Нова Зора

„Ако не бях аз, щяхме да сме като Гърция”-

Бойко Борисов

Тази пророческа  и единствено вярна констатация в цялото близо 10 годишно управление на премиера Борисов бе направена от него преди повече от три години (10.07.2015 г.) в миг, може би  на раздвоение на съзнанието му. Тогава в Момчилград при прерязване лентичката на поредния впохален градеж, размекнат от своята величава роля на съзидател, той си позволи нескромността да се самопохвали пред една пречиствателна станция, която не съумя да отдели миризмата на лъжата и чувството за гнилост.

Може и да звучи парадоксално, но ако оракулът от Банкя и свитата му  не бяха на власт изказаните пророчества, за радост на целия български народ, може би  биха се сбъднали и щяхме да сме като Гърция днес. За радостта обаче, по-нататък. Но понеже министър-председателя Борисов и правителството му говорят и  управляват все едно, че не съществува ЕВРОСТАТ,все едно че Гърция е през девет земи в десета, че няма Интернет, че в Гърция няма работещи българи спасили се от „щедроста” на приближените на властта олигарси и работодатели, сме длъжни да кажем някои истини по въпроса. И така, какво е положението в нашата съседка, чието плашило премиерът таку размахва, когато е притиснат от социалните искания на работещите и на пенсионерите?

Преди това  обаче следва да направим две много важни уточнения, които медийните правителствени  охранители никога няма да направят: Първото уточнение е , че гърците в 2015г.- (годината на „пророчеството”)  бяха много зле ,а сега са по-добре. Второто много важно уточнение, което сами изпитваме на гърба си е че преди правителството на ГЕРБ начело с Борисов да дойде на власт през 2009г. ние не бяхме кой знае колко зле ,но сега 10 г. след това ние сме много, много по-зле.

Какви все пак са фактите?

Както е известно през 2015 година ,шест месеца преди  „пророческите“ думи на нашият премиер , в съседна Гърция, след спечелени парламентарни избори на власт дойде Коалицията на радикалната левица СИРИЗА, а министър-председател стана младият строителен инженер Алексис Ципрас. Правителството му ясно обяви в своята програма, че тежестите на кризата трябва да паднат върху имотните слоеве, обяви се за борба с бюрокрацията и корупцията и пое курс за модернизация на държавната администрация; обяви стимули за частните инвестиции и в крайна сметка си постави за цел възстановяване на социалната държава, която партиите Нова Демокрация и ПАСОК в сговор с брюкселските бюрократи и големите западни банки бяха ликвидирали.

Три години след идването на Радикалната левица  на власт в Гърция ,благодарение на последователно и стриктно изпълнение на изборната програма от кабинета на Алексис Ципрас, през август 2018г. южната ни съседка излезе успешно от последната си „спасителна” програма,  договорена преди три години, която трябваше да помогне на страната да се справи с последиците от дълговата криза. Това го призна официално и т.н. спасителен фонд на еврозоната - Европейският стабилизационен механизъм (ЕСМ).

„Днес ние можем да приключим благополучно програмата на ЕСМ без повече допълнителни спасителни програми, тъй като, за първи път от началото на 2010 г., Гърция вече може да си стои стабилно на краката си”, каза в изявление председателят на Управителния съвет на Спасителния фонд Мариу Сентену.

Използвайки сгодния случай, правителството на Алексис Ципрас най-напред обяви, че няма да има повече спасителни програми и побърза  да възстанови правата на работещите гърци и колективното трудово договаряне. В оставащото време до края на конституционния срок на своя мандат, т.е. до октомври 2019 г., правителството се зае с провеждането на серия леви и прогресивни реформи.  Обяви увеличаване на минималните заплати и премахване на долния праг на минималната работна заплата за младите хора; прие законодателни инициативи в защита на първия дом както и нова рамка на жилищната политика и опрост редица просрочени дългове. От 28.01.гръцкото правителство повиши минималната работна заплата. От 1-ви февруари минималната месечна заплата вече е 684 вместо 586 евро:

„Доверието в нашата икономика расте. Ние можем да си го позволим. Дължим го на онези, които понесоха най-много страдания по време на кризата”, заяви гръцкият премиер Алексис Ципрас.

Това на юг. В същото време - България –„отличникът” и още свеж ротационен председател на ЕС благодарение на „компетентното” 10 годишно  управление на ГЕРБ обаче удари дъното сред страните от Евросъюза с минимална работна заплата от 261 евро! Във „фалиралата” по думите на нашият премиер Гърция тя е 684евро! Но и това не е действителната цифра,защото гърците под формата на различни надбавки получават средно още около 175 евро.Това са 24 бонуса, свързани с минималната работна заплата, обезщетения за непълна заетост , обезщетения за майчинство, пенсионна надбавка, възстановяване на разходите на студенти, надбавки за деца и др. Освен тези и други бонуси гърците получават годишно 14 заплати! Разлика, както казваше дядо ми от тук до Битоля!

Пет месеца след излизането на Гърция от трите последователни спасителни програми и наложените  мерки за икономии от нейните кредитори, парламентът в Атина през декември 2018г., разгледа законодателство, с което се въвеждат облекчения за милиони гърци, плащащи имотни данъци. Най-чувствително е намалението на имотният данък, известен със съкращението ENФIA, който бе сред най-суровите данъци, наложени в най-трудните години на кризата. Данъкът  ENФIA или „убиец”, както неофициално го нарекоха самите гърци и който бе въведен като част от мерките за икономии засяга над 5 млн. души, сред тях и хиляди българи, които също имат имоти в страната. Облекченията са в зависимост от стойността на имота,но най-облагодетелствани са дребните собственици. Например данъкът върху недвижимо имущество до 60 хил. евро се намалява средно с 30% (а в по-бедни региони - с 50%).  И това ще става поетапно в следващите две години. За малка част от по-имотните собствениците може да има и увеличения. Средното намаление на данък ENФIA за апартамент до 60000 Евро, до 2020г.ще падне с 40%:с 21.8% през 2019г.и още 19% през 2020г. Тези, които притежават имот на стойност до 60 000 евро, от тази година ще плащат 30 процента по-нисък данък. Мярката отговаря на твърдението на премиера Алексис Ципрас, че за разлика от опозиционната „Нова Демокрация” кабинетът му защитава социално слабите, а не само за „елитите”, както правят консерваторите.

Според Независимата балканска новинарска агенция (IBNA) ще бъде намален и корпоративният данък, чиято ставка сега е 29%, а в следващите 2 г. ще падне съответно до 28 и 25 на сто.

Другата важна стъпка на лявото правителство на СИРИЗА в социалната сфера, бе да се пребори с Брюксел и да се откаже от постигнатата при последния Меморандум договорка с ЕС за ново орязване на пенсиите.  Важно е да се отбележи също, че правителствата на ПАСОК и НД, които управляваха Гърция до 2015г. приложиха орязвания на пенсиите точно 11 пъти! Когато договори първата си „спасителна” програма с ЕС и МВФ, Ципрас също пое ангажимент да намали пенсиите,но сега ловко използва ситуацията с изявлението на  председателят на Управителния Съвет на спасителния фонд Мариу Сентену и излизането си от програмата ,за да се откаже от този ангажимент. Тази трудна задачата Ципрас първоначално възложи на министъра на труда г-жа Ефи Ахциоглу, която освен с усилената си кореспонденция с ресорните органи в ЕС се обърна с настоятелно писмо и към председателя на ЕК –Жан Клод Юнкер. Вместо да се целува и хвали с приятелството си с Юнкер, както обича често да прави нашия премиер ,без всякакво стеснение тя му написа буквално следното:

„Последните ни изчисления сочат, че излишъкът в бюджета  може да достигне 1,3 милиарда евро до края на годината което позволява договореното с ЕК намаляване на пенсиите от следващата година да бъде отменено. Да се настоява за още съкращения на пенсиите, докато гръцките пенсионери едва свързват двата края, определено не е начинът да се справиш с общественото недоволство, поради което се налага да се откажем от тази мярка”. След демарша на премиера Ципрас в Брюксел, Европейската комисия одобри решението на гръцкото правителство.

„Дойде време хората да бъдат възнаградени за техните жертви”, изтъкна премиерът Алексис Ципрас преди гласуването на решението за отмяна  намаляването на пенсиите, като нарече стъпката „необходима глътка въздух за възрастните хора ... чиито пенсии и достойнство бяха накърнени”.

Във връзка с примера с гръцкия излишък възниква един законен въпрос:   Къде отива нашият бюджетен излишък, който в края на годината достигна 3 милиарда лева (1.5 млрд. евро)? Със сигурност, отговорът  за сега знаят само двама души – премиерът и финансовият министър Горанов. Иначе за народа – тайна велика ест! Той трябва да се досеща, че се задават нови избори, че освен с рязане на лентички сигурно има и други начини за спечелване на електоралната любов.

Но да спрем поглед на въпроса

как стои въпросът с пенсиите у нас,

след евро председателството и пламенните целувки и прегръдки с брюкселските бюрократи?

Както е известно  от 1 юли 2018г социалната пенсия за старост  се увеличи с 4 лева и 60 стотинки, т.е.има няма 3 евро.  Размерът на социалната пенсия три години след въпросното премиерско просветление в Момчилград и по време на евро председателството ни стана 125 лева и 58 стотинки т.е.по- малко от 65 евро! В проекта за бюджета на ДОО е заложено от 1 юли 2019 година социалната пенсия да „скочи” както казват „правилните” медии от 125,58 лв. на 132,74 лв. т.е. с още 3 евро. Останалите пенсии, отпуснати до 31 декември 2018 година вкл., да се увеличат 5,7 на сто. От 1 юли 2019 г. минималната пенсия ще се увеличи от 207,60 на 219,43 лв. В същото време данните на  ЕВРОСТАТ показват , че през 2018г., 31% от пенсионерите в Гърция получават около 500 евро, а 66,3% – под 1000 евро на месец. Едни от най-високите пенсии са тези на работилите в сферата на отбраната гърци. В определени области на отбраната, както при военните парашутисти, например, прослужените години се удвояват – при 10 години стаж в парашутно-десантните части, стажът автоматично става 20 г. Така може да се излезе в пенсия на 40-годишна възраст. Независимо в какъв род войски е служил грък, ако той почине, неговите неомъжени дъщери получават полагащата му се пенсия в пълен размер!.. Това за сведение на нашето унизително и бедно офицерството.

Но да си дойдем на думата.

Такова е положението със съотношението на заплатите и пенсиите във „фалирала”  Гърция и в „отличника” на ЕС България. Както показват тези съотношения българите продължават да са най-бедните европейци. Това го казваме ние и което е по-важно за управляващите , това го  сочи проучване на статистическата агенция на ЕС, „Евростат“ от септември 2018г. Точно 2 767 000 българи са на ръба, което е 38,9 процента от населението. Тази цифра ни прави нас българите най-бедни в ЕС. За 11-те години, като откакто сме членове на ЕС и 10 от които управлявани от ГЕРБ и  Борисов, България ние никога не е изпускали първото място в класацията по мизерия.

Днес, всеки трети българин изпитва затруднения в плащането на сметките, да се отопление и осветление; да се храни редовно с месо, да посреща извънредни разходи, а камо ли да пътува през отпуската си, поне за седмица годишно,както диктуват европейските норми. Докато в  Гърция, която премиера ни постоянно обича да дава като лош пример, хората в това положение са 21,2% от всички гърци т.е. един от петима има такива затруднения. А от бившите ни братя от соцлагера-чехите само 3,7 са на нашия хал.

Езикът  на цифрите е убийствено точен. Но за съжаление много малко вестници и СМИ сериозно и добросъвестно го коментират и анализират. „Правилните” медии развяват  само внушенията за „стабилността на властта”. Но какво става около нас, няма кой да ни каже. Друго, разбира се, не може и да се очаква, медиите под контрол имат задължението да изпълняват политическите поръчки на властта. Те са заставени да мълчат за престъпленията и корупционни им схеми и да  заглушават истината. Елена Йончева и Валя Ахчиева са пред очите на всички. И за пример. И за назидание.

Това налага да мислим с главите си, а не с телевизорите, които са ангажирани със задачите да обясняват колко зле са нашите съседи, как ние сме стабилни, но трябва да бъдем пестеливи защото „няма пари” при положение, че 10 млрд.лева годишно се прибират от джоба на бедните данъкоплатци и отиват в джобовете на няколко души.

Лявото гръцко правителство на Алексис Ципрас вече три години нагледно ни показва, как трябва да се управлява и защитава националния интерес и кой трябва да носи тежестите на кризата. И как трябва да се разпределят излишъците.  Видя се, а и изстрадахме тези 10 години! Време е за промяна, която не може да бъде осъществена без волята на всички мислещи хора.

Пасивността ни обрича на гибел!

Опазил ме Господ, не смятам да говоря за шансовете на Мадуро и неговите противници, нито за вероятността за чуждестранна интервенция и пр. и пр. Ще говоря обаче за икономиката и за модела на държавата. И това налага да започнем с повторението на базовата теза: в мнозинството латиноамерикански страни съществува твърде специфична структура на обществото.

В него няма „средна“ класа в европейския, северноамериканския или даже съветския вариант. Работата е там, че в продължение на 150 години тези страни имат за САЩ същата ролята каквато съвременен Китай и Юго-Източна Азия. С други думи, те са били източник на евтина работна сила.  И суровини не случайно един от главните „играчи“ на местно ниво е била американската компания Юнайтед Фрут! Съответно и структурата на обществото се построява по следния начин.

Отгоре - неголяма група олигарси, която има своя дял в проектите, идващи от САЩ. Това са едри земеделци, банкери, олигарси при множеството диктатури. Те са 1,5-2%, не повече.

По средата са обслужващите олигархията. Това са техните многочислени потомци, лекари, архитекти, професори и учители, художници и музиканти.

И разбира се, офицерите, които осигуряват „закона и реда“. Те не са повече от 10% и са живеели къде-къде, по-добре, отколкото хората с аналогични професии в Европа. Във всеки случай, през 50-те години един професор от Буенос Айрес лесно би могъл да пътува до Париж, а виж професор от Сорбоната до Аржентина, по-трудно!... Имало е проблеми.

А всичко останало - това  е работната сила. Евтина. Боклук, живеещ за стотинки, при това необразован. И не е и длъжен да има образование, доколкото задача на този „боклук“ е не просто да бъде работна сила, но и да изобразява конкуренция. При това „горните“ класи са можели да създават илюзии за красив живот: „свобода“ и „демокрация“. Но „долу“ е било това, което се случва в тези случаи: безработица, наркомания и бандитизъм. И никой не е имал намерение да променя устройството на живота.

Проблемите започват в средата на XX век, когато разрушаването на колониалните системи отваря за САЩ пазарите на Африка и Азия. И като резултат рязко отслабва притокът на инвестиции в икономиките на латиноамериканските държави. Това съществено усилва социалното напрежение и местните елити започват да правят разбор: какво да се прави...?

Изходите били два:

или твърда дясна диктатура (която за континента с такава специфична социална структура е норматив),  и която, в това число, направо ще изгърби собствените си олигарси, за да влагат в собствената си икономика изнесените навън за 100 и повече години пари.

или силни леви режими, които се занимават примерно със същото, но с упор на преразпределението на активите, посредством бюджета.

За десните, в качеството на базова опора, са предприемачите и военните, за които запазването на собствеността е принципен въпрос.

Левите се противопоставят на едрите собственици, както от олигархичен, така и от по-дребен мащаб.

И едните, и другите обаче се нуждаят от подкрепата на силовите структури, първите от традиционните; вторите от тези, където се е случила подмяна на „старите“ офицерски кадри с нови, дошли „от народа“.  Доколкото жизненото равнище на офицерите в Латинска Америка е силно над средното, те ще защитават системата, иначе просто ще трябва да се простят с длъжностите си.

Както се предполага, зад всеки модел стоят съответните теоретици и практици. Първите, подразбира се, са от привилегированите слоеве на обществото (Че Гевара например е лекар, син на архитект), вторите - както дойде! Но моделите са само два. Всички опити да се изгради формална парламентарна демокрация могат да се случат само след доста продължителен период на управление в рамките на този или другия модел, при което всички алтернативни сили биват буквално изхвърляни от политическия елит, включително и физически.

Трябва да обърна внимание: социалистическата риторика обикновено не се осъществява на практика, дори в случай на идването на власт на съответните групи (пример - семейство Ортега в Никарагуа). Причината е разбираема: цялата държавна инфраструктура се намира в ръцете на много добре установена (поне от 150 години) група от лица. И въпреки, че нещичко може и да бъде национализирано, (предимно от олигарсите, тясно свързани със САЩ), то като цяло провеждането на национализация означава държавната инфраструктура да бъде напълно разрушена. На което малцина се решават.

В това отношение премиерът е само един, това е Куба! Но там е нямало особена държавна инфраструктура, пък и помощта на СССР изигра своята роля. И глупостта на САЩ, които „огънаха тоягата“ от страх пред същия този СССР. Всички останали страни ясно се вписват в двата описани модела. И двата по принцип не предвиждат строителството на социализъм. Това просто не е и възможно, защото ако се лиши „обслугата“ от собственост означава да се получи колосална група за саботаж и вредителство, а тя няма с кого да бъде сменена.

В страните от Латинска Америка просто не съществува образована „средна“ класа.

На Чавес все пак му провървя: благодарение на нефтените доходи на практика той успя  да направи пълна замяна на офицерския корпус в армията и спецслужбите. А пък Салвадор Алиенде в Чили, който се опитва на проведе последователни социалистически реформи (в края на 60-те и началото на 70-те това са били идеи напълно успешни и дори побеждаващи), получава пълната програма: него го подкрепя народът и го ненавижда цялата „висша“ класа. Затова и е бил извършен превратът: Алиенде би спечелил всякакви избори и последователната работа би могла да доведе до това, че той да подготви и специалисти, идващи от тези групи от населението, които не са били „вписани“ в държавния елит през последните сто години.

Но ето че нататък идват и проблемите: всички системи за преразпределяне изискват все по-нови и нови ресурси. Чавес се опитва да реши проблемите на гетата и започва да строи евтини жилища в градовете. Първоначално това силно увеличава подкрепата за него сред народа, но всичките тези жилища струват пари и поддръжката на тяхната инфраструктура също. То ест, нужни са все повече пари. А финансовите потоци, разбираемо, се контролират от „уважаваните“ хора, предимно от „старите“ елити. На които им все едно, кой формално държи властта, но които не им се иска да се карат със САЩ.

На САЩ не им харесва много ситуацията с проникването на Русия и Китай в Латинска Америка (особено след идването на Тръмп на власт) и те активизират „стария“ елит против това проникване.  За това те си имат най-прост механизъм: обвинения в наркотърговия! Всяка бизнес активност в Латинска Америка така или иначе, опира до наркокартелите. Това е невъзможно да бъде избегнато, още повече, че тях плътно ги покриват спецслужбите на САЩ, които използват съществена част от печалбите им за финансиране на собствените си операции, което пък значи, че всеки по-успешен и богат човек от този регион може да стане жертва на санкциите на САЩ. А в техният съд, както стана ясно, „чуждите“ хора нямат никакви шансове.

Това означава, че всички диктаторски режими в Латинска Америка, особено пък тези, които се заиграват с Русия и Китай, са силно ограничени във времето. Ако те не зачистят местните елити, напълно, както това бе направено в Куба, ще са принудени да спазват „правилата на играта“ (Никарагуа!). Или ще са заставени да започнат безсмислена война едновременно против собствения си елит и САЩ, които образуват единен фронт. Дори и в случая когато от страна на националните елити това да е макар и частично принудителна политика.

На теория, ние също можем да се държим така. Например, твърдо да обвиним всичките проамерикански политици в страните от Средна Азия в търговия с наркотици. Ще кажете, че нямаме основания? Е, да си сложим ръката на сърцето, а САЩ винаги ли имат? Победителите не ги съдят, а никой не е отменял правото на силния. Но ние незнайно защо не правим така.

А ето че САЩ го правят и по тази причина, отчитайки 100 години история, каквато между другото, и ние имаме в Средна Азия, практически е невъзможно да бъдат победени в Латинска Америка. Впрочем, ако ние и Китай на това място действаме като единен фронт (в идеалния вариант да присъединим и Индия, с БРИКС вече няма да стане, защото САЩ смачкаха Бразилия по същия сценарий), то има шансове да бъде спасен законния президент Мадуро.

Друг въпрос е, че все едно дълго той няма да удържи властта: да се правят реални реформи, то ест да се строят фабрики и заводи, да се създава социалистическа икономика, е прекалено късно. Въпреки че е възможно и има някакъв смисъл в това. При условие, разбира се, че няма да бъдат влагани празни инвестиции в умиращата страна, както се получи с последния кредит за Украйна. Но като цяло, това е много сериозен проблем, който изисква подготовката на кадри, при това не само за едно предприятие, а за цели отрасли. При това с разбирането, че действащите собственици и мениджъри на такива предприятия или вносителите на съответната продукция, активно ще пречат.  И ще се съпротивляват. Отчитайки местните традиции, прибягвайки до големи терористични актове и терор по отношение на строителите и работниците.

А за САЩ това място е принципно. Те успяха да локализират Куба. Но пък ако загубят Венецуела,  може да последва същото Перу или Бразилия! А те никак не могат да допуснат това.

В условията на световен икономически срив всичко може да се промени, но трябва да доживеем до това. И ми се струва, че логиката трябва да бъде следната: Китай и Русия трябва да направят всичко, за да може Мадуро да се задържи до този срив, който фактически съвпада с  края на президентския му мандат. А САЩ, на свой ред, са длъжни да направят всичко, това в никакъв случай да не се случи!

Това е. Остава ни да наблюдаваме, как всичко ще се случва на практика.

Превод от руски език Гияс Гулиев