Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ВАСИЛ ЛЕВСКИ – НАШИЯТ АПОСТОЛ

Е-поща Печат PDF

146 години от гибелта на Апостола на свободата

 

Георги ЙордановПреди сто години на това място е обесен Васил Левски. На това място „почива скромно славата на България“, пише Захарий Стоянов. Апостола преминава с последни стъпки оттук към безсмъртието. Черното бесило, издигнато от петвековния поробител, прекъсва светлия живот на великия син на България, ала той остава навеки в народната памет, в народната душа. Левски заживя в песни и предания, в легенди и мечти. Защото няма смърт за човека, който изцяло се е посветил на отечеството. Няма смърт за българина, който събира в своя обаятелен образ всички драгоценни черти на нашия храбър и мъдър народ. Ето защо тук е българският кръст.

Много неща се промениха оттогава, от оня мразовит февруарски ден на 1873-та, в който сърцето на земята ни страдалница изтръпва в безнадеждна скръб и покруса. Но през всичките времена и превратности на българската съдба Васил Левски живее с пулса на отечеството. За нас Апостола е светъл пример за нравственост и достолепие, основание за гордост.

 

Левски е ненадминат и далновиден организатор на националноосвободителната ни борба. Израснал от земята и духа на България, той стига до гениални изводи за изхода от петвековната робия. Вътрешната революционна организация, която Апостола създава, е уникално дело, което не рухва и след бесилката.

Великият първомайстор на българската революционна организация не можа да види победата на своето дело. Но той, както строителя от песните, зазида в градежа на това велико дело самия себе си, окрилян от девиза „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си“. Тази изключителна жертвоготовност пред олтара на отечеството е и ще остане неугасващ факел по вековния път на България.

Васил Левски е гениално излъчване на народния дух. Той е слънчево явление в българското Възраждане. И ако обърнем очи назад – към мрака на османската тирания, ще видим, че в този исполин на градежа и мисълта, в действията на великия революционер, демократ и народен трибун са съчетани най-добрите качества на възрожденската българска личност: родолюбие, смелост, издръжливост, скромност, трудолюбие, нравствена чистота, човещина...

Храбростта на Васил Левски е пословична. А неговият „весел нрав“ и „нечут характер“ те карат, по думите на Ботев, „да забравиш всички тъги и страдания“.


 


Житейският път на Апостола е непрежалимо кратък. Той загива едва на 35 години. Но величието на неговия живот се измерва не с преживените години, а със сътворения исторически подвиг. Всеки ден на Левски крие невероятни опасности. Но въпреки изпитанията и премеждията младият Апостол не се стъписва пред смъртта, не се отбива от пътя си на саможертвена вярност към народното дело. „Без свобода няма живот“ – казва той. Това убеждение, превърнало се във вътрешна природа на духа му, обяснява неговата решителност и смелост и в легиите в Белград, и когато носи зеления байрак на Панайот-Хитовата чета по Стара планина, и когато сам броди по пътищата на поробеното отечество, за да сее в сърцата на своите братя вяра и упование.

Има някакво сбъднато пророчество в това, че обикновеният, не дотам учен младеж, карловският Дякон, само за десетина години израства като гениален стратег, тактик и идеолог, като всепризнат народен вожд. Обяснението трябва да се търси в живата връзка с народа, с неговите мисли, чувства, страдания и стремления. Левски избира най-верния, най-прекия път към хората – пътя към техните души и сърца. Затова, както пише Вазов, „всички врати нему отворени бяха“.

Васил Левски се посвещава на народа с дълбока и чиста любов. И с вяра в неговите могъщи сили. Той вселява тази своя вяра у хората, вдъхва я в душите им с думи ясни и прости, с крилатите си дела, с личния си пример. Хората знаят, че когато Апостола казва: „Аз съм се обрекъл на отечеството си“, не изрича декларация, а изразява непреклонна готовност за саможертва.

Апостола проповядва пълно сливане с духа на епохата, с духа на българското време: „Времето е в нас и ние сме във времето“. Той върви през виелици и гъмжило от потери, тръгнали него да дирят; замръква и осъмва под различни стрехи и с различни имена. Цял погълнат от „народните работи“, той е като светец за поробените.

Такъв остава да живее в признателната памет на народа Апостола на българската свобода.

За величието и историческия мащаб на едно дело се съди по трайността на неговото присъствие в живота на поколенията. Делото на Васил Левски като великолепен синтез от идеи и подвиг надживява епохи. Ние виждаме това дело да лети с Хвърковатата чета на Бенковски, да окриля оградените четници на Околчица и Дряновския манастир, да побеждава при Шипка и да живее с подвига на руските братя освободители; да тържествува при Съединението и неговата защита, да възкръсва в образа на Гоце Делчев и българите юнаци в Илинденско-Преображенското въстание и освободителната Балканска война през 1912-1913 г.

Затова и днес всичко, което характеризира нашата действителност, ни дава основания да заключим: заветите, които Васил Левски остави на потомството, продължават да бъдат с нас в най-горещите и трудни места на съзиданието и творчеството.

Той и днес ни учи на предана любов към отечеството. Учи ни на безкористност, на постоянство, на делови размах, на честност към службата в името на народа. Неговата нравствена възвишеност е сърцевина, мярка за морал и човешко съвършенство. Колко трогателни са постоянно изричаните и изписани думи на Апостола: „Все за тебе мисля, мамо…“

И сега, изправени с преклонение пред скромния паметник на великия Васил Левски, ние изпитваме патриотично самочувствие като негови следовници. Извисен в историята, Апостола е дълбоко в нас. И чрез нас, чрез нашите деца и внуци той ще пребъде през времето като най-свидното чедо на майка България.

19 февруари 1973 г.

 

Поклонение пред паметника на Васил Левски, 19 февруари 1973 г.


 

ГОЛЕМИЯТ ДЕФИЦИТ

Е-поща Печат PDF

Дали и аз не съм подвластен на жестокото, на тоталното българско отрицание, което всекидневно разрушава вярата ни, че е останало нещо добро и свято? Дали и аз не идеализирам някои страници от историята, в които се възправят могъщи духове и тигани на националноосвободителните борби, наши велики предшественици на мисълта и делото, заслужили всенародно признание?

Защо днес уморените ни от взиране очи не могат да съзрат „ни жив светец, ни пример, ни гepoй”? Каква разрушителна буря е преминала през България? Каква слана е осланила нейния съвременен живот? Какво се случи с нашия народ? Откъде се навъдиха толкова много държавни лилипути и палячовци; толкова хитреци, крадци, криминалисти, пладнешки убийци – все неразкрити или разкрити, но неосъден?

Къде изчезнаха родените от майка големи мъже? Утробите на тези, които зачеват, ли са виновни или една огромна част от мъжкия полов род сякаш е продукт не на онова здраво българско семе, а на някаква мочка, оцветена от газирани напитки и менте ракии.

От време на време електронните медии и някои вестници съобщават как в Япония или в най-престижните американски университети наши момчета заемат първите световни места по логическо мислене и надареност, а сетне, само няколко години след това, отново се оказва, че нямаме държавни мъже, способни да управляват една малка държава и един смущаващо послушен, смущаващо покорен народ.

През последните години този голям дефицит на реални, на действителни държавни мъже и политически лидери се усеща много по-осезателно и тревожно, защото ако не всяка година, то през година се налага да избираме я народни представители, я правителство и президент, я кметове и съветници за местното управление. И изведнъж става тревожно ясно какво натрапчиво безличие се предлага за политически елит на държавата и народа. В такива моменти се питаме къде са големите философи, юристи, учени, икономисти; къде е българската научна и творческа интелигенция? Такава безспорно има и никой, дори и иай-черногледият не може да отрече, че тя реално съществува, но и реално не обединява своя висок интелект и научния си потенциал и не предлага, не излъчва от своите среди личности за управление на нашата нещастна държава и още по-нещастен народ.

Дефицитът на национално-спасителни личности се усеща най-осезателно, когато пламнат предизборните страсти по всички краища на нашето Отечество. Вместо да осъзнаем националните си интереси и на тяx да посветим всички свои сили, преди и по време на избори превръщаме държавата в джунгла с взаимно унищожаващи се партийни животински видове. И нито един от „големите хищници“ не е поставен зад решетките, за да не напада хората. Вместо това – всеки е захапал по един голям кокал, огризва го, а след това го превръща в бухалка за разчистване на лични сметки или бие с него държавния тъпан, под чиито тежки удари бедният български народ играе своето тежко хоро, а отстрани на това хоро Ахмед Доган премята топчетата на кехлибарената си броеница, усмихва се присмехулно и прави ибрикчии останалите политически вождове и управляващите министри воглаве с министър-председателя.

Машалла, Доган ефенди! Кой казва, че нямаме големи държавни мъже и политически лидери? Koй? Но щом наближат изборите, всяко партийно племе издига по един свой кандидат, развява една или друга партийна политическа дрипа като национален флаг и ние, уж много образовани и интелигентни, къде от инат, къде от политически далтонизъм, влизаме в битките. Точно в тази суматоха хитреците грабят, продават и препродават, трупат богатства, прехвърлят капитали и дърпат конците на политическите кукли и на целия ни държавен живот със сенчеста икономика и лобита в парламента и със заплахи към всеки, който се опита да им попречи, да им противостои. И никой не смее не само да ги осъди, но и да спомене имената им. Това все било работа на съда, а съдът седи с превързани очи и няма как да види престъпния свят.

Ако съвременният избирател вземе в ръцете си фенера на Диоген и тръгне да търси не човек, а конкретен мъж, в когото да припознае своя кмет, депутат или министър; мъжа, на когото си струва да се довери, че може да управлява общинските и държавни дела, ще стигне до велико отчаяние.

Защо повече от три десетилетия не може да се формира национален управленски отбор с няколко резервни играчи, способни да приемат всички предизвикателства на времето и на нашия престъпен преход от една форма на собственост към друга такава? Сега отново се разнася предизборна политическа воня. Пред тежките порти на националната избирателна комисия пръв застава не кой да е, а Кире Либерало. След него се нарежда дълга опашка от безлично партийно войнство. На площад „Народно събрание” звучи химнът на България, която е „земен рай”, а само стотина метра встрани от него народният поет Иван Вазов, видял най-линеещото българско поколение, пита героите от епичните битки на отечеството:

 

Но що паднахте тук,

деца бурливи?

За трон ли злат?

За някой ли кумир?...

 

Когато разбойникът Индже от едиоименния разказ на Йовков застава пред стареца, останал сам на нивата, пита: „Ти виждал ли си Индже, старче?”, старецът отговаря: „Де ще го видя, синко. Онзи, които го е видял, не е оживял... Не те познавам... Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си, юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то какво е сега...

– Какво е сега?

– Кой отде иде – коли, кой отде иде – граби и пали. А ний сме прости хора. Ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!“...

Отчаяният народ търси и днес своя Индже, който може да го дои, да го стриже, но и от вълци да го пази, защото вече е нетърпимо. А глутниците нямат наяждане.


 

 

ЩЕ ОСВОБОДИМ ЛЕВСКИ!

Е-поща Печат PDF

ВидрицаУзунов и Бойчо Русев от Гюрюджий отидоха с Узунов двамата да разгледат барон Хиршовата желязна линия, между Търново - Сеймен да отпечатат с восък бурмите на железницата. Заедно с тях беше и Дойчо Д. Аладжов. Ходиха и донесоха восъка, взет (като) мярка, за да направим железни нахтаре. Между атиловците се намери железар, който по заповед на Коля Ганчев изработи през нощта на 26 януарий четири железни ключа согласно восъчения отпечатък. На 26-й същия месец, през нощта, Узунов и Бойчо Русев отидоха да опитат нахтарите дали ще уйдисат в бурмите. Нахтарите уйдисаха. Третата бурма се развъртя, двете релси една от друга се разкопчаха. Радостта беше велика! Сърцата силно затупаха. Бойчо и Атанас се спогледаха и очно си проговориха: “Свършено! Левски ще бъде спасен, само да го прекарат през това място...” Разкопчаха два чифта релси, можеха да разкопчат още шест, ако искаха, но нямаше защо: сега се правеше опит само с ключовете. За сполучното изработвание на ключовете Узунов заповяда да се даде парично вознаграждение на железарят. Железарят не прие вознаграждението, а помоли Коля Ганчева да му се издаде квитанция срещу пет-шест лири, които бяха му определени като заслуга: “Комитета има нужда от пари. Аз съм член от комитета, но съм беден. Вместо парична помощ ще давам своя труд” - отговори честния работник лично Узунову, когато последния го попита защо не приема вознаграждението.

Стефан Сливков и Георги Хаджидечев изработиха турските облекла за юнаците и ги принесоха.

На 1 февруарий Узунов заповяда да се сформира четата, която ще задържи тренът и освободи Левски. Заповедта гласеше: четирима конника от с. Хайнето; трима конника от с. Елхово; трима конника от с. Махалата; двама от с. Дервеня; четирима от с. Арабаджиево, в числото на които влазя поп Минчо; трима от с. Гюрюджий - с Бойча Русев; четирима от с. Гюнелийска махала; петима от Стара Загора начело с Коля Райнов: командующи сам Узунов - всичко с началника 25 души съзаклятници-революционери. Заповяда се на атилци да приготвят 35 ката турски костюми. В тях ще се облечат юнаците в денят на нападението.

Високата заповед на Узунова се изпълни. Хайничани, елховци, дервенчани и махленчани заедно с конете си се явиха в Стара Загора - Гюнелийци, гюрюджийци додоха и се установиха в село Арабаджиево. В качеството си на гости те се разположиха по къщята на созаклятниците от същото село. По советът на Ганчева Узунов отмени разпорежданието си по направата на чирпанската засада. Заповяда, щото Филипов, заедно с десет боричани да се яви в Гурбетито и там да чака неговите заповеди. Филипов изпълни заповедта. С боричани числото на четата стана 40 души. Моля, това е половин ескадрон конници-созаклятници, упражнени в строй, но решени да влязат в бой.

На 5 февруарий всичко беше готово. Юнаците чакаха. Чакаха и конете им, като ядяха болджа-ечемик в плевниците и яхърите на созаклятниците. Чакаха и турските костюми, за да изиграят ролята, която им се предназначаваше. Узунов и Колю Райнов Пантата по цели нощи сновяха между Арабаджиево и Стара Загора. Събираха повиканите на оръжие юнаци и ги учеха как да действуват и какви неща да си приготвят за нападение.

От село Арабаджиево бях назначил: Мънчо Гергев, Вълчо Славов Сийреков, Добря Пехливанина-Палата и негова грешност поп Минча. Мънчо Гергев на никакво оръжие няма вяра и упование освен на пищовите, които ги взе от циганите.

 

Поп Минчо Кънчев


Опитвам юнаците:

- Като ще отървем Левски, сетне за вази как мислите?

- Ще отървем Левски, че ний и в Марица да се издавим, за нази е нищо. Само Левски - защото нямаме втори Левски на света!

Острят камите, изтриват и мажат револвери и кобур-пищови и пушки шишанета и чифтя: “А-а-ах! Кога ще се мерне Левски, на очи да кажем на агата: как се кара Левски? Дано се случат някои и от българските шпиони, черни души потурнаци...”

Узунов с напрегнатост и безпокойствие чакаше известие от пратеникът си в София, когото проводи от Търново. Изминаха се около 15 дни от денят, когато той тръгна за София, а никакви известия не пращаше. Пратеникът, заподозрян в Орхание, турските власти го втрапарчили и под конвой го откарали в София и го хвърлили в “магарешкий рай” при другите созаклятници. Това Узунов не знаеше, затова се и сърдеше на пратеникът си. Дълго време да стоят юнаците по къщите беше непрактично: може да се предизвика подозрение. Трябваше пак да се чака известие, а никакво известие отникъде не дохожда. Трябваше да се прати нов пратеник. Проводи се такъв.

На 8 февруарий излезе пътник-юнак из Атила и замина за към Борич. Това беше Дончо Фесчията. Дончо отиваше в Дилян да узнае как стои делото на Левски и скоро ли той ще бъде прекаран за Цариград. Ако дилянци не знаят това, ще отиде в Докум. Ако и там не знаят, ще отиде чак в Роман (София) и оттам ще телеграфира така: “Стара Загора - Кундураджи Никола. Кьоселето е скъпо. Подпис: Фесчи”. Значи: Левски е обесен. Или: “Пращам ти днес или утре заръчаното кьоселе.” Значи: Левски ще бъде откаран за Цариград известно в кой ден.

На 12 февруарий в къщата на поп Минча в село Арабаджиево разговаряхме се с Узунов за нападението на тренът и освобождението на Левски. Илюзии: Как подхвъркат конвой и (с) усилен маршрут ще прехвръкнем оттатък Балканът с освободения, а оттам - в румънската територия... В това време пред нас се изпречи Райнов Колю - Пантата и подаде телеграма Узунову. Телеграмата носеше подписът на Дончо Фесчията, подаден от Пловдив. В нея се говореше, че Левски е обесен на 9 февруарий в София.

Новината произведе потресающе впечатление в душата на Узунова: той заплака, заплака и поп Минчо, а Пантата скръцна със зъби и строго се закани да отмъсти за обесения. Не оставаше друго, освен да се разформира четата, а юнаците да си разотидат там, кой отгдето е дошел. За да утешим юнаците от скръбта, която като гръмотевици ненадейно падна и удари юнашките им сърца, като им казахме, че Левски обесили на 9 февруар в София (за когото бяха решили - имот и живот, само Левски да се избави, хиляди българи да се изгубят, само Левски нека е жив - казваха те, - защото без него България няма да се освободи...), поканихме юнаците в училищните стаи, та ги нагостихме. И Узунов им даде наставления, като ги насърчи: на Левски на място(то) той остава в прегнатий хомот против турците кръвопийци.

Наскърбени и ядосани, те се завърнаха по домовете си и отново се заловиха за своите домашни работи.

С турските костюми се случи едно голямо нещастие: захвърлени в една празна бъчва в избата на Стефана Сливков, бидоха изпоедени от молците и мишките. Ключовете на релсите бидоха турени в една смазана кошничка и захвърлени върху поп Минчовия таван. И те ръждясаха, защото не станаха нужда за втори път.

Узунов и това направи: с окръжно към работниците на освобождението той извести за смъртта на Левски и ги насърчи с примери от историята на гръцко(то) и сръбското освобождение. Окръжното му насърчи работниците: отвсякъде се получиха отговори с обещание, че дело(то) ще се поддържа.

Атанас Узунов, чорбаджи Цвяткова син, от с. Арабаджиево стана и с Коля Райнов отидоха в Стара Загора: ще повика членовете съзаклятници на комитета на заседание в Стара Загора през настоящий февруарий.

- Кой ви й учителя? - попита Узунов.

- Учителя в село Арабаджиево е Минко Минев, млад, красив и интелигентен момък, трудолюбив, обичлив към всекиго, строг, деятелен; съзаклятник и пръв работник в комитета. Помощник и кандилавтин - Сивчо Широв, който хем помага на даскал Минка в училището и учи при него, та се приготвюва за свещеник.

 

Поп Минчо КЪНЧЕВ

Из "Видрица"


 

ИГРА НА ДРОНОВЕ И БОГОВЕ

Е-поща Печат PDF

• Военно-стратегическата офанзива на Индия и САЩ срещу Китай

Президентът Обама се завърна от посещението в Индия със серия споразумения в куфарчето, които засилват „глобалното стратегическо партньорство” между двете страни. По време на визитата индийският министър-председател Моди обсипа високия гост с пищни церемонии и ласкателства.

В нарушение на протокола на „Сикрет сървис”, но по изрична молба на Моди, Обама беше главният гост на парада в чест на Деня на републиката, охраняван от 50 хиляди индийски служители на службите за сигурност, хиляда снайперисти, а и американските военни кораби в Индийския океан.

Но зад усмивките и прегръдките, зад цялата сърдечност, демонстрирана от Моди и Обама, се криеше студена пресметливост.

 

МОЯТ ПЪТ КЪМ НАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ

Е-поща Печат PDF

В своя отзив „Живот ли е, животът без идеал“ за новата книга на проф. Чавдар Добрев, „Под сянката на преустройството“, който публикувахме в миналия брой, поетът Боян Ангелов, председател на СБП, написа, че има книги „в които биографичният елемент съжителства с проникновен анализ на политически събития, естетически теории и литературни прозрения“. И че с тази своя книга Чавдар Добрев е „едновременно и действащо лице и съдник на събитията от недалечното минало“.

Днес сме избрали да представим на читателите на вестника откъс от книгата му, свидетелството на автора за т.нар. януарски събития от 1990 г., един граничен и почти неосветен период от новата история на българското общество, стихията на който можеше реално да обърка антибългарските начинания и намерения на перестройчиците. Вместо това обаче енергията на протеста бе утаена в нищо не значещия „Съвет по въпросите, които вълнуват българските граждани“! Все пак, най-значимото събитие, надежда на хиляди български патриоти, бе създаването на Общонародния комитет за защита на национаните интереси (ОКЗНИ), на който Чавдар Добрев е първият председател.

През януарските студове на 1990 г. се чупеха или саморазпадаха не само ключалките на идейни забрани. Раждаше се и тревогата за бъдещето на Бъгария. Припламваха и искрите от електричеството на гнева при  непосредствения досег с изпотените от страх ръце на предатели и предателства. Едновременно с това, с  пълни гърди поемаше дъх озонираният от надеждата „порив на натурата“, както метафорично Чавдар Добрев нарича надеждата и паметта на кръвта, а ние сме я назовали от негово име „Моят път към националната идея“.

Зора



За първи път по-остро почувствах идеята за нацията през студентските години в Унгария, когато след смъртта на Сталин започнаха да се появяват публикации в печата за вредата от налагане на съветския модел в суверенна Унгария. Така че национализмът не ми е нито пристрастие, нито професия, а порив на натурата. Но никога извън идеала на интернационализма.

За възродителните процеси в България през ХХ век нямах солидна информация до 10 ноември. Книгата, която дооформи убежденията ми, е с автор проф. Орлин Загоров. Написах предговора, в който се солидаризирах с проф. Загоров, че възродителните процеси у нас, когато са провеждани с насилие, завършват без успех.

И преди запознаването с този труд на Загоров моето мнение беше, че пробудата на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание трябва да се подготвя внимателно, бавно, гъвкаво, с активно използване на възможностите на техническия прогрес и образованието, като патриархалната култура по естествен начин се влее в потока на общобългарската модерност. Това мое разбиране намираше потвърждение както в резултатите от промишления прогрес в смесените райони през социализма, по-конкретно в Родопите, така и в светските представи на по-голямата част от интелигенцията в “смесения” Кърджалийски район, в разширяващото се влияние на БКП в тези краища на страната.

Георги Йорданов редовно се връщаше в беседите ни към българо-турската среща в Кувейт, проведена на 30 октомври 1989 г. Като ръководител на нашата делегация той беше успял в преговорите с турския външен министър Месут Йълмаз да склони турската страна диалогът между България и Турция – във връзка с възродителния процес – да продължи на равнопоставена основа, напрежението между двете съседни държави да бъде намалено, както и “да се ограничат размахът и въздействието на антибългарската кампания и интернационализирането на въпроса за положението на мюсюлманите у нас”.

При положение че България е била верен съюзник на Съветския съюз, а Турция е настоявала да се заяви на срещата, че българското правителство провежда политика “на насилствена смяна на имената и асимилацията на турското малцинство”, резултатите от срещата са успех за България. Предвидено е било да има втора междуправителствена среща на 30 ноември 1989 г., на която да бъдат подписани постигнатите договорености. Тя обаче е отказана от българските преустройчици, един акт, равен на национално предателство.

Спирам се на известни факти, за да се разбере възмущението на Георги Йорданов, когато в средата на месец декември 1989 г. ми съобщи, че съветският външен министър Едуард Шеварднадзе телефонирал на Петър Младенов с цел да признаем, че България е изцяло виновна за провеждането на възродителния процес, че фактически сме били извършили асимилация на “турското население”. Младенов без възражение възприел този “съвет”. В края на декември 1989 г. се видяха и последиците.

На декемврийския пленум на ЦК на партията (бел. ред. 29.12.1990 г.) се констатира, че за провеждането на възродителния процес всичката вина я носи България, че ние сме едва ли не демоните на Европа. А това бе непростима грешка, равна на капитулация пред външнополитическия диктат.

Като компенсация се предлагаше на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание да бъдат предоставени права, близки до тези на етническите малцинства. Тогава за първи път влезе в оборот максимата на перестроечното, политическото покаяние – всички останали са виновни, виновни са българският народ и българското управление, но не и субектите от отвъдната страна.

Заедно с разграничаването и осъждането на средствата, използвани по време на възродителния процес, по същество бе отречена идеята за провеждане на възродителен процес. Това е другата груба грешка. Общественото мнение прие, че инициатор на тази партийна акция, укорима от гледна точка на националния ни интерес, е председателят на партията Александър Лилов.

Този акт фрагментира, раздели допълнително българското общество. Вярно, че позициите на патриотичните формации, които се обявиха срещу партийното решение, укрепнаха. Но същевременно на ДПС се предостави ролята на балансьор в политическия ни живот. Ако след 1984 г. беше нанесен удар върху българските граждани с мюсюлманско вероизповедание, сега ударът се пренасяше върху етническите българи в смесените райони. Отваряха се възможности да ги преследват и съдят за сторени и несторени нарушения на закона, да бъдат обявени за нищожни актовете за покупка на жилища от български турци, изселили се в Турция, да се поощри турското национално самосъзнание в ущърб на българското, придружено с изселване (под натиск) на българския етнос от смесените райони.

В средата на месец януари 1990 г. София осъмна с хиляди българи, пристигнали от смесените райони, за да протестират срещу този развой на събитията. И аз взех участие в демонстрациите пред Народното събрание. Писал съм за тези събития и затова няма да се задържам върху подробностите.

Често съм си задавал въпроса защо толкова дейно се включих в този масов протест на българите от смесените райони? Още повече че не изпитвах нито омраза, нито лошо чувство към българските граждани с мюсюлманско вероизповедание. Турция не я възприемах априорно за враг, нямах какво да деля с нея, въпреки че моят род е пострадал от турската власт: през 1913 г. родът ми се изселва принудително от Одрин в няколко български градове – Тополовград, Ямбол, Карнобат, Шумен, изоставяйки къщи, земи и имущество, останал само с ризата на гърба си.

Усетих тръпката на родолюбието през януари 1990 г. не защото бях срещу мюсюлманското население, а понеже се наложи да защитя мирното съществуване на етническите българи в смесените райони. Протестирах срещу новите български демократични власти, които – станали васали на победилите Велики сили – унизяваха и обезправяваха моите съплеменници.

И досега преминават в съзнанието ми сцени от онзи период!

Стръвта, с която се намесих в протичането на националните митинги, макар дотогава да не бях сред културните дейци, пропагандиращи запалено националната идея. Овладяната от митингуващите кафе-сладкарница “Варшава”, до Полския културен център. Гражданите с ленти на ръцете пред входа на заведението.

Ролята на двамата заварени ръководители на митингите Минчо Г. Минчев и Димитър Арнаудов от Кърджали.

Изглеждаше ми странно, че те не проявяват особена активност. Обяснявах си тяхното поведение с човешката им скромност и неумение да се приспособят към столичната атмосфера или с тактика, изработена може би от организационно ядро, заседавало в януарските нощи. Направи ми впечатление, че редица от организаторите на митингите се отнасяха доста пренебрежително към Минчев и Арнаудов – гледаха да изтласкат на преден план (като ръководители) хора с обществена известност. Това се отнасяше и за мен.

Тази, по-друг тип политика, я провеждаха патриоти от различни краища на страната. В това отношение видими бяха усилията на поета от Хасково Валери Спасов, с талант да постига по-крупни политически цели. Иначе емблема на митингите ни беше Камен Гарена от Кърджали, с препаска на челото, тръгнал като същински чегеварист да освобождава своята поробена държава. На трибуната той получаваше най-горещи акламации. След събитията Гарена ме покани на ритуала по приемането му и завършването на Духовната семинария в София. Оттук нататък връзките помежду ни прекъснаха.

Имахме директни и индиректни преговори с властимащите – разговора ми с Дико Фучеджиев, който по поръчение на Петър Младенов ни молеше да предотвратим стачка на трамвайните работници – предотвратихме я; съобщенията, че Луканов проявява тревога накъде ще се насочим в политически аспект. Намираха отзвук пресконференциите в мазето на Студентския дом, на които правех изявления от името на Общонационалното движение (не съм сигурен в кой момент названието Общонароден комитет за защита на националните интереси – ОКЗНИ получи по-широка публичност). Приемах като комплимент квалификациите на разни перестроечни влъхви за мен във в. “Култура” и по Националната телевизия, като представител на “кафяво-червените националисти”.

Останах изненадан, когато ватманът на трамвая, движещ се от Съдебната палата към площад “Славейков”, спря внезапно возилото, посочи ме на пътниците, а после даде обещание, че България за него винаги ще е над всичко! Няма да забравя как в необикновено мразовитите дни и вечери на януари 1990 г. столичани носеха чай и закуски на митингуващите. Като клетва прозвуча манифестът, който прочетох на последния митинг пред може би двайсет и пет хиляди граждани от провинцията и София, от стълбището на Народното събрание, със заклеймяване на тройката Желев – Лилов – Доган.

Неописуеми бяха емоциите на протестиращите от Разградския, Кърджалийския, Варненския, Бургаския, Хасковския или Благоевградския край; вълненията на хората, изплашени, че ги очакват репресии, макар и да са невинни; настроенията на членове на БКП, които считаха, че ръководството на партията ги е предало. Стихийният характер на протестите пролича и поради факта, че се формираха на самодейни начала групи, които по своя инициатива разработваха практическата база на всекидневните протести. Поне аз не открих намеса на органите на сигурността (за местните им поделения не гарантирам). Представители на органите се появиха по-късно, заедно със среднокалибрени активисти на БСП. Заседанията, няколко месеца след митингите, ги провеждахме в мецанина на хотел “Славянска беседа”, понякога в македонското кафене, намиращо се до редакцията на в. “Народна култура”. Не ми допаднаха тези заседания, имах чувство, че ставаме марионетки на чужди на нас сили. И се отдръпнах.

Едно уточнение. При мен, като своего рода “идеолог” на митингите, идваха българи от различни градове и села и молеха да поставим, още тук, в София, основите на нова патриотична партия, започвайки с членуването на многохилядните демонстранти. Що се отнася до мен, аз се колебаех, рискът от провал беше прекалено голям.

Вместо отделна партия, създадохме Съвет за обсъждане и решаване на проблемите, вълнуващи протестиращите български граждани. Например предложихме, след консултации с млади дипломати, да се узакони окончанието на фамилиите -ов и -ев, но само за живите български турци; да се признава законността на нотариалните актове за придобита собственост и пр. (участници в протестите разказваха, че държавата започнала да отнема техните къщи – въпреки редовните им документи за покупка на жилището, – за да настанят в тях завръщащите се от Турция бивши собственици на имота).

До мен неизменно седеше на масата моят приятел и колега професор Георги Саев. Д-р Иван Георгиев, син на езиковеда академик Емил Георгиев, вярващият до припадък патриот, стоеше прав и наелектризиран следеше дебатите. По едно време се присъедини към нас писателят Венцеслав Начев. Имаше хора с различни политически пристрастия, част от които не ми допадаха. Написах обширна статия в “Работническо дело” (“Дума” още я нямаше) за ролята на националния фактор, за патриотичен подем, постигнат по време на януарските протести. В тази публикация може би за първи път вестникът постави в такъв положителен план националната проблематика. След години получих информация как отделни автори на обвиненията, че съм “кафяв комунист”, през годините на прехода са се ползвали от финансовата поддръжка на офицери от Шесто управление.

Оказва се, че свързването на социалната тема с националната, преди да го осмисля теоретически, го изпитах практически на гърба си. Много по-късно стигнах до извода, че социализмът на ХХI век ще се нуждае от нов поглед и от ново отношение към нацията, към националния въпрос.

През ХIХ век Маркс призовава да се обединят усилията на пролетариите от всички държави. Очакванията му са, че световната революция ще я извърши пролетариатът на развитите държави, за което действие се изискват междунационални обединения за сваляне на капитализма и капиталистите от власт.

Той обаче само частично засяга ролята на отделната нация в социалните борби на човека. Не изследва примерно факта, че пролетариатът на отделната страна може да има интереси, които се отличават от интересите на пролетариата в другите страни и региони, че една нова култура на пролетариата се предполага да бъде наследник на национални традиции и начини на живот. Оттук и крайните оценки на социалистите и комунистите относно невъзможността социализмът в една отделно взета страна да се задържи на власт. Дискусия, която става особено актуална след Първата световна война.

Очакванията да избухне едновременно, в края и след Първата световна война, революция в развитите държави на Европа, последвана от революции в по-изостаналите, както се знае, не се сбъдна, опитът я опроверга. В навечерието на Октомврийската революция Ленин също е подвластен на тази вяра в Марксовата постановка.

Но скоро, по повод на конфликтите около Брест-Литовския договор през 1918 г., Ленин говори и пише за неравномерното развитие на революционния процес, че революциите в Западна Европа закъсняват, докато руската революция е спечелила победа. Следователно тази руска специфика налага да се строи социализъм в страната, в която революцията е пожънала успех.

Този проблем, за мястото на националната държава при решаване на социалните конфликти през ХХI век, според мен ще застане във фокуса на дискусиите за наложителните промени в лявото движение на Европа и света. Най-вече на фона на победите и кризите на глобализма, на прехода от еднополюсен към многополюсен свят. Тепърва на лявата идея през новото столетие ще й се налага да търси и намира нови форми и интерпретации на релацията “общество–нация”, и то като основополагаща в теорията и практиките на модерния социализъм.

Максимата за креативността на националната идея занапред ще става все по-актуална за човечеството. Социалната идея на новия век ще трябва да се върне към ценностната величина: семейство–нация–човечество. Иначе анонимните дадености ще продължат да разрушават основата, върху която е изградена европейската цивилизация през последните няколко века: националната държава. Подобна характерност в европейския развой предполага премоделиране на взаимосвързаностите между национализма и интернационализма.


Откъс от книгата  „Под сянката на преустройството“, изд. „Захарий Стоянов“, 2021 г.


 


Страница 446 от 487