Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Паметникът и присъдата

Е-поща Печат PDF

Демонтажът се извършва по всички правила на со­циалното деструктурира­не и на ултраглобализма. Съпроводен е от тотално медий­но разглобяване на достоверна­та историческа и актуалната по­литологическа картина на света от последните 70 години. Анти­историзмът е водещата отлика с почти консенсусно акламиране на акта на разрушава­не. Активно несъгласните не сме мнозинство. Изпра­вени сме пред един „монументален“ конформизъм. Невидимата армия на конформистите, която по вре­ме на Френската революция се определя като „блато­то“, може да погълне всичко. Генералната свръхцел е изграждане на нова глобална антикартина на случва­щото се в нашия свят днес, предния половин век и за идващите десетилетия.

През Втората световна война Червената армия во­юваше за своята си съветска родина, но и за още ня­колко десетки други държави, част от които предсто­еше да се появят. Затова тази Война не приключи на 9 май 1945 г. Освобождението на света от фашизма и нацизма продължава по един противоречив начин и досега. Днес обаче противникът не е посочен. Също и Съюзниците. Но заплахата избуява.

Битката около Паметника не може да бъде спече­лена на друго поле освен на полето на един нов алтер­глобализъм. В нашия свят се водят много битки. Сви­детели сме на една от тях, които се водят и ще се водят в нашия свят около услужливо наименуваната Княже­ска градина. Днес не се води битка между Изтока и За­пада, както често се казва. Води се война между сили­те, стремящи се към установяването на една световна супервласт, срещу цялото човечество. Проблемът е в опасността от установяване на глобална олигархична власт. Заплашени са девет десети от хората по Земята и техните представи за света. На този фон сравнител­но по-малък е ключовият проблем за историческата победа над държавата и доктрината на Адолф Хитлер.

Нямаше как да не се случи. Българското общество не си даде сметка за могъществото на един „ултра­Гьобелс“. Още преди три десетилетия Столичният об­щински съвет постави под въпрос следвоенния дър­жавноправов ред в Европа. Излезе, че Хитлер не е за­губил Войната. Тия дни парламентарното мнозинство се заяви концептуално като профашистка коалиция, която се проектира в Столичната община. ДПС също. Историята не може да се нареже с флекс. Поругаване­то на най-големия антифашистки паметник не е само „символно насилие“. В България е забранена не само антифашистката символика, антифашисткото изку­ство, но и базисният факт, че Съветският съюз побе­ди във Втората световна война. Оспорва се в междуна­родните отношения следвоенният международноп­равов ред, вкл. моделът на функциониране на Съвета за сигурност на ООН.

Бруталността на антиисторизма шокира полити­чески неангажирания мислещ човек. Докато левите и патриотичните сили в нашия свят си мислеха, че опо­нират на десницата, на расистите и на подобни анти­хуманни течения, светът тихо деградира.

Много хора в България разчитат на някаква прав­на защита на Паметника. Време е да се осъзнае, че ко­гато говорят законите на глобалната свръхвласт, всич­ки останали закони мълчат. Изводът е ясен – разру­шаването на Паметника може и да е обратимо – ще съберем парчетата и ще ги заварим отново, но актът на разрушаване е много по-сугестивен. Стремежите ще бъдат разрушителният акт да се възпроизвежда регулярно. Обществото ни е твърде неготово за пред­стоящите изпитания.

Впечатляващият технологичен напредък се съ­провожда от скъсване с последните остатъци от со­циален хуманизъм и солидарност като колективна политическа визия. Позоваването на човешките пра­ва стана досадно клише. Да, днес няма концлагери, но вместо тях се изгражда глобален информационен концлагер с брутална цензура. Новият рейгънизъм от­давна доминира в България.

Формално световно правителство няма. На прак­тика решенията за съдбините на света се вземат в свръхелитарни микрогрупи. Мечтите на Фюрера се сбъдват, вярно, в по-пъстра етнорасова разцветка.

Ултраглобализмът може и следва да бъде озап­тен. Усилията няма да са по-малки от тези по фрон­товете на Световната война. На първия етап битка­та ще се води на информационното поле. После ще видим…

 

НЯМА ДА СЕ УМОРИМ ДА БЪДЕМ НА СТРАНАТА НА ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА

Е-поща Печат PDF

На 11 декември т.г., в предаването „Още от деня“ на БНТ събеседник бе лидерът на БСП Корнелия Нинова. Категорична в своите позиции в хода на разговора тя убедително доказа главните недъзи на 44-то Народно събрание и на управляващото мнозинство: „Парламентът се превърна в място за приемане на лобистки закони, на закони, в ущърб на хората“ - заяви Нинова.

И даде за пример Кодекса на труда, както и увеличаването на извънредното работно време, което ощетява трудовите права на работещите хора. Тя посочи за пример онзи закон, с който тихомълком се опитаха да разрешат отново строителството по черноморието и да узаконят незаконните строежи на Алепу и на други места.

„Няма как с нашите гласове такъв тип политика да стане възможна и подобни лобистки закони да минат. Те винаги ще срещнат нашия бойкот и не се учудвайте, че в това отношение БСП винаги ще са непримирими“ – посочи тя.

„Ние, освен да не позволяваме да минават такива закони, в ущърб на хората, сме си поставили и неизменната задача да предлагаме алтернатива, която да е проникната от грижа за хората. Затова и предложихме алтернативен бюджет. Но и това не е всичко. Почти по всяка тема имаме своите предложения. Това, че не ни чуват, че почти нищо от това, което предлагаме не се приема, не ни отчайва. Ние няма да се уморим да бъдем на страната на обикновените тях.“ – каза още Нинова. „Обвиненията, че се държим едва ли не като извънпарламентарна партия, са голословни. Те не ни стряскат. Извънпарламентарна партия не прави 284 алтернативни предложения, по бюджета на правителството. Да не говорим, че в българския парламентарен живот няма друга партия, която да е предлагала алтернативен бюджет. А ние го правим вече четвърта година. „Извънпарламентарна партия“ не говори почти три денонощия от парламентарната трибуна за да прокара самоцелно своите алтернативни предложения, а защото те са необходимите политики, които трябва да залегнат в бюджета, и които са необходими за хората на България. Как управляващите защитиха своя бюджет? Та на тях всичко на всичко им се събра не повече от пет минути общо време за говорене. И то дойде от едно-две изказвания по процедурни въпроси. Забележете, те не говореха за да защитят политиката, която предлагат, не и да опровергаят това, което предлагаме ние, а по процедурни трикове, в които най-често влиза и предложението за прекратяване на разискванията по темата“.

Лидерът на БСП изтъкна, че социалистите работят от четири години да заслужат алтернатива на тази пагубна за България политика, водена от правителството на ГЕРБ и Обединени патриоти.

"Дaли cмe тaкaвa, щe рeшaт бългaрcкитe грaждaни нa избoритe. Рaбoтим oщe oт първaтa гoдинa нa тoзи мaндaт, кoгaтo oткaзaхмe дa cтaнeм cъпридружни нa тaзи кoaлиция нa упрaвлeниe. Знaeтe, чe имaхмe прeдлoжeния дa бъдa прeдceдaтeл нa пaрлaмeнтa, дa имaмe миниcтри. Нe caмo тoвa, рeфoрмaтa в пaртиятa, кoятo нaпрaвихмe, миcля, чe пoкaзa eднo aлтeрнaтивнo миcлeнe зa мястото, отговорността и рoлятa нa пoлитичecкитe пaртии в бългaрcкия oбщecтвeн живoт", кoмeнтирa oщe Нинoвa.

Пo думитe є БCП e eдинcтвeнaтa пaртия, кoятo в мoмeнтa cлaгa нa мacaтa кoнкрeтни прeдлoжeния зa пoлитики и рeфoрми прeди избoритe.

"Имaм прeдвид - бюджeтa, "Визия зa Бългaрия", Нaциoнaлния плaн. Виe чecтo ни питaтe "C кoгo щe ce кoaлирaтe прeди и cлeд избoри". Oтгoвoрът ни е неизменен! Нашите принципи са ясни! Политиките ни осветени! Така че нeкa дa видим и другитe пaртии кaкви прoгрaми ще предложат. Все още никoй нe e извaдил нa мaca зa рaзгoвoри такива теми като политиката в като здрaвeoпaзвaнeтo - кaквo щe прaвим там? Какво ще правим в oбрaзoвaниeтo? Кaк щe постъпим, за да cтимулирaмe икoнoмикaтa cлeд тaзи кризa?", кoмeнтирa oщe Нинoвa.


 

БЕБРОВСКИТЕ ТЪРГОВЦИ

Е-поща Печат PDF

На Бача Кира Петрович разказвали отпосле някои си всемирни пътешественици бебровци, които замръкнали нея нощ в Павликенето, че агите и техните горделиви ханъмки не затворили очи. Всичките здрави мъже се натъкнали с желязо, обикаляли цялата нощ покрай селото, а белобрадите мюсюлмани заседавали в помещението на джамията. Кадъните и дечурлигата се събрали в няколко къщи и не млъкнали, дордето се пукне зората. Нашите бебровчани осъмнали така също благополучно, без да се побутне един косъм от главите им. На всеки час стражата дохождала, та ги заобикаляла, повечето от друга точка зрение, и след като ги насърчавала с по едно „не бойте се, чорбаджилар”, заминувала си. Та и другояче не би било възможно. С бебровчани не бива шега! Който не е ходил в Беброво, славния тоя център на знаменития Тузлук, който не се е срещал поне в странство с многоглаголившите тия мъже, той не е в състояние да си състави никакво понятие за тях. Като е думата за бебровчани, то нека ми бъде позволено на две минути да изкажа няколко благи думи за тяхна милост, които са играли твърде важна рол и в нашето възраждание, защото както от Елена, така и от Беброво са излезли най-много учители.

Повечето бебровчани са лешпер хора и кърджии (които ходят повън). Ако катърите на станимакалийските лангери пият вода в разстояние на един месец и от Дунава, и от Янтра, Осъма, Росица, Черния Лом, Луда Камчия и пр., и пр., то и нашите бебровчани не остават по-долу. Добруджа, Делиорман, Тузлукът, Герлово, Карнобатско поле, Дервиш Иван-Балканъ, Хакисилъкът и пр., са част от тяхната епархия. Ако станимакалиите пътуват само по българските села, по големите пътища, дето има беклеми (варди), ханища и други удобства за съобщения и безопансот, то бебровчани в тоя случай стоят по-горе, на тях принадлежи палмата на първенството в отношение на рискуванието. Мястото, наречено Балканската яка, гдето тече Лудата Камчия, към Чалъкавак боаза, Карнобатска кааза, е населено с такива свирепи амуджи (така се наричат тамошните турци; някои ги казват още слепите), които не са преклонили глава ни пред едновремешните войводи-спахии, ни пред всесилните местни султани (върбишки, сигменски, куркадженски, пъндъклийски и пр.), ни пред стамболския низам, ни пък пред румелийското правителство. В техните горски колиби не само че не е стъпял кракът на някой пътешественик с диплома, но едва ли е можал да ги нагази и конашкото заптие от страх да не би да стане жертва на техните дебели шишенета.

Но за бебровските алъш-вериши сухият тоя океан е бил до колене. Не само че те са можели да продават безпрепятствено по тия места своята суха пастърмица, сапунеца и оцета, но са били и приемани даже с известно гостолюбие. Щом практичният бебровчанин се подаде в селото, ето че децата се събрали около му да го дърпат за потурите, а той плува изпомежду им. Невлязъл още в селото, и вика колкото му е силата: „Хъ оцет, хъ! Хубав и кескин: котките кихат, отгдето премина!” – и пр. А пък рибицата, която той купил на оряховския пазар и която заприличала на замръзнали трески, никак не му пречи да се провикне, че „жива, мърдала из чувалите му”.

Всички тия смешни окачествувания привличат по плетищата и забулените кадъни, които започват да се разговарят с нашия бебровчанин, който е за тях единственото странно лице, дошло по-издалеч. С един кон стокица, която изцяло чини не повече от стотина-двеста гроша, практическият човек обикаля цяла Източна България и четири месеца не може да свърши изпродаванието й. Вещи хора разказват, че буренцата с оцета били разпределени навътре като машина. По няколко чепа има на едно буренце, от които текат различни сортове от оцета, т.е. един същински, други по-долен, а трети само червена вода. Според лицето и стоката се продава. Ако купувачът е някой зъбест ага, то разбира се, че първият чеп ще да се пусне, защото в противен случай ще играе свети Никола; а ако е някоя стара баба или ковачът циганин, то от другите сортове. Така също се продава и другата стока. На коя виси кожен тъгарчук, в който се намират няколко малки кантарчета, топузчетата на които едва ли достигат величината на една обикновена ябълка. Значението на тия кантарчета е такова, щото те могат да направят половин ока сапун – три четвърти драма и т.н.

Когато бебровският търговец, както ги наричат обикновено турците, кондиса на общата одая, стовари своите бурета и чувалчета и си върже коня, то селските аги, на които той знае имената, не закъсняват да дойдат при него, първо – да можат да си пазарят нещо по-евтино; второ – да го подразнят с неговото християнство, а особено, че младите булки ходели да си откупуват греховете при поповете (изповеданието), да го поразпитат нещо за хода на общата политика и пр. На всички тия въпроси те ще  намерят удовлетворителен отговор, много по-прям, отколкото политическия отдел на кой и да е вестник.

- Да не би да носиш в буретата си ракия или да си ял свиня? – питат най-напред агите и се заканват на госта си. – Кожата ти одираме в такъв случай – прибавят те.

- Да ме простите, алар; макар и да нося калпак на главата си, но почитам мюсюлманството не по-малко от вас – отговаря той, а после се захваща вече разискванието на политиката.

- Скоро трябва да се стягаме за мухарабе – казва той важно и изпуща една въздишка, за да привлече по-голямо внимание от страна на простодушните турци, които го зяпат в устата.

- Дай боже! С кого ще имаме бой бе, Иване? – питат любопитните.

Слушайте сега берберовска дипломация.

- Известно ви е, алар, че на нашия падишах-баща, който е единственият в света с титла падишах, а другите са само кральове, за да засвидетелствува своето могъщество, наредил е, щото всяка година поменатите седем кральове да му изпращат за харема по едно момиче освен другите подарки – говори Иван, като че чете по книга. – Не щете ли, че тая година един от тия крале, а именно ингилишкият, отказал тая година да прати свое момиче.

- Бре! Че как е посмял пезевенгинът? – извикват в един глас всичките присъствующи с национална гордост.

- Ето в що се състои работата – подкача Иван. – Наместо друго какво и да е момиче падишахът ни баща е поискал самата ингилишка царица за харема си, а тя се противи. „Или кралицата, или петнадесет гемии с чисто злато” – казал падишахът и обърнал топовете.

Иван пусне мухата, па замълчи вече и оставя време да разсъждават агите за могуществото на султана на тоя или оня свят.

- Има и друга новина – подкача той. – Слушали сте вие за големия топ, който се намира в Чанаккале и който е останал х-е-е, от джин евис (т.е. от времето на генуезците). Една заран в петък караулът съгледал, че поменатият топ плаче бангър-бангър, като дете. Известил той за това страшно чудо на коласъ, а тоя последният го изгонил, че говорел уж глупости. Отива при ходжата, и той направя същото, а топът плаче ли плаче. Най-после работата станала явна – потреперала от страх цялата казарма. Три деня и три нощи правили молба и ходжата не преставал да вика на джамията, а сълзите на топа не арнисват. Изпратили хабер до в Стамбол и по други места, събрали се множество улими, паши и дервиши, а топът следва да пролива сълзи. Започнали да го питат що му е зорът. „Да не се е разсърдил аллахът и неговият пророк, загдето мюсюлманите започнаха да пият ракия и да не държат рамазана?” – питали едни. „Да не сме прегрешили, загдето облякохме панталони и дадохме на сърбите калетата?” – питат втори, а сълзите стават още по-изобилни, никакъв отговор няма. Най-после пристигнала една жена вдовица, родом из Измир, която била ходила девет пъти на хаджилък и която била праведна мюсюлманка. „Да не искаш да правиш бой с московците?” – попитала тая праведна жена. От един път сълзите на топа секнали и той сам потръгнал към северна страна, т.е. накъдето живей московецът. И така, вие виждате, че с двама кральове има да се бие султанът – потвърдява от себе си умният бебровчанин; а агите гледат в лицето му ако не свой приятел нацяло, то един добър гяурджик, когото са длъжни да защищават.

Ето защо нарядко има гроб от бебровчанин 1, ето защо те са пътували безопасно и в най-кьоравите места на Турската империя. Най-опасни конкуренти на бебровчани са били върбишките терзии и джумалийските базиргени, които така също са всемирни по турския свят, а освен това знаят и по-добре турския език, па в лъжите не падат по-долу!

Бебровчани са се месили още и в по-големи работи, които по своето естество нищо общо нямаха с техните оцетени бурета. Така например съдбите на еленския мюдюрин и на търновския кадия много пъти са се решавали под върбите, що са на края на славното някога Беброво. Когато дохождал нов кадия, то бебровчани горели от любопитство да се научат като колко пари струва неговата бяла чалма. Казах, морето за тия хора е до коляно. Изпращат двама души свои съотечественици, които се явяват пред новия кадия, уж че имат някоя давия помежду си, а всъщност само да им се представи възможност да оценят чалмата му. Кадията, който ни най-малко подозрява в що се състои работата, започва да излага своето учение, а двамата депутати гълтат ли гълтат всяка негова дума.

После два деня вече в цяло Беброво знаят с какъв човек ще да имат работа. По тоя начин е можало да проживей Беброво в турско време, заобиколено отвсякъде с турски села. Който иска да изучи турците добре, то нека вземе пред себе си някой бебровчанин, па да слуша само. Трябва да ви кажа и това, че бебровчани не са лишени от славни мъже, от своя селска гордост (те никой път не казват на Беброво село, а градец, напук на еленските ефендета). Тая тяхна гордост са Молловците, които са една от най-големите и прочутите фамилии в селото им и според тях най-учените. Никой бебровчанин няма да ви заговори така просто, дордето не смеси в разговора си различни пословици, поговорки, нещо от св. писание и пр.


Източник: Захари Стоянов, Съчинения. Том първи. „Биографии. Четите в България”. София, Изд. „Български писател”, 1983 г., второ издание


 

СКРАП

Е-поща Печат PDF

Нарязахме на скрап заводите си. Нарязахме на скрап оръжията си. Нарязахме на скрап енергетиката. Нарязахме земята си в „реални граници“. Нарязах­ме икономиката, образованието, културата, здра­веопазването... Нарязахме градовете, селата, българския ет­нос. Всичко на скрап.

Остана Паметникът на Съветската армия. Вината му е, че стърчал прекалено високо над скрапа.

В момента режем на скрап победата над фашизма. Режем на скрап ръката, която я извоюва. Режем на скрап главата на руския и съветски войник. На скрап обезглавеното му тяло. На скрап майката и детето. На скрап Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева. На скрап изкуството. На скрап па­метта.

Накъдето и да се обър­неш - скрап! Докъдето по­гледът ти стига - скрап!

Нарязахме на скрап бъдещето си, защото Ру­сия никога няма да забра­ви този позорен акт. Да, Русия разбира, че българ­ският народ е против по­добно варварство, че то е извършено против воля­та му, но флексът на вам­пирите я улучи право в сърцето. А когато Русия я боли, тя не прощава.

Българският народ е против. А къде впрочем беше този народ? Къде беше двумилионна София? Къде бяха БСП, Ле­вицата, Възраждане, които не си мръднаха пръста за ефек­тивна защита на паметника и едва след като той бе нарязан и безвъзвратно поруган, се разтичаха да търсят несъществу­ващите наредби за демонтажа му? Къде бяха симпатизанти­те на левите и на националните сили в цялата страна? По- малобройни ли са те от гей-дружинката в “правителството” и общината?

Част от народа ли е полицията, която охранява непри­косновеността на поръчителите - вътрешни и външни - на архикощунствения акт? Кога в последните трийсет години шкембестата, тлъстобедра и опростачена българска полиция е застанала на страната на народа? Кога е защитила някаква справедлива народна кауза?

Част от народа ли са евроатлантическите медузи в студи­ата, които пъшкат в оргазъм при гледката на това невижда­но и нечуто - от Средновековието насам - дивачество? Част от народа ли са мисирите в “националните медии”?

Част от народа ли са физическите извършители - работ­ниците с флексовете? Те не си ли дават сметка какво правят? Не разбират ли, че са вкарани в ролята на платени килъри и вината им е равна на тази на поръчителите? Нямат ли пред­става за какво епохално престъпление им плащат?

Нарязахме на скрап достойнството си.

Превърнахме в скрап държавата си.

Шумът от флексовете ще звучи още дълго занапред. Може би векове. Може би завинаги. Защото с обезглавява­нето на съветския войник сатанистите обезглавиха Бълга­рия. И това бе акт не толкова на русофобия, колкото на бъл­гарофобия.

Една свещена граница бе премината. А сега накъде?

Ние всички се чувстваме смазани, изнасилени, с изтръг­нати сърца. Дори и тези, които уж са във възторг от станало­то. Душите ни са нарязани на скрап.

Но едно деяние, дори и толкова отвратително, никога няма еднозначни резултати и не обслужва само плановете на злодеите, които са го замислили и осъществили. Казах, че са ни обезглавили, но може би е тъкмо обратното. Може би това неистово унижение ще повдигне главите ни. Ще ни раз­търси и съживи.Чувствам, че то - вместо да ни раздели - кон­солидира българското общество - нещо, което не успя досега да стори нито една партия, нито една идея, нито един оратор.

Това, с което се разделихме безвъзвратно, е само незна­чителното малцинство от еничари. Знаем имената им - ма­кар че срамът няма име. И дори ако Русия прости - ние, бъл­гарите, няма да простим.

 

Потомци, виновни сме пред вас!

Е-поща Печат PDF

Русофобията се оказа неизлечима болест след 10 ноември 1989 г. за ня­кои хора, социални гру­пи и политически партии, които вегетират на гърба на целокуп­ния български народ, като не­прекъснато го занимават с во­дената от тях „война с минало­то“, размахвайки го като червен парцал при битките с биковете на Арената. Целта е да се заличат материалните културно-истори­чески паметници в територия­та на страната и да се изтрие по всевъзможен начин споменът за изминалите години след по­бедата над хитлерофашизма на 9.ІХ.1944 г. в България, постиг­ната с решителната подкрепа на Съветската армия, като част от борбата й срещу фашистка­та чума през Втората световна война. В своето безумие депу­татите от т. нар. десни партии и движения се опитват напраз­но да трият историята, като си въобразяват, че хората са без памет. Метастазите на тази бо­лест се разпространяват успеш­но, закрепени и в различни нор­мативни актове, като например Закона за обявяване на кому­нистическия режим в България за престъпен /ДВ бр. 37/5 май 2000 г./. Той бе допълнен със за­конопроект, предложен от: Ме­тоди Андреев /ПП ГЕРБ/, адв. Петър Славов /РБ/, проф. Вили Лилков /ДСБ/ и Мартин Дими­тров /РБ/ през 2016 г. Те бяха с различна партийна окраска, но се оказаха върли „демократи“, антикомунисти и като се въз­ползваха от правото на законо­дателна инициатива, предложи­ха нови рестрикции в приет­ия преди 6 години закон. В него не бе забравен и техният вечен призрак - митичната Държав­на сигурност като неразгроме­на от домораслите „демократи“. Такава война в момента води с миналото и сегашната „Сглоб­ка“ от партии и коалиции, обя­вили се в Народното събрание за „евроатлантици“, като забра­вят, че са изпратени там да бъ­дат „евробългари“, които защи­тават националните интереси в тези турбулентни времена! Това е показател и за тяхната безпо­мощност, защото въпреки сто­реното срещу паметниците Бъл­гария продължава да стои в дъ­ното или начело на различни ев­ропейски и световни класации по бедност, смъртност, обезлю­дяване, неграмотност и др. През годините те бутнаха паметника на В. И. Ленин в центъра на Со­фия и събориха макар и с голям зар мавзолея на Г. Димитров. По същество обрекоха на разру­ха паметник,а наричан „чини­ята“ на връх Бузлуджа, премах­наха петолъчката от пилона над Партийния дом (сега Народно събрание), изкъртиха фасадите му със социалистически симво­ли, направиха опит да превър­нат паметника в Пловдив“, из­вестен като „Альоша“ в реклама на „Кока-кола“ и т. н., и т. н. На няколко пъти поругаваха и боя­дисваха барелефите и надписи­те на Паметник на Съветската армия в София, правиха неспо­лучливи опити за премахване­то му, а сега най-после започна­ха и разрушаването му, въпре­ки протестите и живите вериги на Коалиция „БСП за България“, ПП „Възраждане“ и ПП „ИТН“, както и на множество граждани. Пир по време на чума, както се казва в такива случаи.

Направих си труда да събе­ра данни за този паметник и за по-известните паметници в Бъл­гария, изградени в чест на Съвет­ската армия - победителка във Втората световна война 1939- 1945 г. Най-подробните открих в „Енциклопедия България“, т. 5, изд. на БАН, 1986 г. Става въпрос за фактология, а не за пропаган­да.

ПАМЕТНИК НА СЪВЕТ­СКАТА АРМИЯ в София

Издигнат е в знак на при­знателност на българският на­род към Съветската армия осво­бодителка. През 1950 г. е прове­ден конкурс, спечелен от колек­тив с ръководител арх. Д. Митов; скулптори М. Георгиев, В. Ема­нуилова, Л. Далчев, В. Зидаров, П. Дойчинов, Ив. Фунев, арх. Л. Нейков, худ. Б. Ангелушев. Стро­ежът е започнат през 1951 г. и за­вършен 1953 г. Открит е на 8 сеп­тември 1954 г. Композицията за­ема площ от 2000 кв. м. Разчле­нена е хоризонтално на няколко нива чрез площадки и стълбища в четирите посоки. Бронзовата скулптурна група на съветския боец /вис. 12 м/ работник миньор и майка с дете /вис. 8,5 м/ е по­ставена на върха на паметника с височина 35 метра и се откроява ярко на фона на Витоша. От три­те страни на паметника има ком­позиции от бронз с дължина 6 м и височина 2.2 м. Композиция­та „Октомври 1917 г.“ /от изток/ символизира победния порив на съветския народ под развято зна­ме с надпис “Вся власть Советам“. Композицията „Отечествена война“ /от запад / е сборен порт­рет на герои от всички поколе­ния, борци за свободата на Бъл­гария и на поробените народи. Южната композиция „Тилът на Отечествената война“ претворя­ва в образи подвига на трудови­те хора за спечелване на победа­та. Две скулптурни композиции на тема “Посрещане на Съвет­ската армия в България“ очерта­ват подхода към централния пи­лон на паметника, постлан с гра­нитни плочи и обогатен с цветни площи. Отстрани има каменни постаменти с бронзови венци на славата, които символизират 10- те удара на Съветската армия от Сталинград до Берлин по време на Великата отечествена война на Съветския съюз.

ПАМЕТНИК-КОСТНИЦА в София, кв. „Лозенец“

Издигнат е през 1954 г. Изгра­ден е по проекти на скулптурите Л. Димитров, Ил. Петров и архи­тект В. Беязов.

ПАМЕТНИК НА СЪЕТСКА­ТА АРМИЯ в Пловдив

Издигнат е през 1956 г. на Хълма на освободителите в знак на признателност на българския народ към армията освободи­телка. Получил е нарицателното име „Альоша“ Авторски колек­тив: скулптори В. Радославов / ръководител/ Ал. Занков, Г. Ко­цев и Ив. Топалов. Архитекти: Б. Марков, П. Цветков и Н. Маран­гозов. Скулптурната фигура на съветския воин /вис. 12 м/ в спо­койна поза и пресечената пира­мида, върху която е стъпила, са изградени от гранит. Върху пи­рамидата са монтирани релефи­те „Боят“ /Г. Коцев/ и „Посреща­не на съветската армия“ /Ал. Зан­ков/. Широко стълбище от запад­ната страна свързва паметника с този на руските воини, загина­ли през Освободителната Руско- турска война 1877/78 г. Той е по­строен в чест на руските воини, които под командването на ген. Й. В. Гурко освобождават града /1878 г./. Върху паметника е по­ставен вензел на руския импера­тор Александър ІІ.

ПАМЕТНИЦИ НА СЪВЕТ­СКАТА АРМИЯ В СТРНАТА

Те са архитектурно-скулп­турни ансамбли, изградени още в първите години след 9.ІХ.1944 г. като израз на признателност на българския народ към Съвет­ската армия, изиграла решава­ща роля за освобождението на България от капитализма и фа­шизма. Те са важен дял в българ­ската монументална скулптура. Такива са например: в Добрич / 1945 г. В. Емануилова, М. Геор­гиева, Ц. Михов/; в Русе /1947 г. Й Кръчмаров с колектив/; в Пле­вен, 1954 г., Ат. Дудулов, Б. Ка­дийски, арх. В. Тихолов/; в Бургас /1956 г. В. Радославов/; в гр. Шу­мен /1948 г., Н. Шмиргела, А. Зан­ков, Г. Коцев/; в Ст. Загора /1949 г./ Ив. Лазаров и Д. Лучианов/; в гр. Кула / 1949 г., Ив. Фунев/ и другаде.

Посочените паметници обикновено имат формата на ви­сок пилон, на който е поставе­на фигура на съветски войн. Съ­ществена част от тях са релефи­те. Разположени са на главните градски площади. За по-големи­те паметници /мемориални ан­самбли/ се организират нацио­нални конкурси, като например за тези в София, Пловдив, Варна и др. Често пъти те се съчетават сполучливо с такива от Руско- турската освободителна война 1977/78 г.

Питам: 1. Как може Минис­терството на културата да дава мнение, че Паметникът на Съвет­ската армия в София не е култур­на ценност? А стотиците други от Руско-турската война 1877/78 г., както и десетките построени в чест на Съветската армия - осво­бодителка на България от хитле­рофашизма, и те ли не са култур­на ценност? Ако е така, трябва да отговорят на целокупния българ­ски народ кои паметници са кул­турна ценност! Може би този на американските летци, бомбарди­рали София през Втората светов­на война 1943 и 1944 г.?! А защо не и грозната скулптурна фигура на „Трабанта“ на Соломон Паси зад Художествената галерия / бившия царски дворец/, с кой­то е возил Манфред Вебер, пре­ди да станем членове на НАТО? Или пък „бронзовата къща“, коя­то бе инсталирана преди година на мястото на съборения мавзо­лей на Г. Димитров и предизвика всеобщо недоволство, или брон­зовата инсталация пред входа на храма „Ал. Невски“?

2. Как може да се поругават имената и заличават авторските права на десетките най-известни архитекти, скулптори и худож­ници на България?

3. Вероятно се счита, че те вече са се преселили в по-добрия свят, а наследниците им неха­ят или няма да могат да претен­дират в „завладяната“ съдебна система, която умее да протака окончателните си решения с го­дини ?

4. Къде са ръководителите и членовете на гилдиите на архите­ктите, скулптурите, художници­те и др., които следва да защитят авторските права на своите коле­ги, а вероятно и учители? Защото днес са те, а утре може да бъдат техните!

5. Къде е будната човешка съ­вест на софиянци и на заспалия български народ - ограбен, обез­верен, оскотял и зомбиран?! Тези паметници са създадени в пър­вите години след Втората светов­на война, в която благодарение на закъснялото участие на Бъл­гария и застъпничеството на Съ­ветския съюз тя не само запазва своите граници, но й Южна Доб­руджа, върната й с Крайовската спогодба от 1940 г.

Слава Богу, че сегашната ис­тинска „Сглобка“ от партии и ко­алиции в Народното събрание на базата на лични, групови и кор­поративни интереси, под свирка­та на Посолството са мандатници и няма да им стигне време да раз­рушат всички паметници в чест на Съветската армия, а защо не по-късно и тези от Руско-турска­та освободителна война 1877/78 г. И още нещо: Да не забравят и да не си въобразяват, че могат да изтрият от съзнанието на будни­те българи историческите факти и заслуги на Русия и Съветската армия за това да има Трето бъл­гарско царство след победата в Руско-турската война 1877/78 г., а след Втората световна война да запази границите си и да има 45- годишен съзидателен социалис­тически период на достоен жи­вот и просперитет, който безвъз­вратно е загубен след влизането на България в НАТО и Европей­ския съюз.

Бог да пази България, която разрушихме и вече не сме в със­тояние да опазим! Потомци, ви­новни сме пред вас!

 


Страница 5 от 638