Слово на Калоян Паргов, председател на ГС на БСП, произнесено пред 4-то заседание на XIII конференция на Софийската градска партийна организация.
Уважаеми другарки и другари,
делегати на XIII-ата Конференция
на Софийската градска организация на БСП,
Уважаеми гости и журналисти,
Днес България и Европейският съюз е изправен пред съдбовни проблеми и решения. Проблемите в еврозоната, мигрантската криза, огромната задлъжнялост, разделянето и противопоставянето на групи от държави-членки, формирането на монополи, двойните стандарти, битката между големите, диктатът им върху малките - са показателни за цялата сложност на вижданията и противоречията, както в България, така и в ЕС.
Възходът на несистемните партии, крайно левите и крайно десни формации, на популистите и крайните националисти е факт. Все повече се засилва тяхното влияние върху икономическите и политическите процеси. Примерите за това са толкова много. Един от тях е и „Брекзит”. И както виждаме, последиците засега са непредсказуеми.
От друга страна, тревожещо е настъплението на крайния национализъм, който може да промени политическата карта на Европа. Възраждат се идеологеми, които реабилитират нацизма, фашизма и подобни на тях идеологии. Ето защо, изключително важно и нужно да си спомним и отстояваме идеите на антифашизма, като противовес на радикалния национализъм. Тук в България това е част от нашата историческа памет и дело, а за нас, потомците на българските антифашисти, е дълг и отговорност.
Очевадно е, че
съществуващите модели
и инструменти са изчерпани.
Нужни са нови и смели концепции и действия, които да преодолеят противопоставянето и разделителните линии. А основните разделителни линии минават през неравенствата и несправедливото разпределение на световните богатства и ресурси в глобален, в регионален и в национален мащаб. Един процент от свръхбогатите притежават над 50% от световното богатство или над 140 трилиона долара! Само преди 10 години този % е бил 40% от световното богатство. Ето до какво доведе неолиберализма и безграничната алчност на финансовия империализъм. У нас 7000 души са милионери в зелено, а над 1,6 милиона българи или всеки 4-ти е под прага на бедността! Ще оставим ли да бъде монополизиран света и България да бъде нечия собственост?
Каква е ситуацията в страната? Тя е повече от ясна: Хората не искат да бъдат управлявани по старому, правителството не може да управлява по новому. Предстои тежка политическа зима - зимата на гражданското недоволство. Демонстрациите, протестите, социалните мрежи внушават непоносимост към статуквото - от „Системата ни убива“ до „Смяна на системата“, от „Сбърканият модел“ до „Промяна на модела“, от смяна на отделни министри, до смяна на цялото правителство! И още. Лавинообразно се трупат исканията за промяна на конституцията, за президентска република и отхвърляне на целия политически елит.
Конфликтите и скандалите в управляващото мнозинство
растат в геометрична прогресия. Паспорти – корупция, апартаменти – кръстници, правителствени рокади без смисъл и без логика – министърът става заместник-министър, началникът на кабинета на вицепремиера става вицепремиер. ГЕРБ се превръщат в заложници на Патриотите, Патриотите – в заложници на собствените си властиви и икономически амбиции. И всичко това на фона на галопиращите цени на продуктите от първа необходимост, на горивата, на газа, на тока, на водата...
Факт е, че нито оставката на Валери Симеонов, нито на тримата министри, които си тръгнаха заради трагедията край Своге, решават проблемите.
Налице е пълна неадекватност и липса на усет и чувствителност към проблемите на хората. Често чуваме въпроса „Кой предизвиква протестите?“. Логичният отговор е - Това са самите управляващи, които със своите действия и бездействия ги предизвикват. Протестите са естествен порив за справедливост, защото хората искат да живеят предвидимо и нормално.
Властта е загубила чувството за диалог с хората. А поведението им на обидени все повече напомня Иван Костов в края на мандата му.
Правителството е напълно безпомощно, няма полезен ход. Всеки опит за промяна разкрива, че управляващата коалиция е напълно изчерпана и безидейна. В рамките на близо десетгодишното дясно управление на ГЕРБ парламентът, а и други ключови институции на държавата, загубиха своя авторитет, напълно се обезличиха и обезсмислиха Държавната администрация е в ступор. Искат да правят електронно управление. Похарчиха 2 млрд. лева! Търговския регистър се срива, а служителите в него получават стотици хиляди левове бонуси! Подхвърлят жалки стотинки на пенсионерите, а заплатите на чиновниците скачат.
Всичко това води до напълно логичната ерозия на доверието в управлението на страната.
Картината на управлението в София
не е по-различна - липса на управленски капацитет, арогантност и чувство за безнаказаност. Темата за лошото качество на ремонтите в централната градска част стана водеща. А липсата на грижа и инвестиции в крайните квартали и крайградските райони е хроничен проблем. Замърсяването на въздуха се превърна в постоянна тема на ежедневието ни. А на този фон ГЕРБ искат боклука на София да се гори почти в центъра на града. Трафикът и задръстванията са постоянна болка. Платените зони за паркиране са на път да стигнат до Околовръстното, но проблемът с паркирането така и не се решава. Тъмнината и разбитите улици и тророари са запазена марка за жилищните комплекси. Улиците в тях не са преасфалтирани от времето на социализма и горе-долу оттогава не са мити. В различни квартали на столицата ежедневно има протести и исканията са сходни и логични - адекватна жизнена среда, която да гарантира прилично качество на живот. След като сме граждани на европийска столица, искаме и европейски стандарт на живот.
Другарки и другари,
Госпожи и господа,
Основен е въпросът дали ГЕРБ ще падне от власт или БСП ще бъде редом до хората, които ще свалят ГЕРБ от власт? По всичко личи, че Бойко Борисов няма да завърши и този пореден мандат. През 2019 година наред с редовните европейски и местни избори, най-вероятно ще има и предсрочни парламентарни избори. Влизаме в тежка изборна година.
Изследванията на обществените нагласи
регистрират низходяща тенденция на ГЕРБ като цяло, на Борисов, на министрите, на Фандъкова. Социолозите констатират максимално приближаване на стойностите, дори изравняване на подкрепата за ГЕРБ и БСП – както в страната, така и в София. За съжаление, към момента, нямаме нужния електорален резерв, който да ни даде необходимата преднина, за да спечелим изборите убедително. ГЕРБ все още ни водят по този показател. Във връзка с това, не бива да се подценява машината за изборни манипулации на ГЕРБ с целия й арсенал – контролиран вот: административен и корпоративен, фалшифициране на изборните резултати, натиск и сплашване на избиратели.
На настоящия етап имаме нужда от разширяване на влиянието и от съюзници, както от политически субекти, така и от онези групи от обществото, чиито интереси защитаваме. Трябва ясно да покажем и докажем, че ние предлагаме алтернатива на сегашния модел на управление. Алтернатива, която решава важните проблеми на нацията и държавата.
Такъв инструмент за разширяване на влиянието и привличане на съюзници може да е проектът „Визия за България“. Тепърва обаче ще ни се наложи да уточним как ще се преодолеят демографските, социалните и икономическите различия, диспропорциите и неравенствата. Задачата не е как да направим богатите по-бедни, а как да направим бедните по-богати. Как да изградим силна и стабилна средна класа, с водеща роля в развитието на държавата. Още повече средната класа, както е известно, е гръбнакът на всяка просперираща икономика. Разбира се, предстои да разгледаме как в новите условия на кризи и противоречия, на бедност и крайни социални разделения, ще решаваме
основното притовиречие между труда и капитала.
Ще трябва да потърсим начини, чрез които да подкрепим българските предприемачи и производители, тези, които създават работни места и конкурентноспособни продукти с висока добавена стойност. Ще направим всичко възможно да изправим на крака малкия и среден бизнес, който е смазан в момента. Ще занулим произволните проверки и административния рекет над бизнеса. Ще ни се наложи да се борим за пазари, за износ и държавна протекция на българските стоки. А това означава да преформулираме разбирането си за национален интерес.
Установеният сега модел на управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията и да гарантира върховенството на закона. Той забавя растежа, потиска инициативата, генерира неравенства, увеличава поляризацията на обществото и обрича на бедност големи социални слоеве и групи от населението. Популизмът се е превръща във водещо начало на политиката и практически размива границите между политическите послания и действията на различните политически сили. Като резултат - обществото е без ясни цели и перспективи, развитието е стихийно, растежът е бавен. Вероятността да достигнем средните равнища на ЕС е сведена до нула.
Какво искаме ние?
БСП е за силна, суверенна, законова, подредена държава. За високоефективно държавно управление и проактивна позиция на държавата в пазарната икономика.
Считаме, че социалната държава е най-добрият модел на държавно управление за българското общество, който може да осигури повече справедливост, солидарност и равенство в съвременните условия. Най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нацията, е предотвратяването на демографската катастрофа. Всичко останало е функция от това. Бедна, болна и неграмотна нация няма шанс да се справи със собственото си оцеляване. Ето защо основните приоритети са икономика и доходи, здравеопазване и образование.
Нужен ни е български социален и работеш икономически модел, може да го наречем социален българизъм – да съхраним и възродим българската нация и да върнем справедливостта и солидарността в живота на хората. Всичко останало би трябвало да се разглежда като инструмент за постигането на тези цели.
Нужно ни е самочувствие, че нашите социалистически идеи стават все по-актуални. На тях принадлежи бъдещето.
Неолиберализмът претъря крах и е време за нов подход, нова философия за управление. В потвърждение на това ще цитирам американския философ Франсис Фукуяма, който до преди няколко години твърдеше, че либералната демокрация е "крайната точка на идеологическа еволюция на човечеството и финална форма на човешкото управление”. Днес той казва: „Ако става въпрос за преразпределящи програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилетия, мисля, че социализмът трябва да се върне. Този продължителен период, който започна с Рейгън и Тачър, в който бяха наложени идеите за ползите от един нерегулиран пазар, в крайна сметка имаше катастрофален ефект".
Капитализмът не е краят на историята. Възможен е един друг справедлив, солидарен и свободен свят. Един нов свят, в който 1% от човечеството няма да присвоява общественото богатство, сътворено от 99% от същото това човечество. Един свят на прогреса, без експлоатация и социално изключване на класи и социални групи.
Навлизаме в ново време.
Време на възраждане на социалистическата идея и ценности. Новото време изисква от всички нас разработването и прилагането на качествено нова политика. Необходимо е да използваме целия си интелектуален, управленски и морален капацитет. Да излъчваме надежда, сигурност и възможности за развитие на държавата. В най-скоро време трябва да предложим управленска стратегия, обоснована с точни данни, числа и ресурси. Тя трябва да посочи пътя за ликвидиране на бедността, както и политиките за развитие, модернизация и просперитет.
Хората, с които се срещаме, ясно си дават сметка за тежестта на проблемите и жизнената необходимост да бъдат намерени верните решения. Затова са активни при обсъждането на „Визия за България“ и правят много и разумни предложения. Този диалог с обществото е изключително важен и полезен за нас. И той не трябва да прекъсва, трябва да продължи, като разширим разговора с това какво е виждането ни за Европа и как искаме да изглежда Европейският съюз след изборите догодина.
Нужно е да се преосмисли ролята на България в ЕС от тук нататък, свързана с заемането и отстояването на пробългарски и национално отговорни позиции. Стартът на предизборната кампания трябва да започне от Конгреса на 26 януари и да постави началото на победния рейд на БСП.
Европейските избори не бива да бъдат подценявани!
Те трябва да се превърнат във вот на недоверие към ГЕРБ, така както стана на президентските избори през 2016 година. Европейските избори ще бъдат важна отправна точка за останалите избори през следващата година. Ще се превърнат в лакмус за това дали успяваме да достигнем до умовете и сърцата на избирателите. Дали успяваме да ги убедим, че можем и имаме волята за промяна.
Има три риска пред БСП за спечелването на европейските избори. Първо – конфликтите на европейско, национално и местно ниво. Второ – подреждането на листата за Европейски парламент. Трето – риториката и посланията, да не допуснем да ни вкарат отново в графата „антиевропейска партия”. Ако успеем да преминем успешно през това първо предизвикателство, ще имаме стабилна основа за спечелването на местните избори.
Има всички предпоставки да сложим край на монопола на ГЕРБ в София. Витрината на управлението им се пропука. Митът за добрата кметица е разбит. Но задачата не е толкова лесна. Пред нас имаме опонент, който ще направи всичко възможно да задържи властта. Поради това е необходима пълна мобилизация на целия наличен ресурс – кадрови, експертен, комуникационен. Всяка една от районните организации трябва да има стриктен план за действие, в пълен синхрон с гражданите, с ясна представа кои и какви са най-важните и належащи проблеми и да предложи решения. Всеки един от 24-те района трябва да се превърне в епицентър на активна работа. Защото, ако чакаме само от „Позитано“ и „Леге“ да идват новините, критиките, предложенията и решенията, успехът ще ни се размине. Възходът на ГЕРБ започна от София и от тук трябва да започне и крахът им.
ДРУГАРКИ И ДРУГАРИ,
Пред БСП стоят няколко основни въпроса. Първият е образът на желаното бъдеще на България. Този въпрос поставяме с проекта „Визия за България”. И считам, че окончателният вариант трябва да бъде крайъгълният камък, около който да търсим обединение.
Вторият въпрос е свързан с волята да реализираме това, върху което се обединим. Най-голямото изпитание пред всяка партия е възможността да се упражнява властта. Но с властта не се търгува, особено когато са заложени националните интереси и идеали. Властта е отговорност и само поемането на отговорност за управлението на държавата ще превърне БСП в субект на властта. Партията следва да се превърне в концентриран израз на волята за управление. В същото време проявяваме един дефект в поведението и мисленето си: ние можем ли да управляваме, или ще продължаваме да търпим да ни се обяснява на какви условия трябва да отговаряме?
Трети въпрос: с кого ще осъществим политиките си? Т.е. подготвяме ли управленски кадри? И как ги готвим?
Четвърти въпрос: кой е стратегическият ни съюзник? Този въпрос е от първостепенна важност, защото както показват социологическите проучвания при едни бъдещи парламентарни избори се очертава коалиционен формат на управление. Което изисква още от сега да водим разговори по национално значими въпроси и да търсим конструктивни решения.
Петият въпрос е свързан с реидеологизацията: за преосмисляне и утвърждаване на социалистическите ценности, за изграждане на европейска социална държава, основана на справедливост и солидарност.
Отговорът на всички тези въпроси минава през консолидация на партията, консолидация на лявото и консолидация на всички тези, които желаят промяна.
От решаващо значение е да върнем доверието в БСП. Доверието се връща с работа и срещи. Връща се с конкретни действия, а не само с думи колко е лошо и как ще става по-лошо. Не искам нашата партия само да констатира състоянието и фактите, искам да променяме България и София, като решаваме проблемите на хората на битово, на общинско, на държавно ниво. Само с работа, със срещи с хората ще разрушим мита за БСП като партия на миналото.
С днешната дискусия поставяме началото на разговор, който ще продължим на Конгреса на партията и през януари.
И накрая, ще завърша с думи на големия български поет Георги Джагаров от стихотворението му Ако искаме да победим:
Трябва да сме умни, казвам, умни!
Трябва умно да горим, да спорим,
Умно да мълчим и да говорим,
умно да живеем, да се борим,
умно с умни хора да дружим,
трябва умно път да си избираме
и по пътя умно да вървим.
Благодаря Ви за вниманието!
София, 1 декември 2018 г.
Рядко съм толкова категоричен, но след като в душата ми трайно се настаниха стиховете на Атанас Капралов, изпитвам вътрешна необходимост да заявя категорично – той е един от големите поети на съвременна България. Имаме си достатъчно „постмодернисти“, „акробати на лиричната клоунада“, имаме „нови политически бардове“, имаме дори „сатанисти на словото“, но сред малцината истински модерни – и надявам се, надвременни – наследници на великата ни класическа традиция, е неговият сборник с творби „По мярка на духа“, представен от великолепното пловдивско издателство „Летера“ с невероятни цветни фотографии от Соня Станкова. Още през 2006 г. поетът обеща „животът да избухне отначало/ в мистичната родина на духа!“. Това са редове от неговото програмно стихотворение „Към върха“. Подобна свръхвисока амбиция е по силите само на най-големите, а Капралов разговаря като равен с равен с тях – той влиза в нетезисен, интелектуален и емоционален диалог с Пейо Яворов и с Димчо Дебелянов, с Никола Вапцаров и с Пеньо Пенев, с Атанас Далчев и с Биньо Иванов... Отхвърля с презрение „псевдокласическия трафарет и псевдоавангардната претенция“. С ясно съзнание, че „болното общество няма как да лансира „здрава поезия“, дълбае там, където болката е най-жестока.
Такава е поантата от срещите с поетичната вселена на Атанас Капралов, роден и закърмен със светлина, насочен към най-високите върхове, откъдето орловият му поглед вижда грешната ни твърд като на длан и не се бои да се гневи и да я люби. Радвам се, че в него никога няма да стихнат стихиите, превърнали сърцето му във „висока мишена“.
Откъс от предговора „В мистичната родина на духа“ от литературния критик Георги Цанков
ВЯРНОСТ
Живот,
не ме предавай точно днес.
С проплакал покрив родовата къща
ме вика да я утеша поне,
че от небето дядо ми се мръщи.
Живот,
не ме предавай точно днес.
Без мен съпругата ми –
стая цветна –
ще стане мрачен сейф за мъжка чест...
А обещах до края да й светя.
Живот,
не ме предавай точно днес.
Децата ми сами да ходят искат,
но спъват се,
охлузват колене
и още търсят в мен опора близка.
Живот,
не ме предавай точно днес.
Добрите българи от хала скотски
далече бягат.
Гибелно.
Без вест...
Без мен кой да им каже,
че народ сме?
Дори земята ще обърне ход
без мен –
по знак на злото!...
...Но тогава:
аз просто ще умра за теб,
живот…
А ти и след смъртта не ме предавай!
ИЗБОР
Все си казвам
човече божи,
поживей за плътта си дива!
Само с гола душа – не може.
Само с голо сърце – не бива.
Трябва в този живот коварен
рог от дявола да си купиш,
вместо в скрупули да се харчиш
и да търсиш човека с лупа...
Все си казвам.
И все преглъщам.
Тихо.
Бавно.
И надълбоко...
Ех, ти ангелска моя същност,
колко ада ми костваш, колко!
Ако имаха капка смисъл
твойте блянове допотопни,
аз на дните си хляба клисав
щях да дъвча с усърдност попска.
Но сега само свивам устни
и пребърсвам потното чело:
като виждам – какво пропускам,
а не виждам – какво печеля.
ВЕЧНИ ПРИСЪДИ
Тегнат вечни присъди
над героите наши...
Искаш Левски да бъдеш,
но въжето те плаши.
Влизаш в Ботева диря,
ала изстрел те връща.
Щом не ти се умира,
стой до книгите вкъщи.
Не блести над тълпата
с Яворовото слово,
че те чака разплата
и с куршум,
и с отрова.
Не търси рими върли
за властта –
като Гео.
Инак тя ще те хвърли
в свойта пещ –
да се грее...
Можеш само с букети
паметници да храниш.
Tе растат до небето!
Tи се свиваш до рана…
И разбираш героят
за какво тук е всъщност:
да умре за теб в боя,
в който ти днес отсъстваш!
ЗИМНО КАПРИЧИО
Ти можеш да ме имаш
чак утре...
А сега:
тъгувай ме, любима,
с най-зимната тъга!
Сама пред стъклописа
замръзнала анфас:
тъгувай мойте мисли,
усмивка, пръсти, глас...
Аз смътно ще те чувствам
по въздуха стипчив.
Тъгувай ме със устни.
Но повече – с очи!
И знай, че бродя тихо
там някъде – в снега,
какъвто ме родиха
сълзите ти,
тъга.
Отричан. Бит. Раняван.
Премръзнал. Сам...
Готов
с дъх лед да разтопявам
за капчица любов!
|
Навършиха се 170 години от рождението на великия Летописец на българските въстания Захарий Стоянов – безподобен полемист, памфлетист, гениален историограф, автор на най-вълнуващите биографии на Христо Ботьов, Васил Левски и Любен Каравелов. Автор на хиляди публикации в основни европейски вестници и списания, писани в края на XIX век, които и досега не са загубили своята изключителна актуалност.
Всеки народ трябва да има такава фигура, ако не иска неговата история да бъде бедна. Но не всеки народ може да постигне такова мощно, внезапно и ярко излъчване на народностния дух, такава завладяваща манифестация на националния гений като Захарий Стоянов. В него сякаш отекват последните трусове на Възраждането ни, достигнало своя апогей в лицето на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев. В натурата му е заложена неукротима вътрешна енергия, чиито ослепителни фойерверки в продължение само на едно десетилетие даряват българския народ с най-вдъхновения летописец на неговите национални въстания, с безподобния публицист и обществен деятел, допринесъл с нажежения си вестник “Борба” най-много за Съединението през 1885 г.
Съвършено прав е Стоян Заимов, когато отбелязва за “Записките” на Захарий Стоянов, че те колкото повече стареят, толкова по-скъпи стават за “грядущите български поколения”. Днес, повече от век след неговата нелепа смърт, виждаме колко пророчески се оказват тези думи. И ако Мигел де Унамуно пише, че “Дон Кихот” трябва да стане библия за испанския народ, с не по-малка увереност и ние бихме могли да кажем същото за “Записки по българските въстания”. Защото те са истинската библия на българския народ, запечатали неповторимия миг на народностното пробуждане, умопомрачителния възторг от рождението на неговата свобода.
В българската история Захарий Стоянов е личност сложна и невместваща се в представите на догматичната нагласа, жизненият му път познава извисявания и завои, той е остро конфликтен и противоречив. Но колко от големите ни личности не са били изтъкани от противоречия? И после, има нещо, което стои над всички зигзаги и криволичения в неговата дейност. Това е огромната му любов към Отечеството, любов неистова и неудържима. На нея е подчинено цялото му същество, на нея е отдаден целият му живот.
Във всеки ред от неговата публицистика диша тая любов. Още от началото на своята журналистическа дейност той вижда своето призвание в борбата срещу самоподценяването и отсъствието на национално достойнство у българина. Всеобщото разочарование и покрусата, завладели народа ни след Берлинския конгрес, отекват болезнено в душата му. Националната трагедия с разпокъсването на Отечеството и отделянето извън пределите му на Източна Румелия и изтерзаната Македония – тая изконна българска твърд, пронизва сърцето му. И възмутен от липсата на национално самосъзнание у някои българи, Захарий Стоянов ще пише: “Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек”.
Разбира се, у него няма да открием и следа от униние и апатия. Настаналото време на пазарлък с националните ценности и светини само разпалва неговия гняв. Той не се уморява да издава вестници, в които воюва за обединението на Родината и против безродните продажници и “политическите чапкъни”, както ги нарича в спокойно състояние на духа. Просто е невероятна неговата работоспособност – от 1880 г. до своята преждевременна смърт през 1889 г. той редактира или сътрудничи в десетки вестници, между които е достатъчно да споменем само списвания почти изключително от него “Борба”, освен това “Самозащита”, “Независимост”, “Свобода” (началните броеве, 1886–1887), чийто облик безспорно се определя от неповторимото му перо. През тоя период той издава алегорията си за Александър Батенберг – “Искендер бей” (1882), която веднага е инкриминирана от властта; “Васил Левски” (1883); първия том на “Записки по българските въстания” (1884); “Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885); “Любен Каравелов и неговите клеветници” (1885); “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата” (1885); “Заробването на Гавраил паша” (1885); “Коронованите нихилисти в България” (1886); втория том на “Записките” (1887); “Христо Ботйов. Опит за биография” (1888); “Българският Кавур” и т.н. И цялата тази трескава публицистична дейност той подчинява на една цел – възраждане на българското национално самосъзнание и обединение на разпокъсаното Отечество.
Захарий Стоянов осъзнава изключителното значение на това, току-що освободената от турско робство българска нация да има своите нравствени икони и духовни водачи. Ето защо с такава любов, пиетет и възторг той портретува образите на някои от най-ярките български националреволюционери. В очерците и историко-биографическите бележки, посветени на тези светли имена, той рисува така нужните за националното самочувствие и самосъзнание нравствени икони, които ще бъдат пример и ориентир за бъдещите български поколения.
Неслучайно подобни мотиви и патос движат по-късно и Иван Вазов към написването на неговата “Епопея на забравените”. Впрочем върховите постижения в българската литература след Освобождението се определят именно по отношението на авторите към заветите на националреволюционерите. Драстичен става контрастът между чистия, почти ангелически извисен облик на поборниците, загинали за свята кауза (да си спомним свещеното “чиста и свята Република” на Васил Левски), и следосвобожденската действителност, в която тези личности набързо са забравени, а единствен бог стават успехът, парата, гечинмекът.
Подобно на Ботевата и Каравеловата публицистика, и сътвореното от Захарий Стоянов е пропито от неизтощимата любов към обикновения народ, тоя народ, в който той вижда истинското въплъщение на националната чест и достойнство: “Аз не пиша за учени и кабинетни знаменитости; когато приближа перото до хартията, не се размислям най-напред дали тая или оная фраза, факт и изражение от написаното ми ще се хареса на височеството, на преосвещенството или пък на негово благородие. Моето перо няма нищо общо ни с техния чай, ни с ордените, нито пък се придържам към формите на различни авторитети. Аз пиша за ония презрени същества, които със своята простота направиха да прогърми името българин и по четиритях страни на света…”.
В преклонението пред тия “презрени същества” и във връщането към героичното минало на българите, неспокойният дух на Захарий Стоянов търси противодействие срещу нравствената развратеност и продажничество на обществото, в което живее, общество, поругало великите народни идеали, завещани от титаните на националното Възраждане – Раковски, Левски, Каравелов, Ботев.
Главната причина за страданията на българския народ и за демагогските игри на политическите спекуланти Захарий Стоянов вижда в разкъсването на страната ни от Берлинския конгрес. Той много добре разбира сложното положение, в което е поставена младата държава, но не е в характера му да се примирява с обстоятелствата. По-скоро е склонен да промени тези обстоятелства. И наистина в известен смисъл ги променя. Неговият вестник “Борба” (28.V.– 4.IХ.1885), от който Димитър Благоев се възхищава, със своите петнайсет броя извършва за “святото дело на Съединението” толкова, колкото никой може би не е направил.
Разбира се, съединението на Княжество България и Източна Румелия за Захарий Стоянов е само първата крачка към националното обединение. Той нито за миг не забравя своите поробени братя от Македония. Стотици пъти перото му се връща към тоя болен проблем. В статията си “Трябва ли да въстане Македония”, публикувана в “Борба”, той пише: “Прочее, наша свята длъжност е… да обадим най-после и на братята си от злочеста Македония, които простират ръка към нас, свободните, трябва ли те да очакват от нас нещо, достатъчно ли е да им се проводят двама владици, които да им четат “Отче наш” на български, или пък да намажат своя нож, острието на който да лъсне под лъчите на петровденското слънце?”.
И по-нататък, когато говори за броженията в Македония и за необходимостта българите да се притекат на помощ на своите съотечественици, отбелязва: “Но всеки малко-много искрен човек, който туря по-горе съдбата на общото добро, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще да се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация; че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който – за голяма жалост – лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Ивана, но на безбожните дипломати”.
Възмутен от комбинациите на “безбожните дипломати”, разделили брат от брата и дете от майка, от безкрайните им мъдрувания в европейските парламенти, Захарий Стоянов се обръща към един от тях: “Ние бяхме задали на тоя благороден мъж такъв един прост пример: ако негови съотечественици, братя по кръв и вяра, се колеха и угнетяваха, ако местожителството на тия нещастници беше зад един планински връх, то щеше ли той да съветва, че не е време още да им се помогне? Ние сме уверени, че той сам би грабнал пушката и би полетял още на минутата”.
Само в националното обединение З. Стоянов съзира възможността за възвръщане на народа към своя естествен и нормален живот. А дотолкова само страдания и злочестия ще се сипят върху него, защото истинските му жизнени сили ще бъдат оковани. В друга статия, поместена пак в “Борба”, той с горест пише: “Нека някой от европейските дипломати посети трите Българии – Княжеството, Тракия и Македония, – той ще се увери в думите ми”.
Непреходното значение на Захарий-Стояновата публицистика е заключено в неговата способност да отразява живо и пластично процеса на създаване на историята, да запечатва нейното движение, да съхранява неумиращ образа й. Тая публицистика притежава особен ритъм, ритъма на неспокойната и търсеща мисъл, на неукротимата и непрестанно пулсираща емоция. Тя цялата е действие, движение и невъзможност да се ограничи това движение. Тя реагира остро и мигновено на всеки факт от тогавашните обществени отношения. Но бързите рефлексии на тази публицистика се определят преди всичко от изключителния динамичен дух, с който е наситена. След Христо Ботев българската литература не познава толкова емоционално въздействащ полемист като Захарий Стоянов. Наистина ураганното му слово дава основание на Никола Обретенов да възкликне: “А когато пък полемизираше, за да отстоява идеите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше неумолим и безпощаден в стихията си”.
Уважаеми г-н канцлер,
Уважаеми дами и господа,
Благодарение на вашите усилия Германия престава да бъде разглеждана сериозно, тъй като се самоликвидира като промишлено развита страна.
За цял свят вашата енергична имиграционна политика представлява само отблъскващ пример. Даже за нашите обичайни съюзници ние сме преди всичко банкомат и доставчик на оръжие в зони на военни действия за сметка на загубата на отбранителната способност на нашата армия.
Г-н Шолц, можете ли все още да застанете пред огледалото, като се има предвид вашата некомпетентност и сериозните провали на ръководеното от вас правителство? Вие си позволявате да търпите такъв министър на външните работи – дилетант, който обявява война на Русия, поставяйки в ступор и ужасявайки останалата част от световната общност.
Всъщност трябва ли да се уважава правителство, на което под носа, без особени проблеми се унищожава жизнено важна структура като Северен поток?! А съвсем скоро, когато руският газ няма да постъпва и по газопровода през Украйна (договорът за транзита изтича), тогава министърът на деиндустриализацията и развалата на икономиката г-н Хабек ще ни убеждава, че трябва да намалим собственото си производство, за да не замръзнат хората в съседни страни. Този министър сякаш се чувства отговорен за цял свят, вкл. и за страни, цитирам, „намиращи се на стотици километри от нас“, очевидно някъде там в Слънчевата система.
Г-н Шолц и г-н Хабек, повдига ми се от вас.
Г-н Хабек, който слуша германския химн, стискайки зъби, ни дава да разберем, че провежда политика, която не е в служба на неговата страна и нейните граждани. Той сам призна, че не знае, цитирам, „какво да прави с Германия“ - от любов към страната, чиито граждани му плащат заплатата. И затова и на него му се повдига. Но причината е неговата политика и безспорното доказателство за това е прокараният от лобистката група на Хабек Закон за отоплението. Без да взимаме предвид няколко козметични поправки, този закон представлява директна атака спрямо собствеността на гражданите. Техният „голям план, голям скок и голяма декарбонизация“ според специалиста по термодинамика Андре Теса ще струва на нашата икономика 10 трилиона евро. Това означава по 500 млрд. евро годишно. Вие принуждавате енергоемката и ефективна промишленост или да напуска страната, или я обричате на банкрут, с който министър Хабек отново не знае какво да прави.
Вие сте решили да доведете автомобилната промишленост до самоубийство, въвеждайки планова икономика в производството на електромобили. Никой не знае откъде ще се вземат тези топлинни помпи за допълнителна електроенергия. И всичко това става заради странната „зелена“ идеология, откъсната от реалността. Защото за намаляване на емисиите въглероден диоксид в света няма да помогне нито ограничаването на отоплението, нито деиндустриализацията на Германия, която вие осъществявате.
Така че престанете да ни разказвате за защита на околната среда, защото в такъв случай вие ще трябва да строите АЕЦ, а не да ги закривате, както правите сега. Защото електричеството, което не достига заради затваряне на трите последни атомни централи, вие внасяте от остарелите френски атомни централи. Това е абсурдът на вашия зелен преход. Той е без полза за гражданите. Той не е спасение нито за климата, нито за планетата.
Затова пък от това преразпределение на ресурсите полза извличат лобистите, които държат на каишка правителството. За този конфликт на интереси при нормално правителство министърът на икономиката г-н Хабек отдавна трябваше да подаде оставка.
Вие водите обществото към разкол, задълбочаващ се от неконтролираната миграция на бедни слоеве от населението на планетата. Това правителство продължава да стимулира миграцията, въпреки че на ниво Европейски съюз е възможно постигане на компромис, който да позволи поне частично да се ограничи напливът на чужденци. Но вашите министри, г-н Шолц, не могат да измислят друго, освен да саботират подобна възможност. Вие продължавате да сигнализирате, че който пристигне в Германия, може да живее прилично с нашите социални гаранции, няма да бъде екстрадиран и може да се надява да получи гражданство. И всичко това независимо от протестите на общинските власти, които трудно се справят със ситуацията.
Министерството на вътрешните работи отказва да въведе ефективен граничен контрол. Така това правителство прави своя принос Германия да стане европейски аутсайдер. Но цялото бреме ляга върху гражданите. На тях им се налага да живеят в страх, защото стана опасно да се появяват на обществени места. Нападенията с нож и сексуалните правонарушения станаха ежедневие. Статистиката показва, че само през миналата година са извършени 21 000 нападения с нож, т. е. не по-малко от 60 всеки божи ден. Това правителство се занимава с извращението импорт на престъпност. Това е пълен провал на сегашния Министерски съвет, както и на неговите предшественици, ръководени от ХДС.
От опустошаването на пазара на жилища в крайна сметка страдат обикновените граждани. Те не могат да се запишат за медицински преглед, не достигат лекарства, застраховките растат, защото вашата безотговорна политика позволява да извличате полза от хора, които не внасят нищо в социалната система. Държавата е готова да плати всякаква цена за разполагане на мигранти, като изхвърля стари хора от квартирите им, а нови жилища не се строят заради политически пречки. Данните показват, че половината получаващи помощи като безработни нямат германски паспорт. Кой ви дава право да раздавате пари, заработени от нашите граждани, на бежанци от цял свят? Тези пари не им принадлежат! Не сме ви разрешили да провеждате такава политика. Германия вече не е богата страна и вие само усложнявате това положение.
Сега е наложително да напрегнем всички сили, за да предотвратим това състояние на свободно падане. А това означава да кажем „довиждане“ на зеления кораб на глупаците с техния безумен стремеж да се спасява целият свят.
Необходимо е да се погребе т. нар. енергиен преход и да осигурим стабилно електроснабдяване, като се върнем към използване на атомната енергия.
Границата трябва да се затвори, за да се пресече незаконната миграция и естествено накрая да бъдат депортирани престъпниците и всички тези, които нямат право да се намират в Германия.
Да се намалят данъците.
Да се намалява бюрокрацията.
Да се ограничават държавните разходи.
Да се приключи с политиката на финансова помощ.
Да се освобождаваме от некомпетентни чиновници.
Да се увеличават германските производствени мощности, вместо съзнателно да се намаляват.
Да се върнем обратно към нормалността! Декарбонизация значи деиндустриализация!
И няколко думи за Християндемократическия съюз (ХДС).
Докато правителството води страната към катастрофа, вие продължавате да пилеете сили за водене на антидемократични дебати кого да ограничавате за участие в политическия живот. Вие не сте опозиционна сила.
В заключение - рестрикции са нужни единствено за тези, които провеждат „зелена политика“, разрушаваща нашата страна и лишаваща германските граждани от благоденствие и свобода.
Благодаря!
Превод: Румен Воденичаров
|
