Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДА НЕ ГУБИМ ПОЗИТИВНИЯ ПОГЛЕД КЪМ БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

Приключи епохата на усилията за изграждането на еднополюсен свят


Изказване на Владимир Путин на сесията на онлайн-форума „Давос 2021”, организиран от Световния икономически форум.


От 25 до 29 януари т.г., в онлайн изявления, държавни и правителствени глави, ръководители на едни от най-големите международни компании, собственици на глобални СМИ, както и младежки организации от Азия, Европа, Африка, Близкия Изток, Северна Америка и Латинска Америка, взеха участие в тази първа по рода си онлайн срещга-дискусия, по важните въпроси засящи развитието на световната цивилизация.

Главна тема на дискусията беше „новата глобална ситуация”, свързана с коронавирусната пандемия, както и пътищата за преодоляване на кризата от нея и бъдещето на човечеството в новите следкризисни условия.


В. Путин: Уважаеми господин Шваб, скъпи Клаус! Скъпи колеги!

Бил съм много пъти в Давос, на прояви, които господин Шваб организира още от 90-те. Току-що Клаус си спомни, че сме се запознали още през 1992-ра година. Докато работех в Петербург, наистина неведнъж съм посещавал този представителен форум. Искам да Ви благодаря, че днес имам възможност да представя гледната си точка пред експертната общност, която се събира на тази световно призната площадка, благодарение усилията на господин Шваб.

Преди всичко искам, дами и господа, да поздравя всички вас, участниците в Световния икономически форум.

Радостно е, че тази година въпреки пандемията, въпреки всички ограничения, форумът все пак продължава своята работа. Макар и в онлайн формат, той работи и дава възможност на участниците си в открита и свободна дискусия да разменят оценки и прогнози, което отчасти компенсира   дефицита на пряко общуване между лидерите на държави, представителите на световния бизнес и общественост, натрупан през изминалите месеци. Всичко това е важно сега, когато пред нас има толкова много важни въпроси, изискващи отговор.

Сегашният Форум е пръв за вече започналото трето десетилетие на XXI век и повечето от темите, предложени за разискване на него, разбира се, са посветени на дълбоките промени, които се извършват на планетата. Действително, трудно е да не бъдат забелязани коренните трансформации в глобалната икономика, политика, социален живот, технологии. Коронавирусната пандемия, която Клаус току-що спомена, превърнала се в сериозно предизвикателство за цялото човечество, само пришпори, ускори структурните промени, предпоставките за които доста отдавна вече бяха се формирали. Пандемията изостри проблемите и дисбаланса, натрупани в света от по-рано. Имаме всички основания да предполагаме, че съществуват рискове за по-нататъшно нарастване на противоречията. И такива тенденции могат да се проявят практически във всички сфери.

Разбира се, в историята не съществуват буквални паралели. Но някои експерти – и аз с уважение се отнасям към мнението им – сравняват текущата ситуация с 30-те години на миналия век. С подобна ситуация можем да се съгласяваме или да не се съгласяваме. Но по много параметри, по мащаба и комплексния, системен  характер на предизвикателствата и потенциалните заплахи, все пак се налагат определени аналогии.

Виждаме кризата на предишните модели и инструменти за икономическо развитие. Усилването на социалното разслоение: както на глобално равнище, така и в отделните страни. За това сме говорили и преди. Но то за пореден път днес предизвиква остра поляризация на обществените възгледи, провокира нарастване на популизма, на десния и левия радикализъм, на други крайности, изостряне и ожесточаване на вътрешнополитическите процеси, включително и във водещите страни.

Всичко това неизбежно дава отражение върху характера на международните отношения, като не им добавя стабилност и предсказуемост. Възниква отслабване на международните институции, множат се регионалните конфликти, деградира и системата за глобална безопасност.

Клаус спомена за вчерашния ми разговор с Президента на Съединените щати  и за удължаването на договора за ограничаване на стратегическите настъпателни въоръжения. Безусловно, това е крачка в правилната посока. Въпреки това обаче противоречията се завъртат, да го кажем, по спирала. Както е известно, неспособността и липсата на готовност да бъдат разрешавани подобни проблеми, по същество, през ХХ век прераснаха в катастрофалната Втора световна война.

Разбира се, в днешно време подобен глобален „горещ” конфликт, надявам се, е принципно невъзможен. Много се надявам на това. Той би означавал край на цивилизацията. Но, ще повторя, ситуацията може да се развива непредсказуемо и неуправляемо. Ако, разбира се, не се предприема нищо за предотвратяване на това. Има вероятност  да се сблъскаме с истински срив в световното развитие, повлякъл след себе си борба на всички срещу всички, с опити назрелите противоречия да бъдат разрешени чрез търсене на „външни” и „вътрешни” врагове, с разрушаване не само на такива традиционни ценности (в Русия държим на тях) като семейството, но и на базови свободи, включително правото на избор и неприкосновеността на частния живот.

Тук ще отбележа, че социалната и ценностната криза вече дава негативните си демографски последствия, поради които човечеството рискува да изгуби цели цивилизационни и културни материци.

Наша обща отговорност днес е да избегнем такава перспектива, наподобяваща мрачна антиутопия, да осигурим развитие по друга, позитивна, хармонична и съзидателна траектория.

И в тази връзка по-подробно ще се спра на онези ключови предизвикателства, които, по мое мнение, стоят сега през световната общност.

Първото от тях е социално-икономическото.

Да, ако съдим по цифрите на статистиката, дори въпреки дълбоките кризи от 2008-ма и 2020 г., периодът от последните четирийсет години можем да наречем успешен или даже свръхуспешен за световната икономика. От 1980 г. нататък глобалният БВП по паритет на покупателната способност с реален израз на глава от населението, се е удвоил. Това безспорно е положителен показател.

Глобализацията и вътрешният ръст доведоха до мощен подем в развиващите се страни, позволиха на повече от милиард души да  преодолеят бедността. Така, ако вземем равнището на доход  от 5,5 долара на човек дневно (според паритета на покупателната способност), по оценките на Световната банка, в Китай например, броят на хора с по-ниски доходи  се е съкратил от  1,1 милиард през 1990 г. до под 300 милиона, през последните години. Това безусловно е успех за Китай. А в Русия – от 64 милиона човека през 1999 г. до около 5 милиона понастоящем. И ние смятаме, че това също е движение напред в страната ни по най-главното, впрочем, направление.

Но все пак главният въпрос, отговорът на който до голяма степен води до разбирането на днешните проблеми е: какъв беше характерът на глобалния растеж и кой получи от това най-голяма изгода?

Безусловно, както вече казах, в много отношения спечелиха развиващите се страни, които използваха нарасналото търсене на техни традиционни и дори нови стоки. Обаче резултатът от подобно вписване в глобалната икономика беше не само работни места и експортни постъпления. Но и социални последици. Включително – съществено разминаване в доходите на гражданите.

А как стоят нещата в развитите икономики, където равнището на средното благосъстояние е значително по-високо? Колкото и парадоксално да звучи, но проблемите на разслояването тук, в развитите страни, се оказаха още по-дълбоки. Така, по оценка на Световната банка, ако с равнище на дохода под 5,5 долара дневно в САЩ, например, през 2000-ата година са живеели 3,6 милиона човека, то през 2016-а те вече са 5,6 милиона души.

В течение на същия период глобализацията е довела до значително увеличаване на печалбата на едрите транснационални компании, преди всичко американски и европейски.

Между впрочем, сред гражданите в развитите икономики на Европа тенденцията е същата, както и в Щатите.

Но ако се върнем на темата за печалбата на компаниите, кой натрупа доходи? Отговорът е известен, той е очевиден – един процент от населението.

А какво се случи с живота на останалите хора? През последните 30 години в редица от развитите страни доходите на повече от половината им граждани реално стагнираха, а не растяха. Докато стойността на услугите за образование, за здравеопазване се увеличи. И знаете ли колко? Три пъти. Т.е. милиони хора, дори в богатите страни, престанаха да виждат перспектива за повишаване на доходите си. При това пред тях възникват проблеми как да запазят своето здраве и здравето на родителите си, как да осигурят качествено образование на децата си.

Натрупва се и огромна маса хора, които де  факто изпадат от социума. Така, според оценката на Международната организация на труда, през 2019 г. 21 процента, или 267 милиона млади хора по света, никъде не са учили и никъде не са работили. И дори от работещите (ето един интересен показател, интересни цифри), дори от работещите, 30 процента живеят с доход под 3,2 щ.д. дневно по паритет на покупателната способност.

Тези крайности в глобалното социално-икономическо развитие, са пряк резултат от политиката, провеждана през 80-те години на миналия век и често осъществявана твърде вулгарно и догматично. В основата на тази политика бе залегнал т.нар. „Вашингтонски консенсус”. С неговите неписани правила, когато приоритет се дава на ръста на икономиката, базиран на частния дълг в условия на дерегулиране и ниска данъци за богатите и корпорациите.

Както вече казах, коронавирусната пандемия само изостри тези проблеми. Миналата година западането на глобалната икономика стигна максимума си от времето на Втората световна война насам. Загубите на пазара на труда към юли са еквивалентни на почти 500 милиона работни места.  Да, към края на годината, половината от тях бяха възстановени. Но все пак става дума за близо 250 милиона загубени работни места. Това е голяма и много тревожна цифра. Само за първите девет месеца на миналата година загубите на трудов доход в света се равняваха на 3,5 трилиона долара. И този показател продължава да расте. А значи расте и социалното напрежение в обществото.

При това посткризисното възстановяване се осъществява трудно. Ако допреди 20-30 години проблемът можеше да бъде решен за сметка на стимулираща макроикономическа политика (това между впрочем се прави постоянно и досега), то днес тези механизми, по същество, вече са изчерпани, те не работят. Практически е изчерпан ресурсът им. Това не са мои голословни твърдения.

Така, според оценката на МВФ, равнището на съвкупния дълг от държавния и частния сектор плътно се е приближило до обозначението 200 процента глобален БВП. При положение че в развитите страни процентните ставки повсеместно са практически на нулева позиция. А в ключовите развиващи се страни – на исторически минимални равнища.

Всичко това прави стимулирането на икономиката с традиционни инструменти за сметка нарастването на частното кредитиране по същество невъзможно. Т.нар. количествено смекчаване, което само вдига, надува „балона” на стойността на финансовите активи, води към по-нататъшно разслояване в обществото. А нарастващият разрив между „реалната” и „виртуалната” икономика (всъщност, за това много често ми говорят представителите на  реалния икономически сектор от много страни на света и мисля, че участниците в днешната среща от средите на бизнеса, също ще се съгласят с мен), представлява реална заплаха и крие сериозни, непредсказуеми сътресения.

Определени надежди, че ще може да се „презареди” предишния модел на растежа, са свързани с бурното технологично развитие. Действително, последните 20 години положиха основата на т.нар. четвърта промишлена революция, която се гради върху повсеместното използване на изкуствения интелект, на автоматизираните и роботизирани решения. Коронавирусната пандемия значително ускори подобни разработки и тяхното внедряване. Обаче този процес поражда и нови структурни промени, преди всичко имам предвид пазара на труда. А значи без ефективни действия от страна на държавата множество, хора рискуват да останат без работа. При което много често това е т.нар. средна класа. А тя е в основата на всяко съвременно общество.

И в тази връзка – за второто фундаментално предизвикателство на предстоящото десетилетие – обществено-политическото. Нарастването на икономическите проблеми и неравенството, разцепва обществото, поражда социална, расова, национална нетърпимост, при това подобно напрежение изригва навън дори в страни с наглед стабилни граждански и демократични институции, призвани да изглаждат, да потушават подобни явления и ексцеси.

Системните социално-икономически проблеми пораждат такова обществено недоволство, че то изисква специално внимание, изисква тези проблеми да се решават по същество. Опасната илюзия, че могат да бъдат, така да се каже, игнорирани, отминати, натикани някъде в ъгъла, крие опасност от сериозни последици. В такъв случай обществото неизбежно ще бъде разделено и политически, и социално. Защото за хората  причините да бъдат недоволни всъщност не са някакви умозрителни, а опират до реални проблеми, които засягат всеки един от нас, каквито и възгледи, включително и политически, да не изповядва реално. Или да мисли, че изповядва.  А реалните проблеми няма как да не пораждат недоволство.

Ще откроя още един принципиален момент. Все по-значима роля в живота на обществото започнаха да играят съвременните технологични и преди всичко цифрови гиганти. Сега много се говори за това, най-вече относно събитията в Щатите по време на предизборната кампания. И вече става дума не просто за някакви икономически гиганти; по някои направления те де факто конкурират държавите. Аудиторията им наброява милиарди ползватели, които прекарват в рамките на тези екосистеми  значителна част от живота си.

От гледна точка на самите компании тяхното монополно положение е оптимално за организацията на технологичните и бизнес процесите. Може и да е така, но обществото си задава въпроса: доколко такъв монополизъм отговаря именно на обществените интереси? Къде е границата между успешния глобален бизнес, ползващите се с търсене услуги, консолидацията на значими данни – и опитите грубо, по лично усмотрение, да се управлява обществото, да се подменят легитимните демократични институции, по същество – да се узурпира или ограничава естественото право на човека сам да решава как да живее, кое да избере, каква позиция да изразява свободно? Всички ние видяхме това току-що в Щатите и всички разбират за какво говоря. Сигурен съм, че мнозинството от хората споделят тази позиция, включително и тези, които днес, заедно с нас, участват в проявата.

И накрая, третото предизвикателство, а по-точно – явната заплаха, с която можем да се сблъскаме през настъпилото десетилетие – това е по-нататъшното изостряне на целия комплекс от международни проблеми. Та нали нерешените и натрупали се вътрешни социално-икономически проблеми, могат да подтикнат към търсене на някой, върху когото да се стовари всичко, да бъде обвинен за всички неблагополучия и така да се пренасочи раздразнението и недоволството на собствените съграждани. И вече го виждаме, вече усещаме, че градусът на външнополитическата пропагандистка реторика се вдига. Може да се очаква, че по-агресивен ще стане и характерът на практическите действия, включително и натискът върху страните, които не са съгласни с ролята на послушни, управляеми сателити; ще се използват търговски бариери, нелегитимни санкции, ограничения във финансовата, технологичната, информационната сфери.

Подобна игра без правила критически повишава рисковете от едностранна употреба на военна сила – ето къде се крие опасността, използването на сила под един или друг измислен предлог. Тя засилва вероятността от поява на нови „горещи точки” на планетата. Всичко това не може да не ни тревожи.

Същевременно, уважаеми участници във форума, въпреки цялото това кълбо от противоречия  и предизвикателства, ние безусловно не бива да губим позитивния си поглед към бъдещето, трябва да опазваме принадлежността си към съзидателна дейност. Би било наивно да се предлагат някакви универсални чудодейни рецепти за решаване на набелязаните проблеми. Но на всички ни, без съмнение, е необходимо да се опитаме да изработим общи подходи, максимално да сближим позициите си, да посочим източниците, пораждащи глобално напрежение.

Отново искам да подчертая тезата си: фундаментална причина за неустойчивостта на глобалното развитие до голяма степен са натрупаните социално-икономически проблеми. Затова днес ключовият въпрос е – как да построим логиката на действията си, та не просто бързо да възстановим глобалната и националната икономики, пострадалите от последиците на пандемията отрасли, но и да постигнем  това възстановяване да е устойчиво в дългосрочна перспектива и да има качествена структура, да помага  в преодоляването на социалния дисбаланс. Явно като се имат предвид споменатите вече ограничения в макроикономическата политика, по-нататъшното развитие на икономиката в по-голяма степен ще се опира на бюджетните стимули, а ключова роля ще имат държавните бюджети и централните банки.

Фактически в развитите страни, а и в част от развиващите се, вече наблюдаваме такива тенденции. Издигането ролята на държавите в социално-икономическата сфера на национално равнище, очевидно изисква  по-голяма отговорност, тясно междудържавно взаимодействие и по въпросите на глобалния дневен ред. На различни международни форуми постоянно звучат призиви за инклузивен ръст, за създаване на условия, при които да бъде постигнато достойно жизнено равнище за всеки човек. Всичко това е правилно, в напълно вярна посока се разглежда тази наша съвместна дейност.

Абсолютно ясно е, че светът не може да върви по пътя на изграждане на икономика, която да работи за един милион човека или дори за „златния милиард”. Това просто е деструктивна позиция. Такъв модел по дефиниция е неустойчив. Скорошните събития, включително и миграционните кризи, отново го потвърдиха.

Сега важното е от обща констатация да се премине към дело, да се насочат реални усилия и ресурси, за да бъде постигнато както намаляване на социалното неравенство, вътре в отделните страни, така и постепенно сближаване на равнището на икономическо развитие между различни страни и региони на планетата. Тогава няма да има и миграционни кризи.

Смисълът, акцентите на подобна политика, призвана да осигури устойчиво и хармонично развитие, са очевидни. За какво става дума? За създаване на нови възможности за всеки, на условия за развитие и реализация на човешкия потенциал, независимо от това къде се е родил и живее този човек.

И тук ще набележа четири ключови приоритета. Доколкото ги виждам като приоритети. Може би няма да кажа нищо оригинално.  Въпреки това, тъй като Клаус ми позволи да изразя позицията на Русия, моята позиция, аз безусловно ще го направя.

Първо. Човек трябва да има комфортна жизнена среда. Това са жилището и достъпната инфраструктура: транспортна, енергийна, комунална. И, разбира се, екологично благополучие, никога не бива да  забравяме за него.

Второ. Човек трябва да бъде сигурен, че ще има работа, която ще му осигури устойчиво нарастващ доход и, съответно, достойно равнище на живот. Той трябва да има достъп до действените механизми на обучение през целия си живот, днес това е абсолютно необходимо, които да му позволят да се развива и да гради своята кариера, а след приключването й – да получи достойна пенсия и социален пакет.

Трето. Човек трябва да е сигурен, че ще получи качествена, ефективна медицинска помощ, когато се наложи, че системата на здравеопазването при всички случаи му гарантира достъп до услуги на съвременно равнище.

Четвърто. Независимо от дохода на семейството, децата трябва да имат възможност да получат достойно образование и да реализират своя потенциал. Такъв потенциал притежава всяко дете.

Само така би могло да се гарантира най-ефективно развитие на съвременната икономика. Икономика, в която хората не са средство, а цел. И само онези страни, които  успеят да постигнат прогрес по очертаните четири направления (те не са изчерпателни, споменах само най-главното), но само онези страни, които смогнат да постигнат прогрес поне по тези четири направления, ще си осигурят устойчиво и инклузивно развитие.

Именно тези подходи са залегнали в основата на стратегията, която реализира и моята страна, Русия. Нашите приоритети са  групирани около човека, семейството му, насочени са към  демографското развитие и към опазването на народа, към повишаване благополучието на хората, към  защита на здравето им. Работим върху това да създадем условия за достоен и ефективен труд и успешно предприемачество, да осигурим цифрова трансформация като основа на бъдещия технологичен модел на цялата страна, а не на тясна група компании.

Върху тези задачи възнамеряваме да съсредоточим  усилията  на държавата, бизнеса, гражданското общество, да изграждаме стимулираща бюджетна политика в предстоящите години.

В постигането на своите национални цели за развитие сме отворени за най-широко международно сътрудничество и сме уверени, че кооперирането по въпросите на  глобалния социално-икономически дневен ред,  би повлияло позитивно и на общата атмосфера в световните дела, а взаимозависимостта при решаването на  остри текущи проблеми, би засилила и взаимното доверие, което сега е особено важно и особено актуално.

Очевидно е, че епохата, свързана с усилията да се създаде централизиран, еднополюсен световен ред, приключи. Всъщност, тя не е и започвала. Беше предприет само опит в тази насока. Но и това вече е минало. Подобен монопол просто по самата си природа, бе в противоречие с културната, историческа многоликост на нашата цивилизация.

Реалностите са такива, че в света се оформиха, заявиха за себе си, действително различни центрове на развитие, със свои самобитни модели, политически системи, обществени институции. И днес е крайно важно да се създадат механизми за съгласуване на интересите им, за да не се случи така, че многообразието, естествената конкуренция на полюсите за развитие да се превърнат в анархия, в поредица от продължителни конфликти.

В името на това предстои, включително и на нас, да се заемем с укрепване и развитие на универсалните институции, върху които лежи особена отговорност за осигуряване на стабилността и безопасността в света, за изготвяне на правила за поведение и в глобалната икономика, и в търговията.

Неведнъж съм отбелязвал, че много от тези институции днес преживяват не най-добрите си времена. На различни срещи на високо равнище постоянно си говорим за това. Те са се създавали, разбира се, в друга епоха, ясно е. И  обективно погледнато, вероятно им е трудно да отговарят на днешните предизвикателства.  Но – бих искал да го подчертая – това не е повод да се отказваме от тях, след като по същество не предлагаме нищо ново. Още повече, че тези структури притежават уникален опит за работа и голям, в много отношения, нереализиран потенциал. И безусловно, той трябва внимателно да бъде адаптиран към съвременните реалии. Но още е рано да се изхвърля на бунището на историята. Нужно е да се работи с него, да се използва.

Наред с това, разбира се, е важно да се използват новите допълнителни формати на взаимодействие. Тук говоря за явление, каквото е многостранността. Разбира се, и то може да бъде разбирано по различен, по свой начин. Или като прокарване на собствени интереси, като легитимиране на едностранчиви действия, когато на другите им остава само одобрително да кимат. Или като реално обединени усилия на суверенни държави за решаване на конкретни проблеми от обща полза. В дадения случай може да става дума и за регулиране на регионални конфликти, и за създаване на технологични алианси, и за много други насоки, включително формиране на трансгранични, транспортни, енергийни коридори и т.н., и т.н.

Уважаеми приятели, дами и господа!

Разбирате, че тук има много широко поле за съвместна работа. Такива многостранни подходи наистина работят. Практиката показва, че те работят. Ще напомня, че в рамките на Астанинския формат, например, Русия, Иран и Турция правят много за стабилизиране на ситуацията в Сирия и сега помагат за създаване на политически диалог в тази страна. Разбира се, заедно с други страни. Правим това заедно. И като цяло не безуспешно, държа да го подчертая.

От Русия бяха предприети, например, активни посреднически усилия, за да се спре въоръжения конфликт в района на Нагорни Карабах, в който се оказаха въвлечени близки ни народи и държави – Азербайджан и Армения. При това се стремяхме да следваме ключовите споразумения, постигнати в Минската група на ОБСЕ, в частност, между съпредседателите й – Русия, САЩ и Франция. Още един много добър пример за сътрудничество.

Както е известно, през ноември беше подписано тристранното Заявление на Русия, Азербайджан и Армения. И важното е, че то наистина последователно се осъществява. Успяхме да спрем кръвопролитието. Това е най-важното. Успяхме да спрем кръвопролитието, да постигнем пълно прекратяване на огъня и да започнем процес на стабилизация.

Сега пред международната общност и, несъмнено, пред страните, участвали в разрешаването на кризата, стои задачата да се окаже помощ на пострадалите райони при решаването на хуманитарни проблеми, свързани със завръщането на бежанците, с възстановяването на разрушената инфраструктура, със защитата и възстановяването на исторически, религиозни и културни паметници.

Или друг пример. Ще отбележа ролята на Русия, Саудитска Арабия и Съединените американски щати, на редица други страни, в стабилизирането на световния енергиен пазар. Такъв един формат се превърна в продуктивен пример за взаимодействие на държави с различни, понякога дори абсолютно противоположни оценки за глобалните процеси, със свои мирогледни позиции.

Същевременно, разбира се, има проблеми, засягащи всички държави без изключение. Пример за това е сътрудничеството в областта на изучаването на коронавирусната инфекция и борбата с нея. Напоследък се появиха, както е известно, няколко разновидности на това опасно заболяване. И световната общност трябва да създаде условия за съвместна работа на учените, специалистите, за да се разбере защо и как се извършва, например, мутацията на коронавируса, с какво се отличават един от друг различните щамове. И, разбира се, трябва да се координират усилията на целия свят, към което призовава Генералният секретар на ООН, към което апелирахме по време на срещата на високо равнище на „двайсетката” неотдавна, трябва да се обединят и координират усилията на целия свят в борбата с разпространението на заболяването и за повишаване достъпността на толкова необходимите в момента ваксини срещу коронавируса.

Трябва да се окаже помощ на онези държави, които се нуждаят от подкрепа, включително и на африканските.  Имам предвид увеличаването на тестовете и извършването на ваксинация. Виждаме че масовата ваксинация днес е достъпна преди всичко за гражданите на развитите страни. Докато стотици милиони хора по целия свят, са лишени дори от надеждата за подобна защита. Практически такова неравенство може да означава обща заплаха, защото както е  добре известно и както неведнъж беше казано, епидемията няма скоро да изчезне, ще се запазят неконтролируемите й огнища. Тя не признава граници.

За инфекциите и пандемиите граници не съществуват. Затова е необходимо да си извлечем поуки от текущата ситуация, да предложим мерки, насочени към повишаване ефективността на системата за мониторинг на появата в света на подобни заболявания, за развитие на подобни ситуации. Другата важна насока, където е необходима координация в работата ни, по същество – координация в работата на цялата световна общност, –  е опазването на климата и природата на нашата планета. И тук няма да кажа нищо ново.

Само заедно ще можем да постигнем прогрес в решаването на такива извънредно сериозни проблеми като глобалното затопляне, намаляването на горския фонд, заличаването на биоразнообразието, увеличаването на обема на  отпадъците, замърсяването на океана с пластмаси и т.н., да намерим оптимален баланс между интересите на икономическото развитие и опазването на околната среда за днешното и утрешните поколения.

Уважаеми участници във форума! Скъпи приятели!

Всички знаем, че конкуренцията, съперничеството между страните в световната история не са спирали, не спират и никога няма да спрат. И противоречията, сблъсъкът на интереси в действителност също са нещо естествено за толкова сложния организъм, какъвто е човешката цивилизация. Но в преломни моменти това не е пречело, а напротив – подтиквало е към обединяване на усилията по най-важните, наистина съдбоносни направления. И ми се струва, че сега сме именно в такъв период.

Много е важно честно да оценяваме ситуацията, да се съсредоточим не върху мнимите,  а върху реалните глобални проблеми, върху отстраняването на дисбалансите, критически важни за цялата световна общност. И съм сигурен, че тогава ще можем да постигнем успех, достойно да посрещнем предизвикателствата на третото десетилетие на ХХІ век.

С това бих завършил своето изказване и искам да ви благодаря за търпението и вниманието.

Благодаря много.


Превод: Надя Попова


 

КРАЯТ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КУЛТУРЕН СВЯТ

Е-поща Печат PDF

Извън биографичното, най-добрият аргумент за дълбоката стойност и прониквеност на творчеството на Пьотр Бицили е сякаш неугасващата актуалност на неговите наблюдения. Интелектуалец от най-висок ранг, историк с изумително почтено прилагане на методологията към фактите, литературен критик и философ-есеист, Бицили остава пределно непознат за съвременната българска четяща общност. Обяснимо е. Не само защото днес почтеното отношение към професията и мисията на интелектуалеца е зачертано до дъно, но и защото в “играта на пилета”, както казва Джон Пилджър (в статията от този брой) не изисква подобна нагласа. И все пак, когато трябва да си обясним действителността и живота ни в нея вън от рамките на ежедневието, винаги се обръщаме към мъдри мислители, такива като Бицили, като Унамуно, Тойнби, Едмънд Бърк, към Маркс или Тома Пикети...

 

ВЪОБРАЖЕНИЕТО Е ГЕНЕРАТОР НА ИДЕИ

Е-поща Печат PDF

- Инженер Белоев, как избрахте своята професия?

- Баща ми беше лекар, брат ми завърши медицина, но аз от ученическите години се насочих към техниката. Напълно съзнателно. Доволен съм от инженерството.

- Какво мислите за индивидуалното и груповото проявление при творческия процес в науката?

- Идеите обикновено се раждат в индивида, а резултатите са плод на колектива, на усилията на малка или голяма гурпа, често пъти на хора от различни области на знанието. Да не говорим, че  за постигането им са необходи много средства.

- Смятате ли, че въображението е качество, необходимо на учения и изобретателя, и в какъв смисъл?

- Да. Въображението е генератор на идеи, без него трудът не е ползотворен.

- А интуицията?

- И тя е много важна. Тя подсказва дали идеята е реална.

- Не смятате ли, че дъгогодишната дейност върху един проблем достига до затворена улица?

- Не винаги. Може до определен момент да сте в “затворена улица”, в безизходно положение, и изведнъж да ви се проясни. Човек не знае кога ще блесне зелената светлина…

- Какво мислите за авторството и таланта на българина/българката, за българския гений?

- Ние сме с много гъвкав ум, способни за нестандартни научни решения. Генът на Джон Атанасов е български….

- Кое е красивото и емоционалното в науката?

- Когато мечтаното е станало действителност.

- Има ли пределна възраст за учения?

- Няма. Доказателство е моят ръководител на кандидатската ми десертация, световноизвестният академик Борис Евгениевич Патон – “бащата” на науката за заваряване. Той и на 90 години ръководеше една от най-големите академии – Украинската!

- С какво да си обясним пониженото самочувствие на бъгарските учени и изобретатели?

- С недостатъчното обществено признание, с недостатъчното материално обезпечаване.

- Вашето хоби?

- Да създавам и да ръководя производствени и управленски структури, които да отговарят на изискванията на времето, в което живеем.

-За читателите на в. „Нова Зора“ ще е интересно да знаят какво очаквате от „творците” в Народното събрание?

- Смятам за най-важно да се формира ясна стратегия за развитието на българската нация до 2040 година поне. На второ място, трябва да се ликвидира корупцията на всички нива и да се осъществи едно важно изискване – равнопоставеност пред законите. Корупцията днес е повсеместна. Тя обезсмисля законодателството, че дори и нормалното съществуване на държавата.

Българската нация трябва да разполага със справедливи правни норми. При неефективно законотворчество да търси строга отговорност от депутатите в парламента.

 


Има стратегически закони, които според мен изискват референдуми. Въпреки членството ни в ЕС, въпреки Европейската конституция, трябва да има и специфично българско законодателство, осигуряващо развитието и запазването на българската нация. Необходимо е още да се гарантира безопасността и имуществото на българските граждани.

Много важно е да се даде възможност на предприемчивия българин максимално да реализира своите трудови и мениджърски качества. Стига празни приказки за “съдействие на малкия и средния бизнес”. Много фирми, производители в България, на които се разчита да изнасят продукция и да намаляват външнотърговския дефицит, ползват остарели технологии, оборудване и остарели кадри. При съществуващата банкова система и банкова политика те не могат да осъществят стратегията си за иновации. След влизането ни в ЕС, и особено без кредитиране по време на криза, струва ми се, че много бързо ще фалират. Прави ли нещо държавата сега за тях?  Спасява ли така да се каже националното производство? Очевидно, нещо прави, но… Докато продължава България да губи своя потенциал и Господ не ще може да ни възкреси от мъртвите.

Най-бързо и най-ефективно, което предстои да свърши Българският парламент е да приеме закони, при които българските фирми да имат стимули да създават работни места, да създават висококвалифицирани кадри, да внасят иновационни технологии в производството. И да се борят за по-опростени схеми за ползване на европейските фондове за развитие на конкуренцията.

 

Разговора води

Кирил Момчилов


 

 

НЕОЧАКВАНИЯТ ТУРСКИ ОБРАТ

Е-поща Печат PDF

Президентът Владимир Путин оповести, че е сключено споразумение за прекратяване на огъня в Сирия с Турция, която досега бе главната опора на джихадистите. Как да си обясним този рязък поврат? Дали Ердоган ще успее да освободи страната си от американското влияние и да я обърне към Русия? Какви са причините и последствията от този обрат?

* * *

Турция е членка на НАТО, съюзник на Саудитска Арабия, покровителка на международния джихадизъм след хоспитализацията на принц Бандар бен Султан през 2012 г., а също и основен спонсор на “Мюсюлмански братя” след свалянето на Мохамед Морси и кавгата между Доха и Рияд през 2013-2014 г.

Освен това през ноември 2015 г. Турция свали руския самолет “Су-24”, провокирайки криза в дипломатическите отношения с Москва.

И същата тази Турция помогна за сключването на примирието в Сирия, предложено от Русия (1).

Защо?

 

КАК СКОПИЕ КРАДЕ БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Литературният код на македонизма


Технологията се свежда до безогледно "присвояване" на автори чрез фалшификация на факти и събития, манипулиране на тяхното творчество и тенденциозно "съчиняване" на псевдолитературна история


Вече десетилетия наред в съседна Македония цели екипи от добре платени литератори и филолози, лингвисти и културолози, антрополози и какви ли не още спецове и специалисти по политически мениджмънт, са работили и  работят  върху "афирмацията"  на т.нар. "нова македонска книжевност". Първоначално - в рамките на коминтерновската република, днес - в условията на мегаломанската държава, в която надъхани "македонисти" и "естети" продължават да прибавят нови и нови имена към „съкровищницата” на "македонската книжевност", откраднати (в буквалния и преносния смисъл на думата) от българската литература.

Методиката на този пладнешки обир се свежда до безогледно "присвояване" на автори чрез фалшификация на факти и събития от техните биографии, манипулиране на творчеството им и тенденциозно "съчиняване" на псевдолитературна история. В конкретния случай е без значение времето и мястото за "прицела" на това присвояване. Достатъчно е даден автор да отговаря на "географския принцип" - т.е. да е роден в някое от селищата на "Велика Македония". Останалото е въпрос на "техника" и манипулация.

Поради липса на реално литературно наследство и "континуитет" (приемственост), скопските македонисти  го "създават". Например, един от "модерните" напоследък теоретици на "македонското книжовно-историческо развитие" Илия Велев  смята, че основите на днешната македонска литература се "коренят в…  древно-македонската цивилизация" (!) (2006). Ил. Велев измества началото на македонското "книжовно-историческо развитие" още преди появата на Светите братя Кирил и Методий и Климент Охридски. Макар и да признава, че за македонска "книжевност" може да се говори едва след 1945 г., подобно на всички скопски литературни историци той самонадеяно обявява, че "на македонски язик се пишувало" още по време на Възраждането. "Македонски белези" лесно се "припознавали" в творчеството на Братя Миладинови, Григор Пърличев и Кузман Шапкарев, както и на други писатели и поети от българското Възраждане.

Достатъчно е човек да отгърне  "Македонска енциклопедия" (2009), за да узнае как македонистите от Скопие са "подредили" като "македонци до мозъка на костите" архибългарски поети и писатели, публицисти от епохата на Възраждането, че и по-късно, до наши дни.

Йоаким Кърчовски (1750-1820), например, когото проф. Боян Пенев поставя сред "първите представители на новата българска литература", в енциклопедията е показан като "първият автор на новата македонска книжевност" (с. 769). Според съставителите на енциклопедията той пишел на "народен македонски език". За да бъде доказан "македонизмът" на Й. Кърчовски, в библиографията заглавията на неговите съчинения са съкратени, като е премахнато тяхното българско съдържание. Макар самият Кърчовски нееднократно да твърди, че пише "на простейший язик болгарский".

Не е пощаден и друг голям автор на българското Възраждане - Кирил Пейчинович (1771-1848). Според авторите на македонската енциклопедия "неговият автограф поставя началото на новата македонска поезия" (с. 1127). С една дума - македонец над македонците. Но и тук заглавията от библиографията на Пейчинович са "орязани". Съкратена е частта от заглавието на книгата му "Огледало", където се допълва, че тя е написана "ради потреби и ползвание простейшим и некнижнейшим язиком болгарским".

Колкото до братя Миладинови, едва ли някой би се изненадал от нещо, след като знаем пословичните спекулации спрямо тяхната национална принадлежност и творчество, тиражирани години наред от скопската пропаганда. Те също са "македонци", които от време на време се "соработват" со "бугарите" (с. 949). Колкото до заглавието на техния сборник "Български народни песни" за него е обяснено, че от тях "само една седмина са бугарски" (пак там). От скопската Уикипедия пък може да се узнае, че според "дописка" на Константин Миладинов от Москва (не е ясно кога и къде е публикувана тя?), в първоначалната си редакция сборникът бил озаглавен... "Македонски народни песни".

Райко Жинзифов (1839-1877) пък е обявен за "македонски поет от кръга на учениците на Миладинов" (с. 545), който бил пишел "на един своеобразен македонско-български език" (!). Може би, за да бъде "по-македонски" в заглавието на неговата поема "Кървава кошуля" е "орязано" част от съдържанието: „Приказка из съвременийт българский живот. Браила (1870)”, в стила на споменатата вече тенденциозна цензура.

В продължение на години такива македонски литературни "корифеи" като Димитър Митрев, Гане Тодоровски, Иван Доровски, Александър Спасов, Георги Страделов, Милан Гурчинов и др. развиваха  теорията за т.нар. "двудомни и тридомни писатели".

Вярно било, че Никола Вапцаров "пишувал главно (!) поезия на бугарски язик", но след Втората световна война легендарното му име било "приобщено" (!) в "живите развойни текови на младата македонска книжевност како двоедомен автор" (с. 238). В края на XX век в България се била надигнала "хистерична хайка" срещу неговото "македонско присвояване", докато в началото на новия век, след "урегулираните отношения" (!) на двете страни, Вапцаров бил заел отново своето "нормално място". И как го е заел: ами така, че неговата поезия е "преведена" на "родния" му... македонски език. И той вече си е "чист, чист македонец", който пише на... скопски диалект!...

Не по-малко фрапиращ е случаят с Григор Пърличев (1829-1893), който е определен като "най-голямото име на македонската литература от XIX век" (с. 1226). Следва пояснението, че "овой супериорен литерат е всущност тридомен автор", който е писал на "гръчки, бугарски и македонски". Той бил имал "постоянни контакти со бугарските културни дейци". Но навсякъде се пропуска и се премълчава фактът, че основната част от творчеството на Гр. Пърличев, включително неговата емблематична "Автобиография", са написани на български. Вече в македонската енциклопедия Уикипедия срамежливо е отбелязано, че "до края на живота си поетът ще живее со българската идея"... себе си "ке произнесува за Бугарин под влияние на бугарската пропаганда (?), но ще си остане... македонец.”

Подобна "шизофрения" е нещо обичайно за скопските теоретици на "двудомните и тридомни писатели". Тази уникална измислица не е нищо повече от друга  "техника" за кражба на български писатели и поети - все в името на "континуитета" и липсващия фундамент на македонската "книжевност".

Арогантността на скопските македонисти стига своя връх в твърдението на покойния  Гане Тодоровски, че един такъв голям български писател и фолклорист като Кузман Шапкарев бил "по свой начин замесен в ембриологията на македонизма" (с. 1645). Истинска арогантност е гаврата и с паметта на големия български поет Венко Марковски, който също е обявен за "двудомен автор" (с. 922)

В своята книга "Време минато и сегашно" (2002) Васил Тоциновски разширява кръга на "двудомните имена", като към тях причислява Арсени Йовков, Димитър Г. Молеров, Христо Стойков, Атанас Трендафилов, Ангел Каратанчев и др., живели и творили през първата половина на XX век.

Едва ли би могло да се очаква нещо повече от днешните самозвани наследници на Александър Македонски в Скопие, които с лека ръка "припознават" като своя чуждата история и културно наследство. Какво остава за  литература, писатели и поети. Това вече не е само кражба и клептоманство, а си е чиста... диагноза.

Истински образец в това отношение е издадената преди няколко години поредица от 135 тома  „Македонска книжевност” („Македонска литература”), включително на македонски, английски, френски, немски, руски, арабски и  китайски език. Амбицията на това „супер издание”, осъществено с благословията  на бившия премиер Никола Груевски, бе да легитимира пред света т.нар. македонски език и литература. Всичко това щеше да е прекрасно, ако въпросната поредица не бъкаше с имена и творби на „помакедончени”  с въпросните техники български поети и писатели. Нещо, което в Скопие  отдавна  е станало клептомански навик на местните списователи, редактори  и издатели…


 


Страница 454 от 487