С тези две понятия се срещнах за първи път, слушайки фамилните легенди от бащиния ми род… Сега си давам сметка, че те са като гроб – преливаш го, навестяваш го, пазиш го от троскота, обхождаш го, за да не стъпиш върху него… Уважението към покойниците в нашата религия е доведено до нравствен закон… А фамилните истории разказваха за малкия бежанец от с. Главан. Знаете ли къде е Главан? На педя място е от оная култова българска чешма на Белоногата на южната ни граница. Там е родното място на бащиния ми род, обитавано до 1828 г. Закрила им бил Войводата на Сакар Големият Жеко. После – поредната Кримска война. И нахлул башибозукът… Решили: ще подпалят къщите си и ще бягат на север, пък… докъдето стигнат. И тук се появява малкият бежанец – мой прапрадядо (не знам колко пъти е това „пра“) изиграл голяма роля. Спуснали го в Слепия кладенец – горе, до старата черква. Жив бил още дюлгеринът, градил кладенеца. Момчето трябвало да скрие главанската тайна – една тетрадка, изписана от Дядо Даскал, обвита в мушама и натопена във восък. В нея – цялата история на Главан, имената на всички, нещо като родословно дърво… Взели най-ценното, децата и старците и подкарали стадата нагоре към Балкана. От ножа бягали. Малкият укривател на тайната – с тях. Някои стигнали чак до Бесарабия…
Младежът израснал буен, буден и ученолюбив. Късметът го отвел във Военното училище на Руската империя – Санкт Петербург. Достига до чин офицер от лейбгвардията и егерските части, изучавали тактиките на силовото разузнаване. Така го заварва Руско-турската война през 1878 г. И той тръгва с войската обратно към България… За да търси по пътищата на родния си край двете думи: „Отечество“ и „Свобода“. Намира ги из многохълмието на с. Главан малко преди Освобождението. Тогава идва заповед от главнокомандващия на оттеглящите се османски части: „Да бъдат украсени с мъжки тела брястовете пред Одрин.“ (Най-често се давят добрите плувци, нали?) Хващат го. Сред 45-те обесени главанци на Петковден е и той – Иван Минков Гочев, някогашният малък бежанец, съхранил родовата ни история. Преди години с тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев открихме паметника на обесените главанци… Това е накратко историята, която като малка още научих и която ме срещна с тази мъчна за обяснение дума – „СВОБОДА“… И сега, каквото и да ми говорят, каквито и мантри да ми повтарят, аз виждам оня малък бежанец, който вади камък от градежа на Слепия кладенец и крие в тайника оная тетрадка… Виждам го и като офицер вече, как се сражава за моята свобода… Присънва ми се и гробът му, който не бива да тъпча, а да спасявам… От всичко…
Спасявам го всеки ден – от калните вади на апатията и неверието, от алчните уста на поредния самозабравил се политик, който с фелдфебелска безпардонност си позволява да разговаря с народа си... Спасявам го от разпенените фобии на дементната Г-жа Неблагодарност, която тъпче по гробовете на българската история… Спасявам го от гузните мълчания на оратори и сценаристи, ненаучили една от най-важните думи в живота: БЛАГОдаря. Спасявам този гроб на обесения главанец – от празното говорене, от лицемерните самозванци, от новопокръстените историци и месии, които и на Апостолите на свободата гледат като на електорат… Спасявам го от тежките думи на децата и внуците ни, подготвили се отново за дълъг път… А в тях една грижовна майка е скътала наред с плетените вълнени чорапи за зимата – и едно малко Требниче, с български думи в него. Милата, тя не знае, че студеното първо превзема не нозете…
Спасявам онзи гроб и името на лейбгвардейския офицер и от себе си, когато си разреша да рухна пред лицемерието и нихилизма... Само си мисля, обаче, че спасявам оная дума, дето трудно се обяснява… Всъщност, тя нас спасява…
Защото... националната гордост и достолепие не са стока – да я сложиш на кантара и да я претеглиш – колко тежи... Достойнството ни минава през избора, направен в едно Ганково кафене, през една вяра и надежда, че няма да сме сами по стръмното нагоре; през едно Черешово топче, което така и не гръмна както трябва, но светът го чу и изохка от болките на България; минава през Самара и Шипка... И защото честта ни на българи ни повелява да не забравяме КАК се стигна до възмечтаната свобода! Каквото и да говорят днес някои, преминали през бакалските семинари на „новата политическа реалност“... Не, Свободата, както е известно, е състояние на духа. Тя се изразява в духовната сила, да можеш да кажеш: „Благодаря!“ Свободата е и в онази дълга минута мълчание, когато кръвта бучи в ушите ни и е толкова тихо..., че се чуват стъпките на историята. Виковете на настоящето не са в състояние да заглушат тази тишина! Българинът, мерил открай време чело с Балкана, знае, че Животът и Смъртта в историята на един народ се срещат и догонват, но оставят своите неопровержими знаци за потомците; знае, че гробовете на падналите за свобода не бива да се прекрачват и стъпкват!... Затова нека сторим широк православен кръст и да поменем с благодарност онези руски, румънски, украински, финландски воини и български опълченци, чиито бели кости легнаха в земята ни като триангулачни знаци – за да не се изгубим в историята ние, потомците...
Или какво решение на спора между България и Северна Македония предлага един белгийски историк и езиковед
Става дума за същия този фламандец, български зет и собственик на къща в Пернишко, проф. Раймонд Детрез, който от доста време насам ни обясняваше какви „махмурлии” сме били ние, българите, по отношение на Македония. А то комай вече дойде време наистина да изтрезнеем - не само по отношение на надъханите македонисти от Скопие, но и спрямо неолибералните идеологически мантри, чрез които негова милост и неговите западноевропейски съмишленици, се опитват да ни мангелосват и великодушно да ни „цивилизоват”, според техните си политически, културологически и всякакви други геополитически домогвания и интереси.
Не сме знаели, че сме българи?
Може би поради тази именно причина (или причини), г-н професорът от Гентския университет, в своето съвсем „прясно” интервю за Дойче веле, се е захванал надълго и нашироко да обяснява „тънкостите” на т.нар. „македонски въпрос”. И не само на него, но и на куп други въпроси. Така в „преднационалната епоха”, докъм края на XVIII и началото на XIX век, според него, нашите предци не били осъзнавали, че принадлежат към… българския етнос. Те, подобно на останалите балкански народи в Османската империя, (с изключение на мюсюлманите - бел.моя), се считали „преди всичко за християни”. И нищо повече.
А колкото до българската и т.нар. „македонска национална идентичност”, Раймонд Детрез отбелязва, че те определено си приличат.
Приликата била в това, че в „преднационалния период” и едните, и другите са се смятали за... християни. Различавали се само по простонародната реч, а иначе техните „елити” използвали „преобладаващо” гръцки език, затова всички балкански християни били едва ли не някаква хомогенна маса. Може би нещо като прословутите „балканци”, както ги определят съвременните неоосманисти и западните неолиберални османофили.
Конкретно за българската нация тя била започнала да се „образува” след 30-те години на XIX век. Апропо, според французина Бернар Лори, това било станало след 1824 г. и появата на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон. Да се надяваме, че г-н Детрез не е зачеркнал „националиста” Паисий Хилендарски, подобно на своя френски колега или пък да го е обявил за… македонец.
Кой как чете П. Р. Славейков
А сега за т.нар. „македонска национална идентичност” (идентитет, според скопския лексикон). За първите прояви на „нещо като македонска национална идеология” ни бил информирал Петко Славейков в „една статия във в. „Македония”. По-точно - в уводната статия на в. „Македония” от 18 януари 1871 г., озаглавена „Македонскийт въпрос”. Историкът Р. Детрез обаче силно си е изкривил душата, тъй като в тази статия никъде не става дума за „нещо като национална идеология”. Известният български възрожденец съобщава за проявите на местнически, локален патриотизъм на „некои от македонските наши братя”, като предупреждава, че „дробенето на езикът в училищата на всякакви наречия” крие опасност от „разкъсване на неустроенийт наш народ”. Нещо повече, П. Р. Славейков, в тези прояви на локален патриотизъм, още тогава съзира кълновете на станалата пословична (до неотдавна, че и досега) „антиквизация” и злободневна (досега и сега) ксенофобия - „бугари татари” и т.н.; предупреждава за опасността от „външни посегнувания” върху единството на българския народ: от юг - на гърци и от север (на сърби). В края на своята статия Славейков заключава, че „нема причини да ся делим и не требва да са делим, ако обичаме народа си и неговото добро”. Прочее, в тази своя статия той за пръв път назовава тези „некои” локални патриоти - „македонисти” и „изважда на пазар” понятието „македонски въпрос”.
Македонска национална идеология ли?
Иначе въпросната статия, чрез логически фалшификации, отдавна е пусната в обръщение от скопските историчари. В „Македонска енциклопедия” от 2009 г. самият Славейков е обявен за „най-активният деец… особено във връзка с Македония, македонския език и македонските национални прояви”, с. 1376. Видно е обаче, че дори и ентусиазираните македонисти от Скопие не са посмели да припишат на Славейков, че е регистрирал появата на някаква „македонска национална идеология”. Това „откритие” принадлежи изцяло на г-н Раймонд Детрез.
Колкото до сочените от белгиеца, едва ли не като пример за изкристализирало македонско национално съзнание, в края на XIX век Георги Пулевски и Кръсте Мисирков, добре известно е, че и двамата са „редували” своята национална принадлежност според случая. Може би именно затова македонистите наблягат най-много на онези черти от своята национална идентичност, по които „всъщност имат най-много общо - българите”. Тук вече г-н Детрез е абсолютно прав.
Езиковедски и политически пируети
Но не и по-нататък, където професорът започва да прави най-различни езиковедски и политически пируети, само и само, за да докаже на всяка цена своите политически внушения. Изграждането на т.нар. „македонска нация” било завършило „чак след Втората световна война, когато „македонските националисти” били разполагали с всички необходими за това средства: училища, медии, полиция, армия и учени, които съставят национален книжовен език и официална версия на националната история”. Господинът не смята за необходимо да обяснява откъде и как са се пръкнали въпросните „македонски националисти”, при положение, че в кралска Югославия до войната вилнее патологичен сърбомански шовинизъм.
Как се прави нация и книжовен език
Истината е, че отглеждането на „македонската нация” след 1945 г. до 1990 г. е осъществено върху основата на доктринерската резолюция на Коминтерна от 1934 г., чрез тоталитарната титовистка пропаганда, съчетала сталинистките възгледи по националния въпрос с догмите на великосръбския шовинизъм. Що се отнася до инструментариума, който посочва Детрез като средство за „правене” на отделна нация, на него би завидял дори и самият Йосиф Висарионович. Все пак да припомним на известния белгийски историк и лингвист, че т.нар. македонски език спешно е „кодифициран” по нареждане на Йосип Броз Тито, с решение на т.нар. Народно събрание АСНОМ, върху основата на велешкия, прилепския и битолския (всичките български) диалекти и сръбската азбука вуковица. В продължение на десетилетия този „книжовен език” систематично е прочистван от „българизми”, които тотално са замествани със сръбска и друга лексика. Е да, лексиката е без значение, след като вече е създаден езикът, но неговата „канава” е непроменена, нали?...
Що е то славянски диалект?
Съвсем вярно лингвистът Детрез забелязва, че в България и Македония; още - в Гръцка Македония и Тракия, в Нишко и Косово съществували „славянски диалекти”, които в миналото имали… „общ континиум”. Пак в миналото тези диалекти обикновено били наричани „български”, но „някои езиковеди” в Македония наричали местните диалекти „македоно-български” и „македонски”. Вече в югославска Македония названието „български” се смятало за „неадекватно”, затова пак „някои езиковеди” започнали да наричат тези диалекти „балканославянски”. А г-н Детрез пък е възприел да ги нарича с по-общото понятие „славянски”, само и само, за да не са... български по примера на "някои" (македонски) „езиковеди”.
Нещо като две… в едно
Самият проф. Детрез, като изтъкнат езиковед, би трябвало да знае, че тези диалекти имат не само различни „граматически черти” от диалектите на останалите славянски езици, но също така, че очертават един аналитичен строеж, който е специфичен само за българския език - в него липсват падежи, има членна форма и сложна система от глаголни времена. Разбира се, за известния учен това е без значение, след като той е решил на всяка цена да докаже своята теза.
Като се опира на въпросния „континиум” г-н Детрез внушава, че съвсем естествено било, върху него да възникнат два различни книжовни езика. Да, това е така, но „да възникнат”, а не един нов книжовен език „да бъде създаден” и отглеждан с политически и административни декрети и указания, включително на Милован Джилас, или на „съветски другари”, какъвто е случаят с „македонскиот язик”. Иначе основата, диалектите са - „славянски”, по-точно български, нали така проф. Детрез?...
И тук вече уважаемият професор се захваща да обясни как се прави книжовен език. Според него това е много просто, след като са налице нужните диалекти и споменатият вече инструментариум на държавата: училища, медии, полиция, армия и учени. Правенето на книжовен език било елементарен политически акт на въпросната държава. Тя именно възлагала на някой езиковед или комисия, да изфабрикуват езика, неговите фонетични, граматични и лексикални правила. Просветното министерство налагало тези правила със силата на закон и ето ти тебе - книжовен език. Всички книжовни езици по света били създадени така, включително и българският.
Ако професорът поне беше надзърнал
в историята на българския книжовен език, може би щеше да забележи, че това не е така; че нашият книжовен език е възникнал от началото на XIX век до Освобождението, без намесата на споменатия инструментариум. Нито османската държава, нито турските заптиета и дервиши, че и гръцките фанариоти, няма как да са се грижили за появата на българския книжовен език. Тъкмо напротив и обратно, затова той е резултат от дейността на нашите български, че дори и македонски книжовници и журналисти, просветители. Обаче съвсем очевидно г-н професорът е запознат по-добре с историята на т.нар. „македонски език”, отколкото на изконния български. И това разсъблича до голо неговите
Щедри съвети и поучения
Опиянен от своите лингвистични и други „открития”, г-н професорът започва да раздава ум и разум, щедри съвети и поучения. Досежно спора между България и Северна Македония „кой крив, кой прав, нямало никакво значение”. Не бивало историците да обслужват политиците, нито пък те да налагат на обществото определени научни разбирания и възгледи, след като ставало дума за... международни отношения. Не трябвало да се „историзират” (не истеризират!) излишно проблемите. Не бивало да се допуска спор за Кирил и Методий, понеже така или иначе те били византийци. Същото важало и за Самуил, който бил владетел на едно „хлабаво и ефимерно царство” - все едно българско или македонско (?!) Още повече, че в него живеели повече сърби, албанци, гърци и власи, отколкото българи, а ако имало македонци, те били „нищожно количество”. Чунким e имало някакво значение, ако Северна Македония признае българския произход на Гоце Делчев, а България да приеме, че той е македонски герой! То било нещо като Аржентина да смята Че Гевара за свой сънародник, а Куба - за кубински революционер…
Борисов и Заев да плеснат и се прегърнат?
И тъй като Б. Борисов бил политик от типа „no-nosens“, сиреч делови и разумен (Ау! Бау!), щяло да бъде жалко той да стане заложник на „патриотарски партийки” с доста ограничен електорат за някакви си там „хипотетични национални интереси” и „исторически илюзии”. Много по-добре щяло да бъде българите и македонците да си пият заедно „жолтата рЎкия“ и сливенската перла; да оставят настрани разните му там национални светини и кошунства; да забравят за миналото; да заложат на „бодрия национален нихилизъм”. Като пример за подражание белгийският професор посочва как в емблематичното кралство фламандци, валонци и немци си живуркат идилично. С една дума - нещо като кеф по ориенталски…
Вълкът сит и агнето цяло
Е, вярно, в Северна Македония имало език на омразата, но такъв съществувал и в България. С една дума - вълкът сит и агнето цяло, затова най-добре щяло да бъде управниците от двете страни да плеснат и да се прегърнат, а България да даде зелена улица на Македония за ЕС.
То хубаво - по български, а убаво - по македонски, което си е все тая. Но господин професоре, като раздаваш тези щедри акъли, дали вдяваш, че едно е да се возиш изтрезнял от махмурлука в балканска талига и съвсем друго - да скачаш и тичаш след белгийска каляска? Но и за това не иде реч… Значи, да си забравим ние историята, да препикаем националните си светини и да се правим на разсеяни, сиреч да я караме по европейски! Е, не - благодаря, както се казва на български, а благодЎрам - на македонски.
|
Принос към края на мита за глобалното затопляне
Когато през 1992 г. на път за Новозеландските Алпи се появихме с алпиниста Кольо Рапела на плажа в Сидни, забелязахме табела с надпис “Burning time-15 min” (Време за безопасно препичане на слънцето - 15 мин.). „Брей че са напреднали озитата! - рекохме си ние. Контролират си даже събирането на тен, който ние най-безразсъдно в излишък получаваме по рилските върхове. Озоновата дупка сигурно е нещо по-сериозно, отколкото ние сме си представяли.“
Но ето че изминаха 27 години и предупредителните табели на плажовете изчезнаха. Оказа се, че през 2019 г. озоновата дупка е достигнала минимални размери от 1982 г. насам. Климатичните промени намаляват, а не увеличават озоновата дупка. Канадското момиче Северн Карлис-Сузуки, което по време на Конференцията по климата в Рио (1992), се страхуваше да излиза от къщи заради пробитата от Човека озонова дупка, порасна и отдавна се излежава без страх по плажовете.
Доклади за необходимост от паника. Монреалският протокол от 1987 г.,
забраняващ употребата на фреони и подписан единодушно от 197 страни, се оказва напълно излишен. Само дето причини на страна като Съветския съюз колапс на цялата му хладилна промишленост, 100 млрд. долара загуби и 100 000 безработни! Но в същото време монополът и печалбите от „безопасните“ хладилни агенти на ТНК (концерна „Дюпон“) беше осигурен.
А обяснението защо озоновият слой над полюсите е два пъти по-тънък, въпреки че там няма хладилници и дами пръскащи козметика с фреони, се оказа доста елементарно.
Ами при този наклон на земната ос интензивността на космическото лъчение, разпадащо кислородните молекули (О2), за да образуват след това озон (О3) е минимално, т.е. Антарктида е така да се каже „на сянка“. А фреоните, освен че ги няма в Южното полукълбо, са и тежички и трудно биха се издигали на 15-20 км, за да разлагат озоновия слой. За останалото са отговорни донякъде температурата и променящата се циркулация на въздушните потоци .
След като психозата за киселинните дъждове и озоновата дупка изигра ролята си за възпиране ръста на бързо развиващите се икономики, транснационалните компании (ТНК) трябваше да намерят нова спирачка. И тя им беше предложена от услужливи учени, които докараха от девет дерета вода и изровиха хипотези на световни умове от 19 век (на математика Жозеф Фурие и химика Сванте Арениус) заедно с техните заблуди. Всичко се започна към средата на 70-те години на ХХ век с шокиращите доклади на Римския клуб (Club of Rome), които предизвикаха необходимата паника. Те размътиха главите на повечето хора, че в условията на промишлената революция, повишаването на температурата на Земята е неизбежно и то се дължи на отделяните от индустрията и животновъдството т.нар. парникови газове (ПГ). Опасността от нов всемирен потоп ставала реална и били необходими спешни мерки.
Осребряването на един мит
Хипотезата за „климатичен апокалипсис“ беше подхваната от политици и държавни лидери. В училищата на Съединените щати беше въведен предмет „глобално затопляне“. И преди учените да отреагират по същество, се стигна до Протокола от Киото (1997) и до огромни печалби за лобистите с пазара на квоти за емисии на ПГ. Новата лъжа отначало беше наречена „глобално затопляне“`(global warming), а напоследък по-предпазливо „climate change“ (климатични промени). Вместо решаване на важни екологични проблеми като ликвидиране на островите от пластмаси в Тихия океан например, с подписания протокол се изпират по 150 млрд. долара/годишно за намаляване на емисиите на набедения за главен виновник – въглеродния диоксид (СО2). Алармистите стават все по-агресивни и искат „Отричането на глобалното затопляне да бъде приравнено с отричането на Холокоста“. И двете били престъпления срещу човечеството!
Една непризната заблуда често довежда до следваща. Новата лъжа трябваше да бъде поддържана от живи авторитети и повтаряна многократно. Връх на кампанията за „глобално затопляне“ бяха книгата и филмът на бившия вицепрезидент на САЩ „Неудобната истина“ (2006 г.). За тях Ал Гор получава през 2007 г. два „Оскар“-а и Нобелова награда за мир. Цяло поколение беше сугестирано, че Земята не успява да се охлажда и към 2015 г. белите мечки в Северния ледовит океан ще останат без лед.
Конференциите по климата следваха една след друга. Всичко вървеше по ноти, но точно преди Конференцията в Копенхаген в 2009 г., (годината, в която Ал Гор стана „зелен милиардер“) хакерите разобличиха климатолозите от Университета в Норич (подаващи данни за IPCC, Междуправителствена комисия по климатичните проблеми), че премълчават, подправят и изтриват всички несъответстващи на глобалното затопляне данни. Те разкриха, че определени хора паразитират върху мита за глобалното затопляне. Ужас!!! Очертаващият се „Климат гейт“ можеше да провали следващото Парижко споразумение, което трябваше да задължи подписалите го държави да събират по 100 млрд. долара/годишно за борба с климатичните промени. Наложи се да се изчака известно време за да отшуми скандалът.
На това място нервите на учени и политици не издържаха.
Трябваше да се намери момчето, което да извика „Царят е гол!“. Първи „изокаха“, както в разказа на Чудомир, бивши високопоставени експерти. Съветникът на президента Тръмп по науката Дейвид Гелентер енигматично заяви следното: „Кацането на човек на Луната е пълен абсурд и най-голямата лъжа в историята на човечеството, даже по-голяма от безсмислицата за глобалното затопляне“. Последваха го екс-президентът на Националната Академия на науките на САЩ Фредерик Зайц. „Консенсус има само между учените, които получават грантове за да тръбят, че трябва да се борим с глобалното затопляне“- заяви той и поднесе петиция, подписана от 15 000 учени, които призовават за отказ от Протокола в Киото. „Не съществуват никакви убедителни доказателства, че емисиите от въглероден диоксид, метан и други ПГ причиняват или могат да причинят в бъдеще катастрофално затопляне на земната атмосфера и разрушаване на климата“. Още по-гневни бяха проф. Фред Сингер - Ръководител на Държавната Метеорологична служба на САЩ и д-р Джеймс Бейтс - директор на NOAA (National Oceanic and Atmospheric Administration): „Теориите за промяна на климата като резултат на човешката дейност могат да се разглеждат като основани на фалшификации“.
През Средновековието за промените в климата и по-точно за застудяването между 1650 и 1710 г. са обвинявали вещиците и дори са ги изтребвали Ал Гор и Комисията към ООН наречена IPCC (International Panel of Climate Change) силно приличат на вещици, които пророкуват за възможната гибел на съвременната цивилизация. Те продължават да твърдят, че „Влиянието на човека е главната причина за затоплянето, наблюдаващо се от средата на ХХ век“.
Въпреки научните доказателства за започващ процес на „глобално захлаждане“, климатичните вещици продължават да омайват световния политически елит, че въглеродът изхвърлян в атмосферата провокира парниковия ефект. На Конференцията по климата в Мадрид (2-12 декември 2019 г.) ген.-секретар на ООН Антонио Гутереш продължи да пее втръсващата вече песен: „Да се откажем напълно от изкопаемите горива и най-вече от въглищата! Да не бъдем запомнени като поколението, което си зарови главата в пясъка! Да изберем между надеждата и капитулацията!“, а г-жа Каролина Шмит, министър на околната среда на Чили, зададе и абсурдната цел: „Глобалните парникови газове до 2050 г. да се намалят с 80%“. Но в капана наречен Парижко споразумение (2015 г.) засега влизат само 68 страни, отговорни за… 8% от парниковите емисии! Все повече държавни лидери се отнасят подозрително към докладите на IPCC и са склонни да повярват на думите на президента-бизнесмен Тръмп: „Глобалното затопляне е мистификация, измислена от елита, за да се печелят големи пари. Протоколът за въглерода може да стане инструмент за продължаваща деиндустриализация на Съединените щати.“ Явно Тръмп е умножил тоновете въглеродни емисии по 75 дол./тон и се е досетил, че с предлаганата нова световна валута, за разлика от алармистите, го грози опасност да стане отново от милиардер - милионер.
Проблем с климата съществува, но в него е намесена много политика и твърде малко наука.
Като необоримо доказателство „климатичните вещици“ до скоро показваха подобният ход в графиките на съдържанието на въглеродния диоксид (ВД) и температурата на атмосферата. Но геолозите сондираха ледовете на Антарктида и анализираните проби на въздушните мехурчета в сондажните ядки от 700 хилядолетия показаха категорично, че увеличаването на концентрацията на ВД в земната атмосфера е следствие (а не причина) от повишаване на температурата! Някои твърди глави чак сега започват да проумяват, че след като в повърхностния слой на океана ВД (СО2) е 20 пъти повече отколкото в атмосферата, логично е при повишаване на температурата дори с 0.5оС част от него да се отделя, както от газираната вода след изваждането й от хладилника.
Тук вече можем да се вслушаме в мнението на учените каква е истинската причина за повишаване на температурата на Земята.
Преди всичко трябва да се прави
разлика между климат и време.
Времето е състоянието на атмосферата в определен момент описващо се с показатели като температура, влажност, налягане.
Климат (от гръцки наклон) се получава след многогодишна (поне няколко десетилетия) статистическа обработка на данните от времето. В зависимост от наклона на земната ос съществуват сезоните в северното и южното полукълбо и различните климати на Земята: умерен, тропически, пустинен, полярен… Всеки климат има климатична норма, но временно отклонение от нея не означава непременно изменение на климата. В Сахара падна сняг, но това не е доказателство, че климатът ще стане умерен вместо пустинен.
Климатът на Земята се е променял винаги. Преди 1000 години викингите са заварили Гренландия с необятни зелени пасища. Останки от динозаври и мамонти палеонтолозите намират в Аляска и Сибир. Значи на мястото на топъл климат е настъпило продължително заледяване. Колко пъти се е случило това в историята на Земята?
Учените твърдят, че се наблюдава цикличност в промените на климата. Всъщност това са колебанията в слънчевата енергия, идваща на Земята. Има големи цикли, траещи десетки хилядолетия (това са големите ледникови периоди), има и малки продължаващи по 11 и 17 години. Големите ледникови периоди (ГЛП) в историята на Земята са четири. След 90 000 години заледяване идват 15 000 години на относително затопляне. В около 80% от времето Земята е била покрита с ледници. Само в останалите 20% е имало затопляне и живот. Последният ГЛП е приключил преди 12 000 години. Ние, човеците, живеем в един сравнително хладен междуледников период, който от своя страна има цикли с минимуми и максимуми на температурата на земната повърхност, наподобяващи „зъбчатка“. По-силно е захлаждането, когато фазите на слънчевите цикли съвпадат. Тези температурни минимуми носят имената на известни учени, например на Далтон, на Маундер и др. През 1812 г. армията на Наполеон е замръзнала в люта зима в Русия по време на „минимума на Далтон“. През 21 век обаче се очаква нов минимум на Маундер, т.е. нов малък ледников период, подобен на този, който е принудил викингите да се върнат към Скандинавия и спасителния Гълфстрийм. Този път за „новия Маундер“ ще трябва да се готвим ние.
По време на ледниковите периоди Земята не е била населена, но ако теорията на сръбския физик Миланкович се окаже вярна, то предстои Земята да премине през пети дълъг ледников период, по време на който хората ще споделят участта на динозаврите, независимо от съдържанието на въглеродния диоксид в атмосферата и независимо от техните умения.
И така, от 2020 г. ще бъдем свидетели на
нов 25-ти слънчев цикъл.
И той ще бъде свързан със захлаждане, защото слънчевата активност пада, тъмните петна за термоядрена активност липсват, а разстоянието до Слънцето расте. Температурата на Земята, повишена с около 1оС (в предела на относителната грешка), през втората половина на ХХ век, остава непроменена до 2019 г. и предвиждането на Ал Гор и IPCC за „климатичен колапс“ не се сбъдва. Системата АРГО със стотици датчици по земното кълбо показва, че „Световният океан бавно се охлажда“ (проф. Вл. Полеванов). Леденият щит на Антарктида нараства и няма изгледи да се стопи и да вдигне застрашително нивото на океана. Излиза че компютърните модели за промените на климата може би са погрешни. Стана ясно, че Земята е отворена (неравновесна) система и земният климат зависи от много променливи (вкл. от албедо, космическото запрашване и др.), а не само от съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата. А как да се раздели приносаът в увеличаване на ВК от човешката дейност от този, изхвърлян от вулканичната дейност?
Аз съм спектроскопист и отдавна съм се убедил, че инфрачервеното излъчване (IR) от земната повърхност се поглъща както от въглеродния диоксид, така и от водните пари. Затова в облачно и влажно време температурата на атмосферата е по-висока. Но водните пари са много повече от ВД и ефектът от тяхното поглъщане би трябвало да се отчита в компютърните модели, а това алармистите, съдействащи на Ал Гор не го правят. Съгласно данните не на друг източник, а на IPCC емисиите на ВД от човешка дейност са 27 млрд тона годишно. В същото време фотосинтезата гълта 440 млрд тона ВК, а океанът разтваря или изпуска 330 млрд тона. Или 27 срещу 770 млрд тона. Как ви се струва? Има ли шанс човекът да промени климата? Но, странно! Слънчевата активност и външните фактори престанаха да влияят на климата на Земята от момента на учредяване на IPCC към ООН! Алармистите нямат сериозни научни доказателства, но не се отказват. Парите са огромни, а и Ал Гор е жив и здрав. „Старата теория отмира само със смъртта на нейния последен яростен защитник“ – е казвал Айнщайн.
Дали е толкова вредно увеличаването на въглеродния диоксид, след като той е „храна“ за растенията, участвайки във фотосинтезата, при която се отделя кислород? Учените са категорични, че ВД е полезен. При по-високи концентрации на ВД растенията трупат повече биомаса. При двойно увеличаване на концентрацията на ВД, добивите от зърнени култури ще нараснат с 22%, а на горите – с 40%. Това вече е доказано: в края на миналия век увеличаване само с 9% за периода от 1970 до 1990 г. увеличава биомасата на горите в Европа с 25%. Излиза, че „глобалното затопляне“ е по-скоро от полза за милиарди гладни земни жители.
Теориите за глобално затопляне доведоха до Глобална бюрокрация, която е на път да създаде тоталитарна институция в „отворено“, демократично общество. Какво означава „зелена“ банка, която ще има капитал от 100 млрд. долара, събрани от страните подписали Парижкото споразумение, и ще отпуска избирателно кредити с ниска лихва на тези, които ще закрият своите каменовъглени мини и ще започнат да строят „вятърни мелници“ и фотоволтаици? Някой да е видял производство на стомана с ток от ветрогенератори. Лично аз съм свидетел на обратното – преустановяване на производството на стомана в Кремиковци, съпроводено със спиране на двата блока на АЕЦ „Козлодуй“, даващи евтината електроенергия. Глобалното затопляне се превръща във власт, влияние и пари. Тези, които „регулират“ въглеродния диоксид в атмосферата, искат да командват и световната икономика без да са спечелили война.
По този повод палеонтологът проф. Кирил Есков (РФ) каза, че „глобалното затопляне“ премина от списъка на естествените науки към идеологическите като диалектическия материализъм“.
Причините за промените в Климата са другаде и не зависят от човека. С неразумни решения хората могат да влияят само на локалния климат. Коагулантите на Бритиш Петролеум в Мексиканския залив разкъсаха Гълфстрийм на няколко потока. Ако студеното Лабрадорско течение се изравни по плътност с Гълфстрийм, англичаните ще започнат да гледат футболни мачове с ушанки на главите. Черният дим бълващ от комините, с който плашат децата, не е въглероден диоксид. Той съдържа други наистина вредни газове и наночастици, които трябва да се улавят за да може нашия жизнен стандарт да бъде приличен и да не ходим по улиците с маски като китайците. Пред Човечеството има по-важни проблеми от въглеродния диоксид: безопасни храни, екология, енергетика... Настъпва времето на водородните технологии, които ще отделят вода, а не ВД, но пък крият други опасности. Предстои малък ледников период. ООН трябва да смени целите си и да финансира стратегически, а не печелбарски проекти.
А до настъпване на това време българските политици не трябва да забравят ироничното припомняне на геолога проф. Владимир Полеванов: „В цял свят борбата за човешки права и демокрация, както и борбата за спасяване на климата, нямат никакво отношение към реалните права, демокрацията и климата на Земята.“
„В началото бе Словото...”, Словото, което вдъхва живот или което руши; словото, което водата помни; словото, което създава светове или погребва светове! Ние, българите, сме обобщили хилядолетната си практика и мъдрост с твърдението, че всичко е въпрос на гледна точка, на терминология, че терминологията е тази, която опакова и продава не само продукти, но и личности, идеи и цели общества! По този повод, известният полски поет Юлан Тувим (1894-1953) констатира една очевидна истина, истината за относителността като дава пример с думата „неверник”: „Неверник в Рим е онзи, който не вярва в Христа, а в Цариград, онзи, който вярва в него”. Същото може да се каже за редица понятия от всички сфери на обществения живот, които съзнателно се подменят като смисъл и значение, в зависимост от конкретната обществено-политическата конюнктура. Тези понятия подменят и разрушават вековни традиции, ценности, размиват границите между Добро и Лошо, между бяло и заживяваме в лепкава и сива мъгла и
губим своите човешки ориентири.
В българския тълковен речник е дадено следното определение на думата „сертификат”: Официално писмено удостоверение за нещо; свидетелство за годност; в банковата терминология: Удостоверение, което потвърждава собствеността върху ценни книжа и депозити в банките.
Сертификатът е документ, удостоверение за даден значим факт. Съответно, сертификацията е процедура за потвърждаване на съответствието, посредством независима от производителя и потребителя организация, която удостоверява в писмена форма, чрез Сертификат за съответствие, че продукцията съответства на определените изисквания.
С други думи, битието ни на човешки същества с гарантирани конституционни права и свободи, се свежда до „продукция съответстваща на определени изисквания”, до „нещо, на което се издава свидетелство за годност”. В случая, сертификатът потвърждава собственост, но не върху ценни книжа или депозити в банка, а върху волята на човешки същества, подложени принудително на въздействието на медицински експериментални течности, т.нар. „ваксини”. Разглеждането и тълкуването на ваксинацията (и сертификатите) като доброволни или принудителни, е в зависимост от предпочитана трактовка – де юре - тя все още е „доброволна”, де факто – „принудителна и задължителна”. Само при наличието на сертификати се възстановяват отнети наши права – като присъственото обучение на студенти и ученици; допускане до работно място; посещения в обществени места; културни и спортни мероприятия и др.
Т.нар. „Зелен сертификат” е белег за „наличие на значим факт” (съвсем друг е въпросът защо е толкова значим и за кого е значим!), който дава предимства на притежателите си и дискриминира останалите. В едни други, не толкова далечни времена, „Жълтата звезда на Давид” бе също белег за наличие на „значим факт” като факта на принадлежност към унизена и обезправена човешка група. Това, дали Белегът (Сертификатът) отнема или възстановява права, в случая не е най-важно. Важното е че разделя хора и общество, че провокира обществено напрежение и остро противопоставяне, че нарушава социалния мир и срива икономика, образование, култура и здравеопазване, че атомизира обществото чрез т.нар. социална дистонция.
Налагането на сертификатите,
а с тях на ваксинацията, отнема правото на съмнение, правото на отказ, правото на свободния човек, за личен избор. Вместо това му се предложи, а в последствие бе отменена Декларация за информирано съгласие за медицинска манипулация със субстанция, непреминала клинични изпитания, но с редица странични ефекти водещи до трайни увреждания, инвалидизация и смърт!
По дефиниция ваксините предпазват на 100% от боледуване, а тази „ваксинация” нито предпазва от заразяване и боледуване, нито от предаване на зараза, нито от летален изход. От две години обществото ни, чрез мощна и масирана медийна кампания, е облъчено от три постулата:
1. Идват ваксините и край на кризата!
2. Ваксинирайте се, за да не зарязявате другите! и
3. Ваксинираните не боледуват или ако боледуват, е по-леко и няма да умрат!
Като резултат:
Дойдоха ваксините, но ваксинираните заразяват, ваксинираните умират, а Ковид-кризата продължава!
На всеки кръгъл час от синия екран, дузина ТВ медии съобщаваха и продължават да съобщават медицински сводки (толкова приличащи на военни такива) за заразени и починали, не за да информират, а за да нагнетяват страх и напрежение в хората, в резултат на което да луднат към ваксинационните центрове. Хората действително „луднаха” от този съзнателно търсен и програмиран стрес и наложената социална изолоция, но за ужас на много от главните действащи лица, заели се да се справят с „пандемията”, не отидоха под иглата. Защото се опряха на мъдростта „Бързай бавно!”, на собствения си социален опит, здравият разум и информацията за резултатите от масовата ваксинация на Запад, където над 80% от населението от 12 години нагоре е ваксинирано и продължават с поредните допълнителни, т.нар. „бустерни” дози! Появи се дори и виц, че след петата игла, за по-практично, ще се слага абокат!! И още един от серията черен хумор: „Трета доза - вече задължителна, четвърта доза – препоръчителна, пета доза – довършителна, шеста доза – ликвидационна.” (Впрочем, българинът добре помни, какво точно значат „ликвидационни решения” и „ликвидационни комисии”. Помним и резултатите от тяхната дейност, и може би точно затова се появяват подобни вицове!!)
По делата им ще ги познаете
„Идеята за бустер на бустера – в контекста на ваксинацията, каквато има във Великобритания, е имунологичен абсурд и безумие. Задължителната ваксинация (имунизация), каквато се опитват да въведат в Австрия, е фашизъм. Който иска да се ваксинира, нека се ваксинира. Целта на зеления сертификат е хората да бъдат накарани да се ваксинират. За децата ни този вирус не е проблем, те трябва да ходят на училище, на градини, на лекции... Трябва да живеят нормално”, - казва в едно свое интервю инфекционистът доц. Мангъров, началник на Клиника по детски инфекциозни болести – София. Точно затова свое интервю, обаче, в толкова „демократичното” ни общество, на което е отредено срамното 112-то място по свобода на словото, БЛС, чрез Комисията по професионална етика, му потърси сметка за заявените професионални становища в отговор на журналистически въпроси. Един Акт за разправа с професионалист, който има смелостта да заяви публично свое мнение и позиция. „По делата им ще ги познаете...”, - казва Библията!
Публикацията „Съд за антиваксъри” на Велиана Христова от в. ”Дума”, бр.230/ 30.11.2021 г. също нажежи страстите в обществото ни до бяло. „Цялата работа е, че продължава агресивната битка на антиваксърите срещу имунизирането. Този път обаче няма място за глезотии и простотия. Далеч по-културни днес нации въвеждат задължителни ваксини, а някои държави са на път да криминализират антиваксърството. Плещиш измишльотини и застрашаваш живота на хората – съд и затвор! Ние сме за доброволни ваксини, но здравето и животът на хората ни е по-мил.”, - безапелационно обяви своята позиция авторката, която преставлява, може би, и позицията на спомената медия. Бурните реакции и коментарите в социалната мрежа говорят сами по себе си като преобладаващата оценка е „Позор!” Всеки прочел този журналистически пасквил има сериозна база за размисъл, както и за споменатото ниво на хуманност в „далече по-културните нации” през определени исторически периоди. В случая не визирам само масовия геноцид по времето на „Третия райх” над евреи, славяни, непълноценни групи хора и всички инакомислещи, провеждан на територията на цяла Европа преди няколко десетилетия. Става дума преди всичко и за хуманизма, толерантността и демократичните и общочовешки ценности на европейците по отношение например на „интеграцията” на ромите през вековете чрез асимилация, прогонване или унищожаване. Може би, трябва да си припомним, че „далеч по-културните нации”, например като тези на датчани и норвежци, са прибягвали до ужасяваща насилствена кастрация, която са извършвали над ромите до 70-те години на 20 век. И понеже Дания и Норвегия са правови държави, всичко това се е извършвало в изпълнение на съответни закони, за които преди години, властите в двете държави бяха принудени официално да се извинят. Толкоз за „по-културните и цивилизовани нации с големите демократични традиции”, повечето от които с грозно колониално минало, които непрекъснато ни се дават за пример днес! Но, нека караме „по-полека на завоите със задължителните ваксини и криминализирането на антиваксърството”! Защото българите не винаги уважаваме и спазваме законите. Явно имаме причини за това, защото България е преди всичко Държава на духа и на толерантността, възпитавана и култивирана с хилядолетия!
Панацея с етикет „щадящи”
Размисъл и сериозна обществена загриженост обаче днес предизвикват условията, при които се разрешава на нашите деца и ученици присъствено обучение в класните стаи. Те са ясно дефинирани от Министерството на здравеопазването, които се привеждат в действие от Министерството на образованието. Изискването е: родителско съгласие за ежеседмично тестване на децата! Отговорностите са поделени: Въпросът дали ще се тестват учениците или не, го решава Министерството на здравеопазването, а вида на тестовете се посочва от Министерството на образованието след допитване до родителите. Родителите, изправени пред избора онлайн обучение и социална изолация или тестове (щадящи или назални) като всички родители, избират по-малкото зло! Тези, с етикет щадящи!
Тези щадящи тестове, които се преставят като панацея за решаването на проблема с присъственото обучение на учениците, от гледна точка на практическата си ефикастност, са направо смешни, ненужни и престъпно излишни като превенция и финансово разхищение за милиони! По данни от министъра на здравеопазването всяка седмица е необходимо да се осигуряват между 500 000 и 700 000 теста за учениците, които обаче доказват само единични случаи на зараза в детската възраст! Какъв е тогава проблемът и необходимостта да се правят тези грандиозни разхищения за напълно ненужни тестове, които сами по себе си доказват своята излищност?!! В случаи, че някои от децата проявят и най-малки симптоми, ясно е, че загрижените родители веднага биха ги завели за тестване в лабораториите, за да вземат по-нататъшни мерки в здравно отношение?!
Търсен ли е ефектът на „проблема”?
Така ги пощадихме децата, че обявеният за Будител на годината учител по математика и физика Теодосий Теодосиев-Тео, споделя с огромна загриженост: „Една година онлайн обучение връща страната с пет години назад във всички сфери.” За „ефекта” от социалната дистанция и бума на нервно-психическите разстройства в децата и на самите родители, затворени заедно с тях в „хом” офисите си, почти не се говори. Някога се изключваха учениците направили 10 и повече неизвинени отсъствия, сега принудително изгонихме всички от класните стаи и ги държим колкото се може по-дълго и по-далеч от тях. По данни на МОН през миналата учебна година, отпадналите ученици са 20% - т.е., всеки пети ученик вече не учи! Ефектът за обществото е направо разрушителен!
Налагането на локдаун или прилагането на двойни стандарти в законодателната ни практика, е другият сериозен проблем. За локдауна, частичен или пълен, е ясно, че срива икономиката и отнема правото на труд в редица сфери, че законово отнема или значително намалява средствата за препитание на стотици хиляди граждани и то в страната с най-ниските европейски доходи. Обаче, широко прилаганият двоен стандарт, е грозното лице на политическото лицемерие и демонстрираната здравна „грижа” в обществото! Децата са задължени и систематично се приучват да носят маски в продължение на часове, които им отнемат така необходимия кислород за правилното развитие на подрастващия организъм, а в същото време, изявени законотворци демонстрират, че законът не се отнася до тях! Глобяват се хора в метрото и на улицата, не се допускат на обществени места без маска и сертификат, но депутатите са освободени от подобни изисквания, те са над тях! Двоен стандарт в най-уродлив вид, защото засяга живота, здравето, правата и свободната воля на човека!
Българското общество обаче не е загубило надеждата си, защото се чува и силния глас на една нова прламентарна партия в лицето на „Възраждане”, която стои на принципната позиция за отмяна на дискриминационните „зелени сертификати” и принудителната в същността си политика за ваксинация. Лидерът на партията Костадин Константинов призова:
„Без двойни стандарти и референдум
по въпроса за тяхното съществуване!” Престои да видим политическата чуваемост и отговорност на новото управляващо мнозинство в Парламента, относно този жизнено важен за всички българи въпрос.
Гражданското търпение в европейските страни има своите граници: В повечето от тях, където средната ваксинация е в рамките на 65-80% от населението, изригна в остро неприемане и отхвърляне на наложените силово дискриминационни решения.
В цяла Европа се надигна мощна протестна вълна срещу тяхното задължително въвеждане и поредните частични и пълни локдауни. Многохилядни протести в Нидерландия, Белгия, Австрия, Дания, Харватия, Брюксел и къде ли не, които се потушават със средствата на водни оръдия, полицейско насилие и сълзотворен газ.
В Германия все повече дейности са позволени „само за ваксинирани и преболедували Ковид-19”. Неваксинираните са в центъра на вниманието: ”Който не е въксиниран и не е проболедувал, ще може да ходи само до аптеката, до супермаркета и на лекар”, предлага Фридрих Мерц (ХДС). Той иска да усили още повече натискът спрямо неимунизираните и да бъде ограничено правото им да работят. По-конкретно: „Нито един неваксиниран в офиса, нито един неваксиниран депутат в Бундестага, нито един неваксиниран студент в аудиториите и нито един неваксиниран футболист на стадиона”. Това се отнася и до пътуващите в обществения транспорт. Ясно е, че подобна силова и дискриминационна позиция, която посяга на елементарните човешки права и свободи, не би могла да се приеме без ответна реакция.
Подобно на Словения, където Словенското правителство планираше да наложи задължителна ковид-ваксинация от 1.10.2021 г. за служителите от държавния сектор, с изключение на преболедувалите, но Конституционният съд спря прилагането на разпоредбата като противоконституционна. Това съобщи словенската агенция СТА.
„Зад кръста стои дяволът!” Кой стои зад иглата?
Гражданска инициатива срещу използването на ковид-паспортите („зелен септификат”) във Финландия събра необходимия брой подписи от поне 50 хиляди и вече може да бъде предадена за разглеждане в парламента. На 15 октомври Финландия одобри използването им, но то противоречи на Конституцията, тъй като дискриминира гражданите и ги поставя в различно положение. Затова ковид-паспортите (сертификатите) трябва да бъдат незабавно отменени. През ноември друга петиция – срещу изискване на сертификат за достъп до работно място, събра достатъчно подписи. В момента, с две дози ваксини в страната, са ваксинирани 80% от населението над 12-годишна възраст. Но, както казва мъдростта от вековете: „По-добре късно, отколкото - никога” или по думите на Дж. Гарибалди (1807- 1882): „На поробените народи не им остава нищо друго, освен правото на въстание”.
Испанецът Сервантес (1547-1616) живял и творил в най-тъмните и мрачни векове на европейското Средновековие, един от най-големите хуманисти, бе се провикнал: „Зад кръста стои дявола!”. Може би днес трябва да се запитаме: „Кой стои зад иглата”?!
Някога един от най-значимите европейски философи Дидро (1713-1784), бе казал: „Фанатичната борба на Църквата срещу науката, е най-позорното явление в историята на Европа”. Днес също се води подобна фанатична борба, но от страна на глобалния капитал срещу демокрацията, правата и свободите на хората, срещу здравето, живота и правото им на свободен избор.
Личната отговорност на нашите политици е огромна и дано те осъзнават добре това свое задължение и отговорност към съдбата на народа си! Не само по отношение на третирането на българите като „продукция съответстваща на определени изисквания”, както ни определя Сертификатът за годност, но и по всички вътрешни и международни въпроси, които определят живота на една достойна нация с хилядолетна история с огромен цивилизационен принос!
„Когато необходимостта ни принуждава да използваме искрени думи, маската пада и ние виждаме мъжа.” - казва Лукреций.
Нека използваме искрените думи, а не двойни стандарти в живота си и нека маските паднат, за да видим личността на политическия мъж!
|
