Нова Зора

Продължение от брой 47

След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372),  султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна  вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).

През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.

Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.

Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.

За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на  османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.

Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска  синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.

Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И  добави към тях една  фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.

Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.

В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.

Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.

През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в  санджака Мараш  - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.

По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).

От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.

С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него;  дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.

Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.

Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.

Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.

Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му,  поиска да го приеме добре.

Ето по това време силите на османлиите бяха толкова  големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.

„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:

- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?

Падишахът дава следния отговор:

- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.

- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?

- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.

След това Хайреддин започва да се смее и казва:

- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.

Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.

Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.

Превод: Петко ПЕТКОВ

Следва

Продължение от брой 42

Необходимо е да добавя, че и днес продължавам да отсто­явам становището си за рома­на „Иван Кондарев”, разгърна­то в монографията ми. На пър­во място обобщението, че в от­личие от аналитичния подход, използван от Димитър Димов в „Тютюн”, но и от епически со­лидно пресъздадения живот на македонските българи в „Желез­ният светилник” на Димитър Талев, Емилиян Станев моде­лира жанра „роман-дискусия”, в който прозвучават теми и състо­яния от борбата на идеите и иде­ологиите през ХХ век, вътрешно екстазният ангажимент с „про­клетите” и „свети” въпроси, пронизали творчеството на Ф. М. Достоевски. Специфич­ното се корени в начина, по кой­то писателят свързва пласта на жизнената логика и виталност с пласта на интелектуалната поле­мика.

Продължавам да смятам, че Емилиян Станев в „Иван Кондарев” за първи път в свое­то творчество разкрива мно­гопластовно разбиранията си по основните проблеми на об­щественото развитие, и то в обеми на съвременната дейст­вителност. Героите на Септем­врийското въстание от 1923 г. се оказват живи въплъщения на различните идеологически въз­гледи и позиции в нашето об­щество. Продължавам да дър­жа и на съждението си за Сеп­темврийското въстание като вододел в новата история на страната, на факта, че то се про­вежда в момент на тотална со­циална и духовна криза в стра­ната, когато се поставят на прео­ценка фундаментални жизнени ценности.

Съхранявам общия контур на трактовката си върху обра­за на Иван Кондарев. И в но­вия текст показвам как маки­авелизмът на героя се „комби­нира” с идеята за новия рево­люционен морал, проявил се в борба с буржоазната система и формите на буржоазната дик­татура. Очертавам по-подробно схващането на Емилиян Ста­нев за народа, принуден да възприеме формите на „от­бранителна” съпротива срещу настъплението на господства­щия обществен слой. Обръщам отново внимание на задачите на „далечния” и „близкия” чо­век, но и върху опита на револю­ционерите християнската етика да престане да обслужва власт­та на „царе и патриарси”. И сега възприемам като определящи в романа двата полюса на иде­ологическата полемика Кон­дарев и Христакиев. И най-ве­че съображението за наличие­то на аморализъм при двамата: само че докато Христакиев е су­бектът, който допуска реформи единствено в границите на ка­питализма и безпощадната екс­плоатация, Кондарев ратува, бори се за реформи и проме­ни отвъд границите на бур­жоазната система, отвъд зако­на на експлоатацията и заробва­нето на духовния потенциал на обществото и личността… Ако Кондарев вярва, че човекът е роден в името на по-високи цели, за нормално осигурен живот и за щастие, Христаки­ев въобще не се надява на ху­манизма: той атакува човека, който в неговите очи може да бъде само господари само роб; иронизира бунта на народни­те низини и техните предста­ви за свобода на онеправда­ните.

И така, романът епопея „Иван Кондарев” е летопис на подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 г. По мащаби на зами­съла представлява белетристич­но пано, което разкрива причи­ните за трагическата съдба на българския народ и България през ХХ век. Бидейки страстен художник с неповторима сетив­на дарба и възможности за бога­то пластическо представяне на живота, Емилиян Станев на­влиза в лабиринт от проблеми и конфликти, които удостове­ряват наличието на вътрешна гражданска война у нас през 20-те години, такава война, коя­то презентира последиците от безотговорната политика на мо­нархията и българската буржоа­зия, от загубата на национални идеали, от нарушаването на еле­ментарни положения от граж­данския договор между упра­вляващите и народа. (…)

Писателят построява всъщ­ност роман на идейните по­ражения, на политическата и етическата дискусия, за да заключи, че Септемврийското въстание изкопава непреодо­лима пропаст между буржо­азния елит и народа, а не само между капиталистическия ред и ляво настроената интелигенция. В този контекст прозаикът има солидни аргументи, за да нарече романа на името на главния ге­рой. Защото Кондарев е двига­телят на революционния про­цес, негов теоретик и практи­чески реализатор.

Обикновено българските ро­манисти кръщават творбите си на основен проблем, застъ­пен в текста, или със символни знаци обобщават идеята. Ди­митър Талев нарича двата си романа – „Железният светил­ник” и „Преспанските камба­ни”, Димитър Димов назова­ва крупния си епос „Тютюн”, а Антон Дончев озаглавя­ва своя роман с метафората „Време разделно”. В заглавие­то „Иван Кондарев” Ем. Станев влага също конкретен и фи­лософски смисъл. Той харак­теризира явлението народно въстание и революция, квали­фицира битката между прогре­са и реакцията, сблъсъка на мо­ралните категории и историче­ската целесъобразност, на сво­бодата и диктатурата. Романът „Иван Кондарев” като озаглавя­ване предоставя допълнителни възможности, за да се подскаже, че пътят към бъдещето се за­плаща с изстраданата участ на индивиди като Кондарев. (…) Този именно персонаж, сравнен с останалите образи, преминава през кардинално значими етапи на вътрешно прозрение, които проверява в живота и за които заплаща в живота си. (…)

Твърде симптоматично е до каква степен Ем. Станев, след­вайки насоките на руския роман от XIX в., открива български ко­ординати и проекции на пробле­мите. Той прави героични уси­лия в стремежа си да синтезира историята на нравите, харак­теристиките на обществените слоеве в романи на Достоев­ски (формулировка на неговия изследовател А.А.Белкин). Спо­ред Белкин „идеологическият” роман олицетворява върхов­ни страсти и изключителни събития, които излизат извън улеите на нормалността, за да се закрепят в акта на „престъ­плението”. Превръщането на идеята в страст е основа на та­къв тип романистика.

Но ако Достоевски свежда въпроса най-вече до кризата на идеалите и морала, до разру­шаването на личността в резул­тат на прекомерните й амби­ции за свръхземно могъщество („Престъпление и наказание”), Ем. Станев много по-систем­но проучва мотивите на на­рода за разбунтуване срещу обществените несправедли­вости. Българският писател е наясно с грешките на револю­ционерите и революционните движения, с преходите от наро­довластие към тирания, със за­мяната на свободата с аргумен­ти на „тайната, чудото и ав­торитета”. Но въпреки това е готов да подкрепи народния бунт и няма намерение да го афишира като патология и голо престъпление. Иначе белетри­стът не крие аналогиите с ти­пажи и ситуации в романите на Достоевски (…)

Иван Кондарев със своя дневник напомня за безнрав­ствените идеи на Пьотр Вер­ховенски или на Шигальов от „Бесове”. В същото време той достига до идеята за „престъ­плението” в резултат на дъл­боки разочарования и лични поражения по време на Пър­вата световна война; на из­води от масовата скотобойна на войници и армии, изпълня­ващи волята и интересите на държавната бюрокрация и све­товния капитал. Кондарев не прибягва до терористични актове като нихилиста Верхо­венски, неговото обезсърче­ние от съществуващия обек­тивен ред кулминира индиви­дуални страдания и спомени за кошмарни сцени върху те­рена на войната. Най-важното, у Кондарев съзираме еволю­ция на мисленето и идеята за народна революция.

Тук бих искал да подчертая, че в една моя широкоформатна студия „Престъпление–наказа­ние–катарзис” ( „Еретичният Ерос”, 2004 г.), аз разкрих та­кива страни от света на руския писател, които са значими и за светоразбирането на българ­ския му колега. В тази студия ударението го поставям вър­ху проблемите на насилие­то и революцията, на религи­озната и революционната ети­ка, на свободата и справедли­востта, които занимават ума и сърцето на Достоевски, за да продължат да съществуват като съдбовно неповторими и в идейната съкровищница на Емилиян Станев. (…) Вярно е, че Иван Кондарев не притежава горещото чув­ство на Иван Карамазов да преживява тревожно антагони­змите на света, да поставя болез­нено остро нерешените пробле­ми на човешкото битие, да гори на огън съвестта си. Иван Кон­дарев в това отношение е по- затворен, стегнат и външно не­атрактивен. Но и той, в последна сметка, с вътрешна жар осмис­ля катастрофите на действител­ността, нейното „неставане”, подлостта и лицемерието на хората, както и техния робски инстинкт. В този смисъл той е по-рационален. (…)

Вглъбяването в компози­ционните и структурни особе­ности на романа показва, че Ем. Станев изследва психологиче­ските и идейните резонанси от поведението на персонажи­те върху строго, едва ли не ге­ометрически разчертано раз­положение на историческите събития. Този подход се проек­тира върху подготовката и про­веждането на Септемврийското въстание, обвързано с цялостно репрезентиране на Гражданска­та война, разгърнала се в Бълга­рия. Така центрираният интерес към Септемврийското въста­ние се синхронизира с по-ранни етапи на същата Гражданска война – войнишките бунто­ве в края на Първата световна война и смазването на земе­делското управление на Стам­болийски през юни 1923 г.

С оглед на това авторът из­вършва дележа на творбата съ­ответно на четири части: от юни до август 1922 г.; от ав­густ до края на септември 1922 г., с фокусиране на събитията от септември; от началото на юни 1923 г. до септември 1923 г., с фокусиране на станалото през 9 юни; септември 1923 г.

В първа част, която експо­нира фабулата и съдбата на пер­сонажите, се включват и възпо­минанията от войната и вой­нишките бунтове (този акцент откриваме също във втора част).

Във втора част, чиято сър­цевина са категоризирането на позициите и идейните фронто­ве, случването на заредени със символен знак произшествия се открояват все по-намаляващите се възможности за компроми­си, допустими преди взривна­та ситуация на Гражданската война. Този извод е своеобраз­но звено между идеите, разгър­нати във втора и четвърта част през един и същ месец септем­ври от две поредни години в ка­лендара на българското разви­тие.

Трета част насочва към за­говора на двореца и високо­поставените военни и иконо­мически кръгове за сваляне на земеделците от управле­нието на страната. Тук единич­ните прояви на индивидуален тероризъм се изливат в масов терор и убийства, а буржоазният интерес се трансформира в бру­тални актове на държавно осве­тения аморализъм.

Последната, четвърта част, е продължение и кулминация на същата Гражданска война, обявена от хората, виновни за участието на България в чуж­дестранни агресии и войни, обогатили се незаконно от стра­данията на българския народ, използващи средства на грубо­то насилие, включително арес­ти, мъчения и екзекуции, щом трябва да се отнемат социал­ни и човешки права от трудо­вите хора.

Както проличава, на сюжет­но равнище се очертава профи­лът на социален роман с явно изразена политическа целена­соченост. Въпросът е в това, че тук идеологическата полемика се съюзява с проучване и анализ на вътрешни човешки състоя­ния, че самата дискусия се нака­лява до бяло, че тя концентрира и психологическа напрегнатост. Тази констатация ме връща към разговор, който проведох с писателя в края на 50-те го­дини. Във връзка с мой литера­турен опит, близък по жанр до разказа, Ем. Станев, през оно­ва време редактор във в. „Ли­тературен фронт”, се впусна да доказва как в България, за съжаление, липсват истински традиции и предпоставки за създаването на интелектуал­на проза и на „роман на идеи­те”. Как като народ сме пре­калено земни и прагматични, което ни пречи да живеем ав­тентично с духовните про­блеми, да овладяваме духов­ни пространства, както това правят други култури през на­стоящия двадесети век. Спо­дели също, че през изминалите десетилетия на века у нас не се е усещало истинско предраз­положение към градския тип проза, която е бъдеще на бъл­гарското литературно разви­тие. (…)

В този аспект, връщайки се към творчеството на Емили­ян Станев, аз възприемам него­вия роман „Иван Кондарев” като интимно начинание на големия художник да осъществи проек­та – „роман на идеите”, да пре­одолее бариери, които тласкат българина, но и неговите тво­рци към битоописание и пре­създаване главно на прагма­тиката на живота, чуждеейки се от бездните на човешкия дух. (…)

Тази насоченост на темите и проблемите ме накара да откри­вам допирните точки между литература и политика, меж­ду жизнена прагматика и иде­али. Дано в това си намерение да съм полезен на читателите, които се интересуват от знаме­нития роман на Емилиян Ста­нев „Иван Кондарев” като кръс­топът на общочовешки и на­ционални идеи, на ожесточе­ни диспути за еволюционното и революционното развитие, за света и България.