Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ТРОННО СЛОВО ЗА ВРЕМЕТО

Е-поща Печат PDF


Преди тридесетина години и българската литература получи своята „демокрация“. Това за шепа зарадвани грешници значеше, значи и сега, отрицание на всичко стойностно, читаво, безсмъртно и замяната му с ерзаци, спазарени на килограм от някой прочут духовен битпазар. Впрочем, кой себеуважаващ се културен лилипут ще вземе днес да се прехласва пред „архаичния Вазов“, привърженика на комунизма Ботев, плебея по рождение Смирненски, терориста Вапцаров? Пред строителя Пеньо Пенев, пред поетите  от Априлското поколение и други талантливи, но родолюбиви творци, които си губят времето с истините за битието ни, вместо да печелят пари и напомпана слава като ругаят страната си, българите, историята и културата им. Да обичат народа, националните традиции и патриотичния пантеон, съграждан векове с кръвта на плеяда именни и безименни герои? Или пък, ако си чиновник с пост, нима ще пропуснеш да ги изгониш от школските учебници и да ги замениш съгласно указанията, с чужди примери, щото били „европейски“? Както се казва, друго време – други песни…

Такива дрезгави песни вият без умора авторите, неуспели да сломят съществуването на СБП след печалния вододел на 1989 г. Те би трябвало да минат за новите влъхви на следмодерна, авангардизма и експеримента и да ни смаят с дълбоките си текстове. А пред скрибуцащата им лира да прекланят глава и дивите зверове, както някога са я прекланяли пред Орфей. Стремежът е ясен: демонстративно да се загърбват радетелите на ненужния вече хуманизъм, добротворчеството, хармонията и напредъка народен.

Днес се внасят кули от слонова кост за обиталища на нарочените апологети – да има къде на спокойствие да се отдадат на пъпосмотрителство, несмущавани от проблемите на живия живот. Хем е удобно, хем сито, хем добре платено. Затова е привлекателно и за младите подражатели – кандидати да се вредят на някоя проектно-грантова хранилка. Внушава им се нездравата идея, че преди тях не е имало истинска литература – те са първите, единствените, неподражаемите, недостижимите. Който не е в кохортата им, значи или е против тях, или е архаизъм, естетическото мислене не е негова работа и затова няма да му сипят в копанката финикийски трошици от нечия задгранична фондация, или друга (не)ясна в щенията си структура.

Пръв критерий за признаването днес в литературния живот, според иженарицаемите  радетели на словоблудството, е пълното послушание и изпълняване на указанията отвън, сиреч да копираш и да имитираш „световните“ автори, които ти посочват и да нагодиш писмовната си физиономия по техен образ и подобие. Разбира се и усърдно да хвърляш в браздите на литературната нива вместо хлебни зърна семената на плевели!

Оказва се обаче, че за тяхно неудоволствие у нас не е отмряла, не ще отмре – напротив, живее по правилата на естественото съществуване и се развива активно стойностната литература. Литературата, посветена на човека – привидно незабележимият, скрит в сивотата на делника, улисан в собственото си оцеляване посред хаоса на днешния ден човек. Но това е наистина привидно, защото той носи в себе си цяла вселена от страсти, надежди и копнежи за по-добро бъдеще, за хармония между света на душата и външния  свят. Пази ненакърнимо синовната си обич към родината и бащиния край, тачи паметта на неизброими отминали поколения, завещали му моралните скрижали за нетленните стойности на битието. Той става на крака под звуците на националния химн и целува трицветното знаме, учи децата си на признателност към героите и им сочи верния път в живота. За него са песните на цяла плеяда утвърдени съвременни творци, които – макар и с различни убеждения и творчески нагласи, съжителстват и работят заедно в Съюза на Вазов и изпълняват призванието си без публични демонстрации  и борби за постове и награди. Това са факти, които лесно може да се проверят в специализираните издания и в мрежата, където творбите им се радват на завидно читателско внимание. Колкото и да се тръби, че – виждате ли, никой не четял днес такава литература. Съблюдавайки завещанията на своето вековно естетическо наследство, СБП отстоява достойно независимата си позиция и взима отношение по всички важни за страната и народа ни проблеми. И е напълно в духа на тези високи традиции именно идейно-тематичната приемственост да е гаранция за дълговечността на Съюза, неговата жизненост и творческо бъдеще.

Ето защо не вярвай, драги читателю, когато от малкия екран или от някое многострадално радио, или пък от страниците на прочутата ни преса с цвят на цитрусов плод, някой се пеняви и разглаголства, че сме имали само двама-трима „значими“ писатели (и то току превалили студентската възраст), а помисли  кой, по какъв начин и защо ти го втълпява така безапелационно и гръмогласно! И дали тия шумотевици и фалцети не идват от тъмната страна на луната с мисия, твърде далечна на художествената словесност.

Българската литература е свидетел на много трусове. Справяла се е с безчет мераклии и опити да я яхат и насочват по обратни на високото Й призвание пътища. В нейната светая светих никога не са били и няма да бъдат допуснати търгашите, отцеругателите и продажниците – примирие, снизхождение и примирение с тях е невъзможно. Тя, както и нейният велелепен език принадлежат единствено на народа ни, служат и ще служат единствено нему и никакви заклинания, лъскави станиолени „ценности” и наставления няма да я отклонят от пътя на България.


 

 

КАК КРАЙ ВАРДАРА С КРАДЕНИ ГРЕДИ НОВА КЪЩА ГРАДЯТ!

Е-поща Печат PDF

Литературният код  на  македонизма


Братята ни в Македония присвояват български автори от миналото и ги представят по света като „македонски“


Вече няколко години подред в съседна Македония се вдига шум до небесата по повод на издадената там поредица "135 тома македонска книжевност" (литература). Тази "едиция" бе отпечатана по повод 20-годишнината от обявяването на Македония за държава, но първото ѝ представяне беше още на 4 януари 2009 г. в Македонската академия на науките (МАНУ). На нея премиерът Никола Груевски обяви, че в изданието "е показана богатата традиция на македонската литература и нейните дълбоки корени". Тогава той назова поредицата "пантеон", като увери присъстващите писатели и учени, че през следващите години и десетилетия всеки нов македонски автор "достойно ще бъде представен в него".

По време на тогавашната премиера прозвучаха и други възторжени изказвания. Така маститият акад. Георги Старделов (днес вече покойник) определя поредицата като "продължение на голямата естетическа революция в македонската литература на 20 век". Бившата културна министърка Елизабета Канческа-Милеска пък я нарече "проект с капитално значение", а известната литераторка акад. Катя Кюлявкова - "ексклузивна легитимация на македонската културна идентичност".

На 8 септември 2009 г. в МАНУ, се състоя специална среща по повод английския превод на поредицата. Тогава премиерът Никола Груевски назова изданието "скъпоценен артефакт за македонската литературна история", като обеща, че поредицата, освен на английски, в близко бъдеще ще бъде преведена на френски, немски, руски, испански, китайски и арабски език и, че през следващите години държавата ще удвои средствата за осъществяването на тази цел.

Една малка подробност - за реализацията на този "стратегически" проект от "македонската власт" са похарчени близо един милион евро. В поредицата на около 30 000 страници са представени над 100 македонски автори, към които 20 пишещи на албански и 5 на турски език. В 135-томното издание са включени с отделни томове над 40 поети, 40 белетристи - със свои сборници разкази или романи. В изданието са представени македонската литературна критика и есеистика, детска поезия и проза.

През изминалите години македонското външно министерство организира истинска дипломатическа инвазия в чужбина. Поредицата "135 тома македонска книжевност" бе представена и подарена в над 370 национални библиотеки и университети на повече от 50 страни в света, сред които САЩ, Германия, Австрия, Русия, Китай, Великобритания, Франция, Австралия, Италия, Холандия, включително и в България.

Какви "корени", каква "традиция"! Всичко щеше да е чудесно, ако беше точно така, както го представят в Скопие тамошните литературни капацитети и корифеи. Както и премиерът Никола Груевски, който е убеден, че в поредицата "135 тома македонска книжевност" била показана "богатата традиция" и "дълбоките корени" на македонската литература. Ако трябва да бъдем откровени, такава традиция въобще липсва, а "дълбоките" корени на македонската литература са с давност не повече от 40-50 години. Точно тук е главният проблем на скопските македонисти, които вече няколко десетителия продължават да търсят липсаващите корени на своята идентичност. И поради това, че не могат да ги намерят, те си служат с исторически фалшификации и лъжи, с литературни манипулации.

Фалшификация е например твърдението, че е съществувала някаква македонска писменост и литература през IX - XVIII век, през XIX в. или по-късно през XX век, до 1945 г., когато върху основата на скопско-велешкия диалект е създадена днешната писменост на Македония, а по-късно и нейната литература.

Манипулация е родените в географските предели на Македония писатели и поети, творили на друг (в конкретния случай на български) език, да бъдат определяни като "двудомни", превеждани и присвоявани към македонската "книжевност".

Именно по този начин в 135-томното издание на Скопие е осъществена поголовна литературна кражба, за да бъдат заложени мнимите "темели" на македонската словесност. Още в том I на поредицата, който претендира, че представя "македонската книжевност от IX до XVIII век", Св. Климент Охридски и Св. Наум са обявени за противници на "бугарските владетели Борис и Симеон". Сам Климент не признавал българската църковна йерархия (с.104), а Наум "бил задържан в Плиска" от българите (с.134). Трактатът на Черноризец Храбър "За буквите" пък бил "явен дебат" преди решенията на Преславския събор (с.144). За Презвитер Козма "преобладавало мисленето (!), че той произлизал от Македония" (с.180). "Македонски книжевен деец" бил и Йосиф Брадати (с. 344). Така едва ли не всички известни произведения от тези и други български автори от този период са обявени за "македонска средновековна книжевност" (с.18) и включени в този том.

Подобна е "участта" в поредицата на нашите възрожденци Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович и Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, чиито произведения са представени също като част от някакво "македонско" възрожденско наследство в т. II, озаглавен "Просветителство во Македония".

В предговора към том III, озаглавен "Македонски народни умотворби", съставителят Марко Китевски би трябвало поне да поясни защо включените в сборника произведения са "македонски", след като повечето от тях са "взети" от сборници с български народни песни: на братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Йосиф Чешмеджиев, Веркович и др.

Истинска литературна галиматия е IV том, озаглавен "Книжевна преродба" и включващ творби на автори от XIX век, сред които Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Георги Динков, Арсени Йовков, Трайко Китанчев, Димитър Матов, Партений Зографски, Атанас Раздолов, Петър Стойков и др., определени като "македонски българоезични автори", чиито произведения са "препеани на македонски" и... присвоени към "македонската книжевност".

Върхът на литературната манипулация обаче са т.нар. "Македонски дводомни писатели", включени в том VII на поредицата. Под знаменателя на тази отдавна известна формула скопските литературни клептомани освен Никола Вапцаров са подвели още Христо Смирненски и Димитър Талев. Достатъчно е било техните творби да бъдат "препети" на скопско-велешки диалект, за да станат те... македонски.

Тиражирана измама и спекулация - едва ли може да се определи по друг начин тази скандална литературна манипулация. Ще оставим настрани "модерната" македонска словесност, която включва оди за Александър Македонски и останалите "величия" от набедената псевдоистория на съседната държава. Засега ще оставим без коментар ксенофобските сюжети и литературните персонажи на някои от тиражираните писатели, които се занимават с "българското робство" в Македония и "новите поробители". Всичко това ще оставим на съвестта на самите издатели и техните покровители.

Но да се присвоява творчеството на български автори и да се представя за "македонска книжевност", да се тиражира то в други държави като част от "богатата традиция на македонската литература и нейните дълбоки корени" - това вече е не само скандално, то минава всякакви граници на международното право, на етиката и морала.

В случая жалкото е не само това, че нашите дипломатически и културни представителства в съседната държава са проспали този "литературен атентат" срещу България. По-жалко е, че в продължение на години ние упорито си заравяме главите в пясъка и се правим, че нищо не виждаме и не чуваме от онова, което се случва в Скопие.

А сега? Сега не остава нищо друго, освен нашите филолози и литературни историци от БАН, критици и журналисти да прочетат и препрочетат "скъпоценния артефакт" на "македонската идентичност" и да назоват истината докрай, а държавата ни да се обърне към съответния международен правораздавателен орган, който да спре това тиражиране по света на една публична кражба и измама. А защо не правителството ни пък да се позамисли дали заради очаквания натиск трябва да дава безусловната си подкрепа на Македония за ЕС?

Не, нямаме нищо против това в съседната република да си имат своя азбука, своя писменост и своя литература.Тяхна си работа - нека да си имат, но това в никакъв случай не бива да става за сметка на истината - на българската история и духовното ни, културно наследство. Ние чуждото не щем, но и своето си не даваме, както го е казал народът. Същият този народ, който и днес продължава да живее и край Вардара, и край Искъро, и край Марица, и край Янтра, и Струма...


 

ЗА ДЕМОКРАЦИЯ С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 7

 

3. Демократичен тоталитаризъм и упадък на неолибералната политико-социална идеология

 

Александър ГочевСпоред Александър Зиновиев, епохата на Студената война е била кулминационната точка в развитието на западната демокрация и на Запада като цяло - изключително благополучие, истински свободи, социален  прогрес, огромни научни и технически открития, всичко това благодарение на борбата с комунистическия тоталитаризъм, борба възникнала по необходимост, поради самото му съществуване. Този период е пряка илюстрация на тезата, че демокрацията се подразбира като плурализъм, който предполага наличието поне на  две сили, повече или по-малко равни, сражаващи се, но и влияещи си една на друга. В епохата на Студената война имаше световна демокрация и глобален плурализъм. След разпадането на Съветския Съюз настана епохата на пост-комунизма, а демократическият капитализъм се замени от днешния финансово-олигархичен глобален капитализъм (пост-капитализъм)  с нова пост-демократична идеология, която може да се нарече демократичен тоталитаризъм (или, ако предпочитате, тоталитарна демокрация). Едната сила изчезна и с нея изчезна необходимостта от демокрацията поради формиралата се вече световна "еднопартийна" система. Демокрацията изигра своята ефективна роля по време на Студената воина и трябваше да изчезне, защото се превърна в пречка за еволюцията на западния свят към свръх-общество и към световно господство. Стана пречка за Глобализацията.

Интелектуалният дисидентски елит от страните на Соцлагера изкопира детайлно победната Западна идеология без ни най-малко съмнение, че това е необходимото и достатъчно условие, за да заживеят "човешки": достатъчно задоволени икономически, автоматично оставяйки се на магьосническата ръка на свободния пазар, с пълна интелектуална свобода при спазване на всякакви човешки права. В исторически мащаб по скалата на времето, след разпадането на СССР, победилата западна идеология просто се събуди на другата сутрин без противник. Положението се оказа идентично и от политическа, и от икономическа, и от военна гледна точка.

Оттук започнаха и

проблемите на западната неолиберална идеология.

Без борба с противник организиран и финансиран на държавно ниво, нейната задача се сведе само до запазване на т. нар. статукво, задача перманентна, една и съща, както за всяка отделна капиталистическа държава, така и за всякакъв новоконструиран глобален конгломерат: контролиране и манипулиране на "опасната" класа.

"Опасната" класа може да се дефинира най-общо и чисто формално като долната половина на човечеството по скалата на сумарното богатство. Особено днес такъв натрупван и постоянно нарастващ социално-поляризационен  "волтаж" не обещава нищо добро. Оттук и необходимостта от засилен контрол и манипулиране, за да се избегнат нежелателни "гръмотевици и светкавици", които само пречат на бизнеса и то в най-благоприятния случай за него.

Манипулацията се делегира на медиите, особено на т. нар. "световни" медии, които са под тотален двоен контрол - по линията на богатите собственици и по линията на финансовите свръх-държави. Примери в това отношение са Европейският Съюз, БиБиСи, Google, Facebook, Apple, световните информационни агенции, определящи кое е новина и кое не. Тази информационна машина се привежда в действие от избрана част от интелектуалния елит, за чиято подготовка и добруване не се скъпят никакви средства.

Този информационен елит завзема командни позиции в медиите, окомплектова т. нар. мозъчни тръстове (тинк-танк-ове), консултативни агенции от всякакъв род, свързани със социално-политически проблеми, както и следващия ешелон от академични позиции и ръководни места в безбройни и добре финансирани НПО-та.

Това е общата структура. Тя поема гладко постановките "от горе", които се преформулират разбираемо и еднозначно от идеологически технолози за всяко по-ниско ниво. Крайният клиент е "опасната" класа, която получава съответната постановка в предъвканата и лесно смилаема форма на комикс, работещ безотказно, без да оставя възможност за каквато и да е алтернативна интерпретация.

Пример за комикс: гост коментатор на Fox News сравнява (Alexandria Ocasio-Cortez), новата звезда на Демократическата партия в САЩ, със Сталин, Хитлер и Мао поради нейната социално-политическа  платформа, която включва 70% данък богатство и борба с глобалното затопляне. (https://www.rt.com/usa/449499-aoc-hitler-stalin-mao/).

За степента на успехите на такава една комикс- идеология извън Америка може да свидетелства заключението на изследователската служба на САЩ  от 4 януари 2019 година за отчайващите резултати от "прокарване на демокрацията" в Русия. Заедно с реализацията, че "еталонният" образ на Съединените щати вече не служи като пример за подражание. (https://russian.rt.com/world/article/594746-ssha-podderzhka-demokratii-rossiya).

Победата на Тръмп в президентските избори показа на демократите, които напълно владеят медиите в САЩ, че е абсолютно необходимо да се контролират и "електронните" социални мрежи, които разпространяват неудобни факти и алтернативни мнения съвсем свободно и напълно безотговорно. Спешно бе пусната  постановка за тотален натиск чрез кампании за борба с т. нар. фалшиви новини (т.е. неудобни факти и тяхната неправилна интерпретация) и за изкореняване на езика на омразата - т.е. всякакви неправоверни мнения и неудобни въпроси от неолиберална гледна точка.

Лепването на етикети русофил, хейтър, хомофоб, националист, нацист, расист, популист е типичен полемичен похват, който внушава на читателя и зрителя, че няма нужда от  никакво обосноваване при такова едно охарактеризиране на опонента (противника), тъй като става дума за тривиално-очевидни истини, които се знаят "от всички" и за което има богата и пре-богата информация в Интернет. Всъщност става дума за неолиберален политически пърформанс, в който най-важни са интонацията и позата на обидено достойнство, предизвикани от "безпочвената" позиция на всеки опонент. Ако позата не сработи, се включва "заглушителната станция" - някоя дума на "противника" се използва за тригер на паралелен неспирен монолог на повишени децибели, който не дава възможност на зрителя (слушателя) да следи дискусията. Примери има на всяка крачка, като най-живописни са, разбира се, телевизионните дебати в стил "кръчмарски бой".

Новини за институционно и масово "запушване на устата" на този фронт се появяват едва ли не ежедневно. Най-тривиалните са закриване на Фейсбук  страници. Друго ново изобретение е платформата NewsGuard за трицветно маркиране на степента на достоверност на новини и мнения, разбира се, от "безпристрастни" позиции, и за системно попълване на черния списък с неблагонадеждни. Готви се интегрирането на тази програма с платформите на Facebook и Twitter. Периодично нападаните от президент Тръмп медии, New York Times и CNN, за разпространяване на фалшиви нови, получават, разбира се, зелено етикетче за абсолютна достоверност. Основатели на NewsGuard са изтъкнати неоконсерватори, а сред консултантите и съветниците му са бивши най-висши служители на ЦРУ и Homeland Security. (https://www.rt.com/usa/448555-newsguard-app-fake-news/).

Паниката пък, поради небивалия успех на една единствена алтернативна и вече глобална информационна агенция, "Россия сегодня" (RT, "Russia Today"), се разгаря до истерично кресчендо главно поради очевидно неразрешимо противоречие: необходимостта да бъде тотално забранена, от една страна, и  необходимостта да се спазва поне формално неолибералната мантра за свободата на словото и информацията, от друга.

Като изход от това много неприятно положение е прокламирането, че „срещу нас се е изправил един много опасен и потентен враг, Русия, толкова опасен, че, съгласете се, налагащите се компромиси с някои демократични  принципи са едно абсолютно необходимо зло - националната сигурност преди всичко!“ Още, в такава една крайно враждебна атмосфера е просто смешно да се изискват каквито и да са допълнителни факти и доказателства за очевидното, че срещу западните ценности, тези на "цялото прогресивно човечество",  се води безпринципна и перфидна идеологическа война на живот и смърт, в която и най-малката крачка назад е еквивалентна на черно предателство. Най-живописен пример в това отношение е САЩ с ежечасното световно шоу "Тръмп- руски агент".

Методът е убийствено примитивен и е изненадващо до каква степен догматизмът на неолибералната идеология е огледален образ на догматизма на съветската - никакво усилие да се анализира противника и творчески да му се противодейства. Първо-сигнална автоматика, която произвежда не диалог, а  паралелни монолози.

Така се води битката за това, какво точно трябва да знае  "опасната класа" като последна и неоспорима истина. Другата и не по-маловажна задача е - да се блокира каквото и да е нейно потенциално действие като организирано цяло.

 

4. Враждуващи малцинства - ключ за разбиване на неолибералната опозиция

 

Идеята е проста: единното цяло трябва да се разцепи на враждуващи части, колкото повече - толкова по-добре. По дизайн, една разделена страна се управлява по-лесно. Секретният ключ е несправедливостта. В семейството, ако показваш предпочитание към едното дете за сметка на другото, децата може и да не те намразят, но пък започват да се мразят едно-друго. Този ефект важи и за гражданите на държавата.

Асимптотичният случай на разделеност е така нареченият “атомизиран” електорат -съвкупност от индивиди всеки със своя “платформа”, неспособен на каквито и да са организирани действия. За най-голяма радост на тези “горе” това се оказа не теоретичен идеал, а реализуемо състояние благодарение на електрониката - смартфони и подобни “гаджетс”. Малки общности  от “атомизирани” могат да се видят във всяко младежко кафене или клуб. Знам и за случаи, например в Добрич, в които семейни двойки се канят на вечеря, като всеки се разполага на масата с компютъра си. И без разговори. Контактът е с имейли.

За разбиването на “опасната класа” на враждуващи групи се използват специалните проблеми, нужди и желания на всевъзможни малцинства, оформени по различни признаци. По принцип, те нямат право да налагат желанията и възгледите си на другите, особено с организирани войнствени кампании, за сметка на всички останали, които, пак по принцип, имат абсолютното право да имат друго мнение. В много случаи, по най-различни причини, предимно политически, проблемите и борбите на избрани малцинства  се отразяват с голямо предимство и постоянство в медиите, което води до глобален натиск върху противници и незаинтересувани с много неприятни за тях последствия.

Стандартното обвинение срещу всеки, опитал се да изрази алтернативно на неолибералното мнение по отношение на малцинство избрано за защита, е че е ксенофоб. Всяко противно на неолибералното мнение по политически проблеми се обявява за “руска пропаганда”. Всеки с различно мнение или задал въпрос, на който защитаваното малцинството не може да отговори, се квалифицира като “хейтър”, служещ си с езика на омразата. Организирани медийни атаки от описаната по-горе “военизирана” информационна структура са много ефективни, особено, когато са многократно и брутално усилени от всякакви Интернет групи и анонимни блогъри, формирайки с феноменална скорост “електронни линчуващи тълпи” (Еlectronic lynch mobs).

Проблемът е особено сериозен в САЩ, засягащ всякакви малцинства на джендърна, сексуална, религиозна, расова, етническа основа, с яростно противопоставяне в печата, телевизии, социалните медии, филми, спорт, колежи и университети. Балканизацията на обществото е новата американска норма. Важно е какво ни разделя, а не какво ни обединява. И разликите се трансформират в яростна омраза на “жертвата” спрямо “насилника” или дори “хищника”. На дневен ред стои въпросът дали Америка не е на прага на нова гражданска война.( Victor Davis Hanson, Are we on the verge of civil war?; Chicago Tribune January 26, 2019).

 


Следва

 

КОН ЗА КОКОШКА

Е-поща Печат PDF

С умилителен възторг българските медии съобщиха за реставрацията на българската църква в Лозенград, извършена от турските власти. Както и за разрeшението им да се възстанови още една в близкото село Кабъклък. И напомниха за възстановените две български църкви в Одрин.

Безпорно, това са жестове на добросъседство, но не могат да прикрият истинските амбиции и намерения на южната съседка. Оставяме настрани факта, че освен това Турция просто се нуждае от демонстрация на религиозна толерантност, доколкото все още не се е отказала от членството си в ЕС... Срещу тези жестове обаче се получава нещо много по-мащабно и опасно за България.

 

ДВОЙНИЯТ АРШИН НА РАЙМОНД ДЕТРЕЗ

Е-поща Печат PDF

Още за несъстоятелната позиция на  белгийски професор, в спора между България и Северна Македония


Неслучайно в края на миналата година интервюто на известния белгийски историк и лингвист проф. Раймонд Детрез, пред немското радио Дойче веле, предизвика у нас буря от възражения, несъгласия и остри полемики. Проф. Детрез е възприел всичко като „възмутени реакции”. Според него, в преобладващата част от публикуваните материали в българските медии имало повече… „обиди и заплахи”. По този повод неотдвана той се възползва от правото си на отговор отново по Дойче веле.

И какъв е неговият отговор?

В повечето случаи Детрез е повторил своите известни вече антибългарски тези, без дори да се опита да опровергае аргументите на своите опоненти. Както вече отбеляза в своя публикация проф. Трендафил Митев, касае се за мнение „от последна инстанция”. Такъв е според нашия учен логическият „принцип”, който е избрал известният белгиец. Но да тръгнем „по реда на номерата” на опорните точки, предпочетени от Раймонд Детрез, за да наложи своето мнение и да защити т.нар. „идентитет” (идентичността) на нашите събратя от Северна Македония.

Търси под вола теле

Според него през т.нар. „преднационална епоха, хората осъзнавали, че принадлежат към определен етнос, но това съзнание не пораждало същите чувства на привързаност и лоялност както днес". Специално българите се били „самоидентифицирали по-често като християни”. За да докаже това свое твърдение Детрез се опира върху случаите със софийските новомъченици от 15-16 в., изгорени от османските поробители, заради тяхната християнска вяра. Сиреч Детрез се подвежда от разделението „по вяра” в Османската империя и налага мнението, че българите смятали себе си „по-често християни”. Освен това той бил „убеден”, че през Средновековието българите не били изпитвали „същата привързаност и лоялност към своята етническа същност, както днешните хора”. За първото му твърдение го опровергават стотиците хроники и материали, в които през отминалите векове се появява името „българин” или „българи”. А иначе кой е казал,че някогашното етническото чувство на нашите предци от преди 200-300 години трябва да е същото, както на днешните българи, кой? …

Фалшифицира П.Р. Славейков

За да потвърди македонистката теза, че т.нар. македонска нация се е появила на бял свят още през 60-те години на 19 век, Раймонд Детрез цитира неточно статията на П. Р. Славейков „Македонскийт въпрос”, публикувана в бр. 3 на в. „Македония” от 18 януари 1871 г. По-точно той „дописва” статията на Славейков като прибавя твърдението, че „аргументите” (?!), които той бил „обсъждал” (?!) с „македонистите”, все пак представлявали „зародиша на… нещо като македонска национална идеология". НИКЪДЕ, АМА НИКЪДЕ във въпросната статия на П.Р. Славейков няма такъв израз. Освен, ако Детрез не е решил да цитира себе си в кавички, за да подведе читателя с презумпцията, че това са думи на дядо Славейков. Никъде в статията на нашия велик публицист и поет няма и помен от някакво твърдение, че в онзи период от време … „има македонци като отделна народност”, което си е чиста измислица на самия Детрез..

„Забавя” българското Възраждане

Покрай „упражнението” на тема как се оформя т.нар. „национално самосъзнание” и как в края на Средновековието възниква нацията, Раймонд Детрез се захваща „да забави” българското Възраждане. За целта той преповтаря своята известна вече теза, че то е „започнало” след 1830 г. Като се опира на диалектическия метод, че промяната в обществените отношения зависи от социално-икономическите условия, Детрез свързва началото на националното ни Възраждане с реформите в Османската империя на Махмуд II след 1826 г. Така той поставя и възникването на българската нация в т.нар. „османски контекст”. Едва след 1830 г. бил започнал „експлозивният растеж” в броя на църкви, училища, появата на български вестници, списания и пр. Да, но всъщност това вече са първите реални резултати от националното ни Възраждане. Детрез съвсем съзнателно „пропуска” неговото начало в края на 18 век.

Понижава Паисий Хилендарски

Според белгиеца Паисий Хилендарски бил „интересна личност”, но неговото влияние било „доста ограничено”, независимо от факта, че за кратко време след появата на „История славянобългарска” са направени множество нейни преписи, а тя е станала нещо като българска Библия, но в никакъв случай като „историческото пеленаче” на Георги Господинов, което се правело на „библейски старец”.

По-голямо въздействие според Детрез имал „Царственик”-ът на Христаки Павлович, който бил разпространявал Паисиевата история като печатна книга. Само където ученият белгиец е пропуснал да отбележи, че според проф. Васил Златаров това е „далечна преработка” на „История славянобългарска”. Добре че Детрез поне е пропуснал да повтори и толкова „модното” сред някои западни историци мнение, че Паисий е… „баща на българския национализъм”.

Надценява Георги Пулевски

Но след като е „забавил” българското Възраждане с близо един век, Раймонд Детрез не е пропуснал да „отрази” подобаващо Георги Пулевски, автор на небезизвестния „Триезичен речник на македонски, албански и турски език” (1875). Като цитира неговото определение на понятието „народ” и пояснението, че „македонците са народ и тяхното място (отечество) е Македония”, Детрез обявява Пулевски едва ли не за „македонския Паисий”. Разбира се, той съзнателно пропуска тази „подробност”, че самият Пулевски през 60-те и 70-те години на 19 век, е бил под пряката зависимост от сръбската шовинистическа пропаганда. И още, че в края на живота си, през 1892 г. издава своята небезизвестна граматика „Язичница”, в която обявява македонското наречие за …„български диалект”.

Кръстник на т.нар. македонски язик?

По-нататък Раймонд Детрез повтаря едно към едно тезата на скопските македонисти, че т.нар. „македонски книжовен език” бил възникнал през 18-19 в. Тогава още в Македония имало хора, които изрично наричали себе си българи, но пишели на местното „македонско наречие”. Не било „кой знае какво престъпление”, че текстовете, написани на това наречие, са обявени от днешните македонски филолози за… „прародител на сегашния македонски книжовен език”.

Гоце Делчев - като откраднат автомобил?

Вече за Гоце Делчев нещата стояли съвсем по друг начин. Невярно било виждането в България, че македонците „крадат” българското „историческо наследство”. Ако някой откраднел някому кола, той нямало като как да има кола.

Виж, случаят с Гоце Делчев бил съвсем различен. Ако македонците го откраднели, българите пак щели да си го имат, както „преди кражбата”, да си го включват в историята и да си го почитат, както намерят за добре.

И вълкът сит, и агнето цяло.

На 27 януари т.г. проф. Раймонд Детрез взе участие в т.нар. международна виртуална дискусия „Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие”, организирана от Соросовия портал „Маргиналия”. След като в началото на своето изказване професорът се застрахова, че не е „нито българин, нито македонец” (има си хас да е едното от двете!), той тутакси побърза да представи своята уж „независима” позиция. Ако се гледало отстрани и македонците, и българите имали право, но все пак международното право било на страната на първите.

Убеден и… изпитан приятел на България?

Иначе от гледна точка на българската позиция срещу приемането на Северна Македония в ЕС, това правело „неприятно впечатление на … изнудване”. И тук Детрез дава пример в каква „кошмарна позиция” щяла да бъде България, ако приетата страна в ЕС не беше тя, а… „старата Югославия”, сиреч „днешна Македония”. Как тогава „София щяла да бъде принудена да признае не само нацията и езика, но и македонското малцинство и да декларира, че ще махне от учебниците и термина български земи, защото включват и Македония”. Затова, ако непременно трябвало да има някакъв диалог, по-добре било той да се води след като Северна Македония е влязла в ЕС.

В края на своето неотдавнашно интервю за Дойче веле, професорът настойчиво внушава колко дълбоко бил свързан „семейно и емоционално” с България, с българската история и култура. И още - какъв „убеден и изпитан приятел” бил той на нашата страна и на българите. Е, имал „някакви резерви” срещу „българския официален разказ”, между другото и спрямо Македония, но това изобщо не означавало, че неговите възгледи били „кощунствено антибългарски”. Опровергават го обаче и думите, и делата - неговата двойнственост и неискреност спрямо българите и България.


 


Страница 449 от 487