Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БЕЗРОДНИЦИ ГЛОБАЛИСТИ БРАНЯТ МАКЕДОНИЗМА

Е-поща Печат PDF

Или кои са нашенските душеприказчици на скопските македонисти и какви са техните „аргументи” срещу България


След като България наложи вето върху приемането на Северна Македония в Европейския съюз,  почти веднага последва едва ли не цяла лавина от възмущения и полемични статии на т.нар. нашенски „либерални хуманисти”. То не бяха подписки и протести, обръщения, открити писма и какви ли не още писания. Госпожите и господата “елитни”  политолози, историци, етнолози, културни антрополози и пр. не били съгласни, че  държавата на роднинските ни  съседи „не се справя със своето минало”. Те не смятали, че т.нар. „македонска нация” била резултат на „етнически и езиков инженеринг”. Макар и да приемали понятието „обща история”,  скроените по европейски образец пишман  „научници”   не можели да се съгласят с  „официализирания разказ за миналото на България”. Още - „нелепа” била посочената в Меморандума за отношенията ни със Северна Македония „бройка” на жертвите, с които титовисткият режим е конструирал  т.нар. „македонска идентичност”. Проблем било „романтичното и митологично мислене, остарялото разбиране за националната ни история” на “изостаналите”  български учени, които не са повишили експертното си равнище, сиреч своята професионална квалификация.  Поради  тези, и какви ли не още мотиви,  представителите на т.нар. Българска общност за либерална демокрация (БОЛД), почти ултимативно обявиха, че страната ни „без  отлагане трябва да даде „зелена светлина” за приемането на Северна Македония в ЕС.

Новите идеологически цербери

Прочее, тази привидно спонтанна кампания не е от вчера или  днес. Тя върви вече няколко години подред. Преминали по някоя и друга  специализации из университети и факултети на Джордж  Сорос,  тези люде сипят с менторско настървение своите „научни”  мантри, раздават „компетентни”   поучения  и съвети „от последна инстанция”. Те  са си присвоили неписаното право да  правят „нов прочит” на историята; да се  дразнят от „ретроградните сили”; да анатемосват неудобните им „дискурси”;  да сочат  какъв следва да бъде „правилния разказ” за миналото, че дори… как да изглежда евентуалното ни бъдеще.   С една дума, подобно на някогашните идеологически цербери от времето на соца,  тези пазители на либералните догми примират от страх да не би върху тях да падне някоя прашинка, която да им развали „демократичния” рахатлък.

Kаквото повикало, такова се обадило

Така през 2009 г. в  Париж излиза на френски език книгата на Чавдар Маринов „Македонският въпрос от 1944 г. до днес. Комунизмът и национализмът на Балканите”, която през 2013 г. е издадена  в Скопие  с марката на  фондация „Отворено общество”. През 2020 г., пак там, се появява  второ „некомерсиално”  издание на същата книга (!).

По всичко изглежда, че  Маринов е избрал тази тема неслучайно, след като си е поставил за цел да разобличава т.нар. „комунистически национализъм”. Няма що - това си е „апетитна хапка”. Друг е въпросът кой му е подхвърлил тази „стръв”. Но след като сам се обявява за привърженик на „едностранчивия антикомунизъм”, всичко отива на мястото си.

И каква я е забъркал в своя „научен” опус историкът-„еретик”, както го е разхвалил белгийският професор Раймонд Детрез? След като разгромява на бърза ръка непоследователната позиция на бившата БКП и „предателството” на Георги Димитров по македонския въпрос (отдавна изтъркана тема!) Ч. Маринов се захваща с… „Живковисткия национализъм”. На близо 200 страници той „изследва”  неговите превъплъщения. По-точно -  манипулира факти, имена и събития, за да ги вкара в своята  политическа матрица. Така, след като обявява Живков за „генерален секретар” на БКП от 1956 г., което е неточно и невярно (с.62) и установява, че в началото на 60-те години на 20 век в България  бил „цялостно реабилитиран традиционният български национализъм спрямо Македония” (с.70), Маринов взаимства клишета и фалшификации на скопската пропаганда. Т.нар. честване на Климент Охридски през 1965 г. у нас, според него, „имало жесток националистически характер” (с. 79). През 1979 г. „София била българизирала гроба на св. Кирил в Рим” (с. 114). В издадения през 1968 г. сборник на БАН „Македония. Сборник документи и материали” имало „дълъг списък от личности, които били присвоени от югославска Македония” (с. 116) Докато творчеството на Димитър Талев било „в услуга на държавно-партийната пропаганда”. (с. 146)

Интересна е „оценката” на Ч. Маринов за титовистката и българската позиция към Македония по време на тоталитаризма. Така „югославската позиция била поставена върху модерността на нацията, с… езика на човешките права”, докато българската била „популистка, с есенциалистически (т.е. схоластични) възгледи” (с. 104).

По-любопитното е, че в „модерния” опус на Маринов няма нито ред за това как след 1944 г. в титова Югославия е била конструирана с насилие и брутална  пропаганда т.нар. македонска нация. Единственото „свидетелство”  за този период е едно изречение на покойния скопски академик Иван Катарджиев, според когото „за хомогенизиране на македонското национално чувство били прилагани репресивни методи” (с. 39)

Още по-любопитно е, че Маринов в своето съчинение  едва ли не през ред се занимава с т.нар. „македонско малцинство”  у нас. Негова болезнена грижа е легализацията на незаконните ОМО-вски организации. Чрез манипулативни анализи върху преброяванията в Пиринския край  иска на всяка цена да открие по възможност повече „етнически македонци” в България. При това всеки път той  си служи  с „модерната” неолиберална „методология”. Като цитира погрешно мантрата на Бжежински, че „национализмът е последно убежище на комунизма” и я приписва на Адам Михник, Ч. Маринов прави свой научен „принос”, обявявайки го за „природна среда” на комунизма. Добре, но защо все пак Живков е представен като най-големия теоретик на класическия  буржоазен шовинизъм? Така много лесно се оказва, че  Бойко Борисов е изплагиатствал „Живковисткия национализъм”, а Стево Пендаровски го е  използвал, за да анатемоса „българския шовинизъм”. Майтап бе, Уили!

Но и това не е всичко. През 2013 г. Ч. Маринов публикува в сборника „Преплетените истории на Балканите” т. 1, своята студия „В защита на родната реч: стандартизирането на македонския език и българо-македонските лингвистични полемики”, (с. 418-483). Още от заглавието възниква въпросът: В защита на чия родна реч ще пледира авторът? След като прави исторически преглед на десетки публикации  „за” и „против” т.нар. македонски език, Маринов отстоява тезата, че  от края на 19 век той вече е… „отделен славянски език”. Още оттогава е съществувала „специфична езикова традиция”. По-късно, дори Югославското кралство след 20-те и 30-те години на XX век, било „толерирало” македонския като… „южносръбски диалект”. Вече след 1944 г. била осъществена т.нар. „кодификация”, подир която бил утвърден стандартизираният македонски език. А днес „поне за специалистите било ясно, че македонският не е диалект”. Социолингвистичните критерии доказвали абсурдността на българското твърдение, че той е „писмено-регионална норма на българския език”. Странно е как докторът по история и философия е станал специалист-езиковед?...

В статията си „Прочута Македонийо, земьо на Александър” (2017) Маринов пък внушава, че македонците се били идентифицирали като такива в резултат на „българската пропаганда”, която била преследвала „иредентистки цели”.

Друг, не по-различен случай, по начин на „научно” изразяване,  е неговото идейно другарче и възпитаник на Соросовия централно-европейски университет в Будапеща г-н Стефан Дечев. Той също така повтаря в упоение неолибералните мантри на своите идейни попечители от Запад и настървено брани светая светих на скопския македонизъм. Дечев е залял със своите халтураджийски писания едва ли не всички нашенски и македонски медии. В тях той безогледно оплюва  българските учени-„динозаври”. Самият той не бил езиковед, но редно било да признаем македонския „язик”. Да се оставела историята, но на… „правилните” историци. Даже за Коминтерна нещата не били съвсем така, както ги представяли някои учени глави у нас. Кое не е така,  след като от 1922 г. ВМРО е подложена на постоянен натиск от Коминтерна, включително с подписването на т.нар. Майски манифест през 1924 г., където вече е „измислен” т.нар. „македонски народ”, а през 1925 г. е учредена болшевишката ВМРО (обединена), която е инициатор на Резолюцията на Коминтерна от 1934 г.  Историята ни с Македония не била обща, а „споделена” - твърди Дечев, позовавайки се на небезизвестната македонистка мантра. И още - Кирил и Методий „зорлем” били определяни като български просветители и т.н., и т.н. Това са само част от папагалските каканижения на нашенския запален македонист.

Хорът на виртуалните влъхви

В края на януари т.г. соросовият интернет-портал „Маргиналия” организира виртуална дискусия „Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие”, с участието на нашенски и чужди (основно неолиберални) „капацитети” по щекотливата тема. Сред тях особено изразително се откроиха със своите „модерни” папагалщини т.нар. „софийски македонисти”, по-точно: антибългарски безродници и глобалисти.

Александър Кьосев с интернационално опиянение наблегна върху… „мултиперспективния идеал” и „мултиперспективното четене на историята”. По-важна била „прекъснатостта от приемствеността” при този прочит. Кьосев имал македонско потекло, но страшно много се дразнел, когато чуел думите „българщина” и „корени”. Единствено правилен и истински бил „мултиподходът” към историята, който той бил наследил от македонското си потекло.

Преминалият на нова хранилка във Виенския институт за хуманитарни науки Димитър Бечев,  след като установи, че „България не е наясно какво иска от Македония”, запита защо Бойко Борисов не е обуздал т.нар. патриоти и не е оставил „вратичка на Зоран Заев”. И още - каква била тази претенция за някакъв си говор на омразата от Скопие, което било някакво неясно и „обтекаемо понятие”?...

Върхът на неолибералните изстъпления обаче  беше „откритието” на бившия съветник на президента Жельо Желев по етническите въпроси и специалист по „изобретяването” на помашки етнос Михаил Иванов, според когото в България имало „етнонационализъм”, който се отразявал върху официалната позиция на страната ни към Северна Македония.

Кипи „модерен” труд

И се получава нещо доста странно. Като български историк и възпитаник на парижкото Ecole des Hautes…  Чавдар Маринов еднакво успешно  повтаря либералните мантри на своите западни настойници и националистическите клишета на върлите македонисти от Скопие. Еднакво добре припява по французки, че и по… „македонцки” банално известните догми на неолиберализма и македонизма.

Неговият съмишленик Стефан Дечев, като върл приятел на скопските македонисти и спец по кулинарните специалитети, и по върлите нашенски питиета, продължава неуморно да  сипе меродия във всяка политическа манджа и да дава безплатни съвети на нашенските политици по казуса Македония.

Вече за внушителната кохорта от неолиберални спецове и експерти по македонската тема и т.нар. „мултикултурализъм” да не говорим. Но се получава нещо странно, ако ли не  конфузно. Една огромна върволица от нашенски историци и лингвисти, политолози и какви ли не още, повтарят като папагали идеологическите мантри на Соросовите университети и колежи, раздават наляво и надясно „компетентни” съвети на нашенските управници и политици. Ако решим да разберем кои са тези люде,  сигурно ще ни се завие свят, след като узнаем що народ се труди … срещу България. Ето все пак имената на някои от тях: Ивайло Дичев, Албена Хранова, Красен Станчев, Деян Кюранов, Евгения Иванова, Александър Везенков, Даниел Смилов, Антоний Тодоров…

* * *

А сега, уважаеми дами и господа, другарки и другари, както би казал проф. Л. Георгиев, да си представим, че не сме в дискусионна или конферентна зала, нито във виртуалното пространство на „Маргиналия”, а на най-голямата жива изложба на екзотични папагали. Да речем:  какаду, жако, ара джулс, еклектус и т.н. И докато се разхождате, а всички красиви, умни и интелигентни птици запеят едновременно, какво чувате? Песен? Айде, стига!


 

НАТО-визмът срещу Русия няма да ви спечели изборите

Е-поща Печат PDF

Заместник-председателят на Народно Републиканската Партия (СНР) Юнал Чевикйоз, говорейки пред Politico обяснил каква външна политика ще прилагат като дойдат на власт. Разкрил, че по редица външнополитически въпроси, от ЕС до членството на Швеция и Финландия в НАТО, в резюме ще следват по-прозападна линия от правителството на Партията на справедливостта и развитието (AKP).

Обаче, истински важното в тези думи е друго: „При разговорите, които ще проведем с Русия, категорично ще търсим отношения между равноправни, но ще напомним на Русия, че Турция е членка на НАТО.“

Да оставим настрана, че демонстрацията на НАТО-визъм против Русия от самото начало ще ликвидира възможностите за установяване на всякакви отношения между равни, но тези думи показват откъсване и от реалностите в Турция и от тези в света.

Заблудата на привързаността към стария свят в условията на многополюсния нов свят.

“Да припомняш на Русия, че си член на НАТО“ на практика означава срещу Русия да се опираш на НАТО, по-конкретно на САЩ.

Обаче, НАТО-визмът и американизмът срещу Русия, не се припокрива с политическия климат на Турция. Предлагам на заместник-председателят на СНР Чевикйоз внимателно да проучи изследванията на общественото мнение, които разкриват как народът гледа на САЩ, НАТО и Запада. Разбира се, че има допълнителна полза и от това как тези, които в Унгария сформираха съюз „против”, демонстрирайки прозападност, загубиха изборите.

От друга страна, тези думи разкриват, че отговорният за външната политика на партията, кандидат за управляваща, не може да види добре и световните реалности. Какви са тези реалности? Многополюсността, многостранността, плъзгането на центъра на икономиката и на политиката, която я следва от Атлантика към Пасифика. Това, че вместо Атлантика се влиза в Азиатско-Тихоокеанското столетие и изграждането паралелно с всички тези неща на нов ред в международните отношения...

Ако конкретизираме: Това, че Китай можа да помири Саудитска Арабия и Иран; че по инициатива на Китай Азия, Европа и Африка бяха свързани с „Един пояс, един път“; че посредством Шанхайската Организация за Сътрудничество (ШОС) Китай и Русия можаха да съберат на едно място Азия. Един нов свят, в който чрез БРИКС се преминава към локомотива на глобалната икономика…

В един такъв свят, напомнянето, че „си член на НАТО“, да оставим настрана мисълта, че някой ще може да докаже на Турция предимството от него, напротив, има десетки щети - от икономиката до политиката!

• Реалността, която видя конгресът на САЩ

Всъщност думите на Юнал Чевикйоз са несъстоятелни и от гледа точка на вероятността да могат да се превърнат в истина. Защото новата власт и да иска, не може и няма да провежда прозападност „против Русия, в крината на напомнянето за членството си в НАТО“!

Казвам с това твърдение: Икономическият и политическият реализъм, който в определена степен насочи към Азия дори съпредседателя на BOP (Проектът за Големия Среден Изток) Ердоган, ще насочи и Кълъчдароглу към Азия. Освен това по много въпроси, начело със Сирия, Кълъчдароглу е по-регионалист от Ердоган. Тази истина виждат и САЩ. Службата за проучване на Конгреса на САЩ, в актуализирания си доклад с дата 15 февруари 2023 г., „Турция: Фонът и отношенията със САЩ“, анализира точно този въпрос: „Ако в Турция спечели изборите през 2023 г. и дойде на власт различен президент, възможно ли е да настъпят някои политически промени?“

И отговаря така: “Заради националистическите чувства, разпространени сред населението и между мнозинството на политическия отрязък, един нов президент може да се затрудни да промени турската политика по въпроси, свързани със сигурността на страната.“

Ето защо, не подлагайте на риск изборите, които ще спечелите, отправяйки послание „ще ги променя“ за политики, които не ще можете да промените.

Превод: Петко ПЕТКОВ

 

 

 

ГАВРА С БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Е-поща Печат PDF

Нормално е в транспортните средства, които пресичат границите на България, съобщенията да се правят най-напред на български език, а след това и на други езици, когато е необходимо. Но обявяването на станциите в метрото в София и на английски език е всъщност гавра! И то най-напред с мнозинството българи, които пътуват, защото вече открито и умишлено се насажда усещането, че не се намираме в България...

Както е известно, освен смисъла на думите, във всеки език има и музикалност. И тя изразява духа на неговите носители, духа на нацията, която го е създала и развива по-нататък.

Къде другаде освен в България имаме законното право да защитаваме и да продължаваме нашия национален дух и традиция?

 

НАПРЕД, ДЕЦА НА РОДИНАТА!

Е-поща Печат PDF

Днес, на 15 май 2012 г., социалистът Франсоа Оланд встъпва в длъжност като президент на Република Франция. Вестта за победата го завари миналата неделя сред ликуваща тълпа симпатизанти в столицата на департамента Корез – град Тюл, Централна Франция, където от 2001 до 2008 г. е бил кмет. Веднага след това Оланд отлетя за Париж. На Площада на Бастилията го посрещна стохиляден митинг с развети червени знамена, червени рози и шампанско.

 

ПОТОМЦИТЕ НА БУНТА ДНЕС

Е-поща Печат PDF

Българските бунтове са все есента, българите прибират от полето и планината каквото е родила земята им, после се улавят за ножа и пушката. Този бунт тръгва в средата на пролетта, когато същата земя плаче за пот, а не за кръв... Българите трудно вървят срещу себе си, може да губят, но упорито постъпват така, както са постъпвали от векове. Този път тръгва наистина против смисъла на своето битие. Но не за пролетта е думата, а за всичко в тази безумна революция, наречена от собствения си трубадур „пиянството на един народ“.

Историческите изследвания почти не съсредоточават вниманието си на този „пробив“ в българския културен модел, обикновено те минават, споменават от движение това феноменално явление на духа. По-примитивните изследователи на Възраждането ни описват и обясняват трескавото бързане с турския гнет, който обаче, тогава, под натиск отвън, е придобил сравнително меки форми. Най-големите центрове на въстанието – полупланинските градчета, всъщност са били едни автономни единици в разпадащата се империя. Ръководителите на бунта – хора образовани, прозорливи, разбиращи своето време, имали сравнително достойно място в обществото и достатъчно хляб на трапезата. Те превъзходно знаели, че не могат да победят империята, че ще загинат, а заедно с тях ще си идат и хиляди невинни животи, но поели отговорността пред историята!..

 


Страница 435 от 580