Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РАЗГОВОРИ ПО СКАЙПА

Е-поща Печат PDF

Пътищата, повечето с дядо ти Георги сме ги правили след Девети. Дупките за тези стълбове на ръка сме ги копали в камънака. И ток нямаше преди това, гладни години бяха – жълъди сме яли”, разказваше дядо ми, докато крачехме в лятната жега с въдици към реката. „Ти на телевизора недей вярва, че било хубаво по царско.

Често слушах разкази, които дядо ми бе слушал от своя дядо... а той пък от своя. Истории за Родопите, за хората от планината, за бежанците, за робството, за клането при Маджарово, за разбойниците, за хайдутите, дори за дивите зверове и птици.

До ден-днешен нося спомените от стаените вечери край реката, криещите се риби под надвисналите над водата клони, врявата на буболечките, тинестия дъх на Арда и дядо ми - на няколко метра от мен, с дряновата си въдица и своята вечна, отдавна догоряла цигара.

 

РУСИЯ ПЪРВА ПОДАВА РЪКА НА НОВА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

140 ГОДИНИ ОТ УСТАНОВЯВАНЕ НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ

 

Добре известен е фактът, че паралелно с военните действия на руската армия на Балканския полуостров по време на Освободителната  война 1877-1878 г., върви и процесът на полагане основите на българската държава, която близо пет века отсъстваше от политическата карта на Европа. За целта към щаба на руското командване е създадена специална Гражданска канцелария, възглавена от опитния администратор княз В. А. Черказки. Той обаче умира в деня на подписването на Санстефанския договор (19 февруари 1878 г. стар стил). На негово място като комисар на руския император Александър ІІ е изпратен княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, който преобразува Гражданската канцелария в Съвет на императорския комисар, в който освен устройството на местните органи на държавната власт е създаден и специален отдел, който да се заеме с полагане основите на бъдещите дипломатически институции на Княжество България. За негов началник е назначен генерал от пехотата Михаил Алексеевич Домонтович.

 


Отделът функционира не само до края на войната, но и след нея. Според Санстефанския договор, съществуването  не само на този отдел, но и на целия Съвет е определен в рамките на две години. Свиканият през юни 1878 г. Берлински конгрес скъсява  този срок само на 9 месеца, което създава не малко затруднения и на Отдела за външншите работи, който от 25 май 1879 г. е възглавен от Трофим Павлович Юзефович (1840-1883) – дипломат от кариерата; консул на Русия в гр. Тулча (Северна Добруджа) (  1871-1875 г.), член на Славянското блоготворително общество, генерален консул в Солун (1875-1876 г.), След обявяването на Руско-турската война е губернатор в Тулча.( 1877-1878).

Трудността за изпълнението на поставените пред Отдела задачи произтичат не само от краткия срок, който му определя  Берлинския диктат, но още и от статута, който е предоставен на Българското княжество. В чл. 6 на Санстефанския договор е записано изрично: „България се издига в автономно, поданно княжество с християнско правителство и народна милиция“. Казано с други думи, новата българска държава се лишаваше от своята  независимост. Последвалият само след няколко месеца Берлински договор, който ревизира Санстефанския до неузнаваемост, не само остави непокътнато това положение, но отиде и още по-нататък. В чл. 1 той повелява „България се създава в самостоятелно трибутарно (т.е. плащащо данък) Княжество под върховната власт на Н. В. султана“. Тази именно формулировка, наложена от западните велики сили, връзва ръцете на руската дипломация, тъй като тя  е принудена да се съобразява с волята на силните „мира сего“ в Европа – Великобритания, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия.

Следва да се посочи, че отнемането на независимостта на Княжество България се усеща  най-болезнено в бъдещите му действия спрямо външния свят. По време и след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. в международната практика функционира  сложна йерархия и субординация в дипломатическите служби. Рангът на дипломатическите представители се определя в зависимост от международното положение на всяка една от държавите. За великите сили и Османската империя то   е най-високо – посланици, а дипломатическите представителсгва се наричат посолства.

За останалите свободни дъжави дипломатическите прдставители носят ранга „пълномощен министър“ а оглавяванитне от тях предтавителства – „легации“.

Лишена от независимост, България не попада  в категориите нито на първите, нито на вторите държави. Нейните дипломатически преставители получават най-ниския ранг в дипломатическата йерархия – „агент“, равняващ се на статута на генералните консули, а оглавяваните от тях  мисии – „дипломатически агентства“.

 

 

Изтъкваме нарочно това обстоятелство, тъй като през следващите две-три десетилетия от края на ХIХ и началото на ХХ в., то ще се отрази твърде негативно във външнополитическата дейност на възобновената държава. Преди всичко Княжеството се лишава  от правото да бъде субект в международните си отношения, т. е. във всеки външнополитически акт то трябваше да се съобразява с волята на своя сюзерен – Високата порта. Че това не е празна фраза, показват последвалите събития. След края на Сръбско-българската война от 1885 г. в сключения мир между двете воювали  държави, ни в клин, ни в ръкав от българска страна наред с подписа на българския представител се мъдри и този на представителя на Високата порта, без последната да бе оказла каквато и да било роля за победата на българското оръжие над коварния сръбски агресор.

И  още нещо: докато другите европейски държави след края на Руско-турската война предоставят  на българските дипломатически представители полагащия им се макар и най-нисък дипломатически ранг, Високата порта не направи и това. За нея представителят на Българско ктняжество  е приравнен със статута на висш османски администратор, т. е. като на свой, а не на друга държава орган . Това положение се запазва до 1908 г., което предизвиква и големия скандал между България и Османската империя, довел до премахването на това унизително за България отношение  и изравняването й като равноправен субект в междунардните отношения.

Но да се върнем към въпроса, обект на нашето внимание.  С назначаванетно на първото българско правителство, възглавено от Тодор Бурмов (5 юли 1879 г.. мандатът на Временното руско управление в България е прекратен Една от първите   задачи на Княжеството е уреждане на международните си отношения – на първо място с великите сили, а след това и със съседните балкански държави. Първа от великите сили, която подава  ръка на нова България е именно Русия. Нейният пратеник е първият чуждестранен дипломат, който на 7 юли 1879 г. връчва акредитивните си писма на княз Александър Батенберг. Името му е Александър Петрович Давидов, за когото биографичните сведения са твърде оскъдни.

Знае се, че е роден   през 1838 г. в дворянско семейство. Първоначално постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но после се прехвърля в Математическия.  Като полиглот предпочита дипломатическата пред научната кариера. Назначен в Министерството на външните работи, изпратен е в Карлсруе, столица на Баденския херцог (1859). През следващите години работи като секретар в руските мисии във Вашингтон, Брюксел, Хага, Рим, Виена и Лондон. След избухването на Руско-турската война през 1877   е доброволец в Руския червен кръст, на първо време в Бесарабия, а по-късно оглавява евакуационен пункт за ранени и болни руски войници и османски военнопленници в Петрошани, после във Фратещ и накрая – в Гюргево. По време на работата си в пункта през февруари 1878 г. заболява от тиф, но успява да се възстанови. След края на войната, през август 1878 г.,   се връща на служба в Руското външно министерство, вече като дипломатически агент във формиращата се българска държава. В изпълнение на директивите на канцлера княз А. М. Горчаков оказва съществено влияние върху дейността на Учредително събрание като парира инициативата на депутатите за протест пред Великите сили заради разпокъсването на Санстефанска България на Берлинския конгрес. След като връчва акредитивните си писма на   княз Александър Батенберг, има обаче недалновидността да се намеси във вътрешнополитическия живот на Княжеството, което не влиза във функциите му на чуждестранен дипломат. Обявява се на страната на консерваторите, което се отразява крайно неблагоприятно на репутацията му и след изборната победа на на русофилски настроените либерали в Първото и Второто обикновено народно събрание (1879-1880 г.)дните на престоя му в България се оказват преброени. През 1880 г. е принуден да напусне  преждевременно София, от където е преместен на ново дипламатическо поприще в Лондон, където бе служил непосредствено преди войната с Турция. В английската столица престоява до 1882 г. През 1883 - 1885 г. е извънреден посланик и пълномощен министър на Русия в Япония. Умира през 1885 г.

Неудачният избор на първия дипломатически представител не се отразява на отношенията между Княжеството и Освободителката,  тъй като проявеният от нея жест се оценява като истински исторически факт. Той открива пътя на току-що възобновената българска държава за уреждане на международното й положение.

Представителите на останалите велики сили връчат своите акредитвни писма от 8 юли до края на декември 1879 г. През същия период  изпращат свои дипломатически представители и съседните балкански държави. Всички те носят ранг на „дипломатически агенти“. Единствено представителят на Османската империя идва като „комисар“, за да се подчертае сюзеренитета на Високата порта над Княжество България.

Край на това ненормално положение, както споменахме,  се слага с акта на провъзгласяването на независимостта на България от 22 септември 1908 г., за признаването на който от решаващо значение отново има пак застъпничество на Русия.


 

ПОСЛЕДНИТЕ ХОРА НА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

Някога-някога имаше една различна Европа... Европа на кръстоносните походи, героичните дела и монашеските подвизи. В тази стара Европа нямаше абстрактни легенди, понеже те бяха едно към едно парченца действителност. Впрочем, това може би не е било толкова отдавна, но е било в една различна Европа.

В някакъв момент кръстоносните походи фалират, героизмът става неуместен и икономически неефективен, а свещеническото излиза във ваканция. С две думи – християнска Европа станала недостатъчно комфортна за зародилата се буржоазия и била отпратена на бунището на историята. Генералното правило на нова Европа е практическият интерес, и всичко, което не му служи, е непотребно.

 

Изстрадани думи за Отечеството и Свободата

Е-поща Печат PDF

С тези две понятия се срещнах за първи път, слушайки фамилните легенди от бащиния ми род… Сега си давам сметка, че те са като гроб – преливаш го, навестяваш го, пазиш го от троскота, обхождаш го, за да не стъпиш върху него… Уважението към покойниците в нашата религия е доведено до нравствен закон… А фамилните истории разказваха за малкия бежанец от с. Главан. Знаете ли къде е Главан? На педя място е от оная култова българска чешма на Белоногата на южната ни граница. Там е родното място на бащиния ми род, обитавано до 1828 г. Закрила им бил Войводата на Сакар Големият Жеко. После – поредната Кримска война. И нахлул башибозукът… Решили: ще подпалят къщите си и ще бягат на север, пък… докъдето стигнат. И тук се появява малкият бежанец – мой прапрадядо (не знам колко пъти е това „пра“) изиграл голяма роля. Спуснали го в Слепия кладенец – горе, до старата черква. Жив бил още дюлгеринът, градил кладенеца. Момчето трябвало да скрие главанската тайна – една тетрадка, изписана от Дядо Даскал, обвита в мушама и натопена във восък. В нея – цялата история на Главан, имената на всички, нещо като родословно дърво… Взели най-ценното, децата и старците и подкарали стадата нагоре към Балкана. От ножа бягали. Малкият укривател на тайната – с тях. Някои стигнали чак до Бесарабия…

Младежът израснал буен, буден и ученолюбив. Късметът го отвел във Военното училище на Руската империя – Санкт Петербург. Достига до чин офицер от лейбгвардията и егерските части, изучавали тактиките на силовото разузнаване. Така го заварва Руско-турската война през 1878 г. И той тръгва с войската обратно към България… За да търси по пътищата на родния си край двете думи: „Отечество“ и „Свобода“. Намира ги из многохълмието на с. Главан малко преди Освобождението. Тогава идва заповед от главнокомандващия на оттеглящите се османски части: „Да бъдат украсени с мъжки тела брястовете пред Одрин.“ (Най-често се давят добрите плувци, нали?) Хващат го. Сред 45-те обесени главанци на Петковден е и той – Иван Минков Гочев, някогашният малък бежанец, съхранил родовата ни история. Преди години с тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев открихме паметника на обесените главанци… Това е накратко историята, която като малка още научих и която ме срещна с тази мъчна за обяснение дума – „СВОБОДА“… И сега, каквото и да ми говорят, каквито и мантри да ми повтарят, аз виждам оня малък бежанец, който вади камък от градежа на Слепия кладенец и крие в тайника оная тетрадка… Виждам го и като офицер вече, как се сражава за моята свобода… Присънва ми се и гробът му, който не бива да тъпча, а да спасявам… От всичко…

Спасявам го всеки ден – от калните вади на апатията и неверието, от алчните уста на поредния самозабравил се политик, който с фелдфебелска безпардонност си позволява да разговаря с народа си... Спасявам го от разпенените фобии на дементната Г-жа Неблагодарност, която тъпче по гробовете на българската история… Спасявам го от гузните мълчания на оратори и сценаристи, ненаучили една от най-важните думи в живота: БЛАГОдаря. Спасявам този гроб на обесения главанец – от празното говорене, от лицемерните самозванци, от новопокръстените историци и месии, които и на Апостолите на свободата гледат като на електорат… Спасявам го от тежките думи на децата и внуците ни, подготвили се отново за дълъг път… А в тях една грижовна майка е скътала наред с плетените вълнени чорапи за зимата – и едно малко Требниче, с български думи в него. Милата, тя не знае, че студеното първо превзема не нозете…

Спасявам онзи гроб и името на лейбгвардейския офицер и от себе си, когато си разреша да рухна пред лицемерието и нихилизма... Само си мисля, обаче, че спасявам оная дума, дето трудно се обяснява… Всъщност, тя нас спасява…

Защото... националната гордост и достолепие не са стока – да я сложиш на кантара и да я претеглиш – колко тежи... Достойнството ни минава през избора, направен в едно Ганково кафене, през една вяра и надежда, че няма да сме сами по стръмното нагоре; през едно Черешово топче, което така и не гръмна както трябва, но светът го чу и изохка от болките на България; минава през Самара и Шипка... И защото честта ни на българи ни повелява да не забравяме КАК се стигна до възмечтаната свобода! Каквото и да говорят днес някои, преминали през бакалските семинари на „новата политическа реалност“... Не, Свободата, както е известно, е състояние на духа. Тя се изразява в духовната сила, да можеш да кажеш: „Благодаря!“ Свободата е и в онази дълга минута мълчание, когато кръвта бучи в ушите ни и е толкова тихо..., че се чуват стъпките на историята. Виковете на настоящето не са в състояние да заглушат тази тишина! Българинът, мерил открай време чело с Балкана, знае, че Животът и Смъртта в историята на един народ се срещат и догонват, но оставят своите неопровержими знаци за потомците; знае, че гробовете на падналите за свобода не бива да се прекрачват и стъпкват!... Затова нека сторим широк православен кръст и да поменем с благодарност онези руски, румънски, украински, финландски воини и български опълченци, чиито бели кости легнаха в земята ни като триангулачни знаци – за да не се изгубим в историята ние, потомците...

 

 

ЩАСТЛИВИ КОКОШКИ, НЕЩАСТНИ ХОРА

Е-поща Печат PDF

Ако трябва с едно изречение да се опише положението на България в „евроатлантическия рай”, най-удачен е изразът: „Щастливи кокошки, нещастни хора”.

На 20 март тази година, в Световния ден на щастието, Европейската статистическа служба „Евростат” оповести резултатите от едно изследване, проведено през 2013 г. в страните от ЕС относно усещането за щастие на техните граждани. За почуда на нашите „евроатлантически новопокръстени”, класацията на „щастливите” оглавяват не „моторите на ЕС” Германия и Франция, а Дания, Швеция, Швейцария, Финландия и Исландия. И съвсем закономерно, в дъното на класацията се нарежда България, чиито граждани оценяват своето щастие с 3,8 при оценки 8 и по-високи за страните от челната петица в скалата на щастието.

В дъното на класацията са още Гърция, Кипър, Унгария и Португалия, но и там оценките на щастието са от 6 нагоре. Пред нас на предпоследно място в Европа е Сърбия, която обаче е само кандидат за член на ЕС с мъглява перспектива да бъде приета там. В Исландия и Норвегия гражданите оценяват щастието и задоволството си от живота със 7,9; в Холандия и Австрия – със 7,8; в Германия – със 7,3 и в Румъния със 7,2. Като цяло почти 80 % от европейците над 16-годишна възраст оценяват щастието си с 6 и повече. А според неотдавнашно проучване на ООН, след нас по песимизъм и недоволство от живота са само страни от третия свят като Гвинея, Танзания, Руанда и Того.

 


Страница 461 от 580