Или кои са нашенските душеприказчици на скопските македонисти и какви са техните „аргументи” срещу България
След като България наложи вето върху приемането на Северна Македония в Европейския съюз, почти веднага последва едва ли не цяла лавина от възмущения и полемични статии на т.нар. нашенски „либерални хуманисти”. То не бяха подписки и протести, обръщения, открити писма и какви ли не още писания. Госпожите и господата “елитни” политолози, историци, етнолози, културни антрополози и пр. не били съгласни, че държавата на роднинските ни съседи „не се справя със своето минало”. Те не смятали, че т.нар. „македонска нация” била резултат на „етнически и езиков инженеринг”. Макар и да приемали понятието „обща история”, скроените по европейски образец пишман „научници” не можели да се съгласят с „официализирания разказ за миналото на България”. Още - „нелепа” била посочената в Меморандума за отношенията ни със Северна Македония „бройка” на жертвите, с които титовисткият режим е конструирал т.нар. „македонска идентичност”. Проблем било „романтичното и митологично мислене, остарялото разбиране за националната ни история” на “изостаналите” български учени, които не са повишили експертното си равнище, сиреч своята професионална квалификация. Поради тези, и какви ли не още мотиви, представителите на т.нар. Българска общност за либерална демокрация (БОЛД), почти ултимативно обявиха, че страната ни „без отлагане трябва да даде „зелена светлина” за приемането на Северна Македония в ЕС.
Новите идеологически цербери
Прочее, тази привидно спонтанна кампания не е от вчера или днес. Тя върви вече няколко години подред. Преминали по някоя и друга специализации из университети и факултети на Джордж Сорос, тези люде сипят с менторско настървение своите „научни” мантри, раздават „компетентни” поучения и съвети „от последна инстанция”. Те са си присвоили неписаното право да правят „нов прочит” на историята; да се дразнят от „ретроградните сили”; да анатемосват неудобните им „дискурси”; да сочат какъв следва да бъде „правилния разказ” за миналото, че дори… как да изглежда евентуалното ни бъдеще. С една дума, подобно на някогашните идеологически цербери от времето на соца, тези пазители на либералните догми примират от страх да не би върху тях да падне някоя прашинка, която да им развали „демократичния” рахатлък.
Kаквото повикало, такова се обадило
Така през 2009 г. в Париж излиза на френски език книгата на Чавдар Маринов „Македонският въпрос от 1944 г. до днес. Комунизмът и национализмът на Балканите”, която през 2013 г. е издадена в Скопие с марката на фондация „Отворено общество”. През 2020 г., пак там, се появява второ „некомерсиално” издание на същата книга (!).
По всичко изглежда, че Маринов е избрал тази тема неслучайно, след като си е поставил за цел да разобличава т.нар. „комунистически национализъм”. Няма що - това си е „апетитна хапка”. Друг е въпросът кой му е подхвърлил тази „стръв”. Но след като сам се обявява за привърженик на „едностранчивия антикомунизъм”, всичко отива на мястото си.
И каква я е забъркал в своя „научен” опус историкът-„еретик”, както го е разхвалил белгийският професор Раймонд Детрез? След като разгромява на бърза ръка непоследователната позиция на бившата БКП и „предателството” на Георги Димитров по македонския въпрос (отдавна изтъркана тема!) Ч. Маринов се захваща с… „Живковисткия национализъм”. На близо 200 страници той „изследва” неговите превъплъщения. По-точно - манипулира факти, имена и събития, за да ги вкара в своята политическа матрица. Така, след като обявява Живков за „генерален секретар” на БКП от 1956 г., което е неточно и невярно (с.62) и установява, че в началото на 60-те години на 20 век в България бил „цялостно реабилитиран традиционният български национализъм спрямо Македония” (с.70), Маринов взаимства клишета и фалшификации на скопската пропаганда. Т.нар. честване на Климент Охридски през 1965 г. у нас, според него, „имало жесток националистически характер” (с. 79). През 1979 г. „София била българизирала гроба на св. Кирил в Рим” (с. 114). В издадения през 1968 г. сборник на БАН „Македония. Сборник документи и материали” имало „дълъг списък от личности, които били присвоени от югославска Македония” (с. 116) Докато творчеството на Димитър Талев било „в услуга на държавно-партийната пропаганда”. (с. 146)
Интересна е „оценката” на Ч. Маринов за титовистката и българската позиция към Македония по време на тоталитаризма. Така „югославската позиция била поставена върху модерността на нацията, с… езика на човешките права”, докато българската била „популистка, с есенциалистически (т.е. схоластични) възгледи” (с. 104).
По-любопитното е, че в „модерния” опус на Маринов няма нито ред за това как след 1944 г. в титова Югославия е била конструирана с насилие и брутална пропаганда т.нар. македонска нация. Единственото „свидетелство” за този период е едно изречение на покойния скопски академик Иван Катарджиев, според когото „за хомогенизиране на македонското национално чувство били прилагани репресивни методи” (с. 39)
Още по-любопитно е, че Маринов в своето съчинение едва ли не през ред се занимава с т.нар. „македонско малцинство” у нас. Негова болезнена грижа е легализацията на незаконните ОМО-вски организации. Чрез манипулативни анализи върху преброяванията в Пиринския край иска на всяка цена да открие по възможност повече „етнически македонци” в България. При това всеки път той си служи с „модерната” неолиберална „методология”. Като цитира погрешно мантрата на Бжежински, че „национализмът е последно убежище на комунизма” и я приписва на Адам Михник, Ч. Маринов прави свой научен „принос”, обявявайки го за „природна среда” на комунизма. Добре, но защо все пак Живков е представен като най-големия теоретик на класическия буржоазен шовинизъм? Така много лесно се оказва, че Бойко Борисов е изплагиатствал „Живковисткия национализъм”, а Стево Пендаровски го е използвал, за да анатемоса „българския шовинизъм”. Майтап бе, Уили!
Но и това не е всичко. През 2013 г. Ч. Маринов публикува в сборника „Преплетените истории на Балканите” т. 1, своята студия „В защита на родната реч: стандартизирането на македонския език и българо-македонските лингвистични полемики”, (с. 418-483). Още от заглавието възниква въпросът: В защита на чия родна реч ще пледира авторът? След като прави исторически преглед на десетки публикации „за” и „против” т.нар. македонски език, Маринов отстоява тезата, че от края на 19 век той вече е… „отделен славянски език”. Още оттогава е съществувала „специфична езикова традиция”. По-късно, дори Югославското кралство след 20-те и 30-те години на XX век, било „толерирало” македонския като… „южносръбски диалект”. Вече след 1944 г. била осъществена т.нар. „кодификация”, подир която бил утвърден стандартизираният македонски език. А днес „поне за специалистите било ясно, че македонският не е диалект”. Социолингвистичните критерии доказвали абсурдността на българското твърдение, че той е „писмено-регионална норма на българския език”. Странно е как докторът по история и философия е станал специалист-езиковед?...
В статията си „Прочута Македонийо, земьо на Александър” (2017) Маринов пък внушава, че македонците се били идентифицирали като такива в резултат на „българската пропаганда”, която била преследвала „иредентистки цели”.
Друг, не по-различен случай, по начин на „научно” изразяване, е неговото идейно другарче и възпитаник на Соросовия централно-европейски университет в Будапеща г-н Стефан Дечев. Той също така повтаря в упоение неолибералните мантри на своите идейни попечители от Запад и настървено брани светая светих на скопския македонизъм. Дечев е залял със своите халтураджийски писания едва ли не всички нашенски и македонски медии. В тях той безогледно оплюва българските учени-„динозаври”. Самият той не бил езиковед, но редно било да признаем македонския „язик”. Да се оставела историята, но на… „правилните” историци. Даже за Коминтерна нещата не били съвсем така, както ги представяли някои учени глави у нас. Кое не е така, след като от 1922 г. ВМРО е подложена на постоянен натиск от Коминтерна, включително с подписването на т.нар. Майски манифест през 1924 г., където вече е „измислен” т.нар. „македонски народ”, а през 1925 г. е учредена болшевишката ВМРО (обединена), която е инициатор на Резолюцията на Коминтерна от 1934 г. Историята ни с Македония не била обща, а „споделена” - твърди Дечев, позовавайки се на небезизвестната македонистка мантра. И още - Кирил и Методий „зорлем” били определяни като български просветители и т.н., и т.н. Това са само част от папагалските каканижения на нашенския запален македонист.
Хорът на виртуалните влъхви
В края на януари т.г. соросовият интернет-портал „Маргиналия” организира виртуална дискусия „Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие”, с участието на нашенски и чужди (основно неолиберални) „капацитети” по щекотливата тема. Сред тях особено изразително се откроиха със своите „модерни” папагалщини т.нар. „софийски македонисти”, по-точно: антибългарски безродници и глобалисти.
Александър Кьосев с интернационално опиянение наблегна върху… „мултиперспективния идеал” и „мултиперспективното четене на историята”. По-важна била „прекъснатостта от приемствеността” при този прочит. Кьосев имал македонско потекло, но страшно много се дразнел, когато чуел думите „българщина” и „корени”. Единствено правилен и истински бил „мултиподходът” към историята, който той бил наследил от македонското си потекло.
Преминалият на нова хранилка във Виенския институт за хуманитарни науки Димитър Бечев, след като установи, че „България не е наясно какво иска от Македония”, запита защо Бойко Борисов не е обуздал т.нар. патриоти и не е оставил „вратичка на Зоран Заев”. И още - каква била тази претенция за някакъв си говор на омразата от Скопие, което било някакво неясно и „обтекаемо понятие”?...
Върхът на неолибералните изстъпления обаче беше „откритието” на бившия съветник на президента Жельо Желев по етническите въпроси и специалист по „изобретяването” на помашки етнос Михаил Иванов, според когото в България имало „етнонационализъм”, който се отразявал върху официалната позиция на страната ни към Северна Македония.
Кипи „модерен” труд
И се получава нещо доста странно. Като български историк и възпитаник на парижкото Ecole des Hautes… Чавдар Маринов еднакво успешно повтаря либералните мантри на своите западни настойници и националистическите клишета на върлите македонисти от Скопие. Еднакво добре припява по французки, че и по… „македонцки” банално известните догми на неолиберализма и македонизма.
Неговият съмишленик Стефан Дечев, като върл приятел на скопските македонисти и спец по кулинарните специалитети, и по върлите нашенски питиета, продължава неуморно да сипе меродия във всяка политическа манджа и да дава безплатни съвети на нашенските политици по казуса Македония.
Вече за внушителната кохорта от неолиберални спецове и експерти по македонската тема и т.нар. „мултикултурализъм” да не говорим. Но се получава нещо странно, ако ли не конфузно. Една огромна върволица от нашенски историци и лингвисти, политолози и какви ли не още, повтарят като папагали идеологическите мантри на Соросовите университети и колежи, раздават наляво и надясно „компетентни” съвети на нашенските управници и политици. Ако решим да разберем кои са тези люде, сигурно ще ни се завие свят, след като узнаем що народ се труди … срещу България. Ето все пак имената на някои от тях: Ивайло Дичев, Албена Хранова, Красен Станчев, Деян Кюранов, Евгения Иванова, Александър Везенков, Даниел Смилов, Антоний Тодоров…
* * *
А сега, уважаеми дами и господа, другарки и другари, както би казал проф. Л. Георгиев, да си представим, че не сме в дискусионна или конферентна зала, нито във виртуалното пространство на „Маргиналия”, а на най-голямата жива изложба на екзотични папагали. Да речем: какаду, жако, ара джулс, еклектус и т.н. И докато се разхождате, а всички красиви, умни и интелигентни птици запеят едновременно, какво чувате? Песен? Айде, стига!
Прочетох книгата на Чавдар Добрев – “Под сянката на преустройството”, с голямо внимание. Тя ми допадна, защото в нея открих много допирни точки с моята ценностна система, с моя мироглед. Вглеждах се във всеки ред и се мъчех да разчета шифъра на житейския път на автора. Накрая реших, че не мога да мълча и написах това, което мисля и, което, струва ми се, би било откровение и за много други наши съвременници, както бе и за мен срещата ми с тази книга. Най-напред трябва да подчертая, че я възприех като един честен и обективен разговор, „без маска и без грим“, на автора, със себе си, и за отминалото време. Допадна ми разкрепостеното мислене на Чавдар Добрев, обръщането му към човека, нетърпимостта му към догматизма и сектанщината. На стр. 46 той е записал своето верую и критериите, които ще следва:“не монумента, а човека, който е раним, с неоткрити пластове на личните му драми”. Самокритична е преценката му към преживяното. Еволюцията в жизнения му път и непокътната му убеденост в социализма, както и необходимостта от обновлението му в бъдещите хоризонти на неговото развитие. Книгата е ретроспективен разказ за житейското помъдряване на автора и неговото професионално израстване. Сполучил е. Поздравявам го!
Впечатлен съм, че в оценките за преживяното, Чавдар Добрев, не е краен, няма изсилвания и най-вече запазва позитивния и толерантен тон на своите размишления. Анализът му е обективен и хладнокръвен. Бих отличил факта, че остро се противопоставя на унификацията, наслоила се в обществено-политическото ни битие по времето на т.нар. реален социализъм. Той не скрива отвращението си от превръщането на марксизма в талмуд, възмущава го „уродливото цитатничество на „Марксталмудизма“. Тази позиция много ми допадна, защото разсъблича до голо едно от най-характерните злокачествени образувания в социалистическия ни идеал.
Ще отбележа, че съм впечатлен от умението на автора, сполучливо да портретува театралните и културните творци. Отделил е и внимание на знакови политици. Това потвърждава таланта и извисеността на неговия професионализъм.
Без да съм изчерпателен ще се спра на някои моменти от неговото политическо верую, отразено в книгата му „Под сянката на преустройството“.
Русофилските чувства на Чавдар Добрев не са никаква тайна, особено след задълбочената им разработка в том Първи и Втори на “Руската Идея”. Такава широта на познанието за това напълно естествено и непринудено чувство в българската душевност не съм срещал при други автори. Но и в новата му книга още по-ярко е откроена топлотата на автора към братския руски народ и великата славянска православна държава. На страница 54 той подчертава, че Русия “предопределя Световната Съдба”. И така формулирана тази истина също е откритие на Чавдар Добрев.
Споделям и оценките му за епохата на Сталинизма, за “Хрушчовото размразяване“ и за перестройката на Горбачов. Съгласен съм с оценката му, че „Сталин не е безгрешен и не е полубог“. Не мога обаче да не се съглася с мнението на научния му ръководител в Академията за обществени науки и социално управление при ЦК на КПСС (бившата червена професура), професор Борис Рюриков, че „Сталиновата епоха не бива безогледно да се отрича“. Според мен, недопустимо е, както от историческа гледна точка, така и в чисто морален план, да се зачеркват големите заслуги на Йосиф Висарионович в изграждането на СССР, в извеждането на държавата до втора по мощ икономика в света, след САЩ. Още повече, че всичко това бе постигнато в условията на непрестанно обсадно положение със силите на целия капиталистически свят. Дори непримиримият антикомунист Уилсън Чърчил признава, че “голямо щастие за Русия бе, в ония тежки изпитания, тя да бъде ръководена от гениалния и непоколебим пълководец – Йосиф Висарионович Сталин. Той беше изтъкната личност, - пише антикомунистът Чърчил, - импонираща на нашето жестоко време, през периода, в който протичаше неговият живот. Сталин бе човек, с необикновена енергия, ерудиция и несломима сила, рязък, твърд, безпощаден, както в работата, така и в разговорите, на които аз, школуваният в Английския Парламент политик, не можех да противопоставя нищо. (...) Неговото влияние върху хората бе неотразимо (...) Той пое Русия от ралото, а я остави с атомно оръжие.”*
Не бива, според мен, да бъдат омаловажавани и премълчавани заслугите му за победите на Съветските народи над фашистка Германия. На това изкривяване на историята, на нейното грубо фалшифициране дължим и много от причините за обезсилване на социалистическия идеал.
Неслучайно руският дисидент и учен Владимир Зиновиев, сам непримирим критик на съветската действителност, определя като най-видни исторически личности трима руски държавници: Иван Грозни, Петър Първи и Сталин. Заключението, което прави писателят Владимир Карпов за Сталин в споменатата книга “Генералиссимус”, е: “Да, имало е култ към личността, но и личност е имало”.
Напълно съм съгласен със свидетелството на автора, че “отношението на обикновените руснаци към Хрушчов е насмешливо, снизходително, ..... че той е разгащен примитив, по провинциално, арогантен, и пр., и пр.”. И се налага отново да цитирам Чърчил, но този път вече за Хрушчов: „За мое съжаление, сега има човек, който направи хиляди по-големи загуби на Съветската страна, от мен. Този човек е Хрушчов. Нека му ръкопляскаме“.
За съжаление, след смъртта на Сталин, партията на болшевиките не случи с водач. Деградацията, началото на която сложи Хрушчов, бе така стремителна, че съвсем естествено завърши катастрофално с погиването на КПСС и на самата съветска държава при Горбачов.
Много са неговите грехове към социалистическата общност. И на много места в книгата на Чавдар Добрев това прозира дори и зад първоначалната му симпатия към идеите на перестройката. Защото едва ли някой ще отрече, че с ликвидирането на Съвета за икономическа взаимопомощ страните от социалистическия лагер бяха лишени от най-здравата взаимовръзка помежду си. С разпускането на Варшавския договор пък бе създадена онази обстановка, която ги направи беззащитни. Горбачов и кликата му не положиха дори елементарни усилия бъдещето на човечеството да бъде подсигурено с договор за разпускането на НАТО. Социалистическият лагер просто бе подло предаден. Чавдар Добрев макар да не назовава директно Горбачов като исторически негодник и предател на всички народи за всички времена, честно осмисля катастрофата като резултат от неговия „принос“ .
Авторът осъзнава необходимостта от реформи в социалистическото ни развитие. Приема решението на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП – 1989 г., като правилна посока в защита на социалистическия строй у нас. Оказа се, че както той, така и всички ние, които сме съвременници на тези събития, горчиво сме се излъгали.
На партийния връх се изкачиха Горбачови послушници, воглаве с Петър Младенов и Андрей Луканов, които откъснаха преименуваната вече БКП от нейната идеология, обезоръжиха я и я тикнаха по нанадолнището към пропастта, по хлъзгавия път на социалреформизма. Партията беше омаломощена, като доказан защитник на хората на наемния труд. И неслучайно цялото българско общество бе напълно съкрушено от натрапената му безпътица. Чавдар Добрев с горчивина констатира, че и днес партията продължава по този път. “Тя е на болнично легло, лекувана от псевдо лекари, чиито професионализъм, воля и интелект, са на съмнително равнище”, пише авторът.
Навярно много хора днес споделят мнението му, че „бащите на преустройството ще са толкова двулични и жестоки”. Случаят с отстраняването от власт на Тодор Живков е показателен. На Ноемврийския пленум, те му благодариха за неговите заслуги в изграждане на социализма в България, но още на следващия ден започна кампанията за неговото сатанизиране и, за да бъде падението пълно, той бе арестуван, разследван и съден като криминален престъпник. По поръчение на Андрей Луканов бяха съчинени най-чудовищни лъжи. Това беше един позорен процес, който напълно обезсили партията. И тя бе опозорена.
Друг голям грях на след десетоноемврийската върхушка на БСП е, че застави партията сама да самоотрича заслугите си в изграждането на България. И Чавдар Добрев заключава: “БСП панически, отстъпваше, разширяваше територията за политически действия на Съюза на Демократичните сили”. Това беше формено самоубийство и то начена със силно преувеличаване на извращенията на нейните ръководни кадри. Разрази се буквално братоубийствена кадрова война. Списъкът на греховете, в която не може да бъде изчерпан.
Особено място в новата книга на Чавдар Добрев, е отделено за Жан Виденов и управлението на Демократичната левица. Жан е определен като изграден критик на перестроечната практика и идеология и ще остане в националната ни история.
Твърде интересни и будещи размисъл са онези пасажи в книгата, които осветяват събитията около 10 януари и 4 февруари – погромът на Народното събрание и последвалото връщане на мандата за второ правителство на Демократичната левица. Чавдар Добрев е пряк участник в този своеобразен водораздел в живота на БСП и затова са от първостепенна важност неговите наблюдения за обществените настроения и поведението на главните действащи лица в БСП тогава – Георги Първанов и Николай Добрев.
В заключение бих добавил, че и тази книга на Чавдар Добрев е принос към очакванията на всички членове на БСП и нейните симпатизанти за един оздравителен процес, за възраждане и възмогване на партията, особено в светлината на последните избори.
На Чавдар, този неуморим летописец на днешните смутни времена, желая все така талантливото му перо да бъде потопено в мастилото на трудния днешен и утрешен ден на България.
|
На Бача Кира Петрович разказвали отпосле някои си всемирни пътешественици бебровци, които замръкнали нея нощ в Павликенето, че агите и техните горделиви ханъмки не затворили очи. Всичките здрави мъже се натъкнали с желязо, обикаляли цялата нощ покрай селото, а белобрадите мюсюлмани заседавали в помещението на джамията. Кадъните и дечурлигата се събрали в няколко къщи и не млъкнали, дордето се пукне зората. Нашите бебровчани осъмнали така също благополучно, без да се побутне един косъм от главите им. На всеки час стражата дохождала, та ги заобикаляла, повечето от друга точка зрение, и след като ги насърчавала с по едно „не бойте се, чорбаджилар”, заминувала си. Та и другояче не би било възможно. С бебровчани не бива шега! Който не е ходил в Беброво, славния тоя център на знаменития Тузлук, който не се е срещал поне в странство с многоглаголившите тия мъже, той не е в състояние да си състави никакво понятие за тях. Като е думата за бебровчани, то нека ми бъде позволено на две минути да изкажа няколко благи думи за тяхна милост, които са играли твърде важна рол и в нашето възраждание, защото както от Елена, така и от Беброво са излезли най-много учители.
Повечето бебровчани са лешпер хора и кърджии (които ходят повън). Ако катърите на станимакалийските лангери пият вода в разстояние на един месец и от Дунава, и от Янтра, Осъма, Росица, Черния Лом, Луда Камчия и пр., и пр., то и нашите бебровчани не остават по-долу. Добруджа, Делиорман, Тузлукът, Герлово, Карнобатско поле, Дервиш Иван-Балканъ, Хакисилъкът и пр., са част от тяхната епархия. Ако станимакалиите пътуват само по българските села, по големите пътища, дето има беклеми (варди), ханища и други удобства за съобщения и безопансот, то бебровчани в тоя случай стоят по-горе, на тях принадлежи палмата на първенството в отношение на рискуванието. Мястото, наречено Балканската яка, гдето тече Лудата Камчия, към Чалъкавак боаза, Карнобатска кааза, е населено с такива свирепи амуджи (така се наричат тамошните турци; някои ги казват още слепите), които не са преклонили глава ни пред едновремешните войводи-спахии, ни пред всесилните местни султани (върбишки, сигменски, куркадженски, пъндъклийски и пр.), ни пред стамболския низам, ни пък пред румелийското правителство. В техните горски колиби не само че не е стъпял кракът на някой пътешественик с диплома, но едва ли е можал да ги нагази и конашкото заптие от страх да не би да стане жертва на техните дебели шишенета.
Но за бебровските алъш-вериши сухият тоя океан е бил до колене. Не само че те са можели да продават безпрепятствено по тия места своята суха пастърмица, сапунеца и оцета, но са били и приемани даже с известно гостолюбие. Щом практичният бебровчанин се подаде в селото, ето че децата се събрали около му да го дърпат за потурите, а той плува изпомежду им. Невлязъл още в селото, и вика колкото му е силата: „Хъ оцет, хъ! Хубав и кескин: котките кихат, отгдето премина!” – и пр. А пък рибицата, която той купил на оряховския пазар и която заприличала на замръзнали трески, никак не му пречи да се провикне, че „жива, мърдала из чувалите му”.
Всички тия смешни окачествувания привличат по плетищата и забулените кадъни, които започват да се разговарят с нашия бебровчанин, който е за тях единственото странно лице, дошло по-издалеч. С един кон стокица, която изцяло чини не повече от стотина-двеста гроша, практическият човек обикаля цяла Източна България и четири месеца не може да свърши изпродаванието й. Вещи хора разказват, че буренцата с оцета били разпределени навътре като машина. По няколко чепа има на едно буренце, от които текат различни сортове от оцета, т.е. един същински, други по-долен, а трети само червена вода. Според лицето и стоката се продава. Ако купувачът е някой зъбест ага, то разбира се, че първият чеп ще да се пусне, защото в противен случай ще играе свети Никола; а ако е някоя стара баба или ковачът циганин, то от другите сортове. Така също се продава и другата стока. На коя виси кожен тъгарчук, в който се намират няколко малки кантарчета, топузчетата на които едва ли достигат величината на една обикновена ябълка. Значението на тия кантарчета е такова, щото те могат да направят половин ока сапун – три четвърти драма и т.н.
Когато бебровският търговец, както ги наричат обикновено турците, кондиса на общата одая, стовари своите бурета и чувалчета и си върже коня, то селските аги, на които той знае имената, не закъсняват да дойдат при него, първо – да можат да си пазарят нещо по-евтино; второ – да го подразнят с неговото християнство, а особено, че младите булки ходели да си откупуват греховете при поповете (изповеданието), да го поразпитат нещо за хода на общата политика и пр. На всички тия въпроси те ще намерят удовлетворителен отговор, много по-прям, отколкото политическия отдел на кой и да е вестник.
- Да не би да носиш в буретата си ракия или да си ял свиня? – питат най-напред агите и се заканват на госта си. – Кожата ти одираме в такъв случай – прибавят те.
- Да ме простите, алар; макар и да нося калпак на главата си, но почитам мюсюлманството не по-малко от вас – отговаря той, а после се захваща вече разискванието на политиката.
- Скоро трябва да се стягаме за мухарабе – казва той важно и изпуща една въздишка, за да привлече по-голямо внимание от страна на простодушните турци, които го зяпат в устата.
- Дай боже! С кого ще имаме бой бе, Иване? – питат любопитните.
Слушайте сега берберовска дипломация.
- Известно ви е, алар, че на нашия падишах-баща, който е единственият в света с титла падишах, а другите са само кральове, за да засвидетелствува своето могъщество, наредил е, щото всяка година поменатите седем кральове да му изпращат за харема по едно момиче освен другите подарки – говори Иван, като че чете по книга. – Не щете ли, че тая година един от тия крале, а именно ингилишкият, отказал тая година да прати свое момиче.
- Бре! Че как е посмял пезевенгинът? – извикват в един глас всичките присъствующи с национална гордост.
- Ето в що се състои работата – подкача Иван. – Наместо друго какво и да е момиче падишахът ни баща е поискал самата ингилишка царица за харема си, а тя се противи. „Или кралицата, или петнадесет гемии с чисто злато” – казал падишахът и обърнал топовете.
Иван пусне мухата, па замълчи вече и оставя време да разсъждават агите за могуществото на султана на тоя или оня свят.
- Има и друга новина – подкача той. – Слушали сте вие за големия топ, който се намира в Чанаккале и който е останал х-е-е, от джин евис (т.е. от времето на генуезците). Една заран в петък караулът съгледал, че поменатият топ плаче бангър-бангър, като дете. Известил той за това страшно чудо на коласъ, а тоя последният го изгонил, че говорел уж глупости. Отива при ходжата, и той направя същото, а топът плаче ли плаче. Най-после работата станала явна – потреперала от страх цялата казарма. Три деня и три нощи правили молба и ходжата не преставал да вика на джамията, а сълзите на топа не арнисват. Изпратили хабер до в Стамбол и по други места, събрали се множество улими, паши и дервиши, а топът следва да пролива сълзи. Започнали да го питат що му е зорът. „Да не се е разсърдил аллахът и неговият пророк, загдето мюсюлманите започнаха да пият ракия и да не държат рамазана?” – питали едни. „Да не сме прегрешили, загдето облякохме панталони и дадохме на сърбите калетата?” – питат втори, а сълзите стават още по-изобилни, никакъв отговор няма. Най-после пристигнала една жена вдовица, родом из Измир, която била ходила девет пъти на хаджилък и която била праведна мюсюлманка. „Да не искаш да правиш бой с московците?” – попитала тая праведна жена. От един път сълзите на топа секнали и той сам потръгнал към северна страна, т.е. накъдето живей московецът. И така, вие виждате, че с двама кральове има да се бие султанът – потвърдява от себе си умният бебровчанин; а агите гледат в лицето му ако не свой приятел нацяло, то един добър гяурджик, когото са длъжни да защищават.
Ето защо нарядко има гроб от бебровчанин 1, ето защо те са пътували безопасно и в най-кьоравите места на Турската империя. Най-опасни конкуренти на бебровчани са били върбишките терзии и джумалийските базиргени, които така също са всемирни по турския свят, а освен това знаят и по-добре турския език, па в лъжите не падат по-долу!
Бебровчани са се месили още и в по-големи работи, които по своето естество нищо общо нямаха с техните оцетени бурета. Така например съдбите на еленския мюдюрин и на търновския кадия много пъти са се решавали под върбите, що са на края на славното някога Беброво. Когато дохождал нов кадия, то бебровчани горели от любопитство да се научат като колко пари струва неговата бяла чалма. Казах, морето за тия хора е до коляно. Изпращат двама души свои съотечественици, които се явяват пред новия кадия, уж че имат някоя давия помежду си, а всъщност само да им се представи възможност да оценят чалмата му. Кадията, който ни най-малко подозрява в що се състои работата, започва да излага своето учение, а двамата депутати гълтат ли гълтат всяка негова дума.
После два деня вече в цяло Беброво знаят с какъв човек ще да имат работа. По тоя начин е можало да проживей Беброво в турско време, заобиколено отвсякъде с турски села. Който иска да изучи турците добре, то нека вземе пред себе си някой бебровчанин, па да слуша само. Трябва да ви кажа и това, че бебровчани не са лишени от славни мъже, от своя селска гордост (те никой път не казват на Беброво село, а градец, напук на еленските ефендета). Тая тяхна гордост са Молловците, които са една от най-големите и прочутите фамилии в селото им и според тях най-учените. Никой бебровчанин няма да ви заговори така просто, дордето не смеси в разговора си различни пословици, поговорки, нещо от св. писание и пр.
Източник: Захари Стоянов, Съчинения. Том първи. „Биографии. Четите в България”. София, Изд. „Български писател”, 1983 г., второ издание
Навършиха се 170 години от рождението на великия Летописец на българските въстания Захарий Стоянов – безподобен полемист, памфлетист, гениален историограф, автор на най-вълнуващите биографии на Христо Ботьов, Васил Левски и Любен Каравелов. Автор на хиляди публикации в основни европейски вестници и списания, писани в края на XIX век, които и досега не са загубили своята изключителна актуалност.
Всеки народ трябва да има такава фигура, ако не иска неговата история да бъде бедна. Но не всеки народ може да постигне такова мощно, внезапно и ярко излъчване на народностния дух, такава завладяваща манифестация на националния гений като Захарий Стоянов. В него сякаш отекват последните трусове на Възраждането ни, достигнало своя апогей в лицето на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев. В натурата му е заложена неукротима вътрешна енергия, чиито ослепителни фойерверки в продължение само на едно десетилетие даряват българския народ с най-вдъхновения летописец на неговите национални въстания, с безподобния публицист и обществен деятел, допринесъл с нажежения си вестник “Борба” най-много за Съединението през 1885 г.
Съвършено прав е Стоян Заимов, когато отбелязва за “Записките” на Захарий Стоянов, че те колкото повече стареят, толкова по-скъпи стават за “грядущите български поколения”. Днес, повече от век след неговата нелепа смърт, виждаме колко пророчески се оказват тези думи. И ако Мигел де Унамуно пише, че “Дон Кихот” трябва да стане библия за испанския народ, с не по-малка увереност и ние бихме могли да кажем същото за “Записки по българските въстания”. Защото те са истинската библия на българския народ, запечатали неповторимия миг на народностното пробуждане, умопомрачителния възторг от рождението на неговата свобода.
В българската история Захарий Стоянов е личност сложна и невместваща се в представите на догматичната нагласа, жизненият му път познава извисявания и завои, той е остро конфликтен и противоречив. Но колко от големите ни личности не са били изтъкани от противоречия? И после, има нещо, което стои над всички зигзаги и криволичения в неговата дейност. Това е огромната му любов към Отечеството, любов неистова и неудържима. На нея е подчинено цялото му същество, на нея е отдаден целият му живот.
Във всеки ред от неговата публицистика диша тая любов. Още от началото на своята журналистическа дейност той вижда своето призвание в борбата срещу самоподценяването и отсъствието на национално достойнство у българина. Всеобщото разочарование и покрусата, завладели народа ни след Берлинския конгрес, отекват болезнено в душата му. Националната трагедия с разпокъсването на Отечеството и отделянето извън пределите му на Източна Румелия и изтерзаната Македония – тая изконна българска твърд, пронизва сърцето му. И възмутен от липсата на национално самосъзнание у някои българи, Захарий Стоянов ще пише: “Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек”.
Разбира се, у него няма да открием и следа от униние и апатия. Настаналото време на пазарлък с националните ценности и светини само разпалва неговия гняв. Той не се уморява да издава вестници, в които воюва за обединението на Родината и против безродните продажници и “политическите чапкъни”, както ги нарича в спокойно състояние на духа. Просто е невероятна неговата работоспособност – от 1880 г. до своята преждевременна смърт през 1889 г. той редактира или сътрудничи в десетки вестници, между които е достатъчно да споменем само списвания почти изключително от него “Борба”, освен това “Самозащита”, “Независимост”, “Свобода” (началните броеве, 1886–1887), чийто облик безспорно се определя от неповторимото му перо. През тоя период той издава алегорията си за Александър Батенберг – “Искендер бей” (1882), която веднага е инкриминирана от властта; “Васил Левски” (1883); първия том на “Записки по българските въстания” (1884); “Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885); “Любен Каравелов и неговите клеветници” (1885); “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата” (1885); “Заробването на Гавраил паша” (1885); “Коронованите нихилисти в България” (1886); втория том на “Записките” (1887); “Христо Ботйов. Опит за биография” (1888); “Българският Кавур” и т.н. И цялата тази трескава публицистична дейност той подчинява на една цел – възраждане на българското национално самосъзнание и обединение на разпокъсаното Отечество.
Захарий Стоянов осъзнава изключителното значение на това, току-що освободената от турско робство българска нация да има своите нравствени икони и духовни водачи. Ето защо с такава любов, пиетет и възторг той портретува образите на някои от най-ярките български националреволюционери. В очерците и историко-биографическите бележки, посветени на тези светли имена, той рисува така нужните за националното самочувствие и самосъзнание нравствени икони, които ще бъдат пример и ориентир за бъдещите български поколения.
Неслучайно подобни мотиви и патос движат по-късно и Иван Вазов към написването на неговата “Епопея на забравените”. Впрочем върховите постижения в българската литература след Освобождението се определят именно по отношението на авторите към заветите на националреволюционерите. Драстичен става контрастът между чистия, почти ангелически извисен облик на поборниците, загинали за свята кауза (да си спомним свещеното “чиста и свята Република” на Васил Левски), и следосвобожденската действителност, в която тези личности набързо са забравени, а единствен бог стават успехът, парата, гечинмекът.
Подобно на Ботевата и Каравеловата публицистика, и сътвореното от Захарий Стоянов е пропито от неизтощимата любов към обикновения народ, тоя народ, в който той вижда истинското въплъщение на националната чест и достойнство: “Аз не пиша за учени и кабинетни знаменитости; когато приближа перото до хартията, не се размислям най-напред дали тая или оная фраза, факт и изражение от написаното ми ще се хареса на височеството, на преосвещенството или пък на негово благородие. Моето перо няма нищо общо ни с техния чай, ни с ордените, нито пък се придържам към формите на различни авторитети. Аз пиша за ония презрени същества, които със своята простота направиха да прогърми името българин и по четиритях страни на света…”.
В преклонението пред тия “презрени същества” и във връщането към героичното минало на българите, неспокойният дух на Захарий Стоянов търси противодействие срещу нравствената развратеност и продажничество на обществото, в което живее, общество, поругало великите народни идеали, завещани от титаните на националното Възраждане – Раковски, Левски, Каравелов, Ботев.
Главната причина за страданията на българския народ и за демагогските игри на политическите спекуланти Захарий Стоянов вижда в разкъсването на страната ни от Берлинския конгрес. Той много добре разбира сложното положение, в което е поставена младата държава, но не е в характера му да се примирява с обстоятелствата. По-скоро е склонен да промени тези обстоятелства. И наистина в известен смисъл ги променя. Неговият вестник “Борба” (28.V.– 4.IХ.1885), от който Димитър Благоев се възхищава, със своите петнайсет броя извършва за “святото дело на Съединението” толкова, колкото никой може би не е направил.
Разбира се, съединението на Княжество България и Източна Румелия за Захарий Стоянов е само първата крачка към националното обединение. Той нито за миг не забравя своите поробени братя от Македония. Стотици пъти перото му се връща към тоя болен проблем. В статията си “Трябва ли да въстане Македония”, публикувана в “Борба”, той пише: “Прочее, наша свята длъжност е… да обадим най-после и на братята си от злочеста Македония, които простират ръка към нас, свободните, трябва ли те да очакват от нас нещо, достатъчно ли е да им се проводят двама владици, които да им четат “Отче наш” на български, или пък да намажат своя нож, острието на който да лъсне под лъчите на петровденското слънце?”.
И по-нататък, когато говори за броженията в Македония и за необходимостта българите да се притекат на помощ на своите съотечественици, отбелязва: “Но всеки малко-много искрен човек, който туря по-горе съдбата на общото добро, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще да се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация; че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който – за голяма жалост – лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Ивана, но на безбожните дипломати”.
Възмутен от комбинациите на “безбожните дипломати”, разделили брат от брата и дете от майка, от безкрайните им мъдрувания в европейските парламенти, Захарий Стоянов се обръща към един от тях: “Ние бяхме задали на тоя благороден мъж такъв един прост пример: ако негови съотечественици, братя по кръв и вяра, се колеха и угнетяваха, ако местожителството на тия нещастници беше зад един планински връх, то щеше ли той да съветва, че не е време още да им се помогне? Ние сме уверени, че той сам би грабнал пушката и би полетял още на минутата”.
Само в националното обединение З. Стоянов съзира възможността за възвръщане на народа към своя естествен и нормален живот. А дотолкова само страдания и злочестия ще се сипят върху него, защото истинските му жизнени сили ще бъдат оковани. В друга статия, поместена пак в “Борба”, той с горест пише: “Нека някой от европейските дипломати посети трите Българии – Княжеството, Тракия и Македония, – той ще се увери в думите ми”.
Непреходното значение на Захарий-Стояновата публицистика е заключено в неговата способност да отразява живо и пластично процеса на създаване на историята, да запечатва нейното движение, да съхранява неумиращ образа й. Тая публицистика притежава особен ритъм, ритъма на неспокойната и търсеща мисъл, на неукротимата и непрестанно пулсираща емоция. Тя цялата е действие, движение и невъзможност да се ограничи това движение. Тя реагира остро и мигновено на всеки факт от тогавашните обществени отношения. Но бързите рефлексии на тази публицистика се определят преди всичко от изключителния динамичен дух, с който е наситена. След Христо Ботев българската литература не познава толкова емоционално въздействащ полемист като Захарий Стоянов. Наистина ураганното му слово дава основание на Никола Обретенов да възкликне: “А когато пък полемизираше, за да отстоява идеите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше неумолим и безпощаден в стихията си”.
|
