На 11 декември т.г., в предаването „Още от деня“ на БНТ събеседник бе лидерът на БСП Корнелия Нинова. Категорична в своите позиции в хода на разговора тя убедително доказа главните недъзи на 44-то Народно събрание и на управляващото мнозинство: „Парламентът се превърна в място за приемане на лобистки закони, на закони, в ущърб на хората“ - заяви Нинова.
И даде за пример Кодекса на труда, както и увеличаването на извънредното работно време, което ощетява трудовите права на работещите хора. Тя посочи за пример онзи закон, с който тихомълком се опитаха да разрешат отново строителството по черноморието и да узаконят незаконните строежи на Алепу и на други места.
„Няма как с нашите гласове такъв тип политика да стане възможна и подобни лобистки закони да минат. Те винаги ще срещнат нашия бойкот и не се учудвайте, че в това отношение БСП винаги ще са непримирими“ – посочи тя.
„Ние, освен да не позволяваме да минават такива закони, в ущърб на хората, сме си поставили и неизменната задача да предлагаме алтернатива, която да е проникната от грижа за хората. Затова и предложихме алтернативен бюджет. Но и това не е всичко. Почти по всяка тема имаме своите предложения. Това, че не ни чуват, че почти нищо от това, което предлагаме не се приема, не ни отчайва. Ние няма да се уморим да бъдем на страната на обикновените тях.“ – каза още Нинова. „Обвиненията, че се държим едва ли не като извънпарламентарна партия, са голословни. Те не ни стряскат. Извънпарламентарна партия не прави 284 алтернативни предложения, по бюджета на правителството. Да не говорим, че в българския парламентарен живот няма друга партия, която да е предлагала алтернативен бюджет. А ние го правим вече четвърта година. „Извънпарламентарна партия“ не говори почти три денонощия от парламентарната трибуна за да прокара самоцелно своите алтернативни предложения, а защото те са необходимите политики, които трябва да залегнат в бюджета, и които са необходими за хората на България. Как управляващите защитиха своя бюджет? Та на тях всичко на всичко им се събра не повече от пет минути общо време за говорене. И то дойде от едно-две изказвания по процедурни въпроси. Забележете, те не говореха за да защитят политиката, която предлагат, не и да опровергаят това, което предлагаме ние, а по процедурни трикове, в които най-често влиза и предложението за прекратяване на разискванията по темата“.
Лидерът на БСП изтъкна, че социалистите работят от четири години да заслужат алтернатива на тази пагубна за България политика, водена от правителството на ГЕРБ и Обединени патриоти.
"Дaли cмe тaкaвa, щe рeшaт бългaрcкитe грaждaни нa избoритe. Рaбoтим oщe oт първaтa гoдинa нa тoзи мaндaт, кoгaтo oткaзaхмe дa cтaнeм cъпридружни нa тaзи кoaлиция нa упрaвлeниe. Знaeтe, чe имaхмe прeдлoжeния дa бъдa прeдceдaтeл нa пaрлaмeнтa, дa имaмe миниcтри. Нe caмo тoвa, рeфoрмaтa в пaртиятa, кoятo нaпрaвихмe, миcля, чe пoкaзa eднo aлтeрнaтивнo миcлeнe зa мястото, отговорността и рoлятa нa пoлитичecкитe пaртии в бългaрcкия oбщecтвeн живoт", кoмeнтирa oщe Нинoвa.
Пo думитe є БCП e eдинcтвeнaтa пaртия, кoятo в мoмeнтa cлaгa нa мacaтa кoнкрeтни прeдлoжeния зa пoлитики и рeфoрми прeди избoритe.
"Имaм прeдвид - бюджeтa, "Визия зa Бългaрия", Нaциoнaлния плaн. Виe чecтo ни питaтe "C кoгo щe ce кoaлирaтe прeди и cлeд избoри". Oтгoвoрът ни е неизменен! Нашите принципи са ясни! Политиките ни осветени! Така че нeкa дa видим и другитe пaртии кaкви прoгрaми ще предложат. Все още никoй нe e извaдил нa мaca зa рaзгoвoри такива теми като политиката в като здрaвeoпaзвaнeтo - кaквo щe прaвим там? Какво ще правим в oбрaзoвaниeтo? Кaк щe постъпим, за да cтимулирaмe икoнoмикaтa cлeд тaзи кризa?", кoмeнтирa oщe Нинoвa.
На Бача Кира Петрович разказвали отпосле някои си всемирни пътешественици бебровци, които замръкнали нея нощ в Павликенето, че агите и техните горделиви ханъмки не затворили очи. Всичките здрави мъже се натъкнали с желязо, обикаляли цялата нощ покрай селото, а белобрадите мюсюлмани заседавали в помещението на джамията. Кадъните и дечурлигата се събрали в няколко къщи и не млъкнали, дордето се пукне зората. Нашите бебровчани осъмнали така също благополучно, без да се побутне един косъм от главите им. На всеки час стражата дохождала, та ги заобикаляла, повечето от друга точка зрение, и след като ги насърчавала с по едно „не бойте се, чорбаджилар”, заминувала си. Та и другояче не би било възможно. С бебровчани не бива шега! Който не е ходил в Беброво, славния тоя център на знаменития Тузлук, който не се е срещал поне в странство с многоглаголившите тия мъже, той не е в състояние да си състави никакво понятие за тях. Като е думата за бебровчани, то нека ми бъде позволено на две минути да изкажа няколко благи думи за тяхна милост, които са играли твърде важна рол и в нашето възраждание, защото както от Елена, така и от Беброво са излезли най-много учители.
Повечето бебровчани са лешпер хора и кърджии (които ходят повън). Ако катърите на станимакалийските лангери пият вода в разстояние на един месец и от Дунава, и от Янтра, Осъма, Росица, Черния Лом, Луда Камчия и пр., и пр., то и нашите бебровчани не остават по-долу. Добруджа, Делиорман, Тузлукът, Герлово, Карнобатско поле, Дервиш Иван-Балканъ, Хакисилъкът и пр., са част от тяхната епархия. Ако станимакалиите пътуват само по българските села, по големите пътища, дето има беклеми (варди), ханища и други удобства за съобщения и безопансот, то бебровчани в тоя случай стоят по-горе, на тях принадлежи палмата на първенството в отношение на рискуванието. Мястото, наречено Балканската яка, гдето тече Лудата Камчия, към Чалъкавак боаза, Карнобатска кааза, е населено с такива свирепи амуджи (така се наричат тамошните турци; някои ги казват още слепите), които не са преклонили глава ни пред едновремешните войводи-спахии, ни пред всесилните местни султани (върбишки, сигменски, куркадженски, пъндъклийски и пр.), ни пред стамболския низам, ни пък пред румелийското правителство. В техните горски колиби не само че не е стъпял кракът на някой пътешественик с диплома, но едва ли е можал да ги нагази и конашкото заптие от страх да не би да стане жертва на техните дебели шишенета.
Но за бебровските алъш-вериши сухият тоя океан е бил до колене. Не само че те са можели да продават безпрепятствено по тия места своята суха пастърмица, сапунеца и оцета, но са били и приемани даже с известно гостолюбие. Щом практичният бебровчанин се подаде в селото, ето че децата се събрали около му да го дърпат за потурите, а той плува изпомежду им. Невлязъл още в селото, и вика колкото му е силата: „Хъ оцет, хъ! Хубав и кескин: котките кихат, отгдето премина!” – и пр. А пък рибицата, която той купил на оряховския пазар и която заприличала на замръзнали трески, никак не му пречи да се провикне, че „жива, мърдала из чувалите му”.
Всички тия смешни окачествувания привличат по плетищата и забулените кадъни, които започват да се разговарят с нашия бебровчанин, който е за тях единственото странно лице, дошло по-издалеч. С един кон стокица, която изцяло чини не повече от стотина-двеста гроша, практическият човек обикаля цяла Източна България и четири месеца не може да свърши изпродаванието й. Вещи хора разказват, че буренцата с оцета били разпределени навътре като машина. По няколко чепа има на едно буренце, от които текат различни сортове от оцета, т.е. един същински, други по-долен, а трети само червена вода. Според лицето и стоката се продава. Ако купувачът е някой зъбест ага, то разбира се, че първият чеп ще да се пусне, защото в противен случай ще играе свети Никола; а ако е някоя стара баба или ковачът циганин, то от другите сортове. Така също се продава и другата стока. На коя виси кожен тъгарчук, в който се намират няколко малки кантарчета, топузчетата на които едва ли достигат величината на една обикновена ябълка. Значението на тия кантарчета е такова, щото те могат да направят половин ока сапун – три четвърти драма и т.н.
Когато бебровският търговец, както ги наричат обикновено турците, кондиса на общата одая, стовари своите бурета и чувалчета и си върже коня, то селските аги, на които той знае имената, не закъсняват да дойдат при него, първо – да можат да си пазарят нещо по-евтино; второ – да го подразнят с неговото християнство, а особено, че младите булки ходели да си откупуват греховете при поповете (изповеданието), да го поразпитат нещо за хода на общата политика и пр. На всички тия въпроси те ще намерят удовлетворителен отговор, много по-прям, отколкото политическия отдел на кой и да е вестник.
- Да не би да носиш в буретата си ракия или да си ял свиня? – питат най-напред агите и се заканват на госта си. – Кожата ти одираме в такъв случай – прибавят те.
- Да ме простите, алар; макар и да нося калпак на главата си, но почитам мюсюлманството не по-малко от вас – отговаря той, а после се захваща вече разискванието на политиката.
- Скоро трябва да се стягаме за мухарабе – казва той важно и изпуща една въздишка, за да привлече по-голямо внимание от страна на простодушните турци, които го зяпат в устата.
- Дай боже! С кого ще имаме бой бе, Иване? – питат любопитните.
Слушайте сега берберовска дипломация.
- Известно ви е, алар, че на нашия падишах-баща, който е единственият в света с титла падишах, а другите са само кральове, за да засвидетелствува своето могъщество, наредил е, щото всяка година поменатите седем кральове да му изпращат за харема по едно момиче освен другите подарки – говори Иван, като че чете по книга. – Не щете ли, че тая година един от тия крале, а именно ингилишкият, отказал тая година да прати свое момиче.
- Бре! Че как е посмял пезевенгинът? – извикват в един глас всичките присъствующи с национална гордост.
- Ето в що се състои работата – подкача Иван. – Наместо друго какво и да е момиче падишахът ни баща е поискал самата ингилишка царица за харема си, а тя се противи. „Или кралицата, или петнадесет гемии с чисто злато” – казал падишахът и обърнал топовете.
Иван пусне мухата, па замълчи вече и оставя време да разсъждават агите за могуществото на султана на тоя или оня свят.
- Има и друга новина – подкача той. – Слушали сте вие за големия топ, който се намира в Чанаккале и който е останал х-е-е, от джин евис (т.е. от времето на генуезците). Една заран в петък караулът съгледал, че поменатият топ плаче бангър-бангър, като дете. Известил той за това страшно чудо на коласъ, а тоя последният го изгонил, че говорел уж глупости. Отива при ходжата, и той направя същото, а топът плаче ли плаче. Най-после работата станала явна – потреперала от страх цялата казарма. Три деня и три нощи правили молба и ходжата не преставал да вика на джамията, а сълзите на топа не арнисват. Изпратили хабер до в Стамбол и по други места, събрали се множество улими, паши и дервиши, а топът следва да пролива сълзи. Започнали да го питат що му е зорът. „Да не се е разсърдил аллахът и неговият пророк, загдето мюсюлманите започнаха да пият ракия и да не държат рамазана?” – питали едни. „Да не сме прегрешили, загдето облякохме панталони и дадохме на сърбите калетата?” – питат втори, а сълзите стават още по-изобилни, никакъв отговор няма. Най-после пристигнала една жена вдовица, родом из Измир, която била ходила девет пъти на хаджилък и която била праведна мюсюлманка. „Да не искаш да правиш бой с московците?” – попитала тая праведна жена. От един път сълзите на топа секнали и той сам потръгнал към северна страна, т.е. накъдето живей московецът. И така, вие виждате, че с двама кральове има да се бие султанът – потвърдява от себе си умният бебровчанин; а агите гледат в лицето му ако не свой приятел нацяло, то един добър гяурджик, когото са длъжни да защищават.
Ето защо нарядко има гроб от бебровчанин 1, ето защо те са пътували безопасно и в най-кьоравите места на Турската империя. Най-опасни конкуренти на бебровчани са били върбишките терзии и джумалийските базиргени, които така също са всемирни по турския свят, а освен това знаят и по-добре турския език, па в лъжите не падат по-долу!
Бебровчани са се месили още и в по-големи работи, които по своето естество нищо общо нямаха с техните оцетени бурета. Така например съдбите на еленския мюдюрин и на търновския кадия много пъти са се решавали под върбите, що са на края на славното някога Беброво. Когато дохождал нов кадия, то бебровчани горели от любопитство да се научат като колко пари струва неговата бяла чалма. Казах, морето за тия хора е до коляно. Изпращат двама души свои съотечественици, които се явяват пред новия кадия, уж че имат някоя давия помежду си, а всъщност само да им се представи възможност да оценят чалмата му. Кадията, който ни най-малко подозрява в що се състои работата, започва да излага своето учение, а двамата депутати гълтат ли гълтат всяка негова дума.
После два деня вече в цяло Беброво знаят с какъв човек ще да имат работа. По тоя начин е можало да проживей Беброво в турско време, заобиколено отвсякъде с турски села. Който иска да изучи турците добре, то нека вземе пред себе си някой бебровчанин, па да слуша само. Трябва да ви кажа и това, че бебровчани не са лишени от славни мъже, от своя селска гордост (те никой път не казват на Беброво село, а градец, напук на еленските ефендета). Тая тяхна гордост са Молловците, които са една от най-големите и прочутите фамилии в селото им и според тях най-учените. Никой бебровчанин няма да ви заговори така просто, дордето не смеси в разговора си различни пословици, поговорки, нещо от св. писание и пр.
Източник: Захари Стоянов, Съчинения. Том първи. „Биографии. Четите в България”. София, Изд. „Български писател”, 1983 г., второ издание
|
Нарязахме на скрап заводите си. Нарязахме на скрап оръжията си. Нарязахме на скрап енергетиката. Нарязахме земята си в „реални граници“. Нарязахме икономиката, образованието, културата, здравеопазването... Нарязахме градовете, селата, българския етнос. Всичко на скрап.
Остана Паметникът на Съветската армия. Вината му е, че стърчал прекалено високо над скрапа.
В момента режем на скрап победата над фашизма. Режем на скрап ръката, която я извоюва. Режем на скрап главата на руския и съветски войник. На скрап обезглавеното му тяло. На скрап майката и детето. На скрап Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева. На скрап изкуството. На скрап паметта.
Накъдето и да се обърнеш - скрап! Докъдето погледът ти стига - скрап!
Нарязахме на скрап бъдещето си, защото Русия никога няма да забрави този позорен акт. Да, Русия разбира, че българският народ е против подобно варварство, че то е извършено против волята му, но флексът на вампирите я улучи право в сърцето. А когато Русия я боли, тя не прощава.
Българският народ е против. А къде впрочем беше този народ? Къде беше двумилионна София? Къде бяха БСП, Левицата, Възраждане, които не си мръднаха пръста за ефективна защита на паметника и едва след като той бе нарязан и безвъзвратно поруган, се разтичаха да търсят несъществуващите наредби за демонтажа му? Къде бяха симпатизантите на левите и на националните сили в цялата страна? По- малобройни ли са те от гей-дружинката в “правителството” и общината?
Част от народа ли е полицията, която охранява неприкосновеността на поръчителите - вътрешни и външни - на архикощунствения акт? Кога в последните трийсет години шкембестата, тлъстобедра и опростачена българска полиция е застанала на страната на народа? Кога е защитила някаква справедлива народна кауза?
Част от народа ли са евроатлантическите медузи в студиата, които пъшкат в оргазъм при гледката на това невиждано и нечуто - от Средновековието насам - дивачество? Част от народа ли са мисирите в “националните медии”?
Част от народа ли са физическите извършители - работниците с флексовете? Те не си ли дават сметка какво правят? Не разбират ли, че са вкарани в ролята на платени килъри и вината им е равна на тази на поръчителите? Нямат ли представа за какво епохално престъпление им плащат?
Нарязахме на скрап достойнството си.
Превърнахме в скрап държавата си.
Шумът от флексовете ще звучи още дълго занапред. Може би векове. Може би завинаги. Защото с обезглавяването на съветския войник сатанистите обезглавиха България. И това бе акт не толкова на русофобия, колкото на българофобия.
Една свещена граница бе премината. А сега накъде?
Ние всички се чувстваме смазани, изнасилени, с изтръгнати сърца. Дори и тези, които уж са във възторг от станалото. Душите ни са нарязани на скрап.
Но едно деяние, дори и толкова отвратително, никога няма еднозначни резултати и не обслужва само плановете на злодеите, които са го замислили и осъществили. Казах, че са ни обезглавили, но може би е тъкмо обратното. Може би това неистово унижение ще повдигне главите ни. Ще ни разтърси и съживи.Чувствам, че то - вместо да ни раздели - консолидира българското общество - нещо, което не успя досега да стори нито една партия, нито една идея, нито един оратор.
Това, с което се разделихме безвъзвратно, е само незначителното малцинство от еничари. Знаем имената им - макар че срамът няма име. И дори ако Русия прости - ние, българите, няма да простим.
Русофобията се оказа неизлечима болест след 10 ноември 1989 г. за някои хора, социални групи и политически партии, които вегетират на гърба на целокупния български народ, като непрекъснато го занимават с водената от тях „война с миналото“, размахвайки го като червен парцал при битките с биковете на Арената. Целта е да се заличат материалните културно-исторически паметници в територията на страната и да се изтрие по всевъзможен начин споменът за изминалите години след победата над хитлерофашизма на 9.ІХ.1944 г. в България, постигната с решителната подкрепа на Съветската армия, като част от борбата й срещу фашистката чума през Втората световна война. В своето безумие депутатите от т. нар. десни партии и движения се опитват напразно да трият историята, като си въобразяват, че хората са без памет. Метастазите на тази болест се разпространяват успешно, закрепени и в различни нормативни актове, като например Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен /ДВ бр. 37/5 май 2000 г./. Той бе допълнен със законопроект, предложен от: Методи Андреев /ПП ГЕРБ/, адв. Петър Славов /РБ/, проф. Вили Лилков /ДСБ/ и Мартин Димитров /РБ/ през 2016 г. Те бяха с различна партийна окраска, но се оказаха върли „демократи“, антикомунисти и като се възползваха от правото на законодателна инициатива, предложиха нови рестрикции в приетия преди 6 години закон. В него не бе забравен и техният вечен призрак - митичната Държавна сигурност като неразгромена от домораслите „демократи“. Такава война в момента води с миналото и сегашната „Сглобка“ от партии и коалиции, обявили се в Народното събрание за „евроатлантици“, като забравят, че са изпратени там да бъдат „евробългари“, които защитават националните интереси в тези турбулентни времена! Това е показател и за тяхната безпомощност, защото въпреки стореното срещу паметниците България продължава да стои в дъното или начело на различни европейски и световни класации по бедност, смъртност, обезлюдяване, неграмотност и др. През годините те бутнаха паметника на В. И. Ленин в центъра на София и събориха макар и с голям зар мавзолея на Г. Димитров. По същество обрекоха на разруха паметник,а наричан „чинията“ на връх Бузлуджа, премахнаха петолъчката от пилона над Партийния дом (сега Народно събрание), изкъртиха фасадите му със социалистически символи, направиха опит да превърнат паметника в Пловдив“, известен като „Альоша“ в реклама на „Кока-кола“ и т. н., и т. н. На няколко пъти поругаваха и боядисваха барелефите и надписите на Паметник на Съветската армия в София, правиха несполучливи опити за премахването му, а сега най-после започнаха и разрушаването му, въпреки протестите и живите вериги на Коалиция „БСП за България“, ПП „Възраждане“ и ПП „ИТН“, както и на множество граждани. Пир по време на чума, както се казва в такива случаи.
Направих си труда да събера данни за този паметник и за по-известните паметници в България, изградени в чест на Съветската армия - победителка във Втората световна война 1939- 1945 г. Най-подробните открих в „Енциклопедия България“, т. 5, изд. на БАН, 1986 г. Става въпрос за фактология, а не за пропаганда.
ПАМЕТНИК НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ в София
Издигнат е в знак на признателност на българският народ към Съветската армия освободителка. През 1950 г. е проведен конкурс, спечелен от колектив с ръководител арх. Д. Митов; скулптори М. Георгиев, В. Емануилова, Л. Далчев, В. Зидаров, П. Дойчинов, Ив. Фунев, арх. Л. Нейков, худ. Б. Ангелушев. Строежът е започнат през 1951 г. и завършен 1953 г. Открит е на 8 септември 1954 г. Композицията заема площ от 2000 кв. м. Разчленена е хоризонтално на няколко нива чрез площадки и стълбища в четирите посоки. Бронзовата скулптурна група на съветския боец /вис. 12 м/ работник миньор и майка с дете /вис. 8,5 м/ е поставена на върха на паметника с височина 35 метра и се откроява ярко на фона на Витоша. От трите страни на паметника има композиции от бронз с дължина 6 м и височина 2.2 м. Композицията „Октомври 1917 г.“ /от изток/ символизира победния порив на съветския народ под развято знаме с надпис “Вся власть Советам“. Композицията „Отечествена война“ /от запад / е сборен портрет на герои от всички поколения, борци за свободата на България и на поробените народи. Южната композиция „Тилът на Отечествената война“ претворява в образи подвига на трудовите хора за спечелване на победата. Две скулптурни композиции на тема “Посрещане на Съветската армия в България“ очертават подхода към централния пилон на паметника, постлан с гранитни плочи и обогатен с цветни площи. Отстрани има каменни постаменти с бронзови венци на славата, които символизират 10- те удара на Съветската армия от Сталинград до Берлин по време на Великата отечествена война на Съветския съюз.
ПАМЕТНИК-КОСТНИЦА в София, кв. „Лозенец“
Издигнат е през 1954 г. Изграден е по проекти на скулптурите Л. Димитров, Ил. Петров и архитект В. Беязов.
ПАМЕТНИК НА СЪЕТСКАТА АРМИЯ в Пловдив
Издигнат е през 1956 г. на Хълма на освободителите в знак на признателност на българския народ към армията освободителка. Получил е нарицателното име „Альоша“ Авторски колектив: скулптори В. Радославов / ръководител/ Ал. Занков, Г. Коцев и Ив. Топалов. Архитекти: Б. Марков, П. Цветков и Н. Марангозов. Скулптурната фигура на съветския воин /вис. 12 м/ в спокойна поза и пресечената пирамида, върху която е стъпила, са изградени от гранит. Върху пирамидата са монтирани релефите „Боят“ /Г. Коцев/ и „Посрещане на съветската армия“ /Ал. Занков/. Широко стълбище от западната страна свързва паметника с този на руските воини, загинали през Освободителната Руско- турска война 1877/78 г. Той е построен в чест на руските воини, които под командването на ген. Й. В. Гурко освобождават града /1878 г./. Върху паметника е поставен вензел на руския император Александър ІІ.
ПАМЕТНИЦИ НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ В СТРНАТА
Те са архитектурно-скулптурни ансамбли, изградени още в първите години след 9.ІХ.1944 г. като израз на признателност на българския народ към Съветската армия, изиграла решаваща роля за освобождението на България от капитализма и фашизма. Те са важен дял в българската монументална скулптура. Такива са например: в Добрич / 1945 г. В. Емануилова, М. Георгиева, Ц. Михов/; в Русе /1947 г. Й Кръчмаров с колектив/; в Плевен, 1954 г., Ат. Дудулов, Б. Кадийски, арх. В. Тихолов/; в Бургас /1956 г. В. Радославов/; в гр. Шумен /1948 г., Н. Шмиргела, А. Занков, Г. Коцев/; в Ст. Загора /1949 г./ Ив. Лазаров и Д. Лучианов/; в гр. Кула / 1949 г., Ив. Фунев/ и другаде.
Посочените паметници обикновено имат формата на висок пилон, на който е поставена фигура на съветски войн. Съществена част от тях са релефите. Разположени са на главните градски площади. За по-големите паметници /мемориални ансамбли/ се организират национални конкурси, като например за тези в София, Пловдив, Варна и др. Често пъти те се съчетават сполучливо с такива от Руско- турската освободителна война 1977/78 г.
Питам: 1. Как може Министерството на културата да дава мнение, че Паметникът на Съветската армия в София не е културна ценност? А стотиците други от Руско-турската война 1877/78 г., както и десетките построени в чест на Съветската армия - освободителка на България от хитлерофашизма, и те ли не са културна ценност? Ако е така, трябва да отговорят на целокупния български народ кои паметници са културна ценност! Може би този на американските летци, бомбардирали София през Втората световна война 1943 и 1944 г.?! А защо не и грозната скулптурна фигура на „Трабанта“ на Соломон Паси зад Художествената галерия / бившия царски дворец/, с който е возил Манфред Вебер, преди да станем членове на НАТО? Или пък „бронзовата къща“, която бе инсталирана преди година на мястото на съборения мавзолей на Г. Димитров и предизвика всеобщо недоволство, или бронзовата инсталация пред входа на храма „Ал. Невски“?
2. Как може да се поругават имената и заличават авторските права на десетките най-известни архитекти, скулптори и художници на България?
3. Вероятно се счита, че те вече са се преселили в по-добрия свят, а наследниците им нехаят или няма да могат да претендират в „завладяната“ съдебна система, която умее да протака окончателните си решения с години ?
4. Къде са ръководителите и членовете на гилдиите на архитектите, скулптурите, художниците и др., които следва да защитят авторските права на своите колеги, а вероятно и учители? Защото днес са те, а утре може да бъдат техните!
5. Къде е будната човешка съвест на софиянци и на заспалия български народ - ограбен, обезверен, оскотял и зомбиран?! Тези паметници са създадени в първите години след Втората световна война, в която благодарение на закъснялото участие на България и застъпничеството на Съветския съюз тя не само запазва своите граници, но й Южна Добруджа, върната й с Крайовската спогодба от 1940 г.
Слава Богу, че сегашната истинска „Сглобка“ от партии и коалиции в Народното събрание на базата на лични, групови и корпоративни интереси, под свирката на Посолството са мандатници и няма да им стигне време да разрушат всички паметници в чест на Съветската армия, а защо не по-късно и тези от Руско-турската освободителна война 1877/78 г. И още нещо: Да не забравят и да не си въобразяват, че могат да изтрият от съзнанието на будните българи историческите факти и заслуги на Русия и Съветската армия за това да има Трето българско царство след победата в Руско-турската война 1877/78 г., а след Втората световна война да запази границите си и да има 45- годишен съзидателен социалистически период на достоен живот и просперитет, който безвъзвратно е загубен след влизането на България в НАТО и Европейския съюз.
Бог да пази България, която разрушихме и вече не сме в състояние да опазим! Потомци, виновни сме пред вас!
|