Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КОЙ Е АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИ?

Е-поща Печат PDF

Прозападен либерален, антимигрантски националист или политически опортюнист


С предполагаемото му отравяне, с обвиненията, че Кремъл е отговорен за това, с незабавения арест след завръщането му в Русия, популярността на руския опозиционер Алексей Навални скочи, както никога досега. Но кой точно е той?

Представянето му като лидер на уличните протести в Москва в западните медии, варира от либерал от западен тип, до крайно десен радикален расист; макар някои медии да го издигат до преследван борец за свобода. Независимо че много руснаци от всички нюанси на политическия спектър подкрепят утвърдените от него разследвания на корупцията на най-високите равнища на управление, твърде малко е съгласието за това, за какво всъщност се застъпва или как би постъпил, ако по някакъв начин бъде изстрелян на върха?

Бившият студент в американския университет в Йейл, за първи път придоби международна известност през 2011 г., навлизайки в политиката. Оттогава многократно е арестуван, получава две условни присъди, участва в избори за кмет на Москва. Известен е с това, че се противопоставя на президента Владимир Путин и разобличава корупцията. Но какви са неговите политически възгледи? В какво вярва, освен желанието му да отстрани Путин?

За мнозина от несистемната опозиция, мненията на Навални са маловажни. Считат го единствено за алтернатива на днешната администрация, борец срещу това, което неговите поддръжници наричат „две десетилетия на потисническо ръководство”, което не успя да се справи с ендемичната корупция в постсъветска Русия. Същото смятат и неговите западни поддръжници. За тях той не е Путин и няма начин да бъде по-лош от Путин. Така че си струва да го подкрепят. Мнозина обаче подмитат под килима част от неприятната история на активиста Навални.

Крайнодесни националистически корени

Алексей Навални за пръв път влиза в политическия живот през 2000 г. като част от либералната партия „Яблоко“. Въпреки че официално се представя за член на лява фракция, той е фигура в крайнодясната политика, става познато лице в „Руския марш“, в ултранационалистически прояви, провеждани под лозунги като „Спри да храниш Кавказ“, развява черно-жълто-бялото знаме на Руската империя. Не след дълго „Яблоко“ го изгонва заради крайнодесните му пристрастия. Според ръководството „увлеченията на Навални и членството му в партията, са несъвместими“.

През 2011 г. „Ню Йорк Таймс“ отбеляза, че руските либерали имат „дълбоки резерви към него“, най-вече заради неговия неприкрит расизъм. „Той се появи заедно с неонацисти и скинари, участва във видеоклип, който сравнява мургавите кавказки бойци с хлебарки. Докато хлебарките могат да бъдат убивани с чехъл, в случая с хората препоръчва пистолет.“

Би Би Си пък, съобщи за участието на Навални в „Руския марш“, за речта му, атакуваща Кремъл пред многохилядна тълпа. „Имаме проблеми с нелегалната миграция, имаме проблеми с Кавказ, имаме проблем с етническите престъпления...“, казва той, според държавната британска медия.

Две години по-късно, през 2013 г., 37-годишният Навални подкрепя расистките безредици в Бирюльово, когато близо 1000 националисти нападат на улиците мигранти от бившите съветски републики в Централна Азия. В блога си той се нахвърли срещу „ордите легални и нелегални имигранти“, като отново ги сравни с насекоми, които „пълзят към околните квартали“. Според Би Би Си, участниците скандирали „Русия за руснаците!“ и „Бяла сила!“

2013 г. е повратна точка за Навални. Стремейки се към политически пост, той започва да „избелва” имиджа си, тонирайки националистическата реторика от миналото. След като се оказа втори на изборите за кмет в Москва, западният свят започна да обръща повече внимание на антикремълския политик.

Постепенно, до голяма степен, той изоставя расистките си възгледи, поне публично, и се обръща към недоволните руски младежи - много от които живеят в Москва и са с лява ориентация. За да привлече руснаците пък, които в живота си не са виждали друга политика освен тази на Путин, Навални поставя на заден план своя национализъм. Тези възгледи са били в центъра на политиката му, когато е бил 30-годишен, но е напълно ясно, че и на 40 години, той не е променил възгледите си. През 2016 г. Навални осъди забраната на крайнодесния „Руски марш“, като написа в блога си, че „националистите са под натиск повече от либералите“.

През 2017 г., в интервю за британския „The Guardian”, Навални получи възможност да се разграничи от крайнодесните си възгледи, но отказа да се извини. Три години по-късно, в интервю от октомври 2020 г. за германското издание „Der Spiegel”, той отново призна, че все още поддържа националистическите си възгледи от началото на 2000-те. „Имам същите възгледи, които изповядвах, влизайки в политиката. Не виждам противоречие между поддържането на профсъюзите и в същото време да се изисква виза за мигранти от Централна Азия.“

Либералният обрат на Навални

Днес Навални се позиционира - или по-скоро е позициониран от други - като либерален политик, с акцент върху изкореняване на корупцията и по-тесни връзки със Запада. За неговите привърженици, той е нещо като Мандела или Ганди. Харесван е от тези, които бившият американски посланик Майкъл Макфол оприличи с известните активисти за граждански права от ХХ-ти век. „Героичната борба на Навални не се различава от това, за което Махатма Ганди, Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела и Вацлав Хавел, са се борили“, пише той в статия за „The Washington Post”. „Макар Навални все още да не е успял, не бива да има съмнение, че каузата му е добра и справедлива.“

Що се отнася до отношението му към парите, неговата политика със сигурност е в съответствие с либералните идеи. След разпадането на Съветския съюз той работи във финансовата сфера и е твърд привърженик на капиталистическата икономика, наричайки себе си „пазарен фундаменталист“.

По време на президентските избори през 2018 г., когато поради влезли в сила присъди за присвояване в особено големи размери (според него били политически мотивирани), му бе отказано да участва, той публикува манифест, в който изложи политическите си позиции. Много от предложенията му са леви, включително въвеждането на минимална работна заплата и напълно безплатни медицински грижи и образование. Включва също някои общи принципи на съвременния неолиберализъм, като намаляване данъците на малкия бизнес и намаляване „присъствието на държавата в икономиката като собственик и икономически субект“. Другите му съществени предложения включват ратифициране Конвенцията на ООН срещу корупцията, децентрализация, демонополизиране на икономиката и въвеждане на визов режим за страните от Централна Азия, вместо мигрантите да идват „неконтролируемо“, както той смята. Вижда се, че повечето публикувани политики на Навални, са до голяма степен подобни на тези на либералните партии в Европа.

Много от възгледите му обаче не съвпадат с тези на неговите западни спонсори. Например, той е критикуван като империалист, защото вярва, че Крим, по право, е част от Русия. Патриотарската му реторика по време на войната с Грузия през 2008 г. е за „сериозна военна и финансова помощ“ за Южна Осетия и Абхазия. Подкрепи също изгонването на всички грузинци от руска територия. В блога си, призова Русия да удари с крилата ракета грузинския Генерален щаб, като нарече грузинците „гризуни“ - буквално, гризачи, т.е., още една животинска метафора.

Има ли значение в какво вярва?

За част от привържениците му, мненията на Навални нямат значение. Той е въплъщение на антипутинските настроения, човекът, който отваря Русия към по-добро бъдеще с либерална демокрация в западен стил. През 2013 г., регистрираният като чуждестранен агент на радио „Свободна Европа“ и радио „Свобода“, ляв руско-украински журналист Матвей Ганаполски, го определи като „инструмент“ с „антикремълски“ възгледи, борец за „честни избори“.

Следовниците на Навални, в голямата си част, се ръководят, както и Ганаполски, от мантрата „врагът на моя враг е мой приятел“. Осем години по-късно, тази мантра все още мотивира много от неговите поддръжници да се съсредоточат върху по-важната, непосредствена според тях цел - отстраняването на Путин.

За много от тези хора, Навални е средството за постигане на целта. Те не искат той да стане президент или да влезе в каквато и да е власт. Просто искат да свали съществуващата система и да помогне на страната да се насочи към различно политическо бъдеще. Има и такива, които искрено вярват, че Навални се е реформирал и е изоставил старите си възгледи.

Независимо от действителните му виждания, Навални вероятно е единственият политик в света, който има местни поддръжници и чуждестранни мажоретки, които не са съгласни с неговите възгледи.

И така, кой е той?

Със силни расистки корени и десетилетно ухажване от Запада, трудно е да се разбере в кой сегмент се вписва през 2021 г. Все още може да е националист, а може би е станал либерал. Кой знае? Но това, което е сигурно, той се превърна в изключително ловък и гъвкав опортюнист.

Ако Навални иска да успее, той трябва да създаде мащабна привърженическа база, използвайки популизма, за да привлече както руските националисти, така и западно-ориентираните либерали. След като се стреми да сформира широка антикремълска коалиция, той е в състояние да променя политическите си позиции според „нуждата на деня“. Навални може да се окаже уникален в световната политика, събирайки подкрепата на младите, про-ЛГБТ, либерални социалисти и крайнодесни монархисти.

Въпреки надеждата им, че блогърът, който се превърна в активист, е човекът, който може да отстрани Путин, западните коментатори са неискрени в проектиране на руското „розово бъдеще”, начело с Навални. Неговите дълбоко вкоренени възгледи са по-близки до тези на ненавижданите (от Брюксел) европейски лидери, като консервативния премиер на Унгария Виктор Орбан или френския опозиционен лидер Марин Льо Пен, отколкото до либералните платформи, подкрепяни от Ангела Меркел или Еманюел Макрон. В крайна сметка, западните активисти могат да открият, че понякога врагът на техния враг, се оказва и техен враг.


Превод: Д-р Радко Ханджиев


 

НЕ Е ВРЕМЕТО ЗА ЧАЛГА

Е-поща Печат PDF

• Социал-дарвинизмът като мол-ец

На 1 и 2 февруари т. г. в Пловдив се състоя представителна среща-обсъждане, в която участваха представители на БСП и на някои коалиционни партньори от „БСП-лява България” по повод състоянието на БСП към сегашния момент и перспективите за бъдеще (с оглед на предстоящите местни избори през тази есен). Хора имало много, изказвания – също. Не съм присъствал на срещата и съдя за нея според публикациите в медиите, а впечатлението ми е, че нещата не са добри.

Малко преди срещата „цялата БСП с възмущение коментира думите на Кристиан Вигенин, че „Сириза” спечели с популизъм и че американските бази у нас са донесли добро и няма основание САЩ да спрат да ги ползват”, както писа в. „Дума”. Преди това, в края на 2014 г., в Плевен, председателят на БСП Михаил Миков заяви, че „партията в момента продължава същия модел, който обаче е изчерпан и обострен от кризата, което е направило и хората чувствителни към него и е станало причина под 50 % от хората да гласуват на последните избори”.

 

РУСИЯ, ПУТИН, ДАВОС

Е-поща Печат PDF

За начало – един въпрос с три възможни отговора, зададен от анкетиращи на гражданите:

Защо Путин беше поканен на форума в Давос?

1. Да му кажат в лицето, че не е добре да трови хората.

2. Защото от хората, които реално знаят какво става, никой не вярва, че Русия е тровила някого.

3. Защото всички много добре разбират, че Русия изобщо и в частност Путин, в следкризисния период ще играят важна роля и това не може да се пренебрегне.


А ето и резултатите от анкетата:

1. 41% считат, че Путин е поканен за да му кажат в лицето, че не е добре да трови собствените си граждани.

2. 5% считат, че в това никой не вярва.

3. 54% считат, че влиянието на Русия ще бъде толкова силно, че не може да се пренебрегне, затова едрият световен бизнес счита, че не може да се игнорира държава, която има такава тежест и сила. Необходимо е да се изслуша какво тя ще каже от гледна точка на тези кризисни и следкризисни позиции.


Аз имам свое мнение. На първо място съм абсолютно убеден, че не е имало тровене нито на Литвиненко, нито на  Скрипалите.  Литвиненко може и да е бил отровен, но това е по-скоро работа на Березовски. Ще отбележа, че някои от руските силоваци биха могли да бъдат хора на Березовски. Защото, напомням, че в семейната група в края на 1990-те работеха заедно – Таня, Валя, Волошин, Березовски, Шувалов, те всички бяха от един отбор. Шувалов, Волошин и Левицкая и още други хора излязоха от тази компания, която Березовски създаде за търговия с ценни книжа.  Независимо от факта, че е възможно да са се изпокарали, то системата на връзки е прониквала и обхващала всичко. Самият Волошин е назначавал всички генерали-силоваци до 2003 г. И да се счита, че тези хора са загубили своето влияние, е  неубедително.

Работата е там, че атаката срещу Путин, включая историята с Навални, има дълбок обективен смисъл. Аз съм убеден, че този смисъл се крие в това, че ролята на Русия в посткризисния свят ще бъде много голяма. Много по-голяма, отколкото сега. При условие, че ще водим правилна политика. Засега обаче политиката ни е  неправилна. По тази причина всички, които се интересуват от бизнес в световен мащаб, не могат да не се вълнуват от споменатото присъствие на Путин.  В този смисъл аз съм съгласен с тези 54%, които считат, че Русия не може да бъде пренебрегвана. Но на алтернативните сили много им се иска да принизят тази роля и на всяка цена Русия да продължи със сегашната  неправилна политика. В Русия е много силна една елитна група, създадена през 1990-те години. Много пъти съм споменавал нейните лидери – те са, така да се каже, семейство още от Елцин. Но има и лидери, които идват по линията Гайдар-Чубайс. Това са и Набиулина, и Силуянов… името им е легион. За двадесет години и нещо те създадоха цяло поколение. Хората, които те започнаха да обучават в средата на 1990-те, когато беше създадена Висшата икономическа школа, са вече четиридесетгодишни. Те претендират за министерски постове, при това нито икономиката разбират, нито са наясно какви са интересите на Русия. Можем да се вслушаме какво говори Макфол, бившият посланик на САЩ в Русия, близък на Байдън. От гледна точка на руските интереси там ситуацията е интересна. Друг въпрос е доколко самият Байдън е в състояние да реализира идеите, които застъпва. Засега имам усещането, че той е нещо като Горбачов на квадрат. Задачата му е да разруши и унищожи Съединените щати. Разбира се, някои могат и да не са съгласни с това. За нас е важно да се разбере какво става в Русия. Има маса мнения, че Путин в действителност е либерал и че поддържа либералите. При това обаче възникват въпросите относно Мюнхенската му реч, словото му на Валдайския форум през 2014 г. и т.н, и т.н. Обяснението е елементарно. Путин, както се полага на офицер от спецслужбите, преди всичко мисли за безопасността. Даже и за неговата лична. Това не му позволява да си посипе главата с пепел и да коленичи като онзи император, който отишъл да се покае пред папата. За него е невъзможно да се осланя на милостта на победителя, разчитайки на неговата милост. Той много добре познава тези хора и затова се старае да има на разположение някакъв механизъм за безопасност. Именно това силно нервира западняците, които считат че на Русия трябва да се налагат твърдо и както те искат. Самата мисъл, че някой може да запази даже и минимална независимост за тях е недопустима. И дотук с логиката, че Путин е либерал. По другата логика той не е либерал. Путин разбира, че 80% от населението, а може би и 90%, категорично искат тези хора да бъдат извадени от играта. Той обаче знае, че предишния път, когато е направен опит да бъде премахната аналогичната по количество и структура прослойка – бюрокрацията, възникнала в СССР през 20-те години на миналия век, опитът е приключил с масово клане. Направо разстреляните през 1936-38-ма, ако не ме лъже паметта, са  към 650 000, при общо население тогава приблизително колкото сегашното. Трябва да се отбележи, че значителна част от тях са станали жертва точно на тези, които е трябвало да бъдат свалени от сцената, а се е получило така, че именно те са станали организатори на терора. Така нареченият голям терор е бил организиран от тази част на съветския елит, която е имала за цел да премахне Сталин.

Затова сме наясно, че ако сега се започне чистка, либералите ще организират терор над народа, за да го  вдигнат срещу Путин.  А за либералите сегашната ситуация е катастрофална. Думата “либерали” тук е условна. Крадците на 1990-те  нямат нищо общо с класическия либерализъм. Но затова пък много им харесва политическия либерализъм с отсъствието на каквато и да е лична отговорност: „Ние всичко окрадохме, но не сме виновни. Такова беше времето, така беше възможно и, най-главното – нищо от награбеното не трябва да ни се взема.“ Елитът на 1990-те и тези, които сега крадат в рамките на либералната логика, са на брой около 10-12 милиона: чиновници, приватизатори и членове на семействата им, като голяма част от тях живеят зад граница. Неочаквано тези хора се оказаха в крайно неудобно двойствено положение. Да напомним договореността от края на 1990-те: „Ние не питаме откъде сте взели парите и активите си и вие продължавате да бъдете част от елита като контролирате бюджета, финансите, икономическата политика, включая образованието и здравеопазването  като социална част на бюджета, но за това се задължавате да обезпечавате инвестиции в руската икономика, достатъчни за самовъзпроизводство“.

А у нас вече 8 години има спад. От гледна точка на икономическата политика, която провеждат либералите, вътрешните инвестиции са забранени по изискване на западните партньори и Международния валутен фонд и това се изпълнява безусловно, а чуждестранните инвестиции поради санкции са прекратени. И Западът, в лицето на своите либерални лидери, казва на нашите либерали: “Момчета, свалете този ваш Путин! Вие имате болшинство в елита! Вие имате вашата собственост, имате си и активи тук у нас. Ние ще ви ги вземем, ще ви вземем парите, защото вие сте крадци. А на нас не ни е нужен Путин, който се старае да запази руската независимост. Вашата независимост на нас ни излиза прекалено скъпа. Ето защо, бъдете така добри да свалите Путин, или ще започнем да прибираме всичко ваше, а и ще въведем срещу вас санкции“.

При това, даже ако се предположи, че Путин е свой човек, либерал, плът от тяхната плът, то става пределно ясно, че така повече не може да продължава. Поради тази причина има сериозни основания да се вярва, че протестните митинги за освобождаването на Навални са поддържани от много руски чиновници и политици. Целта е да се вдигне народа за да свали Путин. Видяхме през миналия май до каква реакция доведоха опитите на Путин да застави чиновниците да дадат нещо на народа. „Вие да не сте се побъркали? От нашия бюджет?! Това са наши пари! Вече са разпределени. По джобовете ни. Е, засега са още в бюджета, но са длъжни да се прехвърлят в нашите джобове. И какво искате? Да дадем тези пари на народа? Що за безмислица!“

Това са и обективните обстоятелства, които принуждават Путин да игнорира тази група. 80% от народа ще го подкрепят. Путин прекрасно разбира, че има много голям шанс този път да успее.  Точно поради причината, че са го поканили в Давос. Това е една ярка публична демонстрация, че той има шанса да разиграе тази комбинация. Да, той е човек, който не обича да взема такива крайни  решения, даже може много да му харесва либералната логика, но в нейните рамки той не може да просъществува, защото либералната политика води до влошаване на жизненото състояние на населението. Срещу него са и собствените  му съратници от началото на  2000-те години, защото към това ги подтикват техните западни партньори. Ето това е обективното разположение на силите. Да се обясни това на учениците, които подлеците изкарват на улицата или на младите до 35 години, които нищо не са видяли от 1990-те години, е задача от огромна сложност.

Либералите казват: вижте какъв икономически ръст имахме от началото на 2000-те години, когато Путин не ни притискаше. Грамотният човек прекрасно разбира, че икономическия ръст в този период е следствие от реформата на Маслюков и предимно на Герашченко, който оглавяваше Централната банка до 2002 г. На втория етап имахме рязко покачване на цените на петрола. Това е всичко и повече не се очаква. Можем ли да се върнем към политиката на Герашченко? Можем. Ясно е какво трябва да се прави, ясно е как трябва да се прави, ясно е какъв ще бъде резултата, но това е възможно само при условието на тотално игнориране на либералния отбор в управляващия елит. Т.е. точно това, което Путин не иска да прави, защото разбира, че  опасността от терор е голяма. При което точно либералният отбор ще започне този терор. Защото щом разбере, че Путин е сменил посоката, за нея е ясно, че няма никакъв друг шанс – да се бяга на Запад не може,  там ще им вземат всичко. За тях настъпва криза. А за свещена частна собственост се брои не само окраденото от руските корупционери през 1990-те, а и през 2000-те. И какво трябва да правят сега? Има един-единствен изход – събаряне на Путин. И поради тези причини щом стане ясно, че Путин насериозно се заеме с промени, те са готови да организират дявол знае какво. Но и ако не иска да прави промени, на него все едно пак ще му организират  същото, защото това го иска Запада. И самата мисъл, че Путин е поканен в Давос, за много западни политици е ясен сигнал:  трябва колкото се може по-скоро той да бъде свален.

Това е обективната картина на интересите и съответните сили. Тези тенденции не зависят от физически лица – те изобщо не са свързани с това какво мисли Путин, нито с това какво мислят олигарсите или други конкретни хора. И затова е безсмислено да се разсъждава какво Путин иска или не иска. Обективните обстоятелства го тласкат в най-различни посоки. И какво трябва да се прави в тази ситуация на мен засега не ми е ясно. Аз нямам прости отговори на тези въпроси.


Превод:  Александър Гочев


 

САГА ЗА БЪЛГАРСКАТА СЪДБА

Е-поща Печат PDF

Тодор КоруевНа 11 февруари в Литературния салон на Тракийските дружества, издателство „Захарий Стоянов“ представи новият роман на писателят Кънчо Атанасов „Сбогуване със себе си“. За творчеството на писателя говори чл.кор. Иван Гранитски. Романът бе представен от изтъкнатия публицист, етнолог и писател Тодор Коруев, според когото това е „мега супер интересно“ за автора и за българската литература. Слово пред събралото се множество произнесе авторът Кънчо Атанасов. Той разказа за своите вълнения и премеждия при написването на романа, отговори на въпросите и раздаде автографи.

 

Цели 11 години са изминали, докато последната книга на Кънчо Атанасов стигна до читателите.  За наша чест, тя е с марката на издателство „Захарий Стоянов“, и е озаглавена „Сбогуване със себе си“. Преди „да се сбогува със себе си“ писателят  търсеше „ефекта на пеперудата“ в най-горещите точки на планетата – Ирак, Босна и Херцеговина, и Афаганистан, за да се върне в с. Маноя, което обитава заедно с още двадесетина чичовци и стринки,  които са не само прототипи, но и герои поименно в неговото ново художествено произведение, което ако използвам рекламната лексика може да се определи като мегасуперинтересно. Някому заглавието ще се види страшничко, но както обяснява писателят, то има по-дълбок смисъл – през живота на човек символично му се налага „да се сбогува със себе си“, което значи, че житейският му път го изправя пред големи промени, предизвикани както от обществено-икономически, тъй и от лични, съдбовни причини. В този смисъл героят влиза ту в едно, ту в друго житейско поприще, променя нагласи, узнава нови неща за хората и за себе си, образно наказано неведнъж „се сбогува със самия себе си“. Главният герой  на романа е автомонтьор и автобояджия, сам преминал през сбогувания и раздели - от Киро Факира, през Тотьо Таксито до Тотьо Тенекето. Но има неща, с които човек като него никога не се разделя, това са любовта, добротата и служенето на другите с обич и смирение.

Романът е епистоларен,  писмата са мейлове, то в селото няма и отде да се прати писмо с марка, поща няма.  Във Фейсбука Тенекето общува с умна и любознателна жена, която четиридесет и кусур години е преподавала български език и литература, а на него все на книги му е вървяло, има и пълни рафтове с книжниа. В книгите намира един друг живот, където хората са добри и доброто почти винаги побеждава злото. Обещал е да разкрие пред дамата отсреща "подробно и изрядно как кризите могат да бият отделния човек и как отделният човек може да отбие кризите от себе си". Ала дамата настоява да узнае нещичко и за миналото.  И Тенекето започва да ги меша: това, което е, и това, което е било. Сякаш е знаел мисълта на Уйлям Фокнър, че "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало". А според извадката на неговия герой Кольо Даскала "Както в миналото бъдещето зрее, тъй и в бъдещето миналото тлее!" или друга: " Ако ти стреляш в миналото с пистолет - бъдещето ще стреля в теб - с оръдие!". И така образи и събития от миналото - десетилетия назад, и от днешното изпълват богатата електронна кореспонденция, която на повече от 650 страници разкрива българската орисия и то по начин, по който друг наш писател не го е правил. И мисли и копнежи по бъдещето има в повествованието, дори Музей на бъдещето стъкмяват неговите герои  в Маноя, за да спасят народните традиции и българщината за идните поколения, на които щяло да се наложи да изграждат света от самото му начало.

Връщането към детството

започва с разказите на прабаба му - днес за чумавото време, вчера - за първите войни, друг път - за следващата. "Нейният  Гичо" е убит някъде край Одрин и никому не пожелава вдовишкия си живот. Внук й, баща му също Гичо, се прибира от мините в Мошино в селото, не може да счупи хатъра на бай Димитър Костадинов, партийния секретар, да поеме работата в свинефермата. Но партийният секретар взел, че изпратил майстори да оправят покрива на черквата, а за съглашателството  с "опиума на народите", пък за по-сетнешния му опит да спаси липовата гора на селото, да не я нарежат за моливи, го обвинили в саботаж. За Тотьо Тенекето "битият" бай Димитър" си остава скъп човек. Та се гневи, че взели да плюят и да бият по партийните секретари. "Имало е партийни секретари и "партийни секретари"! И сякаш днескашните партийни секретари, като тръгнеш от един Сугарев, навестиш един Луджев, минеш през един Минеделчев, добереш се до големия Един Сайорданов, стигнеш до Един Магеоргиев, или пък някой друг от всички бои и фракции на боите - все са хубавци, красавци някакви и едва ли не по-добри и по-смислени от моя бай Димитър? Напротив - в много отношения са някои даже са по-лоши от него. Вече се вижда, че е тъй, и все по-видимо ще става..."

Тотьо Тенекето е убеден, че ако се беше намерил един бай Димитър сред днешните партийни секретари "за едно лято само цялата ни България ще бъде пометена като за пред гости и лъсната като панаирната палата в Пловдив!; Полетата на България обработени и подредени открай докрай! ; Горите й - разредени и просветлени, като картинки!; речните корита оформени и обезопасени за всякакви възможни изненади! Много пари ли иска това или повечко мерак, обич към България, красив поглед и безмерна страст да го организираш и направиш... То трябва да бъде направено не заради страната ни ("тази страна"),  а заради хората й!"

Най-сетне Тотьо Тенекето намира време да тръгне да си търси стажа за пенсия, но се оказва, че следите са заличени, предприятията са ликвидирани, архивите са загубени. Ходенето по мъките подир пенсията трябва да продължи в съда с трима колеги - свидетели и да се намери добър адвокат. Но пътуванията подир стажа за пенсия дават възможност на Тенекето да види "промените на новите смутни времена" и да ни разкаже за тях. Няма как да не мине покрай Птицекланицата. Тя е като след бомбардировка. "Още по-лошо - като последното италианско земетресение. Още по-тъжно: като след японското цунами, дето отнесе атомната им елекроцентрала!  Не ни трябват на нас природни катаклизми.- можем да си направим по-добри от тях... Всичко е отнесено - животът, дето е бил тук, дертовете на хората, дето са работили тук, времето сякаш е отнесло!

 

 

И стърчат в безвремието някакви апокалиптични скелети - обезобразени и те, като много далечни кошмарни привидения..." След птицекланицата, където е работила неговата Мария, Тенекето  тръгва към някогашния авторемонтен завод, "Арезето" му викали. Същата мила родна картинка. Тук му е била издадена трудовата книжка на шльосер-монтьор. И кара колата в посока към трудовите си книжки: "Не дупки по пътното платно, а ями, които от дъжд на дъжд - не могат никога да изсъхнат, колкото и да ги заобикаляш, както и да ги заобикаляш - едното ти колело все е в трапа!"

Още една особеност има кореспонденцията на Тотьо Тенекето:

когато разказва за някого, който му е скъп или е минал през живота му - не разказва за него, а разказва за себе си, тъй като неговата философия е, че човекът е това, което е, но още повече - хората, които са били около него. Ярък и интересен чешит е Кольо Даскала, не само затова, че не признава друга кола освен Трабанта и че никога не си купува винетка, че ненавижда рекламите, най-много оная простотия за простата, простамола и просталека. Изповядва себе си като глобалист в умерени граници и привърженик на пълния неутралитет. Малко му е това село на този човек, дай му на него света да върти на пръста си, казва за него Тенекето. Имам чувството, че Кънчо Атанасов се е превързал много към опакия човек и вкарва в устата му сентенции и мисли като тая: "Човек се научава да говори на две години, а после шестдесет години не му стигат, да се научи да мълчи!" Има в повествованието една любопитна сцена, в която Даскала със заучени умности и цитати поучава  Писателят (сиреч самия Кънчо Атанасов) какво и как да пише. А позицията на Даскала е: "Днешните певци не пеят песни, а "парчета", както днешните писатели не пишат книги, а "текстове" и "бестселъри"! Да не дава Господ - и писател да става!" В разговорите понякога Даскала скандализира малкото селско общество, дай му да обсъжда и осъжда политиката на сегашните управляващи. Всеки ден отива при Тенекето да прочете новите вестници, но понякога отсича: "Няма да чета вестници днешния ден, много ми е хубаво, не ща да се мърся." Има ли по-точна оценка за печата днес?

Пълни са с драматизъм от преживяното изповедите на Митьо Макензен, наричан Митьо Маминото и  по-сетне Митьо на Бяла Бона, майстор - стругар по професия, който гледа майка си на село. "Няма на тебе да го разказвам, на себе си искам да го разкажа - да се убедя, че е било истина, а аз съм минал покрай истината, и съм я подминал.. "- говори той на Тенекето.  Не е имало на кого да каже за дисципа, който му лепват като граничар, за луначивото момиче Събка от механотехникума, за Милка от село Пърша, която майка му Марийка не харесала, защото е червосана, после идва истинската му любов - разведена жена с петгодишен Митко, тя му тръшва вратата заради пълзящата мълва за Митювия дисцип, за да дойде накрая  Бонка, избрана от обявите във вестник "Златна възраст" по предложение на любещата майка Марийка. Пристига Бяла Бона, разказва за нерадостния си живот и за перипетиите си в Гърция и спечелва обичта на майката и сина. Променя къщата - правят баня и тоалетна, купуват спалня "Виденов" и чисто нови родопски китеници... от Самоводене, Великотърновско, и накарва Митьо да изтегли спестяванията си да купят кола,  Бонка има книжка. Но парите заедно с обещаваната мазда изчезват както и родопските китеници, и чеизът на каката, дето гледа коне в Лос Анджелис, а тя е обещала да им праща на месец по сто долара. Нито доларите праща, нито идва за 40-те на брат си, а по-сетне и на майка си. Тромбът във вените на Митко тръгва и не му прощава, въпреки че майка му бърка разни чудодейни лекове (Кънчо Атанасов ги е описал с най-големи тънкости), вари чай, който и мъртвия ще вдигне.

Шмайзера бие всички възможни и невъзможни чешити.

Ходи винаги с топорче.  Но малцина знаят, че е оставил на Тодорка на Стефан Кмета 360 лева - цяла една пенсия за погребението си, когато му дойде времето. Направил си е и ковчег, зад вратата на плевнята го оставил. И за поп е оделил пари. Ако се веснел някой от неговите добре, ако не дойдели - още по-добре. Едва ли - всичките били без работа и пропивали де каквото им падне. И пари за некролог е оставал - в един единствен екземпляр: "Отиде си единственият лош човек. Най-хитрият, най-гламавият. И най-подлият, който е успял да излъже живота, че изобщо го е живял. Неопечаленият бай Георги Шмайзера."

Пена на Борю също е странно явление. - тя се грижи за свекървата си, въпреки  че нейният мъж отдавна е избягал с любовницата си. Цена Панделката пък изживява искрено мъката на приемната майка - раздялата с децата, които гледа, я довеждат до решението един ден да тръгне и да не се върне. И няма от нея нито вест, нито кост, нито кошница... Прелюбопитни са и другите чешити: Бате Стайко, който вари ракия без капка захар и води с калиграфски почерк дневник на станалото, на "видяното и чутото", Кмета Стефан, който всъщност е само кметски наместник и гледа кози, Монката - все със своя "Тих ужас", личният  клошар на селото с прозвището "Имам чест...", Пената Кесето, Данчо Тока, провинциалният подпалвач Ван дер Любе, Малкия с обеца, вече в Холандия, Ваня Вагабондова, дошла от София да се храни тук екологично, Гошо Гроша, Славея, магазинерката, избягала в Англия, Макарона, който посяга на живота заради фалита на бизнеса. Писателшата, която вярва на езотериката и на Елена Блаватска, и не най-накрая конят Найден, чиято съдба е описана почти любовно. Толкова много житейски истории и толкова различни. @Не можеш да обхванеш необхватното...

И тези кънчови чичовци и стринки не биха влезли в книгата без познаването изтънко на живота, без въображението на автора и таланта му да създава пълнокръвни и неподправени образи, да събира думите и да ги осмисля в обобщения до мъдрост.

А в Маноя отдавна нямат читалище. И нямат и училище. И кметство нямат. Отнели са им всичко. Останал и сал един кметски наместник. И за хоп и за гроб.... Първо закриват черквата им, след това читалището, после детската градина, сетне училището. Последно слагат верига и катинар на кръчмата и магазина. Замества ги очукан бус. И шофьор, който им подава хляба, като на безпризорни.  В огледалото за задно виждане от Маноя като че ли се оглеждат селата на днешна България с безпризорния им народ.

Спасение има.  Във всекидневната на Тенекето правят нещо като клуб, нещо като читалище, нещо като нищо, но доставят кафемашина и някой лев за кафе. И скоро всекидневната побира цялото село.  И всеки тук си идва с темата си.

Има теми, които не слизат от дневния ред на селските разговори като за земята.  "Много е за един човешки живот да ти вземат земята, та и да ти я върнат! Много е! Излишно много!" или "Ще ви я върнем в реални граници!" И да ти го каже някой, дето и хабер няма какво е това нива, ами то, казва ти го президент, дето уж бил селянин! А ние му повярвахме. Абдали с абдали!"

Или за обществените поръчки: "При нас сега са много на мода "обществените поръчки". печелиш поръчката, изпълняваш я или я изпълняваш през куп - за грош и тогава се обявява нова обществена поръчка със същите играчи като се знае преди обявяването  и кой ще е спечели и кой ще бъде подизпълнителят."

За езика: "Унищожи езика на един народ, ще унищожиш самия народ.  това, което петвековното робство не свърши, можем да го свършим сами. И от телевизията, и от сцената всеки си приказва както му  дойде. Мънка под носа си, изяжда звуковете, говори диалектно. Ами нали задачата е възпитателна, бе човек. За какво си застанал там? Наред с другото и да учиш този народ и на правилен говор."

За културата: "Културата, към която благоволява  властта - това са безнравствените развлечения, теми без националност, безкрайното и безсрамно шоу по време на чума, което издевателства над всичко, което прави човека човек."

Благодарение на Кънчо Анатасов читателят крачи по вървището на българския живот - то тръгва или завършва в с. Маноя, от тук пътеките, пътищата, кога магистрали, кога третокласни (и едните и другите имат дупки и ями) водят насам и натам, нагоре и надолу, напред и назад, преминават през граници и терминали, съпътствани от дълги раздели, дори забрави. И това е не само днешния живот, но и животът преди... животът сега, животът до...  и животът от...!

Съзнавам, че минах на едра тропоска прочетеното в тая книга, омаян от образи, характери, случки, притчи, историйки, сентенции и се впуснах да ви разказвам съдържанието й, а пропуснах длъжността си на съдник, който трябва да отреди заслуженото място на  книгата в днешната литературната реалност.

Но се надявам, че ще ви убедя, че ако прочетете книгата, ще научите повече за българската съдба, за българския национален характер и проявленията му в смутните и подмолни времена, в които битуваме, дори имам дързостта да си въобразя, че книгата може да ви накара да се размислите как можем да променим тази наша злочеста българска орис.


 

 

РУСИЯ НАПРАВИ УСПЕШНО ИЗПИТАНИЕ НА АНТИГРАВИТАЦИОННИЯ ДВИГАТЕЛ НА ЛЕОНОВ

Е-поща Печат PDF

Руският учен Владимир Леонов, носител на правителствената награда на Русия, създаде фундаментална Теория за свръхобединението, т.е. фундаменталното взаимодействие (в квантовата физика - теория, базирана на петата сила, т.е. фундаменталното обединяващо взаимодействие. – Бел. ред.), която извежда руската наука на лидерски позиции. Владимир Леонов разказва в своето интервю на сайта км.ру за резултатите от опитите с квантов двигател с хоризонтална тяга 50 кг импулсна сила, проведени през 2009 г., както и за днешното ниво в разработката на квантов двигател.

- Владимир Семьонович, на Вашия блог сте пуснали видео с изпитанията на апарат с квантов двигател, проведени през 2009 г. Няма колела, а апаратът се движи хоризонтално, за сметка на вътрешните сили. Опонентите Ви твърдят, че това се дължи на триенето на елементите в лагерите, но апаратът не би могъл да работи в среда на вакуум.

 


Страница 447 от 483