Авторизирана версия на прогнозата на редакционния екип на сп. „The Economist“
На планетата, след началото на Специалната военна операция на РФ за демилитаризация и денацификация на Украйна се образува геополитически разлом, който с всеки изминат ден се превръща в огромна пропаст между колективния Запад, начело със Съединените щати и колективния Изток, начело с Руската федерация. За всички мислещи хора, които търсят обективната истина е ясно, че примирение и възстановяване на общото движение в една посока вече не е възможно. Остава малката надежда, че, както след Втората световна война, великите сили ще намерят формулата за мирно съвместно съществуване. Защото няма логика „всички хора да се раждат равни“, както пише в Декларацията за независимостта на САЩ от 1789 г., а държавите, в които те живеят да са в неравнопоставено положение помежду си!
За България и българския народ този въпрос е изключително важен, защото по волята на политическите си лидери, с изключение на Жан Виденов, и техните ментори, Отечеството ни доброволно стана външна граница на колективния Запад и НАТО – факт, противоречащ както на манталитета, традициите, и духовността на българина, така и на коренните интереси на нацията. И ако през последните над тридесет години победителите в Студената война успешно фетишизираха мечтите на хората за пари, власт и удоволствия, превръщайки ги в житейска цел на милионите, то днес Русия със специалната си военна операция събуди дълбоко недоверие в англосаксонския глобален световен ред, довел света до епидемии, войни, бедност и взаимна омраза!
Като граждани на страна-член на НАТО и ЕС със силно ограничен суверинитет, за нас е важно да сме наясно, какви са дълбоките замисли на онези, които реално държат властта и управляват страните от т.нар. колективен Запад. Техен мощен и всепризнат информационен рупор е лондонското сп. „The Economist“, което с оргиналните си ребус-прогнози за всяка предстояща календарна година, си е завоювало правото да бъде „пророк“ за неолибералния западен свят, режисирайки играта на „назначените“ от тях „актьори“ на „Голямата световна сцена“.
От Книга V- Второзаконие на „Ветхия завет“ знаем, че само онези, които усърдно са „събирали“ плодовете от „Дървото на живота“, за да узнаят житейските истини за земеделието и например, обработката на метали (8:7-13), за данъци (14: 22-23,28) и търговията (14:25-26), за борбата с корупцията (16:18-20), за производствени отношения (15:7-18), за кредитирането (15:1-4) и даването на кредити на други държави (15:6), за банково дело (23:19-20) и пр., могат да заслужат правото „да вкусят“ и от плода на „Дървото на познанието“. Пример за това са пророците от Ветхия и Новия завет, чиито живот, вяра и аскетизъм са ги направили достойни да получат истинското знание. Заедно със Създателя те разказват на простосмъртните, по възможно най-достъпния начин и с много хиперболи и алегории, как се е появил материалния живот и човека, как действат природните, обществените и моралните закони, кое е добро и кое зло, как да откриваме кои от водачите ни следват Божият промисъл и кои са слуги на Сатаната, и най-важното: какъв е смисълът, съдържанието и крайната цел на проекта „Планета Земя и Homo sapiens“, в който проект мислещият човек, имайки привилегията за свободен избор и воля, оцелява и води свещена битка за победата на Светлината над Мрака!
Всеки човек е вечен със съзнанието си {произ. от старото българско слово человек (църк.сл. eз.) = чело (мисъл, съ-знание ) + век (вечност)} и той трябва сам да извърви този път; всеки род трябва самостоятелно да намери своето място в общия строй; всеки народ трябва да обедини силите си, за да изпълни предначертаното за него, а човешката цивилизация, следвайки Завета, има мисията да развива и усъвършенства вселенското мироздание!
В този смисъл пророците, футоролозите, медиумите, врачките, в една или друга степен са призвани да задоволяват огромния обществен и личен интерес към вероятни бъдещи събития. Човеците, тласкани от своите страхове търсят помощ за тяхното преодоляване, защото тази борба сама по себе си е определяща за адаптацията на индивида към заобикалящия го материален свят. Зловещо е, когато тези естествени, първосигнални тревоги у хората, свързани с оцеляването им се превръщат в източник за печалбарство, за разпространение на пост – истини и в мотив за формиране на превратни обществени нагласи, камуфлирайки определени лъжовни крайни цели. Ето защо, когато пристъпваме към тълкуването на ребуси-прогнози трябва максимално да търсим обективната истината за събитията и фактите, да сведем до минимум субективните опити за насаждане на фалшиви очаквания и действия, прикриващи частен, а в много случай и користен интерес. Особено, когато става дума за глобални, транснационални процеси, целящи смяна на установил се във времето Световен ред.
И тази година в навечерието на Коледа високопрофесионалният екип на популярното английското сп. „The Economist“ представи пред милионната си аудитория виждането на своите издатели и редактори за геополитическите събития и участващите в тях главни действащи лица през новата 2023 г.
Но дали те ни показват цялата обективна истина?
В ежеседмичникът „The Economist“ най-голямо акционерно участие имат два могъщи клана: фамилията Ротшилд чрез контролирания от Лин де Ротшилд холдинг „EL Rothscild“ и фамилията Аниели, – мажоритарнен акционер на „Fiat Chrysler Automobiles“ и „Ferrari“, притежаваща фактическия контрол над марките „Alfa Romeo“, „Chrysler“, „Dodge“, „Fiat“, „Jeep“, „Lancia“, „Maserati“ и др., или иначе казано, списанието с многомилионна аудитория, на практика идеологически обединява интересите на транснационалния финансов и индустриален капитал, което го прави изключително значим фактор в международните отношения. Естествено, водеща и определяща е ролята на клана-октопод Ротшилд – който е навсякъде, където има злато, държавни заеми, печатане на пари, власт и нови пазари!
Ето някои
известни исторически факти,
публикувани в средствата за информация.
Основателят на династията Ротшилд Майер Амшел е роден във Франкфурт на Майн, провинция Хесен и е бил личен банкер на принца на Хесен, васал на Британската корона, чиято лична армия, финансирана от Майер Амшел е била наета от Британия при колонизирането на Северна Америка. От петте клона на династията Ротшилд са се развили и укрепили два – лондонският, с родоначалник Натан Ротшилд и парижкият с родоначалник Джеймс (Якоб) Ротшилд, създали главната фамилна англо-френска банка „Rothshild & Sons“. През 1815 г. Натан Ротшилд, чрез умела дезинформираща операция свързана с поражението на Наполеон при Ватерлоо, успява да постави под свой контрол Банката на Англия, която е национализирана чак през 1946 г. от премира Клемент Атли, но която продължава да бъде и до днес под контрола на Ротшилдови чрез финансовата компания Jardine Matheson (JM) с мажоритарното участие на сем. Кезуик. Според американските изследователи Керби и Маулинс, Банката на Англия е главният акционер на частната Федерална резервна система (ФРС) на САЩ, заедно с мрежи от олигархични банки, свързани не само с Ротшилдови – Морган, Мозес, Лазард, но така също и с клана на Рокфелерови, при които пък парите вървят заедно с властта: Нелсън Рокфелер е бил вицепрезидент на САЩ, Дейвид Рокфелер – основател на Съвета за народонаселението, от който се ражда могъщия днес „Римски клуб“, Уйнтроп Рокфелер - губернатор на щата Арканзас, известен като кариерния „кръстник“ на Бил Клинтън. Братовчеди на фамалията Рокфелер са братята Джон Дълес - държавен секретар на САЩ и Алън Дълес - директор на ЦРУ, на които като емисари на новите финансови олигарси през 1932 г. е представен в Кьолн Адолф Хитлер в качеството му на бъдещ ръководител на Германия. Дядо по майчина линия на братята Рокфелер е конгресменът Нелсън Олдрич, който през 1913 г. е главния инициатор на проекто-закона за създаването на частната Централна банка на САЩ - ФРС, който по-късно, през декември с.г., става закон с подписа на президента Удроу Уйлсън.
Значима е ролята на финасовите властелини на света в изграждането на доминиращите и до днес идеологически центрове за интелектуално обеспечаване на „империализма като висш и последен стадий на капитализма“. Синът на Лионел Ротшилд Натан Майер през 1891 г. изиграва съществена роля в създаването на първата сенчеста група за концептуално управление – Обществото на кръглата маса (ОКС), чиито учредители са: Сесил Роудс - колонизаторът на Южна Африка (на него е кръстена Родезия) и основател на компанията „De Beers“; Арнолд Тойнби - дългогодишен ръководител на главния мозъчен „think tank“ център на колективния Запад „Chatham House“, създаден през 1919 г. и, от който се ражда и вашингтонския CFR — Съвет по международни отношения; ръководителите на британското външно министерство Едуард Грей и Артър Балфур. Ротшилдови са главните апологети за възстановяване на еврейската държава. Един от синовете на Натан Майер - Уолтър Ротшилд, лидер на британските ционисти, през декември 1917 г. изпраща до Артър Балфур Декларация за създаването на Палестинска еврейска държава, въз основа на която Великобритания през 1922 г. получава мандат за управление на Палестина. Синът на Чарлз, брат на бездетния Уолтър Ротшилд, Виктор, е известен с дългогодишната си работа в контраразузнавателната агенциа MI-5 и, най-вече, с поста си на главен съветник на Маргарет Тачър.
След като „Разцепващият фактор“ на Алън Дълес сработва и групата на Андропов, Яковлев и Горбачов се заема с изпълнението на възложенете им задачи, идва „краят на историята“ и се появява „доктрината Клинтън“ (а дали той е автора й е друг въпрос?) за „Третият път“ т.е. за тотална глобализация на света под ръководството на хегемона САЩ и разгръщане на дълго подготвяната „Голяма игра“ по американски „правила“! По свои сценарии работят и финансовите властелини, като целта е окончателно да бъде опроверган и спрян предсказания от Ленин крах на капитализма: СССР и социализмът са дискредитирани, Русия е на колене; в Китай, който с помощта на САЩ строи специфичен социализъм, се появяват мултимилионери, които покровителствани от проамерикански висши ръководители на КПК диктуват свой „пазарен“ дневен ред в Поднебесната.
Финансовите господари на света
се готвят за нанасяне на последния решителен удар. През 2004 г. френският клон, начело с Давид Ротшилд, консолидира активите и управлението на банката „Rothshild & Sons“, като първата задача е тя да бъде извадена от „златната петица“, определяща фиксингите на златото, като нейното място се заема от „Barclays bank“, в която впоследствие ще влязат активите на фалиралата американска банка „Lehman Brothers“. След уверената и предупреждаваща реч на президента Путин на Мюнхенската конференция през 2007 г., финансовите босове предприемат опит за глобален дефолт с кризата през 2008/09 г., но не успяват да дестабилизират Китай и Русия, и са принудени да включат на високи обороти „печатницата за пари“ чрез програмата „количествено смекчаване“. Така олигархията започва прегрупиране, в резултат на което през 2012 г. е сключена историческа сделка – размяна на активи между финансовия капитал - групата на Ротшилдови и индустриалния капитал - групата на Рокфелерови, като концептуалното управление на бизнеса остава във френския клон на Ротшилдови, т.е. в Давид дьо Ротшилд, а след смъртта му в Джейкъб де Ротшилд. В същато време тази историческа сделка определя, че в новите условия английския клон на Ротшилдови в лицето на вдовицата на Ивлин Ротшилд Лин Фостър де Ротшилд, поема политическото и идейно осигуряване на проекта на глобализацията. Така се появява новата доктрина за „Инклузивния капитализъм“, като през 2020 г. като управляващ орган е конструиран и Съвет за инклузивен капитализъм към Ватикана, ръководен от римския папа Франциск и Лин де Ротшилд, а за членовете на Съвета са кооптирани транснационални олигархични и финансирани от тях структури на „глобалното гражданско общество“.
„Великото презареждане“ на Клаус Шваб и сценариите за действие „ала Ковид-19“, изпълнили авторите им с надежда за бърз краен успех, явно изпитват известно притеснение от решителните действия на Путин в Украйна, но те продължават активно да са в дневния ред на новите кръстоносци.
И още един малък штрих към историята.
По време на годишното заседанието на Билдербергския клуб през 1998 г. Хенри Кисинджър запознава Ивлин де Ротшилд с бъдещата му съпруга Евеллин Форестър. В броя си от 3 септември 2016 г., два месеца преди президентските избори в САЩ, вестник „Ню Йорк таймс“ пише: „Лейди Лин Форестър де Ротшилд, покровител на демократите и приятел на Клинтънови, организира вечеря за двама с мисис Клинтън за 100 000 долара. Те хапнаха агнешко под тент на поляната на брега на океана в нейната вила Мартос - Винярд“. Групата „Anonymous“ разпространи в интернет данни за вноска на 150 милиона (!!) долара от Ротшилдови за избирателната кампания на Хилари Клинтън. Клинтън отричаше тази публикация до момента, когато бе публикуван и чека с посочената по-горе сума.
Преминавайки към анализа на
прогнозата за 2023 г.,
мимоходом напомняме, че Лин де Ротшилд е собственик на лондонското списание „The Economist“.
До 2021 г., когато редактор на рубриката „Светът през .....“ бе Даниел Франклин, визията и съдържанието в прогнозите от корицата на списанието бяха наситени с ребуси и загадки, на които читателят трябваше самостоятелно да търси своя отговор. Изхождайки от генералната линия на изданието, аудиторията бързо откриваше известната истина, че англосаксонците са хегемон и те определят правилата в света, че глобализацията е естествения път в развитето на човешката цивилизация, и че неолиберализмът и Витрувианския човек „от палатата на мерките и тегликите“ в трактата „De Architectura“ на античния римски архитект от 1 в. пр.Хр. Марк Витрувий, са виртуалния мост между дохристианския идеал за красота, симетрия и сила на човешкото тяло с разбирането на Леонардо да Винчи за човека като венец на природата и създател на благата и ценностите. Всички, които не се вписват в този модел, но участват и формират свои алтернативи се изобразяват на корицата на списанието в рязко негативна светлина. Така например, в броевете от 2016 до 2021 г., Русия и руският президент Путин или въобще не се споменават (2017 и 2021), или са на пренебрежителното по значимост място (2016, 2018 и 2020). Само в броя с прогнозата за 2019 г. двамата президенти Путин и Тръмп са удостоени с рисувани потрети в профил, обградени с крайно отрицателна символика. В прогнозата за 2017 и 2019 е стилизиран конник на бял кон с коса в ръцете, символизиращ „смъртта“ и „Антихриста“ по време на Страшният съд. Като проекция на бъдещи му действия в ребуса за 2019 г. пред образа на Путин са разположени и другите три конника от гравюрата на Албрехт Дюрер от 1497 г., символизиращи пандемия, глад и война. В гравюрата зад конниците има страшен звяр с открита паст, като символ на ада. В картинката на сп. „The Economist“ вместо звяра е изобразен Путин. Това внушение е ужасяващо, защото алегорията представя руския президент като Антихриста, който ще вкара страната си, а защо не и целия свят в ада, изполвайки пандемията, глада и ядрената война. Та нали Байдън нарече Владимир Путин, дълбоко вярващия православен християнин, човек без душа. Колкото и странно да звучи, само след една година, като по план, планетата, в т.ч. и РФ, бе обхваната от пандемията „Ковид -19“; на Русия, загубила 27 милиона човешки живота във Втората световна война й бе отказано от колективния Запад да бъдат предоставени гаранции за сигурност, което и я принуди да започне СВО в Укройна; а гладът през следващите години може да бъде факт, ако продължават търговските ограничения срещу руския износ на изкуствени торове и храни! И за всичко това, според западната пропаганда, е виновен персонално Путин! Безпрецедентните санкции, „планината“ от западни оръжия, изкуствения произход на короновируса, не се вземат под внимание!?
Новият редактор на рубриката „Светът през...“ на сп. „The Economist“ Том Стендейдж предпочита умерени, в голяма степен, лесно разгадавани символи за бъдещи събития. Но традицията е спазена. В миналогодишната прогнозата на списанието „Светът напред през 2022“, РФ и нейният президент отново не намериха място в световната геополитика. Според авторите годината е трябвало да премине под знака на силната конкуренция между САЩ и Китай в областта на икономиката, зелената сделка и високите технологии, като сравнението на портретите на двамата президенти, Си и Байдън, говореха за равнопоставеност, като приоритет не се даваше на нито една от страните. Сега, когато 2022 е история, можем да кажем, че прогнозата, в голяма степен не се потвърди. С началото на СВО на РФ за оказване помощ на населението на Донецка и Луганска НР, светът се оказа в условията на глобална, незапомнена криза и конфронтация, които продължават вече над десет месеца.
Какво ни очаква през 2023 според екипа на сп. „The Economist“?
Корицата на списанието ни напомня театрален афиш с разположени върху него фотографии на главните действащи лица в мащаб, съотвестващ на изпълняваните от тях роли в „Голямата драма - 2023“. Търсена е симетрия, която да създаде натрапчива илюзия за хармония и стабилност. През годината едва ли ще има стабилност, а хармонията и красотата за много хора по света вече са отминал спомен. Макар снимката на президента Байдън да е в по-малък размер в сравнение с тези на президентите на Китай и Русия, между тях може да бъде построен равностранен триъгълник, което би трябвало да означава, че се търсят баланси, които да уравновесяват отношенията между трите велики сили, без да се залага на любимия подход на англосаксонците „Разделяй и владей!“. Изключително трудна за решаване задача, освен ако американската страна през 2023 г. не започне да провежда реалистична политика за омиротворяване на протежетата си Тайван и Украйна, с което да нормализира отношенията в „триъгълника“. Това би било възможно единствено в ситуацията, когато Китай покаже силно икономическо излизане от стагнацията, предизвикана от „Ковид-19“, а Русия рязко активизира настъпателните си действия срещу украинските националисти. В този случай ще заработи използваната десетки години от САЩ максима за „Правото на силния!“, но вече с обратен знак.
Председателят Си, единственият след Мао, получил титлата „кормчия“, проведе силен ХХ конгрес на КПК, на който бяха отстранени четирима от седемте члена на ПК на Политбюро, прокарвали години наред политика на отстъпки пред САЩ и в интерес на частните китайски милилиардери, облагодетелствани от огромните сделки от продажбите на китайски стоки на високоплатежния американския пазар.
Президентът Путин от своя страна, по време на пресконференцията си в Бишкек, от 9 декември м.г., ясно и недвусмислено разшифрова руското разбиране на понятието „сдържане“ по отношение на неприятелските страни на съвременния етап: „След като нашата Система за предупреждение от ракетно нападение (СПРН) получава сигнал за такова нападение, то автоматично във въздуштого пространство се изстрелват стотици наши ракети, които е невъзможно да бъдат спряни. Но това е ответен удар! Какво означава това? Това означава, че неизбежно на територията на Руската федерация ще паднат бойните глави на противниковите ракети – така или иначе те ще се приземят. Но истината е, че на територията на противника нищо няма да остане, защото е невъзможно да бъдат прихванати едновременно стотици ракети. Ето това е сдържащ фактор, сериозен сдържащ фактор!“
Портретът на Президента Путин е в центъра на изображението, като зад гърба му, гледайки в същата посока, е Председатяля Си. Президентът Байдън, който видимо с по-малка фотография, е под тях, със стеснено пространство за изява и странно защо не гледа в една посока с Президента Зеленски. Нещо повече, погледът му е насочен напред, явно с желанието да разбере, какво ще му донесе 2023 г., защото 2022 г. не бе благосклонна към него: заканите към Путин, че ще си плати за навлизането на украинска територия останаха само закани, а на практика американските санкции, заедно с тези на ЕС доведоха колективния Запад до невиждана от много години инфлация, самоубийствен държавен дълг, закриване на производства, тежки условия на живот за обикновените хора, докато в Русия търговският профицит е над 500 млрд. рубли, природния газ се продава за рубли и печалбите са много по-големи, сравнени с периода преди санкциите; ОПЕК+, в т.ч. и Саудитска Арабия, са на едно мнение с РФ за намаляване световния добив на нефт; в САЩ вече не се говори за организирането на втора Среща на върха за демокрация; заявките за присъединяване към БРИКС и ШОС с всеки изминат ден растат. Всичко това говори, че едва ли 46-я президент на САЩ ще има самочувствието някога да повтори думите на своя бивш началник, 44-я президент Барак Обама: „Аз вярвам с всяка една фибра на моето същество в американската изключителност. Моето дълбоко убеждение е, че Америка винаги трябва да бъде световен лидер. Освен нас никой не може да заеме това място!!!“. Малко вероятно е вятърния генератор зад гърба на Президента Байдън да е символ на подобна теза!? Ако в прогнозата на сп. „The Economist“ за 2022 г. бяха показани симетрично два ветрогенератора, символизиращи „зелената“ алтернатива в живота на планетата, то в прогнозата за 2023 г. ветрогенераторът зад Байдън е източник на „Вятър на промяната“, налагаща се заради неадекватната политика на демократите в САЩ и провала на наложения от тях неолиберален световен ред.
Ръководителката на Република Китай (Тайван), 66-годишната Цай Инвен и Президентът Зеленски, са удостоени с правото да са на корицата на световното списание само заради провежданата от тях политика на силово противопоставяне на своите съседи, въпреки че шансовете им да победят в това противоборство са минимални. Колективният Запад и ЛГБТ-общността са на тяхна страна, защото Зеленски като професионален актьор-комик напълно се вживя в ролята на жертва на агресия, без да обръща внимание на уличаващия го в измама факт, че той спечели президентските избори с обещанието да върне мира на територията на Украйна. Вместо това на неговата съвест вече са десетки хиляди убити украински националисти и хиляди мирни граждани - деца, жени и възрастни хора на територията на Донбас. Със СВО РФ досега не предприемаше решителни действия, главно поради очакванията си, че колективният Запад и ръководството на Украйна ще проявят здрав разум и ще поискат примирие, давайки гаранции на РФ за нейната териториална сигурност. При положение, че това вече над десет месеца на се случва, по всяка вероятност, ще последва руска офанзива, която ще принуди воюващата противникова страна да капитулира и приеме справедливите условия на РФ.
Тайван също има второстепенна, жертвена роля в играта на САЩ срещу Китай. Много лесно и бързо комунистическата ГДР бе присъединена към капиталистическата ГФР, но както бе с Хонг-Конг и Макао, така и с Тайван, процесът на доброволното присъединяване ще бъде дълъг, за да се покаже неотстъпчивостта на капиталистическия Запад към класовия враг, комунистически Китай. Освен това, наглото посещение на бившия вече трети по ранг държавник в САЩ Нанси Пелоси в Тайван бе демонстрация на подкрепа към сексуалните малцинствата в лицето на Цай Инвен, което е част от дневния ред на неолибералната общественост и Демократическата партия на САЩ. Това странно поведение на западните управленски елити показва за пореден път, колко безперспективно и непрофесионално е нивото на хората, избрани и призвани от собствените им народи да защитяват техните интереси и сигурност. Това в пълна степен се отнася и за България. Нещо повече, сегашната конфронтация е тест за мислещите хора по света за техните умения и воля да се противопоставят на безумните политици, които са в състояние с действията си да превърнат в радиоактивен прах прекрасната ни планета.
В триъгълника между президентите Си, Путин и Цай Инвен
са разположени квадрокоптър и робот-манипулатор. Военната операция в Украйна показва крайно ефективната роля на квадрокоптерите в борбата с артилерията, с отбранителни линии, складове, летища и диверсионни групи, както и за целите на разузнаването. Имайки предвид водещата роля на Тайван в производството на чипове, то на преден план излиза административното присъединяване на острова към континентален Китай. Това вече е въпрос на военна стратегия и подготовка за евентуални военни действия в района на Азиатско-Тихиокеанския регион, който е еднакво важен и за Китай, и за Русия. Все пак отбелязваме, че председателят Си и Цай Инвен гледат в една посока, което може и да означава, че след евентуалната победа на партията Гоминдан на предстоящите през 2024 г. парламентарни избори, е възможно мирно и спокойно обединяване на двете части на Китай.
Между Председателя Си и президента Байдън виждаме космическа станция. Китай вече има такава с тайконавти на борда, САЩ ползват руската международна космическа станция, която предстои да бъде потопена в океана, а РФ се готви да разположи в Космоса своя нова междупланетна станция. Китай и Русия участват в съвместен проект за изследване на лунната повърхност, военната операция на РФ в Украйна показа, че спътниковото подсигуряване на руската армия при воденето на бойни действия изостава, което се доказва и с оставката на ръководителя на „Роскосмос“ Дмитрий Рогозин. Всички тези факти недвусмислено показват, че стратегическата конкуренция за по-нататъшното овладяване на Космоса вече е в нов исторически етап, при който превес ще имат обединените усилия на Русия и Китай.
Новият премиер на Италия Джорджа Мелони е единствения европейски лидер в сюжета от корицата. Тя обективно не е обвързана със странните решения на ЕС по отношение на пандемията, санкциите срещу Русия, с безумната политика на ЕК по вноса от РФ на природен газ, нефт и др. Имайки предвид огромния външен суверенен дълг на Италия, силните позиции на Берлускони и Ренци в управляващата коалиция, както и консервативните позиции на католичката Мелони, то при усложняване на вътрешната икономическа ситуацията политиката на Италия може да влезе в конфликт с действията на ЕК и заедно с Унгария на Орбан да взривят отвътре крайно проамериканската „обща“ политика на ЕС по отношение на РФ и КНР.
Шестият портрет е на президента на Украйна Владимир Зеленски. Това може да се тълкува и като признание за безумната му смелост да се противопостави на могъщия си съсед и като поредната инициатива на колективния Запад да надува балона на личното му его и реверанс към суперманията му за величие. Но тази конюнктурна западна позиция не променя факта, че Зеленски е трагичен герой, който праволинейно и глупаво хвърли страната си в ужасяваща авантюра, надявайки се, че личните интереси на фамалията Байдън в Украйна и вечният страх на европейците от огромността на Русия, както и споменът за нанесените тежки военни поражения през 1812 и 1945 г., са гаранция, че армиите на НАТО ще влязат в бой с армията на РФ. Даже теоритично това не е възможно поради огромния руски арсенал от ядрени оръжия и хиперзвукови ракети, както и от пълната неподготвеност на европейските граждани в т.ч. и на военните, да жертват личното си благополучие и живот, за да защитават нечии болни амбиции, та били те на укробандеровци или чиновници от Брюксел. Така, според авторите на прогнозата, през 2023 г. Зеленски ще разчита на танкерите с американски втечнен газ и на доставката на американските РЗС „Patriot“, като за подготовката на персонал за тяхното обслужване едва ли ще има време.
Остава успокояващото и опияняващо действие на химическите препарати, изобразани зад гърба на „stand-up“ комика – президент Зеленски.
Във финала на нашия анализ отбелязваме, че редакторът на рубриката „The World ahead 2023“ Том Стендейдж е проявил здрав реализъм, като нагледно ни показва, че през 2023 г. всеки един от тримата големи ще има важна персонална задача – Председателят Си ще трябва да решава обединението на КНР с Тайван чрез преговори и с подкрепата на вътрешната опозиция; Президентът Байдън ще бъде принуден да застави Зеленски и Украйна да капитулират пред РФ; а след тотално загубеното доверие между Русия и двуличните Германия и Франция, заради Минските споразумения от 2014/15 г., единствената възможност за възстановяване отношенията на РФ с Европа остава Италия. От друга страна, поставяйки портрета на президента Путин в центъра на геополитическата карта за 2023 г., редакторът определя и централната роля на Русия в овладяването на гигантския катаклизъм, обхванал света. В западните аналитични центрове има тотална неодоценка за направеното от Путин като ръководител на руската държава за изминалите 22 години. Налице е компроментиращо непознаване моралния потенциал, душевността и стремежа към единение, в което е и силата на Руската федерация, особено в години на изпитание. Тези, които ръководят днес колективния Запад, по всичко изглежда, не са запознати с произведенията на гениалните руски творци, където по неповторим начин са разкрити неизчерпаемата духовна сила и вяра на руските хора, несломимия харктер на руския човек и изумителната му готовност за саможертва, когато защитава Отечеството и свободата си.
Но фрапиращото е, че те, западните стратези и политици, не познават и собствените си велики писатели! Да не говорим за културните хоризонти на техните български слуги от колониалната администрация.
И така: през август 1867 г. великият Марк Твен ведно с група американци е приет от император Александър Втори в Ялта. В своето приветствие той пише:
„Америка е крайно задължена на Русия, тя е длъжник на Русия в много отношения, и, особенно, за неизменната дружба в годините на тежки изпитания. С упование молим Бога, тази дружба да продължи вечно. Нито за минута не се съмняваме, че благодарността ни към Русия и нейния император живее и дълго ще живее в сърцата на американците. Само безумен може за предположи, че Америка някога ще наруши верността си към тази дружба с преднамерено несправедлива дума и постъпка“.
Българските тотално неподготвени и случайно попаднали във властта политици, представени от едно вице, за което имаме смътния спомен, че някога е била социалист, както и групата леви депутати, присъстващи на официалното честване от Освобождението на София, проявиха страх дори да споменат името на велика Русия. Като че ли ген. Йосиф Гурко е извънземен и случайно се е оказал в България, за да прогони турския аскер от българските земи, та чак до предградието на Истанбул Сан-Стефано! Те трябва обаче да знаят и помнят, че Марк Твен, като честен и признателен човек, от името на американския народ се обръща към същия този император, Царя-Освободител на България Александър Втори, с думи на благодарност, когото целокупният български народ е чакал цели пет века, назовавайки надеждата си за свобода не с имената Джон, Йохан или Жан, а с близкото до сърцето му „Дядо Иван!“.
N.B. Разбирате ли сега, какви ги вършите и накъде водите народа на православна България, „господа“ мошеници и тарикати на едро и дребно, докопали се до властта?
А на читателите на в-к „Нова зора“ от сърце желая:
Честито и светло Рождество Христово, братя-православни българи!
Едно лице, в което се чете мъка, а кратките усмивки по него са като през сълзи! Това е лицето на Иван Николов, председателят на българския културно-информационен център „Босилеград“. Сигурно не е лесно цял живот да бъдеш сочен с пръст и малтретиран по една единствена причина: за това, че си българин, че не си го забравил и че се гордееш с родината си, макар да живееш извън нейните предели… само на километри от тях.
Такава е съдбата на над 50 000 българи, останали зад черната бразда, отсякла през 1919 г. общините Струмица, Босилеград и Цариброд от майка България. Три безспорни български селища, с над 40 духовници, 42 църкви и манастири, 115 училища, 6 прогимназии, една гимназия, 269 учители и 7892 ученици. Днес, сто и три години по-късно, нашите сънародници със свити сърца чакат данните от последното преброяване. На предишното, самоопределящите се като българи са по-малко от 18 000. Както личи, оттогава до днес сръбската държава е постигнала завидни успехи. А ние питаме: какво прави нашата държава за тях?
Между селата Извор и Ресен има стари гробища. Браздата ги разделя на две! Разделя на две и някои от гробовете! Децата, израсли там и от двете страни на границата не знаят за тях. Научават много по-късно. Когато питат своите родители защо не са им казали за това, те с насълзени очи извръщат глави… Някои промълвяват: „Ние не смеехме да погледнем натам!“ Преминаването на границата се е наказвало със… смърт! За убитите в регистрите е записвано „Незаконно преминал границата“.
И става точно така, както пише Емануил Попдимитров:
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тука гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кади…
Под мотото на стихотворението „Граница“, в София, в присъствието на Зденка Тодорова, Иван Николов и десетки родолюбци, дошли на възпоминателното събитие, премина и тазгодишното отбелязване на злополучната 1919 г. и Ньойския диктат. А стиховете на големия поет, родом от с. Груинци, чиято съдба не е по-различна от ресенската, изпълниха с трепет сърцата на всички ни.
На 27 ноември 1919 г. в Парижкото предградие Ньой на Сена се подписва мирният договор, който слага края на Първата световна война. Диктатът е наложен от победителите Великобритания, Америка, Франция, Русия и Кралството на сърби, хървати и словенци… Някои представители, като американския президент Удроу Уилсън, например, напускат събранието в знак на несъгласие с териториалните претенции на победителите. За жалост обаче този показен акт въобще на трогва останалите делегати. Нещо повече: българската делегация е държана под арест и е заплашвана от Лойд Джордж и Клемансо, че България ще бъде окупирана при отказ от подписване на договора.
Последват протести, за жалост нечути от никого. А самата България е потресена, както от несправедливия договор, така и от тежките му клаузи. Америка така и не го подписва.
Въпреки това, неговото изпълнение е наложено. На България е оставен тесен коридор за излаз на Бяло море, но Великите сили на практика не го отстъпват, като взимат под временно управление цяла Беломорска Тракия, след което я предоставят на Гръцкото кралство.
Договорът влиза в сила около година по-късно. През това време отчаяните бежанци от покрайнините не намират подкрепа от никого. Една сутрин те се озовават пред скромна къща на ул. „Раковска“. Това е домът на Иван Вазов. Той е стар приятел на народа от покрайнините. Там през 1885 г. се бият и тримата му братя, а самият той наблюдава решаващата битка при Нешково, Царибродско. После пише своя паметен разказ „София – Пирот. Възпоминания от сръбско-българската война“. Окуражава ги и сега от своя малък балкон. Думите му внасят за кратко успокоение в душите на бежанците.
Малко преди сръбската окупация на Западните покрайнини в края на 1920 г., в скромния училищен салон в Босилеград, при отчаяните хора идва Христо Славейков, тогава – народен представител, син на Петко Рачев Славейков. Хората го молят, както молят всеки срещнат сънародник, да направи нещо за тях. Тогава той пише трогателно писмо-обръщение не до друг, а отново до Иван Вазов.
„София,
Ив. Вазову
Гражданите от Босилеград, съкрушени от неизмерима тъга, молят Всевишния да Ви дари сили, за да превъзмогнете болката на Родината, и дочакали по-светли дни, да възвестите, с могъщото си слово, изгрева на новото слънце за братство и човещина. Спомняйки заветите, чертани от Вашия Гений в скрижалите на душата народна и водими от сладките звукове на вашата лира, ние виждаме през праха на вековете страшната Via dolorosa1 на българския род, но виждаме и сиянието на надеждата над нашата Голгота.
На Вас, Певецо, и чрез Вас на всички братя по език „ПОСЛЕДНО ПРОСТИ“ от нашите планини, настръхнали пред страшната нощ, която веч покрива челата им.“
Още същата вечер е организирано голямо събитие в Народния театър, на което присъства и Цар Борис III. Писмото до Вазов било прочетено на всеослушание, а през това време хората в салона започнали да бършат сълзите си и да ридаят на глас. Събитието е документирано в сборника „Архивите говорят. Българите от Западните покрайнини“. По-късно, през 1942 г., когато за кратко Западните покрайнини и цяла Вардарска Македония отново са български, учениците от Царибродската гимназия „Принц Кирил Български“, посещават София. Първото, което правят е да засипят гроба на Иван Вазов с цветя.
На трогателното събитие от 23 ноември т. г., с тревога разбрахме, че бремето на останалите зад граница наши сънародници продължава да бъде изключително тежко. Както и преди, така и днес Западните покрайнини са забравени и от сръбската, и от българската държава. Нещо повече: според думите на Иван Николов, в Босилеградско се задава екологична катастрофа. Няколко реки са силно замърсени. Техните води текат и на българска земя, но никой не се интересува от състоянието им. Г-н Николов напомни, как още преди тридесет години по на север, във Видинско и Брегово, където се разлива р. Тимок, минно-преработвателният и металургичен комплекс „Бор“ в Р Сърбия, системно започва да изпуска редица тежки метали, но никой не обръща внимание. Сега голяма част от почвите в този район са силно замърсени със сяра, мед, цинк, олово, които са в пъти над допустимите норми. Според него, ако не се предприемат мерки, това може да се случи с някои реки в Босилеградско, чиито води са притоци на Места.
Два пъти по-злополучна за нас е 1947 г., когато абсолютно същите „Велики“ сили и исторически играчи – същите наши приятели от Европа и зад океана – Великобритания, Америка, Социалистическа Русия и новата измислена федеративна република Югославия, пречертават старата черна и несправедлива граница още по-незаконно, вече без никакво основание, защото България към тази дата е техен съюзник.
Велик означава най-напред великодушен. В постъпките на европейските съюзници от двете световни войни няма нищо великодушно. Техните несправедливи и крайно неприемливи мирни договори водят след себе си само войни. Войни – дори и до ден днешен.
Още през 1930 г. не друг, а известният френски публицист и юрист Жорж Десбон, пише в книгата си „България след Ньойския договор“ следното: „Написах тази книга, резултат на щателни проучвания, със съзнанието, че изпълнявам един дълг.
Несправедливостите, възникнали в резултат на Ньойския договор, от които България пострада, в много голяма степен допринесоха за по-сетнешното й духовно състояние…; нещо, което до голяма степен извежда на преден план отговорността на нашите дипломати, автори на този договор, както и на нашия парламент, който го ратифицира, а също и на френския народ, който не протестира, защото не беше наясно“. „Жените и децата, – пише той – убити на 16 април 1925 г. в катедралата „Св. Неделя“, лежат на наша сметка. Чрез договора, наложен на България, в много по-голяма степен жертва, отколкото виновница, ние допринесохме за задействането на целия този механизъм, който доведе до една потресаваща кланица. И най-смиреното покаяние, и най-благородното угризение е в това да се работи за поправяне на несправедливостите, причинени на България.“
По същия въпрос Борислав Йотов – академик, д-р по право, през 2014 г. издава книгата „За мирна отмяна на Ньойския договор“, където изтъква, че са налице 28 международни правни причини за отмяната на въпросния договор. И тук разбира се не става въпрос за някакви териториални претенции към Старите предели – Вардарско и Беломорието, а конкретно за трите български общини Струмица, Босилеградско и Царибродско. Но нима е необходимо правно или друго основание?! Нима ние не знаем как се чертаят граници? Като че ли тези български селца не са имали землищни територии, където най-човешки е можело да мине браздата?
И тук титлите пред имената нямат никакво значение! Не човек, само безсърдечно чудовище можеше да раздели майка от децата й, брат от брата и живите от мъртвите, като чертаеше нарочно – незаконно и подкупно – граница през площади и гробове! Съвременна Европа, която прокламира свят без граници, може да помисли по този въпрос.
***
Читалище „Славянска беседа“ бе домакин на организираното от клуб „Слово“ мероприятие, чиито единомишленици се насладиха на кратка, но вдъхновена литературно-музикална програма. Към края, с единомислие си пожелахме да не пропускаме нито веднъж тъжната дата, както и любовта и мисълта за нашите сънародници оттатък браздата да не ни напускат никога.
Долу Ньой! Да живее България!
|
Кой в днешното постмодерно време говори за мисия и отговорност на писателя? Тази тема отдавна не е модерна и дори предизвиква неприязън у новите постмодерннистките литератори. Но аз подемам този разговор, за да подсетя българските писатели, че дори и днес, когато всичко е позволено и е постигната най-голямата възможна свобода на словото, те не са освободени от основните си отговорности, с каквито винаги и във всички епохи са натоварвани творците на художествената литература. Който се откаже от тях или ги премахва с присвоеното си право да се разпорежда, и поради това не ги зачита и изпълнява, трябва да знае и да запомни, че на него просто не му е позволено да бъде писател. И не е!
Днес навсякъде, дори и в литературата, господства пазарът и на писателя са му възложили да се занимава с „писане” и „да пише текстове”. Задължително е обаче текстове му да се продават. Няма значение какво съдържат. Важното е „да се харчат”, да забавляват и провокират читателите, за да ги купуват. Защото стойността на писателя се измерва по количеството продадени негови книги, по интереса на рекламните агенции и агенти, по популярността в телевизиите и медиите, по броя на наградите, които е получил.
Времето ни е такова – пазарно, стоково-парично! То налага правила и ако ги спазваш, можеш да се надяваш на успех.
А ако не ги спазваш?
Тогава ще ти е трудно и се обричаш да живееш далеч от шума, хонорарите, наградите, стипендиите на чуждите фондации, оживленията около името ти, публичността. Тогава ще бъдеш никой.
Ето дилемата! Тя изключва свободния избор, защото всичко става от само себе си, по нечия чужда воля, която най-често е на случайността. А случайността изобщо не се ръководи от естетически съображения. Още по-малко определя задачите и отговорностите на съответния писател. Който успее да се уреди с тиражи, хонорари и слава, се урежда! Тежко на останалите!
Битието и битът на писателя се затварят в тази рамка. Тя е рамката на българския литературен живот. Никъде вътре в нея няма да срещнете размишление за ролята и мястото на писателя днес, за неговата отговорност и мисия; за таланта му на художник, както и за значението му като обществена фигура, за дълга му да съхранява и пренася в бъдещето националния дух; за това доколко и как изразява този дух, дали творчеството му проповядва висок морал, състрадание, любов към човека – особено към онеправдания. Не, писателят се занимава с писане и пише текстове, а текстовете не са творчество, не са изкуство, естетика, слово, мисия.
Литературата никога не е била производство за печелене на пари и устройване на живота на нейните работници и служители. Ако беше такава, днес щяхме да четем хонорарните сметки на класиците от предишните епохи и документите за тиражите на книгите им. Нямаше да са ни нужни тези книги – освен може би като натрупан опит за забогатяване, успех, късмет или просто за сносен живот без много усилия.
Това не означава, че „ръкописът не може да се продаде” (Пушкин), но това е после, а не най-важното и заради което творецът живее в изкуството.
Някога, а това означава – винаги, се говореше много за ролята и мисията на писателя. Защото на литературата се гледаше с почит и уважение, съкровено, а писателят беше ни повече, ни по-малко, свещенослужител, жрец, магьосник, властител на душите. Той беше човек на почит и уважение, с когото не е прилично да се интимничи, да се държиш непристойно и невъзпитано, защото е от друг свят и служи на високи цели. Макар че истинският писател винаги се държи просто, скромно, по човешки, достъпно.
Но аз разсъждавам за отговорността и мисията на писателя. Те се въплъщават в творчеството му, но и в неговото обществено положение, активността му сред хората, в посланията, които отправя, в думите, с които общува. Той е посветен да учи хората, да им отваря очите и обяснява света, да ги води към доброто, като им помага да го разпознават и обикнат. А не да ги забавлява или отчуждава от народа и отечеството, за да ги направи „европейци” и безлични потребители.
Писателят е обществена личност. На него лежи огромна отговорност за човека, отечеството, та дори и за човечеството. Защото думите му значат много и почти винаги се възприемат на доверие. Ако излъже, последствията за мнозина ще са тежки; ако заблуждава, ще заблуди невинни хора, чийто грях е, че са го чели, слушали и повярвали. Те ще тръгнат след тези думи, но няма да стигнат далеч.
Писателят е призван да променя света и да увлича хората към усилията му, за да стане този свят по-добър и справедлив. Ако мислеше единствено за себе си и за тиражите на книгите си, защото от тези тиражи ще спечели много, то и читателите и слушателите му ще правят същото. И нищо друго няма да ги интересува.
Днес, когато над вас е надвиснала страшната опасност да изчезнем като народ и нация, когато езикът ни се е разпаднал и изгубил своята сила, енергия и красота, писателят е длъжен да прояви своята отговорност и загриженост за случващото се и да се превърне в духовен водач на народа, в негов избавител и спасител. Няма кой друг да каже какво да се прави.
Ще повторя: истинският писател не се занимава с „писане” и не съчинява „текстове”. Той е творец и неговото дело се нарича литература. Но за да бъде такъв, трябва да е талантлив, да владее езика и да пише изящно, да бъде майстор на словото. Писателят създава и развива националния език, придава му изящество и прелест, каквото без неговите усилия не би постигнал. Той извлича от разговорния език всичко, което е благозвучно, красиво, чисто и ясно, и го влага в книжовния. И обратно: писателят внушава на разговорния език, че е нужно да използва богатството на литературния. Непоносимостта към вулгарностите, грубите думи и изрази, простащината и неграмотността също е вменена в мисията на писателя. Езикът се саморегулира, ала под наблюдението и дори прякото вмешателство на писателя и литературата.
Състоянието на днешния език и в литературата, и на улицата, и в медиите е катастрофално. То е знак за ниска култура, опростачване на нравите, опошляване на отношенията между хората. Бедата не е чак толкова в нашествието на чуждици, особено от английски, а в разрушаването на синтаксиса и стила на говорене и писане, в неуважението към словото. А писателят нехае и чака някой друг да му свърши работата и чрез измислени закони да спасят езика, който сами те бежалостно разрушават.
През последните десетилетия сякаш всичко бе оставено на политиците. Те бяха натоварени със задължения и отговорности за всички сфери от живота – дори и за литератеурния живот и езика. Това се оказа удобно за българския писател и той тихомълком се освободи от отговорността да бъде защитник и водач на народа. Гласът му се изгуби напълно и рядко някой ще го чуе да се опълчи на властта заради нейната разпасаност и отчуждеността й от живота на хората. Писателят проплаква от време на време, че никой не се грижи за него, че не му дават пари и трудно издава книгите си. Но мълчи, когато е длъжен да изкрещи че народът живее бедно и зле. Осмели ли се все пак да проговори, ще укори другите, особено политиците, за това. И така ще оправдае бездействието си.
Мълчанието на писателя е мълчание от страх, духовна леност, занемарена съвест, замъглено съзнание и, казано направо, безотговорност. Какво ли още трябва да се случи, за да се стресне, окопити и излезе от апатията и егоизма си, за да си възвърне силата, мощта, благородството на таланта, енергията на думите, любовта към човека, народа и отечеството и отново поеме своята висока и свята отговорност да проправя и осветлява пътища и да вдъхва надежди и воля у народа? Както го правеха неговите велики предшественици от близкото и далечно българско минало!
Писателят никога не ще заслужи всеобщата любов и уважение, ако бяга от своята отговорност и от мисията си духовен водач на своя народ. И се задоволи да бъде обикновен занаятчия и търговец на самия себе си. Но това ще означава срам, унижения, гибел за човека.
Като заваляха едни промени, едни реформи на правосъдието, едни борби с корупцията – цели две и кусур години! От бурното лято на 2020 г., до ноември 2022 г. сменихме няколко парламента и още повече правителства, мнозинството от които служебни, назначени от президента Румен Радев. Единствено непокътната остана само президентската институция, на която й омръзна да раздава мандати за съставяне на невъзможни правителства. Невъзможни, заради очевадната несъвместимост на политическите партии, били те от „статуквото“, или от „промяната“. Две понятия, сами по себе си абсурдни, или доведени до абсурд от политическите шарлатани, спекулиращи с думите като цигани с измислени предсказания. Защото носителите на „промяната“ бързо се превръщат в изразители на ново статукво, на които никой от старите пороци не им е чужд. Благодарение на това, както в баснята „Орел, рак и щука“, не се знае кой е по-крив, но товарът, сиреч тегобите на народа, сведен до електорат, си е още там, където го заряза Борисов.
Мисия невъзможна
ГЕРБ-СДС се опитаха да пробутат кабинет начело с „максимално отдалечения от политическото говорене“ професор д-р Николай Габровски, но се удариха като в стена на съмненията, относно неговата политическа необвързаност. Парламентът отхвърли дори самия Габровски като кандидат за премиер, камо ли да подкрепи предложеното от него правителство. Поради което то изобщо не видя бял свят, а само „разлая кучетата“ с някои спорни номинации на кандидат министри.
Дойде ред на ПП да си поиграят с втория мандат. Получиха го на 3 януари 2023 г., но вероятността да прокарат програмна декларация, около която да се осигури парламентарна подкрепа за евентуален кабинет на академик Николай Денков беше по-малка и от тази за професор Николай Габровски. Дори бившите съдружници на ПП и ДБ от БСП заявиха, че няма да подкрепят предложената от Николай Денков програмна декларация. При това положение на ПП им остана само един съюзник - ДБ. Така, без никакви дебати 48-то НС отхвърли декларацията на академик Денков и му спести труда да представя проектокабинет, който щеше да бъде отхвърлен. И от Космоса се вижда, че ще се връчва трети мандат. На ДБ, или на БВ – все едно! Без участието на ГЕРБ-СДС, ДПС, „Възраждане“ и БСП няма как да се осигури парламентарна подкрепа за каквото и да било правителство. Така че предсрочните избори са неизбежни, както смъртта. Ако и след тях не може да се състави кабинет, както пророкуват политологичните врачки, президентът Радев ще продължи да управлява.
Еднолично и „авторитарно“, според неговите критици, чрез назначения от него служебен кабинет. Защото и да иска, няма на кого да предаде властта, за да не го обвиняват в авторитаризъм и намерение за въвеждане на президентска република. Дори, подобно на Тунис, 91,8% от избирателите да не отидат до урните парламент ще има, но дали той ще успее да състави правителство? Това е въпрос, отговора на който не знае и Дядо Господ. Дано поне политическата шарлатания с връщането на хартиените бюлетини и обезсмислянето на машинния вот да получи звучен шамар. Време е политиците да разберат, че няма такъв народ, когото могат да лъжат до гроба. „Няма такъв народ!“ - това е девизът на истинската промяна. Преди години Слави Трифонов създаде партията „Няма такава държава“, но съдът отказа да я регистрира с това име, и тя бе преименувана на „Има такъв народ“. Народът гласува за ИТН, но беше излъган по същия начин, както го излъгаха „партиите на промяната“. Днес от партията, спечелила веднъж парламентарните избори, но отказала да преговаря за състав на правителство с другите парламентарни сили, е останала само една телевизия със затихващи функции: 7/8 ТВ. По същия път към политическото бунище пое и партията „Продължаваме промяната“ (ПП) на Асен Василев и двойния канадско-български гражданин Кирил Петков. Каква промяна продължавате, драги харвардци? След като се доказа, че Кирил Петков е нарушил Конституцията, скривайки факта, че е гражданин и на Канада, днес в социалните мрежи се изразяват съмнения и относно дипломата му от Харвард. Само това оставаше - да ни е управлявал седем месеца човек с фалшива диплома! Вече имахме 12 години за премиер един „доктор по дължината на маркуча на пожарната“ от Академията на МВР в „Симеоново“, който си спомняше заглавието само на една прочетена от него книга: „Винету“. И съвсем не звучи невероятно разказаното в един новогодишен скеч по 7/8 ТВ. Според него, на въпроса: „Що е това пожарникар?“, 45% от учениците отговорили писмено, че пожарникарят е човек, който сваля котка от дърво; 45% написали, че пожарникарят е премиер на България, а 10% не написали нищо, понеже били неграмотни… Заслугата за последното е на „реформата“ в образованието, която по опустошителния си ефект съперничи само на реформата в здравеопазването, превърнала болниците в търговски дружества! Да не говорим за храмовете и Ботевото: „Но и в черква затуй ходи, че черквата й търговия“! За храма на законодателството, наречен Народно събрание, може да се каже нещо подобно. Факт е, че на 5 януари „народните избраници“ потрошиха цял парламентарен ден, обвинявайки се взаимно в прокарване на интересите на Путин: ГЕРБ, чрез прокарването на газопровода „Балкански поток“, а ПП, чрез подписването на меморандума с „Gemcorp“, зад който стояли руски олигарси!
Прехвърляха си вината и за закриването на въглищната енергетика
чрез безропотното приемане на изискването на ЕС за намаляване с 55-40 процента на въглеродните емисии. Накрая НС гласува докладът на парламентарната комисия за Gemcorp да бъде изпратен на ДАНС, Прокуратурата и МВР, както и служебното правителство да оправи кашата, забъркана от ГЕРБ и ПП, като предоговори с ЕК сроковете за въвеждане на приетите по-рано ограничения на въглеродните емисии. Всички тези „шменти-капели“ стигат, за да си обясним отчайващо ниския рейтинг на институцията с девиза „Съединението прави силата“. Същото пустословие ни очакваше на 6 януари, когато трябваше да се дебатира и гласува предложената от ПП програмна декларация. Какво съединение, каква сила?! Този парламент е цяла мизерия и като такъв ще оттече в канализацията на политическата ни история. Работата е там, че освен отвращение, той буди и стимулира политическа апатия и неверие в демокрацията. Стимулира и презрение към образованието у младите, които гледат всеки ден прояви на невежество и простащина в парламента, насилие и пренебрегване на правилата и законите по улиците и в училище. А така също в органите на реда, превърнали се в покровители на криминални герои и в трафиканти на дрога и нелегални мигранти.
Новите интернационалисти
Но, вместо да се тревожат от задълбочаващата се неграмотност и арогантност на излизащите от нашите училища и университети, някои обвиняват българина, че по повод на войната в Украйна е извадил на показ най-тъмните кътчета на своята душа. Разбирай, че не съчувства на украинците и се обявява против изпращането на българско оръжие и друга военна помощ на Киев! Тези „интернационалисти“ щяха ли да осъдят нахлуването на САЩ и Великобритания в Ирак през 2003 г.? Щяха ли да осъдят изявлението на тогавашния държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, че смъртта на 500 000 иракски деца е приемлива цена за свалянето на диктатора Саддам Хюсеин? Ако бяха живели през 60-те години на миналия век, щяха ли да порицаят агресиите на САЩ в Корея и Виетнам? За атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки през август 1945 г. да не говорим… Помнят ли как британският премиер Маргарет Татчър изпрати атомните си подводници срещу Аржентина по време на кризата за Фолклендите/Малвините? Ами бомбардировките на НАТО в бивша Югославия през 1999 г.? Не, те ще ви кажат, че една агресия не оправдава друга. Според тяхната логика Русия е трябвало да изчака да бъде атакувана от НАТО през Украйна, че тогава да отговори. Забравят, обаче, че враговете няколко пъти са нападали Русия през Украйна, Полша, Беларус и Крим. И ако търсим обяснение на днешните събития в миналото, трябва да признаем, че войната в Украйна е следствие от разширението на НАТО на Изток, а не причина за него. Позоваването на Договора за разпускането на СССР от 1991 г. и независимостта на Украйна, договорена през 1994 г., когато тя предаде ядрените си оръжия, но включи в територията си Крим и Донбас, не е алиби за днешния режим в Киев. Съвместното владеене на Крим и Донбас не беше пречка за Русия, докато Украйна се придържаше към своя необвързан статут. То се превърна в заплаха за сигурността на РФ, когато управляващите в „Незалежная“ и „Самостийная“ изявиха намеренията си да присъединят Украйна към НАТО и ЕС. Превръщането на Крим в база на НАТО би лишило Русия от излаз на Черно море, а оставането на Донбас в ръцете на укронацистите означаваше изолация на Крим и неговото лишаване от вода и електричество. Когато през 1783 г. руската императрица Екатерина Втора отвоювала Крим от османците, държава с името Украйна изобщо не е съществувала. Днешните земи на Украйна по онова време формират провинция Малорусия, като част от Руската империя. Украйна се появява на политическата карта на света като Украинска ССР, благодарение на болшевиките. Днес управляващите в Киев премълчават този факт, но не забравят за Голодомора през 30-те години на 20-ти век, сякаш той е покосявал само украинците.
Когато днес зад нацистите в Киев застава „цялата западна демократична общност“, Русия не може да разчита на чужда милост. Трябва ли от украинска, полска и румънска територия към Москва да полетят натовските ядрени ракети, за да разберат критиците на Путин в Русия, че никакви международни споразумения няма да ги спрат. Нима Минските споразумения бяха спазени от Запада и Украйна? И бившият френски президент Жан-Франсоа Оланд, и бившият канцлер на Германия Ангела Меркел признаха, че Западът и Киев никога не са възнамерявали да изпълняват поетите в Минск ангажименти. Нито да следват „евроатлантическите ценности“, изповядвани и от „петата колона” на Запада в самата Русия.
Политиката и националната сигурност
не са работа за глупаци и наивници. Макар че, както каза посланик Елеонора Митрофанова, глупаци има навсякъде. Има ги и у нас. За щастие, техните брътвежи не хващат дикиш, поради което приписват провала си на пропутинската пропаганда. Нали техните господари им плащат, за да противодействат на руското влияние? Защо не успяват да го направят? Първо, защото отдавна са изгубили войната за народната душа, която нито познават, нито разбират. „Не се гаси туй що не гасне”, пише патриархът на българската литература Иван Вазов. Второ, защото българинът никога не е уважавал чуждопоклонниците и наемниците на чужда заплата. Затова и случаят с Христо Грозев от сайта „Belingcat“, включен в списъка на издирваните лица от руското МВР, не събуди вълна от съчувствие. Напротив, той затвърди подозренията за връзки със западните шпионски централи. Грозев не направи никакво разследване за далаверите на сина на Байдън с украинската фирма „Буризма“ и заплахите на бившия вицепрезидент на Обама срещу украинския президент Порошенко, че ще спре оръжейната помощ за Украйна, ако не бъде освободен главният прокурор, позволил си да разрови скандалния случай. Да не би Грозев да защити свободата на журналистите, когато собственикът на сайта „Уикилийкс“, австралийският гражданин Джулиан Асанж беше предаден от Великобритания на САЩ? Ако Грозев се беше захванал да идентифицира американски програмисти на крилати ракети, както направи с 33 такива от руското МО, дали щеше да бъде оставен да си живурка в Австрия? Той не прояви особена обективност и когато обвини проруските сепаратисти в Украйна за свалянето на малайзийския пътнически самолет. Оценките на гореспоменатия разследващ сайт и тези на нидерландските власти съвпаднаха неслучайно: защото изпълняваха едни и същи директиви, дошли от САЩ: на всяка цена Русия да бъде обвинена за гибелта на пътниците в самолета, излетял от Амстердам и преминал във въздушното пространство на Украйна, въпреки боевете в югоизточната й част. Имам усещането, че Грозев се бои не толкова от руските служби, колкото от възможността да бъде ликвидиран от западните си чорбаджии, за да бъде стоварен още един грях на Владимир Путин. Неизвестно е защо търси защита от България, за която не е извършил нищо полезно. Той съзнава добре какво е направил, за да бъде обявен за издирване от руското МВР, но постъпва както крадеца във вица за магарето на Настрадин Ходжа. Признавайки пред кадията, че е извършил кражбата, той попитал: „Добре де, Ходжата никаква вина ли няма?“
Ако България все още я има, заслугата е на онези, които не са отлетели от нея като прелетни птици. Народ от прелетни птици няма. И не може да има. Има народ от врабчета, чиито сърца се пукат от студа тук, както се пука камък; които се борят за прашинките хляб и за падналия на пазара овес от конете, ечемик. Но които остават в България.
Полският поет Константи Галчински има прекрасно стихотворение за врабчовия народ. Последният стих в него е призив, който може да бъде отправен към нашите депутати:
…Обичайте, обичайте врабчето!
Обичайте го, дявол да ви вземе!...
|
