Пророчествата на Достоевски и българските спомени от бъдещето
Има факти, които очертават границите на една особена екстериториалност в историята. Тяхното значение не подлежи на преоценка, защото макар и човешко дело, те носят като неизличим печат знака на Боговдъхновението и Божествения промисъл, с който са наченати. Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. за нас, българите, като православен народ, е велико достояние не само защото тя възстанови погиналата преди 485 години българска държавност, а защото осъществи това в името на най-висшата евангелска добродетел – обичта към ближния. Никой друг народ преди и след тази война не е осъществявал нравствен подвиг за друг народ, равен на подвига, който извърши народът на Русия за възкресението на България. Императорският дом, Светият клир на Руската православна църква, политическата класа на най-могъщата славянска държава, интелигенцията и доблестното офицерство на империята, бяха единни в мисията на Русия „да освети света с великата си безкористна и чиста идея“.
Думите принадлежат на Фьодор Достоевски. В края на своя знаменит опус „Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос“, великият провидец пише: „Ако нациите не живеят в името на висши цели и служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-висши цели от тия, които си поставя Русия, няма!“
След „времена разделни“ и „тъмнини дълбоки“, най-сетне звездата на пленителното щастие, наречена Свобода, изгря над робската нощ на България. Но преди тя да огрее душите и просторите български, бяха онези столетия на саможертва, на българско мъченичество, в името на Христа, светостта на които се трансформира в неустоимата енергия на българското Възраждане. Тази святост усили темелите на извечните обиталища на вярата и волята за избавление. В черкви и манастири, в скитове, параклиси и оброчища, се възправяше поваленият български дух. Преводачът на „Житие и страдания грешнаго Софрония“ – Луи Леже, един от честните и светли умове на Франция, удивен от протуберансите и енергията на българското народно Възраждане, ще възкликне, че чудото на 19 век не е изобретяването на парния локомотив, а възкресението на българите за обществен и държавен живот.
Въпреки жестокостите на поробителя, въпреки пролятата българска кръв, която дори не успяваше да засъхне върху ятаганите на тиранина, или може би тъкмо поради страдалчествата и светостта на тази съпротива и надежда за избавление, „Смертю смерт поправ“, Бог въздигна из недрата на богохранимия народ могъщия ствол на волята за национално освобождение. До Раковски и Левски, до Каравелов и Ботев, до Хаджията и Караджата, до Бенковски и Волов се възправиха сенките и крепките рамена на хилядите знайни и незнайни синове на България, за да възвърнат и опазят нейната поругана чест.
„Как сладко е да се умре за Отечеството!“ – възкликва каченият на бесилото в Горна Оряховица Георги Измирлиев-Македончето. И тиранът изтръпва, защото знае, че когато синовете на един народ пред лицето на самата смърт изричат такива думи, то няма сила, която да може да спре неотвратимия ход на историята. На такива мъже не им стига само довчерашната гордост в примирението: „Да ми се риза белее, да ми се перчем ветрее, кога ме утре обесят“. Те искат Отечество и Свобода! И няма власт над такива глави, „които са готови да се отделят от раменете си“!
И пламъците на Април, сиянието на Околчица, трънените венци на страданието в Перущица, в Батак и Бояджик, показаха на света, че във великата решителност на българина никога няма да секне волята: „За един удар, има сила йощ!“.
И Великото стана! Когато на 24 април 1877 г. епископ Павел прочита в Кишинев Манифеста за обявяване на войната; когато император Александър Втори прекъсва речта си, заради риданието, което дави гърдите му; когато на Скаково поле са строени първите дружини от българи-доброволци от Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, и от всички краища на многострадалното ни Отечество, а офицерите едва ги удържат в строя, светът получава отговора на въпроса зададен от Достоевски: „Защо Русия се нагърбва с такива грижи?“.
И пред лицето на света и историята великият писател отговаря: „За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си и безкористна и чиста идея!...“ И този отговор, със своята нравствена сила, е напълно достатъчен за обяснението защо нищо не може да отклони Русия от нейната Велика Богоспасителна мисия в избавлението на брата роб. И се начеват дни на невиждано народно единение и единодушие. Дни на безпримерни изпитания, но и дни на възторг, на нечуван и невиждан героизъм. Започва страховития календар на онези 314 денонощия, през които един руснак ще умира за свободата на 20 българи. И страшна ще бъде жътвата на смъртта, записана в този календар.
Русия заплати нашата свобода с кръвта на десетки хиляди свои синове. И правдата за тази хекатомба ще се предава като най-отличителния знак в паметта на българската кръв - от род в род и от век на век.
И така ще бъде до века!
Ето това отдавна са изчислили наемните счетоводители на омразата, враговете български и руски. От 30 години за тях няма почивен ден. Но около деня на Възкресението на България за държавен и обществен живот, както и на самия 3-ти март – националния празник на държавата ни – за срам и позор се разсмърдява най-презряната гнилоч. Като торни бръмбари се разпълзяват т.нар. умни, успешни и красиви „провидци“. И се заемат с късна дата да омаловажават сътворения от историята подвиг на руския народ за освобождението на братска България. Целта е прозрачна и ясна: да бъде омърсено и обругано великото историческо дело на Освободителката.
Но де да бяха само те, та човек да махне с ръка. В едно общество обаче, където вече всичко е пари, цената на честта и добродетелността не са непосилни за тежките кесии. И нали всеки грях има своята цена, юдите на нашето тъжно съвремие заработват. На този фон обаче не остават по-назад и държавните ни мъже. Изчервявахме се от срам години наред, когато в речите на президенти и министри по случай Деня на Освобождението не беше споменавано дори името на Освободителката! Нежели името на поробителя. Това само очертаваше измеренията на позорния статут на днешна „свободна и демократична България“. И все по-ясно указваше мъртвата колонизаторска хватка. За да се стигне до положението, че за Русия може да се говори или само лошо, или само позорно да се мълчи. Камо ли да й се признаят неизброимите измерения на нейния подвиг или дори достиженията и достойнствата, в която и да е област на човешката дейност.
Днес дори дълбоките нравствени анализи на великия Достоевски с лекота се представят едва ли не като „путинска пропаганда“. И се присещам за едно четиристишие на съвременния руски поет Владимир Саблин, широко тиражирано из руските електронни сайтове и приписвано от мълвата на големия поет класик, дипломата Фьодор Тютчев:
„Молчи, позорная Европа!
И не качай свои права!
Ты у России просто ж…*,
а думаешь, что голова.“
Но дали преди 20 или повече от 150 години, отговорът на днешното сатанизиране на Русия е даден отдавна. Наскоро Лавров само потвърди това. В страната на освободените от Русия обаче все по-често започнаха да забравят, че от библейски времена най-презреният грях е неблагодарността. Иначе, везната на историята отдавна е претеглила нравствения капитал на „цивилизаторските активи“ и „отговорностите на белия човек“, прогласени от Ръдиард Киплинг. Изобличителният портрет на колективния Дориан Грей, носител на „евроатлантическите ценности“, отдавна е напълно завършен. Както би казал поетът, ако трябва да дорисуваме този колективен портрет, не след „Парижкия дъжд“, разказан от една шарманка, а след отрезвителния дъжд, който ни къпе вече 30 години: „От боите остана ни само черна боя; от Париж – само улици водещи в Сена.“
Но рупорите на платената русофобия нямат очи за това. Те дотолкова са обнаглели в своето намерение да дерусифицират българския народ, че нито мисията на Русия „да освети света с великата си безкористна и чиста идея“,... „с пример, с любов, с безкористност и светлина“, нито риданията и сълзите на един самодържец – Великият наш Цар Освободител – Александър Втори, могат да бъдат пример за човешка отговорност и държавническа мисия в историята. И като няма как нито с декрет, нито с папска вула да я запратят в джандема, остава им единствената възможност да преповтарят лъжите за имперските мотиви на българското освобождение. Затова ще си позволя не на тях, а на просветеното внимание на обективния читател, да предложа основанията за великата мисия на руския народ и руските царе, по-назад в миналото, в предимперските времена на руската държава.
През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване „Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски“. В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници „най-тих сред царете“. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, между другото попитал православни търговци от Балканите: „Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?“. И като чул утвърдителния отговор, добавил: „Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг“. И както свидетелства архидякон Павел Алепски, „проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите – сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя.“
Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност са златната амалгама на благородната мисия, която е отприщвала енергията на руското обществото през вековете, придавала му е блясък и благородство, окриляла го е за славата и величието на Русия и е предопределяла пътя за Освобождението и на България. Разсъждавайки за мисията на Русия, идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев пише: „Всички други държави действат на Изток почти единствено с външен, механически така да се каже натиск, със своята военна или търговска сила... Само на Русия са й поставени на вероизповедно начало съвсем други задачи и условия... Само за руската политика на Изток е възможно щастливото съчетание на надеждата, на религиозното спасение и движението напред, националността – с вярата, свещената старина – с възбуждащата пориви съвременна подвижност. Да, точно това свойство е присъщо на народите ни – да потърсим преди всичко опора, в която са дълго натрупвани и православните ни сили, и сега толкова могъщи у нас. Не трябваше ли с тези християнски нации от Изтока да се сближим и сдружим, защото при нашите предшественици тези сили са по-ярко и по-здраво изразени, отколкото при другите народи“.
И става ясно, че акцентът на руската мисия за освобождението на славянските народи от Балканите има преобладаващо кръвно-духовна компонента. Ето срещу тази цивилизационна формула на Леонтиев – „да се сближим и сдружим“, винаги е бил насочен векторът на цялостната политика на колективния Запад, още от преди времената и опусите на споменатия „чувственик“ абат дьо Кюстен. Именно в резултат на последователната и насочена русофобия, която отчита и осъзнава духовните и културните основания на създадения от историята българско-руски цивилизационен съюз, основан на грандиозния принос на българското православие и Кирилската писменост и въздигнатата на нов етап с Освободителната война от 1877-1878 г. формула на Константин Леонтиев, „да се сближим и сдружим“, могат да бъдат очертани границите на българската историческа съдба. Към нейните страдалчески черти, в огледалото на историята, могат да бъдат разчетени и посланията и основанията на българофобията, която предхожда по време миазмите на целенасочената русофобия. От кладите на богомилите, от ненавистта на потомците на западното рицарство, погинало от Калояновия меч край Адрианопол, през откровенията на княз Бисмарк на Берлинския конгрес, че те не са се събрали тук да правят „българите щастливи“, през краха в Ньой, разтерзанията в Париж след ВСВ и последствията след капитулацията в Малта, всички тези свидетелства за българската участ не издават по-малка ненавист към нас, отколкото омразата към всички руско. Но ако ненавистта към Русия може все пак да бъде обоснована с нейната плашеща огромност и сила, то ненавистта към понятие като „българин“, „България“ и „всичко българско“ издават предопределения край не само за българската държавност, но и за съществуването ни като народ.
Недвусмислено доказателство за това е днешната наша народностна участ, когато в прегръдките на т.нар. нов цивилизационен избор, без приятели и надеждни съюзници, България се топи пред очите на света като юлска пряспа. Но над престъпното безхаберие на демократичните ни управници, Господ, както би казал поетът, все гледа гледа от небесния свод „тих и невъзмутим“.
В своето знаменито стихотворение „Към родината“ Атанас Далчев има един пророчески стих, който макар да е изповед на поета или на лирическия герой пред Родината, аз ще си позволя волността да съотнеса към преднамереното сатанизиране на руси и българи, за което мнозина си затварят очите. Сатанизиране, основание за което, както вече споменах, е сътвореният от историята българо-руски цивилизационен съюз. И Русия и България, всяка поради своя път през историята и поради неразчленимостта между духа, културата и цивилизационната им същност са и ще бъдат несменяема цел за отстрел пред безмилостното дуло на изначалната ненавист на Запада. Сиреч, тежко е да го кажа, но ми се струва, че сме осъдени от тази ненавист, и под каквито и форми да бъде прикривана тя, и както и да бъде отричана, единственото, което ни очаква през годините занапред, е страданието. Именно за него ме подсети стихът на българският поет Атанас Далчев: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща“.
Мислех, че тук ще сложа точка на тези мои предтретомартенски размисли, но връщайки се към основанията за святостта на този български празник, как да не се позове човек отново на великия провидец Фьодор Михайлович Достоевски?! Неговите разсъждения, които искам да припомня отново, са свързани с позицията на прочутия по онова време английски журналист Форбс, военен коренспондент на в. „Дейли Нюз“. Като признава достойнствата на „прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле“, Достоевски съобщава, че Форбс искрено признава „пълното право“, на турците да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминава Дунава. „Форбс, пише Достоевски, почти съжалява, че нещата не са се развили така и прави извода, че българите трябва да са вечно признателни на турците, че не са ги изклали поголовно като овце“.
Струва ми се, че се налага дори и по отношение на днешната несвършваща мантра за човешките права и т.нар. демократични принципи на нашите нови партньори да се запитаме с думите на Достоевски: как и защо този наистина тъй образован човек като Форбс, представител на една толкова велика и просветена нация, каквато е Викторианска Англия, може така хладнокръвно да признава подобни права на турците? „Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация“ – пита великият писател, и продължава: „Обърнете внимание обаче, че той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви славяни българи. Виждате ли родовото кръвно презрение на Европа към славяните и славянското племе? Те ги имат все едно за кучета. Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, жените и децата. И което е много важно, забележете, че не го казва граф Биконсфийлд, него политиката, „английските интереси“, го принуждават да изразява такива бандитски зверски убеждения, докато Форбс е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена. А и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, което ясно личи от предишните му писания. Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни. Тъй че българите можеш да ги попариш с вряла вода, като гнездата на дървеници по старческите одъри“.
Цитатът стана твърде дълъг, на как да спреш насред думата гения Достоевски? Както се вижда, генезисът на възходите и паденията на славянските народи, и по-специално на нас, българите, има своите цивилизационни основания. Хората на Запада и тогава не са си представяли „гнездата от дървеници“ за нещо ценно. Дали днес ни оприличават на нещо по-различно, на хора например, на народ със своя велика история и принос в световната култура? На този въпрос нека всеки сам и честно си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци като българи и славяни в този т.нар. нов цивилизационен избор. И ми се струва, че сатанинската мелница, която премила народа ни вече 31 години, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на наследниците на онзи далечен военен кореспондент на в. „Дейли нюз“. От тези непроменими възгледи на Форбс и предците му извира и омразата към Русия, която за радост никога не е била нищожно „гнездо на дървеници“, а винаги е била колос, гигант и сила, с която не може да не се съобразиш. „И тъй като Русия също е славянска нация, как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски, и добавя: – Ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!“
Да отговаряме ли на провидеца отпреди 145 години? Да си обясняваме ли причините за санкциите срещу Русия днес? Да разсъждаваме ли за съдбата на газопроводите „Южен поток“ и „Северен поток-2“? За ваксините „Спутник-V“? Да търсим ли някаква връзка между случаите Скрипал, Навални и българина Гебрев, които днес не случайно се обвързват? Да разказваме ли отново пророчествата на Достоевски за бъдещето, както и нашите спомени от бъдещето?
Всичко е пред очите ни. Няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Че България без Русия е обречена! Че и Русия без България би била разнищена! Че пътят ни в страданието е общ и неотменим и че не случайно нашата любов в една съдба превръща.
Но 3-ти март е. И българският Великден е неотменим!
И ще възкръсне Бог! И ще се разпръснат неговите врагове!
И ще настане ден.
Отнине – до века!
Интересно. След края на посещението на министър-председателят на Русия Дмитрий Медведев в България, на 4-ти и 5-ти март правителственият пресцентър замълча, все едно никой не е идвал. Дори пресцентърът на Министерството на външните работи не обели дума. Обикновено г-жа Захариева се опитва да играе ролята на пресцентър, но в случая се въздържа.
