Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ГРЪМ, КОЙТО ЩЕ ОГЛУШИ СВЕТА

Е-поща Печат PDF

• СРИВЪТ НА ПЕТРОДОЛАРА ЩЕ ЧУЯТ ПО ЦЯЛАТА ПЛАНЕТА

Част. 1. “Американските дългове се връщат на емитента”

Държавите по света притежават валутни резерви в облигации на хазната на САЩ (USTBonds) - тоест, държат част от американския дълг. Само престъпните групи обаче притежават наличност в подобни обеми, което се обяснява със стремежа на държавите да получат процент от печалбата чрез тях.

В последните няколко години печалбата от USTBonds измършавя и стана твърде несъразмерна на инвестиционния риск да притежаваш част от щатския дълг. Затова безотговорната политика на САЩ се сблъсква с все по-голяма съпротива, а светът кове нови и важни инструменти, за да се избави от USTBonds, но с положителен резултат. В края на краищата потокът от облигации ще промени посоката си и ще се върне към онзи, който ги е емитирал. Федералният резерв ще се окаже под огромен натиск в опита си да поеме обратната вълна на американския дълг, изтласкван у дома чрез новосъздадените канали.

 

2015-а година: ОТ КОН, НА ПРЪЧ!

Е-поща Печат PDF

Дни преди настъпването на Новата година, която според китайския календар е Година на козата, премиерът Бойко Борисов се ожалва, че старата 2014-та била „ужасна”. Той лично съжалявал, че държавата трябвало да плати над 3 милиарда лева за гарантираните влогове в източената КТБ на Цветан Василев.

Както изглежда, тези харчове ще са основното алиби на четворната управляваща коалиция за неизпълнените предизборни обещания и поредното замразяване на социалните разходи. Така ще е до края на експеримента, наречен „проевропейско” и „реформаторско” правителство. Реформи няма, но реформаторско правителство има...

Ако вярваме на Лютви Местан, второто правителство на Бойко Борисов може да си отиде още през 2015 г., ако не се освободи от „воденичния камък”, наречен „Патриотичен фронт” (ПФ). Плашилото “предсрочни избори” бе размахано на фона на една далеч не оптимистична ситуация в света и в частност в Украйна и Средния изток.

 

ОТГОВОРНОСТТА НА ПИСАТЕЛЯ ВЪВ ВРЕМЕТО НА СОЦИАЛНАТА КАТАСТРОФА И ДУХОВНИЯ УПАДЪК

Е-поща Печат PDF

Кой в днешното постмодерно време говори за мисия и отговорност на писателя? Тази тема отдавна не е модерна и дори предизвиква неприязън у новите постмодерннистките литератори. Но аз подемам този разговор, за да подсетя българските писатели, че дори и днес, когато всичко е позволено и е постигната най-голямата възможна свобода на словото, те не са освободени от основните си отговорности, с каквито винаги и във всички епохи са натоварвани творците на художествената литература. Който се откаже от тях или ги премахва с присвоеното си право да се разпорежда, и поради това не ги зачита и изпълнява, трябва да знае и да запомни, че на него просто не му е позволено да бъде писател. И не е!

Днес навсякъде, дори и в литературата, господства пазарът и на писателя са му възложили да се занимава с „писане” и „да пише текстове”. Задължително е обаче текстове му да се продават. Няма значение какво съдържат. Важното е „да се харчат”, да забавляват и провокират читателите, за да ги купуват. Защото стойността на писателя се измерва по количеството продадени негови книги, по интереса на рекламните агенции и агенти, по популярността в телевизиите и медиите, по броя на наградите, които е получил.

 

Панко Анчев


Времето ни е такова – пазарно, стоково-парично! То налага правила и ако ги спазваш, можеш да се надяваш на успех.

А ако не ги спазваш?

Тогава ще ти е трудно и се обричаш да живееш далеч от шума, хонорарите, наградите, стипендиите на чуждите фондации, оживленията около името ти, публичността. Тогава ще бъдеш никой.

Ето дилемата! Тя изключва свободния избор, защото всичко става от само себе си, по нечия чужда воля, която най-често е на случайността. А случайността изобщо не се ръководи от естетически съображения. Още по-малко определя задачите и отговорностите на съответния писател. Който успее да се уреди с тиражи, хонорари и слава, се урежда! Тежко на останалите!

Битието и битът на писателя се затварят в тази рамка. Тя е рамката на българския литературен живот. Никъде вътре в нея няма да срещнете размишление за ролята и мястото на писателя днес, за неговата отговорност и мисия; за таланта му на художник, както и за значението му като обществена фигура, за дълга му  да съхранява и пренася в бъдещето националния дух; за това доколко и как изразява този дух, дали творчеството му проповядва висок морал, състрадание, любов към човека – особено към онеправдания. Не, писателят се занимава с писане и пише текстове, а текстовете не са творчество, не са изкуство, естетика, слово, мисия.

Литературата никога не е била производство за печелене на пари и устройване на живота на нейните работници и служители. Ако беше такава, днес щяхме да четем хонорарните сметки на класиците от предишните епохи и документите за тиражите на книгите им. Нямаше да са ни нужни тези книги – освен може би като натрупан опит за забогатяване, успех, късмет или просто за сносен живот без много усилия.

 

Това не означава, че „ръкописът не може да се продаде” (Пушкин), но това е после, а не най-важното и заради което творецът живее в изкуството.

Някога, а това означава – винаги, се говореше много за ролята и мисията на писателя. Защото на литературата се гледаше с почит и уважение, съкровено, а писателят беше ни повече, ни по-малко, свещенослужител, жрец, магьосник, властител на душите. Той беше човек на почит и уважение, с когото не е прилично да се интимничи, да се държиш непристойно и невъзпитано, защото е от друг свят и служи на високи цели. Макар че истинският писател винаги се държи просто, скромно, по човешки, достъпно.

Но аз разсъждавам за отговорността и мисията на писателя. Те се въплъщават в творчеството му, но и в неговото обществено положение, активността му сред хората, в посланията, които отправя, в думите, с които общува. Той е посветен да учи хората, да им отваря очите и обяснява света, да ги води към доброто, като им помага да го разпознават и обикнат. А не да ги забавлява или отчуждава от народа и отечеството, за да ги направи „европейци” и безлични потребители.

Писателят е обществена личност. На него лежи огромна отговорност за човека, отечеството, та дори и за човечеството. Защото думите му значат много и почти винаги се възприемат на доверие. Ако излъже, последствията за мнозина ще са тежки; ако заблуждава, ще заблуди невинни хора, чийто грях е, че са го чели, слушали и повярвали. Те ще тръгнат след тези думи, но няма да стигнат далеч.

Писателят е призван да променя света и да увлича хората към усилията му, за да стане този свят по-добър и справедлив. Ако мислеше единствено за себе си и за тиражите на книгите си, защото от тези тиражи ще спечели много, то и читателите и слушателите му ще правят същото. И нищо друго няма да ги интересува.

Днес, когато над вас е надвиснала страшната опасност да изчезнем като народ и нация, когато езикът ни се е разпаднал и изгубил своята сила, енергия и красота, писателят е длъжен да прояви своята отговорност и загриженост за случващото се и да се превърне в духовен водач на народа, в негов избавител и спасител. Няма кой друг да каже какво да се прави.

Ще повторя: истинският писател не се занимава с „писане” и не съчинява „текстове”. Той е творец и неговото дело се нарича литература. Но за да бъде такъв, трябва да е талантлив, да владее езика и да пише изящно, да бъде майстор на словото. Писателят създава и развива националния език, придава му изящество и прелест, каквото без неговите усилия не би постигнал. Той извлича от разговорния език всичко, което е благозвучно, красиво, чисто и ясно, и го влага в книжовния. И обратно: писателят внушава на разговорния език, че е нужно да използва богатството на литературния. Непоносимостта към вулгарностите, грубите думи и изрази, простащината и неграмотността също е вменена в мисията на писателя. Езикът се саморегулира, ала под наблюдението и дори прякото вмешателство на писателя и литературата.

Състоянието на днешния език и в литературата, и на улицата, и в медиите е катастрофално. То е знак за ниска култура, опростачване на нравите, опошляване на отношенията между хората. Бедата не е чак толкова в нашествието на чуждици, особено от английски, а в разрушаването на синтаксиса и стила на говорене и писане, в неуважението към словото. А писателят нехае и чака някой друг да му свърши работата и чрез измислени закони да спасят езика, който сами те бежалостно разрушават.

През последните десетилетия сякаш всичко бе оставено на политиците. Те бяха натоварени със задължения и отговорности за всички сфери от живота – дори и за литератеурния живот и езика. Това се оказа удобно за българския писател и той тихомълком се освободи от отговорността да бъде защитник и водач на народа. Гласът му се изгуби напълно и рядко някой ще го чуе да се опълчи на властта заради нейната разпасаност и отчуждеността й от живота на хората. Писателят проплаква от време на време, че никой не се грижи за него, че не му дават пари и трудно издава книгите си. Но мълчи, когато е длъжен да изкрещи че народът живее бедно и зле. Осмели ли се все пак да проговори, ще укори другите, особено политиците, за това. И така ще оправдае бездействието си.

Мълчанието на писателя е мълчание от страх, духовна леност, занемарена съвест, замъглено съзнание и, казано направо, безотговорност. Какво ли още трябва да се случи, за да се стресне, окопити и излезе от апатията и егоизма си, за да си възвърне силата, мощта, благородството на таланта, енергията на думите, любовта към човека, народа и отечеството и отново поеме своята висока и свята отговорност да проправя и осветлява пътища и да вдъхва надежди и воля у народа? Както го правеха неговите велики предшественици от близкото и далечно българско минало!

Писателят никога не ще заслужи всеобщата любов и уважение, ако бяга от своята отговорност и от мисията си духовен водач на своя народ. И се задоволи да бъде обикновен занаятчия и търговец на самия себе си. Но това ще означава срам, унижения, гибел за човека.


 

БОТЕВ, ПОГЛЕДНАТ С ШИРОКО ОТВОРЕНИ ОЧИ

Е-поща Печат PDF

Създателите на филма за Христо Ботев - Борислав МАРКОВ и Атанас ЯНЕВ пред “Нова Зора” в розговор с Тоня КЛИСУРОВА

 

Тоня КлисуроваВ наначалото 2019 година двама млади мъже отправят своята провокация към българския народ с нов филм за Христо Ботев. Това са режисьорът и монтажист Борислав Марков – Бобсън и поетът и сценарист Атанас Янев. „На прощаване” е документален филм, който изследва и разглежда драматичните събития на 19 век пречупени през призмата на Ботевото дело и слово. Лентата е запечатала кадри от Национален музей „Параход Радецки”и музей на „Ботевата чета”-град Козлодуй, Регионален исторически музей град Враца и Национален музей „Христо Ботев“- Калофер. Премиерата на „На прощаване” се състоя на 5 януари в родния град на поета революционер – Калофер в Националния музей от 16 часа.

 

Обществото ни е изгубило голяма част от ценностите си. Превърнало е в кумири несполучливи „герои” на днешния ден. Какво накара двама млади мъже като вас да се обърнат към миналото и да тръгнат по стъпките на Ботев?

Борислав Марков: Ботев е достатъчно магнетична и емблематична фигура в нашата история, така че каквото и да се реализира за него като произведения на изкуството, все ще е малко. Да видиш историята от първо лице и да крачиш в днешно време с камера в ръка на местата, където Ботев е минавал, е нещо, което трудно може да се опише с думи.

Атанас Янев: Винаги съм смятал, че ако един народ познава миналото си такова, каквото е било в действителност, то той няма как да изгуби възможността си за себепознание, а така има огромна вероятност да оцелее. Специално за този проект бях провокиран от шанса да разкрия цялата драматичност и противоречивост на 19-и век в контекста на Ботевата личност; да обърна внимание на исторически факти, за които масово не се говори; да направя така важната връзка между тогава, сега и утре; да назова нещата с истинските им имена.

В трейлъра на филма казвате: „ Да погледнем историята с широко отворени очи е нещо, за което тя надали ще ни прости!” Какво няма да ни прости историята?

Атанас : Няма да ни прости именно това назоваване на нещата с истинските им имена. Смятам, че ако се отнасяме политкоректно към историята, не правим услуга нито на себе си, нито на обществото, в което живеем, нито на бъдещите поколения. Вижте самия Ботев – той е бил всичко останало, но не и политкоректен. Не се е свенял да квалифицира състоянието дори на собствения си народ с тежки, но, вероятно, справедливи думи. Неслучайно Иван Вазов пише в своята критическа студия за Ботев следното: „Вечно безпокоен, бунтующ се против всичките приети правила, традиции и обществен морал, той стана невъзможен и въоръжи против себе си обществото...”

Казвате, че днес все по-често правим компромиси със свободата си. Кога е бил по-свободен българинът? В епохата на робството тогава или в годините на демокрацията сега?


Борислав Марков

 

Борислав Марков : Днес така е устроен светът, че всеки е зависим от някого. Бих казал, че сега българското робство се изразява в различни посоки – в икономически аспект, в духовен, в социален. За мен лично много хора вече изгубиха вярата си, че могат да се борят за нещо – изгубиш ли тази вяра, не можеш да си свободен. Освен това, изключително много наши сънародници напуснаха страната ни по време на Прехода…

Атанас Янев : Не мисля, че е удачно да се категоризират епохи, ценности и личности с някакви константни определения. Свободата в най-естествения си вид винаги е била и ще бъде най-напред състояние на духа – именно това състояние е нейният истински хабитат. Ако ти първо не си се освободил в съзнанието си, като личност, като единица, няма как да очакваш твоята свобода да се превърне в реалност, независимо дали говорим за политически, икономически или социални параметри. Това са осъзнавали много невероятни българи, особено от периода на Възраждането ни. Това е осъзнавал и Ботев.

 

Христо Ботев


Кое е онова нещо за Ботев, което всеки от вас откри за себе си, докато снимахте филма?

Борислав Марков: Открих, че Ботев в действителност е една безкрайна Вселена, която винаги трябва да бъде коректив за нас, ако искаме с гордост и самочувствие да се наричаме българи.

Атанас Янев: Надали мога да го кажа по-добре от г-н Марков.

Как се заснема подобен вид кино в наше време?

Борислав Марков : Трудно. Снимачният процес си е вид каляване на психиката на оператора и режисьора. В „На прощаване“ имаше изключително много специфики по отношение подбор на хора, които да бъдат интервюирани, места, на които да се случи това, кое да бъде включено и кое не като мотиви и кадри, за да се получи един професионално направен продукт. Като оператор този филм не ми прости. Първо, имахме малко време за снимки. И второ – снимахме, в повечето случаи, без предварителен оглед. Мисля обаче, че нещата се получиха. Разбира се, последната дума има публиката.

Какво е да се осмелиш да пишеш за Ботев? Той е една от вечните икони в храма на българското съзнание…

 


Атанас Янев : Чувството е странно, но при всички положения – невероятно! Еуфорията, разбира се, е неизмерима – няма как да пишеш за Ботев, било то стихотворение, роман, сценарий на филм или нещо друго, и да останеш безразличен. Тук е много важно, обаче, да намериш точния баланс между емоциите и разума, между твоето субективно отношение към нещата и обективните исторически факти, защото Ботев е отговорност и не можеш да си позволиш своеволия. Това за мен беше огромно предизвикателство, с което силно се надявам да съм се справил.

Не е ли според вас парадокс това, че хората все по-често имат нужда да се завръщат към героите си (Ботев, Левски и т.н), а в същото време разни ТВ формати бълват народни кумири с неясни таланти и каузи?

Борислав Марков : Да, наистина е доста парадоксално. За някои неща не могат да се намерят логични и ясни обяснения. Бих допълнил само, че ако един народ се презира, той няма как да чака уважение от когото и да било. Въпрос на личен и на национален избор.

Атанас Янев

Атанас Янев : Аз мисля, че във вашия въпрос се съдържа и отговора: може би хората имат нужда да се завръщат към героите си точно заради всички тези фалшиви кумири, с които постоянно ги облъчват. Нещо като защитна реакция срещу опростачването и обезпаметяването.

Какво е посланието на вашия филм? Може би да напомни за истинските българи, защото героите не са в миналото или настоящето, те са завинаги.

Борислав Марков : Идеята на този филм е обединението. „На прощаване” обединява цели три български града (Калофер, Козлодуй и Враца), белязали живота на великия българин, и една от най-живописните пътеки – Тарзановата, която ни води до връх Ботев. Съществуването на една нация зависи от три неща – обединение, цел и съзнанието как да се постигнат първите две.

Атанас Янев : Ще ви отговоря така. Вие използвахте в един от въпросите си цитат от трейлъра на филма ни: „Да погледнем историята с широко отворени очи е нещо, за което тя надали ще ни прости.” Добавям онова, което следва след тези думи: „Наш дълг обаче е да го направим, въпреки последствията.” Наш дълг е да познаваме Ботев, да се гордеем с него и всеки ден, с делата си да доказваме, че нищо не е било напразно.

Премиерата е на 5 януари, 16 часа, в Национален музей „Христо Ботев” – град Калофер. Мислите ли да продължите с подобни филми или например за създаването на поредица?

Борислав Марков: Много зависи най-вече от това как публиката ще реагира на филма, как ще възприеме творческите решения, които й представяме. Всичко с времето си. Най-важното е, че с този филм, ние с колегата Атанас Янев изпълнихме дълга си и създадохме нещо, което ще остане за поколенията.

 


 

БЪЛГАРИЯ В ПРИМКАТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА ГАРОТА

Е-поща Печат PDF

По една стара традиция на линейното мислене се допуска че едни страни са по-богати (съответно и заплатите са по-високи) от други поради постигнатата по-висока производителност на труда. Затова, „ако искате да станете като другите, просто увеличавайте производителността на труда“, в частност – „ръстът на заплащането е и ще бъде функция от ръста на производителността на труда“.

България е чудесен пример за проверка на горната теза. Минималната заплата в страната през 2018 г. е 64% от тази в Румъния, 30% от тази в Испания, 17,4% от тази в Германия и 13% от тази в Люксембург (в размер съответно на 260,76 евро, на 407,45 евро, на 858,55 евро, на 1498,0 евро и на 1998,59 евро). Не по-различно е положението при средните работни заплати (в България тя е 558 евро за третото тримесечие – под нивото на минималната заплата в 12 от страните членки на ЕС).

Наистина ли производителността на труда е единствената причина България за има най-ниски минимални и средни заплати в ЕС?

 

Проф. Боян Дуранкев

 

Ако вземем за оценка БВП на един човек в същите страни (не на един зает!) през 2017 г., то той е бил 8,077 долара в България, 10,785 долара в Румъния, 28,358 долара в Испания, 44,769 долара в Германия и 105,863 долара в Люксембург. Обратно казано, производителността на труда на един човек от населението в България е била 74,9% от тази в Румъния, 28,5% от тази в Испания, 18% от тази в Германия и 8% от тази в Люксембург.

Или, отклонението на отношението „минимална заплата – производителност на труда“ на България спрямо Румъния е -10,9 процентни пункта, спрямо Испания е +1,5, спрямо Германия е -0,6 и спрямо Люксембург е +12,2. Статистически погледнато, не се доказва пряка връзка на заплащането с производителността на труда. Икономически казано, производителността на труда е много важен фактор за равнището на доходите, но… не е основен.

Кои са, следователно, основните причини най-ниските доходи на заетите лица в Европейския съюз да са българските?

Първо, структурата на икономиката на България е типична за третичен периферен капитализъм. Докато централноевропейските страни притежават икономически структури, насочени към производството на блага (продукти и услуги) за крайния потребител, то икономиките на „периферните“ страни притежават разкъсано дребностоково производство; експортират евтини допълващи продукти и необработени природни и селскостопански суровини; разчитат на краткосрочен туризъм и недостатъчни помощи за догонващ икономически растеж от ЕС. Секторите, които създават продукция с висока добавена стойност, се развиват бавно и рисково поради следващата причина.

Второ, свободната миграция на страните от периферията към страните от центъра на ЕС. Напълно естествено, всеки човек, загрижен за бъдещето на себе си и своето семейство, търси по-високо заплащане и по-достойни условия на живот в страните, където те се предлагат. Страните-членки на ЕС, които получават абсолютно безплатно тези подаръци на млади и квалифицирани кадри, се наслаждават и насърчават подобна миграция. Тази тенденция подпомага икономическия растеж в по-развитите страни. Но, същевременно, страните-донори като Румъния, България, Литва, Латвия, Естония, Полша и т.н. намаляват количествено и губят ценен човешки капитал. Ако направим елементарен опит за изчисление на реализираните държавни инвестиции в човешки капитал само за напусналите български граждани, то за около 2 млн. души държавата е влагала по 20 г. за всеки от тях по 2000 лв. годишно (по осъвременени цени), то загубата на страната е 40 млрд. евро; а по линия на пропуснатите ползи в следващите 40 години от всеки от „напусналите“ (при сегашна производителност на труда) сумата набъбва на фантастичните 566 млрд. евро! Тази ситуация за демографски провалените страни се характеризира като двойно наказание.

Трето, в страните с периферен третичен капитализъм са налице по-силни позиции на капитала спрямо наемния труд. Както беше доказано по-горе, не само по-ниската производителност на труда в периферните страни на ЕС е причината за по-ниските доходи; важна друга причина е съотношението „високи доходи – ниски доходи“, което в България е най-напрегнато, измервано чрез известния коефициент на Джини – 40,2 – най-високото неравенство в ЕС, където средно е 30,3! По-голямо неравенство е регистрирано в САЩ, Китай и Бразилия, но не и в друга страна от ЕС.

Илюзия е, че нарастването на производителността на труда в България – само по себе си – ще доведе до настигане на средното ниво на доходите в Европейския съюз. Но ако Брюксел погледне през очите на обикновения български или румънски гражданин, решенията му нито ще са толкова дългосрочни, нито толкова в полза на централна и северна Европа. Що се отнася до България, държавната политика по доходите и данъчното облагане със сигурност се нуждаят от сериозни корекции.

 

Източник: списание „Мениджър“,

Бр. 12, 2018, с. 116-118.


 


Страница 399 от 403