Елцин, който сляпо подражава на западната либерална демокрация и лишава Русия от бъдеще ако не се придържа към традиционните ценности на православието. Той обвинява и Михаил Горбачов, който разрушава „цялата система от хоризонтални и вертикални връзки на старата комунистическа икономика”, която добре или зле, все пак работеше. При създадения икономически хаос и политическа анархия в Руската федерация като огромна евроазиатска държава,  според световно известния руски писател в нея се оформя стабилна и затворена олигархия от 150-200 души с космополитен манталитет, която определя прозападното бъдеще на страната.  Поради това той отказва да получи присъдените му две държавни награди, както от Горбачов, така и от Елцин. Наблюдавайки засиленото обществено недоволство от въведената хаотична демокрация в Русия, Александър Солженицин обнародва през 1998 г. книгата „Русия в разруха”. Като разобличава и отрича опорочената западна либерална демокрация, руският писател-патриот става духовен творец на теорията за „суверенната демокрация”. Той е духовен наставник и предпочитан неофициален съветник на новия руски президент Владимир Путин, който осъществява последователно политика на практическо приложение на „суверенната демокрация”. Освен това Солженицин предупреждава още през 2006 г., че Западът подготвя военно обкръжаване на Русия, а впоследствие и лишаване от нейния суверенитет. Тъкмо затова той одобрява и приветства политиката на Путин за възраждането на Русия, за сближаването й с Китайската народна република и с мюсюлманския свят, преценявайки я като „далновидна”. Голяма е заслугата на руския писател, драматург, историк, патриот и моралист не само за създаването на своята концепция за суверенната демокрация, но и за реалното й претворяване, чрез политиката на Владимир Путин, за съвременното развитие на Руската федерация в духа на нейните специфични духовни и културни традиции от собственото й историческо минало.

Към съдбата на българската демокрация, към нейното настояще и бъдеще, не са безразлични и видни български интелектуалци у нас и в чужбина. Те също виждат, констатират и предупреждават, че идеологията и практическата политика на европейския неолиберализъм и ултралиберализъм, с подкрепата на хегемонизма и глобализма на САЩ, са реална заплаха за автентичните ценности на националната идентичност на българския народ. Съвременното българско общество е в правото си да има естествен стремеж и да полага усилия  за запазване и признаване на своята респективна уникалност на вековно мотивирана и вкоренена идентичност. Европа наистина се нуждае от една междудържавна организационна структура, каквато е Европейския съюз. Неговата най-важна цел и постоянна функция би трябвало да бъде обединяване и подкрепяне на страните – членки, които са лишени от демократични традиции в техния политически живот, а не да ги лишава от националната легитимност като ги уеднаквява.

Следва