В препълнената зала „Тържествена“ на Централния военен клуб , в София, в 18 часа на 8 април се състоя Благотворителното представяне на книгата „Живот на един дъх“ от о.з.полк. Тодор Предов – д-р по право.
Обикновено представянето на книга е вълнуващо събитие най-вече за автора и неговите близки и приятели. В тази априлска вечер обаче, то събра като във фокус признанието не само на съмишлениците на д-р Предов, изпълнили докрай местата в залата, но и пълната съпричастност на институции, патриотични организации и граждански сдружения. Словата и поздравителните адреси, грамотите и наградите, следваха неотстъпната логика на едно обществено признание, мотивирано най-вече от патриотичния порив и гражданската ангажираност на автора, подкрепени с разказа за собствения му живот, изживян „на един дъх“.
Побран в 350 страници на една трилогия и разказан с талантливо перо и честноотношение към фактите „животът“ на Тодор Предов прелита с крилете на младостта над детството и юношеството му в родното му село Рогозен , ученическите му години в Бяла Слатина, „прикладните уроци“ на справедливия и строг баща, изградил у него навиците за труд и отговорност. И както се полага на едно скромно и ученолюбиво селско момче, не са подминати изпитанията му от срещата със света на големия град.
Но всичко би било обикновено, дори тривиално, ако в разказа за неговия живот не се оглеждаше острия профил на едно време, преобръщащо обществените пластове с нови идеи и цели, с нови социални азимути., които отприщват неподозирани бентове пред волята и мечтите. „Пагони с трикольори“ е нарекъл тази част от своята трилогия Тодор Предов, може би за да загатне бъдещия път на осъществяване на студента-отличник в строгите коридори на едно министерство, което осигуряваше безпроблемно спокойния, съзидателен труд на българския гражданин, сигурността на държавата и охраняваше безкомпромисно и всеотдайно завоюваните достижения на обществото.
Като оставям на читателите да осмислят, защо не само живота на автора, но и книгата, изпод перото му защо са живот и книга „на един дъх“, аз бих искал да споделя нещо по-лично за представата си от това събитие. Според мен то е толкова значимо, колкото и делото на човека има онези обществени измерения, които го правят събитие, надхвърлящо семейните мащаби на радостта от творческите усилия на патрона на фамилията.
 Древните са вярвали, че човекът е мярка за всички неща. И аз си мисля, че делото и характера на човека Тодор Предов, сигурно могат да бъдат погледнати от различен ъгъл, но лично за мен, те могат да бъдат изразени само с категоричността и едрия мащаб на понятия и думи, като Отечество, дълг, всеотдайност, безкомпромисност...
Животът ме е срещал с много и различни хора, някой от тях като Николай Хайтов, Георги Близнаков, Христо Малеев и други направо надхвърляха представите и мерките за значимост и величина. Мисля си, обаче че по прямота на характера, по откритост и безкомпромисност по отношение на правдата и истината и в същото време по добронамереност, Тодор Предов е висока мярка и пример. Думата разбира се е „еталон“, но тя е чуждица, пък и за жив човек не подхожда. Спомням си че с такива очи съм гледал още само на един човек, приятел и автор на каузата на „Зора“ - непрежалимият Велко Вълканов.
За това, когато на 8 април в зала Тържествена на Централния военен клуб слушах Марш на Опълченците, по текст на Тодор Предов, когато стоплиха душата ми сякаш юбилейните слова на официалните поздравления и адреси, когато гледах другарите му, пък и той самия в опълченските униформи и отличия, аз си мислех за привилегията да имам редом до себе си в делото и в живота, такъв човек, който до сетен дъх ще стои зад бруствера на окопа и който съвсем по Хайтовски, дори главата му да отсекат, пак ще вика „Да живее България“!
За това си позволявам волността да изляза от мярката на отстранеността и да се обърна към съпругата му Марина, към дъщеря му Даниела, към водещият тържеството о.з.полк. Станчо Джумалиев, символично облякъл за случая униформата на щабскапитан от Императорската армия на Негово Величество Цар Александър II Освободител; към другаря му Огнян Маринов, председател на НД „Традиция“, към неподражаемия майстор на кортици и ножове – Коликов, от Пловдив, към Любен Виденов, представящ от трибуната Интелектуален кръг „Зора“, както и към всички които почетоха Благотворителната премиера на книгата „Живот на един дъх“, и които знам че обичат, уважават и ценят делото на Тодор Предов – нека го прегърнат, да стиснат десницата му и да го уверят, че той е тяхната непомръкваща гордост. Бих искал дадобавят и онези думи, които ми убегнаха, а си струваше да бъдат написани на белия лист.
За това слагам името си на свидетел на електричния блясък на вълнението, което изпълваше тържествено зала „Тържествена“ в Централния военен дом на 8 април т.г.
Уважаеми г-н Ангелов,
Уважаеми г-н Ишев,
Драги родственици
на инж. Стамен Стаменов,
Уважаеми участници
в това мило тържество,
Благодаря за честта да споделя радостта от вашия празник – 140 години от създаването на държавната администрация, отговаряща за изграждане на пътищата в България – едно важно начало в следосвобожденския път на Отечеството ни. Сложен е този път. Не само защото ключът за него, който по право държат историците, не винаги отваря Триумфалната арка на правдата и истината от пожълтелите страници на историята, която, както са забелязали още древните, се пише от победителите. Българският писател Чудомир, известен не само със своите художествени и словесни достижения, в своя афористичен стил заявява, че докато истината се наведе да завърже връзките на обувките си, лъжата вече е успяла да обиколи земното кълбо.
В този смисъл, 3 април, лично за мен, като човек, който сравнително често и отблизо е общувал с инж. Стамен Стаменов, е особен ден. Защото към гордостта от този празник се прибавя и радостта от победата на правдата, от реванша на истината, която все пак застига лъжата, надмогва конюнктури и указания, и утвърждава с мемориален знак като този, своята тиха победа.
Прекрасен е този мемориален знак, творение на скулптора Петко Генов. Прекрасна е осъществената инициатива на Камарата на строителите, защото с нея се отдава заслуженото към делото на един от хилядите строители на съвременна България, на онази България, която, уви, безславно загубихме. Онази България, за която вече 33 години лъжата усърдно убеждава света и новите поколения българи в нейната нищета, нищожност и социалистическа убогост. Онази България на съзиданието, на която е свидетел цялата строителна гвардия, дошла днес да почете паметта и признанието за всеотдайността и вярата на своя прославен генерал - инж. Стамен Стаменов. А чакат забравени и загърбени от светлината на истината за собствения им живот и дело, цяла плеяда ръководители на могъщия и славен някога Национален транспортен комплекс, начело с министър Васил Цанов, с Величко Величков, със Стоил Фердов, с прослевените със своите дела генерални директори на транспортни обединения като ген. Захари Захариев, легендарният началник на БГА „Балкан“, инж. Славчо Първанов на СО „МАТ“, инж. Йосиф Смилов на БДЖ, инж. Трифон Пеевски на СО „Автомобилен транспорт“ и мн. др.
На тази мемориална плоча с вещина е изобразен вдъхновеният образ на инж. Стамен Стаменов, но по-съвършен от този барелеф бе самият човек. Аз не познавам друг, който като израз на своята вътрешна убеденост и отдаденост, се преобразяваше всеки път, когато идеше реч сътвореното да говори вместо него. В такива мигове той целият засияваше и само песен можеше да изрази преклонението му пред великия строителен гений на народа ни. Тогава запяваше с неподражаем глас високо и открито любимата своя песен - „Хей, поле широко, хей, Балкан, ти роден наш!“
Уважаеми приятели,
Благодаря ви за този 3 април, в който възкръсва надеждата, че истината все пак ще победи, защото е казано: „Не в силе Бог, а в правде!“
Пожелавам сили и търпение на гвардията, достойни строители и транспортници, които отдадоха без резерв и без съжаление силите си за преобразяване на България. Нека знаят и вярват, че България ще пребъде като продължение на тяхното дело и техния безпримерен живот.
Минчо Минчев
|
На 2 април 2021 г., внезапно си отиде от нас Тодор Коруев - достоен българин, човек с топло сърце, непримирим към неправдата, непреклоним пред незгодите, дух свободен, непризнаващ прангите на лъжата и притворството.
Роден в Момчилград на 24.11.1942 г. Тодор Борисов Коруев имаше в живота си един несменен ориентир – истината, великата звезда във високия небослон на неговата съвест! И нищо не съумя да затули в живота му нейната вдъхновяваща светлина. Тя грееше в истините за Родопа, за Тракия, за България, за идеята и бъдещето... И в този безмълвен ипостас на любовта и болката, на честта и достойнството, на българския път през историята, той чуваше как глухо скърцат главините на времето, и как коравите спици на дни и години намотават слава и възходи, погроми и падения. Тодор Коруев имаше око и сърце за светлите кръгописи на надеждата и ухо за глъхнещите във всекидненната немара спасителни вопли на рода и традицията. И всичко онова, което беше неговия свят, се трансформираше и като наша болка и радост. И ни правеше по-българи, и по-корави, и по-непреклонни.
Израснал в многолюдно семейство, възпитан в уважение към труда и трудолюбието, към дарбата, която с родопски многоцветия увенчава с хубост всяко начинание, в името на доброто, Тодор Коруев бе зареден още в юношеските си години с високопродуктивната енергия на своите учители от Момчилградската гимназия. Развил безспорния си талант на задълбочен изследовател на родопския дух, на проникновен публицист и литературен авторитет, той остави дълбока следа в живота на всяка редакция, на всяко издание и издателство, през които преминаха дните му. Културните страници на в. „Дума“, по времето, когато Тодор Коруев наблюдаваше отдел „Култура“ и сам бе мярка за принципност и взискателност, са неизличими в съзнанието на всички, които знаеха и осъзнаваха какво е да служиш на идеала и на традицията, които едновременно и възвисяват, и приземяват човека.
Със своите заредени с блестящ темперамент статии и рецензии, с дълбоко проницателните си анализи на важни събития и процеси в България и в света, Тодор Коруев най-естествено се нареди и до най-значимите имена на анализатори и автори на в. „Нова Зора“.
Днес ни боли от неговата загуба, защото осъзнаваме, че без него осиротяваме не само ние. Осиротяваме всички - и колегите от в. „Тракия“ и в. „Дума“, от сп. „Везни“ и изд. „Захарий Стоянов“. Осиротява и великата кауза на правдата и любовта към Отечеството, на волята за промяна и брод към бъдещето. Отиде си един верен и безпощаден боец от фронтовата линия срещу лъжата и майкопродавството. И трагичната вест ни застигна внезапно като пролетен гръм. Застигна ни във времена, когато надеждата избуява и глъхне, когато облаците затулват слънцето и топлият пролетен дъжд внезапно преминава в сняг.
Боледува светът. Но остава примерът на един човек, за който думите имаха смисъл само ако разобличават лъжата и безродството. Остава ни надеждата и отговорността, да бъдем достойни за високата чест, с която ни дари живота.
Да, познавахме Тодор Коруев, бяхме щастливци, надарени от случая да бъдем негови съвременици.
Сбогом, приятелю!
...И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем:
Тя е цялата европейска земя. И ако за една Голгота, непременно е нужен един връх, ние ще го назовем: Македония.
П. К. Яворов
Народният поет Иван Вазов, най-чувствителният кардиограф на българската съдба, писа през 1884 година в стихотворението си “Не даваме я!”:
Не даваме я, не - земята мила,
земята на светите ни отци.
Не даваме праха на Самуила,
ни славата на двамата светци!
Пак той, в стихотворение, посветено на смъртта на Дамян Груев, изрази най-дълбоко чувствата на българите от свободните предели на родината, които усещат и върху себе си веригите на своите братя по кръв.
|
