Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„На куково лято“ – формулата на българската геополитика

Е-поща Печат PDF

В българския народен битов живот има един остроумен израз, превърнал се в най-точната мерна единици за българската политическа перспектива, а от там и в срок за постигане на българската мечта – на куково лято. Знаем какво на книжовния ни език означава този израз.

И тук е големият парадокс на българското национално битие. Нито една геополитическа цел, насочена към Европа, формулирана и преследвана от българската власт след учредяването на националната ни държава през 1878 г., не е постигана. Освобождението ни е единствената национална мечта, която с Божията помощ и с пролятата кръв на руските освободителни войски, бе осъществена. Преди това и след това, всички цели и задачи, които българската буржоазна класа формулираше като заветни, не можаха да станат исторически факти. Но българският народ и българската нация са живи все още. Въпреки най-страстното желание на либералните им водачи да ги ликвидират, обезличат и превърнат в подобие на европейските прототипи украсени с „европейски ценности”.

Всичко това се случва не поради някаква кой знае колко голяма и значима съпротива.

Просто тези, към които се стреми българската власт, не искат България, отхвърлят ни, защото (нека го кажем без заобикалки, понеже е самата истина!) те ни презират и се гнусят от нас. А иначе ни залъгват, мамят ни, заливат ни с обещания за разцвет, за да не би случайно да се обърнем към Русия.

Но няма нужда да се обръщаме към Русия, защото лицата и очите на България не са на властта, а на нацията и народа. Дори и тогава, когато държавата не е тяхна, а е узурпирана от хора, които я водят към пропаст. Тези хора нямат национална кауза, а единствено лични и корпоративни интереси и им е все едно какво ще се случи с държавата – само, за да се харесат на господарите си, да получат някаква изгода и да се укрепят във властта.

Ако бяха умни, щяха да знаят, че тези, които ги мамят към себе си, обещавайки им лично благополучие и сигурност, всъщност им се присмиват и се отвращават от тях. Затова и ги лъжат безогледно и цинично. Те знаят, че нашите хора са готови на всичко, за да заслужат благоволението им и затова си играят с тях като с дресирани кученца, за да се забавляват. Ще ги накарат да подскачат послушно, да пролайват с удоволствие, да се умилкват около тях, но щом видят, че са преминали границата, ще ги сритат безжалостно и ще ги поставят на местата им. А местата, които са отредени от господарите им, са на бунището на историята.

България не може да отиде там, докъдето се надяват да я избутат тези управници български. Просто защото мястото й не е там. Европа го знае, но я лъже. България винаги е на границата между Изтока и Запада и ролята й не е да бъде в Запада, а в Изтока, за да охранява преходите между тях. Така е било през Средновековието, така е по време на Османското иго и Възраждането, после пак е било същото, а днес няма никаква промяна. Защото това не е въпрос на избор – било цивилизационен, било на позиция или на конюнктура. Вечната война между Изтока и Запада се води и на територията на България. Междинното й място не й дава право да очаква да се възползва, но докато трае тази война, нищо в нейната съдба няма да се промени. Животът й никога няма да се улесни и няма да й бъде възможно да се нарежда на страната на евентуалния победител от Запада.

България е пропадала, защото не е искала да бъде там, където й е отредено да бъде. А все се е напъвала да поеме по друг път и да достигне до другата позиция, на която са „напредналите“, „демократичните“, „живеещите богато“. Когато заменяш себе си заради евентуални материални придобивки, никога няма да постигаш успех. Може междувременно да ти подхвърлят някой кокал, за да мълчиш и слушаш, но после ще ти го отнемат, защото той не ти се полага. И тогава те наказват за решението или непослушанието, за дързостта на променяш установения ред и да нарушаваш правилата, вместо да им се подчиняваш безпрекословно.

Този „установен ред“ е наложен, не за да правиш избор, а да следваш начертаното. И да не се отклоняваш от него. Защото съществуването в историята се осъществява не своеволно, а по определена линия или траектория, благодарение на които е възможно всеки народ да осъзнае кой е, какъв е, каква е каузата, която трябва да осъществява и къде се намира във всеки един момент в историческия сиход. Стига разбира да желае това и то да му е потребно.

Логиката в историята не е човешка, но човек е длъжен да я познава, да я следва и да не я нарушава, за да живее в мир и хармония със себе си и със света. Тази логика утвърждава определена йерархия на държавите и народите, която не е ценностна, а се определя от задължението на тези народи да поддържат световния ред, да утвърждават справедливост и хармония. Те са натоварени с огромна отговорност, от която нямат право да се откажат.

Всички народи са призвани да съблюдават тази логика, да не я нарушават или отхвърлят и да съдействат тя да се поддържа постоянно. Светът е огромен и ако я нямаше тази йерархия, едва ли щеше да просъществува дълго.

България обаче не обича тази йерархия, защото съобразно нея е поставена в зона на влияние, от която нейните управници постоянно се опитват да излязат и да преминат в друга. Защото им се струва по-богата, справедлива и изгодна за техните интереси. И защото си вярват, че това им е позволено и дори че така ще заслужат симпатиите и благоволението на тези, които те смятат за по-добри и по-силни.

Ала логиката на историята и йерархията на държавите и това не позволяват. Макар да е в интерес на една част от държавите. Те могат да съблазнят някоя малка държава да се разбунтува срещу държащия под контрол зоната на влияние, но то е само, за да я раздразни и да породи напрежение в тази зона, да задълбочи трудностите в нея, които евентуално да бъдат използвани по някакъв начин. Но това е друга игра и не е нарушаване на логиката, поради което е позволена. Още повече че се играе за кратко време.

Когато обаче те бъдат нарушени, макар и в една само точка, цялата система се разколебава и бива застрашена опасно. Нарушава се равновесието и хармонията. А те трудно се възстановяват.

Това обяснява отношението на западните държави към България след приемането й в Европейския съюз и НАТО. То доведе до радикален обрат в нейното политическо, икономическо, военно и културно развитие. Установена бе буржоазнокапиталистическа социално-икономическа и политическа система; нова е и господстващата политическа идеология.

Българският нов цивилизационен избор обаче не стана интегрална част от тази система на западноевропейските ценности. И не защото държавата ни е бедна или държавниците не успяха да я направят. Или обществото не желае, защото не му харесва. Има съпротива и недоволства, ала те не са чак толкова силни, за да пречат и променят приспособяването на държавата ни към „Европа“.

Системата не я иска и не я приема, макар да я търпи все още.

България бе ухажвана, подхвърлиха й трохи от богата трапеза на Европа, примамиха я бързо и лесно, защото тя го желаеше силно, и уж я откъснаха от Русия и руското влияние. Управниците й се кълнат във вярност на „европейските ценности“ и в „евроатлантическата интеграция“. И уж сме пълноправни членове на европейските структури, а сме все още в преддверието на „Европа“ и май няма да влезем в нея.

По логиката на българското историческо битие, ще влезем там, където им се иска на управниците, „на куково лято“.

А логиката, както стана дума по-горе, е неумолима, неотменима и неотвратима!

Перипетиите и спекулациите около членството на България в Шенгенската зона са много показателни. Пуснали са ни донякъде, а по-нататък пътят е затворен. Зад бариерата не е за нас. Не че е кой знае какво и не бихме могли да се пригодим, но там е за други. Ние си имаме своето място другаде.

Когато се опитваш да станеш свой на чуждите, най-напред трябва да научиш езика на чуждите, за да разбираш онова, което ти казват, наричайки те свой и обещавайки ти изобилие и чудеса. Ще ги получиш непременно! Но на куково лято!

Всеки народ и неговата държавата трябва с достойнство да приемат съдбата си. И да не позволяват на управниците си да я променят и да я насочват в посока, по която сами никога няма да тръгнат. Защото знаят, че там не ги искат и рано или късно ще ги върнат обратно, ще им се присмеят, поругаят и изгонят.

Нашата модерна история – особено тази след Освобождението, е изпълнена с подобни факти. Двете национални катастрофи са резултат именно от подобни болни амбиции и фантазии, лековерност и престъпно политическо и геополитическо невежество, непознаване на историята и най-вече българската.

Днес преживяваме нещо подобно с болната надежда, че сме част от Европа и трябва само да ни приемат в Шенгенската зона и да приемем еврото, за да бъде този факт неизменен и вечен. Тридесет години почти все за това се говори; повтарят се едни и същи приказки, внушават се едни и същи илюзии и лъжи. Нашите властници се раздират да обясняват, че заслужаваме да бъдем нейна част, а от там хладнокръвно ни повтарят, че ще влезем в Шенгенската зона на куково лято. Не всички са против, но точно това е най-противното и йезуитското на Европа: някой приема да извърши черната и неприятна работа, докато другите се усмихват, ръкопляскат, съжаляват, утешават, но не си мърдат пръстите, за да променят отрицателното мнение за нас. Това лицемерие не е ли достатъчно, за да се оцени същността на света, в който толкова мечтаем и желаем да се настаним. И който толкова безжалостно ни отвръща, че това няма да стане никога.

Дано сега се позамислим над причините и да не ги търсим там, където не са! За да не раждат болните глави болни илюзии, политически лъжи и илюзии.

 

Подир Ботев екзекутираха и Симеон Велики

Е-поща Печат PDF

Бях си наумила да изгледам поне и втория епизод от сериала „Войната на буквите“, който ще бъде излъчен неделя, т.е. утре вечерта - преди да опиша впечатленията си от началото на филма. Но редакцията на „Нова Зора“ ме подтикнаха да го направя още сега - на базата на първия епизод. Той, разбира се, е извънредно важен, защото от неговото качество зависи дали зрителите на БНТ ще превключват на друг канал след новините в неделя вечер, когато по изключение приключваше новият брой, или с нетърпение ще очакват следващите серии. И бяха прави: талантливата творба грабва зрителя още с първите кадри - и обратно, лошата го отблъсква още в началните сцени.

Бог ми е свидетел, че имах искреното желание да напиша положителна рецензия за някой от създадените напоследък български исторически филми, гръмогласно рекламирани в медиите. Но продукцията е отчайваща. Подир квазимодото на Максим Генчев, БНТ заразповива пред очите ни пелените на още едно недъгаво недоносче.

Някога в Камено поле, Врачанско, селото на моя баща, днес напълно циганизирано, в което са останали десетина осемдесетгодишни българи на доизживяване, но което някога бе чист извор на старинна българска реч, изгубена в другите части на областта и на България, съществуваше славният глагол „да опърпелкям“. Баща ми все още го употребява в преносен смисъл и на смях. Първоначалното значение на това древно слово е „да опека чушки“, да ги поопърля, да ги овалям надве-натри в жарта, печени-недопечени.

Но каменополци, известни като безмилостни присмехулници, бяха вложили в него особен смисъл. Те се сговаряха да „опърпелкят“ попревтасалите - „заодили се“ ергени и моми - сиреч набързо да им намерят еш, жених или невеста, без да пробират, през куп за грош - само и само да ги прехвърлят в кюпа на вече женените, „да ги отметнат от грижа“.

Тъкмо по този начин днешните нашенски кинаджии са решили „да опърпелкят“ цялата българска история. Първият епизод от „Войната на буквите“ ми напомня илюстрация от букварче за първо отделение. Нищета духовна, материална и всяческая нищета. Детско-юношеско приключенско филмче със закачлив привкус на инцест - отношенията между царицата и брат й Сурсувул, недокументирани никъде в историческите извори, явно дан, платена на задължителния за нашата епоха неолиберализъм. Не съм чела книгата на Людмила Филипова и не мога да кажа дали крайната примитивност на диалога се дължи на литературната основа или на сценария, но репликите на героите са заимствани от словесния арсенал на сегашните прогимназисти. Авторката Филипова минава за спец в езотеричните учения (според рекламите на романа й), но езотериката трудно се съчетава с пошлостта.

Вече четох отзиви за невежественото амбиентиране на историческия сюжет, за мизерната сценография, за комичните псевдоисторически атрибути. Създателите би трябвало да прочетат поне два реда от „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, описващ величието на Симеоновата столица Велики Преслав и разкоша на царския палат, който е могъл да съперничи по блясък с двореца на византийския император. А вместо това във филмчето текат кадри с нелеп тапет с криво изрисувани тухли, врати от нескопосано сковани дъски със зирки между тях - които трябва да представляват чертога на владетеля - и някакво дървено бунгало или руска избушка в тайгата - като част от „столичния декор“ на Първата българска държава! Препоръчителни са сценките „В кръчмата“, в която леките моми друсат маане (липсват само пилонът и стриптизьорката), „В Магнаурската школа“, по чийто стъпала се провеждат учебните занятия „досущ като в древността“, но във филма кулисите напомнят по-скоро селско даскало - и „цариградските улици“, по-мизерни от „трущобите“ в Бурунди. Средновековие, да! - но в главите на сценариста и режисьора!

Много се смях и на абсурдния сценичен и режисьорски щрих, в който Боян Магесникът, придружен само от един телохранител (явно поради липса на статисти и коне), влиза в Константинопол и първото лице, което случайно среща в града, е василевсът Роман Лакапин, накачулен с корона и всичките му там императорски регалии. В Преслав наставникът на престолонаследника Петър и княз Боян - вече брадати мъже - ги учи на проста аритметика. Колкото до белия лист, на който Черноризец Храбър бе написал „О писменех“, той прилича на стандартен лист формат А4, нежели на пергамент. За перуката на Деян Донков - Симеон - дори не ща да споменавам.

Едно от най-злополучните неща в тоя кинаджийски субпродукт е отново дървената декламаторска актьорска игра. Героите се гневят и страдат, но прекалено „наужким“, актьорските гласове и лица са студени, равнодушни. Никакъв порив не идва от сърцето. Няма покритие между историческата личност и екранния й аватар. Липсва аура, харизма. И отново - незначителни, нищожни физиономии. Това е обликът на съвременния българин и на бездарното му актьорско съсловие. Днес ние сме грозни, защото са грозни и смачкани душите ни. А в стари времена българите са били чудно красиви. Всъщност - до неотдавна.

Защо все едни и същи актьори са абонирани за главните роли във всички филми? Толкова ли безбрежно е „амплоато“ им? Или - както винаги - става дума за „реализиране на приходи“ от „наши хора“? Не може един и същи актьор вчера да се превъплъщава в „мутра“, а утре - в аристократ. Дори и в това е нужен карантинен срок, минимална хигиена.

Като сравнявам участниците във „Войната на буквите“ с подписалите се в защита на Велислава Кръстева в Народния театър, неминуемо ми хрумва, че работните ангажименти идват при тях по линия на „неизвестна политическа сила“. А другите актьори стоят незабелязани и безпарични. Наистина съм удивена колко дълбоко е навлязло ДПС в кино- и театралните среди, докато съм била в емиграция.

Защо кинотворба, която трябва да внушава гордост българска от най-величавата епоха в историята на нашата държавност, предизвиква само неловък смях и унижение? Защо се финансират само „проекти“ на нечии храненици и некадърници?

Тази гавра с историята и изкуството няма да бъде прекратена, докато българската държава не вземе в ръцете си културната политика и стратегия. Говоря за бъдещата независима българска държава, която ще възкръсне - сигурна съм в това! Сега нямаме държава или ако имаме някакво подобие на държавно образувание, то не е българско. А филм за епохата на Симеон Велики и неговите наследници, може да бъде създаден и финансиран само с всенационални усилия и общодържавни средства. Финансирането на недоносчета „на парче“ е предизвестен провал. Разхищаването на пари - за облагодетелстване на бездарници в „мътна вода“, е престъпление. Остана ми само да добавя, че резултатът ще е „опърпелкяне“ на всичко свято за българския народ, когато погледът ми се спря на публикация в новия брой на в. „Уикенд“. Вцепених се направо като поразена от гръм. За участието си в сериала „Войната на буквите“, Захари Бахаров щял да получи 100 000 лева; Теодора Духовникова – 60 000, а Деян Донков „само“ 25 000, защото „ролята му била малка“ и „умирал“ още в началните епизоди.

Не война на буквите, а война за пари!

 

Послепис

Каква е тази паралелна реалност, се питах? Как се пръска такава грамада пари за една пародия, осмяна още подир първите кадри, която утре ще бъде напълно забравена? Ако актьорите ще приберат (или вече са прибрали) такива грандиозни суми, какви тогава са хонорарите на режисьора и сценаристите? Каква арт-каста от високоплатени бездарници се формира в Отечеството? Искаме да си създадем „филмов Олимп“ от богоизбрани - подобно на Холивуд? Още ли не сме наясно, че Холивуд е световна банка, че е перачница на мръсни пари, люпилня и разпространител на античовешки идеи, а не гнездо на гениални артисти! Напротив, заетите в холивудската киноиндустрия, са комично посредствени, въпреки колосалната пропаганда, целяща да ги превърне в „суперзвезди“, въпреки фалшивите пиедестали, въпреки Оскарите! Въпреки естетическите операции! Брад Пит неотдавна го огласи - продукцията на филми там е страничен ефект от основната банкова и престъпна дейност!

На тези ли фалшиви идоли трябва да приличат нашите актьорчета? Що за безсрамно разхищение на средства? Що за пагубно разглезване на неколцина храненици - на фона на нищетата, в която са принудени да съществуват 99% от хората, заети с творчески и интелектуален труд в България? Та литературните вестници и списания вече 30 години не плащат нито грош хонорар - символичен - на авторите! Изключение правят само изданията благородно финансирани от „благодетеля“ Сорос.

Никой „културен проект“, който плаща лесни пари на участниците в него, не е замислен „на ползу роду“. Той е създаден като таран срещу българската свяст и срещу истинското изкуство. Кой велик творец, откак свят светува, е вземал огромни пари за своето творчество? Огромните пари винаги са били хонорар за предателство. Огромните пари и днес се дават на културните „еничари“.

Защо трябва да позлатяваме разни театрални и филмови еднодневки? Ако не са съгласни на 300 лева хонорар за снимачен ден - майната им! Ще се намерят други актьорски попълнения - почти сигурно по-талантливи! Малко ли са 3000 за 10 дни работа?

Кое на Явор Бахаров му струва сто бона? Красотата? Геният? Сто хиляди лева! - това значи, че всяка негова дума, произнесена пред камерата, тежи 500 лева! Златоуст да беше, бисери да капеха от устата му, пак не би заслужил толкова!

Неотдавна прочетох, че Захари Бахаров, Асен Блатечки и Деян Донков били „секссимволите на българската сцена“! „О, мой Боже, правий Боже!“ Една бабка от село Рогозен, Врачанско, думаше нявга такива думи: „Трън да е (такъв левент), нема и да го препикая“! Не че имам нещо лично против изброените господа, но нека не се правим на идиоти! Някога имахме красавци в българското кино - Стефан Данаилов, Антоний Генов... А днес сме пълни с тръни!

Същото важи и за жените - актриси.

Някой ще ми изсъска: „Ти па си много убава“! Да ги нямаме такива! Аз и яйца не снасям, но виждам кое е запъртък!

Но какво пък! Всичко вече е подменено в България и света, всичко е наопаки! Ценоразписът няма нищо общо с предлаганата стока! Щом мошеничета като Кънчо и Тренчо от NEXO ограбиха милиарди от балъците, продавайки им въздух и изнесоха куфар с диаманти и 200 кила злато в Дубай, защо пък „Войната на буквите“ да не се приравни до обикновена „Война за пари!“

 

 

НЕОЧАКВАН СРИВ ИЛИ ОЧАКВАНА РЕФОРМАЦИЯ?

Е-поща Печат PDF

Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира  британския историк Тимоти Гартън Аш,  който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори:  „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).

У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви

опити за дефиниции на феномена „преход”.

Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат  неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).

Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато  историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.

След 30 години „преход”

един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:

Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;


Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;

Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;

Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;

Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;

Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;

Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;

Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;

Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;

Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот  и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав  „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).

Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.

Мрачната картина, предизвикана от прехода

през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно.  Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се  свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).

В търсене верния отговор разумът

все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за

главно препятствие пред себе си националната идеология,

основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.


Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Плодовете на този парадокс

чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!

Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.

Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

Всъщност

корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза

на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.

Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.

Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.

Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.


 

ЕДНА ЛЪЖА ПОД СКАЛПЕЛА НА РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ

Е-поща Печат PDF

Внимателният прочит на резолюцията на Европейския парламент, относно т.нар. изменение на климата, показва, че за европейските народи, почти в стилистиката на китайската културна революция, се подготвя ново съдбовно начинание по пътя на прекрасния свят на пленителното щастие. След хибридните войни за правата на човека, в частност, „благородната“ защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“, след борбата за благородното право на волност и освободеност на обитателите на работилниците за лява резба и след още по-благородното изясняване същността на иначе неясните джендър-параметри на пола „ТО“, след GREVIO – командата яхнала „благородните метли“ на целите на Отворено общество, сега най-благородната задача е да се поведе битка срещу химическата формула – въглероден диоксид СО2.

Няма да казваме, че това много прилича на войната на китайските селяни и възторжената ярост на хунвейбините, срещу врабчетата, обявени за главен виновник и идеен вредител за недоимъка по него време в КНР. Както е известно братският китайски народ реши проблема по известната „формула Дън“: „Не е важно дали котката е сива, важно е да хваща мишки!“.

Но мъдростта по европейските ширини напоследък някак трудно вирее. На нас май ни предлагат чисто и просто да развъждаме мишки!  Които, къде на шега, къде на истина, покрай кашкавала, сиренцето и домашната юфка, са на път да изядат почти всички достижения на съвременната цивилизация – като двигателите с вътрешно горене например, топлоцентрали и атомни централи, както и формите и методите на индустриалното животновъдство дори! Причината за което бил газът метан, който се явява съответен продукт на всичко що диша, а в случая – изхождал от обилните отпадни продукти след преработката на храната в стомаха на животните!...

Вярно, резолюцията на ЕП все още не предвижда транспориране на директива за затъкване кратери на вулкани и за пресушаване де що има на мучурливи места из Европа, но що е време, все е пред нас. Нали Айнщайн беше казал, че по-необятна от Вселената е само човешката глупост.

Очевидно някой, някъде е решил, че народонаселението така е впримчено в хватките на поголовното оглупяване, които пък са толкова безизходно непоклатими, а матрицата е тъй вездесъща продуктивна и безотказна, че никой няма да се размисли какво се крие зад бляскавите ширити и стъклените маниста на прокламираната с апломб отговорност на европарламента пред бъдещите поколения на човечеството и загриженост за съдбата на планетата Земя.

Доколкото обаче мащабите на начинанието предполагат една дългосрочна задача във времето, с хоризонт до 2050 г., предстои ни многократно връщанте към темата за доизясняване на нейните цели в дълбочина. Освен ако този законен стремеж към истината не бъде обявен за по-демократично като „престъпление срещу човечеството“, например. Все пак да върнеш хората на цял един континент във вековете преди Просвещението, не е елементарна задача. И за нейното осъществяване едва ли ще  стигнат само демократичните форми на убеждаване.

Засега обаче ни предстои по-лесното – да припомним генезиса на няколко несполучливи лъжи, родили конвенции и споразумения на известни  и незабравими, в известен смисъл сборища и свърталища на климатични вещери и вещици в стил „Алгорово толка“. На всички, които са забравили кой е той, ще припомним, че подобно на Воланд – героят от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – Ал Гор също е „професор по магия“ само че не черна, а зелена магия. И че преди и след като беше вече вицепрезидент на САЩ той винаги е говорил само от името на американската „дълбока държава“. Някои го наричат „зелен милиардер“, но защо – ще ни поясни най-добре членът на Редакционния съвет, авторитетният учен и политик, известен със своя несговорчив характер по отношение на всяка лъжа – Румен Воденичаров. Той взема думата по тези въпроси, навръх на своя рожден ден – 17 декември! А за всички нас в „Нова Зора“, е въпрос на особена чест да поздравим своя другар, приятел и автор, да му пожелаем много здраве, нови хималайски върхове, все така непоклатима вярност към истината и несвърсващо мастило за крепкото му честно перо.

Остава ни само да предоставим на нашите верни читатели, безподобното удовлетворение от проследяването за пореден път на гърчовете на една разобличена лъжа. Процесът на нейното разкостване, е запазена марка по методиката на една технология, по-известна като „скалпелът на Румен Воденичаров“.

Четете драги приятели неговият опус „Вещери и вещици от клана на Ал Гор“ - един разказ за лъжи, които освен големи пари раждат и причиняват страдания, заблуди и глад, и пр., и пр. прелести.

И главно – мислете!


 

САМА - КАТО АНТОНИЙ СРЕЩУ РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

Е-поща Печат PDF

Корнелия Нинова в решителна битка с „петата колона“ в БСП


Нито един председател на БСП, преди и след Жан Виденов, не е бил така организирано, премислено и целенасочено сатанизиран, както Корнелия Нинова! И за да няма недоразумения, съмнения и подозрения в слагачество, ще припомня, че аз първи съм „хвърлил камък“ по нея. Писал съм открито, честно и нелицеприятно за всичко онова, което е било наследство и продължение на мерзкото отношение към „Нова Зора“ – към вестника и към партията, още от времето на Луканов и Лилов, през Първанов, Николай Добрев, та чак до  ден днешен. Участниците в Политическия съвет на „Коалиция за България“, в която „Нова Зора“ членува от 2009 т., и в „БСП за България“ – сега, както и протоколите от заседанията, могат да свидетелстват, че никога в заявената от името на ПП „Нова Зора“ позиция, аз не съм си позволявал, никакъв нюанс в поведението ми, който би могъл да бъде възприет като опит да се харесам. Или пък да се приобщя към общия хор на словославенето и блаженния дух на Аркадия, на които понякога съм бил свидетел. Не бих искал да пропусна и факта, че никога не съм висял и пред кабинета на председателя на БСП, на 4 етаж на „Позитано“ 20. И никога не съм отварял дума да договоря изгодни условия и услуги, от което през годините са страдали най-вече и вестник „Нова Зора“, и партията със същото име. Когато се е налагало да се срещна с Корнелия Нинова по важни въпроси на политическото сътрудничество, аз съм заявявал  това си желание по надлежния ред, чрез секретарката Ани или началник-кабинета Асен Марков, светла му памет. Не мога да не призная, че от 2016 г., такива срещи все пак са се случвали, два или три пъти, със съдействието на Асен Марков. Заявките ми пред чаровната Ани, оперативен секретар на председателя, винаги много внимателно и вежливо са били приемани и е било обещавано да ми се върне обаждане за резултата.

Най-често обратна връзка не е имало, което съм приемал като мълчалив отказ.

Защо утежнявам текста с такива подробности, а и себе си изобразявам едва ли не като ангел? Самият аз най-добре знам, че това би интересувало само малцина. И че подобна „мелочь“, както биха се изразили руснаците, няма и не може да има отношение към „земното въртене“.

Навремето поетът Дамян Дамянов беше написал стихотворение, в което лирическият герой питаше: „Върти ли се земята, Галилей?“ А препателият от инквизицията и папските копои астроном, отговаряше: „Върти се, ала папата не дава!“ Така и аз заявявах искания за срещи, но не се получаваше.  Това са особеностите на нашите коалиционни отношения.

Но да си дойдем на думата. Ако Бойко Борисов, по собственото му признание, трима папи са го галили по главата, то за Корнелия Нинова три пъти по трима „папи“ са бдели и бдят да не се чуе добра дума за нея. И защото това, което искам да напиша не е просто повод „да разлая кучетата“, а е особено продължение на онова Елин-Пелиново стихотворение „Нощ“, в което поетът пита: „Ах що няма кой да палне плевника на кмето?“. В случая, без някой да ме кара, сам избирам да се  набутам в шамарите. Просто, защото е „тъмно като в катраница/ и нито месечинка свети,/ ни ясна звездица“. А един Минчо Минчев винаги се е изправял срещу мракобесието.

Затова и написах по-горе цялата онази „мелочь“, за да имам основание поне да се надявам, че няма да отрекат на „Зора“ достойнството на светлината, истината и пълната безкористност, които тя, през тези 32 години, чрез своите елитни автори, винаги е носила, доказвала и отстоявала.

Следил съм политическото поведение на Корнелия Нинова, изчитал съм подробно речите й от парламентарната трибуна и съм публикувал много от тях. Трябва да кажа, че в някои от тях енергията на словото бе като на удар с чук по наковалня. Внимателно съм анализирал казаното от нея на политически форуми, съвети, телевизионни участия, интервюта и пр. И винаги съм се стремял да изследвам „глаголната температура“ на истината, ако трябва да използвам прочутия израз и метод на знаменития професор Мирослав Янакиев.

Да си призная, най-силно впечатление ми бе направила навремето нейната реч, след второто заседание на 49-я конгрес, през февруари 2017 г. Още повече, че на това заседание бе преименувана коалицията от партии в Коалиция с наименование „БСП за България“. Основният мотивиращ лозунг на конгреса бе „Поискай промяната“, и ние, коалиционните партньори подкрепихме тази идея. Запомнящо се бе и словото на председателя Корнелия Нинова, която тогава обяви, че основна задача на партията е да съхрани народа на България, неговите национални обичаи и традиции, и да върне държавата като фактор и Демиург в икономиката. Паметно за мен бе нейното обръщение към делегатите на конгреса с поръчението, да предадат на партийните организации и членове, че няма да ги разочарова, и че няма да ги предаде. Че заедно с тях  ще направят партията онази сила, която ще обедини България.

Както се казва, думите й попадаха като зърно в отдавна разораната за тази цел нива. В душите на стотиците хиляди членове и симпатизанти на БСП, това беше, може би, най-значимата от всички потребности, сред неизброимите травми, вини и напразни надежди на прехода. Хората се бяха нагледали и наслушали на лъжите и компромисите на своите лидери, а от предателствата и грабежите на прехода бяха не само омерзени, но и напълно отчаяни. Корнелия обаче излъчваше такава  енергия и желание за действеност, че всички осъзнаваха как остават на светлинни години назад, инертността и съглашателството, както и перфидната двойнственост на Първанов, на Станишев, че и на Миков дори. Заела високият пост в 130-годишната партия, може би с цената на компромис и сговор между групировките и клановете в нея, тя много скоро осъзна своето заложничество, усети мъртвата хватка на плътното обкръжение, в което бе попаднала. Зли езици по време на току-що започващия пасианс с раздадените властови карти твърдяха, че около масата в зала 404 на „Позитано“ 20 заседава „съвкупно богатство от 4 млрд.лева“. И макар че именно тази реалност създаваше привидността на едно искано и търсено „единство“, тя всъщност очертаваше стръмните брегове на бездната, която разделяше редовите социалисти от все по-приоблачния връх на тази партия, наследница на друга, в която принципа за равенство бе уважавана и важна ценност. Можеше ли Корнелия Нинова да изтърпи всичко това след своето клетвено послание към партийните членове? Не! Пред нея стоеше реалният и съдбовен въпрос дали да премине през „Рубикон“?  И тя с неподозирана от мнозина решителност направи това.

Днес са малцина онези, които публично биха признали невероятната драматичност на този неин избор. Аз няма да излагам тук добре известната хронология на фактите. В една вестникарска публикация, това едва ли е разумно, или пък удачно решение. Важното в случая е, че тя се реши на своя „Рубикон“. Раздели се с мнозина, с които нямаше обща посока по дългия път, по който бе поела. И после, на 12 септември 2020 г., бе избрана с 81%  от гласовете на цялата партия, за председател с четиригодишен мандат. На 50-я конгрес, проведен на 27 септември 2020 г., след тайно гласуване, в новия Национален съвет не влязоха знакови фигури като: Сергей Станишев, Георги Пирински, Димитър Дъбов, Георги Божинов и пр. „партийни барони“. Не бе зачетена дори „свещената крава“ Велислава Дърева, иначе талантлив журналист, която обаче притежава  неизменния навик „да рита котлето с мляко“, всеки път, когато незнайни сили и фурии ѝ нашепват в ухото да го направи. За нейната критика от „социалистически позиции“ имам и лично свидетелство.

На 5 юли 2009 г. се проведоха изборите за 41-о Народно събрание. ПП „Нова Зора“ участваше за първи път в „Коалиция за България“. В НДК очаквахме обявяването на изборните резултати. Сергей Станишев поиска да размени няколко думи с мен като с нов коалиционен партньор, но още незапочнали разговора, Велислава довтаса, изгледа ме усмъртително и буквално изстреля следната тирада: „Сергей, мразя я тази партия! Мразя и вестника  ѝ! И никога няма да ги заобичам. Ако бяхме ги послушали навремето, ОСД никога нямаше да вземе властта в БСП!“ Сергей занемя и тогава видях, че той умее да се въздържа. Замълча, макар че от вътрешно напрежение вратът му да бе станал морав като от червено цвекло. Последвах примера му. Замълчах и аз. Велислава се врътна и си тръгна. Други свидетели нямаше.

Припомням този епизод, защото само преди дни прочетох, че за по-демократично Велислава иска Нинова да бъде изключена от партията, оставката ѝ не я е удовлетворявала!

Описвам този мезансцен от преживяното и си припомням как навремето Дърева, пак от ОСД-ейски позиции, бе начело на битката срещу правителството на Демократичната левица. И лично срещу министър-председателя Жан Виденов, който водеше изтощителна война с българския Тано Кариди на прехода – Андрей Луканов. Тогава съвсем не бе тайна кой зъл демон ѝ нашепваше „героични реплики“ в ухото, с които тя дискридитираше политиката на правителството. Днес все още не е известно кой върши това. Приликата обаче с онези отминали времена, е във факта, че тогава т.нар. Обединени демократични сили, съставяха своята седмична опозиционна парламентарна програма, по публикациите от „социалистически позиции“ на в. „Дума“. И „сините“ в края на краищата,  се домогнаха до своето. Днес ГЕРБ,  които водят пуническа война срещу Корнелия Нинова, пак се ползват от „спасителката“ Дърева. Но де да беше само тя – самостоятелната бойна единица „Велислава“. Образно казано, Корнелия Нинова е изправена сама като Антоний срещу Римската империя. И дори не срещу една, а срещу три империи: на Георги Гергов, на Весела Лечева и на Кирил Добрев. Да ги обясняваме ли поотделно? Ще кажа само, че ефективите им, в тези бедни времена, могат да размътят главите поне на 20% симпатизанти на БСП, както и го направиха. Отделна „имперска сила“ в тяхна помощ,  бе и самият Сергей Станишев, като председател на ПЕС, ведно с бездънния европейски портфейл, който той носи. Впрочем, на неговата милост разчитат и рой „обеднели барони“ и „бойни коне“, останали без зоб и ясла след 50-я конгрес на БСП.

Т.нар. вътрешна опозиция, действа фронтално срещу Нинова и срещу хората, на които тя разчита, вече повече от две и половина години, преди 50-ия конгрес на БСП. Действа и след него. И за това време тя успя да превърне всяка нейна инициатива в тежка изтощителна битка за очистване на БСП от Луканово-Лиловското и Първаново-Станишевското наследство. Окончателно отритната, тя, която се изживява като „белият кокал“ на партията, в последно време бе буквално заслепена в своята ярост, и загуби всяко приличие. Рожба на едно токсично време, олицетворявано от посочените трима председатели на БСП след 1989 г., тя все пак, не успя съществено да промени духа на партията. БСП бе набрала вяра в собствените си сили в изборите на 18 декември 1994 г., когато получи пълно мнозинство в Народното събрание. И втория път, когато беше избран Георги Първанов за президент през 2001 г. Тази победа бе твърде умело представена като „вярната посока за социал-либералното развитие, към което БСП, трябва да се стреми“. Много скоро обаче очите на хората се отвориха и те осъзнаха измамата. Междувременно обаче, партията бе напълно овладяна от Сергей Станишев и навлезе в своя най-трагичен период на бавно умъртвяване. Долу, все още бушуваше енергията на хората, които бяха строили нова България, но горе, течаха процесите на едно олигархично всекидневие, което копаеше  бездната на отчуждението между върха и низините под него.

Деморализацията бе толкова всеобхватна, че на пишещия тези редове, избран за народен представител в 42-о Народно събрание, му се е налагало да запушва ушите си, за да не слуша договорките на своите колеги. Напразно. Встрани от първото място на последния ред, на първия блок, вляво, където стоях, се събираха „младите лъвове“ като Кирил Добрев, Георги Кадиев, Страхил Ангелов и пр., и се чуваха само откъслечни фрази и думи, като „проценти“ и „далавери“. Много често към тях се притуряше и прилагателното „големи“, и тогава виждах как върху лицата им се изписваше такова нескрито блаженство, че социалният наивник, който винаги е живял в мен, се изчервяваше от срам и негодувание. Нейсе.

Усещам, че все накъсвам темата за Нинова и нейната битка със сюжети от лични преживявания и осъзнавам, че все не мога да кажа главното, което макар и известно, се побира в онази рамка, в която протичат борбите и процесите, представени за „партийни междуособици“. Всъщност те са само ехото от сгромолясването на гигантски светове и епохи и това, което се случва в БСП, е само тяхна функция. И ако трябва да бъда честен, истинско чудо е, че тази партия все още я има, което говори преди всичко за качеството на човешкия фактор и неговата идейна закаленост.

Погледне ли по нашироко човек, няма как да не отбележи, че нито една от властващите някога в социалистическия лагер партии, днес не съществува. И когато опозицията, в лицето на Весела Лечева, Кирил Добрев, Георги Гергов и пр. „български подобия на Енгелс“, критикуват Нинова от марксиски позиции, ако да бе ги чул „другарят Маузер“ направо сам би изскочил от кобура си. Така или иначе обаче, вътрешно-партийната опозиция, услужливо подпомагана от подведомствените на ГЕРБ медии, се домогна до главното: успя така да отслаби и демотивира структурите на БСП, че някои от тях, които наистина се крепят на магия, реализираха неутешителните резултати от последните три избора. Парадоксалното е, че опозицията нагло приписва целия този разкол и цялата отговорност за него на Корнелия Нинова.

На това място е задължително, може би, да се запитаме, дали в това превратно представяне на фактите помагаха и странични фактори, извън ресурсите на „трите империи“? Разбира се, че помагаха. Най-заинтересована, по пътя на логиката, бе партия ГЕРБ. По външно-политическа линия, факторите са два: европейски и атлантически. Заинтересоваността им, макар и прикрита, бе съществена: очакваха най-после леталния изход на тази партия, която не само за тях, а за всички останали външни наблюдатели, демонстрираше из­ключителна воля за живот и съзнание за своята историческа мисия. И опасността бе под ръководството на Корнелия Нинова, въпреки всички удари, тя да преживее и „ковидните времена“ на загнездилия се в нея идеен вирус на колаборационизма. Затова предполагам, никой не зададе и главния въпрос: дали е възможно да бъде постигнат в изборите поне приличен резултат, когато само в последната седмица преди тях, към всеобщия глас на отрицание на БСП, от партии, социалантрополози и НПО-та, се прибави и масираният хор на клеветите и клетвите на вътрешно-партийната опозиция. Всички станахме свидетели на две омерзителни статии на Дърева, на статия на Весела Лечева, на възшествие по сайтове и вестници на Кирил Добрев, на Георги Пирински, на Ана Пиринска и пр., тиражирани с подозрителна услужливост от заинтересовани електронни платформи. Само ленивците в тези предизборни дни, които не дремеха, не се упражняваха да сплетничат и пророкуват, и да искат оставката на Корнелия Нинова.И някой замислил ли се е как в тези условия се постига консолидация, когато цялата партия бе като заредена с динамит?!

Нещата отидоха и по-далече. В двата избора, предхождащи 14 ноември, Кирил Добрев бе фактическият шеф на предизборния Щаб на „Изправи се! Мутри вън!“ На последните избори обаче, той пренасочи ресурса и цялото си объркано и напазарувано войнство, направо към „Продължаваме промяната“. На третия ден след 14 ноември, Корнелия Нинова подаде оставка. И о, чудо! Към всички смъртни грехове, в които в този момент, я обвиняваха, веднага се прибави още един: „Направи  го, за да попречи да бъде избран президентът Румен Радев“. Основанието затова бе съобщено в интервю и от евродепутата от БСП Иво Христов, който намери обяснението, в „необявената война, която тя води с президента Радев“.

Въобще, кръгът се затвори. От външна страна – ГЕРБ и винаги вредителстващите „бегове“ от ДПС, до тях – „Европа“, в лицето на ПЕС, със Станишев и „Атлантическия вектор“, който е всепризнатият демиург на ситуацията в България.

Вътре – „петата колона“, каквото е предназначението на всички колаборационисти, която вече четири години се стреми да предаде крепостта, отбраната на която ръководи къде сполучливо, къде не чак дотам, и днес – Корнелия Нинова. Ефективите, с които разполага „външният пръстен“, както и лостовете, които придърпва, засега постигнаха успех само по отношение на поста председател на Парламента, за който на Политическия съвет на Коалиция „БСП за България“ Нинова бе официално номинирана от името на ПП „Нова Зора“. Номинацията бе представена блестящо от зам.-председателя на партията адв. Тодор Предов, въз основа на предварително взето партийно решение.

Разбира се, пълна победа няма, и ние, в „Нова Зора“ сме напълно наясно с това. Ситуацията в държавата е такава, че едва ли е възможно на стола на председателя на Народното събрание да седне човек заявил като лични и като партийни „червени линии“ безкомпромисното си отношение по въпроса за: Северна Македония; санкциите срещу Русия; Истанбулската конвенция; както и всичко онова, което се крие зад инициативата „Триморие“.

Ние обаче в „Нова Зора“ не  възприемаме като компенсация, а като напълно заслужил поста зам.-председател на Министерския съвет и министър на икономиката, който бе отреден за Корнелия Нинова. Нескромно е, но и аз, подобно на Румен Овчаров смятам, че тя ще се справи отлично на тази длъжност. Както се видя и разбра, и „петата колона“ в лицето на Кирил Добрев, потрива потни длани, в очакване това да се случи. Сметката им е прозрачна и елементарна: Корнелия е подала оставка и ако отново не се кандидатира, освен председателския пост в БСП, твърде лесно ще загуби и новата властова позиция. Ще се случи ли това? Остава да видим.

Ако силите на „външния пръстен“ на обсадата успеят в това си начинание, съвместно с опозицията, БСП няма да има силите да издържи ново идейно издевателство над нея. Перспективата за ляволиберално троцкистко бъдеще на най-старата социалистическа партия, е просто несъвместима с „качеството на мат`ряла“, ако използвам простофилския изказ на „падишаха“ Борисов. В тези среди, колкото и Станишев да пропагандира започналите уж да побеждават идеи на ПЕС, както и да шества по света възкръсналия дух на Троцки, тук, в България, всички социалисти помнят и знаят, отговора на главния въпрос на Дядото: „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“

Емоциите в политиката са лош съветник, твърди не само Румен Овчаров. Аз мисля, за разлика от него, че оставката на Корнелия бе все пак емоционален жест. Своего рода подарък за безапелационно разгромените от нея „авари“. В това отношение трябва много да се внимава. Няма незаменими хора, но хора, които никой не може да замести на тяхното място, в определен исторически момент, има. Такъв е случаят с Корнелия Нинова. Тя има куража да поведе първа битката с „паралелната държава“ и с „модела ГЕРБ“. Тя имаше и съзнанието, че може да постигне победа, единствено ако БСП бъде очистена от мръсната кръв и гнилост, с която преходът я бе натоварил. И тя не се уплаши - спука цирея! В историята това много пъти се е случвало. Някои са довършвали битката докрая и са били победители. Други са спирали по средата и са ставали жертви.

Ако бях Фуше, бих казал на Нинова, че да подадеш оставка като емоционален жест, при отворен финал на най-важното сражение, което си започнала, е по-лошо от престъпление. Защото е грешка! А за такива грешки, загубилият плаща винаги по най-високата тарифа и до края на своя живот. Не пожелавам това да се случи на Корнелия Нинова. Аз и моите другари от „Нова Зора“ не искаме тя да бъде загубена за България в тези съдбовни времена. В този смисъл аз вярвам в нейната зрялост и в нейната изострена сетивност. Тя има съзнание за своите отговорности, както и вроден инстинкт за истинската опасност, пред която е изправена държавата, партията, народът, пък и лично тя самата.

Вярвам в нейната мисия и отговорност.

И горещо ѝ препоръчвам да се вслуша в пулса на времето и във волята на хилядите социалисти, които я избраха, и които я обичат.


 


Страница 4 от 498