Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ГАВРА С БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Е-поща Печат PDF

Нормално е в транспортните средства, които пресичат границите на България, съобщенията да се правят най-напред на български език, а след това и на други езици, когато е необходимо. Но обявяването на станциите в метрото в София и на английски език е всъщност гавра! И то най-напред с мнозинството българи, които пътуват, защото вече открито и умишлено се насажда усещането, че не се намираме в България...

Както е известно, освен смисъла на думите, във всеки език има и музикалност. И тя изразява духа на неговите носители, духа на нацията, която го е създала и развива по-нататък.

Къде другаде освен в България имаме законното право да защитаваме и да продължаваме нашия национален дух и традиция?

 

ПОТОМЦИТЕ НА БУНТА ДНЕС

Е-поща Печат PDF

Българските бунтове са все есента, българите прибират от полето и планината каквото е родила земята им, после се улавят за ножа и пушката. Този бунт тръгва в средата на пролетта, когато същата земя плаче за пот, а не за кръв... Българите трудно вървят срещу себе си, може да губят, но упорито постъпват така, както са постъпвали от векове. Този път тръгва наистина против смисъла на своето битие. Но не за пролетта е думата, а за всичко в тази безумна революция, наречена от собствения си трубадур „пиянството на един народ“.

Историческите изследвания почти не съсредоточават вниманието си на този „пробив“ в българския културен модел, обикновено те минават, споменават от движение това феноменално явление на духа. По-примитивните изследователи на Възраждането ни описват и обясняват трескавото бързане с турския гнет, който обаче, тогава, под натиск отвън, е придобил сравнително меки форми. Най-големите центрове на въстанието – полупланинските градчета, всъщност са били едни автономни единици в разпадащата се империя. Ръководителите на бунта – хора образовани, прозорливи, разбиращи своето време, имали сравнително достойно място в обществото и достатъчно хляб на трапезата. Те превъзходно знаели, че не могат да победят империята, че ще загинат, а заедно с тях ще си идат и хиляди невинни животи, но поели отговорността пред историята!..

 

ЛЕТОПИСЕЦ НА ДНЕШНОТО ВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

Прочетох книгата на Чавдар Добрев – “Под сянката на преустройството”, с голямо внимание. Тя ми допадна, защото в нея открих много допирни точки с моята ценностна система, с моя мироглед. Вглеждах се във всеки ред и се мъчех да разчета шифъра на житейския път на автора. Накрая реших, че не мога да мълча и написах това, което мисля и, което, струва ми се, би било откровение и за много други наши съвременници, както бе и за мен срещата ми с тази книга. Най-напред трябва да подчертая, че я възприех  като един честен и обективен разговор, „без маска и без грим“, на автора, със себе си, и за отминалото време. Допадна ми разкрепостеното мислене на Чавдар Добрев, обръщането му към човека, нетърпимостта му към догматизма и сектанщината. На стр. 46 той е записал своето верую и критериите, които ще следва:“не монумента, а човека, който е раним, с неоткрити пластове на личните му драми”. Самокритична е преценката му към преживяното. Еволюцията в жизнения му път и непокътната му убеденост в социализма, както и необходимостта от обновлението му в бъдещите хоризонти на неговото развитие. Книгата е ретроспективен разказ за житейското помъдряване на автора и неговото професионално израстване. Сполучил е. Поздравявам го!

Впечатлен съм, че в оценките за преживяното, Чавдар Добрев, не е краен, няма  изсилвания и най-вече запазва позитивния и толерантен тон на своите размишления. Анализът му е обективен и хладнокръвен. Бих отличил факта, че остро се противопоставя на унификацията, наслоила се в обществено-политическото ни битие по времето на т.нар. реален социализъм. Той не скрива отвращението си от превръщането на марксизма в талмуд, възмущава го „уродливото цитатничество на „Марксталмудизма“. Тази позиция много ми допадна, защото разсъблича до голо едно от най-характерните злокачествени образувания в социалистическия ни идеал.

Ще отбележа, че съм впечатлен от умението на автора, сполучливо да портретува театралните и културните творци. Отделил е и внимание на знакови политици. Това потвърждава таланта и извисеността на неговия  професионализъм.

Без да съм изчерпателен ще се спра на някои моменти от неговото политическо верую, отразено в книгата му „Под сянката на преустройството“.

Русофилските чувства на Чавдар Добрев не са никаква тайна, особено след задълбочената им разработка в том Първи и Втори на “Руската Идея”. Такава широта на познанието за това напълно естествено и непринудено чувство в българската душевност не съм срещал при други автори. Но и в новата му книга още по-ярко е откроена топлотата на автора към братския руски народ и великата славянска православна държава. На страница 54 той подчертава, че Русия “предопределя Световната Съдба”. И така формулирана тази истина също е откритие на Чавдар Добрев.

Споделям и оценките му за епохата на Сталинизма, за “Хрушчовото размразяване“ и за перестройката на Горбачов. Съгласен съм с оценката му, че „Сталин не е безгрешен и не е полубог“. Не мога обаче да не се съглася с мнението на научния му ръководител в Академията за обществени науки и социално управление при ЦК на КПСС (бившата червена професура), професор Борис Рюриков, че „Сталиновата епоха не бива безогледно да се отрича“. Според мен, недопустимо е, както от историческа гледна точка, така и в чисто морален план, да се зачеркват големите заслуги на Йосиф Висарионович в изграждането на СССР, в извеждането на държавата до  втора по мощ икономика в света, след САЩ. Още повече, че всичко това бе постигнато в условията на непрестанно обсадно положение със силите на целия капиталистически свят. Дори  непримиримият антикомунист Уилсън Чърчил признава, че “голямо щастие за Русия бе, в ония тежки изпитания, тя да бъде ръководена от гениалния и непоколебим пълководец – Йосиф Висарионович Сталин. Той беше изтъкната личност, - пише антикомунистът Чърчил, - импонираща на нашето жестоко време, през периода, в който протичаше неговият живот. Сталин бе човек, с необикновена енергия, ерудиция и несломима сила, рязък, твърд, безпощаден, както в работата, така и в разговорите, на които аз, школуваният в Английския Парламент политик, не можех да противопоставя нищо. (...) Неговото влияние върху хората бе неотразимо (...) Той пое Русия от ралото, а я остави с атомно оръжие.”*

Не бива, според мен, да бъдат омаловажавани и премълчавани заслугите му за победите на Съветските народи над фашистка Германия. На това  изкривяване на историята, на нейното грубо фалшифициране дължим и много от причините за обезсилване на социалистическия идеал.

Неслучайно руският дисидент и учен Владимир Зиновиев, сам непримирим критик на съветската действителност, определя като най-видни исторически личности трима руски държавници: Иван Грозни, Петър Първи и Сталин. Заключението, което прави писателят Владимир Карпов за Сталин в споменатата книга “Генералиссимус”, е: “Да, имало е култ към личността, но и личност е имало”.

Напълно съм съгласен със свидетелството на автора, че “отношението на обикновените руснаци към Хрушчов е насмешливо, снизходително, ..... че той е разгащен примитив, по провинциално, арогантен, и пр., и пр.”. И се налага отново да цитирам Чърчил, но този път вече за Хрушчов: „За мое съжаление, сега има човек, който направи хиляди по-големи загуби на Съветската страна, от мен. Този човек е Хрушчов. Нека му ръкопляскаме“.


За съжаление, след смъртта на Сталин, партията на болшевиките не случи с водач. Деградацията, началото на която сложи Хрушчов, бе така стремителна, че съвсем естествено завърши катастрофално с погиването  на КПСС и на самата съветска държава при Горбачов.

Много са неговите грехове към социалистическата общност. И на много места в книгата на Чавдар Добрев това прозира дори и зад първоначалната му симпатия към идеите на перестройката. Защото едва ли някой ще отрече, че с ликвидирането на Съвета за икономическа взаимопомощ страните от социалистическия лагер бяха лишени от най-здравата взаимовръзка помежду си. С разпускането на Варшавския договор пък бе създадена онази обстановка, която ги направи беззащитни. Горбачов и кликата му не положиха дори елементарни усилия бъдещето на човечеството да бъде подсигурено  с договор за  разпускането на НАТО. Социалистическият лагер просто бе подло предаден.  Чавдар Добрев макар да не назовава директно  Горбачов като исторически негодник и предател на всички народи за всички времена, честно осмисля катастрофата като резултат от неговия „принос“ .

Авторът осъзнава необходимостта от реформи в социалистическото ни развитие. Приема решението на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП – 1989 г., като правилна посока в защита на социалистическия строй у нас. Оказа се, че както той, така и всички ние, които сме съвременници на тези събития, горчиво сме се излъгали.

На партийния връх се изкачиха Горбачови послушници, воглаве с Петър Младенов и Андрей Луканов, които откъснаха преименуваната вече БКП от нейната идеология, обезоръжиха я и я тикнаха по нанадолнището  към пропастта, по хлъзгавия път на социалреформизма. Партията беше омаломощена, като доказан защитник на хората на наемния труд. И неслучайно цялото българско общество бе напълно съкрушено от натрапената му безпътица. Чавдар Добрев с горчивина констатира, че и днес партията продължава по този път. “Тя е на болнично легло, лекувана от псевдо лекари, чиито професионализъм, воля и интелект, са на съмнително равнище”, пише авторът.

Навярно много хора днес споделят мнението му, че „бащите на преустройството ще са толкова двулични и жестоки”. Случаят с отстраняването от власт на Тодор Живков е показателен. На Ноемврийския пленум, те му благодариха за неговите заслуги в изграждане на социализма в България, но още на следващия ден започна кампанията за неговото сатанизиране и, за да бъде падението пълно, той бе арестуван, разследван и съден като криминален престъпник. По поръчение на Андрей Луканов бяха съчинени най-чудовищни лъжи. Това беше един позорен процес, който напълно обезсили партията. И тя бе опозорена.

Друг голям грях на  след десетоноемврийската върхушка на БСП е, че застави партията сама да самоотрича заслугите си в изграждането на България. И Чавдар Добрев заключава: “БСП панически, отстъпваше, разширяваше територията за политически действия на Съюза на Демократичните сили”. Това беше формено самоубийство и то начена със силно преувеличаване на извращенията на нейните ръководни кадри. Разрази се буквално братоубийствена кадрова война. Списъкът на греховете, в която не може да бъде изчерпан.

Особено място в новата книга на Чавдар Добрев, е отделено за Жан Виденов и управлението на Демократичната левица. Жан е определен като изграден критик на перестроечната практика и идеология и ще остане в националната ни история.

Твърде интересни и будещи размисъл са онези пасажи в книгата, които осветяват събитията около 10 януари и 4 февруари – погромът на Народното събрание и последвалото връщане на мандата за второ правителство на Демократичната левица. Чавдар Добрев е пряк участник в този своеобразен водораздел в живота на БСП и затова са от първостепенна важност неговите наблюдения за обществените настроения и поведението на главните действащи лица в БСП тогава – Георги Първанов и Николай Добрев.

В заключение бих добавил, че и тази книга на Чавдар Добрев е принос към очакванията на всички членове на БСП и нейните симпатизанти за един оздравителен процес, за възраждане и възмогване на партията, особено в светлината на последните избори.

На Чавдар, този неуморим летописец на днешните смутни времена, желая все така талантливото му перо да бъде потопено в мастилото на трудния днешен и утрешен ден на България.


 

ЗА ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПОЗИЦИИ НА КИТАЙ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Е-поща Печат PDF

За значително неудоволствие на Германия, Франция, Холандия и други страни-членки на Европейския съюз (ЕС) по време на посещението на китайския президент Си Дзинпин в Италия беше подписан Меморандум, с който Италия се присъединява към много амбициозната и мащабна китайска икономическа стратегия „Един пояс –един път“ , приета от китайското правителство преди пет години. Тя предвижда осъществяването на инфраструктурни проекти и инвестиции в страни на Европа, Азия, Близкия изток, Латинска Америка и Африка. Италия е единствената индустриална държава от „Г-7“, която се е присъединила към проекта. Това присъединяване предизвика недоволството на Вашингтон и значителна тревога в средите на ЕС.

Сделката между Китай и Италия има отношение към въпроса кой контролира големите морски пристанища, през които минава световната търговия. Обикновено се отделя значително внимание на ролята на високоскоростната ж.п. инфраструктура като гръбнак на амбициозния китайски проект „Един пояс-един път“. Може би много по-важен елемент на тази инициатива е способността на Китай да притежава или контролира важни пристанища в Азия, Африка, Латинска Америка, а сега и в Евросъюза. Морският транспорт е по-важен за Китай от иначе грабващите въображението високоскоростни влакове, защото около 90% от търговията в света сега се извършва с кораби.

По време на разговорите на Си Дзинпин Китай получи възможността да прави инвестиции в италиански пристанища, а именно Генуа, може би също Палермо и Триест. Това ще създаде възможности за връзки по море и суша с Централна и Източна Европа. Ето защо нараства тревогата в пристанища като германския Хамбург, нидерландския Ротердам и белгийския Антверпен, породена от опасението пред китайската конкуренция.

Като разширява своето присъствие, Китай печели голяма предимство пред ЕС в сферата на търговската инфраструктура. На свой ред италианското правителство се надява да съживи нестабилната италианска икономика с помощта на китайските инвестиции. Основание за надежди му дава случаят със западналото гръцко пристанище Пирея, което голямата китайска държавна компания КОСКО закупи през 2016 г. Беше построен нов док, инсталираха се нови кранове и в резултат търговската дейност на Пирея силно се разрасна.

През изминалите няколко години без излишен шум Китай закупи или инвестира във важни пристанища по света като част от инициативата „Един пояс – един път“. Китайски компаниимат участие в строителството и функционирането на общо 42 пристанища в 34 страни. Освен в Пирея Китай е направил инвестиции и в други страни на ЕС. Той получи концесия и контролен пакет във второто по големина белгийско пристанище за контейнерна търговия след Антверпен Зеебрюге, а има участие също в пристанищата на Антверпен и Ротердам.

Китай инвестира и в много африкански пристанища – от Танзания до Южна Африка и Мароко. Главната китайска инвестиция в Африка е в египетския Суецки канал – стратегическият път от Китай през Индийския океан и Червено море към Средиземно море и пазарите на Евросъюза.

В самия Китай се намират седем от най-големите пристанища за контейнерна търговия, всичките те модерни и автоматизирани. Пристанище Шанхай е най-голямото в света по обем на търговията, далеч по-голямо от Ротердам, Антверпен и Хамбург в ЕС.

ЕС и големи страни-членки като Германия и Франция изразиха тревога от размера на китайските инфраструктурни и корпоративни инвестиции в Евросъюза. Китай започна да бъде характеризиран като икономически съперник, стремящ се към лидерство в технологичната сфера. В документа на Европейската комисия от март т.г., озаглавен „ЕС-Китай: стратегически перспективи“, се препоръчва на Световната търговска организация да принуди Китай да прекрати субсидиите за своите държавни предприятия. Освен това се настоява ЕС да разработи такава промишлена политика, която да позволи на европейските фирми да се конкурират успешно с китайските държавни компании. На свой ред германското правителство възнамерява да въведе закони, които да попречат чужди фирми да придобиват някоя германска компания, считана за стратегическа. Това стана след като Китай закупи германската високотехнологична компания „Кука“, водещ световен производител на роботика и други съвременни технологии.

Когато Китай се присъедини към Световната търговска организация през 2001 г. Германия изнасяше в Китай качествени автомобили и машини срещу китайски евтини текстилни изделия и други масови потребителски стоки. Тези дни са вече минало. Днес китайската автомобилна компания „Джили“ притежава шведската „Волво“, представлява важен акционер в групата „Мерцедес-Даймлер“ и сега финализира закупуването на подразделението, произвеждащо колите „Мерцедес смарт“. Китайският химически гигант „Кемчайна“ неотдавна закупи швейцарската компания „Синджента“, крупен производител на патентовани генно-модифицирани семена и химикали за селското стопанство. Според стратегията „Произведено в Китай 2025г“ Китай възнамерява да стане световен лидер в десет модерни промишлени сектора. В ЕС считат, че тази промишлена стратегия не предвижда просто модернизиране на китайската икономика, а превъщането й през периода 2030 и 2040г. в истински световен лидер. При това съществуват опасения, че китайският възход ще бъде за сметка на водещите европейски промишлени групи. Наистина, не е трудно човек да си представи, че след няколко години като използват ултрамодерните пристанища в Гърция и Италия китайските кораби ще докарват в ЕС произведени в Китай коли и машини, които ще бъдат силна конкуренция на европейския пазар.

При това, както се счита, ЕС не притежава добре функционираща промишлена стратегия. Невъзможно е да се каже как ще се сложат отношенията Китай - ЕС в бъдеще, но засега Пекин сякаш държи по-силните карти.


(F. William Engdahl China’s President Xi Jinping in Italy: It’s the Maritime Ports, Global Research, April 02, 2019 –със съкращения)


 

Великата загуба НИХВИ

Е-поща Печат PDF

Само на километър от внушителните кули на „Софарма“ в кв. „Изток” се разрушава друга внушителна до скоро сграда – тази на Научно изследователския химикофармацевтичен институт (НИХФИ). Гледката е като след земетресението в Турция или като след сраженията в Мелитопол (Донбас). Само с тази малка разлика, че разрушението не е дело нито на природата, нито на война, а на съвременните „строители” на България. Кавичките се отнасят и за „стратегията” на олигарси от рода на Огнян Донев, Стефан Софиянски, Любомир Павлов и др., чийто девиз докато трупаха окрадените от народа богатства беше: „Обичай България, подкрепи Америка!“

Участта на НИХФИ не е по-различна от тази на Детската болница и на Мавзолея в София. Историята на българската фармацевтична наука трябва да се пренапише, а на мястото на НИХФИ да изникне я петзвезден хотел, я луксозен жилищен комплекс. Тъжно и гузно гледат бившите ми колеги от престижния ведомствен институт, защото през 1997 г. лековерно подскачаха и позволиха да бъдат прогонени водещи български учени, фармацевти и технолози. Сега вече връщане няма. Непоправимо е разрушено нещо градено 35 години! НИХФИ отиде в небитието. Коя ще бъде следващата развалина, свързана по някакъв начин с бившия СССР, след като българите избират да бъдат управлявани от русофобски партии? Дали това няма да бъде Паметника на Съветската армия или Альоша на Бунарджика в Пловдив? Или пък паметника на самия връх Шипка? Предстои да видим.

Историята на Научно изследователския химикофармацевтичен институт (НИХФИ) започва в предприятието „Фармпром“ на ул. „Антим” I, където 120 служетуле обитават 3-етажна продължава в новата 10-етажна сграда в кв. „Дървеница”, вече с 250 служители. Годината е 1966 г. След 15 години, в които директор е проф. Любомир Желязков, НИХФИ се превръща в комплексен институт с 512 специалисти от различни направления, лаборанти и майстори, които превръщат стратегическата идея на основателя, а именно България да премине от обикновена ГАЛЕНИКА към производство на родни лекарствени средства с пълен цикъл на тяхното създаване.

С лекциите си в курса „Химия на лекарствените средства“ в ХТИ проф. Желязков подготвя и подбира бъдещите млади учени за целите на НИХФИ, които успешно поемат щафетата от старата кохорта ентусиасти за родна фармацевтична промишленост: Въльо и Цвета Иванови, Ганка Шейкова, Надя Бикова, Луиза Томасини, Светла Зиколова, Ана Колушева, Моис Леви, Атанас Георгиев. Светла им памет!

През 1966 г. структурата на НИХФИ беше донякъде повлияна от структурата на московския ВНИХФИ. Фактори като „желязната завеса“ и икономическото ембарго на Запада налагаха необходимостта от разработване на собствени технологии както за синтетични, така и за лекарствени средства от растителни суровини. Това е историческият шанс за едно цяло поколение химици и фармацевти да се окажат точните хора с точната квалификация за превръщане на идеята и мечта на проф. Любомир Желязков в доходоносна за България и подкрепяна от държавата.

НИХФИ беше мозъчен център на мощно обединение от заводи в София, Пловдив, Станке Димитров(Дупница), Разград, Троян, Радомир и Сандански. Институтът притежаваше всички отдели, необходими за разработване на лекарствени технологии.

Особено силни като се има предвид пристрастията на професора бяха лабораториите за синтез на активни фармацевтични субстанции (АФС), които бяха в състояние да възпроизведат и да защитят с авторски свидетелства всички нови молекули и АФС на най-търсените т.нар.

ГЕНЕРИЧНИ лекарствени продукти като: прениламин, пирамем, индометацин, симетидин, цинаризин, фелоран (волтарен), витамин С, изодинит, хлорхиналдол, кленбутерол, пефлоксацин и др.).

Многочислена секция „Технология на лекарствени средства“ осигуряваше (заедно с разработките на БРВ на ХФЗ-София) над 80% от технологиите за производство на български лекарствени препарати. Тази секция притежаваше лаборатории за всички видове лекарствени форми плюс Лаборатория за пасти за зъби. А по-късно и модерно производствено хале.

Неограничени възможности се откриваха пред секцията „Фитохимия и лекарствени растения“. НИХФИ вече се бе прочул със създаването на чудотворното лекарство НИВАЛИН (проф. Д. Пасков, Въльо и Цвета Иванови). Изключителното богатство на българските лекарствени растения даде възможност и за други оригинални лекарствени продукти като Трибестан, Адинорм, Карсил, Кратемон. От секция „Антибиотици“ в разградския завод успешно бяха внедрени многотонажни технологии за производство на Ампицилин, Амоксацилин, Цефалексин, Тубоцин и подобрени други за Гентамицин и Нифимицин.

Ако се изразя на съвременен жаргон: под ръководството на проф. Желязков НИХФИ се превърна в ХЪБ, от който към всички заводи на ДСО „Фармахим“ се разпространяваха знания и нови технологии.

Всичко това стана възможно с директор на НИХФИ, притежаващ стратегическо мислене, и специалисти, които работеха и се учеха всеотдайно по повече от 8 часа на ден. Лабораториите светеха до късно вечер. Десетки колеги окуражавани от проф. Л. Желязков защитиха 43 кандидатски и 6 докторски дисертации. Над 400 са авторските свидетелства за получаване на АФС и лекарствени форми. Много колеги специализираха в Италия, Франция, СССР и Канада. Връщаха се и предаваха придобитите знания на другите. България се превърна от фармацевтично джудже във фармацевтичен гигант.

Всеки народ си има свой Великден. За българския Великден на XIX век е писано и се знае достатъчно. Ако във войните за национално обединение (1914-1918 г.) се бяхме оказали сред победителите – тези четири години сигурно щяха да бъдат наречени българския Великден на ХХ век. Националните катастрофи обаче попариха надеждите и небивалия подем на българския народ. Но през миналия век историята даде на българите втори шанс. Две мирни десетилетия (1965-1985 г.), в които те построиха АЕЦ „Козлодуй“ и заеха първо място в СИВ и дори в Европа по износ на някои важни продукти (червено вино, домати, цигари, електроника, лекарства). Това беше един истински български Великден, който приши крилаи на нашата младост и сила.

Образно казано, академик Желязков пусна една снежна топка по фармацевтичния склон, която, дори и без неговото формално присъствие в НИХФИ, предизвика лавина от разработки и внедрявания. Броят на изпитаните потенциални АФС от медикобиологичното направление достигна 5000! Тактиката на НИХФИсе изразяваше в пълна готовност за производство на генерично лекарствено средство още преди падане на неговата патентна защита. Учениците на проф. Желязков бяха получили самочувствието, че могат да получат икономично всяка АФС, а другите колеги – да я подготвят за пазара в подходяща форма. По този начин НИХФИ и ДСО „Фармахим“ осигуряваха на нашите сънародници евтини и ефективни лекарства. Износът на лекарства на „Фармахим“ годишно достигна 900 млн. долара по т.нар. второ направление и 1.3 млрд. рубли за страните от СИВ. Българските лекарства бяха познати от Камчатка до Аржентина. След 30 години работа „на ползу роду“ мечтата на проф. Любомир Желязков се беше сбъднала.

Започнаха промените след 1989 г. Българската държава се отказа, или бе заставена, да развива и да запази стратегически отрасли като електроника, машиностроене, фармацевтична индустрия и др. Министерството на външната търговия беше ликвидирано. България губеше традиционни пазари, а НИХФИ своето финансиране. През 1997 г. „петата колона” на КТ “Подкрепа“ обезглави института. Ръководителите на секции – бивши комунисти трябваше да бъдат изчистени. Образно казано мястото на отличниците беше заето от тройкаджиите. За новите собственици беше важна единствено печалбата. Науката стана ненужна. Нали при пазарната икономика всичко може да бъде закупено!...

Приватизацията на българската фармацевтична промишленост беше нечестна и непрозрачна. НИХФИ, рожбата на проф. Желязков, стана част от „Софарма“ и след 35 години активен живот престана да съществува като Научно изследователски институт. Трудът на две поколения служители-ентусиасти беше присвоен от „новите“ българи: евроатлантици и русофоби. Те така и не осъзнаха, че „пазарна икономика“ без завоювани пазари е просто оксиморон.

Вече става ясно, че капитализмът в този си вид като неолиберална парадигма, няма бъдеще! След кризата на социализма ще бъдем свидетели и на криза на капитализма и еднополюсния свят. Обществото отново стана класово, България загуби своя суверенитет, а това не предвещава нищо добро. Руският историк и философ Андрей Фурсов казва: „До края на 21 век капитализмът ще си отива бавно, грозно и кърваво“.

И едва тогава, след като днешната мътилка от олигарси, крадци и обикновени мошеници изтече в канализацията на историята, ще заблестят отново ликовете на ръководителите на българската наука и индустрия, превърнали България в икономически тигър и наредили я сред най-развитите 29 страни в света. На лидери в науката като проф. Иван Попов, акад. Ангел Балевски и акад. Любомир Желязков.

 


Страница 440 от 606