Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БЕЗРОДНИЦИ ГЛОБАЛИСТИ БРАНЯТ МАКЕДОНИЗМА

Е-поща Печат PDF

Или кои са нашенските душеприказчици на скопските македонисти и какви са техните „аргументи” срещу България


След като България наложи вето върху приемането на Северна Македония в Европейския съюз,  почти веднага последва едва ли не цяла лавина от възмущения и полемични статии на т.нар. нашенски „либерални хуманисти”. То не бяха подписки и протести, обръщения, открити писма и какви ли не още писания. Госпожите и господата “елитни”  политолози, историци, етнолози, културни антрополози и пр. не били съгласни, че  държавата на роднинските ни  съседи „не се справя със своето минало”. Те не смятали, че т.нар. „македонска нация” била резултат на „етнически и езиков инженеринг”. Макар и да приемали понятието „обща история”,  скроените по европейски образец пишман  „научници”   не можели да се съгласят с  „официализирания разказ за миналото на България”. Още - „нелепа” била посочената в Меморандума за отношенията ни със Северна Македония „бройка” на жертвите, с които титовисткият режим е конструирал  т.нар. „македонска идентичност”. Проблем било „романтичното и митологично мислене, остарялото разбиране за националната ни история” на “изостаналите”  български учени, които не са повишили експертното си равнище, сиреч своята професионална квалификация.  Поради  тези, и какви ли не още мотиви,  представителите на т.нар. Българска общност за либерална демокрация (БОЛД), почти ултимативно обявиха, че страната ни „без  отлагане трябва да даде „зелена светлина” за приемането на Северна Македония в ЕС.

Новите идеологически цербери

Прочее, тази привидно спонтанна кампания не е от вчера или  днес. Тя върви вече няколко години подред. Преминали по някоя и друга  специализации из университети и факултети на Джордж  Сорос,  тези люде сипят с менторско настървение своите „научни”  мантри, раздават „компетентни”   поучения  и съвети „от последна инстанция”. Те  са си присвоили неписаното право да  правят „нов прочит” на историята; да се  дразнят от „ретроградните сили”; да анатемосват неудобните им „дискурси”;  да сочат  какъв следва да бъде „правилния разказ” за миналото, че дори… как да изглежда евентуалното ни бъдеще.   С една дума, подобно на някогашните идеологически цербери от времето на соца,  тези пазители на либералните догми примират от страх да не би върху тях да падне някоя прашинка, която да им развали „демократичния” рахатлък.

Kаквото повикало, такова се обадило

Така през 2009 г. в  Париж излиза на френски език книгата на Чавдар Маринов „Македонският въпрос от 1944 г. до днес. Комунизмът и национализмът на Балканите”, която през 2013 г. е издадена  в Скопие  с марката на  фондация „Отворено общество”. През 2020 г., пак там, се появява  второ „некомерсиално”  издание на същата книга (!).

По всичко изглежда, че  Маринов е избрал тази тема неслучайно, след като си е поставил за цел да разобличава т.нар. „комунистически национализъм”. Няма що - това си е „апетитна хапка”. Друг е въпросът кой му е подхвърлил тази „стръв”. Но след като сам се обявява за привърженик на „едностранчивия антикомунизъм”, всичко отива на мястото си.

И каква я е забъркал в своя „научен” опус историкът-„еретик”, както го е разхвалил белгийският професор Раймонд Детрез? След като разгромява на бърза ръка непоследователната позиция на бившата БКП и „предателството” на Георги Димитров по македонския въпрос (отдавна изтъркана тема!) Ч. Маринов се захваща с… „Живковисткия национализъм”. На близо 200 страници той „изследва”  неговите превъплъщения. По-точно -  манипулира факти, имена и събития, за да ги вкара в своята  политическа матрица. Така, след като обявява Живков за „генерален секретар” на БКП от 1956 г., което е неточно и невярно (с.62) и установява, че в началото на 60-те години на 20 век в България  бил „цялостно реабилитиран традиционният български национализъм спрямо Македония” (с.70), Маринов взаимства клишета и фалшификации на скопската пропаганда. Т.нар. честване на Климент Охридски през 1965 г. у нас, според него, „имало жесток националистически характер” (с. 79). През 1979 г. „София била българизирала гроба на св. Кирил в Рим” (с. 114). В издадения през 1968 г. сборник на БАН „Македония. Сборник документи и материали” имало „дълъг списък от личности, които били присвоени от югославска Македония” (с. 116) Докато творчеството на Димитър Талев било „в услуга на държавно-партийната пропаганда”. (с. 146)

Интересна е „оценката” на Ч. Маринов за титовистката и българската позиция към Македония по време на тоталитаризма. Така „югославската позиция била поставена върху модерността на нацията, с… езика на човешките права”, докато българската била „популистка, с есенциалистически (т.е. схоластични) възгледи” (с. 104).

По-любопитното е, че в „модерния” опус на Маринов няма нито ред за това как след 1944 г. в титова Югославия е била конструирана с насилие и брутална  пропаганда т.нар. македонска нация. Единственото „свидетелство”  за този период е едно изречение на покойния скопски академик Иван Катарджиев, според когото „за хомогенизиране на македонското национално чувство били прилагани репресивни методи” (с. 39)

Още по-любопитно е, че Маринов в своето съчинение  едва ли не през ред се занимава с т.нар. „македонско малцинство”  у нас. Негова болезнена грижа е легализацията на незаконните ОМО-вски организации. Чрез манипулативни анализи върху преброяванията в Пиринския край  иска на всяка цена да открие по възможност повече „етнически македонци” в България. При това всеки път той  си служи  с „модерната” неолиберална „методология”. Като цитира погрешно мантрата на Бжежински, че „национализмът е последно убежище на комунизма” и я приписва на Адам Михник, Ч. Маринов прави свой научен „принос”, обявявайки го за „природна среда” на комунизма. Добре, но защо все пак Живков е представен като най-големия теоретик на класическия  буржоазен шовинизъм? Така много лесно се оказва, че  Бойко Борисов е изплагиатствал „Живковисткия национализъм”, а Стево Пендаровски го е  използвал, за да анатемоса „българския шовинизъм”. Майтап бе, Уили!

Но и това не е всичко. През 2013 г. Ч. Маринов публикува в сборника „Преплетените истории на Балканите” т. 1, своята студия „В защита на родната реч: стандартизирането на македонския език и българо-македонските лингвистични полемики”, (с. 418-483). Още от заглавието възниква въпросът: В защита на чия родна реч ще пледира авторът? След като прави исторически преглед на десетки публикации  „за” и „против” т.нар. македонски език, Маринов отстоява тезата, че  от края на 19 век той вече е… „отделен славянски език”. Още оттогава е съществувала „специфична езикова традиция”. По-късно, дори Югославското кралство след 20-те и 30-те години на XX век, било „толерирало” македонския като… „южносръбски диалект”. Вече след 1944 г. била осъществена т.нар. „кодификация”, подир която бил утвърден стандартизираният македонски език. А днес „поне за специалистите било ясно, че македонският не е диалект”. Социолингвистичните критерии доказвали абсурдността на българското твърдение, че той е „писмено-регионална норма на българския език”. Странно е как докторът по история и философия е станал специалист-езиковед?...

В статията си „Прочута Македонийо, земьо на Александър” (2017) Маринов пък внушава, че македонците се били идентифицирали като такива в резултат на „българската пропаганда”, която била преследвала „иредентистки цели”.

Друг, не по-различен случай, по начин на „научно” изразяване,  е неговото идейно другарче и възпитаник на Соросовия централно-европейски университет в Будапеща г-н Стефан Дечев. Той също така повтаря в упоение неолибералните мантри на своите идейни попечители от Запад и настървено брани светая светих на скопския македонизъм. Дечев е залял със своите халтураджийски писания едва ли не всички нашенски и македонски медии. В тях той безогледно оплюва  българските учени-„динозаври”. Самият той не бил езиковед, но редно било да признаем македонския „язик”. Да се оставела историята, но на… „правилните” историци. Даже за Коминтерна нещата не били съвсем така, както ги представяли някои учени глави у нас. Кое не е така,  след като от 1922 г. ВМРО е подложена на постоянен натиск от Коминтерна, включително с подписването на т.нар. Майски манифест през 1924 г., където вече е „измислен” т.нар. „македонски народ”, а през 1925 г. е учредена болшевишката ВМРО (обединена), която е инициатор на Резолюцията на Коминтерна от 1934 г.  Историята ни с Македония не била обща, а „споделена” - твърди Дечев, позовавайки се на небезизвестната македонистка мантра. И още - Кирил и Методий „зорлем” били определяни като български просветители и т.н., и т.н. Това са само част от папагалските каканижения на нашенския запален македонист.

Хорът на виртуалните влъхви

В края на януари т.г. соросовият интернет-портал „Маргиналия” организира виртуална дискусия „Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие”, с участието на нашенски и чужди (основно неолиберални) „капацитети” по щекотливата тема. Сред тях особено изразително се откроиха със своите „модерни” папагалщини т.нар. „софийски македонисти”, по-точно: антибългарски безродници и глобалисти.

Александър Кьосев с интернационално опиянение наблегна върху… „мултиперспективния идеал” и „мултиперспективното четене на историята”. По-важна била „прекъснатостта от приемствеността” при този прочит. Кьосев имал македонско потекло, но страшно много се дразнел, когато чуел думите „българщина” и „корени”. Единствено правилен и истински бил „мултиподходът” към историята, който той бил наследил от македонското си потекло.

Преминалият на нова хранилка във Виенския институт за хуманитарни науки Димитър Бечев,  след като установи, че „България не е наясно какво иска от Македония”, запита защо Бойко Борисов не е обуздал т.нар. патриоти и не е оставил „вратичка на Зоран Заев”. И още - каква била тази претенция за някакъв си говор на омразата от Скопие, което било някакво неясно и „обтекаемо понятие”?...

Върхът на неолибералните изстъпления обаче  беше „откритието” на бившия съветник на президента Жельо Желев по етническите въпроси и специалист по „изобретяването” на помашки етнос Михаил Иванов, според когото в България имало „етнонационализъм”, който се отразявал върху официалната позиция на страната ни към Северна Македония.

Кипи „модерен” труд

И се получава нещо доста странно. Като български историк и възпитаник на парижкото Ecole des Hautes…  Чавдар Маринов еднакво успешно  повтаря либералните мантри на своите западни настойници и националистическите клишета на върлите македонисти от Скопие. Еднакво добре припява по французки, че и по… „македонцки” банално известните догми на неолиберализма и македонизма.

Неговият съмишленик Стефан Дечев, като върл приятел на скопските македонисти и спец по кулинарните специалитети, и по върлите нашенски питиета, продължава неуморно да  сипе меродия във всяка политическа манджа и да дава безплатни съвети на нашенските политици по казуса Македония.

Вече за внушителната кохорта от неолиберални спецове и експерти по македонската тема и т.нар. „мултикултурализъм” да не говорим. Но се получава нещо странно, ако ли не  конфузно. Една огромна върволица от нашенски историци и лингвисти, политолози и какви ли не още, повтарят като папагали идеологическите мантри на Соросовите университети и колежи, раздават наляво и надясно „компетентни” съвети на нашенските управници и политици. Ако решим да разберем кои са тези люде,  сигурно ще ни се завие свят, след като узнаем що народ се труди … срещу България. Ето все пак имената на някои от тях: Ивайло Дичев, Албена Хранова, Красен Станчев, Деян Кюранов, Евгения Иванова, Александър Везенков, Даниел Смилов, Антоний Тодоров…

* * *

А сега, уважаеми дами и господа, другарки и другари, както би казал проф. Л. Георгиев, да си представим, че не сме в дискусионна или конферентна зала, нито във виртуалното пространство на „Маргиналия”, а на най-голямата жива изложба на екзотични папагали. Да речем:  какаду, жако, ара джулс, еклектус и т.н. И докато се разхождате, а всички красиви, умни и интелигентни птици запеят едновременно, какво чувате? Песен? Айде, стига!


 

За българската държавност и „неотложността за нейното възстановяване“

Е-поща Печат PDF

Размисли за посещението на Волоколамския митрополит

Антоний, заместник на руския патриарх Кирил, в България

Митрополит Антоний пристига в България на 5 декември 2022 г. и може би българската общественост нямаше дори да разбере за пребиваването му, ако по време на отслужването на архиерейската Света литургия с негово участие по случай храмовия празник на руската църква “Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ и 70-годишнината на подворието на Руската православна църква (РПЦ), тълпа български и украински (под)будители не бяха блокирали свободния достъ и движението пред църквата, развявайки плакати с надписи: „Тук не е Москва“ и „STOP PUTIN, STOP WAR“. Сред блокираните в църквата се оказаха посланика на Русия в България Елеонора Митрофанова, висш дипломат от посолството на Беларус, посланиците на Македония и Сърбия, много граждани. Българската полиция, по всяка вероятност е наблюдавала отнякъде мероприятието, но не се намеси, допускаме, за да не я свързват с възможните последици. Въпросът дълг или привилегия е охраната на обществения ред от полицията в България, при провеждане на политически мероприятия с потенциал да бъде нарушен, отново не получи задоволителен отговор. А и никой не го очакваше.

При нормални обстоятелства едва ли бихме отделили време и усилия за обсъждане на изглеждащи на пръв поглед протоколни прояви, каквито са отбелязване годишнина от изграждането или именуването на даден обект. Но определени изяви на българската политическа сцена, свързани с посещението на архимандрит Антоний, привлякоха вниманието и са повод за настоящия коментар. За какво иде реч?

От протоколите на Народното събрание научаваме, че в декларация от името на парламентарна група на „Демократична България“ (ДБ), прочетена на 6 декември 2022 г. в НС от Кремена Кунева, се заявява, че посещението на руското духовно лице имало за цел да „притиска“ Българската православна църква да признае статута и наименованието на църквата на Република Северна Македония, определени с „томос“ от Сръбската църква през май т.г., с който се признава автокефалияна Македонската православна църква, именувана – Охридска архиепископия.

Този акт на Сръбската църква бе обявен от някои църковни среди като противоканоничен. Ефектът от издаването на томоса от Сръбската църква не би могъл да се изследва без да се отчете факта, че също през май 2022 г., по своя линия, Вселенската патриаршия, в рамките на предоставените й от канона правомощия, признава православната църква на Република Северна Македония за автокефална под името Охридска архиепископия, съгласно съобщение на интернет страницата на самата Патриаршия.

Съвсем естествено, на 21 юни 2022 г. Светият Синод реагира и съобщава, че Българската православна църква е разгледала писмото на Вселенския патриарх Вартоломей и на Сръбския патриарх Порфирий относно каноническия статут на Православната църква на Северна Македония. В отговора Българската православна църква - Българска патриаршия с благодарност към Бога и духовна радост приветства решенията за вдигане на схизмата и влиза в канонично и евхаристийно общение с Православната църква на Северна Македония. Синодът не използва името, с което Северно-Македонската църква е призната за автокефална и съобщава, че въпросът за името на Православната църква на Северна Македония остава да се решава допълнително. Което е елегантен начин Синодът да заяви, че това име е неприемливо и да напомни за резервите си към използването на името „Охридска архиепископия“ от друга църква.

Има ли основание Синодът да формулира подобна резерва? Известно е, че в периода 9-11 век, Християнството е новата вяра въведена в България като официална религия с акт на държавната власт. Към 927 г. България e вече повече от половин век християнска страна. На този фон заслужава може би да припомним случилото се през 1020 г., когато византийският император Василий II Българоубиец с грамотата нарежда: „Охридската архиепископия управлява всички български епископства, които при царете Петър и Самуил се владееха от тогавашните епископи...“

С оглед случващото се в между църковните отношение на Балканите през 2022 г., за част от което стана дума по горе, се налага да припомним някои предложения, оценки и изказани мнения от представители на църковните и светски среди в България, които ще формират атмосферата, в която ще продължи диалога по последиците от посещението на Волоколамския митрополит Антоний в България.

В декларацията пред НС, „Демократична България“ оценява посещението на Волоколамския митрополит Антоний, заместник на руския патриарх Кирил и председател на външния отдел на Руската православна църква като „нарушаване на националната сигурност“ на България; призовава се ДАНС да наложи ограничителна мярка за недопускане на руския духовник на територията на България, очевидно със задна дата. Критици на посещението твърдят, че Митрополит Антоний е пристигнал в България без покана от Българската православна църква, което било нарушение на църковния ред. Българският патриарх Неофит бил отказал среща с Митрополит Антоний, като липсва информация кога и как е поискана такава среща. Намеква се, че представител на висшия клир заемал политически позиции в подкрепа на руската агресия, без яснота какво точно се има предвид и без всякаква връзка с ясно дефинираната цел на посещението на Митрополит Антоний в България – отбелязване годишнина на храмовия празник на руската църква “Св. Николай Мирликийски Чудотворец” в София!

Архимандрит Вассиан, представител на руския патриарх в България, в рамките на предоставените му правомощия на представител на руския патриарх, е отправил покани за отслужването на архиерейската литургия по случай храмовия празник на руската църква, до Волоколамския митрополит Антоний от Руската православна църква, до Ловчанския митрополит Гавриил и Мелнишкият епископ Герасим, главен секретар на Светия синод на Българската православна църква, както и до други лица, български и чуждестранни граждани. Всички са се отзовали и са взели участие в богослужението.

Питаме се дали една възпоменателна литургия има потенциала да се превърне за часове в светска хроника, с неприятен привкус, ако в кръстословицата липсваше модерната, тежаща с хилядолетната си история и заемаща почти половината от земната повърхност дума Русия? Едва ли? Изследвайки източниците на новини за посещението и проявите на Волоколамския митрополит Антоний в България, прави впечатление, че те достигат до българската общественост, адресирани и формулирани от средите възползвали се от посещението, в преследване на свои интереси и цели.

Волоколамският митрополит Антоний на 6 декември т.г. е успял да се срещне и със Симеон Сакскобургготски, научаваме от съобщения на сайта на Московската патриаршия и от интернет страницата на Симеон II. Срещата се е състояла в двореца „Врана“ и на нея са присъствали руската посланичка у нас Елеонора Митрофанова, заместник-председателят на отдела за външни църковни връзки на Руската църква (ОВЦС) протоиерей Игор Якимчук, предстоятелят на руското подворие в София архимандрит Вассиан Змеев. Не бихме могли да оставим без коментар съобщението, че от името на руския патриарх Кирил митрополит Антоний е благодарил на Симеон Сакскобургготски за усилията му за укрепване на отношенията между Българската и Руската православна църква, като е отбелязал „приноса му за запазване единството на БПЦ и укрепването на позициите ѝ в българското общество,както и личния принос на главата на Царския дом на България за укрепване на отношенията между Руската и Българската православна църква“. Не се съмняваме, че българският Свети синод и българският патриарх имат място в процеса за „запазване единството на БПЦ и укрепване на позициите й в българското общество“ и, че те биха могли да допринесат за това. Но се питаме, те ли ще съдействат на Симеон II, ако ги покани? Гостите са се възползвали от щедрото гостоприемство на домакина и са разгледали православния параклис в Двореца „Врана“, където са се помолили за здравето на Царския дом и българския народ.

Трудно ни е да скрием и изненадата си от „новината“, че Симеон Сакскобургготски е приел митрополит Антоний в двореца „Врана“ в качеството си на главата на Царския дом на България. Този наш прочит на събитията се потвърждава от съобщението за срещата, публикувано в интернет страницата на Симеон II, където четем „Негово Величество прие делегация от Руската православна църква, която е в София за 70-годишнината на Подворието и празника на Храма „Св. Николай Мирикийски Чудотворец“ Симеон II изпрати благопожелания до главата на Руската църква“.

Посещението на Волоколамския митрополит Антоний в България постави без съмнение на изпитание фундаментални проблеми, имащи отношение към оцеляването на българската нация. Отново и отново се питаме: България държава ли е? Суверенна и независима ли е? Или е територия, притисната отвсякъде от кандидат-владетели? Каква форма на управление има държавата ни и кой я управлява – цар, президент, министър-председател или пъдар, наблюдаващ усвояването на „евроатлантическите ценности” от туземното население, от някоя Евроатлантическа столица?

Бихме искали да вярваме, че предложените размисли върху някои изяви на духовната и светска власт в България, ще привлече вниманието на мислещата част в българското общество върху състоянието на държавността и крещящата необходимост от нейното възстановяване.

 

НАПРЕД, ДЕЦА НА РОДИНАТА!

Е-поща Печат PDF

Днес, на 15 май 2012 г., социалистът Франсоа Оланд встъпва в длъжност като президент на Република Франция. Вестта за победата го завари миналата неделя сред ликуваща тълпа симпатизанти в столицата на департамента Корез – град Тюл, Централна Франция, където от 2001 до 2008 г. е бил кмет. Веднага след това Оланд отлетя за Париж. На Площада на Бастилията го посрещна стохиляден митинг с развети червени знамена, червени рози и шампанско.

 

Никога повече фашизъм!

Е-поща Печат PDF

11 април – Международен ден на бившите концлагеристи, политически затворници и пострадалите от фашизма и войните

На 10 април т.г. в град Раднево, в родната къща на поета-антифашист Гео Милев, бе отбелязан Международния ден на бившите политически затворници, концлагеристи и пострадалите от фашизма и войните. На тържеството присъстваха председателят на УС на Българския антифашистки съюз Евгений Белий, членът на НС на БСП Николай Белалов, председателят на Областния съвет на БАС в гр. Стара Загора Трифон Митев, председателят на Движението на ветераните в БСП – град Стара Загора Донка Черковска, председателят на Общинския съвет на  БАС в град Раднево Зюмбюлка Иванова, председателят на Областното ръководство на ПП „Нова Зора” в град Стара Загора Николай Атанасов, председателят на Общинския съвет на БСП в Раднево Красимир Кънев, поетът Петър Андасаров, общественици и граждани на града.

Почетена бе и паметта на починалата на 31 март 2023 г. английска писателка Мерсия Макдерморт – историк, автор на книги за Васил Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански, на „Български народни обичаи“, на История на България на английски език, и на последната й публикувана книга „Имало едно време България“.

В словото си председателят на БАС Евгений Белий припомни какво е значението и ролята на този ден днес, как и защо е обявен, защо трябва да бъдем бдителни и да не позволяваме да се възроди отново фашизма.

В честването взе участие и поетът Петър Андасаров, който прочете свои стихове, посветени на децата-герои от антифашистката борба. Прожектиран бе и филмът „Гранитово”, създаден по едноименната поема на поета Лъчезар Еленков, бивш председател на БАС и главен редактор на в. „Жарава”, който за съжаление почина през 2020 г.

Антифашистите и симпатизантите на БАС и БСП от град Раднево изразиха своята твърда решимост да отстояват мира и неутралитета на страната ни.

Нека звънът на камбаните от „Бухенвалд” бъде зовът за борба срещу надигащия се неофашизъм, за да не се повтарят ужасите от ХХ век. Нека помним думите на Юлиус Фучик: „Хора, бдете!”.

 

 

ГАВРА С БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Е-поща Печат PDF

Нормално е в транспортните средства, които пресичат границите на България, съобщенията да се правят най-напред на български език, а след това и на други езици, когато е необходимо. Но обявяването на станциите в метрото в София и на английски език е всъщност гавра! И то най-напред с мнозинството българи, които пътуват, защото вече открито и умишлено се насажда усещането, че не се намираме в България...

Както е известно, освен смисъла на думите, във всеки език има и музикалност. И тя изразява духа на неговите носители, духа на нацията, която го е създала и развива по-нататък.

Къде другаде освен в България имаме законното право да защитаваме и да продължаваме нашия национален дух и традиция?

 


Страница 440 от 638