Прочетох книгата на Чавдар Добрев – “Под сянката на преустройството”, с голямо внимание. Тя ми допадна, защото в нея открих много допирни точки с моята ценностна система, с моя мироглед. Вглеждах се във всеки ред и се мъчех да разчета шифъра на житейския път на автора. Накрая реших, че не мога да мълча и написах това, което мисля и, което, струва ми се, би било откровение и за много други наши съвременници, както бе и за мен срещата ми с тази книга. Най-напред трябва да подчертая, че я възприех като един честен и обективен разговор, „без маска и без грим“, на автора, със себе си, и за отминалото време. Допадна ми разкрепостеното мислене на Чавдар Добрев, обръщането му към човека, нетърпимостта му към догматизма и сектанщината. На стр. 46 той е записал своето верую и критериите, които ще следва:“не монумента, а човека, който е раним, с неоткрити пластове на личните му драми”. Самокритична е преценката му към преживяното. Еволюцията в жизнения му път и непокътната му убеденост в социализма, както и необходимостта от обновлението му в бъдещите хоризонти на неговото развитие. Книгата е ретроспективен разказ за житейското помъдряване на автора и неговото професионално израстване. Сполучил е. Поздравявам го!
Впечатлен съм, че в оценките за преживяното, Чавдар Добрев, не е краен, няма изсилвания и най-вече запазва позитивния и толерантен тон на своите размишления. Анализът му е обективен и хладнокръвен. Бих отличил факта, че остро се противопоставя на унификацията, наслоила се в обществено-политическото ни битие по времето на т.нар. реален социализъм. Той не скрива отвращението си от превръщането на марксизма в талмуд, възмущава го „уродливото цитатничество на „Марксталмудизма“. Тази позиция много ми допадна, защото разсъблича до голо едно от най-характерните злокачествени образувания в социалистическия ни идеал.
Ще отбележа, че съм впечатлен от умението на автора, сполучливо да портретува театралните и културните творци. Отделил е и внимание на знакови политици. Това потвърждава таланта и извисеността на неговия професионализъм.
Без да съм изчерпателен ще се спра на някои моменти от неговото политическо верую, отразено в книгата му „Под сянката на преустройството“.
Русофилските чувства на Чавдар Добрев не са никаква тайна, особено след задълбочената им разработка в том Първи и Втори на “Руската Идея”. Такава широта на познанието за това напълно естествено и непринудено чувство в българската душевност не съм срещал при други автори. Но и в новата му книга още по-ярко е откроена топлотата на автора към братския руски народ и великата славянска православна държава. На страница 54 той подчертава, че Русия “предопределя Световната Съдба”. И така формулирана тази истина също е откритие на Чавдар Добрев.
Споделям и оценките му за епохата на Сталинизма, за “Хрушчовото размразяване“ и за перестройката на Горбачов. Съгласен съм с оценката му, че „Сталин не е безгрешен и не е полубог“. Не мога обаче да не се съглася с мнението на научния му ръководител в Академията за обществени науки и социално управление при ЦК на КПСС (бившата червена професура), професор Борис Рюриков, че „Сталиновата епоха не бива безогледно да се отрича“. Според мен, недопустимо е, както от историческа гледна точка, така и в чисто морален план, да се зачеркват големите заслуги на Йосиф Висарионович в изграждането на СССР, в извеждането на държавата до втора по мощ икономика в света, след САЩ. Още повече, че всичко това бе постигнато в условията на непрестанно обсадно положение със силите на целия капиталистически свят. Дори непримиримият антикомунист Уилсън Чърчил признава, че “голямо щастие за Русия бе, в ония тежки изпитания, тя да бъде ръководена от гениалния и непоколебим пълководец – Йосиф Висарионович Сталин. Той беше изтъкната личност, - пише антикомунистът Чърчил, - импонираща на нашето жестоко време, през периода, в който протичаше неговият живот. Сталин бе човек, с необикновена енергия, ерудиция и несломима сила, рязък, твърд, безпощаден, както в работата, така и в разговорите, на които аз, школуваният в Английския Парламент политик, не можех да противопоставя нищо. (...) Неговото влияние върху хората бе неотразимо (...) Той пое Русия от ралото, а я остави с атомно оръжие.”*
Не бива, според мен, да бъдат омаловажавани и премълчавани заслугите му за победите на Съветските народи над фашистка Германия. На това изкривяване на историята, на нейното грубо фалшифициране дължим и много от причините за обезсилване на социалистическия идеал.
Неслучайно руският дисидент и учен Владимир Зиновиев, сам непримирим критик на съветската действителност, определя като най-видни исторически личности трима руски държавници: Иван Грозни, Петър Първи и Сталин. Заключението, което прави писателят Владимир Карпов за Сталин в споменатата книга “Генералиссимус”, е: “Да, имало е култ към личността, но и личност е имало”.
Напълно съм съгласен със свидетелството на автора, че “отношението на обикновените руснаци към Хрушчов е насмешливо, снизходително, ..... че той е разгащен примитив, по провинциално, арогантен, и пр., и пр.”. И се налага отново да цитирам Чърчил, но този път вече за Хрушчов: „За мое съжаление, сега има човек, който направи хиляди по-големи загуби на Съветската страна, от мен. Този човек е Хрушчов. Нека му ръкопляскаме“.
За съжаление, след смъртта на Сталин, партията на болшевиките не случи с водач. Деградацията, началото на която сложи Хрушчов, бе така стремителна, че съвсем естествено завърши катастрофално с погиването на КПСС и на самата съветска държава при Горбачов.
Много са неговите грехове към социалистическата общност. И на много места в книгата на Чавдар Добрев това прозира дори и зад първоначалната му симпатия към идеите на перестройката. Защото едва ли някой ще отрече, че с ликвидирането на Съвета за икономическа взаимопомощ страните от социалистическия лагер бяха лишени от най-здравата взаимовръзка помежду си. С разпускането на Варшавския договор пък бе създадена онази обстановка, която ги направи беззащитни. Горбачов и кликата му не положиха дори елементарни усилия бъдещето на човечеството да бъде подсигурено с договор за разпускането на НАТО. Социалистическият лагер просто бе подло предаден. Чавдар Добрев макар да не назовава директно Горбачов като исторически негодник и предател на всички народи за всички времена, честно осмисля катастрофата като резултат от неговия „принос“ .
Авторът осъзнава необходимостта от реформи в социалистическото ни развитие. Приема решението на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП – 1989 г., като правилна посока в защита на социалистическия строй у нас. Оказа се, че както той, така и всички ние, които сме съвременници на тези събития, горчиво сме се излъгали.
На партийния връх се изкачиха Горбачови послушници, воглаве с Петър Младенов и Андрей Луканов, които откъснаха преименуваната вече БКП от нейната идеология, обезоръжиха я и я тикнаха по нанадолнището към пропастта, по хлъзгавия път на социалреформизма. Партията беше омаломощена, като доказан защитник на хората на наемния труд. И неслучайно цялото българско общество бе напълно съкрушено от натрапената му безпътица. Чавдар Добрев с горчивина констатира, че и днес партията продължава по този път. “Тя е на болнично легло, лекувана от псевдо лекари, чиито професионализъм, воля и интелект, са на съмнително равнище”, пише авторът.
Навярно много хора днес споделят мнението му, че „бащите на преустройството ще са толкова двулични и жестоки”. Случаят с отстраняването от власт на Тодор Живков е показателен. На Ноемврийския пленум, те му благодариха за неговите заслуги в изграждане на социализма в България, но още на следващия ден започна кампанията за неговото сатанизиране и, за да бъде падението пълно, той бе арестуван, разследван и съден като криминален престъпник. По поръчение на Андрей Луканов бяха съчинени най-чудовищни лъжи. Това беше един позорен процес, който напълно обезсили партията. И тя бе опозорена.
Друг голям грях на след десетоноемврийската върхушка на БСП е, че застави партията сама да самоотрича заслугите си в изграждането на България. И Чавдар Добрев заключава: “БСП панически, отстъпваше, разширяваше територията за политически действия на Съюза на Демократичните сили”. Това беше формено самоубийство и то начена със силно преувеличаване на извращенията на нейните ръководни кадри. Разрази се буквално братоубийствена кадрова война. Списъкът на греховете, в която не може да бъде изчерпан.
Особено място в новата книга на Чавдар Добрев, е отделено за Жан Виденов и управлението на Демократичната левица. Жан е определен като изграден критик на перестроечната практика и идеология и ще остане в националната ни история.
Твърде интересни и будещи размисъл са онези пасажи в книгата, които осветяват събитията около 10 януари и 4 февруари – погромът на Народното събрание и последвалото връщане на мандата за второ правителство на Демократичната левица. Чавдар Добрев е пряк участник в този своеобразен водораздел в живота на БСП и затова са от първостепенна важност неговите наблюдения за обществените настроения и поведението на главните действащи лица в БСП тогава – Георги Първанов и Николай Добрев.
В заключение бих добавил, че и тази книга на Чавдар Добрев е принос към очакванията на всички членове на БСП и нейните симпатизанти за един оздравителен процес, за възраждане и възмогване на партията, особено в светлината на последните избори.
На Чавдар, този неуморим летописец на днешните смутни времена, желая все така талантливото му перо да бъде потопено в мастилото на трудния днешен и утрешен ден на България.
Те живят като в секта, мисленето им е черно-бяло. Смятат се за богоизбрани и вярват, че всички немюсюлмани ще горят в ада. Става дума за салафитите.
В Германия те са напоследък особено активни. “Подобно нещо не е имало през последните 20 години”, казва говорителят на полицията Хари Колбе. По време на демонстрация в Бон мюсюлмани-салафити раниха 30 полицаи, двама от тях - с опасност за живота.
|
Годината бе 1968 - бунтовна, преломна и огнено метежна. Живеехме в Доктрината „Брежнев” и „ограничен суверенитет” с другите социалистически страни, както и сега, но със съществена негативна разлика в полза на миналото.
Настъпи лятото на нашата средношколска, селскостопанска и политическа жътва. Някои от нас кандидатстваха във ВУЗ, а по-голяма част от момчетата се запътихме към родната казарма да ставаме мъже. Рядко така едно ново поколение с летящ старт конфликтно да излезе на авансцената на живота. То по категоричен начин искаше да промени хода на развитието на човечеството. През тази година се почувства един небивал стопански възход и материален просперитет. Суровините бяха евтини и технологиите напреднали. Възникна консуматорското общество. Масово навлезе телевизията в домовете ни. Започна изграждането на ново глобално информационно съжителство. В реално време се слушаха и гледаха едни и същи политически, стопански, културни и спортни предавания и събития. Създаваше се общ манталитет, мироглед, вкусове и модни тенденции. Започнаха да падат политически, езикови, расови, етнически и религиозни различия.
Случиха се и две емблематични сватби на Жаклин Кенеди с милиардера Онасис и „президентската” сватба на сина на Айзенхауер с дъщерята на Никсън. Светът се раздели с първия космонавт Юрий Гагарин и с големите американски писатели Ъптон Синклер, Джон Стайнбег и българският художник Александър Божинов. България зае 18-то място на Летните олимпийски игри в Мексико от общо 112 страни, а Боян Радев завоюва първия си златен медал.
На 21 януари катастрофира край Гренландия американският стратегически бомбардировач Б-52 носещ със себе си 4 ядрени бомби.
Особено активни бяха студентите в САЩ от „Харвард”, „Радклиф” и Бостънския университет със своите гладни стачки. Появи се 10-хилядната седяща стачка на студентите в Западен Берлин и масовите демонстрации на японските студенти. Римският университет е затворен за 12 дни по време на антивоенен протест. Само по време на демонстрацията на 17 март в Лондон са ранени 86 души и 200 са арестувани. Избуяха и движенията за граждански права на афро-американците начело с Мартин Лутър Кинг, от които се сформираха две военизирани организации - „Блек Паур” и „Черните пантери”.
На 4 април беше убит Мартин Лутър Кинг (1929 г.) В течение на седмици големите американски градове бяха обхванати от вълнения и безредици.
2 май стана символ на тази година. Започнаха най-големите студентски вълнения в Париж и жестоките стълкновения с полицията в Латинския квартал. Много млади хора вярваха, че е започнала нова революция. На 30 май 1968 г. френският президент Шарл Де Гол разпусна парламента. На следващата година символът на модерна Франция – генерал Де Гол, слезе от политическата сцена.
На 6 юни беше убит американския сенатор и политик, в предизборна борба за президент Робърт Кенеди. Пет години преди това, през 1963 г., брат му Джон Кенеди също беше убит като американски президент.
На 28 юли бе открит в София IX световен фестивал на младежта и студентите. Присъстваха 20 000 делегати и гости от 138 страни.
През същата година се основаха британските рок групи „Лед Цепелин ”, „ Дийп Пърпъл ” и „ Джедро Тъл”, и потънаха 3 подводници: на Израел, на Франция и САЩ, която беше с атомно оръжие. Край известния американски курорт Ксул Валей изтече невропаралитичен газ от армейски складове.
През годината излязоха от печат романите „Одисея 2001” на Артър Кларк, „Летище” на А. Хейли и „Аз, роботът” на Айзък Айзимов, които още тогава си ги купих. Зароди се и движението на „зелените”, тясно свързани с антиядрените противници.
Общата девалвация на ценности и идеологии, и особено общата криза на марксизма доведе до появата през 1968 г. на организациите на новите леви радикали. Две от тях ще останат в тъмната сянка на историята – „Червените бригади” в Италия и „Бадер-Майнхов” в Германия. Светът се стресна от първите им терористични актове.
В началото на годината американската армия във Виетнамската война достигна 486 хиляди войници, а в средата - американските жертви станаха 25 хиляди. Шокиращите телевизионни кадри, хилядите цивилни, виетнамски жертви и тактиката на „изгорялата земя” с напалм разделиха американското общество и предизвикаха бурни протести в целия свят.
На 20 срещу 21 август войските на Варшавския договор (в това число и български) влезнаха в Чехословакия под кодовото наименование Операция „Дунав”, за потушаване на „Пражката пролет”.
На 27 септември ни приюти родната казарма да отбием редовния си воински дълг към НРБ и българския народ. С влакове, по военни окръжия, ни извозиха до ж. п. гарата на гр. Плевен. От там в колони и пеша ни въведоха във Втори район на НШЗО „Христо Ботев”. Началник на школата бе ген. майор Иван Владов, нач. щаб – полк. Иван Султов, командир на МСБ - пол. Цанков „Джеки”, нач. щаб на батальона - пол. Димитров, командир на IV-та рота - майор Нацков, старшина на ротата - Първан Димитров Първанов „Баката” от Плевен, командир на 4-взод - лет. Станков от гр. Пещера, а след него ст. лейт. Павлов от гр. Пирдоп. Преподаватели ни бяха по „Тактика” – подп. Коцо Андров Василев „Цар Борис” от с. Сухатче - Врачанско, по „Сапьорно дело” - майор Райчев „Райчо светкавицата”, по „ОМП” – подп. Ранов.
Няколко думи за майор Райчев. Той си беше много смел и перфектен професионалист. При едно съвместно военно учение на войските на Варшавския договор, където участва и тогавашния ст. лейт. Райчев, в състава на наше подразделение трябвало да се разминира едно минно поле с противникови мини. Самият командващ Обединените въоръжени сили на Варшавския договор маршал Родион Малиновски попитал строените войници от всички братски армии, кой пожелание иска да разминира това минно поле. Нашият ст. лейт. Райчев със силен, отревист глас казал: ”Аз” и със с бодра строева стъпка излязъл пред цялата армия. С увереност разминирал цялото минно поле. Доста студена пот го обливала на вълни на вълни, но не се посрамил. След успешното разминиране, все така наперено докладвал на маршала, че заповедта е изпълнена. За тази си увереност и самоотвержена постъпка в мирно време, маршал Малиновски преждевременно го произвел в чин майор. След този случай майор Райчев се сдобил със прозвището „Райчо Светкавицата”. В практическите занятия - пипаше много внимателно. Така учеше и нас. Ние му се доверявахме и му имахме уважението. До този момент той не бе допуснал нито една грешка. При сапьорите е винаги така, или са перфекционалисти, или ги няма на този свят.
Във взвода бяхме 21 школници, от които още помня имената на: Емил Тодоров от Златен рог-Видинско, Здравко Зафиров от Ивайловград, Димитър Шивачев от Бургас, Христо Христозов от гр. Първомай, Димитров от Търговишко, Николай Колев, Цветан Цветанов, Караджов, Чонков, Греков-„Макето”, бай Илия, Крум и Калин.
В нашият батальон бяхме само мотострелковаци или т.нар. кашици. Всеки божи ден, в пек, студ, дъжд и сняг с пълно бойно снаряжение атакувахме през траншеи и „минни полета” славния „Бала баир”. Като се връщахме грохнали и потни бяхме или прашни като след пустинна буря, или целите оваляни в кал като черни малачета. Но девиза на всеки кашик беше: „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя!” Земята ни беше като любимо момиче и с любов я прегръщахме. Оксидацията на шансовите инструменти и АК-47 беше изчезнала от копане на окопи, траншеи и лъщяха до блясък от търкането след баирската тактика и изстреляните халосни патрони. След такива занятия войнишкия чай с бром и бобената чорба бяха като блюда от ресторантите на „Балкан турист” за изгладнелите млади „лъвчета”, а железните, етажни легла със черните вълнени одеяла - като балдахини в царски покои.
Никога няма да забравя първия наряд на военните погреби „Баба Дана”, край общежитието на Винарския техникум. Вечер, на светещите прозорци се показваха предизвикателно чисто голи, с разперени ръце „по-отворените” момичета. Но няма да забравя и падащите диви круши върху каската ми които вземах за вражеско нападение. Не ще забравя и набиването на крак до премаляване на плаца и на „Червения площад” в Плевен. Подготвяхме се за предстоящия парад на 9 септември 1969 г. по случай 25-годишнината от Социалистическата революция в България. По същото време летците от Долна Митрополия изписваха в синьото небе цифрата 25 със своите 25 съвременни съветски самолети МИГ. (Сега дали има някакви самолети за изписване годишнината от настъпилата демокрация в Република България?) Не ще забравя и летния лагер в Коиловци, и 50 километровия поход с пълно бойно снаряжение в адския пек през лятото на 1969 г. Ех, години, години, славни, млади години! Имахме морални принципи и ни липсваше травмиращ опит. Все още нямахме жажда за власт и сребролюбие. Любовта ни бе в разгара си.
Мили приятели, ако прочетете тези кратки мои спомени обадете ми се, за да се видим, преброим и допълним забравената поема „Бала баир”.
Къде сте сега скъпи приятели? Пратете ми, по възможност, своите и на другите наши другари телефонните номера, за да ви се обадя.
В НАТО няма единно мнение за опасностите, които съществуват в света и задачите на алианса. Американците настояват силите на съюза активно да участват в световните събития по цялата земя, където се укрепва глобалното лидерство на САЩ. Някои европейски държави пък се отнасят скептично към тази широка трактовка на задачите и целите на НАТО. Новите членове на НАТО обаче, страните от района на Балтийско море, Полша и Румъния, настояват за конкретни мерки, които отчитат предполагаема опасност от Русия. От името на България, за съжаление, в този смисъл говорят и „сламеният човек” Плевнелиев, и външният на България министър Даниел Митов.
По-старите членки на алианса разбират, че за да засилят защитата от Русия, трябва да отделят ресурси и да изострят отношенията си с нея, за което не са готови. Някои от тях дори не виждат опасност откъм Русия за себе си и нямат намерение да развалят утвърждаващия се икономически диалог, който се развива благоприятно в кризата и е нужен както на европейците, така и на руснаците. Затова по-старите членки са наясно с желанието на САЩ да ги вкарат в изтощителен сблъсък с Русия.
|
