Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СВОБОДАТА НА ДУХА РАЖДА СВОБОДА

Е-поща Печат PDF

Всъщност Клисура не е онази Клисура, която знаем от историята. Този град се различава от другите подбалкански градове, характерни с възрожденската си архитектура. Клисура не е Клисура. Най-старите й къщи са на сто и няколко години. Онази Клисура, която имам предвид, е останала цялата под тъмните пепелища след Априлското въстание. Но именно тя е жива в народната памет. В стаята на Павурджиевата къща, където апостолите Волов и Бенковски образуват революционния комитет,  с необикновена сила са звучали думите на клетвата: „Заклевам се в името на всемогъщаго Бога, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан. Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание.“ Четирикрако столче с бяла бродирана покривка, на която стоят върху разтворена книга кръстосани пистолет и кама.

 

ЗАКОН И МОРАЛ

Е-поща Печат PDF

Доц. Пламен ДамяновЧесто сме свидетели на скандали, в които присъстват  политици, управляващи и други обществени фигури, замесени в злоупотреби, свързани с присвояване на пари или имоти. Неизменно се споменава от самите тях или от техни защитници, че действията им са напълно законни. Политическите им опоненти (често имитиращи опозиция), обикновено също потвърждават, че действията им са законни,  но не били морални. Замислям се – що за закони са тези, при които дадено деяние може да е законно, но неморално?

Определено смятам, че законите трябва да съответстват на моралните норми. Тяхната функция е да регулират обществените отношения. Законите не трябва просто безропотно да се спазват, ако са несправедливи, т.е. неморални и разрушават отношенията между хората. Такива например са законите, които спазват “правата” на бандитите, а не на пострадалите (вече има немалко хора хвърлени в затвора, които са оказали съпротива при нападение). Също така престъпниците, ограбвали националните богатства на България чрез източване на банки и предприятия, на практика са закриляни от законите по максимата – не е морално, но е законно!

Подобни закони не бива да се търпят, а да се променят в съответствие с морала и необходимата справедливост. Това се отнася и за законите, които засягат злоупотребите със служебно положение за собствени облаги (каквито примери има със закупуване на имоти по занижени цени). По същата логика за тях се твърди – не е морално (разбирай несправедливо), но било законно? Нима такива „закони” трябва да се спазват, вместо да се променят. Съответно, тези които са призвани да ги променят, а не го правят, не са ли съучастници в узаконяване на престъпна несправедливост спрямо честните отрудени хора. Така чрез парламента не се ли узаконява грабежа и бандитизма?

Има и такива закони (вече прокарани в някои евро-атлантически страни), които директно водят до морална и физическа деградация на личността. Това например са „нормативните актове”, узаконяващи перверзиите чрез еднополови бракове, насочени срещу природата и хилядолетните морални устои на всяко нормално общество.

Бих дал по-ярки примери от историята за закони, които не само са несправедливи, но и престъпни, като спазването им е престъпление. Такива са някои расови закони в хитлерова Германия, в Османската Империя (например кръвния данък) и др. Ето защо моралните норми задължително трябва да влязат в законите, иначе последните са вредни за обществото и водят до неговата деградация и разпад.

Когато има несправедливи закони, противни на моралните норми в обществото, то те са негодни и насочени срещу нормалните трудови хора. Такива „закони” всъщност са беззаконие, те са антисоциални и предопределят нестабилност и разлом в обществото. Необходимо е несправедливите закони незабавно и без колебание да се променят в съответствие с обществения морал. Ако тези, които трябва да направят това, не искат или не могат да го правят, тогава трябва да бъдат отстранени и заменени с морални законодатели, имащи отговорност пред своя народ.

 

Доц. Пламен Дамянов

ИИОЗ-БАН


 

 

Никога повече фашизъм!

Е-поща Печат PDF

11 април – Международен ден на бившите концлагеристи, политически затворници и пострадалите от фашизма и войните

На 10 април т.г. в град Раднево, в родната къща на поета-антифашист Гео Милев, бе отбелязан Международния ден на бившите политически затворници, концлагеристи и пострадалите от фашизма и войните. На тържеството присъстваха председателят на УС на Българския антифашистки съюз Евгений Белий, членът на НС на БСП Николай Белалов, председателят на Областния съвет на БАС в гр. Стара Загора Трифон Митев, председателят на Движението на ветераните в БСП – град Стара Загора Донка Черковска, председателят на Общинския съвет на  БАС в град Раднево Зюмбюлка Иванова, председателят на Областното ръководство на ПП „Нова Зора” в град Стара Загора Николай Атанасов, председателят на Общинския съвет на БСП в Раднево Красимир Кънев, поетът Петър Андасаров, общественици и граждани на града.

Почетена бе и паметта на починалата на 31 март 2023 г. английска писателка Мерсия Макдерморт – историк, автор на книги за Васил Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански, на „Български народни обичаи“, на История на България на английски език, и на последната й публикувана книга „Имало едно време България“.

В словото си председателят на БАС Евгений Белий припомни какво е значението и ролята на този ден днес, как и защо е обявен, защо трябва да бъдем бдителни и да не позволяваме да се възроди отново фашизма.

В честването взе участие и поетът Петър Андасаров, който прочете свои стихове, посветени на децата-герои от антифашистката борба. Прожектиран бе и филмът „Гранитово”, създаден по едноименната поема на поета Лъчезар Еленков, бивш председател на БАС и главен редактор на в. „Жарава”, който за съжаление почина през 2020 г.

Антифашистите и симпатизантите на БАС и БСП от град Раднево изразиха своята твърда решимост да отстояват мира и неутралитета на страната ни.

Нека звънът на камбаните от „Бухенвалд” бъде зовът за борба срещу надигащия се неофашизъм, за да не се повтарят ужасите от ХХ век. Нека помним думите на Юлиус Фучик: „Хора, бдете!”.

 

 

БЕЗРОДНИЦИ ГЛОБАЛИСТИ БРАНЯТ МАКЕДОНИЗМА

Е-поща Печат PDF

Или кои са нашенските душеприказчици на скопските македонисти и какви са техните „аргументи” срещу България


След като България наложи вето върху приемането на Северна Македония в Европейския съюз,  почти веднага последва едва ли не цяла лавина от възмущения и полемични статии на т.нар. нашенски „либерални хуманисти”. То не бяха подписки и протести, обръщения, открити писма и какви ли не още писания. Госпожите и господата “елитни”  политолози, историци, етнолози, културни антрополози и пр. не били съгласни, че  държавата на роднинските ни  съседи „не се справя със своето минало”. Те не смятали, че т.нар. „македонска нация” била резултат на „етнически и езиков инженеринг”. Макар и да приемали понятието „обща история”,  скроените по европейски образец пишман  „научници”   не можели да се съгласят с  „официализирания разказ за миналото на България”. Още - „нелепа” била посочената в Меморандума за отношенията ни със Северна Македония „бройка” на жертвите, с които титовисткият режим е конструирал  т.нар. „македонска идентичност”. Проблем било „романтичното и митологично мислене, остарялото разбиране за националната ни история” на “изостаналите”  български учени, които не са повишили експертното си равнище, сиреч своята професионална квалификация.  Поради  тези, и какви ли не още мотиви,  представителите на т.нар. Българска общност за либерална демокрация (БОЛД), почти ултимативно обявиха, че страната ни „без  отлагане трябва да даде „зелена светлина” за приемането на Северна Македония в ЕС.

Новите идеологически цербери

Прочее, тази привидно спонтанна кампания не е от вчера или  днес. Тя върви вече няколко години подред. Преминали по някоя и друга  специализации из университети и факултети на Джордж  Сорос,  тези люде сипят с менторско настървение своите „научни”  мантри, раздават „компетентни”   поучения  и съвети „от последна инстанция”. Те  са си присвоили неписаното право да  правят „нов прочит” на историята; да се  дразнят от „ретроградните сили”; да анатемосват неудобните им „дискурси”;  да сочат  какъв следва да бъде „правилния разказ” за миналото, че дори… как да изглежда евентуалното ни бъдеще.   С една дума, подобно на някогашните идеологически цербери от времето на соца,  тези пазители на либералните догми примират от страх да не би върху тях да падне някоя прашинка, която да им развали „демократичния” рахатлък.

Kаквото повикало, такова се обадило

Така през 2009 г. в  Париж излиза на френски език книгата на Чавдар Маринов „Македонският въпрос от 1944 г. до днес. Комунизмът и национализмът на Балканите”, която през 2013 г. е издадена  в Скопие  с марката на  фондация „Отворено общество”. През 2020 г., пак там, се появява  второ „некомерсиално”  издание на същата книга (!).

По всичко изглежда, че  Маринов е избрал тази тема неслучайно, след като си е поставил за цел да разобличава т.нар. „комунистически национализъм”. Няма що - това си е „апетитна хапка”. Друг е въпросът кой му е подхвърлил тази „стръв”. Но след като сам се обявява за привърженик на „едностранчивия антикомунизъм”, всичко отива на мястото си.

И каква я е забъркал в своя „научен” опус историкът-„еретик”, както го е разхвалил белгийският професор Раймонд Детрез? След като разгромява на бърза ръка непоследователната позиция на бившата БКП и „предателството” на Георги Димитров по македонския въпрос (отдавна изтъркана тема!) Ч. Маринов се захваща с… „Живковисткия национализъм”. На близо 200 страници той „изследва”  неговите превъплъщения. По-точно -  манипулира факти, имена и събития, за да ги вкара в своята  политическа матрица. Така, след като обявява Живков за „генерален секретар” на БКП от 1956 г., което е неточно и невярно (с.62) и установява, че в началото на 60-те години на 20 век в България  бил „цялостно реабилитиран традиционният български национализъм спрямо Македония” (с.70), Маринов взаимства клишета и фалшификации на скопската пропаганда. Т.нар. честване на Климент Охридски през 1965 г. у нас, според него, „имало жесток националистически характер” (с. 79). През 1979 г. „София била българизирала гроба на св. Кирил в Рим” (с. 114). В издадения през 1968 г. сборник на БАН „Македония. Сборник документи и материали” имало „дълъг списък от личности, които били присвоени от югославска Македония” (с. 116) Докато творчеството на Димитър Талев било „в услуга на държавно-партийната пропаганда”. (с. 146)

Интересна е „оценката” на Ч. Маринов за титовистката и българската позиция към Македония по време на тоталитаризма. Така „югославската позиция била поставена върху модерността на нацията, с… езика на човешките права”, докато българската била „популистка, с есенциалистически (т.е. схоластични) възгледи” (с. 104).

По-любопитното е, че в „модерния” опус на Маринов няма нито ред за това как след 1944 г. в титова Югославия е била конструирана с насилие и брутална  пропаганда т.нар. македонска нация. Единственото „свидетелство”  за този период е едно изречение на покойния скопски академик Иван Катарджиев, според когото „за хомогенизиране на македонското национално чувство били прилагани репресивни методи” (с. 39)

Още по-любопитно е, че Маринов в своето съчинение  едва ли не през ред се занимава с т.нар. „македонско малцинство”  у нас. Негова болезнена грижа е легализацията на незаконните ОМО-вски организации. Чрез манипулативни анализи върху преброяванията в Пиринския край  иска на всяка цена да открие по възможност повече „етнически македонци” в България. При това всеки път той  си служи  с „модерната” неолиберална „методология”. Като цитира погрешно мантрата на Бжежински, че „национализмът е последно убежище на комунизма” и я приписва на Адам Михник, Ч. Маринов прави свой научен „принос”, обявявайки го за „природна среда” на комунизма. Добре, но защо все пак Живков е представен като най-големия теоретик на класическия  буржоазен шовинизъм? Така много лесно се оказва, че  Бойко Борисов е изплагиатствал „Живковисткия национализъм”, а Стево Пендаровски го е  използвал, за да анатемоса „българския шовинизъм”. Майтап бе, Уили!

Но и това не е всичко. През 2013 г. Ч. Маринов публикува в сборника „Преплетените истории на Балканите” т. 1, своята студия „В защита на родната реч: стандартизирането на македонския език и българо-македонските лингвистични полемики”, (с. 418-483). Още от заглавието възниква въпросът: В защита на чия родна реч ще пледира авторът? След като прави исторически преглед на десетки публикации  „за” и „против” т.нар. македонски език, Маринов отстоява тезата, че  от края на 19 век той вече е… „отделен славянски език”. Още оттогава е съществувала „специфична езикова традиция”. По-късно, дори Югославското кралство след 20-те и 30-те години на XX век, било „толерирало” македонския като… „южносръбски диалект”. Вече след 1944 г. била осъществена т.нар. „кодификация”, подир която бил утвърден стандартизираният македонски език. А днес „поне за специалистите било ясно, че македонският не е диалект”. Социолингвистичните критерии доказвали абсурдността на българското твърдение, че той е „писмено-регионална норма на българския език”. Странно е как докторът по история и философия е станал специалист-езиковед?...

В статията си „Прочута Македонийо, земьо на Александър” (2017) Маринов пък внушава, че македонците се били идентифицирали като такива в резултат на „българската пропаганда”, която била преследвала „иредентистки цели”.

Друг, не по-различен случай, по начин на „научно” изразяване,  е неговото идейно другарче и възпитаник на Соросовия централно-европейски университет в Будапеща г-н Стефан Дечев. Той също така повтаря в упоение неолибералните мантри на своите идейни попечители от Запад и настървено брани светая светих на скопския македонизъм. Дечев е залял със своите халтураджийски писания едва ли не всички нашенски и македонски медии. В тях той безогледно оплюва  българските учени-„динозаври”. Самият той не бил езиковед, но редно било да признаем македонския „язик”. Да се оставела историята, но на… „правилните” историци. Даже за Коминтерна нещата не били съвсем така, както ги представяли някои учени глави у нас. Кое не е така,  след като от 1922 г. ВМРО е подложена на постоянен натиск от Коминтерна, включително с подписването на т.нар. Майски манифест през 1924 г., където вече е „измислен” т.нар. „македонски народ”, а през 1925 г. е учредена болшевишката ВМРО (обединена), която е инициатор на Резолюцията на Коминтерна от 1934 г.  Историята ни с Македония не била обща, а „споделена” - твърди Дечев, позовавайки се на небезизвестната македонистка мантра. И още - Кирил и Методий „зорлем” били определяни като български просветители и т.н., и т.н. Това са само част от папагалските каканижения на нашенския запален македонист.

Хорът на виртуалните влъхви

В края на януари т.г. соросовият интернет-портал „Маргиналия” организира виртуална дискусия „Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие”, с участието на нашенски и чужди (основно неолиберални) „капацитети” по щекотливата тема. Сред тях особено изразително се откроиха със своите „модерни” папагалщини т.нар. „софийски македонисти”, по-точно: антибългарски безродници и глобалисти.

Александър Кьосев с интернационално опиянение наблегна върху… „мултиперспективния идеал” и „мултиперспективното четене на историята”. По-важна била „прекъснатостта от приемствеността” при този прочит. Кьосев имал македонско потекло, но страшно много се дразнел, когато чуел думите „българщина” и „корени”. Единствено правилен и истински бил „мултиподходът” към историята, който той бил наследил от македонското си потекло.

Преминалият на нова хранилка във Виенския институт за хуманитарни науки Димитър Бечев,  след като установи, че „България не е наясно какво иска от Македония”, запита защо Бойко Борисов не е обуздал т.нар. патриоти и не е оставил „вратичка на Зоран Заев”. И още - каква била тази претенция за някакъв си говор на омразата от Скопие, което било някакво неясно и „обтекаемо понятие”?...

Върхът на неолибералните изстъпления обаче  беше „откритието” на бившия съветник на президента Жельо Желев по етническите въпроси и специалист по „изобретяването” на помашки етнос Михаил Иванов, според когото в България имало „етнонационализъм”, който се отразявал върху официалната позиция на страната ни към Северна Македония.

Кипи „модерен” труд

И се получава нещо доста странно. Като български историк и възпитаник на парижкото Ecole des Hautes…  Чавдар Маринов еднакво успешно  повтаря либералните мантри на своите западни настойници и националистическите клишета на върлите македонисти от Скопие. Еднакво добре припява по французки, че и по… „македонцки” банално известните догми на неолиберализма и македонизма.

Неговият съмишленик Стефан Дечев, като върл приятел на скопските македонисти и спец по кулинарните специалитети, и по върлите нашенски питиета, продължава неуморно да  сипе меродия във всяка политическа манджа и да дава безплатни съвети на нашенските политици по казуса Македония.

Вече за внушителната кохорта от неолиберални спецове и експерти по македонската тема и т.нар. „мултикултурализъм” да не говорим. Но се получава нещо странно, ако ли не  конфузно. Една огромна върволица от нашенски историци и лингвисти, политолози и какви ли не още, повтарят като папагали идеологическите мантри на Соросовите университети и колежи, раздават наляво и надясно „компетентни” съвети на нашенските управници и политици. Ако решим да разберем кои са тези люде,  сигурно ще ни се завие свят, след като узнаем що народ се труди … срещу България. Ето все пак имената на някои от тях: Ивайло Дичев, Албена Хранова, Красен Станчев, Деян Кюранов, Евгения Иванова, Александър Везенков, Даниел Смилов, Антоний Тодоров…

* * *

А сега, уважаеми дами и господа, другарки и другари, както би казал проф. Л. Георгиев, да си представим, че не сме в дискусионна или конферентна зала, нито във виртуалното пространство на „Маргиналия”, а на най-голямата жива изложба на екзотични папагали. Да речем:  какаду, жако, ара джулс, еклектус и т.н. И докато се разхождате, а всички красиви, умни и интелигентни птици запеят едновременно, какво чувате? Песен? Айде, стига!


 

НАПРЕД, ДЕЦА НА РОДИНАТА!

Е-поща Печат PDF

Днес, на 15 май 2012 г., социалистът Франсоа Оланд встъпва в длъжност като президент на Република Франция. Вестта за победата го завари миналата неделя сред ликуваща тълпа симпатизанти в столицата на департамента Корез – град Тюл, Централна Франция, където от 2001 до 2008 г. е бил кмет. Веднага след това Оланд отлетя за Париж. На Площада на Бастилията го посрещна стохиляден митинг с развети червени знамена, червени рози и шампанско.

 


Страница 439 от 628