Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

В КИПЯЩИЯ КОТЕЛ НА ПРАВДАТА

Е-поща Печат PDF

Какво имаме, какво нямаме и какво да правим?

 

Христо ПродановПочти неусетно изминаха почти 30 години от датата 10 ноември 1989 г. Тази година ще бъде юбилейна и за нея много ще се говори – за това какво имаме и какво нямаме днес при капитализма в сравнение със социализма в България. Нали преди 30 години хиляди скачаха „Кой не скача е червен!“, ревяха по площадите и пееха как времето било тяхно и как 45 години им стигали, как социализмът бил „комунизъм“ и „тоталитаризъм“, а сега влизали във възможно най-светлото „отворено общество“, защото капитализмът бил демокрация, свобода, права и свободи. Така нар. от тях „комунизъм“ беше обявен за универсалното зло, за всички беди на човешката цивилизация от зората на нейното съществуване, макар че през последните години в устата на днешните нашенски десни и либерали той започна да си дели първенстващото място в лигата на злодеите с Русия и Путин. Но и това е така, защото според  тях Путин бил „комунист“.

Всуе 30 години „наваксваме“

В този контекст се зачудих

какво нямахме по времето на социализма, което имаме днес в условията на капитализъм.

Първото, което си имаме е един дълъг набор от наркомания, проституция, циганизация, чалгаризация, престъпност, убийства, грабежи, корупция, мутри, бандити, глад, масова емиграция, вредни храни, алкохолизъм, стрес, работещи бедни, просяци, скитници, мизерстващи пенсионери, което през последните 30 години са довели до изпаряването на близо 2 млн. човека от България, страната е в демографски колапс и прогнозите са, че ако тенденцията се запази такава до няколко десетилетия е възможно държавнотворческият български етнос да е малцинство, а християнството периферна религия, заменени от някаква амалгама от турци, цигани и емигранти от Близкия изток и Северна Африка. Парадоксалното е, че „деспотичният“ социализъм, умъртвявал и хвърлял в лагери хора за удоволствие и ял малки деца за закуска за 45 години увеличи българите от 7 на 9 млн., а милият, добричък, ни лук ял, ни лук мирисал капитализъм ни върна под 7 милиона само за по-малко от 30 години.

 


Второто, което си имаме в условията на реставриран капитализъм, но нямахме по времето на социализма, са корумпирани политици и олигарси, които поддържат ниски заплати,  годишно крадат от българския народ милиарди левове, които с пропуснатите ползи в резултат на корупция, монополи, картели, обществени поръчки и пр. достигат поне няколко стотин милиарда за периода на целия преход. Спомнете си само как държавна собственост за стотици милиарди, създадена от и принадлежаща на всички българи, беше разграбена за по долар парчето. Периодът остана известен в историята на България с понятието „криминална приватизация“, но криминалитетите и днес заемат високо престижни длъжности с полагаемите им се за ограбването на България тлъсти заплати.

Третото, което си имаме в условията на капитализъм, но нямахме при социализма, са монополистите. Имахме един държавен монопол, който всъщност беше обществен монопол в полза на цялото общество. Днес имаме ЕРП-та, вода, топлофикационни дружества, горива и каквото там можете да се сетите, които скубят десетки пъти повече пари от нас в сравнение със социализма, след което изнасят печалбите. Същото трябва да се каже и за големите западни вериги, които ни продават по-нискокачествени стоки в сравнение със Запада, нанасят удари по българските производители и след това изнасят печалбите в чужбина. Всеки похарчен в тези вериги или даден на монополистите лев вече е завинаги безвъзвратно изгубен за България. А това са милиарди левове годишно.

Четвъртото, което си нямахме при социализма, но имаме в условията на реставриран капитализъм, трябва да свържа с директивите на новия „голям брат“ към компрадорската политическа класа у нас. То не бяха  милиарди, които мизерстващият българин, броящ иначе всеки ден стотинките в джоба си, хвърли по американски ТЕЦ-ове, златни концесии, безцелни конфронтации с Русия и санкции, спрени енергийни проекти, безплатни бази, Ф-16 и какво ли още не. Те Щатите затова са впрочем богати – защото нагло крадат от останалия свят чрез неоколониалните елити, които поставят там. Да си спомним, че Тръмп най-напред поиска мексиканците да дадат 5 млрд. и изградят стената помежду им, но те се  опънаха. Да дойде да ги поиска от нашите управници и ще види колко чевръсто те ще ги извадят от джоба на българина, след което ще обяснят на въпросния българин как нямат пари за него.

Петото, което си нямахме при социализма, но си имаме при капитализма е престъпна държава.

 

Държава, която краде чрез косвени данъци от бедните, но слага плоски и дори никакви данъци на богатите. Държава, в която прокуратурата е толкова лицемерно престъпна, че повдига обвинения срещу едно от лицата на опозицията, защото е изнесла данни за корупция. Държава, която може да открадне 1,4. млд. лв. от здравето на българите и да съдейства активно за ограбването на незнам си колко милиарда от КТБ. Държава, която унищожава животните, поминъка, живота на хората. Държава, в която не могат да те излекуват или погребат, ако не си платиш.

Шестото, което получихме в условията на реставриран капитализъм е така бленуваният за цяло поколение българи ЕС. Но и той основно се занимава с това да ни граби, да легитимира послушни и корумпирани елити. Честно казано не знам колко точно получаваме под формата на еврофондове, но то няма и голямо значение, тъй като и без друго основно се краде. Но пък знам, че изобщо не плащаме малко на ЕС под формата на всякакви измислени глоби за щяло и нещяло, вноски в европейския бюджет, затворени блокове в АЕЦ „Козлодуй“, неадекватно за българските условия политическо и икономическо законодателство, председателства, квоти, идиотски разпределени субсидии и изобщо по уйдисване на акъла на Брюксел и Берлин. Само чрез заграбения човешки капитал от България европейският капиталистически център е изсмукал десетки пъти повече средства отколкото сме получили чрез европейските фондове. Но и това му е малко, та сега се опитва да ликвидира цял един отрасъл на страната ни – транспортния, за да обогатява своите олигарси.

Седмото, което получихме в условията на реставриран капитализъм, но нямахме по време на социализма, са соросоидни, американски, турски, ислямски и всякакви други фондации, финансирани от външни фактори и преследващи външни и пагубни за България интереси. В резултат на тяхната иделогическа манипулация голяма част от българите са с неолиберално дрогирано съзнание. Останалите изпаднаха в едно безумно състояние на духа, което тотално унищожи субективният фактор, така важен за развитието на всяка една държава. Образованието, здравеопазването, културата, изкуствата, моралът, науката се ръководят не от държавата, както е по времето на социализма, а от пропагандно-идеологическите структури на мрежа от НПО-та и медии, обслужващи чужди интереси.

 


Осмо и особено важно нещо, което нямахме по време на социализма, но си имаме в условията на реставриран капитализъм, това е НАТО. Заедно с НАТО имаме и американски бази у нас, унищожена армия, ставаме прифронтови държави, водим хибридни войни, а някои политици ни пращат да се бием с Русия. Заедно с НАТО си имаме още мигранти, терористи, контингенти, избити български войници зад граница  в името на чужди каузи. Оказва се, че социализмът е осигурил половин вековен мир на планетата, а капитализмът само за няколко десетилетия успя да превърне света в един кипящ казан. А нас българите ще ни пратят за пушечно месо. Нали затова ни направиха прифронтова държава.

Няма обаче да е честно, а още по-малко коректно

да посочвам само това което при социализма сме нямали, а днес имаме. Трябва да бъде посочено и какво сме имали при социализма, но днес си нямаме.

Първото, което имахме при социализма, но нямаме днес е земеделие. Първо решихме да го разпарчетосаме на малки парченца, да го заграбим и ликвидираме с „ликвидационни съвети“, изпращайки така милиони хора на улицата и поставяйки началото на процесите на циганизация. А от началото на нашия век решихме да го окрупним в ръцете на няколко десетки олигарха, които трупат милиарди от субсидии и правене на нищо, а плащат мизерни стотинки под формата на рента на собствениците. Зеленчукопроизводството пък съвсем го забравихме, защото там условията са такива, че олигархизацията е по-труден процес, а обработката на земята значително по трудоемка.

Второто, което имахме в условията на социализъм, но нямаме при капитализма е индустрия. Всичко беше разграбено, унищожено, разкостено, сринато със земята. От индустриална сила България се превърна в суровинен придатък за богатите западни икономики, които така ни грабят посредством съвременните форми на неоколониализъм – чрез нископлатената работна сила и минималните данъци, чрез ликвидация на всичко, което може да ги конкурира, чрез грабеж на хиляди учени, лекари, инженери и други специалисти. В контраст с това в условията на държавен социализъм България не само, че не е суровинен придатък, но сама извлича технологии и патенти чрез научно-техническото разузнаване от капиталистическия център, а в същото време получава на символични цени и често безплатно ресурси от СССР.

Третото, което имахме в условията на социализъм, но нямаме днес, е армия. Армия, която представляваше заплаха за Турция и Гърция взети заедно, а  днес прилича на една весела дружинка. Разкостихме я и нея, за да ни пази НАТО и за да купуваме оръжие от НАТО, за да сме беззащитни и несуверенни мижитурки в ръцете на новите господари.

Четвъртото, което имахме в условията на социализъм, но нямаме при реставрирания капитализъм е образование. Днес образователната система бълва предимно неграмотност и посредственост, подчинена на изискванията на всякакви чужди фактори. Самата държава е дотолкова абдикирала, че предпочита да плаща на частни училища, които да учат момченцата, че са момиченца, но не и да поддържа държавните училища, предпочита да плаща на чужди фондации да правят учебниците, но не и сама да прави учебниците. В резултат на това Левски и Ботев се оказаха терористи, а 5 вековното турско иго се оказа „мирно и съвместно съжителство“. И както през турското робство плащаме „кръвен данък“ – около 10% годишно най-добрите завършващи средно образование ученици са заграбвани от западните държави и обучавани там, за да обслужват техните икономики, повечето от тях забравящи за род и родина.

Петото, което имахме при социализма, но нямаме при капитализма, е здравеопазване. Безплатното здравеопазване се превърна в търговска дейност. Днес хора в уж европейска България измират, защото нямат пари, защото здравето не е социална дейност, а бизнес. Бизнес, който превърна човешкия живот в обект на покупко-продажба, или както е модерно да се казва у нас в „алъш вериш“.

 


Шестото, което имахме при социализма, но нямаме днес, е сигурност. Всеки във всеки един момент може да бъде ограбен, пребит или убит, а новините ежедневно ни заливат с десетки такива случаи. Самите полиция и прокуратура са до такава степен прогнили, че човек не знае дали по някое време няма самите те да му спретнат нещо. Хората се заключват с по няколко ключалки, а милионерите си живеят в изолирани от страхотиите на големия град или малко село затворени градчета.

Седмото, което имахме при социализма, но нямаме в условията на реставриран капитализъм, е справедливост. Липсата на справедливост се превърна в базов проблем на българското общество. При това не само липсата на правно-юридическа справедливост, но и на социално-икономическа справедливост. Затова юридическата справедливост за бедняка е една, а за богатите олигарси и корумпирани политици, които ограбиха построеното от социализма и продължават да крадат с пълни шепи е съвсем различна.

Осмото, което имахме по времето на социализма, но което нямаме в условията на реставриран капитализъм е държава. Парадоксално е как от една страна имаме, престъпна държава, а от друга нямаме държава. Всъщност, не е толкова парадоксално. Обяснението е в това, че когато става дума за нещо престъпно държавата ще го направи, но когато е за нещо полезно абдикира и започва да ни обяснява как не може. Ми няма да може. Едно е да крадеш от народа, а съвсем друго да решаваш проблемите му, когато си делегирал всички въпроси на пазара, олигархията, монополите, соросоидните организации, Брюксел, Вашингтон и Анкара. А като нямаме суверенна държава, а вместо това имаме политици, които 30 години козируват и служат на чужди интереси, то нямаме и достойнство. Нямаме и бъдеще.

И стигаме до общото. Тогава имахме партия-държава и сега имаме партия-държава. Тогава имахме Бай Тошо, а сега имаме Бате Бойко. Тогава бяхме зависими от един „голям брат“, срещу което получавахме ресурси, а сега сме зависими от друг „голям брат“, който извлича ресурси. Тогава имахме сливане на икономическа и политическа власт в интерес на обществото, а сега имаме сливане на политическа и икономическа власт в интерес на олигархията. Тогава имахме авторитарно управление и сега имаме авторитарно управление.

Смисълът на казано до тук е да да направим два извода.

Първият е, че всичко онова, което се случва днес у нас и по света не е продукт на социализма, а още по-малко на никога неосъществилият се комунизъм. То е от началото до самия си край продукт на капитализма и на неговият вечно съптътстващ го брат близнак колониализма. Противоречията на капитализма с неговия постоянен стремеж за печалба и извличане на евтини ресурси на всяка цена и новата индустриална революция, свързана с радикални промени в производителните сили и производствените отношения, с промени в глобалното разделение на труда, със земетръсни процеси в недрата на самия капитализъм налагат пренаписване на правилата преди цялата конструкция да се е срутила, помитайки всичко след себе си. При по-предишната подобна криза на капитализма се стигна до две световни войни, отделяне на социалистическия блок от капиталистическия център, Студена война и установяване на кейнсианската социална държава на Запад, разрушена след 1970-те от неолибералния глобален капитализъм. Само че през първата половина на 20-ти век човечеството далеч не разполага с разрушителния потенциал, с който разполага днес. Съдейки от този ценен, но по всичко изглежда ненаучен урок, от самата спонтанна и разрушителна природа на капитализма, от това че отново имаме претендент за световна хегемония, че отново се разпределят сфери на влияние, не искам дори да предположа опасността да се премине към нов стадий с цената на безпрецедентни за човешката история разрушения и жертви, каквато е тенденцията в момента. Така че, ако капитализмът не си реши проблемите, чак тогава те може да станат проблеми на социализма. Макар че към днешна дата ми се струва, че проблемите на капитализма стават проблеми на фашизма и нацизма, които пък от своя страна са сериозен проблем за социализма.

 


Вторият е, че самите ние трябва да намерим своето място в новата глобална архитектура. Да инвестираме не в магистрали и стереопор, а в наука, технологии и производство. Да се кланяме не на новия „голям брат“ и останалите „по-малки братчета“, а да вземаме решенията си в София. Да разпределяме обществения ресурс в полза на обществото, а не в края на годината да се разпределят безотчетни милиарди към олигарси, докато милиони пенсионери мизерстват като кучета. Да сме равни пред закона, а не едни закони за джендъри, други за политици, трети за олигарси, четвърти за полицаи, прокурори, цигани, сульо и пульо. Да спрем да даваме богатствата си на чужденците, докато ние се храним с трохите, а да ги върнем на държавата и да ги използваме за благото на всички. Да поставяме на първо място собствения си интерес и едва след това на другите. Да вземаме повече данъци от богатите и по-малко от бедните, а не като сега цялата данъчна тежест да е върху бедния работещ. Да възстановим добрите си и приятелски отношения с Русия. Да поискаме съвместно с други страни компенсации за ограбения от капиталистическия център човешки капитал. Да развалим всички, ощетяващи държавата и хората приватизационни сделки и концесии, след което да съдим виновниците не само на думи, но и на дела. Да върнем държавата в образованието, здравеопазването, културата, науката и да разберем, че там се формира човекът както като социално същество, така и като производителна сила. Както и още много други неща. И най-важното – да разберем, че сега се раздават картите на играта и дори най-малкото изоставане може бъде фатално, а ние продължаваме да вървим назад. Затова трябва да наваксваме, а за да наваксаме ни трябват държавата с нейния ресурс и народа с неговия потенциал. Не ни трябват соросоиди и чужди агенти, които да ни казват, че социализмът е виновен и че който не смята така е „комунист“.

Дори само заради това, че техните приказки ме направиха социалист. И подозирам, че не съм единствен.


 

 

КРАДЕЦЪТ ВИКА – ДРЪЖТЕ КРАДЕЦА!

Е-поща Печат PDF

(право на отговор)


В бр. 34 на вестник „Нова зора“ има рецензия на монографията „Неоосманизмът и междуетническите отношения в България“ от Тодор Коруев. Рецензията като цяло е положителна. Радвам се, за което! Когато преди няколко години с проф. Ивайло Христов обсъждахме с каква тема да кандидатстваме за проект в УНСС, ми хрумна идеята, че неоосманизмът е много важна тема. Тази моя идея не е случайна. Аз съм български патриот. Така че не съм безразличен към опасността за поредно свиване на нашето землище и етническото ни прочистване от Източните Родопи и Лудогорието, към което ни тласкат неоосманистите и българските националисти. Благодарение на енергията и всеотдайността на проф. Ивайло Христов и на активното участие на другите двама колеги от УНСС, изследването се реализира. Радвам се, че дори един националист като Тодор Коруев харесва нашата монография. В неговата рецензия, обаче има остри обиди по отношение на някои мои текстове в книгата. Забавно е, че хвали други текстове, които също са писани от мен. А той казва, че са хубави, защото не са писани от мен. Да се смее ли човек или да плаче!?

В началото не мислех да отговарям на тази рецензия. По простата причина, че в нея няма критика на моите тези. А само обиди по отношение на моята личност. По късно, обаче, реших, да се възползвам от правото ми на отговор. Как?

Като дам с известни съкращения два текста от мои монографии.


Надявам се да разберете, уважаеми читатели, откъде идва враждата между нас, българските комунисти и българските националисти. Защото ние, българските комунисти – интернационалисти и патриоти, дадохме хиляди жертви, опитвайки се да попречим на националистите да подложат на изтребление българския народ и да предизвикат етническото ни прочистване от изконно заселени с българи, територии на Егейска Македония и Източна Тракия. Не успяхме да им попречим нито за едното, нито за другото, в периода 1912-1918 г. Поколението на моя дядо беше подложено на изтребление и етническо прочистване. Когато, обаче, дойде редът за изтребление на поколението на моя баща и етническо прочистване, ние, българските патриоти, реализирахме частичен успех. Българските националисти подложиха на изтребление поколението на баща ми. Но благодарение на нашата борба против фашизма, България остана в своите граници.

И така:Ролята на българския национализъм за междуетническите отношения в България в периода от Освобождението до 9.09.1944 г. Два мита!?

В периода от Освобождението до 9.09.1944 г., българският политически елит се намира под влиянието на идеологията на национализма. Това, от една страна, изиграва положителна роля:

А. Защото национализма е мощен фактор за подготовката и Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Мощен фактор е за извоюване на победа над сръбските войски, нахлули в България след Съединението.

Б. Защото мобилизира и мотивира българския елит за съпротива по време на преврата, организиран срещу княз Александър Батенберг от руския царизъм през 1886 г. Българският политически елит, въпреки русофилството на по-голямата част от българския народ, успява да се откъсне от влиянието на руския царизъм. Друг е въпросът, че впоследствие попада под влияние на Германската империя.

От друга страна, обаче, българският национализъм изиграва отрицателна роля за развитието на междуетническите и междунационалните отношения и съдбата на българския народ. Защо?

Защото насажда сред българското население предубеждение и омраза към другите балкански народи – гърци, сърби и турци. Насажда омраза и предубеждение и към останалите в Родината си български тюрки.

Защото българският национализъм предизвиква като своя противотежест турския национализъм.

Защото българският национализъм вкарва страната ни в унищожителни войни, свили двойно нашето землище.

Защото българският национализъм предизвиква етнически прочиствания на българите в смесени райони.

Защото българският национализъм предизвиква няколко етнически прочиствания на българските турци. Което влоши междуетническите отношения. А освен това се отразява крайно негативно на българската икономика.

Защото българският национализъм „привиква“ българския национален капитал към увеличаване на печалбите, чрез периодично изтребление на българската нация, а не чрез търсене на диференциална печалба. Т.е., не чрез „нови комбинации на производствените фактори“. А чрез брутално понижаване на стойността на работната сила, на цената на труда, използвайки войни, за да подложи българския народ години наред на мизерия, глад, нищета, епидемии и пр. По такъв начин „привиквайки“ българския народ към няколкократно по ниско ниво на потребление, изтребвайки болните, сакатите, възрастните и пр. българи, управляващата класа намалява производствените разходи на едрия капитал за работна сила и многократно увеличава неговите печалби.

Защото българският национализъм създава митове, които „разяждат“ българското национално самосъзнание. Например мита за „турското робство“.

Много популярен и до днес е митът за „турските зверства в Батак“. Самото Баташко клане не е мит. То е факт. Но този факт се представя от официалната историческа наука по превратен начин. Представя се като зверства на турците над българите. А това е лъжа. Кланетата са извършени от башибозук. Основна част на башибозука са помаци от околните села. Предвождани от помака Ахмет ага Барутанлията. Баташкото клане е позорна страница в българската история. Българи-мюсюлмани по дивашки, зверски начин колят българи християни. Вместо този факт да се осмисли и да се търси начин за помиряване на наследниците на българите-мюсюлмани и българите-християни, българските историци прехвърлят вината от болната глава на здравата. Не сме виновни ние, българите, за зверствата, а са виновни „турците“.

Именно нежеланието да се признае, че по време на априлските бунтове 1876 г. едни българи са клали други българи, и да се търси помирение между наследниците на жертвите и палачите, стои в основата на липсата на чувство за българска идентичност на българите-мюсюлмани. Политиката на българската държава е крайно непоследователна към българите-мюсюлмани. На няколко пъти насилствено са им сменяни турско-арабските имена. А след това са връщани. Людмил Георгиев много точно говори за трагичната историческа съдба на помаците. „В психологичен план трагизмът на помаците се свежда до исторически възпроизвеждащи се кризи в търсене на тяхната собствена идентичност, а нито държавата, нито историците, нито българите, нито турците, са им помагали и им помагат за преодоляване на тези кризи, защото всеки императивно е настоявал, че те са точно определено нещо, съзвучно със собствените им временни интереси… С други думи, могат ли помаците да се чувстват равноправни български граждани, при положение че непрекъснато им се внушава различността, онази двойственост между език и религиозна принадлежност?“ Отговорът е, естествено че не могат!

Непоследователна е политиката на българските правителства, както към българите-мюсюлмани, така и по отношение на българските тюрки. Правят се редица опити за насилствено изселване и преименуване, както на едните, така и на другите.

Етноцентризъм и национализъм

Идеологията на повечето от борещите се за създаване на централизирана национална държава, политически движения, е национализмът. В неговата основа лежи една дълбинна нагласа на индивидуалната и колективната човешката психика – етноцентризмът.

Етноцентризмът - това е рефлексът (нагласата, предразположеността и пр.) да се съди за другите култури от позицията на своята собствена култура. Етноцентризмът е естествена социално психическа нагласа на всеки човек. Хората имат нагласа да считат своята култура за единствено "истинска", "правилна" и т.н. За индивида неговата народност, етност, група и т.н. имат особена ценност. Индивидът е склонен да подценява и дори презира ценностите, обичаите и традициите на другите народности, етноси и групи. Етноцентризмът е предпоставка за възникване на ксенофобия, т.е. враждебност и омраза към всичко чуждо. Възникване на реални икономически, политически и пр. противоречия между различни етноси и нации може да доведе до появата на шовинизъм и до разпалване на етнически или международни войни.

Национализмът е идеология и политика, имаща своите корени в етноцентристките нагласи. Тя възпитава в любов към родината и нацията, но и в предубеждение, пренебрежение, високомерие и дори омраза към другите нации, народностти и етноси. Патриотизмът е идеология и политика, която също възпитава в любов към родината и нацията. Но тя не насажда предубеждение и омраза към другите нации и етноси. В България, по време на национално-освободителните борби, патриоти са били В. Левски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Но повечето от активистите на националосвободителното движение са били националисти. Тогава национализмът е изиграл положителна роля, защото е бил мобилизираща сила в борбата за освобождение от османската власт. Това се отнася и за другите балкански национализми - сръбския, гръцкия и румънския. Най-късно на Балканите възниква турският национализъм – след поражението на османците в Първата световна война. И затова турците най-късно извършват своята националноосвободителна революция и се освобождават от властта на османлиите.

След националното освобождение от османците, обаче, балканските национализми започват да играят отрицателна роля. За България доминацията на националистически партии в политическия живот е една от най-съществените причини за участието ни в четири войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна и Втората световни войни. Те завършват с национални катастрофи. Българският народ търпи години наред глад, лишения, мъки и тегло. Стотици хиляди са убитите и осакатените. България губи значителни територии, населявани основно от българско население. На тези територии българското население е или насилствено изселено в България, или насилствено асимилирано. Ние, българите, в определени периоди също сме прилагали политика на асимилиране на тюркското малцинство, както например беше през 80-те години на ХХ век (безуспешно).

През 90-те години на ХХ век, балканските национализми – сръбски, хърватски, бошняшки и др., предизвикаха няколко войни на територията на бивша Югославия. Резултатите от тях са също мъки и тегло, жертви и лишения, и етнически прочиствания.

Крайна форма на национализъм е шовинизмът. Това е войнстващ национализъм. Като идеология той насажда злоба и омраза към съседните нации и народи. Като политика се стреми към разпалване на войни.

След възникването на първите национални държави, утвърдилата господството си буржоазия винаги е имала афинитет към националистическата идеология и политика. Това продължава и сега. На какво се дължи този афинитет?

а) Във всеки национален елит има радикални фракции, които се борят за властта използвайки насилствени, извън конституционни средства. Някои от тях са готови да разпалват националистични страсти, защото това е най-лесния начин да си създават социална база – да не забравяме, че етноцентризмът е един от най-дълбинните и лесно възпламеними рефлекси на хората. В условията на криза буржоазията започна да финансира подобни фракции – така е с фашистката партия в Италия и с националсоциалистическата в Германия. Причината e, чe според национализма, нацията е вътрешно обединена цялост, която се бори срещу външни врагове. Следователно борбата на работниците срещу капиталистите разединява и отслабва нацията. Хората и партиите, които разединяват нацията трябва да бъдат унищожавани. Ето защо едрият капитал финансира националистическите партии – например националсоциалистическата партия на Хитлер, с тези пари се плаща на „щурмовите отряди” и те „завоюват улицата”, т.е., унищожават организираното работническо движение.

б) Национализмът е отлично идейно оръжие за подготовката и воденето на завоевателни империалистически войни. Възпитавайки чувство за превъзходство на собствената нация, той става морална опора за агресивна външна политика. Национализмът е идеология, чрез която в борбата си за преразпределение на колониите и пазарите, страни от втория ешелон на капитализма, с лидер Германия, разпалиха Първата и Втората световни войни. Тези войни донесоха неизброими страдания и десетки милиони жертви, предизвикаха колосални разрушения и унищожение на значителна част от производителните сили на човечеството.

В заключение искам да отбележа следното. В края на ХХ и началото на XXI век, в много европейски страни националистическите партии увеличиха своето присъствие и тежест в политическия живот. Например в България управляващата след изборите за 41-во Обикновено Народно Събрание партия – ГЕРБ, е националистическа. В този парламент има още две националистически партии – „Атака“ и „Ред, законност и страведливост“. „Синята коалиция“ също се заиграва с национализма. На БСП официалната идеология не е националистическа, но нагласите на електората са националистически. От тогава – до сега, в българския парламент винаги доминират националистически партии. Парадокс е, че в парламента има само една българска патриотична партия – „Движение за права и свободи“. Но нейният елит и електорат са от български тюрки, а не от етнически българи. Позорно е, че ние, етническите българи, досега не сме създали поне една българска патриотична партия. Почвам да се съмнявам, че ние, етническите българи, можем да създадем българска патриотична партия. Дано съмненията ми се опровергаят!


 

СПАСИТЕЛЕН Е ПЪТЯТ, КЪМ СОЦИАЛНАТА НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА

Е-поща Печат PDF

До делегатите на 49-тия конгрес на БСП*

До др. Корнелия Нинова, председател на БСП

 

Уважаеми другари,

Уважаема другарко Нинова,

Минчо МинчевЗа мене е чест, като председател на ПП „Нова Зора”, да изразя от името на моите другари в Централния политически съвет и Централното изпълнително бюро на партията, нашите най-искрени другарски пожелания за ползотворна работа на днешното заседание на 49-ия конгрес и за осъзната отговорност в решенията, които вие ще вземете, пред лицето на днешния и утрешен ден на България, на българското бъдеще, на българската държавност и нация.

49-ият конгрес на БСП беше записан в хрониките и в свидетелствата за българската съдба като форум, окрилен от вдъхновяващата победа на българските социалисти и родолюбци в подкрепата им за избора на президента Румен Радев и вицепрезидента Илияна Йотова. И ние сме убедени, че трябва да съхраним вектора на това начало от преди 2 години.

Осъществената воля на народа тогава съумя с този избор да възкреси за живот изпепелената надежда за справедливост, да предаде нов импулс на жадуваната мечта и високо отговорна цел за нова социална България, за България освободена от оковите на разрухата и грабежа, с нов обществен договор, за нови социални ангажименти и нови национални отговорности. Тази цел става все по-ясно очертана. И все по-настоятелна става волята на народа за промяна.

 

Ние, в „Нова Зора“, сме дълбоко убедени, че волята на народа за промяна е незаобиколима, още повече че тя съдържа концентрирания израз на главната политическа задача, която стои пред всички нас: обединението на хората на социалната кауза и патриотизма; обединението на енергията, волята и болката на българските социалисти и родолюбци, които заедно съпреживявахме всяка неосъществена надежда в битката с историческото безвремие; всяко поражение, в стремежа ни да бъде съхранена българщината, да бъде осъществено възраждането на българската традиция и живоът на всеки български гражданин.

Две са без алтернативните начала, които мотивират духовната твърдост и решимост за просперитет на народа и на България: концентрацията на националната воля и енергия в Единен народен фронт на всички, за които България е връх, небе и болка, дом, свяст и място за вечен упокой. Само в единението, което прави силата, наречена социална национална държава, ние виждаме смисъла на вашата и нашата политическа борба.

Всяка друга форма, извън тази формула за съюз на националната воля и енергия срещу лъстивите форми на истанбулски и прочие конвенции, срещу мигрантски пакети или пакети „Макрон“, само би подменила главната задача на днешния български ден – съхраняването на народа ни и опазването на неговата държавност.

Днес за всеки честен човек, за всеки непредубеден наблюдател, който мери с критериите на здравия разум, е видима и обяснима непримиримата ярост, която избухва при всеки опит да бъде разхлабен безжалостния експлоататорски хомот около шията на народа; да бъдат свързани разкъсаните социални нишки на традицията и модерността; да бъде намерен брод в хаоса на предпоставената безнадежност. Тази е причината и „Визия за България“, която обсъждате днес да бъде посрещана с такъв истеричен страх, от заложената в нея промяна; страх, който вдига на крак всички гузни грешници и ненаказани до днес майкопродавци.

Но и това не е всичко. Каквото и да говорим, днес, България преживява неповторим в своята история период. Макар да е лоялен член на ЕС и НАТО, Родината ни няма нито верни приятели, нито надеждни съюзници. Нещо повече, тя няма и формула за българския национален интерес. Европейският съюз и НАТО не могат да бъдат тъждествени с българския национален интерес. Те могат само да бъдат временното средство за неговото осъществяване. А това задължително предполага оценка на реалностите след включването на България в тези организации. Към днешна дата, реалностите са просто безутешни. Днес народът ни измира с незапомнени темпове в нашата над 1300-годишна история! Само държавата Лесото, в Африка, ни изпреварва по този печален показател! А още Жан-Жак Русо, в своя труд „За обществения договор“ е записал, че „Управление при което народът намалява и гние е най-лошото“! Политическият елит, вече 29 години приема закони, като на акорд, но положението не става по-добро. Единствено покварата става по-всеобхватна. А още от Монтескьо знаем, че покварата е два вида: единият когато народът не спазва законите, а другият - когато той е развратен от законите. Така че какво имаме на лице днес? Народът ни измира, покварата – сиреч, гниенето, се е разпълзяло, а виновни няма! Имотният слой на обществото не се и замисля дори по въпроса за оцеляването на народа, а още по-малко по проблема за държавността. А това означава, че той не съобразява, че без народ и държава ще бъде само лека плячка , нещо като хапка за транснационалните акули. Армия, служби, индустрия, здравеопазване, наука, образование, железници и пр., и пр., всичко е на доизживяване! Мизерията, болестите, безнадеждността са всекидневие за огромна част от народа, а ограбената национална енергия на можещите и знаещите, уви, пребивава зад граница. Безхаберието и отсъствието на всякакъв ориентир в обществото са отчайващи. Суверинитетът на България е заложен в НАТО и в двустраните военни споразумения със САЩ, което неминуемо може да ни превърне от прифронтова, във фронтова държава.

Единственият документ на прехода, който осъзнава реалностите и предлага в много отношения ново начало е „Визия за България“. Визията, обаче, е само първата крачка на тоталния мобилизационен проект, от който има въпиюща нужда цялостния проект за спасяване на народа ни, което значи на България. И това не е алармизъм. Това е опит да споделим открито с вас, делегатите на 49-тия конгрес на БСП, тревогата си за пагубната скоротечност на тази пандемия от ликвидационни тенденции в българското общество. Ние, в „Нова Зора”, като коалиционен и лоялен партньор сме убедени, че вие, делегатите на 49-тия конгрес на БСП ще заложите категорични решения по отношение на споменатите две основни задачи на днешния български ден: спасяване на народа ни от физическо изтребление и съхраняването на неговата държавност. Разширено, това би означавало и териториалната цялост на България. На политкоректния език на европейските бюрократи тези две задачи могат да бъдат изразени и по-усукано и по-приемливо, но за народа на България е ясно: промяната, която той иска, е да бъде отхвърлен този геноциден модел на изтребление, в който пребивава, но който обвит в шоколадовата глазура на т. нар. евробюрократично говорене и пагубното неолиберално двуличие само приспива със сладки и медени народа ни. А нали знаем, че всяко заробване започва с приспиване!

Днес, по-важно от всякога е да бъдат назовани ясно заплахите за живота на българското племе, което значи и за живота на неговото Отечество. Никакви евроатлантически ценности не са в състояние да стоплят българина днес. Никакъв нов цивилизационен избор! Той иска справедливост, иска равнопоставеност! Иска работа, сигурност и хляб! Иска политически водачи, които не само на думи мислят за него; иска справедливост и равенство пред закона; иска България да бъде дом за децата му; иска тази земя, отредена ни от Бог за земя на българите, да остане земя и за неговите внуци и за внуците на неговите внуци!...

Уважаеми другари и драги приятели,

Вие, които създадохте Визията всъщност извършихте най-вярната, но най-дълго очакваната крачка. Вие потърсихте и посочихте в хаоса на това историческо безвремие пътя към нови хоризонти за Отечеството. Остава обаче да осъществите най-важното и най-трудното по този път – да решите въпроса за съюзника!

В създалите се исторически обстоятелства, той може да бъде само един – народът! Народът с главна буква! Призовете го и го превърнете в демиург на промяната. И той ще ни повярва. И ще ни подкрепи! - първо, заради себе си, и чак след това заради своята неизтребима способност да прощава, да забравя грешки, злини, грабежи, а понякога и предателства.

Днес отровният връх на пиката на мракобесието е насочен отново към голото топло сърце на правдата и истината. И отровата е шаблонна и стара като тайната на всяко отровителство – див и варварски антикомунизъм и една вечно удобна гърмяща смес от клевети, лъжи и полуистини. И пак само един може да бъде съюзникът ни срещу това мракобесие – народът! Народът с главна буква!...

 

 

Уважаеми другари,

От името на „Нова Зора“ още веднъж ви пожелавам мъдрост, ясен поглед и сърце за тревогите, тъгите и надеждите на многострадална България. И нека Визията, която толкова тревожи нашите опоненти, да стане реалност.

Струва ми се, че в ден като днешния, би било добре да си припомним мъдростта на един легендарен червеноармейски командир, защитникът на Москва - ген. Панфилов. Той често повтарял пред своите офицери: „Ние сме различни хора, но посоката на погледа ни е обща. И тя е, която ни прави другари, съратници и братя“ .

Ние, в „Нова Зора“, вярваме и търсим общата с вас посока на погледа и знаем, че само това триединство може да бъде истинската гаранция за победата.

Към победа, братя!

Към неминуема победа на единението и вярата в Бог, правдата и бъдещето на България!

 

Минчо МИНЧЕВ, председател на ПП „Нова Зора”

25 януари 2019 г.


 

БАЙ СИ, МИТОВ, ДА НЕ ТЕ ГАЗИ МЕЧКА

Е-поща Печат PDF

Старо правило е, че новопокръстените в дадена вяра са по-ревностни в изпълението на нейните обреди и канони от староверците. А че е така, го доказва почти религиозната евроатлантическа ревност на нашите днешни министри, които са се превърнали в обикновени клакьори на Големия брат.

Особено активен в това отношение е външният ни министър Даниел Митов. На всеки международен форум той се изявява като най-яростния привърженик на твърд курс към Москва. На проведеното специално заседание на европейските външни министри той не само подкрепи безрезервно създаването на специална „антируска“ телевизия, която да отразявала „обективно“ случващото се в Украйна, но и настоява за нови икономически санкции против Русия, въпреки че все повече европейски страни се отнасят резервирано и към досега наложените. Съвсем разумно впрочем - понеже са на мнение, че руската страна е доказан и надежден партньор, който е от голямо значение за ЕС.

 

ВСЕЛЕНСКИЯТ ВАРТОЛОМЕЙ

Е-поща Печат PDF

Пореден опит да бъде поставена под контрол българската православна общност в Турция


Ваня Ангелова Иванова e магистър по история и философия от СУ „Св. Кл. Охридски”. Доктор по политология на УНСС. Творческата й биография включва монографии, студии в научни списания, публицистични статии в периодичния печат и участия в телевизионни предавания, чиито основни теми са свързани с тракийската кауза и с проблемите на поредния български преход след 1989 г.


Повод за настоящата статия е назначаването през м. юли м.г. на Харалампий Ничев - клирик на Цариградската вселенска патриаршия, за духовник, който да се грижи за духовните потребности на българската общност в Истанбул. Това се случва за първи път след „Българския Великден“ през 1860 г. и след извоюването през 1870 г. на независимо съществуване на Българската православна църква под името „Българска екзархия“. Това назначение е опит за обезсмисляне борбите на българите за църковна независимост и може да отблъсне сънародниците ни в турската столица от Българската православна църква (БПЦ), която все още не е излязла с официална позиция по въпроса.

Движението за постигане на българска църковна независимост през ХІХ век не е само религиозен проект, а един от най-успешните политически проекти на българите, живеещи под османска власт. Тогавашният български политически елит успява да отдели църквата ни от властта на Цариградска патриаршия и да очертае териториите, населени преимуществено с българи. Цариградската патриаршия възприема този акт като политическа заплаха за своето господство и през септември 1872 г. обявява новоучредената Българска екзархия за схизматична.

Едва през 1945 г. се създават благоприятни условия, които позволяват схизмата да бъде вдигната.  Диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но тя получава признание на пълната си независимост (автокефалия)  и заема своето място сред поместните православни автокефални църкви. На 10 май 1953 г. Църковно-народен събор възстановява нейното патриаршеско достойнство. Благодарение на посредничеството на Руската и Антиохийската патриаршии, на 27 юли 1961 г., Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия и установява канонични отношения с нея.  След 1945 г. българската общност в Турция минава под юрисдикцията на Цариград, но свещениците продължават да са българи, посочени от Българската патриаршия, което е договорено при вдигането на схизмата.

Българската общност в града на Босфора няма възможност да излъчва свещеници от своите среди, затова такива се изпращат от България. По подобие на Иларион Макариополски, последният цариградски свещеник, българинът Константин Костов, през втората половина на 90-те години, спира да споменава името на Вартоломей, с което показва, че не признава властта на Цариградския патриарх.

Как се стига до този смел акт на българския свещеник?

От многобройни публикации, както в българската, така и в турската преса става ясно, че на 12 февруари 1994 г.  Вартоломей заявява на свещеник Константин Костов, че българската православна църква в Истанбул е напълно подвластна на гръцката патриаршия и във връзка с това му разпорежда занапред да издава кръщелни и венчални свидетелства на гръцки език  предоставяйки му и образци. Това не е единственият опит за намеса на гръцкия патриарх в делата на Българската църковна община в Истанбул, но този му опит прелива чашата на търпението и отец Константин Костов спира да споменава името му, което според църковния канон означава, че не признава властта му.

Съгласно църковния канон  всички патриарси са самостойни, независими един от друг и с равни права между себе си в патриаршеското служение. В този смисъл те не  могат да имат „духовен лидер”.  Въпреки канона, Цариградската патриаршия използва всеки възможен случай, за да  демонстрира превъзходство и претенции, че тя е тази, която решава проблемите на православния свят. Тази линия на Фенерската патриаршия е особено силно изразена по времето на патриарх Атинагор (1948-1972), който си позволява да прави изявления от името на целия православен свят. През годините самопровъзгласяването на Цариградската патриаршия като съвременен „център на Православието“ се засилва и достига своя апогей след 1991 г., когато за Цариградски патриарх е избран Вартоломей.  Ползвайки титлата „вселенски патриарх” Вартоломей е решил, че има изключителни права за решаването на проблемите на православния свят и наказва „неподчинението“ на свещеник Константин Костов, с уволнение. Това предизвиква недоволство сред българската общност.

През 1996 г. Борислав Чипов - член на Българската православна фондация, изпраща писмо до Патриарх Максим, в което се казва следното:

„Настоящият гръцки патриарх във Фенер, Вартоломей I, от деня, когато е бил интронизиран, има за цел да погърчи и асимилира българската общност. Владиците на гръцката патриаршия често посещават нашите черкви и използвайки високите си чинове, идват неканени на най-видните празници да служат на гръцки език. В Истанбул гръцката патриаршия притежава над 80 черкви. Не е ли интересно, че докато гръцката патриаршия се оплаква от липса на духовници и докато техните черкви стоят затворени, намират духовници, които да изпращат в нашите черкви?...

Аз, въпреки че съм член на църковното настоятелство, не искам да отивам на черква на видните празници; жена ми и двете ми дъщери също не искат; майка ми и други като нея патриотки, членове на общността ни, също бойкотират и започнаха да не ходят на черква. Ние не искаме да слушаме гръцко слово в нашите черкви. На по-важните богослужения идват едва 15-20 души. За празника на Св. Стефан се разнесе слух, че пак ще идват гърците, и него ден имаше само 13 богомолци. Ще позволите ли да ни асимилират, Ваше Светейшество, въз основа на предполагаемия, но от никоя страна и до днес непубликуван официално оригинал на мнимия договор от февруари 1945 г.? Според турското законодателство, гръцката патриаршия няма право да сключва договори за църковни права на българи, живеещи в Истанбул, защото те са турски граждани. И затова договорът между гръцката патриаршия и Българската православна църква от 1945 г., според турските закони, е престъпление. Искам да Ви осветля по един въпрос. Според турското законодателство гръцката патриаршия в Истанбул е религиозен глава само на гърците, живеещи в Истанбул. И статутът, и поведението на гръцката патриаршия тук, са едно комично противоречие. От една страна, тя има претенции за вселенска, а от друга, фигурира в Турция официално като Цариградска фенерска гръцка патриаршия. Костите на нашите деди, които до 1870 г. са се борили за освобождението от духовното иго на гръцката патриаршия, роптаят в гробовете…“

През 2003 г. Борислав Чипов повдига обвинения срещу Вартоломей и срещу още 12 свещеници затова, че пречат на българската общност да изповядва религията си и да извършват религиозни служби.

През 2007 г. Върховният касационен съд на Турция „отнема правото на православния Константинополски патриарх Вартоломей да ползва титлата Вселенски“, с аргумента, че това нарушава турската Конституция и заложения в нея принцип за равнопоставеност на малцинствата и религиите.

През пролетта на 2004 г.

Светият синод командирова в турската столица столичния свещеник и председател на централните софийски храмове Ангел Велков. През март т.г., след шестнадесет години служение, отец Ангел заявява пред църковното настоятелство в Истанбул намерението си да се прибере в България. Неизвестно по какви причини Светият Синод в България разбира за това няколко месеца по-късно - през юни. Следвайки традицията, Българската православна църква, още през същия месец юни, в специално писмо до патриарх Вартоломей, предлага йеромонах Панкратий, игумен на Шипченския манастир, да замести напускащия свещеник.

Вартоломей отказва да назначи архимандрит Панкратий с аргумента, че той щял да бъде много по-полезен на БПЦ, предвид „недостига на монаси  в манастира в Шипка”, и заявява, че ще назначи свой клирик - Харалампий Ничев, който говорел български, гръцки и английски, а учел и турски. Малко известен факт е, че протежето на Вартоломей е негов стипендиант, по времето когато учи в богословския институт в Бостън, САЩ.

Българските вестници изобилстват с публикации, от които става ясно, че новоназначеният от Вартоломей клирик, е скандално известният в България бивш разколник архимандрит Харалампий (Ничев).  Той се е подвизавал като свещеник в няколко български епархии, преди да бъде изгонен от Видинския епархийски съвет. Като игумен на Добридолския манастир, през 2009 г. е наказан за сделки с манастирски земи, за присвояване на пари, за системно отсъствие от светата обител и други. След като е низвергнат от БПЦ, напористият духовник се преквалифицира и става мениджър в казино.

След няколко години низвергнатият се покаял (?!) и Видинският епархийски съвет го възстановява в презвитерска степен, а след шестмесечен изпитателен срок, му връща и титлата архимандрит. През юни 2016 г.  архимандритът „прослави“ България с появата си на светия велик събор на остров Крит, на който БПЦ не изпрати представител.

През  2017 г. архимандрит Харалампий напуска лоното на БПЦ, преминава  на служба във Вселенската патриаршия и някак „естествено“, с протекцията на Вартоломей, става клирик в Истанбул. Формално Вартоломей спазва спогодбата от 1945 г. като е поискал мнението на църковното ни настоятелство за назначаването на Харалампий Ничев. И съответно го е получил, макар и с уговорката „докато премине пандемията.“

Въпросът не опира до назначаването на лицето Ничев.

Проблемът е друг и той е свързан с взаимоотношенията между православните църкви и Цариградския патриарх, който използва всеки опит, за да доказва, че има изключителни права за решаването на проблемите на православния свят. Назначаването на Харалампий Ничев като клирик, за да обгрижва духовните потребности на сънародниците ни в Истанбул, е поредният опит на Вартоломей да демонстрира „свръхпатриаршеска“ власт и да постави под контрол българската общност в Турция. Могат да се посочат много факти и от миналото, и от настоящето, показващи безцеремонното отношение на Цариградския патриарх към останалите поместни църкви, в т.ч. и към Българската православна църква, която по силата на редица исторически обстоятелства, е най-потърпевша. Достатъчно е да припомним периодично отправяните заплахи за забрана на богослужението на български език в българските храмовете в Одрин и Истанбул, искането на Вартоломей за премахване на паметника на Антим I, поставен от тракийци в  двора на Одринския храм и др., които само потвърждават направения извод за неговите амбиции.

Истанбулският патриарх Вартоломей отдавна е загубил авторитет пред турските власти. Едно от доказателствата за това, е че не успя да защити  статута на православния храм „Св. София“, която бе превърната в джамия. Само преди няколко дни турските медии уличиха Вартоломей във връзки с базирания в САЩ ислямски проповедник Фетулах Гюлен. Нещо повече, някои го нарекоха американски агент. На този фон изключително тревожни са опитите и претенциите му за контрол над православните християни, които той заявява открито. Така например по време на архиерейски събор в Истанбул през 2018 г. Вартоломей в прав текст обяви, че ако се откаже от своите изключителни права (?) за решаване на проблемите на православния свят, поместните църкви ще действат като „овце без пастир“. Това изказване показва, че негово светейшество е загубил реална представа за своето място сред останалите патриарси, без да си дава сметка, че ако продължи да действа все така безцеремонно срещу тях, разчитайки на политическа подкрепа от САЩ, в един хубав ден може да остане в изолация.

С назначаването на Харалампий Ничев за клирик в Истанбул е създаден опасен прецедент, срещу който Българската православна църква трябва да реагира и да изрази несъгласие срещу опитите на Вартоломей да се представя за глава на православието, защото не е такъв и вместо да помирява, той създава конфликти. Тя трябва да реагира, за да защити патриаршеското си достойнство и чест, както и това на православните българи.

Не трябва да забравяме, че историята за българските православни християни е изстрадана. Тя непрекъснато напомня своите послания, свързани с вековната борба за права, достойнство и самостоятелност, които трябва да се отстояват и днес, както от БПЦ, така и от българската дипломация.


 


Страница 462 от 487