Учредителното събрание от 1879 г. - арена на сражения между „разгащени“ и „опнати“; „руски ямурлук“, наметнат с „белгийска мантия“?
Една от задачите на Русия по време на войната ѝ срещу Османската империя от 1877-1878 г. е да окаже помощ на българите в изграждането на своята държавност след като в продължение на близо пет века чуждо владичество те са били лишени от такава. За целта към Щаба на руската Дунавска армия е създадена специална Гражданска канцелария, възглавена от княз В. А. Черкаски. Последният пристъпва към своята мисия буквално още в първите дни след преминаването на руските войски на юг от р. Дунав. Към всяко освободено селище, към назначените руски военни и цивилни власти са привличани и по-събудени българи, които да се учат от техния административен опит.
Същата практика се повтаря и при учредяваето на губерниите, когато към всеки руски губернатор е назачаван и по един българин за вицегубрнаторКато такива с са привлечени Найден Геров, Тодор Бурмов, Драган Цанков, Петко Каравелов и др.
Княз В. А. Черказски не успява да довърши започнато дело, тъй като неочаквано умира в деня на подписването на Санстефанския договор (19 февруари 1878 г.- ст.стил). На негово място за руски императорски комисар е поставен княз Александър Михайлович Дундуков-Корсаков. Той е натоварен с още по-отговорната задача – изработването на основния закон, по който ще се управлява бъдещото Българско княжество.
Изпълнението на тази задача се оказва твърде трудно, поради малкото време, с което разполага новият руски администратор. Както се знае, предвиденият в Санстефанския договор срок за дейността на Временното руско управление в България от 2 години е намалено на 9 месеца.
 Главната тежест за изработването на образеца на бъдещата българска конституция пада върху плещите на Сергей Иванович Лукиянов, виден руски съдебен магистрат, който до привличането му като началник на Съдебния отдел в Канцеларията на княз В. А. Черкаски е бил дългогодишен сътрудник в Министерството на правосъдието в Санкт Петербург.
Главната пречка, пред която опитният иначе магистрат се изправя, е фактът, че той трябваше да се заеме с изработването на документ за институция, каквато по онова време липсваше в практиката на руската административна система В Русия съществуваше абсолютистичен режим, при който императорът притежаваше в ръцете си всички държавни лостове за управление. Парламентът ( известен под името Дума) се появява чак в началото на ХХ в., когато след поражението на империята във войната й срещу Япония (1904-1905 г.) положението на император Николай ІІ е силно разклатено .И за да притъпи силното недоволство на руската общественост от абсолютистчния му режим, той е принуден да даде съгласието си изработване на конституция. и свикване на парламент До тогава, макар че в страната имаше правителство, то бе по-скоро един помощен орган към монарха,
С. И. Лукиянов изгражда при себе си една комисия, която да подготви проекта за бъдещата конституция в България, получила известност под името „Органически устав“.
Документът е изработен до октомври 1878 г. Той трябваше да се съобразн преди всичко с изискванията на мирния договор между Русия и Османската империя от 19 февруари 1878 г.., макар и прелиминарен, т. е. предварителен. В чл. 6 на този договор се посочваше изрично: „България се издига в автономно, поданно Княжество, с християнско правителство и народна милиция“.
Последвалият няколко месеца по-късно Берлински договор, който обезобразява до неузнаваемост Санстефанския, оставя обаче непокътнат текста, отнасящ се до формата на държавно управление на бъдещата българска държава. В чл. 1 на този договор по същия повод е записано изрично:“България се създава в самостоятелно трибутарно (т. е. плащащо данк) княжество под върховната власт на Н. В. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)“.
От приведвените два пасажа е видно, че по отношение на формата на държавната власт във възобновената българска държава, Великите сили са единодушни - тя ще бъде монархична. По този начин е нанасен тежък удар върху мечтата на най-напредничавите умове в България и особено на Васил Левски, за „чиста и свята република“.
След като проектът на С. И. Лукиянов е вече готов, Временното руско управление, пристъпва към свикването на парламент, който да изработи бъдещата конституция И в това отношение Временното руско управление трябваше да се съобразява с указанията на Санстефанския и Берлинския договори. В чл. 7 на първия е посочено: „Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново ще изработи преди избирането на княза под надзора на руския императорски комисар организацията на бъдещото управление , според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества“. В чл.4 пък на втория се казва: „Едно събрание от български първенци, свикано в Търново,ще изработи преди избора на княз Органически устав на Княжеството“.
Т. е. и в двата договора ясно е заявено, че изработването на Конституцията трябва да бъде възложено на „български първенци“, без обаче да се конкретизира какво конкретно съдържание се влага в този израз.
Временното руско управление поглежда на новата си задача твърде широко. В състава на Учредителното събрание като депутати са привлечени лица, подразделени на няколко категории: 1. „по звание“, в която са включени представители на висшето православно духовенство (общо 10 души на брой); 2. от друговерско духовенство (2 души); 3.членове на Върховния съд (2 д.), 4.председатели на съдилища и на управителни съвети (97 д.) и 5. по избор (111 д.).
Поради липса на място не можем да изброим поименно всички тези лица. Тях читателите могат да намерят в документалното издание на Е. Стателова и З. Маркова. Спомени за Учредителнотно събрани от 1879 г. с., 1979, с.241-249). Не можем обаче да не отбележим някои по-фрапиращи факти. На първо място - сред депутатите освен българи са предвидени представители и на други етноси, между които и турци. И това се прави само броени месеци след като България се бе освободила от петвековното османско иго. Нека по този повод припомним колко време трябваше на французи и германци след края на Втората световна война, за да притъпят взаимната си омраза, и да пристъпят към съвместно изграждане на Европейската икономическа общност, първообразът на днешния Европейски съюз.
 На второ място, сред депутатите в Учредителното събрание фигурират лица, известни в доосвобожденския период като открити туркофили, най-ярък сред които е доростоло-червенският митрополит Григорий, който след започване на Руско-турската война от 1877-1878 г. не само че отправя апел към пасомите на своята епархия да окажат подкрепа на османските войски, но сам предоставя личния си файтон в помощ на османската администрация в Русе.
За сметка на това по волята на западните Велики сили, до първия български парламент , не се допускаха избраните вън от пределите на Княжеството лица, поради което те остават в аналите на парламентарния ни живот като „депутати-сирачета“. В тяхното числото влизаше и Стефан Стамболов, който до навечерието на свикването на Учредителното събрание е един от ръководителите Кресненско-Разложкото въстание и като такъв избран за депутат от Македония.
Не на последно място – сред участниците в Учредителното събрание липсват и лица – последователи на революционното движение. Г. С. Раковски бе починал още през 1867 г. , гибелта на Апостола В. Левски бе увиснал на въжето през 1873 г., Хр. Ботев бе намерил своята смърт във Врачанския балкан на 2 юни 1876г. Повечето от апостолите на Априлското въстание от 1876 г. - Панайот Волов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов също не бяха сред живите. Единственият оцелял от тях - Стоян Заимов се намираше още на заточение. Жив от тая генерация бе останал и Любен Каравелов, но, както се знае, след гибелта на Апостола, той се бе оттеглил от активна революционната борба, а и бе тежко болен. Умира през януари 1879 г., без да дочака откриването на Учредителното събрание в Търново.
При това положение съдбата на бъдещата българска конституция е оставена в ръцете на две категории лица, които Драган Цанков със свойствения си език обозначава - първата с израза „гащници“ (т.е. простолюдие ), а втората - като „опнати“, (т.е. състоятелни лица, образовани, между другото и облечени по европейската мода). В историческата литература тези две групировка са познати повече като „либерали и консерватори“.
Самото събрание е свикано също според изискванията на Великите сили – в Търново. В случая навярно се е имало предвид фактът , че този град е бил столица на българската държава до падането й под османска власт в края на ХІV в.. Всъщност мястото на първия български парламент не е от особено значение. Защото Търнова отдавна бе изгубил блясъка на българска столица. По онова време в българските земи имаше редица други градове, които бяха не само по-многолюдни, но и по-добре уредени от него - например,Пловдив, Русе и пр.
Откриването на парламента става на 20 февруари 1879 г. в единственото по-пригодно помещение в града – сградата на Конака. Сред присъстващите са руският генерал-губернатор А. М. Дондуков-Корсаков, комисари на Великите сили и Османската империя, както и много граждани от Търново и други селища.
Преди да се пристъпи към деловата работа голям реч пред депутати произнася представителят на Русия. След като ги поздравява с „добро дошли“, той побърза да им съобщи, че за улеснение на тяхната работа е приготвен един проект от Временното руско управление, който обаче не бил задължителен за тях и че те са напълно свободни да изработят друг документ, какъвто намерят за по-пригоден за управлението на Бъларското княжество.
Веднага извиква въпросът: кои са причините, поради които абсолютистична Русия предоставя такава свобода на българските депутати? Отговорът не може да бъде друг , освен факта, че самият император Александър ІІ, минаваше за един от най-просветените монарси в Русия (след Петър І и Екатерина ІІ Велика). Именно той е,който две десетилетия преди това премахва крепостното право в Русия, заради което получава известност като „цар-освободител“. У нас в България дълго време погрешно се смяташе, че той дължи тази слава благодарение на факта, че е освободил българите от османското иго.
 След приветствените думи на княз А. М. Дондуков-Корсаков се пристъпва към избор на Бюро на Учредителното събрание. За председател е избран видинският митрополит Антим, който малко преди това по заповед от Високата порта е снет ОТ поста глава на Българската екзархи., заради отказа му след започване на Руско-турската война да се обърне към българите с апел за изработване на благодарствен адрес към султана. След Неофит Бозвели и Иларион Макариополски той е най-популярната и авторитетна църковна личност сред висшия български клир. За подпредседатели са избрани Тодор Икономов и Петко Каравелов. Кандидатурата на първия не буди никаква изненада, тъй като и той е добре познато име от възрожденската епоха като виден борец за извоюване на църковната ни независимост. Изборът на втория, който пристига в България заедно с руските войски през 1877 г. се обясняваше с големия авторитет на неговия брат Любен Каравелов.
Трудностите в дейността на Учредителното събрание започват веднага след избора на Бюрото. В продължение на дни повечето от депутатите не искат да се пристъпи към работа, докато не се реши „общонационалният въпрос“, т.е. докато не бъдат заставени творците на Берлинския диктат да се откажат от наложеното разпокъсване на възобновената българска държава. При това положение възниква реална опасност свиканият парламент да не изпълни задачата, за която е събран. И ако не се стига до това положение, заслугата се дължи на княз А. М. Дондуков-Корскаков, който няколкократно , взема думата , за да увещава депутатите да се откажат от заетата от тях позиция, уверявайки ги че решаването на българския въпрос щяло стане по-нататък и при други по-подходящи условия.
От казаното е видно, че мнозинството от депутатите не крият голяма си болка от разпокъсаното българско Отечество. От този момент насетне идеята за обединението на разпокъсаните български земи става водеща във външната политика на България. За нейното осъществяване, както е известно, се водят няколко войни, които обаче за голямо съжаление не довеждат до очаквания резултат.
Тъй като мнозинството от депутатите в Учредителното събрание нямат необходимата подготовка за изработването на конституцията, взето е решение да бъде сформирана една парламентарна комисия от лица-юристи, която да подготви един проект (рапорт). Сред включените в състава й личатимената на Марко Д. Балабанов, д-р Константин Стоилов, Димитър Греков, д-р Георги Вълкович, еписксоп Климент Браницки, Преславският митрополит Симеон, Григор Д. Начович, Т. Икономов, Петко Горбанов, Драган Цанков и др.
Рапортът на комисията предизвиква остра реакция от страна на „гащниците“. Това, което ги разгневява е направеното предложение законодателната власт да бъде поделена между Народното събрание и един Сенат. Най-остро срещу идеята се обявява Петко Р. Славейков. Сдовото му става причина да бъде отхвърлено не само това предложение, но и целия доклад на комисията. След това се пристъва към поименно гласуване на всеки член от проекта на Конституцията..
Съдържанието на Коснтитуцията е добре познато, за да има потребност от неговото проследяване дори и в най-сбита форма.Това което следва да се каже е също така добре известно: благодарение на надмощието на либерално настроените депутати в Учредителното събрание, Търновската конституция се оказва за своето време една от най-демократичните в Европа. Споменатия по-горе Драган Цанков я оприличава като „руски ямурлук“, наметнат с „белгийска мантия“.
Демократичният дух на Търновската конституция е главната причина и за нейната по-нататъшна драматична съдба. Първият удар й нанася първият български княз Александър Батенберг. Недоволството му произлизало от обстоятелството, че тя му предоставяла по-малко правомощия от тези, които той имал като хесенски принц. Опитът му да я суспендира още в първите дни и седмици на своето царуване не сполучва, тъй като среща открита реакция от страна на руския император Александър II, който смятал тази конституция за своя рожба. След като последният пада убит в началото на март 1881 г., Ал. Батенберг се възползва от по-консервативните настроения на нови руски имератор Александър ІІІ и с помощта на намиращите се в Княжеството руски генерали, . извършва държавен преврат (27 април 1881 г.). Отхвърля конституцията и регламентирания от нея парламентарен ред, който той заменя с така наречения „режим на пълномощията“. Макар че срокът за този режим е определен за 7 години, след кто вижда негативната реакцията на мнозинството от българския народ, отказва се преждевременно от него още през есента на 1883 г. и възстановява нормалния парламентарен ред в Княжеството.
Наследилият го на българския престол нов владетел - княз Фердинанд се оказва по-перфиден . След като отстранява от власт Ст. Стамболов като свой „пръв съветник“ (май 1894 г.), той постепенно установява в страната истински личен режим, който запазва до края на царуването си в България ( есента на 1918 г.). През цялото това време монархът качва и сваля правителствата в България само според своите лични предпочитания, без да се съобразява с обстоятелството дали имат или нямат подкрепата на парламента.
След края на Първата световна война Търновската конституция отново е изправена пред сериозни изпитания – извършените два военни преврата през 1923 и 1934 г. обезсилват на практика нейното действие като основен закон за управлението на страната. От това положение умело и ловко се възползва следващият владетел цар Борис III, който след отстраняването на режима на звенарите въвежда отново открит монархически режим и действа с познатите прийоми на своя баща.
Тази практика продължава и след смъртта на монарха (1943 г.) от поелото неговите функции Регентство, съставено от проф. Богдан Филов, княз Кирил и генерал Никола Михов.
След извършената промяна на политическата система в България през септември 1944 г. , поради поставянето на България в съветската сфера на влияние, Търновската конституция става излишна за пореден път и е заменена с нова, приета на 4 декември 1947 г. която регламентира смяната на монархическото управление с републиканско.. Едва тогава лидерите на десните опозиционни партии се сещат за потъпканата Търновската конституция и предприемат действия за нейното съживяване. Всичко обаче е твърде късно. Новото време налага нови поряки в страната, които просъществуват до радикалните промени от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Очакванията на редица десни и най-вече промонархически политически формации, че ще се пристъпи към възстановяването на Търновската конституция, не се сбъдват. Свиканото през 1990-1991 г. VII Велико народно събрание изработва нова конституция, която регламентира отново републиканската форма на управление в страната. Картината не се промени и след завръщането на цар Симеон ІІ от изгнание в страната. Със съгласието си да стане министър-председател, какъвто и бе в периода 2001-2005 г. , на монархическата идея е нанесен непоправим удар , от който тя надали ще се въздигне в обозримото бъдеще. Това обаче не намалява по никой начин ролята на Търновската конституция като едно от най.значимите събития в политическата на нова България.
Над 15 000 ученици са отпаднали от образователната система през миналата година, съобщиха от Икономическия и социален съвет към Министерския съвет.
В същото време 14 % от младите хора между 20 и 24 години са с основно и с по-ниско образование. И затова едва една четвърт от тях са намерили работа на пазара на труда.
А най-страшното е, че не става въпрос само за цигански девойки, продадени вече като булки от родителите си. Страшното е друго - 150 отличници над 16 години са се отказали от образование, защото родителите нямат пари да плащат пътните и дневните им разходи.
Нищо чудно - ученическите стипендии не са актуализирани от... 1996 година!
Ето това е омагьосаният кръг, в който кукловодите на “новия световен ред” успяха да вкарат България – “ниско образовано население - малко инвестиции, особено в областта на технологии - бедност - ниско образовано население”...
|
Продължение от брой 10
Затова в резолюция от 2006 г. на страните се препоръчва да приемат нови мерки за легализация на еднополовите съюзи, с призив за изменение на своето законодателство, правейки го по-„дружелюбно“ по отношение на хомосексуалистите, и да се разработят мерки против страните, в които не се предприемат действия за борба с различни прояви против това явление.
Друга ключова структура в прокарването на тази политика става Европейският съд по правата на човека към Съвета на Европа, който създава право на недискриминация, основана на сексуална ориентация, според което е нужен особено сериозен повод за оправдаване на различно отношение към еднополови и нееднополови двойки. В това отношение Съдът не оставя никаква възможност за преценка от страна на държавата.
По този начин виждаме, че
утвърждаването на еднополовите бракове е твърдо отстояван политически курс на ЕС и Съвета на Европа,
който има отиващи далеч последствия и разполага с широк набор от юридически инструменти.
За да не предизвика първоначална остра протестна реакция сред европейците, като преходна стъпка европейската върхушка предлага алтернативна на брака форма на регистрирано еднополово партньорство, благодарение на което извращенците получават данъчни облекчения и право на наследяване.
Този закон се приема първо в Дания през 1989 г., а в момента той съществува в Андора, Австралия, Австрия, Бразилия, Великобритания, Унгария, Германия, Еквадор, Израел, Ирландия, Исландия, Колумбия, Лихтенщайн, Люксембург, Словения, Финландия, Хърватия, Чехия, Швейцария и някои от щатите на САЩ. Също и в някои градове на Италия хомосексуалистите могат да регистрират своите отношения.
В различните страни тези „съюзи“ се наричат различно, има разлика и в правата, с които те се ползват, но това не променя същността – това е първата форма на узаконения „брак“. Алгоритъмът на борбата е отработен и твърдо действа. Подготвяйки почвата, „най-напредничавите“ управници отиват още по-далеч и предоставят на хомосексуалистите вече пълноценно право на брак. Първата държава, както е известно, стана Холандия (2001), след това по този път отидоха и Белгия (2003), Испания, Канада, ЮАР, Норвегия, Швеция, Португалия, Исландия, Аржентина, Дания и някои щати на САЩ и Мексико. През април 2013 г. към тях се присъединяват Уругвай и Нова Зеландия, на 18 май – Франция, на 21 май Палатата на общините на Британския парламент одобрява законопроект, легализиращ еднополовите бракове в Англия и Уелс. В момента в етап на разглеждане са подобни законопроекти в Люксембург, Непал и Парагвай.
Тази политика се приема от обществото нееднакво. И ако в някои страни обществеността е зомбирана дотолкова, че да се загуби имунитет, то в други това предизвиква ожесточена съпротива.
Пример за първото се явява Швейцария, където законът за „регистрираното партньорство“, както и много други федерални закони, влиза в сила по волята на народа в резултат на референдум: 58% от населението на 5 юни 2005 г. признават правото на регистриран съвместен живот на хомосексуални двойки.
Пример за второто се явява Франция, където борбата набира сила. Франция се явява ярък пример за това с каква хитрост действат извращенците. През 1998 г. е все още немислимо за обществото, за Асамблеята и даже за правителствените среди, да обсъждат въпроса за еднополовите бракове, те правят малки стъпки в подготвянето на подходящите условия.
Отначало, през 1999 г., те започват да прокарват т.нар. „Граждански пакт за солидарност“ (PACS), който представлява нещо средно между съжителство и брак. Това е договор между две физически лица, включително хомосексуалисти, желаещи официално да оформят своите отношения, без да встъпват в брак, като си гарантират минимални лични и имуществени права. На партньорите в този случай не се налагат сериозни обвързаности и договорът се разтрогва автоматично по молба на един от партньорите. Ясно е, че PACS представлява пролука за легализиране на еднополовите съюзи, затова и обсъждането му предизвиква ожесточени и дълги дискусии и съпротивата срещу него е не по-малко твърда от сегашната. Въпреки това PACS бива утвърден. Резултатите действително се оказват неочаквани, доколкото 94% от „паксиращите“ се оказват партньори от противоположния пол и само 6% – хомосексуалисти. Но главното е направено – в информационното поле е внедрен въпросът за хомосексуалния брак, превърнат е в обикновена тема за обсъждане, започната е усилена обработка на законодателите, след което, с идването на власт на Оланд, става възможен и натиск върху закона за браковете.
Не така драматично, но също остро преминава обсъждането на този въпрос в Британския парламент. Както сочи евродепутатът от Партията на независимостта на Великобритания Найджъл Фараж, в действителност всичко се решава не от Парламента на Англия, а от Европейския съд по правата на човека. Премиер-министърът Камерън натрапва този законопроект, въпреки волята на своята партия и на народа си, по указания от Страсбург. Така че не е учудващо, че във Великобритания и във Франция, законопроектите се обсъждат едновременно.
Но Фараж разкрива и по-дълбоките замисли на Евросъюза, свързани с реализацията на т.нар. Стокхолмска програма, предполагаща унифициране на правата в страните от Европа в периода 2010-2014 г. Начините за достигане на тази цел били представени в доклада на Берлингуер от 2010 г., който, както предположил Фараж, трябвало да бъде приет през ноември същата година. В съответствие с него, всеки граждански брак или пакт, сключен в една от страните на ЕС, ще бъде признат за законен и в останалите страни-членки. Т.е., ако двойката няма право да оформи брак в собствената си страна, тя може да направи това в друга страна от ЕС и след връщането в родината там този брак да се разглежда също като законен.
Разбираемо е, че такова „право на брак“ ще способства разпространението на „хомосексуален брачен туризъм“, принуждавайки онези, които са против содомския съюз, да го признаят.
"Права за анти-човека вместо "Право на човека"
С началото на световната криза от 2008 г. и откритото провъзгласяване от световния елит на необходимостта от „нов световен ред“, политиката на утвърждаване на „правата“ на содомитите преминава на ново равнище. На първо място, тя достига всемирен мащаб; на второ място, под претекста за борба с хомофобията, тя придобива форма на агресивен натиск и преследване на традиционните ценности.
През 2008 г. за първи път в историята ООН, под давление на Франция, Холандия и редица други страни, на 63-тата сесия на Общото събрание на ООН сеприема Декларация относно правата на човека и сексуалната ориентация и джендърната идентичност, подкрепена от една трета от държавите: към този момент тя е подписана от 68 страни (Албания, Германия, Андора, Аржентина, Армения, Австралия, Австрия, Белгия, Боливия, Босна и Херцеговина, Бразилия, България, Канада, Зелени нос, Чили, Кипър, Колумбия, Коста Рика (присъединила се през март 2010 г.), Хърватия, Куба, Дания, Еквадор, САЩ (присъединили се през януари 2009 г.), Испания, Естония, Македония, Финландия, Франция, Габон, Грузия, Гърция, Гвинея-Бисау, Унгария, Ирландия, Исландия, Израел, Италия, Япония, Латвия, Литва, Лихтенщайн, Люксембург, Малта, Мавриций, Мексико, Черна гора, Непал, Никарагуа, Норвегия, Нова Зеландия, Парагвай, Холандия, Полша, Португалия, Централноафриканска република, Чехия, Румъния, Великобритания, Сан Мартин, Сао Томе и Принсипи, Сърбия, Словакия, Словения, Швеция, Швейцария, Тимор-Леще, Уругвай и Венецуела).
Вследствие на това започва повсеместно засилване на защитата на правата на содомитите, проявяваща се в приемането на нови закони, предвиждащи наказания за престъпления на основата на хомофобия, признаващи еднополовите отношения и допускащи издаване на официални документи на транссексуални с указване на предпочитания пол. За служителите на полициите, затворите, учителите и социалните работници са разработени съответните програми за обучение.
В много училища са реализирани инициативи за изкореняване практиките на сплашване. На 15 юни 2011 г., Съветът на ООН по Правата на човека приема резолюция 17/19, утвърждаваща равенство между хората, независимо от тяхната сексуална ориентация или джендърна идентичност. Текстът, предложен от Южна Африка, подкрепен от 39 страни и подписан от 86, потвърждава универсалността на човешките права и изисква до края на 2011 г. съставяне на доклад за дискриминационната практика по отношение на сексуалните малцинства.
Следва първият официален Доклад на ООН по този въпрос, изготвен от Управлението на Върховния комисариат на ООН по правата на човека (УВКПЧ) и послужил за основа на експертна дискусия на Съвета през март 2012 г., което е първото обсъждане в рамките на междуправителствения орган на ООН по тази тема.
Иска ми се да отбележа, че сред мероприятията, запланувани от УВКПЧ за постигане на всеобща декриминализация на хомосексуализма, се предвиждат в частност: разработка на препоръки за провеждане на реформи по пътя на диалога с правителствата; участие в обществена пропаганда за декриминализация посредством изявления, статии в пресата и видео обръщения; сътрудничество с партньорите на ООН за реализация на образователни инициативи; осигуряване поддръжката на специални процедури по установяване фактите на дискриминация и конфиденциална връзка с правителствата.
Както се вижда, плановете на УВКПЧ са мащабни, а се координират от неговата щабквартира в Ню Йорк. Същевременно се разширява и финансовата база за международна „помощ“ за извращенците.
През 2009 г. Франция, Холандия и Норвегия създават първия в историята Фонд за международна подкрепа на „Правата на човека, сексуалната ориентация и джендърната идентичност“ за борба против хомофобията и трансфобията, управляван съвместно от държавите-донори и неправителствени организации, специализирани в защита правата на човека.
Той се занимава с това да финансира акции в защита на правата на содомитите. Интересното тук е, че административното и финансово управление на Фонда се осъществява от Френското министерство на външните работи. През юли 2010 г., се създава първият управленски комитет, състоящ се от представители на спонсорите на Фонда (посолствата на Холандия, Норвегия, Френското министерство на външните работи) и НПО („Амнести” на Франция, Международна федерация по правата на човека и специализирани НПО на ЛГБТ обществата).
През февруари 2011 г. от този комитет са разработени три пилотни проекта, които са реализирани в течение на следващите 2 години.
Първият е насочен към постигане на толерантност на всички нива с помощта на медийни кампании, законодателен натиск (посочване на противоречията между националните законодателства и международните конвенции) и непосредствена защита на хомосексуалистите.
Цел на втория става непосредствената работа с населението за настройването му в подкрепа на ЛГБТ обществата, с прожекции на документални филми, провеждане на кинофестивали и демонстрации при отделяне на особено внимание на университетите.
Третият проект е посветен на юридическото признаване на асоциациите на хомосексуалистите, борещи се против дискриминация.
Фондът активно финансира НПО, профсъюзи, университети, СМИ, национални институти по права на човека. В началото на 2013 (февруари-март) за разработване на обща стратегия за борба с хомофобията и координиране на усилията на правителствата на три континента, се провеждат съответните конференции по правата на човека, сексуалната ориентация и джендърната идентичност – в Бразилия (Америка), Катманду (Азия) и Париж (Европа). А на 15-16 април, с.г., на международна конференция в Осло, събрала 200 представители от 86 страни в света, били обсъдени резултатите от проведената работа и набелязани следващите стъпки за укрепване на позициите на ЛГБТ обществата.
Както виждаме, содомитската мафия днес представлява мощна идейно-политическа сила, която използва все по-агресивни форми за установяване на свой контрол над ключови сфери от културно-обществения живот. Проникването й във високата световна политика се случи незабележимо, дълго време тя не беше възприемана сериозно, разглеждана като едно от много малцинства. И когато тя набра потенциал, и създаде разклонение от подчинени организации и движения и излезе на световната сцена, стана ясно, че в управляващите структури „сексуалното малцинство“ вече отдавна представлява „сексуално мнозинство“, твърдо диктуващо свои закони и норми. Действащо под прикритието на борба с дискриминацията и хомофобията (тълкувани крайно широко и произволно), те активно утвърждават свои изключителни права, постепенно превръщайки се в каста на неприкосновени.
В действителност, придавайки на своите права вече сакрален характер, содомитската мафия започва да придобива чертите на религиозно общество. Изтъквайки на преден план „уличния хомосексуализъм“ и прикривайки се зад научно-джендърна реторика, нейното окултно Ню Ейдж ядро засега не се проявява открито, но твърдо преследва своите цели. Действайки в съответствие със сатанинската логика, то постоянно извършва подмяна на смисли и понятия, за да въвлече в мрежата си възможно най-широк кръг от хора, които, бидейки вече толерантни, не са в състояние да отличат лъжата от истината. Но колкото по-толерантно е обществото, толкова по-нетърпими са към него содомитите.
Действайки като обратни, те използват социалните организации и законите на това общество, за да го подкопават и разлагат отвътре, да построят върху тези развалини своята содомска антицърква, която е антицърквата на сатаната.
Прикривайки се зад „правата на човека“, те ликвидират този човек, създавайки вместо него безполово същество – анти-човек. Създавайки свои еднополови бракове, те ликвидират истинния брак, който може да бъде само съюз между мъж и жена, които те отричат.
Създавайки свои „семейства“, те ликвидират семейството, в което децата са плод на любовта между мъж и жена, лишавайки присвоените от тях деца от род и племе.
Под прикритието на „любовта“ те унищожават истинната любов, като вместо семейството като „малка църква“, което се явява съюз на обичащи се един другиго хора, обединени от вярата в Бога, те създават „малка антицърква“, представляваща съюз на извращенци-нехора, обединени от смъртен грях и служещи на сатаната.
Те ще смучат соковете на тази система, докато тя им е нужна. И щом това общество достигне критична маса, то ще установи вече световна содомокрация и революцията ще завърши: техният Содом ще стане единствената норма, а всичко друго – патология. Норма ще станат всички пороци и извращения, ще се утвърди всеобща сексуална анархия, когато узаконяването на брака няма да има никакво значение, тъй като той ще бъде заменен от най-противоестествените форми на съжителство. Това, което се случва днес в Норвегия, е само един ескиз от платното, което те рисуват, а ръката им води сам сатана.
Содомският грях се разраства подобно на раков тумор, с който не бива се договаряме, да търсим компромиси или да постигаме консенсус. Неговите метастази се добраха и до нашата страна и вече представляват за нас смъртна опасност. Но ние не сме Европа, ние имаме свой път, своя съдба, своя вяра, от която никога няма да се откажем.
Русия остава последната и единствена крепост на православната духовност, която единствена може да противостои на разпростиращата се мерзост. Стоящата пред нас заплаха изисква твърдо и ясно утвърждаване на нашата нравствена позиция, която на свой ред да осигури приемането на съответни законодателни, политически и социални решения, без които разпадът на обществото е неминуем.
Източник:
communitarian.ru, okkupantu.net
Български източник: „Гласове”
Превод за "Гласове":
Екатерина Грънчарова
Съвсем в духа на демократичните ценности, цивилизования диалог и свободата на словото, на един народен представител, уличен в най-смъртния грях като националист, му бе отнета думата. Просто му изключиха микрофона. И то не кой да е, а весталката на парламента г-жа Цецка Цачева, която фуриозно и недиалогично врътна копчето на БНТ и остави на “Канал 3” да прави историята с предаване на живо. Каква беше причината за такава крайна мярка – ще попита някой. Ами много просто – становището на ПГ на “Атака” за предложените промени в Закона за въоръжените сили, които превръщат България в страна дори без остатъчен суверенитет. И разбира се, протичащите маневри в Черно море със съюзниците от НАТО и антируската истерия, която направо ни удави в последните седмици. Затова предаваме директно какво каза председателят на “Атака”, което не можа да бъде чуто от тв-зрителите и радиослушателите, но има пряко отношение към българското минало и най-вече към българското бъдеще
Зора
• Изказване на ВОЛЕН СИДЕРОВ от името на парламентарната група на ПП „Атака” (11.03.2015 г.)
Госпожо председател, дами и господа народни представители, господин министър-председател, дами и господа министри,
Виждам, че целият кабинет е тук и това е добре. За да не каже някой после, че не ме е чул, тъй като както винаги от тази трибуна ще говоря за важни неща. Освен това ще ви дам възможност малко да си съберете мислите за дебатите, защото виждам, че в някои групи все още няма избистрено решение по въпроса. Така че ще поговоря за нещо, което тревожи нас, парламентарната група на “Атака”, както и милиони българи. Става дума, господин министър-председател, отново за военната ескалация, която е тук в нашия район. Знаете, че във водите на Черно море в момента има 6 американски кораба...
|
