На война първата жертва е истината
Есхил
Че войната между Русия и Украйна ще стане гореща и истинска беше ясно за всеки, който през декември 2021 г. беше прочел Ултиматума на Руската федерация, отправен към колективния Запад. С метални нотки в гласа, Владимир Путин предупреди доскорошните си „партньори“ да не преминават „червените линии“, а именно: „Разширяване на НАТО и военни бази с ракети до границите на Руската федерация няма да бъдат допуснати!“.
Повечето от западните СМИ се отнесоха пренебрежително към предупреждението на руския президент. След гаврите и обвиненията, които Русия изтърпя през последните 8 години, това им изглеждаше като блъфиране.
Но след десанта на руските части при събитията в Казахстан, през януари 2022 г., глобалистите започнаха да осъзнават, че превъоръжената с модерни средства руска армия, както и с мотивацията на нейните войни, трудно може да бъде победена в директен сблъсък. Опитът натрупан в операциите в Грузия, Сирия и Казахстан даде ново самочувствие и на руските генерали, за да обърнат най-после поглед към Донбас и към геноцида на сънародниците им там, осъществяван от правителството в Киев, с активната помощ на НАТО и ЕС.
Лошото е, че за 30 години след разпадането на Съветския съюз, цяло ново поколение украинци необратимо беше превърнато в заклет враг на другата половина от руския народ. Новата държава Украйна, обърната на запад, започна да осъществява формулировката на Бжежински след края на Студената война: „Русия е победена държава. Новият световен ред ще се строи срещу Русия, за сметка на Русия и на развалините на Русия!“.
Пътната карта нарисувана от поляка-русофоб сякаш развърза ръцете на вековните врагове на Русия. Оказа се, че техния етнорасизъм, нещо като нов нацизъм, по отношение на православните руски хора, не е изчезнал, а само е бил потискан от страха в империята СССР и от ратифицирани договори в двуполюсния свят след ВСВ. Сега войната срещу нацизма ще трябва да се продължи отново и докрай от внуците на тези, които победиха фашизма през 1945 г.
След присъединяването на Крим и провъзгласяването на автономия за Луганската и Донецката републики, Западът видя своя шанс да достигне границите на Русия като подкрепи всячески „освободителната“ война на Украйна със сепаратистите. За целта още преди започване на горещата фаза бе извършена следната подготовка:
• Русия беше обявена за агресор, а Украйна за жертва на имперски амбиции;
• Прекъснат беше Северо-Кримският канал (Каховка-Керч);
• Въведоха се забрани за ползване на руски език;
• Лишени бяха рускоговорящи от избирателни права;
• Започнаха варварски бомбардировки с тежка артилерия на цивилни обекти в Донбас от линията на съприкосновение;
• Подписани бяха Минските споразумения, без намерение да бъдат съблюдавани от правителствата на Порошенко и Зеленски;
• Започна превъоръжаване на украинската армия и подготовка на командния състав в страни-членки на НАТО;
• Започна се мащабна информационна война за спечелване на европейското обществено мнение за проекта „Украйна-АнтиРусия“.
Годините след 2014 г. минаваха, а Русия не реагираше адекватно на опасността от милитаризацията на голямата славянска страна и нещата започнаха да се променят. От стрелбата с тежки оръдия по жилищни сгради и училища, цивилните жертви надхвърлиха 15 000. Украйна беше „напомпана“ с „отбранителни“ оръжия: турски дронове „Байрактар“, противотанкови ракети „FGM-148 Javelin“, противосамолетни ракети „FIM-92 Stinger“, бойни машини на пехотата и др. “Като сме подписали споразумението в Минск, не означава че ще го спазваме“ – заявяваше цинично „слугата на народа“ Володимир Зеленски.
Цяло поколение деца в Донбас израсна и се изучи в бомбоубежищата. Никъде в Европа и Америка никой не изрази дори съжаление за това.
През всичките тези 8 години дезинформирана Европа гузно мълчеше за възраждането на нацизма и продължаваше да говори за „европейски ценности“. Ставаше въпрос за съдбата на православни, които искаха да живеят в етническата си родина, а това нея не я трогваше. Русия на Путин трябваше по всеки повод да бъде обвинявана и унижавана. Министърът на отбраната Резников заяви: „Донбас е раков тумор, който трябва да бъде премахнат!“ Забрави да поясни „С геноцид!“, но и без инструкции това беше факт. Хора като Порошенко, Зеленски и Резников, превърнаха Украйна в плацдарм срещу Русия и на практика осъществиха проекта „АнтиРусия“.
Половината от превъоръжената и обявена за боеспособна украинска армия (над 100 000 бойци) беше дислоцирана в полетата срещу Луганск и Донецк. Ястребите от Демократическата партия на САЩ всячески подтикваха президента Зеленски да даде старт на нападението. Търсеше се само повод без да си дават сметка, че с непрекъснатия обстрел на проруските републики, самата Украйна дава достатъчен повод за „специална операция“ на Русия.
Развръзката започна неочаквано и елегантно от правна гледна точка. Признаване на двете републики за самостоятелни политически субекти и моментално сключване на договори за взаимопомощ с тях. Последва молба за оказване на военна помощ и настъпление на армията на Руската федерация. А имаше и формален повод. В 23 ч на 23 февруари въоръжените сили на Украйна започнаха масиран артилерийски обстрел по цялата линия на съприкосновение с ДНР и ЛНР.
Специалната операция можеше да се окаже напразно усилие, ако офанзивата беше спряла на административните граници на Донбас, без смяна на нацисткото прозападно правителство на евреите-олигарси, начело със Зеленски. Много време беше изгубено, за да може да се мине с малко жертви. Веднага от западните куратори беше задействана огромна информационна кампания сатанизираща руския президент Владимир Путин и Русия. Казват, че информационната политика на Запада през последните 8 години се оценява на 100 млрд. долара.
Засега НАТО заяви, че не може да участва в директни боеве с руската армия, тъй като това е гражданска война. Генералният секретар Столтенберг на извънредното съвещание в Брюксел, на 4 март т.г., попари надеждите на Зеленски като обеща единствено да продължат неограниченото доставяне на оръжия (разбира се и летални), както и 16 000 наемници от различни страни вкл. и от френския Чуждестранен легион.
Украинският президент се почувства предаден от своите покровители. Той се оказа в положението на Заека без билет от популярния виц, посъветван от Мечката да го държи навън през отворения прозорец на влака, докато мине кондуктора. Но когато кондукторът решил да провери какво държи в ръката си, Мечката просто пуснала Заека и казала: „Нищо, нищо“.
Президентът Зеленски реши поне да изпроси спешно приемане на страната си в ЕС и „безполетна зона“, но и тук удари на камък. Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен го успокои: „Ще разгледаме въпроса за членство на Украйна в ЕС, но първо трябва да свърши войната“. А британският премиер Борис Джонсън изрази убеждението, че „украинците ще воюват за суверенитета си до последна капка кръв“ т.е. до последния украинец. Нищо лично. Човекът просто следва традицията на английската външна политика.
Реакцията на българските политици не беше изненадваща и показа как те изобщо не осъзнават, че след тази война еднополюсният свят ще бъде окончателно мъртъв, а заедно с него международното право и всички сключени между великите сили договори и конвенции.
Говорителите на еднополюсното войнство, преминали и през БСП, и през СДС, се оказаха като никога единни в охулването на Путин и Русия. Ефирът се задръсти от „харалани“ и „харизани“, които в антируските си анализи не подбираха грозни епитети и откровени лъжи. Както пишеше Йордан Радичков в разказа си „Суматоха“: „С виковете „Кой, ах, мамка му, всички се втурнаха в суматохата.“
Започна парадът на русофобията. Начело крачеше президентът Плевнелиев. След него министър-председателят Кирчо! „Русия е бензиностанция с ракети“, опита се да перифразира той президента Обама. Следваше редичка от бивши външни министри и министри на отбраната (Соломон Паси, Даниел Митов, Бойко Ноев…), бивши, божем, дипломати (Александър Йорданов, Стефан Тафров), върли натовци като Тагарев и Шаламанов. Макар и по-рехава е компанията от правилни журналисти (Цветанка Ризова, Люба Кулезич, Иво Беров, Иво Инджев), но затова пък неуморна. Соросоиди като Ивайло Дичев нарекоха 3-ти март „жалък празник“. Не останаха по-назад и ТВ-водещи като Иво Сиромахов, и много други. Капак на всичко сложи, разбира се, Иво Инджев, който обясни на българите, че „ако подпомогнем Киев с патрони и снаряди, които произвеждаме в изобилие, ще бъдат спасени много човешки животи.“
„Влизането на България в НАТО (без референдум, б.а.) било цивилизационен избор на българите“ изока ни в клин, ни в ръкав Румен Христов от СДС. Крадлата Елена Поптодорова закърши ръце, че нейното НАТО не може да се намеси, защото Украйна още не е член на алианса. Всички без изключение, са на мнение, че „руският президент Путин е луд и Престъпник №1“. А може би са съгласни и с американския политик, който ги изпревари и предложи някой от приближените на Путин да го убие, за да си отдъхнел светът от него.
Активираха се и мераклиите за събаряне на паметника на Съветската армия в София. Явно и други желаят да влязат в историята като Херострат, подобно на Евгени Бакърджиев. Кметът на Община Средец Трайчо Трайков, няма нищо против, но дали пък няма и едно на ум, че могат и него като Кирето да го замерят със снежна топка, този път обаче в нея да има паве! Страх лозе пази!
Оказа се, че не за първи път в световни конфликти българските управници застават на погрешната страна. Смея да твърдя, че и в оценката на войната в Украйна, те отново грешат. Може да съчувстваш и да помагаш на бежанците от войната, но да оправдаваш режим, който зачерква с лека ръка резултатите от Отечествената война на съветските народи, който провежда геноцид в страната си, който възражда нов нацизъм, който използва методи на терористите за водене на сражения и, който е готов да посегне дори към атомната бомба, значи че в този човек има нещо сбъркано и единствената характеристика за него е определението на Паниковски: „Жалък, нищожен човек!“
Срещу опитите за подмяна на културната самоличност на българската нация
Националното съзнание, с което България навлиза в новата епоха, се нуждае от нова нагласа, нови критерии за историческото ни присъствие в световната история. Това впрочем не е самоцел и начин на самоутвърждаване в контекста на бъдещето. Това означава съзнание за съответствие с историческата истина за България като „Държава на духа“, с изключителен принос за формирането и развитието на новата европейска култура и цивилизация. Известно е, че още през ранното Средновековие, България дава силен тласък, в най-широкия смисъл, на великите постижения на творческия разум. Неговата най-дълбока същност се съдържа в хуманизма като победа на светлината над мрака.
Ето защо, за народ като българския, е абсолютно задължително да види скритите си духовни богатства, които той притежава от векове, но които недостатъчно осъзнава или неадекватно ги осмисля. За да тръгнем към това бъдеще, трябва да надделеем над широко разрастващите се неверие и скептицизъм в нашето общество, относно неговите исторически начинания и национални каузи.
Историческият опит ни убеждава, че една държава или нация е способна да изработи обоснована и изразяваща нейната природа и същност политическа стратегия, когато се обърне към себе си, като се „погледне“ и “опознае“ със собствените си очи, а не през чужд, наложен от господарите на деня, поглед.
Българската историческа наука, литература и изкуство убедително разкриват причините за днешното ни състояние, както и опасността инерцията на отрицанието, да се превърне в характерна черта на българския дух. Добре известно е, че десетки поколения българи живеят в тежки времена, с унищожен елит, със сринат етнодемографски потенциал. За дълги години те са лишени от собствени държавни институции, от нормално функционираща църква. В онези тежки векове българите като народ са буквално забравени от света. Нарушено е елементарното правило на мъдростта на вековете, което гласи, че за една личност или за една нация не се съди по това, в което те не са успели, а по това, което са направили и към което непрестанно са се стремили. Не веднъж външни сили са се опитвали да прекъснат или да отклонят България от нейния закономерен път на развитие. Най-тежките последици са от контрареволюцията, извършена преди 32 години, под прикритието на „преход“ от социализъм към капитализъм и от тоталитаризъм към демокрация. Обединени в мощна идеологическа атака, от позициите на див антикомунизъм, външни и вътрешни сили се опитваха да омаловажават, а дори и да отричат завоеванията на съзидателния период на социализма. Натоварваха го пропагандно с тежки грехове, по-страшни, по-ужасни дори от фашизма, опреличаваха го на невиждана досега тирания.
Не беше трудно да се забележи как този разрушителен сценарий се прилага по един и същ начин и с едни и същи средства за всички бивши социалистически страни, в т.ч. и за Съветския съюз. В Русия, Горбачов бе изместен от Елцин. В България, дейците на БКП, започнали „перестройката“, бяха изтикани на заден план. След пламъците на опожарения Партиен дом и поруганата сграда на Народното събрание, те вече не бяха необходими. Историята безразсъдно подменяше съзиданието с разруха и хаос. От самото начало бе ясно, че в основата на тази тотална деструкция стоят „националните интереси“ на световната олигархия, чиято крайна цел бе Европа отново да възвърне отхвърлената от човешкия разум колониална система.
Тогава малцина съзнаваха, че се извършва не „перестройка“, не дори „преход от тоталитарен към демократичен социализъм“, а реставрация на един отречен от историята обществен модел, който трансформира тоталитаризма в плутокрация, и чрез грабежа, корупцията и насилието, възстановява властта на олигархията. За тази цел капиталовите потоци бяха преместени от руслото на съзиданието към порочния кръг на корупцията и лесното обогатяване. Основният способ в това отношение бе узаконеното разграбване на общественото богатство под формата на приватизация. Така за индустриална база, надхвърляща по официални оценки 40 милиарда долара, в държавната хазна постъпват по-малко от 2 милиарда.
Този факт само потвърждава, че през т.нар. преход, у нас и в повечето от бившите социалистически страни, се възпроизвежда всъщност онзи обществен модел, родил най-уродливата цивилизационна система - потребителската стихия, в която благоденствието на малцинството, е за сметка на ограбването и страданията на милиони хора. Днес 1% от населението на света притежава 50% от всички доходи, останалите 50% са притежание на 99% от него. Порочната неолиберална версия на капиталистическо-пазарно производство, както и философията на новата колониална система в България, по тези показатели, са победили напълно.
Това състояние на обществото тегне като воденичен камък и прави невъзможен националния консенсус по най-кардинални въпроси на историческото ни развитие. Постоянното разминаване между позициите на управляващия елит и народа, е основната причина да бъде унищожавана общата духовна опора, изградена от предците ни, през вековете. А невъзможното обединяване на нацията в името на общи ценности, принципи и идеали, предопределя нерадостното ни бъдеще.
Всички начинания на управляващите през този период, които водят до разграбването на сътвореното от народа национално богатство, които предопределят и унищожаването на основните структури на материалното и духовното производство, наред със съсредоточаването на националното богатство в ръцете на местни и чуждестранни лица, и въвличането на страната във военното противопоставяне с Русия, се натрапват на народа ни, въпреки неговото неодобрение, воля и съпротива. Българската нация днес е въвлечена в спиралата на дълбоко вътрешно разделение. Расте инерцията на центробежните сили; дезинтеграцията обхваща всички нейни физически и духовни сегменти! Нацията е пред опасността да се разпадне и да изчезне като субект. Затова допринасят в голяма степен и външните сили. Те отдавна мечтаят да видят „България без българите“ и умело тласкат управниците ни към поведение, което изправя държавата и нацията пред риска да изпаднат от своята историческа и духовна орбита. И възниква въпросът: в това състояние на безтегловност, в отсъствието на вярна посока за развитие и без оптимистична визия за бъдещето, какво ще завещаем на идните български поколения?
Смисълът на онова, което става пред очите ни, може да се определи като повсеместно отчуждение. Отчуждаваме се от историята си; стесняваме своето етнокултурно пространство; линията на съдбата ни все повече изтънява... все по-често най-важно се оказва последната политическа победа. От нея започва и новото летоброене. И всичко преди това става обект на отрицание, на поругаване, на обструкции и цинизъм. Заличават се историческите надписи; събарят се паметници; пренаписва се историята; рушат се авторитети; отхвърлят се имена, свързани с огромни постижения на науката, културата и изкуството!... Изопачава се грубо историческата истина. Робството се представя за „присъствие“. Ботев е заподозрян в предизвикването на етнически сблъсъци. Захари Стоянов отново е преоценен, отново е жертва на предразсъдъци. Герои се представят за екстремисти и терористи, за разбойници. Престъпници и убийци се реабилитирват като герои и мъченици на свободата! Отчуждаваме се от националния идеал. Всичко българско се обезценява. Бягството от България, желанието да се работи във и за друга държава, се възприема като проява на предприемчивост и израз на свободолюбие.
По официални данни около три милиона български граждани са напуснали страната! Темпото на емигриране през годините почти се запазва. Хиляди хора се чувстват излишни в родината си. Нямат работа, нямат земя и не виждат тук своето бъдеще. Пред тези обстоятелства те са изправени пред трагичния избор: или гладна смърт, или нечестен живот в Родината! Другият начин за оцеляване е да емигрират в друга държава. Този принудителен избор твърде често ги поставя в ръцете на спекуланти, на фалшификатори, на корумпирани посредници, които уж уреждат емигрирането им, съгласно правото на свободно движение, представяно като висша „европейска ценност“.
Всеки призив за национално достойнство, за възраждане на националната идея, се обявява за националсоциализъм. По първите политици постоянно демонстрират излишък на привързаност към чужди национални ценности. Умножават се разни „фонски“ и „фенски“ настроения и начинания, които по изкуствен начин увеличават „англофони“, „франкофони“, „туркофони“ и т.н. Привързаността към българските национални ценности и символи се смята за признак на тоталитаризъм. Спада раждаемостта, а родени деца са продават на чужденци; други се изоставят на произвола на съдбата. Българки отказват да раждат, предпочитат удоволствия извън брака, отдават се на проституция, на сводничество. Разни посредници ги изнасят като секс робини в чужбина. Духовната атмосфера в страната все по-плътно се зарежда с чужди интонации - песни, речи и духовни ценности, отличаващи се с ниска художествена стойност и открита антибългарска насоченост на своето въздействие. Отчуждението се изразява и в отродяването на много съставки на българската нация.
Духовното отчуждение се подсилва чрез продажните средства за масово осведомяване – телевизия, радио, вестници, чуждонационални филми, песни, видеопродукти и т.н., които се надпреварват да запълват духовния вакуум, в който е изпаднала нацията. Не се забелязва, че в тях съвременният българин се сблъсква с един напълно чужд на своята духовна нагласа свят от герои, картини, художествени образи, естетически абсурди. Все по-безспорно става обезбългаряването на духовното ни битие. В същото време се извършва и своеобразно културно прочистване на България като духовно пространство. Отчуждение от един оптимистичен светоглед за по-добро бъдеще става все по-важен елемент в живота на нацията. Неговите основни характеристики се обозначават със събирателния термин безверие, което се чувства все по-силно и присъства навсякъде. Някои от неговите проявления са:
• Всеобщо болезнено обезверяване;
• Липса на обединяваща идея;
• Живот на дребно, без високи цели и идеали;
• Загуба на доверието между хората, отчуждение, злоба;
• Нихилизъм, изцяло подчинен на духа на отрицанието;
• Живот без полет и въображение, живот за деня, а не за вечността – щастие сега, на всяка цена и с всички средства;
• Загуба на любовта към другите, към живото и живота, груб индивидуализъм и пълно безразличие към обществените интереси, завист;
• Липса на съзнание за отговорност и присвояване на общото благо за свои егоистични цели;
• Комерсиализация на изкуството и постиженията на културата, превръщайки ги в масово и тотално разложение чрез подхранване на първичното, скотското и бездуховното у индивида;
• Масова десакрализация и дехуманизация.
Въпреки известните си терзания българинът винаги в душата си е поддържал светлината на една непомръкваща надежда, която е била и негова пътеводна звезда. Наш свещен дълг, дълг към тези, които идват след нас, е да поддържаме този пламък на жизнерадостния светоглед, с верността към който българинът е оцелял и ще пребъде във вечността чрез безсмъртието на великите дела, които придават смисъл на всяко историческо битие.
В това се състои и дълбокият смисъл на усилията ни да заменим духа на отрицанието и скептицизма с култ към съзиданието и един оптимистичен светоглед за живота.
Спасението е да бъдем преобразени в умовете и просветлени в сърцата. Така ще спрем отдалечаването, взаимното отчуждение, ще можем да се върнем към изворите на човешкото щастие и духовната самоличност, ще се сдобием със залога на оцеляването ни като култура и нация.
Богът, който търсим, е в нас. Адът и раят са в нас. Месиите сме ние сами на себе си и на всички заедно. Първородният грях не е мит, изчезнал безследно в мрака на забравата. Той живее и днес, за да ни напомни, че ние го повтаряме и сега. Всъщност каква е разликата между действието на Адам и Ева в градината Едем и нашите изкушения, на които се отдаваме на всяка крачка? Изворът на любовта и милосърдието, на благородството и човечността е в нашия ум и в нашето сърце.
Това никога не е късно, освен в случая ако една нация е решена да се самоунищожи. Българинът е оцелял, преминавайки през много по-тежки катастрофи. Когато му е било необходимо, той е раждал своите будители и герои. Има ги и днес. Чувстват го и грабителите, и бандитите. С една дума, настъпва времето на благоразумието, на съзиданието, на справедливостта, на сигурността и достойното национално въздигане. Навярно това е един от малкото положителни резултати от онова, което цинично се нарича преход. Заслужава да се отбележи още един положителен резултат: през този преход в България за първи път разбрахме какво е дисидент, защо огромна част от народа се превръща в открита опозиция на управляващите и на техните външни благодетели. Доверието към тези, които свързват своите имена и дела с „прехода“ се топи с всеки изминат ден. И още нещо, много важно: всъщност именно последните тридесет години от най-новата ни история, помагат да осъзнаем необходимостта от действителен преход от разруха към съзидание, преход към достоен живот на всеки член на обществото, в което трудът и творческият талант ще бъдат въздигнати в единствен критерий на национално достойнство. Поуката от преживяното през последните години е, че все повече хора виждат в единението, в името на тържеството на идеята за справедливо общество, залога за оцеляването и по-нататъшното развитие по законите на хуманизма и прогреса.
Затова не бива да се забравят вечните уроци на собствената ни национална история. А един от тях гласи: когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, народът търси упование и надежди във всички ония морални и културни качества, които носи в душите си. Тези стабилни и положителни български традиции, родили безсмъртната легенда, за чийто символ е обявен снопът на Кан Кубрат, който обединява множество племена в силен и респектиращ съюз, наречен Велика България. Именно идеята да бъде събрана в едно националната енергия на народа ни е довела до раждането на първия държавен девиз „Съединението прави силата“. Нея можем да я открием още преди дванадесет века в известните Крумови закони: не лъжи, не клевети, не кради, живей от собствен труд, а не от просия. Повече от хиляда години всяко българско семейство е внушавало на своите деца и внуци тези кратки, но жизнено важни максими. Затова по своите нравствени качества българският народ дълго време се е откроявал не само от Балканите, но и на Европейския континент. И чуждите пътешественици, които са преминавали през нашите земи, се удивявали, че този забравен тогава от света народ, се отличава с най-добрите качества, които може да се открият по света. С времето този исторически факт води до осъзнаването на истината, че Светлината винаги идва от Изток.
Да бъдем такива, каквито сме в своята историческа автентичност е светая светих на волята ни да оцелеем. Това налага за нищо на света да не допуснем да бъдем откъснати от орбитата на православно-духовната ни славянска идентичност. Ето, това се изисква от нас, за да запазим за себе си и да предадем на поколенията болезнената чувствителност към опитите за правото ни на място под слънцето. Трябва да бъдем яростни и непримирими към всеки опит за оспорване на славянската ни принадлежност.
Както пише видният европейски хуманист и носител на Нобелова награда Алберт Швайцер (1875-1965): „Животът на човека придобива дълбок и богат смисъл, когато е основан на оптимистичен светоглед. Оптимистичен е оня светоглед, който поставя битието над нищото и с това утвърждава света и живота като нещо само по себе си ценно… Стремейки се към това, ние ще подобрим условията за живот на отделния човек, на обществото, на народите, на човечеството“.
|
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Този текст е предназначен за читатели, които имат навика да разсъждават. Не е подходящ за хора, които не познават Миналото, нито имат желание да се вгледат в Бъдещето. Сектата има нужда тъкмо от такива хора.
Бунт без водачи - това виждаме сега.
В Сектата, както винаги, се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне. Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера?
Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта. А вие лудувайте на площада - то ще е заради техния кеф.
Виждате ли в Тайника на Сектата подходящ човек, когото да произведете в своя Герой? Ами идеята, която да обсеби разума ви? Няма, нали? А защо?
Защото от три десетилетия, от самото Проклето Начало, в тукашната политика винаги е надделявало главно сметкаджийството.
Провинциални сметкаджии са ви водили за носа.
Псуват се като хамали, но нерядко са играли дори един за друг, - докато им излезе поредният пасианс. Знаят че пак е фалшив, обаче от това още повече им е кеф.
Кеф за ваша сметка.
Знаете ли, какво се случи през славната 1997-а година – истината, а не късните полюции на фалшификаторите. Комунистите си направиха вътрешен преврат, свалиха Виденов и тръгнаха да се пазарят с Костов, тъкмо с него, защото най го бива в сметките. Едва през 2012-а станаха известни, от „Всяка неделя“, за тайните срещи на силния човек в БСП - Добрев с Костов на „Копитото“.
Българската Истина живее на пресекулки.
Всичко винаги е опирало до сметките, а зад тях е надничала Далаверата – Сектата е закърмена, завинаги, с нея, тя е нейната Вяра, каквото и да искат по площадите, тя е свещената й идеология.
Хайде, нека Христо Иванов да налази „дълбоката държава“, за която врещят бъдещите използвачи на протестите – ама от времето, когато започнаха да я създават, за да ограбят всичко, което струваше нещо, а сетне и да го разрушат. „Дълбоката държава“ е продукт на криминалната приватизация на Костов, която беше наистина безподобна – и изуми дори крадливите руски евреи-олигарси. Но за Христо, изглежда, тя е едър залък и той предпочита да се търкаля в Росенец.
И какво толкова жали Черния Ангел/Костов, след като нищо не ги свързва като произход и манталитет? Като потомък на болшевишки правоверните Бойкикиеви, Христо сигурно са го виждали поне като гвардеец пред мавзолея на Ленин – а Костов си е бил само един прост притворен кандидат-комунист.
Хей, момчета и момичета, тия ли ще припознаете за свои герои? Тия ли ще ви водят – та те могат да ви закарат само до тресавището.
Там ще се наместят удобно край Алигатора – и ще започнат да се пазарят с него. За пореден път.
Впрочем, сигурно не знаете, но свирепия „антикомунист“ Костов гласува през 2004 г. срещу правителството на Симеон – заедно с комунистите.
Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.
Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани. В Сектата са все опитни лъжци-рецидивисти. Ще ви използват – и ще ви зарежат.
Най сте им мили, когато сте далеч от тук. Няма да мирясат, докато не ви превърнат всички в „никъдници“, както се изразяваше блестящият словолюбец Петър Увалиев. Няма да мирясат, и докато не отпратят Там/Горе милионите български бедняци. Тяхното скотско съществуване е безмилостно свидетелство за съзнателното унищожение, на което са подложени. Животът на тези клетници е оценен от Сектата на стотина-двеста лева месечно. Тя не ви иска тук и, защото един ден все ще осъзнаете този геноцид.
Всъщност, в това е силата ви – да спрете изтреблението на родителите си, да ги освободите от унизителния срам, с който живеят и, с който ще си отидат тези скромни, трудолюбиви и почтени хора.
Ако някой ви чуе и разбере – това е вашият човек. Само че това няма да се случи скоро.
Тия, от Сектата, себе си дори не разбират, какво остава за ненужни, според тях, неща като състрадателност и човещина.
Използваха хаврата на Прехода, за да превърнат политиката в мръснишко занятие.
Само ги питайте, с какво се гордеят – и ще се убедите, че тяхната „политика“ няма човешки измерения. Тя изобщо не вижда човека. В нея няма място за него – освен, ако не го пазарят за дребни пари по време на изборите, сякаш е някакъв дефектен скот.
Сега, докато се дърлят за идиотщини, се оказа, че не са огледали както трябва поредния си дръвнишки закон – и така оставили с половин пенсия децата с увреждания, точно тях. Политиката непоправимо уврежда тия хора, почти всеки е увреден от нея по някакъв начин.
И вижте само колко прости мадами управляват държавата – тая тайфа може да разсипе дори една доста по-свястна държава, какво остава за нашия бъркоч от полу-направени/полу-ремонтирани магистрали, празни или преливащи язовири и пр., над които някой ден гордо ще се фръцкат Ф-16 – хубава си Татковино.
Сектата успешно внуши на хората, че политиката е алъш-вериш, че в нея всичко се купува и продава. Според нейния ценоразпис, гражданското въодушевление върви най-евтино, няма смисъл да се губи време за тази стока. „Ще повикат будалите и ще им мине“ – си казва тя и сега, докато умува как да нареди новия властови пасианс.
В него място за бунтари няма – обаче бивши бунтари/книжни тигри са добре дошли, стига да имат способността бързо да усвоят правилата на Сектата.
За нея нямат никакво значение идейните различия, те са за пред хората.
Няма разлика между "дясно" и "ляво", между приватизаторите с ушанки - и ония с каубойски шапки, между тия, които палят показно по две свещи наведнъж - и другите, които и досега сънуват, че пазят саркофага на Ленин. Всички те са предани единствено на собствения си егоизъм, той е техният култ. А вие си въобразявате, че ще ги стреснете с дюдюкания.
Могат безкрай да се преправят в различни комбинации, но никога няма да напуснат Сцената – поне в тази България и поне в обозримото бъдеще.
Разбира се, можете да доизтикате Сектата до избори – но те пък са най-изтърбушения инструмент на демокрацията.
Както казваше героят на Джийн Хекман от един филм: „Ние защитаваме демокрацията, но не я практикуваме“.
Все припомням една случка от предишните младежки/студентски вълнения: в знак на протест, някакъв прекален ентусиаст окупирал комина на една централа – тъкмо да види от 50-ина метра, какво се задава на хоризонта.
Нищо не видял, естествено, но в замяна на това се парализирал от страх и не можел сам да слезе. Наложило се пожарникари да го свалят.
Признанията на Джордж Фридман за политиката и плановете на САЩ
Предлаганият текст е част от стенограма на срещата проведена на 4 февруари 2015 г. в Чикаго, САЩ, където в Чикагския съвет за глобални отношения гостува ген.директор на Агенция „Страдфорд“ Джордж Фриднам.
Домакин е Ник Бранд, директор на Общата програма на Съвета. Тема на срещата са „Отношенията САЩ – Европа”; „Ислямският екстремизъм”; изграждането на „Санитарен кордон около Русия”, както и практиката на превантивния удар (Spollimg attacus) практикувана от САЩ. Особено място в разговора заема темата за отношенията „Украйна-Русия”, каква е позицията на САЩ и как ще изглежда историята в следващите 20 години. Казват че всички стратегически тайни съвети и кабинети, винаги са се съобразявали с прогнозите на „частното ЦРУ” и на неговия водещ анализатор Джордж Фридман. Неговите признания само по изключение не са се потвърждавали в живота.
Зора
Ник Бранд: искам да се възползвам от дадената ми възможност да приветствам Джордж Фридман, тук, в Чикагския съвет. Мисля, че той е за първи път тук. Благодаря ви, че дойдохте при нас, г-н Фридман.
Джордж Фридман: Нито една страна не може да бъде във вечен мир. Дори и САЩ, имам предвид, че и САЩ също постоянно сме засегнати от войни.
Струва ми се, че в бъдеще Европа няма да бъде въвлечена в големи войни, както по-рано, но Европа ще се върне към естествените ситуации на човечеството:
В Европа ще има войни, европейците ще умират във войните, ще бъдат и времена на мир.
Разбира се, няма да са 100 000 000 убитите, както през последната война, но идеята за „Европейската изключителност”, струва ми се, ще доведе Европа до война.
Ще има конфликти в Европа.
Имаше вече конфликти в Югославия и сега също в Украйна.
А по повод на „отношенията на САЩ с Европа”, ние нямаме отношения с „Европа”.
Ние имаме отношения с Румъния, ние имаме отношения с Франция, но няма субект „Европа”, с която САЩ да имат каквито и да било отношения.
Ник Бранд: Ислямският екстремизъм ли е главната заплаха за САЩ и ще загине ли или и за в бъдеще ще продължава да съществува?
Дж. Фр.: Това е проблем за САЩ, но е несъществена заплаха. Трябва да се занимаем с това съответно, но да прилагаме пропорционални усилия, не повече.
Ние имаме други външнополитически интереси. Главният външнополитически интерес на САЩ през последното столетие, през Първата и Втората световна война и Студената война, на който се концентрирахме, бяха отношенията между Германия и Русия.
Защото обединени те се явяват единствената сила, която представлява за САЩ жизнено важна заплаха.
И нашата главна задача беше да не допуснем съюз между тях.
Ако вие сте един украинец, вие ще търсите единствения, който може да ви помогне – и това са САЩ.
През последната седмица или преди около 10 дни, главнокомандващият на американските сухопътни войски в Европа, генерал Бен Ходжс, беше на посещение в Украйна. Там той съобщи, че скоро в Украйна официално ще пристигнат американските военни съветници. Всъщност там той раздаде на украинските бойци военни медали на САЩ, което въобще в регламента на армията на САЩ, е забранено да бъдат награждавани с американски отличия чужденци.
Но той направи това, защото искаше да покаже, че украинската армия е неговата армия.
После си замина, а САЩ сега доставят оръжие, артилерия, друго военно оборудване на прибалтийските държави, Румъния, Полша и България – това е много интересно.
Вчера САЩ съобщиха, че възнамеряват да доставят оръжие на Украйна, и въпреки, че това беше опровергано, оръжието ще се достави.
При всички тези действия, САЩ действат извън НАТО. Защото всички участници в НАТО трябва да са на 100 процента съгласни с решенията му. Същността на случващото се е, че САЩ построяват, „санитарен кордон” около Русия. И Русия знае това.
Русия мисли, че САЩ възнамерява да разчлени Руската Федерация. Аз мисля, че ние не искаме да ги убием, а само леко да ги нараним, и да им нанесем щети.
Във всеки случай сме сега обратно в старата игра.
И ако вие попитате един поляк, унгарец или румънец, те живеят в един съвсем друг свят от немците и немците живеят в един съвсем различен свят от испанците и т.н., следователно в Европа царува разногласие.
Но що се касае до украинците, мога да ви кажа точно какво те ще направят: те ще се опитат да направят всичко, за да не предизвикат гнева на САЩ.
САЩ контролират всички океани в света. Няма друга сила, която да го е правила досега. Като следствие на това ние можем да се намесваме навсякъде по света, но нас никой не може да ни нападне.
Запазването на контрола върху океаните и космоса се явява основа на нашата власт. Най-добрия начин да разгромиш вражеския флот, това е да не дадем на врага възможност да построи свой флот.
Пътят, който избра Британската империя затова да не възникне силен флот в Европа, беше да насъсква европейците един срещу друг.
Аз бих препоръчал да се следва политиката, която Роналд Рейгън приложи в Иран и Ирак.
Рейгън поддържаше и двете воюващи страни така, че да воюват помежду си, но не против нас (бел. ред. - войната Иран-Ирак 1980-1988).
Това беше цинично, това беше аморално, но работеше.
И това е същността. САЩ не са в състояние да окупират цяла Евразия. В момента, в който нашия ботуш стъпи на земята на Евразия, ние автоматично отстъпваме по численост.
Ние можем да унищожим една армия, но не сме в състояние да осъществим военна окупация на Ирак.
Идеята, че американска армия с численост 130 000 войника е способна да окупира една страна с население 25 милиона души, е несъстоятелна.
Знаете ли, дори съотношението между броя на полицаите и жителите на Ню Йорк е по-голямо в сравнение със съотношението между нашите войници и иракското население.
Следователно, ние не сме в състояние да се намесваме военно навсякъде, но затова пък сме в състояние, първо, да поддържаме враждуващите помежду си страни така, че те да се концентрират върху себе си, а не против нас.
Ние можем да ги поддържаме политически, финансово, военно, да им доставяме оръжие и да им изпращаме наши съветници.
И само в краен случай, както направихме в Япония, във Виетнам, Ирак и Афганистан, ние се намесихме с военна сила, с тактиката на превантивния удар „spolling attacks”.
Тактиката на превантивните удари не цели разгром и поражение на врага, нейната цел е да изкара врага от равновесие.
Ние правим това във всяка война, като например в Афганистан, извадихме Ал-Кайда от равновесие.
Но проблемът, който имаме е, че бяхме толкова млади и глупави, че извеждайки противника от равновесие, вместо да си кажем: „свършихме си работата, хайде да си отидем вкъщи”, си казвахме: „това беше лесно, сега хайде една демокрация да изградим тук”.
Това са такива моменти, когато ни е обземало слабоумие.
Затова отговорът на този въпрос е в това, че САЩ не могат да се намесват военно в Евразия навсякъде. Това трябва да се прави избирателно и много рядко.
Военната намеса представлява за нас изключителен случай, крайна възможност, но в никакъв случай първото мероприятие, което можем да направим.
Но когато ние въпреки всичко изпратим нашата войска, тогава, това ние разбрахме от нашия опит, трябва по възможност да ограничим нашата намеса и тя да не достига гигантски размери.
Надявам се, че всичко това вече добре сме го усвоили. Както децата усвояват знания по време на урок и за това е нужно известно време.
Но вие имате абсолютно право, ние, като една империя, не можем навсякъде да изпращаме войски.
Британците в тяхното си време също не окупираха Индия, те просто завзеха отделни области на Индия и ги насъскаха една срещу друга.
Направиха и още нещо: внедриха британски офицери в индийската армия.
Римляните в своето време също не са изпращали своите легиони в отдалечени региони извън римската империя, те просто поставяли там на власт проримски владетели.
Тези владетели, назначени от Рим да управляват, са провеждали там политика в интерес на Римската империя, и са били отговорни за спазването на мира на границата с Римската империя.
Такъв например беше случаят с Парфянското царство.
По този начин империите, които се опитват да управляват територии директно с военна сила, такива империи се разпадат, какъвто беше случая с Нацистката империя. Защото никой няма толкова сила за тази работа. Това трябва да се прави умно.
Както и да е, нашият проблем не е в това, това всъщност означава, че ние сме една такава империя.
И не означава обаче, че ние можем да се отпуснем спокойно в креслата, да си отидем вкъщи и за нищо повече да не се безпокоим.
Н. Бр.: Вие казахте, че европейската валута няма да оцелее…
Дж.Фр.: Въпросът, който сега стои на масата за руснаците е или Украйна да стане една буферна зона между Русия и Запада, като означава най-малкото да бъде неутрална страна, или Западът ще навлезе в Украйна толкова навътре, че ще го делят само 100 км от Сталинград и 500 км от Москва.
За Русия статута на Украйна представлява жизненоважна заплаха.
И руснаците не могат просто така да оставят този въпрос и да си тръгнат.
За САЩ въпросът стои по такъв начин, че ако Русия продължава да се придържа към Украйна, то ние сме длъжни да спрем Русия.
По тази причина САЩ започна да предприема действия, за които говори генерал Бен Ходжс, а именно: САЩ изпраща войски за бързо реагиране в Румъния, България, Полша и Прибалтика.
С тези си действия САЩ подготвят intermariun (Между моретата – държава), територията между Черно море и Източно море, тази концепция я измисли още Пилсудски.
Това е решението за САЩ.
Но въпросът, на който нямаме отговор, е какво ще предприемат немците в тази ситуация?
Реалното неизвестно в уравнението на Европа, това са немците. Когато САЩ изградят пояс на безопасност, не към Украйна, а към Запада, влиянието на руснаците в Украйна ще се стопи.
Тогава какво ще предприемат немците? Това не знаем.
Германия се намира в едно много особено положение.
Бившият канцлер Герхард Шрьодер е в Надзорния съвет на Газпром. Немците имат едно много сложно и своеобразно отношение към руснаците.
Немците сами не знаят какво трябва да направят в тази ситуация. Те трябва да изнасят стоките си, руснаците могат да ги купуват. От друга страна немците ще загубят зоната за свободна търговия, която им е нужна за други цели.
За САЩ главната цел е руският капитал, руските технологии… Обратно - немският капитал и немските технологии, да не се върже с руските природни ресурси и руската работна сила. Това е непобедимата комбинация, която САЩ от 100 години се опитват да предотвратят.
И така, как може да се постигне това, че тази (руско-немска) комбинация да не се състои днес?
САЩ държи за такава ситуация козове в ръката си, с които ще разиграят такава комбинация:
Това е линията между Балтийско и Черно море.
За руснаците решаващия въпрос е ще стане ли Украйна една неутрална държава, и то главно не прозападна?
Беларус тук е отделен въпрос.
Накратко, който може да ми даде отговор на въпроса, какво ще предприемат немците в тази ситуация, той едновременно ще ни каже как ще изглежда историята в следващите 20 години.
За нещастие немците отново и отново са принудени да вземат важни решения. И това е вечният проблем на Германия.
Германия се явява мощна икономически държава, но същевременно много ранима и слаба в геополитическо отношение. Немците никога не знаят къде и на кого да продават своите стоки. От 1871 г. това е вечният „немски въпрос”, а също и въпросът на Европа.
Замислете се над „немския въпрос”, който сега отново е на дневен ред. Това е въпрос, който ние сме длъжни да поставим, но ние не правим това, защото не знаем какво ще предприемат немците.
|
