Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЩЕ ОСВОБОДИМ ЛЕВСКИ!

Е-поща Печат PDF

ВидрицаУзунов и Бойчо Русев от Гюрюджий отидоха с Узунов двамата да разгледат барон Хиршовата желязна линия, между Търново - Сеймен да отпечатат с восък бурмите на железницата. Заедно с тях беше и Дойчо Д. Аладжов. Ходиха и донесоха восъка, взет (като) мярка, за да направим железни нахтаре. Между атиловците се намери железар, който по заповед на Коля Ганчев изработи през нощта на 26 януарий четири железни ключа согласно восъчения отпечатък. На 26-й същия месец, през нощта, Узунов и Бойчо Русев отидоха да опитат нахтарите дали ще уйдисат в бурмите. Нахтарите уйдисаха. Третата бурма се развъртя, двете релси една от друга се разкопчаха. Радостта беше велика! Сърцата силно затупаха. Бойчо и Атанас се спогледаха и очно си проговориха: “Свършено! Левски ще бъде спасен, само да го прекарат през това място...” Разкопчаха два чифта релси, можеха да разкопчат още шест, ако искаха, но нямаше защо: сега се правеше опит само с ключовете. За сполучното изработвание на ключовете Узунов заповяда да се даде парично вознаграждение на железарят. Железарят не прие вознаграждението, а помоли Коля Ганчева да му се издаде квитанция срещу пет-шест лири, които бяха му определени като заслуга: “Комитета има нужда от пари. Аз съм член от комитета, но съм беден. Вместо парична помощ ще давам своя труд” - отговори честния работник лично Узунову, когато последния го попита защо не приема вознаграждението.

Стефан Сливков и Георги Хаджидечев изработиха турските облекла за юнаците и ги принесоха.

На 1 февруарий Узунов заповяда да се сформира четата, която ще задържи тренът и освободи Левски. Заповедта гласеше: четирима конника от с. Хайнето; трима конника от с. Елхово; трима конника от с. Махалата; двама от с. Дервеня; четирима от с. Арабаджиево, в числото на които влазя поп Минчо; трима от с. Гюрюджий - с Бойча Русев; четирима от с. Гюнелийска махала; петима от Стара Загора начело с Коля Райнов: командующи сам Узунов - всичко с началника 25 души съзаклятници-революционери. Заповяда се на атилци да приготвят 35 ката турски костюми. В тях ще се облечат юнаците в денят на нападението.

Високата заповед на Узунова се изпълни. Хайничани, елховци, дервенчани и махленчани заедно с конете си се явиха в Стара Загора - Гюнелийци, гюрюджийци додоха и се установиха в село Арабаджиево. В качеството си на гости те се разположиха по къщята на созаклятниците от същото село. По советът на Ганчева Узунов отмени разпорежданието си по направата на чирпанската засада. Заповяда, щото Филипов, заедно с десет боричани да се яви в Гурбетито и там да чака неговите заповеди. Филипов изпълни заповедта. С боричани числото на четата стана 40 души. Моля, това е половин ескадрон конници-созаклятници, упражнени в строй, но решени да влязат в бой.

На 5 февруарий всичко беше готово. Юнаците чакаха. Чакаха и конете им, като ядяха болджа-ечемик в плевниците и яхърите на созаклятниците. Чакаха и турските костюми, за да изиграят ролята, която им се предназначаваше. Узунов и Колю Райнов Пантата по цели нощи сновяха между Арабаджиево и Стара Загора. Събираха повиканите на оръжие юнаци и ги учеха как да действуват и какви неща да си приготвят за нападение.

От село Арабаджиево бях назначил: Мънчо Гергев, Вълчо Славов Сийреков, Добря Пехливанина-Палата и негова грешност поп Минча. Мънчо Гергев на никакво оръжие няма вяра и упование освен на пищовите, които ги взе от циганите.

 

Поп Минчо Кънчев


Опитвам юнаците:

- Като ще отървем Левски, сетне за вази как мислите?

- Ще отървем Левски, че ний и в Марица да се издавим, за нази е нищо. Само Левски - защото нямаме втори Левски на света!

Острят камите, изтриват и мажат револвери и кобур-пищови и пушки шишанета и чифтя: “А-а-ах! Кога ще се мерне Левски, на очи да кажем на агата: как се кара Левски? Дано се случат някои и от българските шпиони, черни души потурнаци...”

Узунов с напрегнатост и безпокойствие чакаше известие от пратеникът си в София, когото проводи от Търново. Изминаха се около 15 дни от денят, когато той тръгна за София, а никакви известия не пращаше. Пратеникът, заподозрян в Орхание, турските власти го втрапарчили и под конвой го откарали в София и го хвърлили в “магарешкий рай” при другите созаклятници. Това Узунов не знаеше, затова се и сърдеше на пратеникът си. Дълго време да стоят юнаците по къщите беше непрактично: може да се предизвика подозрение. Трябваше пак да се чака известие, а никакво известие отникъде не дохожда. Трябваше да се прати нов пратеник. Проводи се такъв.

На 8 февруарий излезе пътник-юнак из Атила и замина за към Борич. Това беше Дончо Фесчията. Дончо отиваше в Дилян да узнае как стои делото на Левски и скоро ли той ще бъде прекаран за Цариград. Ако дилянци не знаят това, ще отиде в Докум. Ако и там не знаят, ще отиде чак в Роман (София) и оттам ще телеграфира така: “Стара Загора - Кундураджи Никола. Кьоселето е скъпо. Подпис: Фесчи”. Значи: Левски е обесен. Или: “Пращам ти днес или утре заръчаното кьоселе.” Значи: Левски ще бъде откаран за Цариград известно в кой ден.

На 12 февруарий в къщата на поп Минча в село Арабаджиево разговаряхме се с Узунов за нападението на тренът и освобождението на Левски. Илюзии: Как подхвъркат конвой и (с) усилен маршрут ще прехвръкнем оттатък Балканът с освободения, а оттам - в румънската територия... В това време пред нас се изпречи Райнов Колю - Пантата и подаде телеграма Узунову. Телеграмата носеше подписът на Дончо Фесчията, подаден от Пловдив. В нея се говореше, че Левски е обесен на 9 февруарий в София.

Новината произведе потресающе впечатление в душата на Узунова: той заплака, заплака и поп Минчо, а Пантата скръцна със зъби и строго се закани да отмъсти за обесения. Не оставаше друго, освен да се разформира четата, а юнаците да си разотидат там, кой отгдето е дошел. За да утешим юнаците от скръбта, която като гръмотевици ненадейно падна и удари юнашките им сърца, като им казахме, че Левски обесили на 9 февруар в София (за когото бяха решили - имот и живот, само Левски да се избави, хиляди българи да се изгубят, само Левски нека е жив - казваха те, - защото без него България няма да се освободи...), поканихме юнаците в училищните стаи, та ги нагостихме. И Узунов им даде наставления, като ги насърчи: на Левски на място(то) той остава в прегнатий хомот против турците кръвопийци.

Наскърбени и ядосани, те се завърнаха по домовете си и отново се заловиха за своите домашни работи.

С турските костюми се случи едно голямо нещастие: захвърлени в една празна бъчва в избата на Стефана Сливков, бидоха изпоедени от молците и мишките. Ключовете на релсите бидоха турени в една смазана кошничка и захвърлени върху поп Минчовия таван. И те ръждясаха, защото не станаха нужда за втори път.

Узунов и това направи: с окръжно към работниците на освобождението той извести за смъртта на Левски и ги насърчи с примери от историята на гръцко(то) и сръбското освобождение. Окръжното му насърчи работниците: отвсякъде се получиха отговори с обещание, че дело(то) ще се поддържа.

Атанас Узунов, чорбаджи Цвяткова син, от с. Арабаджиево стана и с Коля Райнов отидоха в Стара Загора: ще повика членовете съзаклятници на комитета на заседание в Стара Загора през настоящий февруарий.

- Кой ви й учителя? - попита Узунов.

- Учителя в село Арабаджиево е Минко Минев, млад, красив и интелигентен момък, трудолюбив, обичлив към всекиго, строг, деятелен; съзаклятник и пръв работник в комитета. Помощник и кандилавтин - Сивчо Широв, който хем помага на даскал Минка в училището и учи при него, та се приготвюва за свещеник.

 

Поп Минчо КЪНЧЕВ

Из "Видрица"


 

МОЯТ ПЪТ КЪМ НАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ

Е-поща Печат PDF

В своя отзив „Живот ли е, животът без идеал“ за новата книга на проф. Чавдар Добрев, „Под сянката на преустройството“, който публикувахме в миналия брой, поетът Боян Ангелов, председател на СБП, написа, че има книги „в които биографичният елемент съжителства с проникновен анализ на политически събития, естетически теории и литературни прозрения“. И че с тази своя книга Чавдар Добрев е „едновременно и действащо лице и съдник на събитията от недалечното минало“.

Днес сме избрали да представим на читателите на вестника откъс от книгата му, свидетелството на автора за т.нар. януарски събития от 1990 г., един граничен и почти неосветен период от новата история на българското общество, стихията на който можеше реално да обърка антибългарските начинания и намерения на перестройчиците. Вместо това обаче енергията на протеста бе утаена в нищо не значещия „Съвет по въпросите, които вълнуват българските граждани“! Все пак, най-значимото събитие, надежда на хиляди български патриоти, бе създаването на Общонародния комитет за защита на национаните интереси (ОКЗНИ), на който Чавдар Добрев е първият председател.

През януарските студове на 1990 г. се чупеха или саморазпадаха не само ключалките на идейни забрани. Раждаше се и тревогата за бъдещето на Бъгария. Припламваха и искрите от електричеството на гнева при  непосредствения досег с изпотените от страх ръце на предатели и предателства. Едновременно с това, с  пълни гърди поемаше дъх озонираният от надеждата „порив на натурата“, както метафорично Чавдар Добрев нарича надеждата и паметта на кръвта, а ние сме я назовали от негово име „Моят път към националната идея“.

Зора



За първи път по-остро почувствах идеята за нацията през студентските години в Унгария, когато след смъртта на Сталин започнаха да се появяват публикации в печата за вредата от налагане на съветския модел в суверенна Унгария. Така че национализмът не ми е нито пристрастие, нито професия, а порив на натурата. Но никога извън идеала на интернационализма.

За възродителните процеси в България през ХХ век нямах солидна информация до 10 ноември. Книгата, която дооформи убежденията ми, е с автор проф. Орлин Загоров. Написах предговора, в който се солидаризирах с проф. Загоров, че възродителните процеси у нас, когато са провеждани с насилие, завършват без успех.

И преди запознаването с този труд на Загоров моето мнение беше, че пробудата на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание трябва да се подготвя внимателно, бавно, гъвкаво, с активно използване на възможностите на техническия прогрес и образованието, като патриархалната култура по естествен начин се влее в потока на общобългарската модерност. Това мое разбиране намираше потвърждение както в резултатите от промишления прогрес в смесените райони през социализма, по-конкретно в Родопите, така и в светските представи на по-голямата част от интелигенцията в “смесения” Кърджалийски район, в разширяващото се влияние на БКП в тези краища на страната.

Георги Йорданов редовно се връщаше в беседите ни към българо-турската среща в Кувейт, проведена на 30 октомври 1989 г. Като ръководител на нашата делегация той беше успял в преговорите с турския външен министър Месут Йълмаз да склони турската страна диалогът между България и Турция – във връзка с възродителния процес – да продължи на равнопоставена основа, напрежението между двете съседни държави да бъде намалено, както и “да се ограничат размахът и въздействието на антибългарската кампания и интернационализирането на въпроса за положението на мюсюлманите у нас”.

При положение че България е била верен съюзник на Съветския съюз, а Турция е настоявала да се заяви на срещата, че българското правителство провежда политика “на насилствена смяна на имената и асимилацията на турското малцинство”, резултатите от срещата са успех за България. Предвидено е било да има втора междуправителствена среща на 30 ноември 1989 г., на която да бъдат подписани постигнатите договорености. Тя обаче е отказана от българските преустройчици, един акт, равен на национално предателство.

Спирам се на известни факти, за да се разбере възмущението на Георги Йорданов, когато в средата на месец декември 1989 г. ми съобщи, че съветският външен министър Едуард Шеварднадзе телефонирал на Петър Младенов с цел да признаем, че България е изцяло виновна за провеждането на възродителния процес, че фактически сме били извършили асимилация на “турското население”. Младенов без възражение възприел този “съвет”. В края на декември 1989 г. се видяха и последиците.

На декемврийския пленум на ЦК на партията (бел. ред. 29.12.1990 г.) се констатира, че за провеждането на възродителния процес всичката вина я носи България, че ние сме едва ли не демоните на Европа. А това бе непростима грешка, равна на капитулация пред външнополитическия диктат.

Като компенсация се предлагаше на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание да бъдат предоставени права, близки до тези на етническите малцинства. Тогава за първи път влезе в оборот максимата на перестроечното, политическото покаяние – всички останали са виновни, виновни са българският народ и българското управление, но не и субектите от отвъдната страна.

Заедно с разграничаването и осъждането на средствата, използвани по време на възродителния процес, по същество бе отречена идеята за провеждане на възродителен процес. Това е другата груба грешка. Общественото мнение прие, че инициатор на тази партийна акция, укорима от гледна точка на националния ни интерес, е председателят на партията Александър Лилов.

Този акт фрагментира, раздели допълнително българското общество. Вярно, че позициите на патриотичните формации, които се обявиха срещу партийното решение, укрепнаха. Но същевременно на ДПС се предостави ролята на балансьор в политическия ни живот. Ако след 1984 г. беше нанесен удар върху българските граждани с мюсюлманско вероизповедание, сега ударът се пренасяше върху етническите българи в смесените райони. Отваряха се възможности да ги преследват и съдят за сторени и несторени нарушения на закона, да бъдат обявени за нищожни актовете за покупка на жилища от български турци, изселили се в Турция, да се поощри турското национално самосъзнание в ущърб на българското, придружено с изселване (под натиск) на българския етнос от смесените райони.

В средата на месец януари 1990 г. София осъмна с хиляди българи, пристигнали от смесените райони, за да протестират срещу този развой на събитията. И аз взех участие в демонстрациите пред Народното събрание. Писал съм за тези събития и затова няма да се задържам върху подробностите.

Често съм си задавал въпроса защо толкова дейно се включих в този масов протест на българите от смесените райони? Още повече че не изпитвах нито омраза, нито лошо чувство към българските граждани с мюсюлманско вероизповедание. Турция не я възприемах априорно за враг, нямах какво да деля с нея, въпреки че моят род е пострадал от турската власт: през 1913 г. родът ми се изселва принудително от Одрин в няколко български градове – Тополовград, Ямбол, Карнобат, Шумен, изоставяйки къщи, земи и имущество, останал само с ризата на гърба си.

Усетих тръпката на родолюбието през януари 1990 г. не защото бях срещу мюсюлманското население, а понеже се наложи да защитя мирното съществуване на етническите българи в смесените райони. Протестирах срещу новите български демократични власти, които – станали васали на победилите Велики сили – унизяваха и обезправяваха моите съплеменници.

И досега преминават в съзнанието ми сцени от онзи период!

Стръвта, с която се намесих в протичането на националните митинги, макар дотогава да не бях сред културните дейци, пропагандиращи запалено националната идея. Овладяната от митингуващите кафе-сладкарница “Варшава”, до Полския културен център. Гражданите с ленти на ръцете пред входа на заведението.

Ролята на двамата заварени ръководители на митингите Минчо Г. Минчев и Димитър Арнаудов от Кърджали.

Изглеждаше ми странно, че те не проявяват особена активност. Обяснявах си тяхното поведение с човешката им скромност и неумение да се приспособят към столичната атмосфера или с тактика, изработена може би от организационно ядро, заседавало в януарските нощи. Направи ми впечатление, че редица от организаторите на митингите се отнасяха доста пренебрежително към Минчев и Арнаудов – гледаха да изтласкат на преден план (като ръководители) хора с обществена известност. Това се отнасяше и за мен.

Тази, по-друг тип политика, я провеждаха патриоти от различни краища на страната. В това отношение видими бяха усилията на поета от Хасково Валери Спасов, с талант да постига по-крупни политически цели. Иначе емблема на митингите ни беше Камен Гарена от Кърджали, с препаска на челото, тръгнал като същински чегеварист да освобождава своята поробена държава. На трибуната той получаваше най-горещи акламации. След събитията Гарена ме покани на ритуала по приемането му и завършването на Духовната семинария в София. Оттук нататък връзките помежду ни прекъснаха.

Имахме директни и индиректни преговори с властимащите – разговора ми с Дико Фучеджиев, който по поръчение на Петър Младенов ни молеше да предотвратим стачка на трамвайните работници – предотвратихме я; съобщенията, че Луканов проявява тревога накъде ще се насочим в политически аспект. Намираха отзвук пресконференциите в мазето на Студентския дом, на които правех изявления от името на Общонационалното движение (не съм сигурен в кой момент названието Общонароден комитет за защита на националните интереси – ОКЗНИ получи по-широка публичност). Приемах като комплимент квалификациите на разни перестроечни влъхви за мен във в. “Култура” и по Националната телевизия, като представител на “кафяво-червените националисти”.

Останах изненадан, когато ватманът на трамвая, движещ се от Съдебната палата към площад “Славейков”, спря внезапно возилото, посочи ме на пътниците, а после даде обещание, че България за него винаги ще е над всичко! Няма да забравя как в необикновено мразовитите дни и вечери на януари 1990 г. столичани носеха чай и закуски на митингуващите. Като клетва прозвуча манифестът, който прочетох на последния митинг пред може би двайсет и пет хиляди граждани от провинцията и София, от стълбището на Народното събрание, със заклеймяване на тройката Желев – Лилов – Доган.

Неописуеми бяха емоциите на протестиращите от Разградския, Кърджалийския, Варненския, Бургаския, Хасковския или Благоевградския край; вълненията на хората, изплашени, че ги очакват репресии, макар и да са невинни; настроенията на членове на БКП, които считаха, че ръководството на партията ги е предало. Стихийният характер на протестите пролича и поради факта, че се формираха на самодейни начала групи, които по своя инициатива разработваха практическата база на всекидневните протести. Поне аз не открих намеса на органите на сигурността (за местните им поделения не гарантирам). Представители на органите се появиха по-късно, заедно със среднокалибрени активисти на БСП. Заседанията, няколко месеца след митингите, ги провеждахме в мецанина на хотел “Славянска беседа”, понякога в македонското кафене, намиращо се до редакцията на в. “Народна култура”. Не ми допаднаха тези заседания, имах чувство, че ставаме марионетки на чужди на нас сили. И се отдръпнах.

Едно уточнение. При мен, като своего рода “идеолог” на митингите, идваха българи от различни градове и села и молеха да поставим, още тук, в София, основите на нова патриотична партия, започвайки с членуването на многохилядните демонстранти. Що се отнася до мен, аз се колебаех, рискът от провал беше прекалено голям.

Вместо отделна партия, създадохме Съвет за обсъждане и решаване на проблемите, вълнуващи протестиращите български граждани. Например предложихме, след консултации с млади дипломати, да се узакони окончанието на фамилиите -ов и -ев, но само за живите български турци; да се признава законността на нотариалните актове за придобита собственост и пр. (участници в протестите разказваха, че държавата започнала да отнема техните къщи – въпреки редовните им документи за покупка на жилището, – за да настанят в тях завръщащите се от Турция бивши собственици на имота).

До мен неизменно седеше на масата моят приятел и колега професор Георги Саев. Д-р Иван Георгиев, син на езиковеда академик Емил Георгиев, вярващият до припадък патриот, стоеше прав и наелектризиран следеше дебатите. По едно време се присъедини към нас писателят Венцеслав Начев. Имаше хора с различни политически пристрастия, част от които не ми допадаха. Написах обширна статия в “Работническо дело” (“Дума” още я нямаше) за ролята на националния фактор, за патриотичен подем, постигнат по време на януарските протести. В тази публикация може би за първи път вестникът постави в такъв положителен план националната проблематика. След години получих информация как отделни автори на обвиненията, че съм “кафяв комунист”, през годините на прехода са се ползвали от финансовата поддръжка на офицери от Шесто управление.

Оказва се, че свързването на социалната тема с националната, преди да го осмисля теоретически, го изпитах практически на гърба си. Много по-късно стигнах до извода, че социализмът на ХХI век ще се нуждае от нов поглед и от ново отношение към нацията, към националния въпрос.

През ХIХ век Маркс призовава да се обединят усилията на пролетариите от всички държави. Очакванията му са, че световната революция ще я извърши пролетариатът на развитите държави, за което действие се изискват междунационални обединения за сваляне на капитализма и капиталистите от власт.

Той обаче само частично засяга ролята на отделната нация в социалните борби на човека. Не изследва примерно факта, че пролетариатът на отделната страна може да има интереси, които се отличават от интересите на пролетариата в другите страни и региони, че една нова култура на пролетариата се предполага да бъде наследник на национални традиции и начини на живот. Оттук и крайните оценки на социалистите и комунистите относно невъзможността социализмът в една отделно взета страна да се задържи на власт. Дискусия, която става особено актуална след Първата световна война.

Очакванията да избухне едновременно, в края и след Първата световна война, революция в развитите държави на Европа, последвана от революции в по-изостаналите, както се знае, не се сбъдна, опитът я опроверга. В навечерието на Октомврийската революция Ленин също е подвластен на тази вяра в Марксовата постановка.

Но скоро, по повод на конфликтите около Брест-Литовския договор през 1918 г., Ленин говори и пише за неравномерното развитие на революционния процес, че революциите в Западна Европа закъсняват, докато руската революция е спечелила победа. Следователно тази руска специфика налага да се строи социализъм в страната, в която революцията е пожънала успех.

Този проблем, за мястото на националната държава при решаване на социалните конфликти през ХХI век, според мен ще застане във фокуса на дискусиите за наложителните промени в лявото движение на Европа и света. Най-вече на фона на победите и кризите на глобализма, на прехода от еднополюсен към многополюсен свят. Тепърва на лявата идея през новото столетие ще й се налага да търси и намира нови форми и интерпретации на релацията “общество–нация”, и то като основополагаща в теорията и практиките на модерния социализъм.

Максимата за креативността на националната идея занапред ще става все по-актуална за човечеството. Социалната идея на новия век ще трябва да се върне към ценностната величина: семейство–нация–човечество. Иначе анонимните дадености ще продължат да разрушават основата, върху която е изградена европейската цивилизация през последните няколко века: националната държава. Подобна характерност в европейския развой предполага премоделиране на взаимосвързаностите между национализма и интернационализма.


Откъс от книгата  „Под сянката на преустройството“, изд. „Захарий Стоянов“, 2021 г.


 

НИЕ СМЕ ХОРА ТРЕНИРАНИ!

Е-поща Печат PDF

РАЗГОВОР между изобличеният путиновед Петър ВОЛГИН  и един неорганизиран тръмпист - Валентин ВАЦЕВ, излъчен по Програма „Хоризонт“ на БНР, в предаването „12 плюс 3“, на 13 февруари 2019 г. *

 

Петър ВолгинПетър Волгин – Добър ден, г-н Вацев,

Валентин Вацев – Здравейте.

П.В. Първо, аз ще споделя едно свое наблюдение. Струва ми се, че дори тези скандали, които разтърсват политическото пространство са изключително ниска категория, т.е. дори там нямаме необходимата доза въображение, дори и в скандалите няма някакъв полет на мисълта, така щото действително те да предизвикат интерес и да бъдат взети насериозно.Защо, на какво се дължи тази липса на мисловен процес при авторите на тези скандали?

В.В. Първото ми предположение е, че медиите все пак са продължение на живота и ако животът е пошъл и дребнав, ако е скучен и безперспективен, медиите не  могат да бъдат искрящи от творчески вдъхновения, просто българската медия върви по гънките на пейзажа. От българските медии ние непрекъснато научаваме скандали вътре и около управляващата партия-държава, вечно зеления, но непрекъснато омръзнал проблемен конфликт около БСП плюс творческите вълнения на българските чалга певци, спортисти и други такива хора по-първа ръка: кой на кого изневерил, кой с кого живее несанкционирано, и други такива вълнуващи сюжети. Това ме кара много отдавна да се чувствам като обитател на долното поречие на река Амазонка, като член на амазонско племе, което живее изолирано от големия свят, разликата е , разбира се, че имам Интернет и оттам мога да научавам какво става в големите медии по света. Там, както няма нужда да Ви уверявям, защото и Вие знаете това, там тече богат, проблемен и често пъти изключително нервен и концептуален живот. Но България е заден двор на световната култура и е нормално ние първи да научаваме кой кого е набил, кой кого е убил, кой на кого е изневерил, както и последните открития на хранениците на Америка за България.

 

Доц. Валентин ВацевТе са отделна група, разбира се, на Америка за България казват, че са съкратили финансирането, но пък нашите  са съгласни и на компромиси, разбира се.

П.В. Ние сме свикнали да живеем с малко тук.

В.В. Да, ние не сме дребнави, ние заради едната гола идея и някое и друго пощипване по разни места сме готови да воюваме до край.

П.В. От друга страна, ето вижте сега последните скандали, свързани с отравяне, с новичок, рукола гейт, салатичок и т.н. виждаме обвързване на ставащото в България със света. Ето, това отравяне на г-н Гебрев беше директно обвързано с отравянето на баща и дъщеря Скрипал, т.е. ние сме в голямата политика, в голямата геополитика.

В.В. Не, това е по-скоро изпълняване на служебна поръчка на български журналисти, които се чувстват неспособни да противоречат на различни внушения, идващи от англосаксонския свят и по-специално от САЩ. В този момент аз се чувствам длъжен да издигна глас в защита, глас на тревога за душевното състояние на г-н Цв.Цветанов. Съвсем доскоро му нямаше нищо.Вярно, че се изказваше малко по-творчески и по-смътно, но тъй като и аз съм такъв...

П.В. Но което е хубаво.

В.В. Да, това по-скоро би могло да  се тълкува като свобода на фантазията. Но откакто се върна от молитвената си закуска, той започна да ме изненадва и да ме безпокои. Аз няма да скрия, че когато един обикновен православен християнин отиде на съслужение с евангелисти или баптисти – защото това са молитвените закуски - съслужение – той изпитва огромен когнитивен дисонанс и откакто се върна г-н Цветанов е в някаква трудно лечима постмодерна фаза на изказа.

П.В. Това какво трябва да значи – постмодерна фаза на изказа?

В.В. Това значи, че подлогът и сказуемото се разминават, че няма белези от наратив, че не се наблюдава съгласуване в род и число и че неговите словесни пърформанси могат да бъдат анализирани само по метода на таговете,т.е. по метода на ключовите думи. Като намерите там новичок, хибридна война, агенти на ГРУ и др. такива, дори и да не следите граматическия изказ, Вие ще разберете, че на него е оказан чудовищен натиск. И горката му душа е огъната до счупване.

П.В. Между другото, Вие току-що направихте страхотен комплимент на г-н Цветанов, вкарвайки го в този постмодерен наратив, защото както знаем, постмодернизма, това е тоталната свобода от правилата, т.е. ти вече не си длъжен да се съобразяваш с правилата на граматиката, с правилата на привичната логика, на привичното мислене и имаш възможност да направиш всякакви връзки, дори и съвсем немислими, това е израз на твоята абсолютна, изначална, изконна свобода.

В.В. Точно така, аз това го правя съзнателно, г-н Цветанов е готов да изнесе лекция за политическите въпроси на съвремието, напр. в Червената къща, където много отдавна се стараят да стигнат до този етап, но тъй като не са били на молитвени закуски където трябвa – не става. Другият вариант е, да започнем в България да организираме молитвени закуски, но аз не познавам достатъчно баптисти, евангелисти и методисти, за да свършим с тях работата. А г-н Цветанов може би ще се оправи, може би като минат още 6 месеца, това ще се заличи в неговата изранена душа. Но на този етап, който желае да чуе гласа на свободата – от граматиката, от морфологията, от фонетиката, от езиковата наука ...

П.В. От тези спъващи истинското мислене неща...

В.В. От тези неща, които засенчват нашия хоризонт – свободния ни хоризонт- може да говори с г-н Цветанов. Ако се опитаме да направим анализ по ключови думи, той е убеден, че ние по никакъв начин не бива да влизаме в историята с Южен поток, т.е. с Турски поток, но още не е казал окончателното обяснение защо. Аз ще го кажа вместо него. Значи,  аз знам, че там, където минат тръби с руска газ, на 10 км. от двете страни кокошките не снасят, жените са безплодни, а за мъжете ме е срам да Ви кажа какво им се случва.

П.В. Досещаме се, да...

В.В. Така. Защото аз подозирам, че отвреме-навреме от Русия ще пускат и по малко новичок в тази тръба, а той се процежда по шевовете на тръбата и оставя една пустош - физическа, физиологическа, интелектуална, културна пустош от двете страни на тръбата. Колкото до този хъб, от който ние все някакси ще трябва да се отървем, разбира се, даже се сещам как ще стане – този хъб е на място, което на 40 км. от него, с такъв радиус, живи хора не  бива да минават, защото това няма да е просто газ, а ще бъде газ плюс новичок. Тука сега има пикантни подробности – г-н Цветанов пое ангажимента да бъде постмодерен и да освободи България от мръсните лапи на Путин, защото за това става дума в края на краищата. Интересно тук е каква е позицията на г-н Б.Борисов.

П.В. Да, защото, нека да припомним на нашите слушатели, че всъщност, има официално решение на правителството, България да участва в Турски поток, т.е. ние на официално ниво сме твърдо за.

В.В. Точно така. Само че, няма официалност без искреното и осъзнато съгласие на премиера. А премиерът отново е в трудна ситуация. Докато неговият заместник спокойно може да прави молитвени закуски и да сменя творческите си нагласи от сутринта до вечерта, и да прави открития в химията на новичока, то г-н Б. Борисов вече е поел ангажимент. В такива случаи може да се твърди, че той се крие под бюрото си. А има и творчески вариант – може просто да играе футбол на малки вратички, за да може да каже скоро след това, че „всичко това става без мен. Тези негодници действаха, без да питат своя премиер”. И аз очаквам, той до седмица две, някакси вътрешно, но по понятен за нас начин да се разграничи от истериката, защото Борисов, доколкото разбирам, аз не го познавам лично, пък и не разбирам толкова много от психология, но ми се струва, че на него не му се занимава с всичко това. Той би искал нещата да се успокоят и да го оставят на мира. Той носи нелеко бреме, той е като жена, която три пъти забременява и три пъти не завършва бременността. Аз се боя, че той отново ще се опита да поиска градска отпуска. За трети път, както първите два пъти. Не е лесно да си Бойко Борисов. Той е поел ангажимент, разговарял е с когото трябва, има официално решение на правителството и изведнъж неговата дясна ръка, неговото второ аз, влиза в когнитивен дисонанс и отваря  отчаяна, макар и не еднолична битка срещу Путинските попълзновения, срещу дамаджаните с новичок, които пристигат в България. Така че, аз им пожелавам мир и дружба. И сговор.

П.В. Имаше едно изказване от днес на държавния секретар на САЩ г-н Помпео, който е на обиколка в Европа в момента и между другото днес ще участва в един интересен форум за Близкия изток, ние след един  час ще говорим за него, та г-н Помпео каза, че САЩ ще направят всичко възможно, за да спрат Северен поток 2. Г-н Помпео нищо не каза за Турски поток, може би това се подразбира.

В.В. Първо се подразбира. Второ, той все пак каза някои неща, ние знаем, че той вече води разговор с унгарския премиер Орбан и там първият резултат беше, че и двамата много се харесаха, вторият резултат вероятно предстои да чуем, че Орбан не е напълно убеден, че Унгария трябва да има нещо общо с разклоненията на Турски поток.Смята се, че Унгария е страната, която най-ефективно може да спре руските газове и други отровни попълзновения в нашата част на света. М.Помпео  има обаче друг голям проблем. Историята с Венецуела, където великата страна обяви едностранно и без да пита никого друг гражданин на Венецуела за президент, а не законно избрания, ще завърши не много успешно. Т.е., ако трябваше нещо да стане то трябваше да е станало до момента, в който ние с Вас разговаряме.

П.В. Такава беше идеята, трябваше да има някакъв своеобразен блицкриг, но този блицкриг засега не сработва.

В.В. Блицкрига има не повече от 72 часа, те минаха, и в такива случаи, аз знам от личен опит, и от обективната логика на политическия процес, че не президентът е виновен, а държавния секретар. Така че г- Помпео трябва много да се постарае да спре всички видове потоци, да се противопостави успешно и ефективно на френската и германската воля, защото те в момента са съгласни да има Северен поток 2 за да не го стигне съдбата на изгорелия бушон. Повтарям, винаги когато американският президент нещо не го е докарал, виновен е не той, а, или министърът на отбраната или министърът на външните работи.

П.В. Г-н Тръмп е известен с това, че много лесно се освобождава от ключови фигури в своята администрация.

В.В. Най- известната формула на Тръмп е you’re fired, той е принуден да прави така, тъй като при него има текучество. Аз желая успех на г-н Помпео, но това означава той да успее да счупи гръбнака на френския президент и на германската фрау канцлерин, което, без да подценявам г-н Помпео, не е лесна задача. Има вече съвместно решение на Германия и Франция, че Северен   поток ще продължи да се изгражда и ще започне да съществува съвсем скоро и съвсем пълноценно. Това, което той може да постигне е да нареди на г-н Цветанов да обясни на г-н Борисов, че ако България не се откаже от своето разклонение от Турски поток, това ще бъде края на режима Борисов. Това е напълно възможно. Аз дори мисля, че това ще стане.

П.В. Това означава, обаче, че американците трябва да имат готови хора, с които да заменят г-н Борисов.

В.В. Американците имат трима готови човека, освен многото, които биха искали, но още не са напълно готови, има трима готови за които е въпрос на един следобед да се покажат на публиката. Те са вече известни, но са леко позабравени, както си му е реда при кадрови смени. Аз се боя, че г-н Борисов не бива да изпуска момента, все още не е късно да прехвърли своите трудови спестявания във Внешторгбанк и да си купи жилище на Рубльовка.

П.В. Не в Барселона, както има една такава приказка.

В.В. Барселона вероятно все пак е клюка, това са недоказуеми неща и по-добре даже да не ги споменаваме, но той все още има възможност да остарее спокойно заедно с Янукович на Рубльовка. Казват, че имотите там поевтинявали. Това е начинът по който той да бъде в мир с великите сили и да не му досаждат с глупости.

П.В. Всъщност, ние наистина трябва да си даваме сметка, че да си премиер на България в днешно време никак  не е лесна задача, казвам го без капка ирония, защото ти трябва да балансираш в една такава ужасяваща ситуация, в която от едната страна ти е Русия, от другата – САЩ, Китай настъпва, ЕС има някаква политика, която е много трудно дори да бъде формулирана .

В.В. И да бъде обяснена дори. Ето Ви пример, Вие сте безусловно прав, с историята кой признава новият, безусловно демократичен президент на Венецуела Гуайдо. Генералният секретар на ООН няма становище, Съвета за сигурност няма становище, Генералната асамблея на ООН няма становище, ЕС няма становище, огласено от ЕК или ЕП. Нито една сериозна институция в света няма становище. Българското Министерство на въпшните работи, обаче, има становище.И то е – винаги верни на партията, нали така беше.

П.В. Да добавим, че и Конгресът на САЩ няма становище.

В.В. Безусловно, Конгресът на САЩ чакат Тръмп да затъне още малко в това блато, за да му поискат и по този въпрос импийчмънт. Вчера четох как един известен американски сенатор демократ предупреждава Гуайдо , че „на вас може много да ви се иска да пратим американски войски, но не вие, а ние ще решим това и най-вероятно е да не пратим нищо.” Работата е там, че всеки американски президент – и това е сериозно, макар че звучи весело – има право на една малка победоносна война. Ако демократите в Конгреса, които са душмани на Тръмп и в Долната камара и в Сената , желаят да му попречат, това означава, че ще го натикат и след това ще развалят играта. Тъй като това, което безпокои американския елит днес не е душевното състояние на г-н Цветанов, за него ние с Вас се безпокоим, като сънародници, да - а тях ги интересува прави ли успехи или прави неуспехи, допуска ли успехи или допуска само неуспехи така мразения от тях президент Тръмп. И ако има и най-малък  шанс да бъде натопен, той ще бъде натопен - тъй като главният сюжет, който тресе САЩ в момента , това дори не е новичока, можете ли да си представите! Главният сюжет е как да се попречи на Тръмп да се яви втори път на президентските избори.

П.В. И да ги спечели. Той нека се яви, но въпросът е да не ги спечели.

В.В. Да, а идеалният вариант е да се откаже да се яви. Аз подозирам, че той ще ги спечели. Но може би в мен говори неорганизираният тръмпист, аз съм неорганизиран в това отношение. С други думи, ние винаги бягаме пред локомотива на историята, размахвайки долните си гащи над главата си.Това е част от българската национална държавна политическа стилистика.

 

В България ние не можем да не се досетим първи за това какво е на ума на американската администрация и да изпълним нейните най-интимни замисли.

П.В. Е, точно така, както правихме преди 89 год., когато  предугаждахме какво е на ума на господарите в Кремъл и преди още те да са го казали и преди още те да го формулират.

В.В. Да, това е същият опит, ние сме хора тренирани, още повече, че новото поколение български политици съвсем не е чуждо на старото поколение български политици. Там има биографични, роднински и дори семейни връзки. Мога да изброявам до безкрайност, но вероятно от това няма нужда, за това кой днешен български политик от семейството на кой бивш социалистически функционер произхожда. Това е ясно и няма загадки защо е така. Въпросът е има ли все пак някакъв, макар и теоретичен начин да опазим лице.

П.В. Това зависи изцяло от българските политици, зависи от това дали те са в състояние да реагират адекватно, умно и винаги съм го казвал,  смело.

В.В. Ето това е основанието за моя песимизъм – Вашите думи, които казахте току-що. Ако нещо по линията на достоинството зависи от българските политици по-добре да забравим темата.

П.В. Мислите ли, че в България все пак има хора от т.нар. политически елит, които предпочитат да  мислят повече за интересите на страната, колкото за личния си финансов и кариерен разцвет?

В.В. Напротив, има, аз познавам дори някои от тях и българският елит в това отношение е шарен. Българският елит е една корпорация, една социална група, в която има най-различни импулси, нагласи, настроения, мнения, способности. Работата е там, че най-гнилата  част на този елит е най-отгоре. Там има хора, които могат да носят и отговорност и хора, за които думата суверенитет все още значи нещо. Но промяната в етажите на политическия елит е изключително болезнена, нервна и разбира се, скъпа задача. Така че, ние с Вас няма да можем да я решим.

П.В. С оглед на предстоящите евроизбори, безспорно една от главнтите теми , които ще се разискват и въз основа на която мисля, че хората ще гласуват е свързана със суверенитета, с това, че вече сме се излекували от химерите на прекрасната глобализация, на това колко е хубаво, че сме загърбили старите идеи от 19-ти век за независимата държава и т.н. Все по-актуални стават идеите за това, че има нужда от силна държава, включително и за да могат да живеят хората по-добре в тази държава, защото иначе, оставени на произвола на мултинационалните корпорации, което всъщност представлява глобализацията, те със сигурност не живеят по-добре, със сигурност не живеят по-богато, мислите ли, че у нас политическите  играчи си дават сметка за този процес, който е валиден в редица страни от Европа.

В.В. В България по всичко това безусловно си дават сметка, но това е главно в сферата на т.нар. контраелит, това е елитът, който е готов да поеме отговорност, но който няма физическата възможност да влезе в отговорността за каквото трябва, включително и за българския суверенитет. Вижте, идеята за ренесанса на европейските суверенитети витае в умовете и пред очите на европейските граждани. А в България трябва много силно да си стискаш очите , за да  не видиш, че и в България витае тази идея. Аз очаквам, че на предстоящите избори тази идея ще победи убедително, не със 100% надмощие в електоралния корпус на ЕП, но тази идея повече няма да може да бъде отклонявана и маргинализирана. В страните на ЕС се появи осъзната съпротива срещу троцкисткия федерализъм, който досега се пробутваше като „Съединени европейски щати”. Това е мечтата на Лев Давидович Бронщайн – Троцки за Съединените европейски щати. Това не стана, слава Богу и тук без всякаква ирония, трябва да отбележим огромната роля на главния антиглобалист днес – това не е Путин, това е Тръмп – човек с характер, с чешитщини, разбира се, човек, с който безусловно трудно се живее, но аз, тъй като не съм Мелания, не го мисля. Това е човек, който е американски патриот, той произхожда от кръгове, които все още не са забравили какво значи велика индустриална държава, Америка беше такава и ние с Вас помним, тя беше такава до края на 70-те год., преди властта в Америка да бъде извзета или поета от глобализираните структури на финансовия капитал. Ролята на Тръмп в това отношение и на хората, които го крепят, ролята на неговата съвсем не малка референтна група в САЩ, тази роля е огромна. След него бих сложил и Путин, който, поради осъзнати елитарни руски причини не е съгласен Русия да бъде бедна роднина в един глобализиран свят, т.е. надежда има, но тя е все още на хоризонта.

В България още дълго време американският посланик ще продължи да бъде от Демократическата, а не от Републиканската партия, но Тръмп очевидно няма време да се занимава с дребни кадрови въпроси в Държавния департамент на САЩ. Регионалните структури на ЦРУ също са от този тип. По правило, служителите на ЦРУ в САЩ гравитират сърдечно към Демократическата партия, а военното разузнаване гравитира към Републиканската партия, те нямат право на никакво гравитиране, но са живи хора, все пак. Аз очаквам изборите със затаен дъх, имам предвид европейските избори, защото очаквам великолепни, грандиозни събития. Очаквам края на високото вълна на еврофедерализма, на соросоидалността, на липсата на усет за суверенитет, предполагам, че заедно с мен и духовете на Жан Боден и на Томас Хобс очакват същото. ЕС е още жив и аз се надявам, че там те ще намерят една много по-адекватна формула, спомняйки си например защо Петата република на Франция се нарича Петата република на Де Гол. Хората, които знаят, че европейските държава трябва да дружат и да правят съюзи, без да вграждат в основите суверенитетите си, а да си помагат като суверени и независими държави. Хората от този тип в ЕС са много. Сега е моментът да чуем техния глас.

П.В. Със сигурност и ще стават все повече, много Ви благодаря за този разговор.


 

БЕЗГРЪБНАЧИЕ ИЛИ НАЦИОНАЛНО ДОСТОЙНСТВО

Е-поща Печат PDF

Отворено писмо

до Михаил Миков и до членовете на ИБ на БСП

Уважаеми другарю Миков,

Живеем в тревожни времена. Все по-близко до България бушува огънят на война, която е гореща, а не мирна. Надеждата за траен регионален и световен мир, за цивилизовано общуване между народите и държавите през новия 21 в. все повече се отдалечава.

С този текст искаме да предупредим нашите съотечественици за огромната опасност, надвиснала над България във връзка с войната в Украйна. Не става въпрос единствено, че Украйна е съседна държава, а и за реално обвързване на нашето отечество с регионална война, която утре може да прерасне в световен сблъсък между армиите на САЩ и Руската федерация.

 

ПЕРСОНА НОН ГРАТА

Е-поща Печат PDF

Коледно капричио за гъдулка без струни и партитура от дипломатически ноти


На 18.12.2020 г., черен петък, обединеното министерство на нашите роботи (външни и вътрешни), обяви военното аташе на Русия за „персона нон грата" и нареди да напусне страната за 72 часа като нежелан „игнажденски полазник", защото си вършил работата, за която е изпратен.

Военните аташета не са галантни офицерчета, пратени да забавляват съпруги и дъщери, а да „беседват" с техните бащи и съпрузи по държавни въпроси. Както се разказва от Лев Николаевич Толстой в неговия наръчник „Война и мир".

Руското военно аташе се е интересувало за присъствието на американски войски в България.

Не за първи път Бай Ганьовата власт гони дипломат на Дядо Иван, за да угоди на Чичо Сам.

Както е тръгнало, нищо чудно следващата „персона нон грата" да се окаже Иван Вазов. Под прикритието на поезия и стихосбирки, като „Люляка ми замириса", „Майска китка", „Юнска китка", „Пряпорец и гусла" и прочее, той събира поверителна информация.

Но ДАНС, чието занимание е да решава кръстословици, разгада шпионския шифър, разкри истината и я направи известна на целия свят, че: „Русия!, таз земя велика, /по шир, по брой, по сила, / с небето има си прилика и само с руската душа.../ Затуй е тя прочута, славна/ и друга няма с нея равна,/ затуй обхваща полусвет - царства, народи, океани/ и няма изглед, брой и чет.../ Затуй можа да съкруши Мамая-хан и Бонапарта.../ За туй врага си тя страши, /кога я гледа и на карта... Затуй зове се тя Света/ и чакат я като месия“.

Въпросният Иван Вазов и преди е бил „персона нон грата", след Освобождението. Изгонен е като русофил чак в Одеса. Оттам е събирал тайно сведения за петвековното „турско присъствие". Ръкописът на тоя донос с кодовото заглавие „Под игото" е изпратен с дипломатическата поща в Княжеството, за да е на разположение на властите и четящите. Веднага е преведен на английски, за да го ползват Дизраели, Бисмарк, Александър Горчаков, граф Игнатиев, Андраши и американският „шпионин" МакГахан.

След изгонването на военното аташе братушките неоснователно се обидиха. Не влязоха в нашето положение - на кого да угодим.

Очаквахме да отговорят реципрочно, огледално. В Русия огледала много. Не знаем в кое ще погледнат. Тяхното военно аташе да беше ни попитало за българските намерения, нямаше да имаме нищо против.

Ами ако те не отговорят огледално и вместо аташето върнат самия наш посланик?

За да ги изпреварим извикахме посланика, уж за консултация. Руснаците се направиха на ударени и попитаха: ,,Кой посланик? Днешния или историческия, вечния митрополит Киприян? Той е от векове и за векове. Няма да го пуснем на такова дълго пътуване. Приютили сме го в Кремъл, в Архангелския събор, по-висок от Спаската кула с часовника, от който си сверяват времето меридианите и паралелите."

Тогава руснаците назидателно и неогледално върнаха помощника на нашето военно аташе. Танто за кукуригу.

Конфликтът е приключен. Ние пак сме в нормални сношения с Русия. По-нормални не бива да бъдат.

Нашият лидер, ни лук ял, ни лук мирисал, ще покани приятеля си Путин, ще го разходи с джипката по трасето на Балканския поток. Ще му обясни как по руските тръби ще тече газ от Сибир, от Тюмен, от Каспийско море, от Азербайджан, от Америка, от Оман, от обратната страна на луната, където поднебесният Китай вече заби сонда. Ще тече гориво, газообразно, втечнено, замразено... Каквото предпочитат клиентите. Гориво, бистро като сълза. Или изцедено от глинени шисти. Ако харесват гориво без мирис, има. Прииска ли им се ароматично, предлагаме концентрат от нашенска фасул-чорба.

Но преди да покани Путин, Ганю Балкански ще спази субординацията. Ще разходи с джипката по трасето посланичката на САЩ госпожа Херо (Хариет Бичер Стоу), авторката на „Чичо Томовата колиба", от която пламна на времето войната между Северните и Южни щати заради бесенето на негрите. Ще й покаже всички Чичотомови колиби (бункери) в милата ни родина, винаги готови да подслонят канени и неканени гости. Ще покани с нея и военното аташе на САЩ полковник Том (Сойер) да види, че тарабите за завет и сянка на „янките" и техниката им, са прясно боядисани безплатно от българчета. Любопитните да надзърнат през тарабите ще пратят у дома им в „бащината къща", където на прага чака „старата" да прегърне „своите чеда".


***

В древността владетелите убивали сгрешилите дипломати-посредници и връщали главите им в делви с мед.

В модерните векове след 15-то столетие варварската дипломация е заменена с безкръвното наказание „персона нон грата". Това е огромна крачка на прогреса и хуманността.


 


Страница 447 от 487