Нова Зора

Това което ще разкажа, може да прозвучи за някого неправдоподобно. Знам, че прилича на дълго търсен сюжет, но кога ли истината не е била достойна за повест? Човекът, офицерът, командирът, който носеше удостоверение „Негоден за военна служба“, продължи да се сражава, и дълги години се сражаваше в нелеките битки на своя живот. И ако споменавам името му днес, то не е само защото побеждаваше.

През септември 1944 г., подпоручик Константин Гайдаров е в родния си град – Плевен. Лекува се от малария. Но идва заповед, война е и той вече по-укрепнал, се прощава с близки и роднини. И тръгва за фронта.

Краят на тази световна касапница, втора за ХХ век, се вижда, но този край ще дойде чак когато падне Берлин. На подпоручик Гайдаров е поверен самостоятелен взвод към 16-а дивизия, участваща в най-страшните боеве край р. Драва. Младият командир бързо се приспособява към фронтовите условия. Върви където му заповядат, където трябва и върши отново и отново каквото трябва. Под град от мини, снаряди и куршуми, лети от позиция на позиция, от бой в бой.

Така се добира до Драва Соболч през м. март 1945 г. Изминали са вече няколко дни от епичните сражения. Полковник Станчо Хаджиев, началник-щаб на 16-та дивизия, заповядва да се изпрати група за проверка на пътя. Изпраща и двама мотоциклетисти. Скоро, обаче, войниците се връщат, пътят е срутен, придвижването е невъзможно. Тогава подпоручик Гайдаров повежда взвода на помощ. Избутват мотоциклетите на ръце покрай една оцеляла като по чудо църквица и преминават през най-опасното прострелно пространство. Мотористите продължават нататък сами. Командирът се връща. Но една мисъл не му дава покой: „Ами ако заповядат да придвижа взвода нататък? На сляпо върви ли се? Трябва незабавно да разузная обстановката!“ И тръгва - това е решението му.

Денят е 21 март на 1945 г. Подпоручик Гайдаров отива на разузнаване и .... стъпва на мина!Поражението е жестоко: остава без зрение и с един крак. След месец и половина войната свършва, ноо той посреща победата напълно сляп и осакатен.

Великият романтик някога бе написал:

Тези, които живеят, са тези, които се борят,

тези които вървят с огнена вяра нагоре...

Константин Гайдаров, обаче, не се предава: взема смелото решение да се запише в Юридическия факултет. Заедно с брат си Александър, който ще е очи и опора - ще му чете на глас уроците, а той ще ги запомня. И така се проточва неговият тих подвиг. Ден след ден, семестър след семестър, година след година! Не знам дали Юридическият факултет помни друг такъв случай, но накрая дипломата изгрява в ръцете му. Как ли му се е искало да я види, да й се порадва!

Не спира обаче до тук. Приет е в Правния институт на БАН. Тук Константин попада в нова среда и по стръмния път на науката поема отново без очи и без крак. Не избира лекото. Темата му за дисертация е по един от най-сложните проблеми в Международното право.

Аз се запознах и се сприятелих с този забележителен мъж, когато подготвяхме и мотивирахме Заповед №604 на Министъра на отбраната от 14 ноември 1969 г. Това бе заповедта за награждаване на подпоручик Гайдаров за проявена храброст и себеотрицание в Дравските боеве, незабравени почти четвърт век по-рано. Случи се, че го придружавах при тържествата по случай Деня на победата в 9-а танкова дивизия в Княжево. Както внезапно става понякога, в живота между мъже с ясни критерии за добро и зло, завърза се истинска дружба помежду ни. Тя продължи през годините. Тогава често си мислих, как ли е успял да добави научен принос по този сложен международен казус в своята дисертация. Поисках да я прочета и той ми изпрати дисертацията си. Тогава видях, че ползваната литература е от френски, немски, италиански и руски автори. Боже, казах си, какви ли усилия ми е струвало това? Искрено се възхитих на тихото му мъжество. Често при разговор, вместо обяснение, той обичаше да ми повтаря своята любима мисъл: Любовта е родила поезията, смъртта – философията, а жаждата за живот – науката! И аз запомних това завинаги.

Него отдавна го няма, но аз не съм престанал да проверявам правдата скрита в откритата от него формула за поезията, философията и науката.

Неотдавна сънувах този славен мъж и офицер-фронтовак: „Какво направи ти, приятелю полковник? - питаше ме той. Закриха военното гробище в Харкани – ти протестира ли? Не те ли стряска маршът на полка от мъртви български войници, сержанти и офицери? Маршът на изоставените и забравените понякога синове на България?...

Сън като сън, но аз се събудих тревожен, плувнал в пот. След събитията от 1989 г., важни политически фактори закриха едностранно единствения български военен музей в чужбина и то при положение, че никой не е искал това от нас. Унгария нееднократно ни е благодарила за това, че Българската армия е проляла кръв и е дала скъпи жертви, за да бъде отървавана страната от хитлеристката окупация. А ние, българите, се отказахме от отлично поддържаното гробище, което аз видях при две свои гостувания в Унгария. Какво се случи, наистина че загърбихме подвига на мъртвите, паднали за великата кауза на мира срещу войната на доброто срещу злото!

Нали и България има своя принос за края на Втората световна война. Нали нашата 100-хилядна Първа армия водеше храбри битки и яростни боеве през 1945 г. И славата на падналите на бойното поле и паметта за тях бе съхранена в музея в Харкани? На откриването му през 1967 г. присъства лично и легендарният командващ Първа българска армия ген. полк. Владимир Стойчев, единственият чуждестранен генерал, удостоен с привилегията да бъде участник в Първия парад на победата на Червения площад в Москва, след войната. Тогава, когато в подножието на Мовзолея червеногвардейците захвърляха горди и невъзмутими надменните някога знамена и щандарти на Вермахта. И не аз, а доблестният подпоручик Гайдаров, задава жестоките въпроси: Какво е дълг, какво е чест, какво е българска войнска доблест днес? И как те са ценени?

И нима е истина, че те вече са престанали да бъдат добродетели?! Нали заради офицерския си дълг и, за да съхрани живота на войниците си, остави там и очи, и крак? Нима е било напразно? И как българските мъже ще оставят докрай на бойния си пост? Дълбарт сърцето ми неговия поглед и стряска синя ми маршът на 1400 мъртви български войници, сержанти и офицери, забравени край Харкони?

Боже, не позволявай България да забравя синовете си.

И дай сила на мъжете да бъдат достойни нейни войници.

Амин!

Миналата седмица международната социологическа агенция „Трансперънси Интернешънъл“ регистрира още един „успех“ на правителството в София: по показателя  „усещане за корупция“ България била на последно място в ЕС и се е сринала с шест пункта в световната класация – от 71-во, на 77-мо място. Изпреварват ни страни като Суринам и Тунис, а непосредствено след нас следват Буркина Фасо и Гана. За сравнение Дания е отличник в борбата с корупцията, а Сомалия е на 180-то място! Гърция, Унгария и Румъния са класирани съответно на 67-мо, 64-то и 61-во място.

Впрочем, наличието на корупция у нас регистрират и проведените от други агенции и техните български филиали изследвания на общественото мнение. Последният доклад на Държавния департамент на САЩ също вгорчи живота на управляващите, изтъквайки че корупционни практики съществуват дори на ниво Министерски съвет. А пък от ЕК видяха корупция при издаването на български документи на чужденци срещу обещанието да инвестират поне 1 милион евро. За търговията с удостоверения за български произход в закритата вече Държавна агенция за бежанците да не говорим. Разбира се, корупцията не е нещо, което сега се е пръкнало на света и в частност в България или нейните съседи на Балканите. Спомнете си, че един от героите на Алеко Константинов в пътеписа „До Чикаго и назад“, сърбин по произход, казва за САЩ: „И тука йе велика корупция, како е у нас. Овде парица йе царица“.

Само че корупцията в държавата на Бойко Борисов не е усещане, а повсеместна реалност. Последната й проява прокуратурата установи в 4-то РПУ, където една ОПГ от няколко полицаи, начело с началника, е рекетирала собственици на наргиле барове, на които вземала „данък спокойствие“. При това данъкът се плащал в самото РПУ. В същото време уж издирваният от Интерпол Стайко Стайков, син на арестувания за нелегално производство на цигари алкохолен бос Миньо Стайков, беше намерен в Пирогов. На всичко отгоре, той твърди, че не знаел че полицията го издирва. В коя ли болница ще бъдат намерени някой ден Ветко и Маринела Арабаджиеви? В същото време мажоритарният собственик на източената и фалирала КТБ Цветан Василев, награден лично от Цветан Цветанов като банкер на годината, си живее необезпокояван в Белград, докато спец прокурорът Иван Гешев „разследва“ депутатката от БСП Елена Йончева за „пране на пари“ и източване на въпросната банка. Съдружникът на Цветан Василев, Делян Пеевски, също е вън от подозрение. Впрочем, след като размъти водата на герберо патриотите с разкритията си за злоупотребите около „Великата българска ограда“, шуробаджанащината в Хасково и некачествената асфалтова покривка по пътища и магистрали, полагана от приближени до властта фирми, миналата седмица Йончева изнесе и данни за корупция на сегашния министър на културата Боил Банов. Защитниците на правата герберска вяра изведнъж съзряха връзка на тези разкрития с европейските избори. Тя обаче не си задават въпроса дали и атаката на прокуратурата срещу Елена Йончева не е свързана с изборите за ЕП. Ако тя не беше спукала пропагандния балон на Борисов за автомагистралите, дали щяха да я разследват изобщо? Пред 13-та среща с бизнеса премиерът сравни АМ Хемус с река, по която ще потекат инвестиции към Северна България, но забрави за „синята лампа“, с която заплаши крадливите си съпартийци на Националното съвещание за евро изборите, проведено на 20.01.2019 в зала №3 на НДК. Явно и той осъзнава, че не става дума за усещане, а за истинска корупционна практика. Същото се отнася и за бедността, несигурността и липсата на справедливост, които бележат живота на милиони български граждани. Нищо, че трубадурите на ГЕРБ се опитват да инжектират у избирателите усещане за стабилност, каквато не съществува в нито един сектор.

Кога един човек има усещане за студ или жега? Първо, когато навън наистина е студено или горещо. Второ, когато е болен от грип или друга болест и го тресе или изгаря от висока температура. Трето, когато е облечен с неподходящи за сезона дрехи, както дядото от вица, който ходел през август с кожух на гърба и се оплаквал от горещината. Когато го посъветвали да хвърли кожуха, той отговорил: „Не е от кожуха, от времето е. Аз и през зимата ходя с кожух, ама не ми е горещо!“

Приблизително така отбиват управляващите критиките на президента и опозицията заради повсеместната корупция. Стане ли реч за корупция, Борисов дава за пример как са изключили от партията и парламента Живко Мартинов, автора на „суджук гейт“. Може да се позове и на разследването на бившите си министри Симеон Дянков, Трайчо Трайков и Делян Добрев, но нали той ги назначи в правителството си? Сиреч, даде им част от държавната баница. Да не говорим за бившия главен секретар на МС Росен Желязков, когото през 2013 г. Цацаров разследваше за Костинбродските бюлетини, а днес е министър на транспорта и информационните технологии. Фактът, че под обществен натиск Борисов спря няколко обществени поръчки, отстрани от участие в търговете някои фирми и прати шефа на ДНСК да проверява съмнителните строежи по Черноморието, говори не за „усещане за корупция“, а за реална практика на заобикаляне или погазване на законите на страната. Другото, приемането на лобистки закони, е дело на депутатите в НС. После обществото чака президентът да наложи вето на тези закони. И, когато Румен Радев каже някоя нелицеприятна за изпълнителната власт истина, Цвета Караянчева казва, че речта му била писана като за президент на вражеска държава..И веднага го пришива към БСП, понеже позициите им съвпадали. Същата мелодия тананикат куп „присъдружни“ на ГЕРБ медийни чучулиги, фейк политолози и социолози – от Илияна Беновска, през Румяна Коларова и Румяна Бъчварова, до Антон Тодоров и Георги Коритаров. Всички те забравят, че освен президента Радев, за корупцията на управляващите се говори в докладите на ЕС и Държавния департамент на САЩ, но да се рита срещу техния ръжен не е безопасно. По-лесно е Борисов да се прави, че такива доклади няма и не е чел. И да уверява, както на 13-тата среща с бизнеса, че да се говори за „далавера с Тръмп“ относно изтребителите F-16 Block 70 е безумие.

„Десетилетия лъжат хората, че ще купуват самолети, а през това време се напълниха с транспортна техника и то само във ВВС. И нямат вътре една пушчица, едно патронче не могат да изстрелят – техника за бягане, да се изнесат ГЩ и всички управляващи бързо при война. Нито една съпротивителна единица. И те ни дават оценка. Ние си пазим институциите, спазваме Конституцията…По-добро място за живеене от България в ЕС няма, по-висша степен на демокрация няма..Да обвиниш българското правителство, че прави далавера с Тръмп и САЩ – това възможно ли е? Не, благодаря. По-прозрачна процедура няма!“

След такива оценки и констатации, човек разбира колко безнадеждно е да се очаква от днес управляващите да изведат страната от незавидните класации по показатели като корупция, сигурност, справедливост, благоденствие и други. Българската къщичка вече няма да се оправи само с метене, а трябва да се построи наново и то от други майстори. В противен случай, вместо истински човешки живот, ще имаме само илюзорно усещане, че живеем и сме част от Европа.

Добре, че прокуратурата още не се е сетила да приложи начинанието на главния военен прокурор на Украйна Анатолий Матиос. А именно, да прекара цялото население през детектор на лъжата, за да установи кои симпатизират на проруските сепаратисти от Донецката и Луганската народни републики.