Продължение от брой 47
След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372), султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).
През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.
Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.
Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.
За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.
Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.
Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И добави към тях една фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.
Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.
В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.
Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.
През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в санджака Мараш - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.
По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).
От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.
С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него; дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.
Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.
Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.
Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.
Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му, поиска да го приеме добре.
Ето по това време силите на османлиите бяха толкова големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.
„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:
- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?
Падишахът дава следния отговор:
- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.
- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?
- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.
След това Хайреддин започва да се смее и казва:
- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.
Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.
Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.
Превод: Петко ПЕТКОВ
Следва
Продължение от брой 42
Необходимо е да добавя, че и днес продължавам да отстоявам становището си за романа „Иван Кондарев”, разгърнато в монографията ми. На първо място обобщението, че в отличие от аналитичния подход, използван от Димитър Димов в „Тютюн”, но и от епически солидно пресъздадения живот на македонските българи в „Железният светилник” на Димитър Талев, Емилиян Станев моделира жанра „роман-дискусия”, в който прозвучават теми и състояния от борбата на идеите и идеологиите през ХХ век, вътрешно екстазният ангажимент с „проклетите” и „свети” въпроси, пронизали творчеството на Ф. М. Достоевски. Специфичното се корени в начина, по който писателят свързва пласта на жизнената логика и виталност с пласта на интелектуалната полемика.
Продължавам да смятам, че Емилиян Станев в „Иван Кондарев” за първи път в своето творчество разкрива многопластовно разбиранията си по основните проблеми на общественото развитие, и то в обеми на съвременната действителност. Героите на Септемврийското въстание от 1923 г. се оказват живи въплъщения на различните идеологически възгледи и позиции в нашето общество. Продължавам да държа и на съждението си за Септемврийското въстание като вододел в новата история на страната, на факта, че то се провежда в момент на тотална социална и духовна криза в страната, когато се поставят на преоценка фундаментални жизнени ценности.
Съхранявам общия контур на трактовката си върху образа на Иван Кондарев. И в новия текст показвам как макиавелизмът на героя се „комбинира” с идеята за новия революционен морал, проявил се в борба с буржоазната система и формите на буржоазната диктатура. Очертавам по-подробно схващането на Емилиян Станев за народа, принуден да възприеме формите на „отбранителна” съпротива срещу настъплението на господстващия обществен слой. Обръщам отново внимание на задачите на „далечния” и „близкия” човек, но и върху опита на революционерите християнската етика да престане да обслужва властта на „царе и патриарси”. И сега възприемам като определящи в романа двата полюса на идеологическата полемика Кондарев и Христакиев. И най-вече съображението за наличието на аморализъм при двамата: само че докато Христакиев е субектът, който допуска реформи единствено в границите на капитализма и безпощадната експлоатация, Кондарев ратува, бори се за реформи и промени отвъд границите на буржоазната система, отвъд закона на експлоатацията и заробването на духовния потенциал на обществото и личността… Ако Кондарев вярва, че човекът е роден в името на по-високи цели, за нормално осигурен живот и за щастие, Христакиев въобще не се надява на хуманизма: той атакува човека, който в неговите очи може да бъде само господари само роб; иронизира бунта на народните низини и техните представи за свобода на онеправданите.
И така, романът епопея „Иван Кондарев” е летопис на подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 г. По мащаби на замисъла представлява белетристично пано, което разкрива причините за трагическата съдба на българския народ и България през ХХ век. Бидейки страстен художник с неповторима сетивна дарба и възможности за богато пластическо представяне на живота, Емилиян Станев навлиза в лабиринт от проблеми и конфликти, които удостоверяват наличието на вътрешна гражданска война у нас през 20-те години, такава война, която презентира последиците от безотговорната политика на монархията и българската буржоазия, от загубата на национални идеали, от нарушаването на елементарни положения от гражданския договор между управляващите и народа. (…)
Писателят построява всъщност роман на идейните поражения, на политическата и етическата дискусия, за да заключи, че Септемврийското въстание изкопава непреодолима пропаст между буржоазния елит и народа, а не само между капиталистическия ред и ляво настроената интелигенция. В този контекст прозаикът има солидни аргументи, за да нарече романа на името на главния герой. Защото Кондарев е двигателят на революционния процес, негов теоретик и практически реализатор.
Обикновено българските романисти кръщават творбите си на основен проблем, застъпен в текста, или със символни знаци обобщават идеята. Димитър Талев нарича двата си романа – „Железният светилник” и „Преспанските камбани”, Димитър Димов назовава крупния си епос „Тютюн”, а Антон Дончев озаглавява своя роман с метафората „Време разделно”. В заглавието „Иван Кондарев” Ем. Станев влага също конкретен и философски смисъл. Той характеризира явлението народно въстание и революция, квалифицира битката между прогреса и реакцията, сблъсъка на моралните категории и историческата целесъобразност, на свободата и диктатурата. Романът „Иван Кондарев” като озаглавяване предоставя допълнителни възможности, за да се подскаже, че пътят към бъдещето се заплаща с изстраданата участ на индивиди като Кондарев. (…) Този именно персонаж, сравнен с останалите образи, преминава през кардинално значими етапи на вътрешно прозрение, които проверява в живота и за които заплаща в живота си. (…)
Твърде симптоматично е до каква степен Ем. Станев, следвайки насоките на руския роман от XIX в., открива български координати и проекции на проблемите. Той прави героични усилия в стремежа си да синтезира историята на нравите, характеристиките на обществените слоеве в романи на Достоевски (формулировка на неговия изследовател А.А.Белкин). Според Белкин „идеологическият” роман олицетворява върховни страсти и изключителни събития, които излизат извън улеите на нормалността, за да се закрепят в акта на „престъплението”. Превръщането на идеята в страст е основа на такъв тип романистика.
Но ако Достоевски свежда въпроса най-вече до кризата на идеалите и морала, до разрушаването на личността в резултат на прекомерните й амбиции за свръхземно могъщество („Престъпление и наказание”), Ем. Станев много по-системно проучва мотивите на народа за разбунтуване срещу обществените несправедливости. Българският писател е наясно с грешките на революционерите и революционните движения, с преходите от народовластие към тирания, със замяната на свободата с аргументи на „тайната, чудото и авторитета”. Но въпреки това е готов да подкрепи народния бунт и няма намерение да го афишира като патология и голо престъпление. Иначе белетристът не крие аналогиите с типажи и ситуации в романите на Достоевски (…)
Иван Кондарев със своя дневник напомня за безнравствените идеи на Пьотр Верховенски или на Шигальов от „Бесове”. В същото време той достига до идеята за „престъплението” в резултат на дълбоки разочарования и лични поражения по време на Първата световна война; на изводи от масовата скотобойна на войници и армии, изпълняващи волята и интересите на държавната бюрокрация и световния капитал. Кондарев не прибягва до терористични актове като нихилиста Верховенски, неговото обезсърчение от съществуващия обективен ред кулминира индивидуални страдания и спомени за кошмарни сцени върху терена на войната. Най-важното, у Кондарев съзираме еволюция на мисленето и идеята за народна революция.
Тук бих искал да подчертая, че в една моя широкоформатна студия „Престъпление–наказание–катарзис” ( „Еретичният Ерос”, 2004 г.), аз разкрих такива страни от света на руския писател, които са значими и за светоразбирането на българския му колега. В тази студия ударението го поставям върху проблемите на насилието и революцията, на религиозната и революционната етика, на свободата и справедливостта, които занимават ума и сърцето на Достоевски, за да продължат да съществуват като съдбовно неповторими и в идейната съкровищница на Емилиян Станев. (…) Вярно е, че Иван Кондарев не притежава горещото чувство на Иван Карамазов да преживява тревожно антагонизмите на света, да поставя болезнено остро нерешените проблеми на човешкото битие, да гори на огън съвестта си. Иван Кондарев в това отношение е по- затворен, стегнат и външно неатрактивен. Но и той, в последна сметка, с вътрешна жар осмисля катастрофите на действителността, нейното „неставане”, подлостта и лицемерието на хората, както и техния робски инстинкт. В този смисъл той е по-рационален. (…)
Вглъбяването в композиционните и структурни особености на романа показва, че Ем. Станев изследва психологическите и идейните резонанси от поведението на персонажите върху строго, едва ли не геометрически разчертано разположение на историческите събития. Този подход се проектира върху подготовката и провеждането на Септемврийското въстание, обвързано с цялостно репрезентиране на Гражданската война, разгърнала се в България. Така центрираният интерес към Септемврийското въстание се синхронизира с по-ранни етапи на същата Гражданска война – войнишките бунтове в края на Първата световна война и смазването на земеделското управление на Стамболийски през юни 1923 г.
С оглед на това авторът извършва дележа на творбата съответно на четири части: от юни до август 1922 г.; от август до края на септември 1922 г., с фокусиране на събитията от септември; от началото на юни 1923 г. до септември 1923 г., с фокусиране на станалото през 9 юни; септември 1923 г.
В първа част, която експонира фабулата и съдбата на персонажите, се включват и възпоминанията от войната и войнишките бунтове (този акцент откриваме също във втора част).
Във втора част, чиято сърцевина са категоризирането на позициите и идейните фронтове, случването на заредени със символен знак произшествия се открояват все по-намаляващите се възможности за компромиси, допустими преди взривната ситуация на Гражданската война. Този извод е своеобразно звено между идеите, разгърнати във втора и четвърта част през един и същ месец септември от две поредни години в календара на българското развитие.
Трета част насочва към заговора на двореца и високопоставените военни и икономически кръгове за сваляне на земеделците от управлението на страната. Тук единичните прояви на индивидуален тероризъм се изливат в масов терор и убийства, а буржоазният интерес се трансформира в брутални актове на държавно осветения аморализъм.
Последната, четвърта част, е продължение и кулминация на същата Гражданска война, обявена от хората, виновни за участието на България в чуждестранни агресии и войни, обогатили се незаконно от страданията на българския народ, използващи средства на грубото насилие, включително арести, мъчения и екзекуции, щом трябва да се отнемат социални и човешки права от трудовите хора.
Както проличава, на сюжетно равнище се очертава профилът на социален роман с явно изразена политическа целенасоченост. Въпросът е в това, че тук идеологическата полемика се съюзява с проучване и анализ на вътрешни човешки състояния, че самата дискусия се накалява до бяло, че тя концентрира и психологическа напрегнатост. Тази констатация ме връща към разговор, който проведох с писателя в края на 50-те години. Във връзка с мой литературен опит, близък по жанр до разказа, Ем. Станев, през онова време редактор във в. „Литературен фронт”, се впусна да доказва как в България, за съжаление, липсват истински традиции и предпоставки за създаването на интелектуална проза и на „роман на идеите”. Как като народ сме прекалено земни и прагматични, което ни пречи да живеем автентично с духовните проблеми, да овладяваме духовни пространства, както това правят други култури през настоящия двадесети век. Сподели също, че през изминалите десетилетия на века у нас не се е усещало истинско предразположение към градския тип проза, която е бъдеще на българското литературно развитие. (…)
В този аспект, връщайки се към творчеството на Емилиян Станев, аз възприемам неговия роман „Иван Кондарев” като интимно начинание на големия художник да осъществи проекта – „роман на идеите”, да преодолее бариери, които тласкат българина, но и неговите творци към битоописание и пресъздаване главно на прагматиката на живота, чуждеейки се от бездните на човешкия дух. (…)
Тази насоченост на темите и проблемите ме накара да откривам допирните точки между литература и политика, между жизнена прагматика и идеали. Дано в това си намерение да съм полезен на читателите, които се интересуват от знаменития роман на Емилиян Станев „Иван Кондарев” като кръстопът на общочовешки и национални идеи, на ожесточени диспути за еволюционното и революционното развитие, за света и България.
|
Уважаеми читатели, поради големия интерес свързан с книгата на Детелина Денчева „Лоното на европейската цивилизация“, редакцията ви уведомява, че разполага с ограничени бройки от тиража й, и все още можете да си я поръчате. Цена - 23.00 лв. За всички, които биха искали да я имат, ще припомним проверения от времето способ за това: получаването на пощенския запис с изписан точен адрес на получателя и телефон за обратна връзка. Записът да е на сума, формирана от цената на съответната книга + 2,50 лв. за пощенски разноски, изпратен на името на Минчо Мънчев Минчев, в. „Нова Зора“, гр. София 1000, ул. „Пиротска“ 3.
Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.
1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).
2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.
3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.
4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)
5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.
6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …
7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)
8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)
9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.
10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

|