Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„Въздушен Шенген“, или раздвижване на въздуха?

Е-поща Печат PDF

„Въздушен Шенген“, или

раздвижване на въздуха?

Покойният Тодор Ко­лев караше един от своите „иръпшъни“ да направи жега, след което посичаше увере­нието му, че въздухът се на­грява, с думите: „Въздух напра­ви, жега не си, да знайш!“ Нещо подобно се случи с главното оправдание за създаването на „Сглобката“ от неприми­римите дотогава противници ПП-ДБ, ГЕРБ-СДС и ДПС: при­емането на България в Шен­ген до декември 2023 г. и в Ев­розоната през 2025 г. Защото Австрия, една от двете страни - членки на ЕС и Шенген, които са против приемането на Бъл­гария и Румъния, оповести, че ще ги пусне само по въздух до обетованата зона, свобод­на от граничен и митнически контрол. Тоест български­те превозвачи ще продължат да търпят загуби във време и пари, докато камионите им ви­сят с дни по ГКПП с Румъния, Гърция, Република Северна Македония и Сърбия. Да не говорим за проверките, на кои­то ще бъдат подложени по въ­трешните граници на ЕС, след като редица страни възстано­вяват граничния контрол.

Въпреки оптимистични­те и дори войнствени за въ­трешна употреба изявления на премиера Денков, минис­търа на вътрешните работи Калин Стоянов, председате­ля на НС Росен Желязков или „говорещата глава“ Ивайло Мирчев Шенген си остава все тъй далеч, какъвто си беше през 2011 г., когато тогаваш­ният премиер Бойко Борисов уверяваше, че остава само да се баданоса един дувар, и сме скочили в Шенген. „Дим изди­мил се отколе“, с този стих на Пенчо Славейков от „Опакий край“ може да се опише из­бледняването на шенгенския мираж на нашите „евроатлан­тици“ от некоалицията и под­крепящото я ДПС. Ако ПП-та­та начело с Петков, Василев и Денков са вярвали, че точно в техния 9-месечен ротацио­нен мандат България ще про­бие съпротивата на Австрия и Нидерландия, значи са или политически наивници, или политически измамници. За­щото нямат какво да предло­жат на двете страни в замяна на тяхното „да“ за българско­то присъствие в Шенген. На­против, с глупавото намерение да вдигнат транзитните такси по газопровода „Турски поток“ на българска територия риску­ваха и Унгария да ни наложи едно вето за Шенген.

Нашият „башбакан“ при­зна публично, че Орбан го е заплашил с вето на българско­то членство в Шенген, ако пра­вителството му не се откаже от вдигане на въпросните тран­зитни такси по газопровода, който Борисов кръсти „Бал­кански поток“. Не си струва­ло, санким, да рискуваме вли­зането си в Шенген.

Декларациите на Денков, че България няма да приеме допълнителни условия и ще продължи да преговаря, как­то и изявлението на Росен Желязков, че Австрия няма­ла право да действа от името на останалите страни - член­ки на ЕС и Шенген, са просто раздвижване на въздуха. Или казано другояче - вятър. Защото правото на вето в ЕС все още не е отменено и всяка страна може да го използва по всеки въ­прос. Австрия, Нидерландия или Унгария не се управляват от мекушави хора като наши­те шарлатани, които дори по въпроса за преговорите на Ре­публика Северна Македония с ЕС се скриха зад предложение­то на Макрон, вместо твърдо да наложат вето на Скопие за­ради невключването на бъл­гарите като държавотворен народ в Конституцията. Като резултат опозиционната ВМРО- ДПМНЕ осуети всякаква въз­можност за компромис. И като дойде на власт, спокойно може да се позове на визитата на Ки­рил Петков в Скопие по време на неговото управление, когато бе направена срамната отстъп­ка, мотивирана с френското предложение. Този „компро­мис“ с националния авторитет бе подкрепен от ГЕРБ и ДПС.

След унгарския шамар уп­равляващите в София заиз­тъкваха „успеха“, който са по­стигнали с Нидерландия, чий­то премиер Марк Рюте извед­нъж се сети, че България и Румъния са изпълнили кри­териите за Шенген и трябва да бъдат допуснати там. Оба­че Рюте представи решение­то на своето правителство за одобрение от парламента на Нидерландия, а там не се знае какви ветрове ще задухат. Що се отнася до Виена, тя се при­теснява не само от нелегални­те мигранти, които влизат на австрийска територия през България, а и от факта, че сто­тици хиляди български изсел­ници в Турция имат български паспорти, с които ще могат да влизат на територията на Шенген, ако там бъде пусната България. Така че влизането ни в Шенген ще се позабави, независимо от препоръките на ЕК. Но ако гореспоменати­те политически шарлатани не са вярвали в осъществимост­та на шенгенския блян, а само са създавали привидност, че се опитват да го постигнат, значи просто са мамили българския народ и собствените си изби­ратели, отвличайки внима­нието им от други, много по- сериозни проблеми и прова­ли на „Сглобката“. Например от отказа си от борбата с ко­рупцията, реформата на обра­зованието и здравеопазване­то. И най-вече предизвиканата от самите тях финансова и по­литическата нестабилност и непрекъсната загуба на меж­дународен авторитет на Бъл­гария. Корупцията беше оне­винена още със съставянето на кабинета Денков-Габриел, под­крепян от „изпрания“ Бойко Бо­рисов и „размагнитизирания“ Делян Пеевски. И по ирония на съдбата съучастниците в тази далавера се самонарекоха „ев­роатлантическо мнозинство“. От вождовете на това мнозин­ство можем да очакваме всич­ко друго, освен отказ от ста­рите корупционни практики. Все едно да вържете лисица да ви пази курника... Доказа­телство за това е отмяната на концесията на „Лукойл Неф­тохим“ върху пристанището „Росенец“, отмяната от 1 март 2024 г. на дерогацията за вно­са на руски петрол през Черно море, която изпроси от ЕК пра­вителството на Кирил Петков със срок краят на 2024 г. Тази година към предсрочната и не­нужна отмяна на дерогацията се добави политическият натиск върху бургаската рафинерия с цел тя да бъде продадена евти­но на някоя офшорна, близка до съуправляващите ГЕРБ и ДПС. Не става въпрос за обик­новена продажба или за одър­жавяване, а за прилапване на предприятие, което има стра­тегическо значение за нацио­налната икономика и сигур­ността на България.

Още по-нелепи и прозрач­ни са уверенията на управля­ващите, че възнамеряват сери­озно да подобрят действаща­та от 32 години Конституция и изградените въз основа на нея системи на правосъдието и прокуратурата. Написаните на коляно и обсъждани потайно поправки анти-Радев и анти- Гешев, които са критикувани от цялата юридическа общ­ност, Венецианската комисия, Президентството и опозиция­та, страдат от един съществен недостатък. И той е, че съста­вителите им не са предвиди­ли какъв хаос ще настъпи, ако и когато КС реши, че те про­тиворечат на духа и логиката на основния закон. Защото от­хвърлянето им от КС няма авто­матично да възстанови стари­те текстове и поправената Кон­ституция ще заприлича на стъл­ба без половината си стъпала. Тоест некоалиционните парт­ньори в некоалицията, наре­чена „Сглобка“, ще са сътвори­ли една не-конституция, или фейк конституция. Некадър­ността им се доказа от факта, че до последния момент пра­веха ремонт на ремонта на из­готвените от тях поправки, пра­вейки ги все по-абсурдни. Спо­ред предпоследната редакция на „Сглобката“ в Конституция­та ще има един ВСС на съдии­те и един Съвет на прокурори­те, като политическото влия­ние в последния направо ще боде очите. Докато в Съвета на съдиите ще преобладава про­фесионалното присъствие. А с предложението си за премах­ване на институцията „служеб­но правителство“, или свежда­нето на ролята на президента до избора на служебен пре­миер измежду председателя на НС, председателя на КС и управителя на БНБ, се пави­ра пътят към бъдещи дълбоки управленски кризи. По-късно самите автори на тези поправ­ки решиха да разширят кръга от лицата, измежду които пре­зидентът ще трябва да изби­ра служебен премиер. В списъ­ка с потенциални служебни ми­нистър-председатели бяха доба­вени омбудсманът и неговият заместник, председателят на ВКС, подуправителите на БНБ, председателят на Сметната палата и неговите заместни­ци. Какво ще стане, ако никой от горепосочените не приеме да седне на горещия стол за някол­ко месеца? И какво ще стане с оня, който се е съгласил да се жертва, когато изтече преми­ерският му мандат? Пред някое бюро по труда ли ще се нареди? Кой ще ръководи НС, КС, ВКС, Сметната палата или БНБ, до­като техните шефове преми­ерстват служебно? На всичко отгоре промените в Консти­туцията предвиждат НС да не се разпуска до следващи­те предсрочни парламентар­ни избори въпреки неспособ­ността си да излъчи редовно правителство! За да имало пар­ламентарен контрол над слу­жебното правителство. Ще тър­пи ли народът такова НС, кое­то не е успяло да избере редов­но правителство, затънало е в скандали и накрая е било про­гонено с камъни? За поправки­те, свързани с мандата и функ­циите на главния прокурор и на прокуратурата като цяло, да не говорим. Дори при сегашни­те конституционни разпоред­би прокуратурата се превръ­ща в присъдружна структура на управляващите, а какво ли ще стане, ако „ремонтът на ре­монта“ мине през НС?

Оставаше в „подобрена­та“ Конституция да се запи­ше, както предлагаха Соломон Паси и Росен Плевнелиев, че България е член на НАТО и ЕС. За да не би някой „пути­нист“ като Ваня Григорова в качеството си на софийски кмет да промени геостратеги­ческата ориентация на Бъл­гария. Понеже ако Путин взе­мел София, както каканиже­ше Росен Плевнелиев, щял да вземе и България. И това ще го накара да извади старата си партийна книжка и да раз­вее червеното знаме на Орлов мост, както е развял синьото на 10 ноември 1989 г. Дребна под­робност е, че никой тогава не го е видял и не е фотографирал за­къснялата му храброст и сво­бодолюбие. За щастие ГЕРБ се отказаха от глупавата идея на ПП-ДБ за вписването в Консти­туцията на 24 май като офи­циален национален празник вместо 3 март. Но не се обя­виха против преместването и по-точно разрушаването на Паметника на Съветската ар­мия в Борисовата градина. Само Борисов намекна, че е мо­жело да бъде запазен, за да раз­казва на внуците си как бла­годарение на съветската оку­пация е бил установен мрако­бесният режим на ДС и била унищожена „цялата аристо­крация на България“. Този чо­век представа си няма какво е аристокрация! Да не би дядо му да е бил благородник? Или благородници са били хора с фамилии Тъпчилеща, Гешов, Денкоглу, Кудоглу, Чобанов, Домусчиев, Говедаров, Стам­болов, Стамболийски, Филов, Багрянов, Муравиев и Буров?

Що се отнася до проекта за изменение на Конституцията, учудващо е, че никой не е поис­кал в нея да се запише, че Бъл­гария е член на Еврозоната и Шенген. Да не би авторите на поправките да са сметнали, че въпросното ни членство е нещо като „въздушния Шенген“? Тоест, едно раздвижване на въздуха, или просто вятър. И политика­та на „Сглобката“ по този въ­прос е като някакъв уиндсър­финг в Бургаския или Варнен­ския залив.

Но има нещо, което наши­те шмекери отричаха, а то се оказа самата истина: от Ав­стрия поискаха България да прибере обратно преминали­те през нейната Велика Бъл­гарска ограда нелегални миг­ранти от Афганистан, Ирак и Сирия. Въпреки че те, ако са ис­кали да останат у нас, щяха да са го направили. Струва ли си при това условие да се радваме на факта, че Австрия ни пуска в Шенген по въздух? Това на­предък ли е, или регрес? Ако ще се превръщаме в мигрант­ско гето, благодарим ти, Евро­па! Ние не забравяме, че Слън­цето изгрява от Изток, а заляз­ва на Запад. Да не би след като толкова упорито ни европеизи­раха, атлантизираха, уестър­низираха и разкрепостяваха морално с Истанбулската кон­венция и гей парадите по со­фийските сокаци, развраща­вайки ни с всички средства на ЛГБТ империята от САЩ, да залезем заедно с упадащия Запад? Нали, когато Рим е зав­ладян от варварите, на Изток още хиляда години процъф­тява православната христи­янска култура, за която и ние сме допринесли, давайки „на вси славяни книги да четат“!

 

Пазете отрязаната десница! Ще потрябва!

Е-поща Печат PDF

Един достоен българин, поразителен скулптор, безподобен мъж и без­спорен духовен гуру – Александър Дяков, в края на 70-те изготви идеен проект за пространствено преаранжи­ране на композицията „Памет­ник на Съветската Армия“ и го внесе за разглеждане в Комитета за култура и СБХ, ако не се лъжа – в началото 80-те години на ми­налия век.

Този уникален пример за национален дух и вяра, за сме­лост, за творчески интелект и божествена мъдрост ви пред­ставям днес не за да хуля прос­тотията и варварщината на акта по разрушаването Па­метника на Съветската армия. Просто е нужно в това мракобе­сно време да видим „алтерна­тиви“, примери, които говорят сами за себе си и обезглавяват цялата самодейна, тенденциоз­на, самоцелна русофобска по­становка – режисирана с един­ствената цел да „озлоби“ и „про­тивопостави“, да фашизира и раздели обществото, да раз­руши гражданския мир и дъл­говечните отношения между два братски славянски и пра­вославни народи!

Сашо Дяков е син на ре­гент. Баща му е министър на правосъдието и образование­то преди 9.9.1944 г. Това го каз­вам, за да нямат думата разни комунистически орденонос­ци и бандити на новото вре­ме, които се преоблякоха с евро­атлантически доспехи и днес са недостижими - нито от проку­рор, нито от „Магнитски“, нито от Съдбата… (държат се като Алексей Петров – нали от едно „котило“ бяха).

В обосновката на Алексан­дър Дяков за промяна на Па­метника на Съветската армия четем: (Обръщам внимание: При „социализма“ син на цар­ски регент и министър, този „враг на народа“, е допуснат да представи официално проект за реконструкция на Памет­ника на Червената армия!!! Ах, тази ДС…! Направете па­ралели с настоящата демокра­тура..!)

Ние сме православни наро­ди, не може оръжието да е най - отгоре (като основен сим­вол на победата над фашизма „ДА“), но като символ на наши­те взаимоотношения „НЕ“Об­щият символ е Кръстът (Вяра­та).

Това предполага не да се руши едно грандиозно про­изведение на изкуството, а да се преаранжира композицията. Понеже войната (ВСВ) е пре­дизвикала много беди, смърт, омраза, отмъщения и проти­востоене в обществото оръ­жието и страхът е логично (и за руския, и за българския на­род) да се замени с „Божията десница“ на помирението. За­това:

Най-високо да се извися­ва Православният Кръст на Вярата и „Божията десница“, Прошката и Помирението, а фигуралните композиции да се развият в по ниското прос­транство. Тогава „шпагенът“ ще бъде просто инструмент за по­стигане на справедливостта от човека срещу Варварството на Фашизма. В битката на чо­вечеството срещу злото.

Така великият Алексан­дър Дяков създаваше пред­поставки как българите да бъ­дем заедно, без да рушим… За да може един ден, в някое от поколенията напред – да си простим, да се помирим, да живеем достойно и единни да градим Отечеството.

Бях с него в Президент­ството, когато за 80-ата му го­дишнина, бате Сашо получи от президента Плевнелиев ор­ден „Кирил и Методий“ и сим­воличния „Ключ за столицата“ като почетен гражданин на София. Спомням си, по този по­вод безподобният Александър Дяков каза: „…Приемам този орден сякаш „посмъртно“, за­щото аз съм ПОЧТЕН гражда­нин (включително на София) и не зная следва ли днес да при­съствам на този цирк?! Защото тези от миналото поне ми раз­решиха да работя и да реализи­рам няколко мои творби. Тези днес не изпълниха нrкои мой проект… Някое посолство им е казало да ме наградят, друго преди години – да не ме убият. Просто защото съм почтен...“

„Достойният човек знае кое е справедливо, простият знае кое е изгодно… Достой­ният се ръководи от Справед­ливостта, а Простият от Изго­дата.“

Днес, за разлика от време­ната на Конфуций и Алексан­дър Дяков, най-трудно е да се говори за достойнство и поч­теност. Достойни дела. До­стойно поведение. Достоен и почтен живот… Но за Просто­тията – ооо, простотията днес е на почит!!!

Няма как двадесет години да управлява човек като „Бо­рисов“ (най-дълго управлява­щия премиер, носител на ордена „Ломоносов“ за пазител на Па­метника на Съветската армия -23 ноември 2007 г.) и това да не е характеристика за нивото на „електората“…

Няма как човек като „Пе­евски“ да заема министерски постове направо от студент­ската скамейка, да го „награж­дават“ с „Магнитски“, за да стане депутат на ДПС, шеф на ДАНС при Станишев (БСП) и премиер в сянка на „Сглобката“ (ППДБ, ГЕРБ, СДС) и това да не е характеристика за „достойн­ството“ на нацията...

Няма какпосред предиз­викана война между два пра­вославни народа да изнасяш оръжие на единия и да разру­шаваш паметниците и затва­ряш храмовете на другия. Това е недопустимо по законите на дипломацията и е варварство на православен и общочовешки език. А за варварски действия (на която и да е страна) – няма прошка..! (И Захарова хич не се бави да го потвърди.)

Какви трябва да са тези из­роди, които могат да създа­дат на народа си такава „перс­пектива?! При всички положе­ния „недостойни“. Вероятно са изгодни някому тези срам­ни и опасни планове – защото за всеки средностатистически тъпак от колониалния бъл­гарски „елит“ е ясно, че днес се предпоставя българският „Майдан“… За който само пре­ди броени дни на футболната среща „България-Унгария“ пла­тени формации си проведоха „насрочена“ репетиция (ако е по-удачно - ще го наречем тре­нировка). Кой има интерес да отприщи граждански кон­фликт, омраза, фашизъм?! Кой тласка фалшивата „Сглоб­ка“ от абсурдни политиче­ски субекти и познати ни, до болка зависими, жалки и не­достойни хора (ЮДИ) – към това цинично, неонацистко деградиращо обществените отношения поведение?!

...И дали отново колониал­ният ни елит няма да сглоби и предизвика (Православната) Божия десница на Помире­нието – отново да се появи, този път с калашник в ръка?!

Това иска Посолството…! И нито един ПОЧТЕН БЪЛГА­РИН...

ПАЗЕТЕ ОТРЯЗАНАТА РЪКА, ЩЕ ПОТРЯБВА!!!

С НАМИ БОГ!!!

 

СКРАП

Е-поща Печат PDF

Нарязахме на скрап заводите си. Нарязахме на скрап оръжията си. Нарязахме на скрап енергетиката. Нарязахме земята си в „реални граници“. Нарязах­ме икономиката, образованието, културата, здра­веопазването... Нарязахме градовете, селата, българския ет­нос. Всичко на скрап.

Остана Паметникът на Съветската армия. Вината му е, че стърчал прекалено високо над скрапа.

В момента режем на скрап победата над фашизма. Режем на скрап ръката, която я извоюва. Режем на скрап главата на руския и съветски войник. На скрап обезглавеното му тяло. На скрап майката и детето. На скрап Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева. На скрап изкуството. На скрап па­метта.

Накъдето и да се обър­неш - скрап! Докъдето по­гледът ти стига - скрап!

Нарязахме на скрап бъдещето си, защото Ру­сия никога няма да забра­ви този позорен акт. Да, Русия разбира, че българ­ският народ е против по­добно варварство, че то е извършено против воля­та му, но флексът на вам­пирите я улучи право в сърцето. А когато Русия я боли, тя не прощава.

Българският народ е против. А къде впрочем беше този народ? Къде беше двумилионна София? Къде бяха БСП, Ле­вицата, Възраждане, които не си мръднаха пръста за ефек­тивна защита на паметника и едва след като той бе нарязан и безвъзвратно поруган, се разтичаха да търсят несъществу­ващите наредби за демонтажа му? Къде бяха симпатизанти­те на левите и на националните сили в цялата страна? По- малобройни ли са те от гей-дружинката в “правителството” и общината?

Част от народа ли е полицията, която охранява непри­косновеността на поръчителите - вътрешни и външни - на архикощунствения акт? Кога в последните трийсет години шкембестата, тлъстобедра и опростачена българска полиция е застанала на страната на народа? Кога е защитила някаква справедлива народна кауза?

Част от народа ли са евроатлантическите медузи в студи­ата, които пъшкат в оргазъм при гледката на това невижда­но и нечуто - от Средновековието насам - дивачество? Част от народа ли са мисирите в “националните медии”?

Част от народа ли са физическите извършители - работ­ниците с флексовете? Те не си ли дават сметка какво правят? Не разбират ли, че са вкарани в ролята на платени килъри и вината им е равна на тази на поръчителите? Нямат ли пред­става за какво епохално престъпление им плащат?

Нарязахме на скрап достойнството си.

Превърнахме в скрап държавата си.

Шумът от флексовете ще звучи още дълго занапред. Може би векове. Може би завинаги. Защото с обезглавява­нето на съветския войник сатанистите обезглавиха Бълга­рия. И това бе акт не толкова на русофобия, колкото на бъл­гарофобия.

Една свещена граница бе премината. А сега накъде?

Ние всички се чувстваме смазани, изнасилени, с изтръг­нати сърца. Дори и тези, които уж са във възторг от станало­то. Душите ни са нарязани на скрап.

Но едно деяние, дори и толкова отвратително, никога няма еднозначни резултати и не обслужва само плановете на злодеите, които са го замислили и осъществили. Казах, че са ни обезглавили, но може би е тъкмо обратното. Може би това неистово унижение ще повдигне главите ни. Ще ни раз­търси и съживи.Чувствам, че то - вместо да ни раздели - кон­солидира българското общество - нещо, което не успя досега да стори нито една партия, нито една идея, нито един оратор.

Това, с което се разделихме безвъзвратно, е само незна­чителното малцинство от еничари. Знаем имената им - ма­кар че срамът няма име. И дори ако Русия прости - ние, бъл­гарите, няма да простим.

 

Паметникът и присъдата

Е-поща Печат PDF

Демонтажът се извършва по всички правила на со­циалното деструктурира­не и на ултраглобализма. Съпроводен е от тотално медий­но разглобяване на достоверна­та историческа и актуалната по­литологическа картина на света от последните 70 години. Анти­историзмът е водещата отлика с почти консенсусно акламиране на акта на разрушава­не. Активно несъгласните не сме мнозинство. Изпра­вени сме пред един „монументален“ конформизъм. Невидимата армия на конформистите, която по вре­ме на Френската революция се определя като „блато­то“, може да погълне всичко. Генералната свръхцел е изграждане на нова глобална антикартина на случва­щото се в нашия свят днес, предния половин век и за идващите десетилетия.

През Втората световна война Червената армия во­юваше за своята си съветска родина, но и за още ня­колко десетки други държави, част от които предсто­еше да се появят. Затова тази Война не приключи на 9 май 1945 г. Освобождението на света от фашизма и нацизма продължава по един противоречив начин и досега. Днес обаче противникът не е посочен. Също и Съюзниците. Но заплахата избуява.

Битката около Паметника не може да бъде спече­лена на друго поле освен на полето на един нов алтер­глобализъм. В нашия свят се водят много битки. Сви­детели сме на една от тях, които се водят и ще се водят в нашия свят около услужливо наименуваната Княже­ска градина. Днес не се води битка между Изтока и За­пада, както често се казва. Води се война между сили­те, стремящи се към установяването на една световна супервласт, срещу цялото човечество. Проблемът е в опасността от установяване на глобална олигархична власт. Заплашени са девет десети от хората по Земята и техните представи за света. На този фон сравнител­но по-малък е ключовият проблем за историческата победа над държавата и доктрината на Адолф Хитлер.

Нямаше как да не се случи. Българското общество не си даде сметка за могъществото на един „ултра­Гьобелс“. Още преди три десетилетия Столичният об­щински съвет постави под въпрос следвоенния дър­жавноправов ред в Европа. Излезе, че Хитлер не е за­губил Войната. Тия дни парламентарното мнозинство се заяви концептуално като профашистка коалиция, която се проектира в Столичната община. ДПС също. Историята не може да се нареже с флекс. Поругаване­то на най-големия антифашистки паметник не е само „символно насилие“. В България е забранена не само антифашистката символика, антифашисткото изку­ство, но и базисният факт, че Съветският съюз побе­ди във Втората световна война. Оспорва се в междуна­родните отношения следвоенният международноп­равов ред, вкл. моделът на функциониране на Съвета за сигурност на ООН.

Бруталността на антиисторизма шокира полити­чески неангажирания мислещ човек. Докато левите и патриотичните сили в нашия свят си мислеха, че опо­нират на десницата, на расистите и на подобни анти­хуманни течения, светът тихо деградира.

Много хора в България разчитат на някаква прав­на защита на Паметника. Време е да се осъзнае, че ко­гато говорят законите на глобалната свръхвласт, всич­ки останали закони мълчат. Изводът е ясен – разру­шаването на Паметника може и да е обратимо – ще съберем парчетата и ще ги заварим отново, но актът на разрушаване е много по-сугестивен. Стремежите ще бъдат разрушителният акт да се възпроизвежда регулярно. Обществото ни е твърде неготово за пред­стоящите изпитания.

Впечатляващият технологичен напредък се съ­провожда от скъсване с последните остатъци от со­циален хуманизъм и солидарност като колективна политическа визия. Позоваването на човешките пра­ва стана досадно клише. Да, днес няма концлагери, но вместо тях се изгражда глобален информационен концлагер с брутална цензура. Новият рейгънизъм от­давна доминира в България.

Формално световно правителство няма. На прак­тика решенията за съдбините на света се вземат в свръхелитарни микрогрупи. Мечтите на Фюрера се сбъдват, вярно, в по-пъстра етнорасова разцветка.

Ултраглобализмът може и следва да бъде озап­тен. Усилията няма да са по-малки от тези по фрон­товете на Световната война. На първия етап битка­та ще се води на информационното поле. После ще видим…

 

Потомци, виновни сме пред вас!

Е-поща Печат PDF

Русофобията се оказа неизлечима болест след 10 ноември 1989 г. за ня­кои хора, социални гру­пи и политически партии, които вегетират на гърба на целокуп­ния български народ, като не­прекъснато го занимават с во­дената от тях „война с минало­то“, размахвайки го като червен парцал при битките с биковете на Арената. Целта е да се заличат материалните културно-истори­чески паметници в територия­та на страната и да се изтрие по всевъзможен начин споменът за изминалите години след по­бедата над хитлерофашизма на 9.ІХ.1944 г. в България, постиг­ната с решителната подкрепа на Съветската армия, като част от борбата й срещу фашистка­та чума през Втората световна война. В своето безумие депу­татите от т. нар. десни партии и движения се опитват напраз­но да трият историята, като си въобразяват, че хората са без памет. Метастазите на тази бо­лест се разпространяват успеш­но, закрепени и в различни нор­мативни актове, като например Закона за обявяване на кому­нистическия режим в България за престъпен /ДВ бр. 37/5 май 2000 г./. Той бе допълнен със за­конопроект, предложен от: Ме­тоди Андреев /ПП ГЕРБ/, адв. Петър Славов /РБ/, проф. Вили Лилков /ДСБ/ и Мартин Дими­тров /РБ/ през 2016 г. Те бяха с различна партийна окраска, но се оказаха върли „демократи“, антикомунисти и като се въз­ползваха от правото на законо­дателна инициатива, предложи­ха нови рестрикции в приет­ия преди 6 години закон. В него не бе забравен и техният вечен призрак - митичната Държав­на сигурност като неразгроме­на от домораслите „демократи“. Такава война в момента води с миналото и сегашната „Сглоб­ка“ от партии и коалиции, обя­вили се в Народното събрание за „евроатлантици“, като забра­вят, че са изпратени там да бъ­дат „евробългари“, които защи­тават националните интереси в тези турбулентни времена! Това е показател и за тяхната безпо­мощност, защото въпреки сто­реното срещу паметниците Бъл­гария продължава да стои в дъ­ното или начело на различни ев­ропейски и световни класации по бедност, смъртност, обезлю­дяване, неграмотност и др. През годините те бутнаха паметника на В. И. Ленин в центъра на Со­фия и събориха макар и с голям зар мавзолея на Г. Димитров. По същество обрекоха на разру­ха паметник,а наричан „чини­ята“ на връх Бузлуджа, премах­наха петолъчката от пилона над Партийния дом (сега Народно събрание), изкъртиха фасадите му със социалистически симво­ли, направиха опит да превър­нат паметника в Пловдив“, из­вестен като „Альоша“ в реклама на „Кока-кола“ и т. н., и т. н. На няколко пъти поругаваха и боя­дисваха барелефите и надписи­те на Паметник на Съветската армия в София, правиха неспо­лучливи опити за премахване­то му, а сега най-после започна­ха и разрушаването му, въпре­ки протестите и живите вериги на Коалиция „БСП за България“, ПП „Възраждане“ и ПП „ИТН“, както и на множество граждани. Пир по време на чума, както се казва в такива случаи.

Направих си труда да събе­ра данни за този паметник и за по-известните паметници в Бъл­гария, изградени в чест на Съвет­ската армия - победителка във Втората световна война 1939- 1945 г. Най-подробните открих в „Енциклопедия България“, т. 5, изд. на БАН, 1986 г. Става въпрос за фактология, а не за пропаган­да.

ПАМЕТНИК НА СЪВЕТ­СКАТА АРМИЯ в София

Издигнат е в знак на при­знателност на българският на­род към Съветската армия осво­бодителка. През 1950 г. е прове­ден конкурс, спечелен от колек­тив с ръководител арх. Д. Митов; скулптори М. Георгиев, В. Ема­нуилова, Л. Далчев, В. Зидаров, П. Дойчинов, Ив. Фунев, арх. Л. Нейков, худ. Б. Ангелушев. Стро­ежът е започнат през 1951 г. и за­вършен 1953 г. Открит е на 8 сеп­тември 1954 г. Композицията за­ема площ от 2000 кв. м. Разчле­нена е хоризонтално на няколко нива чрез площадки и стълбища в четирите посоки. Бронзовата скулптурна група на съветския боец /вис. 12 м/ работник миньор и майка с дете /вис. 8,5 м/ е по­ставена на върха на паметника с височина 35 метра и се откроява ярко на фона на Витоша. От три­те страни на паметника има ком­позиции от бронз с дължина 6 м и височина 2.2 м. Композиция­та „Октомври 1917 г.“ /от изток/ символизира победния порив на съветския народ под развято зна­ме с надпис “Вся власть Советам“. Композицията „Отечествена война“ /от запад / е сборен порт­рет на герои от всички поколе­ния, борци за свободата на Бъл­гария и на поробените народи. Южната композиция „Тилът на Отечествената война“ претворя­ва в образи подвига на трудови­те хора за спечелване на победа­та. Две скулптурни композиции на тема “Посрещане на Съвет­ската армия в България“ очерта­ват подхода към централния пи­лон на паметника, постлан с гра­нитни плочи и обогатен с цветни площи. Отстрани има каменни постаменти с бронзови венци на славата, които символизират 10- те удара на Съветската армия от Сталинград до Берлин по време на Великата отечествена война на Съветския съюз.

ПАМЕТНИК-КОСТНИЦА в София, кв. „Лозенец“

Издигнат е през 1954 г. Изгра­ден е по проекти на скулптурите Л. Димитров, Ил. Петров и архи­тект В. Беязов.

ПАМЕТНИК НА СЪЕТСКА­ТА АРМИЯ в Пловдив

Издигнат е през 1956 г. на Хълма на освободителите в знак на признателност на българския народ към армията освободи­телка. Получил е нарицателното име „Альоша“ Авторски колек­тив: скулптори В. Радославов / ръководител/ Ал. Занков, Г. Ко­цев и Ив. Топалов. Архитекти: Б. Марков, П. Цветков и Н. Маран­гозов. Скулптурната фигура на съветския воин /вис. 12 м/ в спо­койна поза и пресечената пира­мида, върху която е стъпила, са изградени от гранит. Върху пи­рамидата са монтирани релефи­те „Боят“ /Г. Коцев/ и „Посреща­не на съветската армия“ /Ал. Зан­ков/. Широко стълбище от запад­ната страна свързва паметника с този на руските воини, загина­ли през Освободителната Руско- турска война 1877/78 г. Той е по­строен в чест на руските воини, които под командването на ген. Й. В. Гурко освобождават града /1878 г./. Върху паметника е по­ставен вензел на руския импера­тор Александър ІІ.

ПАМЕТНИЦИ НА СЪВЕТ­СКАТА АРМИЯ В СТРНАТА

Те са архитектурно-скулп­турни ансамбли, изградени още в първите години след 9.ІХ.1944 г. като израз на признателност на българския народ към Съвет­ската армия, изиграла решава­ща роля за освобождението на България от капитализма и фа­шизма. Те са важен дял в българ­ската монументална скулптура. Такива са например: в Добрич / 1945 г. В. Емануилова, М. Геор­гиева, Ц. Михов/; в Русе /1947 г. Й Кръчмаров с колектив/; в Пле­вен, 1954 г., Ат. Дудулов, Б. Ка­дийски, арх. В. Тихолов/; в Бургас /1956 г. В. Радославов/; в гр. Шу­мен /1948 г., Н. Шмиргела, А. Зан­ков, Г. Коцев/; в Ст. Загора /1949 г./ Ив. Лазаров и Д. Лучианов/; в гр. Кула / 1949 г., Ив. Фунев/ и другаде.

Посочените паметници обикновено имат формата на ви­сок пилон, на който е поставе­на фигура на съветски войн. Съ­ществена част от тях са релефи­те. Разположени са на главните градски площади. За по-големи­те паметници /мемориални ан­самбли/ се организират нацио­нални конкурси, като например за тези в София, Пловдив, Варна и др. Често пъти те се съчетават сполучливо с такива от Руско- турската освободителна война 1977/78 г.

Питам: 1. Как може Минис­терството на културата да дава мнение, че Паметникът на Съвет­ската армия в София не е култур­на ценност? А стотиците други от Руско-турската война 1877/78 г., както и десетките построени в чест на Съветската армия - осво­бодителка на България от хитле­рофашизма, и те ли не са култур­на ценност? Ако е така, трябва да отговорят на целокупния българ­ски народ кои паметници са кул­турна ценност! Може би този на американските летци, бомбарди­рали София през Втората светов­на война 1943 и 1944 г.?! А защо не и грозната скулптурна фигура на „Трабанта“ на Соломон Паси зад Художествената галерия / бившия царски дворец/, с кой­то е возил Манфред Вебер, пре­ди да станем членове на НАТО? Или пък „бронзовата къща“, коя­то бе инсталирана преди година на мястото на съборения мавзо­лей на Г. Димитров и предизвика всеобщо недоволство, или брон­зовата инсталация пред входа на храма „Ал. Невски“?

2. Как може да се поругават имената и заличават авторските права на десетките най-известни архитекти, скулптори и худож­ници на България?

3. Вероятно се счита, че те вече са се преселили в по-добрия свят, а наследниците им неха­ят или няма да могат да претен­дират в „завладяната“ съдебна система, която умее да протака окончателните си решения с го­дини ?

4. Къде са ръководителите и членовете на гилдиите на архите­ктите, скулптурите, художници­те и др., които следва да защитят авторските права на своите коле­ги, а вероятно и учители? Защото днес са те, а утре може да бъдат техните!

5. Къде е будната човешка съ­вест на софиянци и на заспалия български народ - ограбен, обез­верен, оскотял и зомбиран?! Тези паметници са създадени в пър­вите години след Втората светов­на война, в която благодарение на закъснялото участие на Бъл­гария и застъпничеството на Съ­ветския съюз тя не само запазва своите граници, но й Южна Доб­руджа, върната й с Крайовската спогодба от 1940 г.

Слава Богу, че сегашната ис­тинска „Сглобка“ от партии и ко­алиции в Народното събрание на базата на лични, групови и кор­поративни интереси, под свирка­та на Посолството са мандатници и няма да им стигне време да раз­рушат всички паметници в чест на Съветската армия, а защо не по-късно и тези от Руско-турска­та освободителна война 1877/78 г. И още нещо: Да не забравят и да не си въобразяват, че могат да изтрият от съзнанието на будни­те българи историческите факти и заслуги на Русия и Съветската армия за това да има Трето бъл­гарско царство след победата в Руско-турската война 1877/78 г., а след Втората световна война да запази границите си и да има 45- годишен съзидателен социалис­тически период на достоен жи­вот и просперитет, който безвъз­вратно е загубен след влизането на България в НАТО и Европей­ския съюз.

Бог да пази България, която разрушихме и вече не сме в със­тояние да опазим! Потомци, ви­новни сме пред вас!

 


Страница 4 от 631