Опазил ме Господ, не смятам да говоря за шансовете на Мадуро и неговите противници, нито за вероятността за чуждестранна интервенция и пр. и пр. Ще говоря обаче за икономиката и за модела на държавата. И това налага да започнем с повторението на базовата теза: в мнозинството латиноамерикански страни съществува твърде специфична структура на обществото.
В него няма „средна“ класа в европейския, северноамериканския или даже съветския вариант. Работата е там, че в продължение на 150 години тези страни имат за САЩ същата ролята каквато съвременен Китай и Юго-Източна Азия. С други думи, те са били източник на евтина работна сила. И суровини не случайно един от главните „играчи“ на местно ниво е била американската компания Юнайтед Фрут! Съответно и структурата на обществото се построява по следния начин.
Отгоре - неголяма група олигарси, която има своя дял в проектите, идващи от САЩ. Това са едри земеделци, банкери, олигарси при множеството диктатури. Те са 1,5-2%, не повече.
По средата са обслужващите олигархията. Това са техните многочислени потомци, лекари, архитекти, професори и учители, художници и музиканти.
И разбира се, офицерите, които осигуряват „закона и реда“. Те не са повече от 10% и са живеели къде-къде, по-добре, отколкото хората с аналогични професии в Европа. Във всеки случай, през 50-те години един професор от Буенос Айрес лесно би могъл да пътува до Париж, а виж професор от Сорбоната до Аржентина, по-трудно!... Имало е проблеми.
А всичко останало - това е работната сила. Евтина. Боклук, живеещ за стотинки, при това необразован. И не е и длъжен да има образование, доколкото задача на този „боклук“ е не просто да бъде работна сила, но и да изобразява конкуренция. При това „горните“ класи са можели да създават илюзии за красив живот: „свобода“ и „демокрация“. Но „долу“ е било това, което се случва в тези случаи: безработица, наркомания и бандитизъм. И никой не е имал намерение да променя устройството на живота.
Проблемите започват в средата на XX век, когато разрушаването на колониалните системи отваря за САЩ пазарите на Африка и Азия. И като резултат рязко отслабва притокът на инвестиции в икономиките на латиноамериканските държави. Това съществено усилва социалното напрежение и местните елити започват да правят разбор: какво да се прави...?
Изходите били два:
или твърда дясна диктатура (която за континента с такава специфична социална структура е норматив), и която, в това число, направо ще изгърби собствените си олигарси, за да влагат в собствената си икономика изнесените навън за 100 и повече години пари.
или силни леви режими, които се занимават примерно със същото, но с упор на преразпределението на активите, посредством бюджета.
За десните, в качеството на базова опора, са предприемачите и военните, за които запазването на собствеността е принципен въпрос.
Левите се противопоставят на едрите собственици, както от олигархичен, така и от по-дребен мащаб.
И едните, и другите обаче се нуждаят от подкрепата на силовите структури, първите от традиционните; вторите от тези, където се е случила подмяна на „старите“ офицерски кадри с нови, дошли „от народа“. Доколкото жизненото равнище на офицерите в Латинска Америка е силно над средното, те ще защитават системата, иначе просто ще трябва да се простят с длъжностите си.
Както се предполага, зад всеки модел стоят съответните теоретици и практици. Първите, подразбира се, са от привилегированите слоеве на обществото (Че Гевара например е лекар, син на архитект), вторите - както дойде! Но моделите са само два. Всички опити да се изгради формална парламентарна демокрация могат да се случат само след доста продължителен период на управление в рамките на този или другия модел, при което всички алтернативни сили биват буквално изхвърляни от политическия елит, включително и физически.
Трябва да обърна внимание: социалистическата риторика обикновено не се осъществява на практика, дори в случай на идването на власт на съответните групи (пример - семейство Ортега в Никарагуа). Причината е разбираема: цялата държавна инфраструктура се намира в ръцете на много добре установена (поне от 150 години) група от лица. И въпреки, че нещичко може и да бъде национализирано, (предимно от олигарсите, тясно свързани със САЩ), то като цяло провеждането на национализация означава държавната инфраструктура да бъде напълно разрушена. На което малцина се решават.
В това отношение премиерът е само един, това е Куба! Но там е нямало особена държавна инфраструктура, пък и помощта на СССР изигра своята роля. И глупостта на САЩ, които „огънаха тоягата“ от страх пред същия този СССР. Всички останали страни ясно се вписват в двата описани модела. И двата по принцип не предвиждат строителството на социализъм. Това просто не е и възможно, защото ако се лиши „обслугата“ от собственост означава да се получи колосална група за саботаж и вредителство, а тя няма с кого да бъде сменена.
В страните от Латинска Америка просто не съществува образована „средна“ класа.
На Чавес все пак му провървя: благодарение на нефтените доходи на практика той успя да направи пълна замяна на офицерския корпус в армията и спецслужбите. А пък Салвадор Алиенде в Чили, който се опитва на проведе последователни социалистически реформи (в края на 60-те и началото на 70-те това са били идеи напълно успешни и дори побеждаващи), получава пълната програма: него го подкрепя народът и го ненавижда цялата „висша“ класа. Затова и е бил извършен превратът: Алиенде би спечелил всякакви избори и последователната работа би могла да доведе до това, че той да подготви и специалисти, идващи от тези групи от населението, които не са били „вписани“ в държавния елит през последните сто години.
Но ето че нататък идват и проблемите: всички системи за преразпределяне изискват все по-нови и нови ресурси. Чавес се опитва да реши проблемите на гетата и започва да строи евтини жилища в градовете. Първоначално това силно увеличава подкрепата за него сред народа, но всичките тези жилища струват пари и поддръжката на тяхната инфраструктура също. То ест, нужни са все повече пари. А финансовите потоци, разбираемо, се контролират от „уважаваните“ хора, предимно от „старите“ елити. На които им все едно, кой формално държи властта, но които не им се иска да се карат със САЩ.
На САЩ не им харесва много ситуацията с проникването на Русия и Китай в Латинска Америка (особено след идването на Тръмп на власт) и те активизират „стария“ елит против това проникване. За това те си имат най-прост механизъм: обвинения в наркотърговия! Всяка бизнес активност в Латинска Америка така или иначе, опира до наркокартелите. Това е невъзможно да бъде избегнато, още повече, че тях плътно ги покриват спецслужбите на САЩ, които използват съществена част от печалбите им за финансиране на собствените си операции, което пък значи, че всеки по-успешен и богат човек от този регион може да стане жертва на санкциите на САЩ. А в техният съд, както стана ясно, „чуждите“ хора нямат никакви шансове.
Това означава, че всички диктаторски режими в Латинска Америка, особено пък тези, които се заиграват с Русия и Китай, са силно ограничени във времето. Ако те не зачистят местните елити, напълно, както това бе направено в Куба, ще са принудени да спазват „правилата на играта“ (Никарагуа!). Или ще са заставени да започнат безсмислена война едновременно против собствения си елит и САЩ, които образуват единен фронт. Дори и в случая когато от страна на националните елити това да е макар и частично принудителна политика.
На теория, ние също можем да се държим така. Например, твърдо да обвиним всичките проамерикански политици в страните от Средна Азия в търговия с наркотици. Ще кажете, че нямаме основания? Е, да си сложим ръката на сърцето, а САЩ винаги ли имат? Победителите не ги съдят, а никой не е отменял правото на силния. Но ние незнайно защо не правим така.
А ето че САЩ го правят и по тази причина, отчитайки 100 години история, каквато между другото, и ние имаме в Средна Азия, практически е невъзможно да бъдат победени в Латинска Америка. Впрочем, ако ние и Китай на това място действаме като единен фронт (в идеалния вариант да присъединим и Индия, с БРИКС вече няма да стане, защото САЩ смачкаха Бразилия по същия сценарий), то има шансове да бъде спасен законния президент Мадуро.
Друг въпрос е, че все едно дълго той няма да удържи властта: да се правят реални реформи, то ест да се строят фабрики и заводи, да се създава социалистическа икономика, е прекалено късно. Въпреки че е възможно и има някакъв смисъл в това. При условие, разбира се, че няма да бъдат влагани празни инвестиции в умиращата страна, както се получи с последния кредит за Украйна. Но като цяло, това е много сериозен проблем, който изисква подготовката на кадри, при това не само за едно предприятие, а за цели отрасли. При това с разбирането, че действащите собственици и мениджъри на такива предприятия или вносителите на съответната продукция, активно ще пречат. И ще се съпротивляват. Отчитайки местните традиции, прибягвайки до големи терористични актове и терор по отношение на строителите и работниците.
А за САЩ това място е принципно. Те успяха да локализират Куба. Но пък ако загубят Венецуела, може да последва същото Перу или Бразилия! А те никак не могат да допуснат това.
В условията на световен икономически срив всичко може да се промени, но трябва да доживеем до това. И ми се струва, че логиката трябва да бъде следната: Китай и Русия трябва да направят всичко, за да може Мадуро да се задържи до този срив, който фактически съвпада с края на президентския му мандат. А САЩ, на свой ред, са длъжни да направят всичко, това в никакъв случай да не се случи!
Това е. Остава ни да наблюдаваме, как всичко ще се случва на практика.
Превод от руски език Гияс Гулиев
• Светът в точката на сингулярност* и духовно-интелектуалната революция
Днес светът се намира в преломна епоха. Но това не е просто обикновен прелом. Става дума за гигантска цивилизационна промяна, свързана по множество начини с мащабните технологически, социално-икономически, политически, геополитически, геоикономически, социо-културни и прочее промени. Нека да се опитаме да изброим основните от тях:
• Светът е пред нова технико-технологична революция, предполагаща нови енергийни източници, нови материали, абсолютно иновативни производи, внасящи качествени изменения в производствено-икономическия и потребителски живот на човечеството.
Всичко това може да бъде наречено настъпване на нов технологичен начин на производство, който засега няма точно наименование – наричат го „постиндустриален“, „информационен“ и т.н. Засега обаче, поради факта, че процесът на формиране на този нов технологичен начин на производство е все още в самото си начало, има много неясни и неразбираеми неща;
|
На големия писател Емилиян Станев се приписва мисълта, че бездарникът задължително е и подъл.
Примери, потвърждаващи тази сентенция, цитира и Николай Хайтов в своите „Дневници”. Но освен от бездарни подлеци, певецът на Родопите е страдал и от подлеци с гузна съвест.
Несъмнено и великият хуманист Еразъм Ротердамски се е сблъсквал с прояви на подлост, но най-вече заради вилнеещата все още Инквизиция е осмял с езоповски език анонимната Стултиция (Глупостта).
Днес нито в „Стара Европа”, нито на Балканите, включително в България, наказват за волнодумие, стигащо до кощунство с религиозните символи. Нещо повече, поради отмяната на смъртното наказание дори серийните убийци се отървават с доживотен затвор: със или без право на замяна.
„...и градовете Содомски и Гоморски осъди на разорение и превърна на пепел, та ги постави за пример на бъдещите нечестивци.“ (2 Пет. 2:6)
 Няколко пъти прочетох много внимателно 32-те ситно изписани страници с 81 члена на Истанбулската конвенция и многократно се връщах след това на подчертаните от мен места. Първият път я четох информативно, търсейки да открия толкова дискутираните в обществото думи „джендър“, „трети пол“, но не ги срещнах. Видях обаче словосъчетания, определения и изрази, които ме озадачиха – „социален пол“, „нестереотипни роли на пола“, „особеностите на пола“, „насоки свързани с пола“, „специални нужди на пола“, „основано на пола“. „Основано на пола“ от 1 до 4 глава, се повтаря 10 пъти!...
Направи ми впечатление, че текстът е изпълнен с понятия – вероятно буквално преведени, – чиито точен смисъл не е пояснен на български, а в контекста могат да бъдат натоварени с произволни значения. За всеки случай проверих в синонимния и тълковния речник на българския език, както и този на чуждиците-отсъстваха.
Например няма аналог на „релевантни агенции“, „неагрегирана релевантна статистическа информация“, (синонимът „релевантен“ – съответен, приложим, от практическо значение, значим, важен, свързан (с даден въпрос), се повтаря многократно); „вторична виктимизация“, „бенчмаркинг“, „проактивно свързване“. Когато се споменава „бивши или настоящи „съпруг/съпруга“, винаги се добавя след тях и думата „партньор“. Няколко пъти се споменава, без да се обяснява с каква цел и изразът „овластяване на жените“. Използвани са няколко – без точно пояснение на контекстовото значение и латинските ex parte, ex oddicio.
Замаскираната истина
Понеже всяка монета има и обратна страна, прочетох Конвенцията от другата гледна точка – тази в защита на „третия пол“ и на всички производни от него, т.е. – четох между редовете. И тогава прозрях замаскираната истина.
Глава I. Определения. Член 3, подточка В.
Задава се въпрос какво, според конвенцията, означава „пол“? Не е „мъж“, „жена“, както Бог ни е създал. Според нея „пол“ означава „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете.“ Остава да си отговорим какво значи „подходящи“?
Глава III. Превенция. Член 12. Общи задължения.
Точка 1. „Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“ В съвременното българско общество жената и мъжът отдавна са равнопоставени. Защо трябва да се променят или „изкоренят“ традициите и обичаите ни?! Как и защо трябва да се подменят „културните модели“ на християнската ни душа?! Умишлено да се променя изцяло личността на човека и да се насаждат антихристиянски ценности? Неслучайно тези попълзновения се насочват към децата! При възрастните европейските „демократи“ трудно ще успеят да изкоренят „предразсъдъците“ им. Дори и с драстичните наказателни мерки.
В повече от половината текстове в конвенцията, са посочени безмилостните санкции, които ще бъдат наложени, ако държавата и обществото, и в частност отделния човек, не спазват инструкциите на заложените в тях капани.
Точка 4.
„Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на всички членове на обществото, по-специално на мъжете и момчетата, активно да допринасят за предотвратяване на всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция“. Може ли някой да обясни как българските мъже и юношите ще бъдат „насърчавани“, за да предотвратят насилието? Ще ги превърнат в платени доносници или ще ги обучават в бойни групи за биячи? И щом като конвенцията е насочена срещу „всички форми на насилие, основано на пола“, защо никъде не се споменава, че това се отнася и за защита на хора в неравностойно положение (глухи, сакати, слепи и пр.), възрастни, самотници, бебета, просяци, наркомани, хора с психически отклонения? Нали и те са мъже/жени/деца, т.е. „основани на пола“? Българите сме толерантен и миролюбив народ. Ако някой иска да се прехвърли към „третия пол“ – негова си работа. И сега има такива и никой нито ги закача, нито ги преследва – стига да не провокират обществото с драстичното си поведение. (За мен някогашната принудително свикана манифестация в чест на „революцията“ не се отличава съществено от един гей-парад. Може би само по това, че начело на последния, доброволно крачат посланици на чужди държави). Ами ако утре ни притиснат да подпишем конвенция, задължаваща ни да станем канибали под претекст, че всеки е свободен да яде каквото иска?
Нямаме нужда от Истанбулска конвенция. Имаме български Наказателен кодекс, Закон за дискриминацията. Имаме прокуратура и съд, които могат да осъдят виновниците! Защо ни е излишен закон, вкаран насила в парламента?
Глава III. Образование. Член 14. Точка 1.
„Страните предприемат, където е подходящо, необходимите стъпки за включване на съобразен с развиващите се възможности на учащите се учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола (как ще илюстрират и внушават на малките тези „нестереотипни“ роли на пола?), взаимно уважение, ненасилствено разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, насилие над жените основано на пола и право на лична неприкосновеност в официалните учебни програми и на всички образователни равнища.“ Какво разбират децата от детските градини от „междуличностни отношения“, „насилие над жените, основано на пола“, или „ненасилствено разрешаване на конфликти“? Самият факт, че се задължават с подобно условие образователните програми на подрастващите, е откровена груба манипулация и насилие над детската психика. И под формата на някакви хипотетични права и защити, божествената подредба се подменя брутално с натрапване на хомосексуализъм, перверзия, „избор на пол“… Изобщо създаване на извратени представи и схващания за света на човека, неговата същност и предназначение.
Точка 2.
„Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на посочените в параграф 1 принципи (параграф 1 е за насърчаване в социален пол, сексуална ориентация, основана на пола бел. авт.) в неформалните образователни структури, както и в спортни, културни и развлекателни структури и в медиите.“ Това вече се случва. В мрежата шетат клипове, от които млади жени, подбрани от различни раси обясняват колко зле се чувстват, когато са унижавани и малтретирани. В игралните филми има дежурна роля за герой от трети пол. Да не говорим, че българските телевизии посрещат едва ли не с овации травестити и хомосексуалисти, че пресата гъмжи от разголените им меса и е пълна с разкази за любовните им изцепки. А храбрият Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“ надскочи себе си и откри джендър специалности – цели две магистърски програми! Практиката и стажът в областта на равенството между половете, по проект на МОН, ще се провеждат в детските градини и училищата.
И както редовно се случва в нашата „правова“ държава, още преди приемането на конвенцията, вече работят Фондация ,,Джендър образование, изследвания и технологии“, Фондация „Български център за джендър изследвания“, Фондация „Джендър алтернативи“, Фондация „Х&Д Джендър перспективи“, Български Хелзински комитет и пр., и всички те са с готови джендър проекти! Общо в България действат около 210 джендър-организации. И всички те се борят и сигурно ще бъдат обезпечени, с дебело финансиране. Размножават се и неправителствени организации, дошли от чужбина, които вливат пари в джендър-идеологията. Това е началото на края. И не само за нас. Но за нас – най-бедната и унизена страна с прогресивно топящо се население, с продажна управленска каста и почти никакви възможности за защита – е особено болезнено и съдбоносно.
Откъде идва опасността?
Информацията сочи, че от 10-членната дамска група GREVIO (така и не се разбра защо именно на тях са делегирани такива безапелационни права, надхвърлящи дори тези на държавните глави в отделните страни), която ще следи за спазването на Истанбулската конвенция, три са пряко свързани със структури на милиардера Джордж Сорос.
За тези, които смятат, че Истанбулската конвенция може да се приеме със забележки или с особено мнение, ще цитирам член 78: „Не се допускат никакви резерви по отношение на никоя от разпоредбите на настоящата Конвенция“.
И ако това не е насилие над цял един народ,
какво е?
Може би някои, съдейки от досегашния ни исторически опит си мислят, че ако се примирим, ако се снишим и преклоним глава, тая страшна участ ще ни отмине? Не! Няма да ни отмине! Духът е излязъл от бутилката, копчето е натиснато и армията на злото марширува насам. Родната пета колона вече ги чака с разтворени обятия, с венци, китки и зинали банкови сметки. Всъщност, на тях ще възложат само платената роля на статисти. Решаващата дума ще има развратната Конвенция и Обяснителният доклад, който е неразделна част от нея, и който съдържа 81 члена и 387 подчлена и параграфа, където ясно и конкретно е посочена наднационалната наказателна роля на GREVIO.
Под въпрос е вече не само оцеляването на българите и България, а като какви ще оцелеят, ако Бог се смили и ни спаси за пореден път. При всичкото ми нежелание, за себе си запазвам песимизма. Мисля че има основание да се опасяваме, че тази нелепа конвенция е един от първите явни документи за заличаването на страната и нацията ни – такива, каквито са били в досегашния исторически аспект.
Заплахите, опасностите и мракът вече са на прага ни. Изборите – както винаги – са два: да им дадем отпор или да се запътим малодушно към пясъка, в който крием главите си?...
|
