Нова Зора

ЗАЩО РУСИЯ НЕ Е КАТО ДРУГИТЕ, ЗАЩО ВСЕ ПРЕЧИ?

 

Отговорът на този въпрос, го е дал император Александър III – „плаши ги нашата огромност”, казал царят. И наистина,  как Русия може да е като другите, когато тя е по-голяма от Белгия (30 528 km), приблизително 600 пъти! Това е все едно заедно, в пълна хармония, да живеят едно джудже високо 60-80 см. и един великан с височина два метра и половина. Как виждате такова съдружество ? („perevodika.ru” , 17.11.2018 г.).

Класическата геополитика на Хилфорд Макиндер определа центъра на световната история в Русия (нарича го „континентална съцевина”). Той е недостъпен за „морските държави”, което го прави невъзможен за завоюване. Русия е единствената държава, в която времето се превръща в растояние и обратното, а това е чист есхатологичен проблем. С други думи, към Русия винаги трябва да се подхожда от гледна точка на вечността.

Ако добавим, че друга голяма страна те нарича официално свой ВРАГ и те обявява за държава ИЗГОЙ (човек или страна обявени извън закона. Английския оригинал на термина “rogue states” е много по-груб : „страна на негодници и неконтролирани идиоти”), как трябва да реагира засегнатата страна ?!

По времето на Руската империя реакцията на Русия била проста и разбираема за всички: докладвали на император Николай I, че във Франция се готвят да поставят пиеса пълна с неприлични изказвани по повод на Екатерина Велика. Руският император се опитал по дипломатически път да реши проблема, но френския отговор бил, че като суверенна държава, във Франция може да се поставят различни пиеси. Тогава Николай I написал писмо до директора на театъра в което го уведомава, че Русия ще изпрати 30 000 руснаци облечени в сиви шинели на премиерата. На другия ден пиесата била снета от репертуара на театъра.

По времето на император Александър III, казашки граничен патраул залавя на авганистанската граница отряд контрабандисти и в него двама английски офицери. При задържането контрабандистите оказват въоръжена съпротива. И са разстреляни. За английските офицери казаците се замислят какво да ги правят и решават да ги набият с нагайките и да ги пуснат на свобода.

В този случай англичаните би трябвало просто да си премълчат , но щом се завръщат в Англия започват жалби, оплаквания и официални рапорти. Случката стига и до кралица Виктория. Тя праща ултиматум до руския император с искането за извинения и наказание на казаците.

Отговорът на императора е показателен : „Никой да не поднася никакви извинения ! До есаула да се изпрати телеграма от мое име: „Поздравявам Ви полковник ! Ако бяхте обесили англичаните щяхте да сте вече генерал. Александър !”. Текста на телеграмата да се публикува във вестниците !”

Великобритания мълчаливо преглъща инцидента.

 

При Сталин също беше просто. Докладвали на Генералисимуса, че президента на САЩ се колебае дали да резреши (по времето на корейската война) хвърлянето на атомна бомба върху Китай. Главнокомандващият войските на ООН генерал Макартър настоявал да се пренесат военните действия върху територията на Китай. В отговор Сталин заповядва 14-та съветска армия разположена на Чукотка (командващ ген.-лейтенант Олешев) да бъда готова да дебаркира на американска Аляска. Стратегическата задача на армията е : след дебаркирането да настъпи по американското крайбрежие към границите на САЩ. Американските военни оценяват такъв план като фантазия, но по-мъдрите от тях предупреждават : може и да е фантазия, но дявол ги знае тези руснаци какво могат да направят. В резултат, Труман сменя Макартър с Риджуей и забранява всякакво планиране на атомно нападение срещу Китай.

Ето и друг случай, пак по времето на Сталин.

Преди 70 години, на 22.02.1944 г. в осeм и половина часа вечерта, над стокхолмския район Сьодермал се чува шум от самолети. Съвсем неочаквано прогърмяват мощни взривове в район Ерикдал. Поразени са местния театър, лятната къпалня и водопречиствателната станция, избити са прозорците на жилищните сгради. Но пострадали няма. Оказва се, че са паднали една средна и три малки авиобомби. Минути по-късно друг самолет хвърля бомба по казармите на трети танков полк. Ранени са трима войници. Шведите изпадат в ужас, та те са неутрална страна!

Какво се е случило ?

Над Стокхолм три съветски самолети демонстрират „малка” бомбардировка. Тя е последно предупреждение към Швеция да пусне на свобода Василий Сидоренко, осъден през 1942 г. на 12 години затвор за шпионаж, в противен случай бомбардировките ще продължат.

Въпреки трите предупреждения лично на Молотов към Швеция пред шведския посланик веднага да се освободи Сидоренко, когото държат при нечовешки условия в крепостта Лонгхолмен и хранят с помия, шведските власти три пъти отказват, но когато след третия път са изгонени от Москва посланика и военния аташе (декември 1943 г.), в Стокхолм разбират, че работата става „дебела”. И почват тайно да готвят освобождаването на Сидоренко. Правителството подава молба  за помилване до Върховния съд (декември 1943 г.), но той я отхвърля на 24.01.1944 г. Търпението на Москва се изчерпва и съветските бомбардировачи излитат.

След три дни Сидоренко е помилван и заедно с младата си жена тайно и бързо пристига със самолет в Москва. („Когда у Москвы кончается терпение” – „Politikus.ru”, 21.02.2014).

 

 

Днешна Русия не е така категорична. Но това може да се прави и по друг начин.

На 23.02.2019 г. в Деня на Защитниците на Отечеството (бившия Ден на Червената армия), в Исакиевския катедрален  събор в Петербург, концертния хор на града под ръководството на диригента Владимир Беглецов изпълни популярна песен от времето на съветското „размразяване” :

На подводной лодочке с атомным моторчиком

Да с десятком бомбочек под сотню мегатонн

Пересек Антлантику и зову наводчика :

„Наводи, говорю, Петров на горад Вашингтон !”.

Стотиците богомолци изпадат в екстаз, викат „Ура” и бурно ръкопляскат. („Роlijikus.ru” – 24.02.2019 г.). Руските „демократи и съветофоби” изпадат в ужас, надава се антируски вой : „Така в храм не може !” Може- не може, но е станало! Факт.

Този дребен и незначителен инцидент само показва обществените нагласи в руското общество, неутолимата жажда Руската държава да държи на своята чест и достойнство.

Днес руснаците пеят прочутия марш на съветските танкисти от кинофилма „Трактористи” : „Броня крепка и танки наши быстри” , само че с нов текст : „Страна крепка, ракети наши быстри”.

Какво дължи Русия на останалия свят? Русия просто трябва да я има, докато го има света. Това е и новата цел на „новата” Русия – да твори вечната история – руския свят!

 

Какво ли ще стане, ако след опрощаването на дълговете на Мюфтийството, в българския храм „Александър Невски” някой академичен хор изведнъж запее :

Край Босфора шум се вдига

бляскат саби, щитове!

Ето Симеон пристига.

Воеводи си зове  !

Ще стане същото като в Петербург.

Когато народ и общество са изтощени от историческа умора, трябва един от последните бастиони  на етноса –изкуството, да напомня за величавите години на техния исторически принос, слава и месианство. Това лекува духа и внушава оптимизъм. И са добри и необходими всички начини по които той може да озонира кръвообръщението на обществото.

На ихную истерику

Пойдем железным строем

Колумб открил Америку

А мы  ее закроем !

 

Румен Дечев, председател на Народно социално движение, пред „Нова Зора”, в разговор с Минчо Минчев.

Румен Дечев е политолог и историк. Потомък на известните историци д-р Иван Велков и проф. Велизар Велков, на много учители и интелектуалци, всички от Йотовия род от с. Байлово, към който принадлежи и Елин Пелин,. Работил е като учител по история в средния курс, преподавател по политология във Военна академия и УНСС, бил е журналист и управител на Издателство КАМА. Негово дело е популярното преди години предаване “Историята” в ТВ “7 дни”, както и История и политика” и “История и геополитика” в БНР. Румен Дечев е изтъкнат дългогодишен граждански активист. Председател е на Клуб “1-ви ноември” и на “Народно социално движение”.

Минчо Минчев: Г-н Дечев, да започнем с Вашите предшественици. Какво ще ни разкажете за Йотовия род, каква е връзката Ви с големия писател на българското село Елин Пелин?

Румен Дечев: Село Байлово е основано от моя пра-пра-прадядо Кара Станьо Иванов, заедно с преселници от с. Поибрене. Не било лесна работа, защото трябвало разрешение от турските власти. Но Кара Станьо (Черния Станьо), както се вижда и по прякора му, бил човек, както се казва, извън пътя и извън нормата. Яздел на кон, в пояса му винаги бил затъкнат нож, а глава не скланял пред никого. Турците гледали да си нямат разправии с него и „конака кандисал” и дал разрешение. Така че Елин Пелин, макар и „писател на шопите”, всъщност е тракиец. Дядо Йото Варджията, главата на нашия род, е внук на Кара Станьо. Бил е самоук строител и архитект, местен авторитет съизмерим с това, което е Уста Кольо Фичето в национален мащаб. Впрочем тогава във всяка околия е имало подобен строител. Притежавал варница, строял къщи, малки каменни мостове, каменни чешми, зидал и кладенци в планината. Поддържал у дома си и килийно училище. Пак там, сега това е къщата музей на Елин Пелин, в която по време на Освободителната война са били настанени руски офицери. Дядо Йото имал 12 деца. Моят прадядо, даскал Велко, е едно от по-големите, а Димитър Йотов (Елин Пелин) е от по-малките. Когато раждала последното си дете, баба Мина, жената на дядо Йото, се парализирала и нямало кой да гледа нито нея, нито най-малките деца. Тогава даскал Велко, който учителствал по страната, се върнал да гледа майка си и малките си сестри и братя. Останал учител в Байлово, отгледал Елин Пелин заедно със своите деца. Изключителна солидарност е имало в българските семейства от онова време.

М.М.: В семейството ви сигурно се е разказвало с гордост за Елин Пелин? Запомнили ли сте някаква любопитна случка? Все пак Елин Пелин е и голямо национално достояние, национална гордост. Писател от такъв ранг има може би в много малко национални литератури?

Р.Д.: Много истории съм слушал от баба ми Сава (Савелия), племенницата на писателя. Една от тях е свързана със създаването на един от шедьоврите в българската литература – разказът „На нивата”. Даскал Велко имал стар вол Белчо, с когото децата обичали да си играят. Но старият вол умрял. Връщайки се от София Елин Пелин заварил баба ми и нейна сестра да плачат. “Защо плачете, деца? - попитал писателят. - Белчо умря, - ожалили се те. - А, не плачете, не плачете - успокоил ги той - Аз ще го съживя Белчо, ще напиша за него разказ.” И изпълнил обещанието си. Разказът и до днес вълнува всеки, който се е докосвал до великата простота и магия на селския живот.

М.М.: Г-н Дечев, вие имате богата биография. Били сте преподавател, издател, журналист... И все пак кое е общото, което винаги сте търсили в професията?

Р.Д.: Всъщност, първата ми работа беше сценичен работник в Народния театър, после работих като товаро-разтоварач в един текстилен завод. За щастие получих подкрепата на тогавашния министър на просветата, големият историк проф. Александър Фол, и станах учител. Проф. Фол бе и първият ми гост в предаването “Историята”, което водих по ТВ “7 дни”. Благодарение на неговото блестящо участие влязох с летящ старт в журналистиката. А това, което винаги ме е интересувало, са били идеите, които обясняват нашия сложен свят. И като преподавател, и като издател, и като журналист съм се стремял да служа на каузата на истината - да разбирам и да разяснявам истината за света, в който живеем. Така стигнах до убеждението, че светът трябва не само да бъде разбиран, но той трябва да бъде и променян, към по-добро!

М.М.: Трудна работа. Особено като се има предвид все по-наглата и отчаяна съпротива на злото. Какво смятате, че трябва да се направи, за да се спре например, ерозирането на народната свяст? Този процес на духовно гниене в българското общество продължава вече твърде дълго и дори в определен смисъл се насърчава.

Р.Д.: Преди всичко трябва да сме наясно, че всичко, което ни се случва, не е просто зла съдба или резултат от незрелостта на нашите сънародници. Всичко, което преживяваме, е един добре планиран процес, насочен към унищожението на българския народ. Ние тук не им трябваме.

Трябва им само земята ни, този най-прекрасен кът на планетата, наречен България. Само, когато българинът осъзнае тази горчива и опасна истина, той ще се реши на съпротива.

М.М.: Някак безадресно звучи. Кои са ТЕ, поръчителите на такъв злостен план?

Р.Д.: Елементарно би било да кажа американците. Америка също е под удар. Американският народ също страда и се съпротивлява. Годините на Тръмп, в които той беше президент, бяха именно години на съпротива. Колкото до ТЕ, това са големите банкери от Уолстрийт, „князете на капитала”, които стотици години вече владеят и тъпчат света. Те са стратезите на войни, кризи и разрухи. Можем да ги наречем глобалисти, защото те най-пълно изразяват стратегията и целите на глобализма. Те се стремят да заграбят всичко, и да поставят всички под свой контрол. В това е и обяснението за “пандемията” от Ковид, която организирано ни връхлетя, но която всъщност е може би само пролог към нещо много по-страшно. Техните цели са откровено човеконенавистнически. И ако имат гаранция, че няма да изгорят в една Трета световна война, те биха я разпалили, макар че според мнозина анализатори тази война вече е в ход. Към този мракобесен елит трябва да прибавим и колониалната администрация, слугите им в отделните страни – политици, генерали, чиновници, интелектуалци, псевдограждански активисти от различните НПО-та, от мрежата на Сорос и лъжехуманните цели на „Америка за България“. Обикновено всички, изредени дотук, са напазарувани или са държани с компромати, за да изпълняват безпрекословно повелите на световната олигархия, на хегемона. В България ги имаме достатъчно. По-рано тяхната роля се изпълняваше от н.нар. “компрадорска буржоазия”. Понятието е сравнително точно, ако рабираме “буржоазията” в по-широк немарксов смисъл. В тази кохорта особено опасни са НПО-тата, които са конструирани като “граждански” активисти, утвърждавани от медиите, а всъщност са инструментариум за политиката на техните босове, която е проектирана от стратезите на глобализма.

М.М.: Като споменахте медиите, та се сещам да ви попитам дали ви е направило впечатление повторяемостта на аргументите на т.нар. „експерти“, „анализатори“ и „политолози“, които понякога сякаш говорят по зададен шаблон?

Р.Д.: Става въпрос за манипулация от особено опасен вид. И те са нейните изпълнители. Споменах например за Ковид-19, което общо-взето беше утвърждаването на една човеконенавистническа манипулация. За съжаление с твърде негативен резултат. Те лъжат, както дишат - безсрамно и нагло! Лъжат и за Русия. Насъскват ни срещу най-близкия ни народ. Бих посочил също и противопоставянията на “комунизъм – капитализъм” и “диктатура – демокрация”, които не спират да пробутват чрез медиите. Тези диспозиции са изключително фалшиви, защото налагат в общественото съзнание представата, че тези, които търсят алтернатива на настоящия маразъм, били “комунисти” и щели да върнат времената на Гулаг, или пък “фашисти”, които имали за цел да унищожат демокрацията. А всъщност всички се убедихме, че с т.нар Ковид мерки, както и с фалшифицирането на изборите в САЩ, когато за Байдън започнаха да „гласуват“ по пощата и умрелите, гаврата с демокрацията я извършиха именно ТЕ. Хората по света обаче не искат нито една от крайностите, с които ги плаши пропагандата. Те искат само да живеят в организирано общество, в което собствеността ще се основава на труда, а духовният свят на традиционните християнски ценности.

М.М.: Не соча за пример „Зора“, но ми е интересно да разбера как вие като журналист сте се противопоставвяли на тези опасни манипулации?

Р.Д.: Винаги съм се противопоставял. Търсил съм най-различни форми, но незаобиколим критерии за мен, винаги е била правдата. В момента например подготвям телевизионно предаване за история и геополитика. Ще се казва “С желязо и кръв”, по думите на Бисмарк за обединението на Германия. Надявам се скоро да започне излъчването. Идеята е в предаването да бъде разкривана скритата логика на историческите събития, философията на историята, както и действията на задкулисните сили в съвременната геополитика.

М.М.: Пожелавам ви успех. още повече че принципа „С желязо и кръв“, както показва и развитието на обстановката в днешни дни, никога не е бил изоставян. И когато този принцип е творил добро, и когато е бил религия на злото. Но искам да ви попитам как като граждански активист си представяте противостоенето на разпадните процеси в обществото ни?

Р.Д.: Необходимо е обединение на национално-патриотичните сили. Сам войнът не е войн. В този смисъл подкрепям каузата на „Нова Зора“, която и вие лично отстоявахте през годините за концентрация на националната енергия в Единен народен фронт. Но трябва дори тревата да се разгръща и да се внимава къде се стъпва и с кого се върви по този не лек път. Не всеки, който се бие в гърдите е патриот. Най-добре го е казал Христо Ботев: “Патриот е, душа дава за наука за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа”. Без да генерализираме процеса, трябва да признаем, че някои типажи са се запазили в българския бит още от онова време. Трябва да се научим да ценим хората по делата, а не по приказките. Мисля, че горчивият ви опит с “Атака” е твърде показателен в това отношение. За съжаление много българи не се отучиха от лошия навик да се подават на емоциите. А трябва да се мисли - хладнокръвно и да се преценява трезво всяка дума и всеки факт. Желаещите да бъдат „спасители на България” няма да се свършат, още повече, че най-често те са проявление на предварително подготвен политически инжинеринг. Целта е всеки пореден провал да изтощава идеята. В края на краищата, това ще я обезличи напълно!

М.М.: Благодаря ви за този разговор и особено за заключението в него. Продължавам да вярвам, че това е единствената спасителна за България идея – концентрацията на националната, макар и остатъчна енергия на спасението. Това е задължителното условие за бъдещото съществуване на Отечеството. И на народа ни. И обяснява защо враговете на тази идея са дотолкова непримирими и неизброими, че създават впечатлението, че враговете на България са с неизтощима енергия. Понякога те са улеснявани и от поредните кандидати за слава, които също нямат чет и, които няма никога да се свършат. И все пак, убеден съм, че България ще пребъде!

Р.Д.: И аз също!