Нова Зора

Многозначността на всичко, което се случи при честването на 151-та годишнина от рождението на големия български революционер и радетел на българщината Георги Николов Делчев – Гоце, тепърва ще бъде изследвана. Но някак внезапно, тя извика в съзнанието ми разказа на проф. Емил Георгиев за едно признание на изтъкнатия „историчар“ акад. Блаже Ристовски. На конгреса по славистика във Варшава, през далечната 1973 г., ръководителят на македонските учени в Скопие, атакуван със съкрушаващи аргументи от проф. Емил Георгиев, заради неверните твърдения за някаква нова македонска нация, губи самообладание и примирително признава: „Ела в Македония да бъдеш българин, ако смееш. Ти лежал ли си в затвора за българско име? Не си. А аз съм лежал две години!“

Някой идеен потомък на Светозар Вукманович-Темпо, палачът на българите от Вардарска Македония, навярно би казал: „Блаже Ристовски е имал късмет. Леко се е отървал!“

В жестокия мартиролог на българщината в Македония и до днес има понятия и названия, които мигом изправят косите на всеки край Вардар, който таи в сърцето си въгленчето на родовата памет. Защото те са неизтриваеми знаци от топографията на едно чудовищно и нечувано мъченичество, пред което бледнеят и тайните архиви на Инквизицията. Идризово и Голи Оток, например, не са просто название на най-голямата тъмница на Балканите. Те са свидетелство за изтърпелите нечувани мъки над 120 хиляди българи, преминали през тях. Те са жестокият символ на една кървава вакханалия, крайната цел на която е формирането на т.нар. македонска нация.

Но съществуват и понятия като „Кървавия Божик“, чиято равнопоставеност в българското мъченичество с Батак и Перущица, не буди никакво съмнение. На 7, 8 и 9 януари 1945 г. биват изклани и разстреляни без съд и присъда 1260 души, чиято единствена вина е непростимото им, според главорезите на Светозар Вукманович-Темпо, българско народностно самосъзнание.

В град Велес са убити 54 човека; в Куманово – 40! От град Струмица е осъденият адвокат Манасиев, прочут за времето си, който е изпратен в затвор в Шумадия, където и умира. Неговата непростима „вина“ е била, че при посещение в София дъщеря му е казала, че е българка! Запомнил съм и друг невероятен случай: заради притежание на книгата „Ранни спомени“ от Симеон Радев, Лазар Крайниченец на 78 години, от град Велес, е бил осъден на 5 години строг тъмничен затвор, конфискация на къщата му и доживотно отнемане на пенсията, която е получавал.

За притежаването на друга книга - „Такава е истината“, от Цола Драгойчева, наказателната санкция е 10 години затвор! За онези в България, които не са и чували за нея, и не са я чели, ще кажа, че това е късно признание на изтъкнатата деятелка на БКП за погрешната политика на нейната партия и за това, как югославските комунисти са измамили БКП по въпроса за Македония. Това включва пагубните илюзии за Балканска федерация, предаването на костите на Гоце Делчев, които сега са в Скопие, насилственото отбългаряване и превръщането на корави българи в македонци, шетането на емисари, които преподават „македонскийот язик“ и пр., и пр. Терорът и отсам, и оттатък Деве баир,е бил непрестанен и кървав.

След 1945 г. във Вардарска Македония, са монтирани повече от 700 съдебни процеса, по силата на прословутия Закон за защита на македонската национална чест. Жертвите на терора достигат чудовищна цифра – над 13 000 души!

Издевателствата край Вардар нямат аналог в по-ново време. В споменатия град Куманово например, е избит целият персонал на гимназията - като се започне с директора и учителите, и се свърши с прислужника и разсилния!...

Знаят ли се в България тези факти? Помнят ли се? Знае ли се, че днес берем плодовете от отровните семена на „македонската нация“, един от духовните бащи на която е прочутият приятел на „друга Тита“ - Милован Джилас? Помним ли кой е железният юмрук на македонизма, който погубва хиляди българи в Македония след 1945 г.? Неговото име е Александър Ранкович – кръволокът, министър на вътрешните работи на Югославия. Същият, който съвместно с Джилас цели 7 дни е обикалял с яхта и е оглеждал островите в Адриатическо море, за да избере мястото за най-душегубния концентрационен лагер - Голи Оток.

Веднага след 1989 г. Милован Джилас посети България, колкото да преживеем всички ние един незабравим позор. Поне за мен това бе непростимо опущение на демократичните власти, но бях радостен да установя, че като мен мислят още стотици хора. На границата в Калотина Джилас бе посрещнат с букет червени карамфили от фалшивия дисидент... Радой Ралин! Поемам отговорността за това си твърдение и обещавам друг път да се аргументирам подробно за него.

Не знаеше ли Радой Ралин кой е Милован Джилас? И покойният вече Александър Лилов ли не знаеше това, че се срещна с него и както писа навремето „Дума“, „говореха един и същ език – езикът на демокрацията“? И Стефан Продев, и колегите от вестник „Дума“ ли не знаеха кой е Милован Джилас? И здравстващият и до днес „смехурко“ Йордан Попов, тогава главен редактор на в. „Стършел“ , ли не знаеше?

Тези въпроси към Ралин, Лилов и Продев сме ги задавали от страниците на „Зора“ не за първи път. Задавахме ги докато бяха все още живи старите грешници – царство им небесно. Но властта, дори когато е безполова и импотентна, особено по демократични показатели, не обича неудобните истини. Най-вече защото свидетелствата за българоубийствата и българоубийците, са част от зловещата доктрина за ликвидирането на всеки национален дух, който е еманация и същност на националната държава. А демократичната наша власт вече 33 години се тренира по нормативите на спуснатия за целта антибългаризъм. През това време понятието „демокрация“ в устата на управляващия държавата ни, божем, „елит“, успя да се превърне в изпразнен от съдържание стилистичен елемент. И една от най-големите опасности, която дебне обществото ни днес, е течащият пред очите ни опит „демокрацията“ да бъде принизена до нивото на формална идеология, която в името на една фалшива политкоректност, вечно ще недовижда очевидните истини на живота и реалностите на историята. Нещо по-лошо - и ще ги пренебрегва! – „в името на евроатлантически цели и ценности“, което е и целта на занятието. Така по думите на поета, българската „мъка ненаписана, сама в пространството ще скита“, подобно на истината за Струмишката петорка, която в случая не искам да премълча, защото е обяснение и за способите, с които бе трансформирано българското самосъзнание. За да ни дави днес една дива омраза на отродените, равнозначна може би на тази, която пак чрез терор, промени вярата на част от българския народ, преди няколко века.

Масовите процеси, които сърбоманския марионетен режим в бившата „социалистическа“ Македония, е водил срещу по-видните българи, в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, не бяха чувани и оценявани, заради доктринални причини, в същинска България. Замислената от Комунистическия интернационал зловеща екзекуция на българщината в Македония, се извършваше систематично, за съжаление и от двете страни на границата. Но докато тук, в България, тези процеси не оставаха все пак скрити, то репресиите на югославските комунистически власти срещу българите там, бяха напълно неизвестни. Всички връзки с Горна България бяха прекъснати, но отсам Деве баир можеше и да се чуе по-късно речетатива: „А при Тито, смърт, вериги, и пожарища, и глад!“, колкото да ни се внуши, че ние тук, сме на правия път. Оказа се обаче, че край Вардар това състояние на война срещу националното самосъзнание е предизвикало силно брожение. И то тъкмо сред поколението, чиито мозъци се стремеше да индокринира и полира „титовата омладина“.

Навремето в „Зора“ публикувахме интервю с г-н Методи Димов от Битоля, който разказа, макар и на кратко, за протестното движение сред младите българи-македонци, в началото на 50-те години на ХХ век. Спомням си, че тогава по молба на група ученици от Петрич поместихме материали, обрисуващи картината на етнокултурния геноцид, извършен от сърбоманския комунистически режим във Вардарска Македония, след края на 1944 г.

Днес, във връзка с извращенията по отношение на истината и правдата за българщината край Вардар, си струва да си припомним някои забравени странички от епопеята и способите, с които бе угасяван огъня на българщината там.

В периода 1945-1953 г. избухват вълнения в гимназиите на Скопие, Охрид, Кичево, Велес, Кавадарци и Струмица. За разлика от бунтовете на гимназистите в Охрид през 1953 г., другите сблъсъци не завършват със смъртни случаи. Показателно в това отношение е случилото се в Кавадарци, когато предателството на споменатия по-горе Блаже Ристовски, по-късно изтъкнат „историчар“ и апологет на македонизма, „отменя“ процеса. Но не и засиления интерес на УДБА, пред която бледнеят достойнствата, приписвани на нашата ДС. По-нататъшната съдба на някои от участниците в гимназистките протести в Струмица през 1948 г., само потвърждават това.

По същество, вълненията сред младите хора, са спонтанна реакция на серията съдебни процеси, монтирани и в София, в периода 1946-1948 г. Процеси срещу български интелектуалци, свързани с ВМРО, между които и роденият в град Струмица д-р Васил Иванов. Те избухват през 1948 г. съвсем неорганизирано, главно сред учениците от 6-7 гимназиален клас (наши 10-11 клас). Арестуваната група от тридесетина души, начело с нейния организатор Шаламанов, престоява известно време в предварителния арест. Следват рутинни изтезания и обвинения в „бугарашка“ дейност, но за момента нещата привидно свършват дотук. Те обаче ще имат своето неминуемо трагично продължение, което ще остане в историята на македонските българи като символ на тази голгота, за която политическия елит и на вчерашна, и на днешна България, бе сляп и глух. И продължава да бъде такъв!

След гимназисткия бунт в Струмица част от момчетата се разпръсват из Македония, но други продължават дейността си. Две-три години по-късно петима от тях остават във връзка помежду си като студенти в Скопския университет и разпространяват сред колегите си идеите на ВМРО, с което дават израз на своето българско самосъзнание. Това налага да си припомним покритите им с праха на историята имена: Борислав Белев, син на д-р Александър Белев, студент по медицина; Стефан К. Топчев, студент по право; Георги Т. Костуранов, Мирчо Хр. Пецев и Георги Т. Яръмов. Системно и продължително УДБА е следяла дейността им, докато на 13 август 1951 г. пристъпва към действие.

Привечер групата е издебната в градската градина на Струмица и отведена в неизвестна посока. След чудовищни изтезания, на 14 август петимата българи са откарани в района на гръцко-югославската граница. По-късно сърбоманските власти ще твърдят, че студентите са били застреляни „при опит да преминат незаконно на гръцка територия“. Това обяснение обаче трудно може да издържи красноречивите факти: извадените им очи и изрязаните ръце на момчетата, чийто вид хвърля в ужас цяла Струмица, когато труповете им са докарани с мулета и изложени за „назидание на бугарашите“.

Погребението на студентите, известни в Македония като „Струмишката петорка“, събира голяма част от населението на град Струмица. Обезобразените тела на Топчев, Костуранов, Пецев и Яръмов са погребани в общ гроб, над който роднините издигат голям паметник, който става символ на българската съпротива в Македония срещу сърбоманския марионетен режим на македонистите. Борис Белев е погребан отделно, по искане на неговите близки.

Силно се съмнявам, че ако днес български телевизионен екип реши да се отбие в град Струмица и да потърси не гроба, а спомена за гроба на „Струмишката петорка“, той би открил някого, който да се съгласи да говори за паметника, издигнат в прослава на подвига им, а също и като обвинение срещу еничерството на хора подобни на Лазо Колишевски – един от най-дълго управлявалите републиката край Вардар. Четири месеца след построяването на паметника, офицери от УДБА са го взривили. Резултатът от подобна „профилактика“ е и днешното положение на българските културни клубове в Република Северна Македония и участта на нашите братя край Вардар.

Скопската номенклатура обаче не успява лесно да разруши един друг паметник – онзи, неръкотворният, по думите на поета, който се издига в пределите на всеки непокорен дух. За него народът във Вардарска Македония е изпял една от най-разтърсващите свои песни. На български език! Изпял я е като преклонение пред подвига на всички, които загинаха, защото не можеха да понесат, че Македония, която е люлка на българския дух, ще бъде превърната в негова гробница. Под отродителния поглед през годините и на властите в София.

 

На 26.01., гръцкият парламент ратифицира Споразумението между Гърция и БЮР Македония постигнато на 12 юни м.г. в Преспа между премиерите на Гърция Алексис Ципрас и Зоран Заев известно още като: „Окончателна спогодба за решаване на различията, описани в резолюции 817 и 845 на Съвета за сигурност на ООН за прекратяване на силата на Временната спогодба от 1995 г. и за установяване на стратегическо партньорство между страните”

Дебатите в гръцкия парламент и изготвянето на проектозакона за ратификация започнаха още в понеделник на 21 януари, веднага след спечеления вот на доверие от правителството на СИРИЗА, който всъщност бе един блестящо отигран политически ход на премиера Ципрас и предреши парламентарната битка по самата ратификация в негова полза. В дебатите участваха 38 оратори от всички политически партии, а в задкулисието, типично по балкански, от дясната опозиция в лицето на Нова Демокрация(НД) се купуваха и изнудваха депутати от малките парламентарно представени партии, а там, където това не помагаше, се използваха заплахи и дори физическа разправа с тези, които искаха да гласуват по съвест и в полза на ратификацията. Положението на правителството на Алексис Ципрас бе усложнено допълнително и от факта,че малкият коалиционен партньор в лицето на дясната АНЕЛ (Независими Гърци) начело с Панос Каменос, който същевременно заемаше поста военен министър, напусна в решителния момент. Още на 13.01 Каменос обяви, че неговата партия ще гласува срещу ратификацията и под давление на лидерите на НД, че дори ще подкрепи вот за сваляне на правителството. За да провали ратификацията ,а от там и да свали СИРИЗА от власт по време на продължилите през цялата седмица дебати, НД организира всекидневни митинги под лозунга „Македония е гръцка” и „Вън националните предатели от СИРИЗА от правителството и парламента”.

 

По отработен по-рано сценарий НД ,тайно подстрекаваше крайно десните националистически сили към силови и дори кървави провокации, където главните действащи лица бяха от крайно дясната партия „Златна зора“. Основната цел, която обединяваше противниците на Споразумението, бе да се използва благоприятния момент за сваляне на правителството на Ципрас. Въпреки всичко, което се случваше в задкулисието, въпреки тоталния натиск на площадите и благодарение на политическия усет и многоплановите политически ходове на премиера Ципрас, както и на хладнокръвието и най-вече на професионализма на силите на реда, това не се случи. Спогодбата от Преспа след като бе подкрепена с подписите на 218 университетски професори и мнозинството представители на културата и изкуството и която бе одобрена от Парламентарната Комисия по Външни работи и Отбрана на 26.01. бе ратифицирана. Крехкото мнозинство от 3 гласа, (153 народни представители от 300 членния гръцки парламент, бяха гласували „за”!) имаше за задача само да закрепи в съзнанието на наблюдателите една привидност за разделение в гръцкото общество по този важен въпрос.

Именно това бе

специфичното гръцко в действията на дясната опозиция от

НД „срещу” ратификацията. Те в никакъв случай не бяха изблик на идейна убеденост и патриотични чувства. В „Нова демокрация“ бяха наясно,че ако ратификацията с това име не се състои, външния фактор, който държи на нея и искат да се случи час по-скоро, може да наложи неблагоприятни за Гърция не само условия, а и име! Театърът с многохилядните митинги трябваше да прикрие политическото озобление от това,че не те, а Ципрас свърши необходимото. Реакциите и речите бяха по-скоро израз на бутафорно политическото мъжество.

Основание да твърдим това ни дава националната външно политическа линия не само на сегашното, но и на предишните правителства на нашата южна съседка. Запознатите у нас с обстановката и процесите в Гърция , които за съжаление останаха много малко, знаят, че публично изразяваната гръцка позиция вече повече от 15 години по отношение на БЮРМ е тъкмо тази, която правителството на Ципрас договори.

 

А Ето и фактите:

В изявленията си Дора Бакояни външнен министър в правителството на НД на Костас Караманлис, заяви на 30/09/2007 : „Гърция се стреми да намери взаимно приемливо решение, основано на сложно географско име на БРЮМ”.

В програмните изявления на правителството на Андонис Самарас, външния министър Аврамопулос подчерта на 7.7.2012г .на нарочена пресконференция  следното: „Гърция, демонстрирайки необходимия конструктивен дух, направи голям компромис, съгласявайки се БЮРМ да приеме сложно име с географско определение за общо използване от всички".

На сесията на ООН на 27.9.2014 г. външният министър Елевтерос Венизелос (лидер на ПАСОК), който бе заместник-мин. председател в правителството на НД с премиер Андонис Самарас-отбеляза: „Гърция досега е предприела много важни стъпки и очакваме другата страна да направи това.Предлагаме взаимно приемливо комплексно име с географско определение за обща употреба, (erga omnes) преди думата "Македония".

Какво пропусна да осмисли българската страна

Толкова за фактите. Както се вижда те са неоспорими. А сега за най-важното, което нашите управници, загърбвайки българския национален интерес и тичайки от Гърция към Македония и от Македония към Гърция, пропуснаха, в стремежа си да угодят на „началниците” във Вашингтон и Брюксел. Съобразно новата доктрина на САЩ, на Балканите, тук имаше една единствена, но за това пък главна грижа: ускорена военна и политическа интеграция на Западните Балкани, чиято цел е бъде ликвидирано руското влияние в региона.  („Нова Зора“ разгледа този въпрос в бр.4 от 22 януари.) Но „правилните” СМИ и проатлантически ориентираните и национално безотговорни анализатори у нас неглижираха събитието, което е особено важно за целия Балкански регион, а нас българите ни засяга пряко. Публикациите, коментарите и репортажите по въпроса бяха повърхностни, късогледи и пропагандно прозрачни. Те имаха задачата най-вече да внушават тезата за „слабостта на правителството на СИРИЗА“. Нещо повече, те твърдяха, че то „всеки момент може да падне вследствие на парламентарния вот” или от народното недоволство! Ударението разбира се падаше върху „ратификацията”, която непременно трябва да се случи за да може „Северна Македония”да стане член на НАТО.

Истината беше съвсем различна

Подобна аргументация обаче изобщо липсваше в пространните дебати в парламента. Тя отсъстваше и в мотивацията на гръцкото правителство относно ратификацията. Акцентите,целите и действията бяха в използването на изключително сгодния момент, който, САЩ, ЕС и НАТО предоставят, за да реши Гърция един свой отдавна наболял проблем, на север от своите граници. И да защити максимално собствените си национални или по-точно националистически интереси. Това и до днес нашите управляващи, подчинените им, СМИ и анализаторите нито проумяха,нито коментираха. Тъкмо поради това се налага да изясним ситуацията от страниците на „Нова Зора“, пък, както казваше Николай Хайтов, който има ухо, да чуе. В концентриран израз, всичко това, се намира в две изречения от речта на гръцкия премиер Алексис Ципрас, произнесена пред парламента, след успешната ратификация:

„Днес е исторически ден за Гърция, която най-накрая спря голямо махало, което се движеше в района и запази от посегателства древногръцкото наследство".

И още:

"Това е исторически ден за Балканите и е бариера пред войните и конфликтите основаващи се на националистическата омраза!". Ципрас благодари на 153-те членове на гръцкия парламент, „които въпреки големия натиск, подложени на изнудване и изкушения, изтърпяха атаките, и изпълниха патриотичния си дълг, в който те сами вярват, и разбраха, че това е в полза за нашата страна. Гърция направи важна стъпка напред да затвърди лидерството си в региона”

А сега нека видим какво точно спечели Гърция от ратификацията на споразумението от Преспа?

Внимателния анализ на случващото се на юг от нас показва ,че твърденията на Ципрас не са голословни. Особено след включването на Гърция в газопровода „Турски поток” и сега след ратификацията на споразумението от Преспа, тя не само издига ролята на Гръцка Македония и Тракия до ролята на регионален икономически център, но и превръща Северна Гърция в привлекателен регион за чужди инвестиции на Балканите. Нещо повече, тя засилва нейното значение за по-широкия регион на Югоизточна Европа и създава условия да се превърне в кръстопът на търговията и културата.

В процедурен план най-голямото завоевание на министър-председателя Алексис Ципрас и неговия външен министър Никос Котзиас, е че в преговорите със Скопие те успяха да наложат задължението, първо да бъдат завършени конституционните промени в БЮРМ, предложени от гръцката страна и чак след това Гърция да ратифицира споразумението. Отсега нататък не само името на страната престава да бъде „Македония”, но и определението „македонска”, не може да бъде употребявано без уточнението „северна”, което задължително влиза в употреба от всички държавни институции, обществени организации или дори частни органи, установени от закона (член 1, параграф 3, буква ж).

Въпреки медийния шум у нас около българското европредседателство като фактор за реализация на Преспанското споразумение, гръцката дипломация невъзмутимо го неглижира и не без основание го приписа за своя победа и за свой „принос за укрепване на европейските перспективи и стабилността в съседната страна, като по този начин се ограничава рискът от влияние на трети страни с чужди планове на северната граница на Гърция”.

Според външния министър Котзиас „Не само, че е запазена значителна дипломатическа възможност за справяне с други нарастващи предизвикателства, пред които е изправена Гърция, но ролята и в региона се засилва като европейски стълб на мира и сигурността. Споразумението е и бариера пред агресивният национализъм на други сили и страни”.

За кои страни говори г-н Котзиас можем да се подсетим от предишното му изявление в скопското електронно издание „Фактор“ от 19.06.м.г. Тогава той заяви, че истинските цели на Атина са на северната си граница да имат приятелска страна и партньор.И че това било „по-добрият вариант от това Македония да стане общност, доминирана от Турция, да се разпадне и да отвори пътя за Велика Албания или Велика България“.

Гърция успя да наложи на БЮРМ да признае, че тя не е свързана с „древната гръцка култура, история и култ” на Македония (член 7, параграф 3, алинея 4). Освен това БЮРМсе обвързва (член 8, параграф 2, параграф 3) с де онструирането от съседната страна на прословутата програма за заимстване (присвояване) на всичко, което по някакъв начин е свързано в древната гръцка история и култура, и което е неразделна част от историческото или културното наследство на Гърция). Това се отнася до инфраструктурата - сгради , паметници и др. Освен това Скопие трябва да отстрани знамето и емблемата със Слънцето от Вергина от всички обществени места и да го премахне от всякаква обществена употреба.

Както се видя, този процес вече започна с преименуването на летището в Скопие и жил. квартал до него , както и с името на магистралата. И премиерът и външният министър на Гърция акцентират в изявленията си на факта, че съседната страна, никога не е поставяла въпрос,а и това би противоречало на духа на споразумението ,за ограничаване на използването на названието „Македония” от страна на Гърция, която може и ще продължава да го употребява в пълна степен,както намери за добре (Второто по големина летище на Гърция в Солун се нарича„Македония”!).

С ратификацията на споразумението от Преспа, Бившата югославска република Македония поема задължението всички държавни и обществени институции органи и организации, както и частни институции / организации /, субсидирани от държавата или създадени по закон, да използват съставното име „Северна Македония ", а не както до сега само Македония.

По инициатива и настояване на гръцката страна е създаден Съвместен интердисциплинарен комитет от експерти по исторически, археологически и образователни въпроси, който ще разглежда и учебниците, за да бъдат елиминирани, както е изрично посочено, „неподходящите препратки”, (например с картите на „Велика Македония”).

Само за сведение на тези, които не знаят как се опазва национален интерес, за премахването на тия карти, гръцките правителства положиха в продължение на десетилетия неимоверни усилия. И не се примириха докато не постигнаха своето. А ние само поставяме като въпрос кражбата на нашето културно историческо наследство и разчитаме на добрата воля на Скопие!...

Ратификацията на споразумението от Преспа премахва всякаква, дори непряка възможност за претенции от „Северна Македония” на „права“ за предполагаемо малцинство в Северна Гърция. Скопие се съгласява, че „нищо в нейната конституция, каквато е днес или няма да бъде променена”, няма да бъде основа за намеса във вътрешните работи на Гърция , включително защитата на статута и правата на лица, които не са граждани (по Член 4, параграф 3). Конституцията им е променена по начин, който осигурява подкрепа само на гражданите и диаспората, а не на „македонския народ в съседните страни”, както се споменаваше до скоро.

Ратификацията на споразумението определя само „гражданството” на северно македонските граждани, което е правната връзка между лицето и държавата. Освен това Бившата Югославска Република Македония официално беше задължена чрез Меморандума за разбирателство с Гърция от 16/1/2019 г., който е правно обвързващ за БЮРМ, с нещо особено важно: използването на термина „националност” в английската версия на споразумението от Преспа се отнася само до „гражданство”. В действителност и Гърция, и БЮРМ в своите официални преводи на споразумението приписват на английски термина „националност” на думата „гражданство”. Освен това във всички международни текстове, както конвенционални, така и извън договорни терминът „националност“ означава по-скоро гражданство, отколкото национален произход.

Въпреки,че Договорът от Преспа не споменава и не регулира етническите въпроси, изменението на Конституцията на БЮРМ по предложение на Гърция гарантира, че „гражданството не уточнява, нито предопределя етническата принадлежност на гражданите на страната”. Това е изрично и задължително за БЮРМ. Следователно споразумението не признава „македонския народ” или „македонската нация”.

Що се отнася до езика споразумението изрично посочва, че официалният език на съседната страна принадлежи към групата на славянските езици, и уточнява че „това не е свързано с историята ,древногръцката културата ,както и сегашната култура на Македония“. (член 7, параграф 4). Също така съгласно споразумението гръцките граждани си запазват правото да продължат да се позовават на горепосочения език при условията, които понастоящем използват (член 7, параграф 5).

Най-накрая ратифицираното споразумение чл.20 ясно гласи: „Разпоредбите на споразумението са неотменими”

Това са ползите за Гърция от ратифициране на „Окончателната спогодба за решаване на различията, описани в резолюции 817 и 845 на Съвета за сигурност на ООН за прекратяване на силата на Временната спогодба от 1995 г. и за установяване на стратегическо партньорство между страните”

Кои са губещите от него също става ясно. Камбаните от Преспа от дълги години биха тревожно, нямаше, обаче, кой да ги чуе. Оставаме с надеждата, че написаното до тук ще е полезно четиво за тези, които си въобразяват ,че могат да разчитат на анекс към Договора за добросъседство между България и Македония. Все ми се струва, че тя няма да приеме такъв анекс срещу подкрепа от българска страна за НАТО и ЕС, защото няма да има кой да й го поиска. Това би било безсмислено упражнение, още повече ,че тези управляващи нямат качества да удържат на външния натиск. Още повече, че става дума за договор между два държавни субекта,единият от които де юре вече не съществува. Де факто имаме нова държава с името Република Северна Македония! Струва ни се, че това е и трикът с който и самият договор може лесно да бъде обявен за нищожен.

Логиката на обстоятелствата налага нов договор ,при задължителното условие: подготовката и сключването му от българска страна да стане от други по-компетентни и национално отговорни хора,за които националния интерес стои над партийния. Или над личния такъв.