Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НЕОЧАКВАН СРИВ ИЛИ ОЧАКВАНА РЕФОРМАЦИЯ?

Е-поща Печат PDF

Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира  британския историк Тимоти Гартън Аш,  който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори:  „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).

У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви

опити за дефиниции на феномена „преход”.

Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат  неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).

Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато  историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.

След 30 години „преход”

един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:

Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;


Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;

Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;

Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;

Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;

Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;

Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;

Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;

Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;

Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот  и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав  „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).

Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.

Мрачната картина, предизвикана от прехода

през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно.  Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се  свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).

В търсене верния отговор разумът

все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за

главно препятствие пред себе си националната идеология,

основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.


Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Плодовете на този парадокс

чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!

Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.

Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

Всъщност

корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза

на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.

Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.

Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.

Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.


 

САМА - КАТО АНТОНИЙ СРЕЩУ РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

Е-поща Печат PDF

Корнелия Нинова в решителна битка с „петата колона“ в БСП


Нито един председател на БСП, преди и след Жан Виденов, не е бил така организирано, премислено и целенасочено сатанизиран, както Корнелия Нинова! И за да няма недоразумения, съмнения и подозрения в слагачество, ще припомня, че аз първи съм „хвърлил камък“ по нея. Писал съм открито, честно и нелицеприятно за всичко онова, което е било наследство и продължение на мерзкото отношение към „Нова Зора“ – към вестника и към партията, още от времето на Луканов и Лилов, през Първанов, Николай Добрев, та чак до  ден днешен. Участниците в Политическия съвет на „Коалиция за България“, в която „Нова Зора“ членува от 2009 т., и в „БСП за България“ – сега, както и протоколите от заседанията, могат да свидетелстват, че никога в заявената от името на ПП „Нова Зора“ позиция, аз не съм си позволявал, никакъв нюанс в поведението ми, който би могъл да бъде възприет като опит да се харесам. Или пък да се приобщя към общия хор на словославенето и блаженния дух на Аркадия, на които понякога съм бил свидетел. Не бих искал да пропусна и факта, че никога не съм висял и пред кабинета на председателя на БСП, на 4 етаж на „Позитано“ 20. И никога не съм отварял дума да договоря изгодни условия и услуги, от което през годините са страдали най-вече и вестник „Нова Зора“, и партията със същото име. Когато се е налагало да се срещна с Корнелия Нинова по важни въпроси на политическото сътрудничество, аз съм заявявал  това си желание по надлежния ред, чрез секретарката Ани или началник-кабинета Асен Марков, светла му памет. Не мога да не призная, че от 2016 г., такива срещи все пак са се случвали, два или три пъти, със съдействието на Асен Марков. Заявките ми пред чаровната Ани, оперативен секретар на председателя, винаги много внимателно и вежливо са били приемани и е било обещавано да ми се върне обаждане за резултата.

Най-често обратна връзка не е имало, което съм приемал като мълчалив отказ.

Защо утежнявам текста с такива подробности, а и себе си изобразявам едва ли не като ангел? Самият аз най-добре знам, че това би интересувало само малцина. И че подобна „мелочь“, както биха се изразили руснаците, няма и не може да има отношение към „земното въртене“.

Навремето поетът Дамян Дамянов беше написал стихотворение, в което лирическият герой питаше: „Върти ли се земята, Галилей?“ А препателият от инквизицията и папските копои астроном, отговаряше: „Върти се, ала папата не дава!“ Така и аз заявявах искания за срещи, но не се получаваше.  Това са особеностите на нашите коалиционни отношения.

Но да си дойдем на думата. Ако Бойко Борисов, по собственото му признание, трима папи са го галили по главата, то за Корнелия Нинова три пъти по трима „папи“ са бдели и бдят да не се чуе добра дума за нея. И защото това, което искам да напиша не е просто повод „да разлая кучетата“, а е особено продължение на онова Елин-Пелиново стихотворение „Нощ“, в което поетът пита: „Ах що няма кой да палне плевника на кмето?“. В случая, без някой да ме кара, сам избирам да се  набутам в шамарите. Просто, защото е „тъмно като в катраница/ и нито месечинка свети,/ ни ясна звездица“. А един Минчо Минчев винаги се е изправял срещу мракобесието.

Затова и написах по-горе цялата онази „мелочь“, за да имам основание поне да се надявам, че няма да отрекат на „Зора“ достойнството на светлината, истината и пълната безкористност, които тя, през тези 32 години, чрез своите елитни автори, винаги е носила, доказвала и отстоявала.

Следил съм политическото поведение на Корнелия Нинова, изчитал съм подробно речите й от парламентарната трибуна и съм публикувал много от тях. Трябва да кажа, че в някои от тях енергията на словото бе като на удар с чук по наковалня. Внимателно съм анализирал казаното от нея на политически форуми, съвети, телевизионни участия, интервюта и пр. И винаги съм се стремял да изследвам „глаголната температура“ на истината, ако трябва да използвам прочутия израз и метод на знаменития професор Мирослав Янакиев.

Да си призная, най-силно впечатление ми бе направила навремето нейната реч, след второто заседание на 49-я конгрес, през февруари 2017 г. Още повече, че на това заседание бе преименувана коалицията от партии в Коалиция с наименование „БСП за България“. Основният мотивиращ лозунг на конгреса бе „Поискай промяната“, и ние, коалиционните партньори подкрепихме тази идея. Запомнящо се бе и словото на председателя Корнелия Нинова, която тогава обяви, че основна задача на партията е да съхрани народа на България, неговите национални обичаи и традиции, и да върне държавата като фактор и Демиург в икономиката. Паметно за мен бе нейното обръщение към делегатите на конгреса с поръчението, да предадат на партийните организации и членове, че няма да ги разочарова, и че няма да ги предаде. Че заедно с тях  ще направят партията онази сила, която ще обедини България.

Както се казва, думите й попадаха като зърно в отдавна разораната за тази цел нива. В душите на стотиците хиляди членове и симпатизанти на БСП, това беше, може би, най-значимата от всички потребности, сред неизброимите травми, вини и напразни надежди на прехода. Хората се бяха нагледали и наслушали на лъжите и компромисите на своите лидери, а от предателствата и грабежите на прехода бяха не само омерзени, но и напълно отчаяни. Корнелия обаче излъчваше такава  енергия и желание за действеност, че всички осъзнаваха как остават на светлинни години назад, инертността и съглашателството, както и перфидната двойнственост на Първанов, на Станишев, че и на Миков дори. Заела високият пост в 130-годишната партия, може би с цената на компромис и сговор между групировките и клановете в нея, тя много скоро осъзна своето заложничество, усети мъртвата хватка на плътното обкръжение, в което бе попаднала. Зли езици по време на току-що започващия пасианс с раздадените властови карти твърдяха, че около масата в зала 404 на „Позитано“ 20 заседава „съвкупно богатство от 4 млрд.лева“. И макар че именно тази реалност създаваше привидността на едно искано и търсено „единство“, тя всъщност очертаваше стръмните брегове на бездната, която разделяше редовите социалисти от все по-приоблачния връх на тази партия, наследница на друга, в която принципа за равенство бе уважавана и важна ценност. Можеше ли Корнелия Нинова да изтърпи всичко това след своето клетвено послание към партийните членове? Не! Пред нея стоеше реалният и съдбовен въпрос дали да премине през „Рубикон“?  И тя с неподозирана от мнозина решителност направи това.

Днес са малцина онези, които публично биха признали невероятната драматичност на този неин избор. Аз няма да излагам тук добре известната хронология на фактите. В една вестникарска публикация, това едва ли е разумно, или пък удачно решение. Важното в случая е, че тя се реши на своя „Рубикон“. Раздели се с мнозина, с които нямаше обща посока по дългия път, по който бе поела. И после, на 12 септември 2020 г., бе избрана с 81%  от гласовете на цялата партия, за председател с четиригодишен мандат. На 50-я конгрес, проведен на 27 септември 2020 г., след тайно гласуване, в новия Национален съвет не влязоха знакови фигури като: Сергей Станишев, Георги Пирински, Димитър Дъбов, Георги Божинов и пр. „партийни барони“. Не бе зачетена дори „свещената крава“ Велислава Дърева, иначе талантлив журналист, която обаче притежава  неизменния навик „да рита котлето с мляко“, всеки път, когато незнайни сили и фурии ѝ нашепват в ухото да го направи. За нейната критика от „социалистически позиции“ имам и лично свидетелство.

На 5 юли 2009 г. се проведоха изборите за 41-о Народно събрание. ПП „Нова Зора“ участваше за първи път в „Коалиция за България“. В НДК очаквахме обявяването на изборните резултати. Сергей Станишев поиска да размени няколко думи с мен като с нов коалиционен партньор, но още незапочнали разговора, Велислава довтаса, изгледа ме усмъртително и буквално изстреля следната тирада: „Сергей, мразя я тази партия! Мразя и вестника  ѝ! И никога няма да ги заобичам. Ако бяхме ги послушали навремето, ОСД никога нямаше да вземе властта в БСП!“ Сергей занемя и тогава видях, че той умее да се въздържа. Замълча, макар че от вътрешно напрежение вратът му да бе станал морав като от червено цвекло. Последвах примера му. Замълчах и аз. Велислава се врътна и си тръгна. Други свидетели нямаше.

Припомням този епизод, защото само преди дни прочетох, че за по-демократично Велислава иска Нинова да бъде изключена от партията, оставката ѝ не я е удовлетворявала!

Описвам този мезансцен от преживяното и си припомням как навремето Дърева, пак от ОСД-ейски позиции, бе начело на битката срещу правителството на Демократичната левица. И лично срещу министър-председателя Жан Виденов, който водеше изтощителна война с българския Тано Кариди на прехода – Андрей Луканов. Тогава съвсем не бе тайна кой зъл демон ѝ нашепваше „героични реплики“ в ухото, с които тя дискридитираше политиката на правителството. Днес все още не е известно кой върши това. Приликата обаче с онези отминали времена, е във факта, че тогава т.нар. Обединени демократични сили, съставяха своята седмична опозиционна парламентарна програма, по публикациите от „социалистически позиции“ на в. „Дума“. И „сините“ в края на краищата,  се домогнаха до своето. Днес ГЕРБ,  които водят пуническа война срещу Корнелия Нинова, пак се ползват от „спасителката“ Дърева. Но де да беше само тя – самостоятелната бойна единица „Велислава“. Образно казано, Корнелия Нинова е изправена сама като Антоний срещу Римската империя. И дори не срещу една, а срещу три империи: на Георги Гергов, на Весела Лечева и на Кирил Добрев. Да ги обясняваме ли поотделно? Ще кажа само, че ефективите им, в тези бедни времена, могат да размътят главите поне на 20% симпатизанти на БСП, както и го направиха. Отделна „имперска сила“ в тяхна помощ,  бе и самият Сергей Станишев, като председател на ПЕС, ведно с бездънния европейски портфейл, който той носи. Впрочем, на неговата милост разчитат и рой „обеднели барони“ и „бойни коне“, останали без зоб и ясла след 50-я конгрес на БСП.

Т.нар. вътрешна опозиция, действа фронтално срещу Нинова и срещу хората, на които тя разчита, вече повече от две и половина години, преди 50-ия конгрес на БСП. Действа и след него. И за това време тя успя да превърне всяка нейна инициатива в тежка изтощителна битка за очистване на БСП от Луканово-Лиловското и Първаново-Станишевското наследство. Окончателно отритната, тя, която се изживява като „белият кокал“ на партията, в последно време бе буквално заслепена в своята ярост, и загуби всяко приличие. Рожба на едно токсично време, олицетворявано от посочените трима председатели на БСП след 1989 г., тя все пак, не успя съществено да промени духа на партията. БСП бе набрала вяра в собствените си сили в изборите на 18 декември 1994 г., когато получи пълно мнозинство в Народното събрание. И втория път, когато беше избран Георги Първанов за президент през 2001 г. Тази победа бе твърде умело представена като „вярната посока за социал-либералното развитие, към което БСП, трябва да се стреми“. Много скоро обаче очите на хората се отвориха и те осъзнаха измамата. Междувременно обаче, партията бе напълно овладяна от Сергей Станишев и навлезе в своя най-трагичен период на бавно умъртвяване. Долу, все още бушуваше енергията на хората, които бяха строили нова България, но горе, течаха процесите на едно олигархично всекидневие, което копаеше  бездната на отчуждението между върха и низините под него.

Деморализацията бе толкова всеобхватна, че на пишещия тези редове, избран за народен представител в 42-о Народно събрание, му се е налагало да запушва ушите си, за да не слуша договорките на своите колеги. Напразно. Встрани от първото място на последния ред, на първия блок, вляво, където стоях, се събираха „младите лъвове“ като Кирил Добрев, Георги Кадиев, Страхил Ангелов и пр., и се чуваха само откъслечни фрази и думи, като „проценти“ и „далавери“. Много често към тях се притуряше и прилагателното „големи“, и тогава виждах как върху лицата им се изписваше такова нескрито блаженство, че социалният наивник, който винаги е живял в мен, се изчервяваше от срам и негодувание. Нейсе.

Усещам, че все накъсвам темата за Нинова и нейната битка със сюжети от лични преживявания и осъзнавам, че все не мога да кажа главното, което макар и известно, се побира в онази рамка, в която протичат борбите и процесите, представени за „партийни междуособици“. Всъщност те са само ехото от сгромолясването на гигантски светове и епохи и това, което се случва в БСП, е само тяхна функция. И ако трябва да бъда честен, истинско чудо е, че тази партия все още я има, което говори преди всичко за качеството на човешкия фактор и неговата идейна закаленост.

Погледне ли по нашироко човек, няма как да не отбележи, че нито една от властващите някога в социалистическия лагер партии, днес не съществува. И когато опозицията, в лицето на Весела Лечева, Кирил Добрев, Георги Гергов и пр. „български подобия на Енгелс“, критикуват Нинова от марксиски позиции, ако да бе ги чул „другарят Маузер“ направо сам би изскочил от кобура си. Така или иначе обаче, вътрешно-партийната опозиция, услужливо подпомагана от подведомствените на ГЕРБ медии, се домогна до главното: успя така да отслаби и демотивира структурите на БСП, че някои от тях, които наистина се крепят на магия, реализираха неутешителните резултати от последните три избора. Парадоксалното е, че опозицията нагло приписва целия този разкол и цялата отговорност за него на Корнелия Нинова.

На това място е задължително, може би, да се запитаме, дали в това превратно представяне на фактите помагаха и странични фактори, извън ресурсите на „трите империи“? Разбира се, че помагаха. Най-заинтересована, по пътя на логиката, бе партия ГЕРБ. По външно-политическа линия, факторите са два: европейски и атлантически. Заинтересоваността им, макар и прикрита, бе съществена: очакваха най-после леталния изход на тази партия, която не само за тях, а за всички останали външни наблюдатели, демонстрираше из­ключителна воля за живот и съзнание за своята историческа мисия. И опасността бе под ръководството на Корнелия Нинова, въпреки всички удари, тя да преживее и „ковидните времена“ на загнездилия се в нея идеен вирус на колаборационизма. Затова предполагам, никой не зададе и главния въпрос: дали е възможно да бъде постигнат в изборите поне приличен резултат, когато само в последната седмица преди тях, към всеобщия глас на отрицание на БСП, от партии, социалантрополози и НПО-та, се прибави и масираният хор на клеветите и клетвите на вътрешно-партийната опозиция. Всички станахме свидетели на две омерзителни статии на Дърева, на статия на Весела Лечева, на възшествие по сайтове и вестници на Кирил Добрев, на Георги Пирински, на Ана Пиринска и пр., тиражирани с подозрителна услужливост от заинтересовани електронни платформи. Само ленивците в тези предизборни дни, които не дремеха, не се упражняваха да сплетничат и пророкуват, и да искат оставката на Корнелия Нинова.И някой замислил ли се е как в тези условия се постига консолидация, когато цялата партия бе като заредена с динамит?!

Нещата отидоха и по-далече. В двата избора, предхождащи 14 ноември, Кирил Добрев бе фактическият шеф на предизборния Щаб на „Изправи се! Мутри вън!“ На последните избори обаче, той пренасочи ресурса и цялото си объркано и напазарувано войнство, направо към „Продължаваме промяната“. На третия ден след 14 ноември, Корнелия Нинова подаде оставка. И о, чудо! Към всички смъртни грехове, в които в този момент, я обвиняваха, веднага се прибави още един: „Направи  го, за да попречи да бъде избран президентът Румен Радев“. Основанието затова бе съобщено в интервю и от евродепутата от БСП Иво Христов, който намери обяснението, в „необявената война, която тя води с президента Радев“.

Въобще, кръгът се затвори. От външна страна – ГЕРБ и винаги вредителстващите „бегове“ от ДПС, до тях – „Европа“, в лицето на ПЕС, със Станишев и „Атлантическия вектор“, който е всепризнатият демиург на ситуацията в България.

Вътре – „петата колона“, каквото е предназначението на всички колаборационисти, която вече четири години се стреми да предаде крепостта, отбраната на която ръководи къде сполучливо, къде не чак дотам, и днес – Корнелия Нинова. Ефективите, с които разполага „външният пръстен“, както и лостовете, които придърпва, засега постигнаха успех само по отношение на поста председател на Парламента, за който на Политическия съвет на Коалиция „БСП за България“ Нинова бе официално номинирана от името на ПП „Нова Зора“. Номинацията бе представена блестящо от зам.-председателя на партията адв. Тодор Предов, въз основа на предварително взето партийно решение.

Разбира се, пълна победа няма, и ние, в „Нова Зора“ сме напълно наясно с това. Ситуацията в държавата е такава, че едва ли е възможно на стола на председателя на Народното събрание да седне човек заявил като лични и като партийни „червени линии“ безкомпромисното си отношение по въпроса за: Северна Македония; санкциите срещу Русия; Истанбулската конвенция; както и всичко онова, което се крие зад инициативата „Триморие“.

Ние обаче в „Нова Зора“ не  възприемаме като компенсация, а като напълно заслужил поста зам.-председател на Министерския съвет и министър на икономиката, който бе отреден за Корнелия Нинова. Нескромно е, но и аз, подобно на Румен Овчаров смятам, че тя ще се справи отлично на тази длъжност. Както се видя и разбра, и „петата колона“ в лицето на Кирил Добрев, потрива потни длани, в очакване това да се случи. Сметката им е прозрачна и елементарна: Корнелия е подала оставка и ако отново не се кандидатира, освен председателския пост в БСП, твърде лесно ще загуби и новата властова позиция. Ще се случи ли това? Остава да видим.

Ако силите на „външния пръстен“ на обсадата успеят в това си начинание, съвместно с опозицията, БСП няма да има силите да издържи ново идейно издевателство над нея. Перспективата за ляволиберално троцкистко бъдеще на най-старата социалистическа партия, е просто несъвместима с „качеството на мат`ряла“, ако използвам простофилския изказ на „падишаха“ Борисов. В тези среди, колкото и Станишев да пропагандира започналите уж да побеждават идеи на ПЕС, както и да шества по света възкръсналия дух на Троцки, тук, в България, всички социалисти помнят и знаят, отговора на главния въпрос на Дядото: „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“

Емоциите в политиката са лош съветник, твърди не само Румен Овчаров. Аз мисля, за разлика от него, че оставката на Корнелия бе все пак емоционален жест. Своего рода подарък за безапелационно разгромените от нея „авари“. В това отношение трябва много да се внимава. Няма незаменими хора, но хора, които никой не може да замести на тяхното място, в определен исторически момент, има. Такъв е случаят с Корнелия Нинова. Тя има куража да поведе първа битката с „паралелната държава“ и с „модела ГЕРБ“. Тя имаше и съзнанието, че може да постигне победа, единствено ако БСП бъде очистена от мръсната кръв и гнилост, с която преходът я бе натоварил. И тя не се уплаши - спука цирея! В историята това много пъти се е случвало. Някои са довършвали битката докрая и са били победители. Други са спирали по средата и са ставали жертви.

Ако бях Фуше, бих казал на Нинова, че да подадеш оставка като емоционален жест, при отворен финал на най-важното сражение, което си започнала, е по-лошо от престъпление. Защото е грешка! А за такива грешки, загубилият плаща винаги по най-високата тарифа и до края на своя живот. Не пожелавам това да се случи на Корнелия Нинова. Аз и моите другари от „Нова Зора“ не искаме тя да бъде загубена за България в тези съдбовни времена. В този смисъл аз вярвам в нейната зрялост и в нейната изострена сетивност. Тя има съзнание за своите отговорности, както и вроден инстинкт за истинската опасност, пред която е изправена държавата, партията, народът, пък и лично тя самата.

Вярвам в нейната мисия и отговорност.

И горещо ѝ препоръчвам да се вслуша в пулса на времето и във волята на хилядите социалисти, които я избраха, и които я обичат.


 

БЪЛГАРИЯ Е ЖИВА И ДЕЦА НЕ ДАВА!

Е-поща Печат PDF

На 7.12.2019 г. в София се състоя международен и национален протест „Спаси семейството, защити децата!” организиран от Сдружение РОД и Национална група Родители обединени за децата (НГ-РОД), наброяваща вече 209 083 членове от цялата страна. Протестът бе  срещу ранното детско сексуално обучение в училищата и детските градини, социалното и медицинско отвличане, детското правосъдие, разрушаване на българското семейство, на християнските ценности, срещу антисемейните политики, неправомерното отнемане на деца по несъстоятелни причини, срещу GREVIO - орган за изпълнение на Истанбулската конвенция, срещу Вarnevernet - норвежкият модела за социални услуги, срещу задължителна и принудителна социална услуга за отнемане на деца от родители и продажбата им на наши и чуждестранни осиновители, срещу Закона за социалните услуги и антидетските и антисемейните промени в законодателството, приети от правителството на България, както  и за категоричната им отмяна.

На протеста присъстваха хора от всички локални групи на РОД: София, Пловдив, Асеновград, Пазарджик, Кърджали, Бургас, Благоевград, Дупница, Ямбол, Гоце Делчев, Русе, Велико Търново, Хасково Стара Загора... и мн. други, а на протеста във Варна взеха участие предимно хора от региона и Добрич.

Да защитят децата и семействата си от ръцете на социалните служби, от антисемейните политики, налагани от правителствата по света, се включиха и протестиращи от Норвегия, Испания, Германия, Австрия, Армения, Швейцария, Литва, Дания, Нова Зеландия, Хавай.

В София призивът събра хиляди родители, деца, баби и дядовци, организации, недоволни граждани, на площада пред Националния дворец на културата. Водещ и организатор на събитието бе Иван Вълков от сдружение РОД, юрист, баща на 4 деца, който откри протеста с думите: “Ние сме като опълченците на Шипка. На върха. Заобиколени отвсякъде. И нагоре няма накъде. И назад няма накъде. Зад нас са само нашите деца. За тях ние ще стоим докрай! До последно! (...) Братя и сестри, българи, като християни нека да отворим Свещеното писание и да се помолим с молитвата Отче наш, защото ако търсим съюзници на Запад, на Изток, на Север и на Юг, не знам кой ще ни помогне. И да търсим видни личности, които да се застъпят за децата ни – не ги видяхме досега. Тези, които са загрижени, са тук, сред нас. (...) За да поведем успешна война срещу джендър-идеологията, срещу джендър-религията, днес трябва да направим съюз и завет с Бога. Тогава Той ще ни защити и ще ни помогне...“

Цялото множество на площада, изречение по изречение, повтори Божията молитва, а след това пя  националния химн на България „Мила Родино“. Думата взе адвокат Шейтанов, съпредседател на сдружение РОД. (Част от словото му поместваме отделно).

След вълнуващото слово на адвокат Шейтанов, под звуците на химна на национална група РОД, шествието потегли по бул. „Витоша“ към църквата „Св. Неделя“, Министерски съвет и се спря пред Парламента. Когато многохилядният народ преминаваше край църквата „Света Неделя“, забиха камбаните на православния храм като израз на пълна съпричастност и подкрепа на Българската православна църква към родолюбивата съпротива на българите за запазване на християнските ценности и българските семейни традиции.

Пред Парламента, един след друг говориха родители, представители на РОД от други градове на страната, както и редови участници в протестите. Главните мотиви на ораторите се обединяваха около пълната решимост да продължат протестите дори ако  представители на властта все пак рашат да вземат участие в един действен диалог по въпросите, които ги вълнуват.

Протестиращите декларираха категоричната си решимост да се борят за отмяна на антидетските и антисемейни закони, приети безразсъдно или под натиск от народните представители на 22 март т.г. в угода на чужди интереси. „България няма деца за продан“ и „Долу ръцете от нашите деца“  скандираха участниците в митинга и този възглас побираше голямата тревога и могъщата сила на един народ, който за децата си винаги е бил решен на всичко.

Протестът приключи към 15,30 ч. с химна на България и „На многая лета“ в изпълнение на Борис Христов.


 

ПРЕДСТОИ НОВА ЯЛТЕНСКА КОНФЕРЕНЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Давам си сметка, че това, което ще прочетете по-долу, ще прозвучи предизвикателно, защото е в пълно противоречие с доминиращата днес либерална пропаганда в почти всички медии и официални източници. Общественото съзнание до такава степен е промито, че дори не забелязва, камо ли да анализира адекватно, очевидните глобални процеси. Необходимо е отрезвяване и възвръщане на нормалното мислене, говорене и политическо поведение. Особено сега, когато назряват радикални промени в устройството на света.

С конфликта в Украйна приключва цяла една епоха, в която човечеството живее от края на Втората световна война. Тази епоха изцяло промени правилата както на общественото устройство в националните държави, така и на геополитическо съжителство. Установена бе нова йерархия на геополитическите субекти и бяха потвърдени и узаконени в условията на тази йерархия зоните на влияние на великите сили. Тези зони почти съвпадаха с цивилизационната принадлежност на народите и държавите, поставени в тях. Но те придобиха почти изцяло икономически и военнополитически статут. Тези условия предполагаха светът да се ръководи от две свръх сили: СССР и САЩ. Но статутът неочаквано и рязко се промени след разпада на социалистическата система и извършените в нейните държави контрареволюции, които реставрираха капитализма. Изведнъж се оказа, че свръх силата е една, но и че зоните на влияния, поради слабите позиции на Русия като наследница на Съветския съюз, не могат да запазят цивилизационните си значения и характер. Русия доброволно или по-точно поради обективната си слабост, бе принудена да отстъпи за известно време своята зона заедно с мястото си на хегемон в световните дела. Това рязко промени съотношението на силите в света.


Напълно естествено и дори задължително бе тогава да се проведе

следващата Ялтенска конференция,

която официално да потвърди новото разделение на света и да очертае границите на зоните на великите държави. САЩ обаче надменно прецениха, че Русия е безапелационно победена в Студената война и повече не е никаква велика сила – макар да остана постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Но ако това беше станало тогава, сега щеше да е съвсем различно и щяха да се избегнат повече от конфликтите през последните 30 години.

По този начин моделът, утвърден от Мирната конференция в Ялта от 4-11 февруари 1945 г. с участието на победителите във Втората световна война СССР, САЩ и Великобритания, продължи (макар и формално) да функционира и след разпада на СССР и Варшавския договор.

Разпадът на СССР постави под съмнение възможността светът да живее по стари правила, когато единият от установилите ги не е способен да изпълнява ролята си на свръх сила, управляваща човечеството. А и извършената реставрация на капитализма в зоната на съветското влияние наложи промяна и във взаимните отношенията на държавите от различните зони. Наруши се рязко балансът.

А когато Русия отново се изправи на крака, се установи друг ред и се задействаха нови правила. Заедно с Русия значение като велики държави придобиха бедните и малко значещи преди Китай, Индия, Бразилия, Иран, Турция. А САЩ и Западна Европа, която бе под тяхното ръководство, започнаха да губят от икономическата и особено от военната си мощ и да изпитват чести и продължителни кризи.

Възстановената икономическа, военна и политическа мощ на Русия, съвсем логично отново предяви претенции за свое място под слънцето на геопотиликата.

Вече живеехме в нова епоха, която, за да се разгърне и осъществи, изискваше

нов геополитически ред, правила и норми.

Историята показва, че от критичните ситуации винаги се излиза, след като се огледа и осъзнае реалното състояние на целия свят. Тогава се отчитат и анализират всички възможни съгласия, противоречия, непримиримости; преценяват се реалните сили на държавите поотделно, но и в съвкупност, в икономиката, геополитиката, военната област. Макар и негласно и почти неофициално, но затова пък гневно, тази преценка бе направена най-напред от САЩ. Но за рязък поврат към радикална промяна и установяването на нов ред е необходим подтик, детонатор на статуквото, за да се създадат вражди между великите сили и те да бъдат поставени в невъзможност да продължават по старому.

Така се получи и този път!

Острите и непримирими сблъсъци между великите държави и особено тези между Русия, САЩ и западните държави от НАТО, са видимото политическо, икономическо и военно проявление на очертания по-горе процес. Видяхме как той през последната година навлезе в безизходица. Страните си говореха, шантажираха се, открито се заплашваха, обвиняваха се взаимно, нападаха се вербално и икономически. Разговорите им обаче бяха като на глухи с неми. Никакви отстъпки, никакво разбиране.

Ако внимателно наблюдаваме и с разбиране четем събитията, изказванията на държавниците на великите сили; ако не преднамерено, а обективно и с познаване на историята, нейната философия, логика и механизмите, по които тя се разгръща и довършва започнатото, щяхме да отчетем функцията на украинския конфликт в неговия истински смисъл. Този смисъл се дава не от човеците; той изпълва явленията обективно и дори пряко волята на хората, държавите и техните водачи. Великите сили знаеха какво е нужно и го изведоха като най-важното в своята геополитика. Но малките държави, в това число и нашата, слушаха какво говорят техните лидери, без да отчитат реалностите такива, каквито са. Когато великите сили им казват, че нещо е черно, когато то е бяло, те безпрекословно се съгласяват. И дори не си правят труда да помислят дали е така.

Великите сили определиха Украйна да стане онзи крайно нужен детонатор в отношенията им, който да развърже противоречията и в един момент да се случи онова, което те желаят. А именно: слагане началото на новата епоха и, което е за тях е най-важното, утвърждаване на новия световен ред, новото разчертаване на зоните на влияние и „влизането в длъжност“ на новите световни хегемони. Т.е. насрочването на нова „Ялтенска конференция“!

Тук е целият смисъл на събитията от последните тридесет години и особено от 2014 г. насам – най-вече на конфликта в Украйна.


Новата „Ялтенска конференция“

няма да реши от само себе си проблемите, които предизвика сблъсъкът между великите сили. Но участващите в нея държави вече се стремят, още преди началото й, да вземат стратегически позиции, да наберат сили, енергия и мощ, за да бъдат думите им тежки и безпрекословни. В крайна сметка, онзи, който е най-силен, ще извлече от нея най-големите ползи. Затова са сега и тези изтощителни едностранни или взаимни икономически санкции, безразборните обвинения, заплахи, поставяне на икономически и политически мини, които в бъдещото време ще бъдат взривявани. Води се борба за надмощие, което да се зачете на самата конференция като фактор в разчертаването на зоните на влияние и определяне техните реални граници. А за прикритие се използва заплахата за Трета световна война. Тази заплаха е въздействието върху света и общественото мнение, а не е изобщо реална.

Най-вероятно в следващата „Ялтенска конференция“ ще вземат участие трите днешни супер сили Русия, САЩ и Китай. Това означава, че в Европа ще се извърши (то дори вече се е извършило в някаква степен) радикално пренареждане на статуквото. На дълбоки реформи ще бъдат подложени Европейският съюз и НАТО. А това означава, че те ще бъдат преформатирани, което ще доведе до съкращаване на съставите им и промяна на политиката им. Но не бива да е изненадващо, ако бъдат разпуснати, за да се създадат на техните места нови и по друг начин формирани подобни съюзи и блокове.

Нов облик, смисъл и съдържание без съмнение ще получи ООН. Тази организация изгуби твърде много от своята сила през последните тридесет години и почти престана да бъде фактор в решаването на световните проблеми.

Всички държави ще претърпят значителни изменения, защото самата социално-икономическата и политическата система в света ще се реформира радикално. След очевидния крах на либерализма и неолиберализма в икономиката, политическото устройство и в духовния живот, е  време за нов тип политика, политици и държавници. Либерализмът наплоди скорозрейки, необразовани и недалновидни ръководители. Днешният упадък на Европа се дължи и на тяхното невежество и неспособност да преценяват явленията.

Няма съмнение, че процесите, за които тук говоря, не ще отминат и

нашето многострадално отечество!

Него го очакват изпитания и сътресения, промяна в облика му и движение по нов път с нови съюзници. То неизбежно ще се преустрои върху нови основи и нови принципи. И ще влезе в нова зона на икономическо, политическо и духовно влияние. Ще му се наложи да извърши задълбочена преоценка на миналото и настоящето си, за да открие и формулира грешките и отклоненията от верния път. Горчива ще е чашата, която ще трябва да изпият политиците. А май на всички ще се наложи да пият от нея! Но такава е съдбата на малките народи, общества и държи в подобни времена. Българските водачи от последните тридесет години се оказаха напълно неспособни да ръководят държавата ни, защото повечето от тях бяха случайни и неподготвени хора и се стремяха да угодят на себе си и на своите господари.

Искаме или не искаме, вярваме или не вярваме, но преоценката и пренастройването и на българското общество ще се извършат по модела на новата конференция от типа „Ялта“, която предстои да се проведе след края на конфликта в Украйна!


 

ВАКСИНИ ЗА СМЕТ?

Е-поща Печат PDF

В познатата ни от детството приказка „Сливи за смет“, бащата на един кандидат за женене тръгнал да му търси булка, предлагайки на момите необикновено изгодна размяна: сливи срещу донесената от тях смет. Всички се надпреварвали коя повече смет да донесе, само една донесла една шепа и то събрана от комшиите. Така дядото разбрал коя мома става за негова снаха.

Историята с появата на „китайския“ коронавирус COVID-19 и търсенето на ваксини и лекарства против него, удивително напомня метода на героя от народната приказка. С тази разлика, че създателите на чудодейни ваксини и лекарства и фармацевтичните гиганти, които произвеждат, рекламират и продават техните продукти, ги разменят за много, много пари. И същевременно проверяват не чистофайничеството на момите, а акъла на политиците и на изплашените до смърт потенциални и реални пациенти на ковидотделенията.

В глобалната кампания за раздухване на страх и паника,

чиято единствена цел е да се увеличат печалбите на фирмите, произвеждащи ваксини и лекарства, ортаци на последните се явяват и „независимите“ медии, които от сутрин до вечер повтарят като папагали: „ковид, ковид“ и „ваксини, ваксини“. В такава атмосфера на преден план излизат самозвани „спасители“ на човечеството, които по този начин се опитват да удължат оставането си на власт. И у нас има един такъв „спасител“, който в началото на коронавирусната епидемия „затвори“ държавата заради няколко заразени и починали, но после се „загрижи“ за икономиката и остави „много умно“ вируса да вилнее цяло лято из страната. Понеже София се тресеше от протести срещу него и главния прокурор, Борисов скиташе из България с джип, в който като куфари се возеха част от министрите му. Докато се „срещаше“ и ръкуваше с народа, премиерът-Слънце успя и да се зарази с коронавирус, след което се самоизолира под карантина. Тогава започна фейсбук сериалът „Сам в къщи“, в който Борисов громеше своите опоненти, начело с президента Радев, както и „лъжливите и смрадливи сайтове“ с техните „вуду измишльотини“. Едва оправил се от „короната“, той отново яхна джипа, сподирян от министъра на здравеопазването проф. Костадин Ангелов и директора на „Пирогов“ проф. Асен Балтов. И двамата да ги ожали човек, сякаш си нямаха друга работа, та приемаха безропотно ролите на свидетели на самохвалните демонстрации на своя шеф относно пътното строителство. Докато по пътищата между болниците и на стълбите пред някои лечебни заведения беряха душа жертви на коронавируса и на хаоса в здравеопазването, съпартийците и коалиционните партньори на Борисов в парламента сътвориха не един и два скандала. Било с лобистки поправки в закони, облагодетелстващи автобусните фирми, таксиджиите и фирмите за бързи кредити, било с панаири за предстояща водна криза, която премиерът и министърът на околната среда и водите „предотвратиха“ с една прегръдка. Накрая „народните избраници“ бламираха и маньовъра на Борисов с проекта за нова Конституция и свикването на Велико народно събрание. Докато той се радваше на високия кредитен рейтинг на страната, оповестен от една международна кредитна агенция, тълкувайки го не само като доказателство за финансова стабилност, а и като покана за нови външни заеми, освен по корупция, България се нареди на първо място в ЕС и света и по смъртност на глава от коронавируса: 16,18 на 1 милион население. Дори Босна и Херцеговина е по-добре от нас по този показател. А тя още не е станала член на ЕС, нали?

На 24.11.2020 г. у нас беше поставен своеобразен

черен рекорд

от 189 починали от коронавируса за едно денонощие. Но и след това картината на епидемията не вдъхва особен оптимизъм: 157 починали на 25 ноември; 141 починали на 26 ноември; 162 починали на 27 ноември и 151 жертви на коронавируса на 28 ноември. На 29 ноември броят на починалите намаля на 69, а този на новопотвърдените носители беше 1792, но при направени 4928 PCR-теста. Докато Китай, с неговите близо 1,5 млрд. жители отчиташе единични случаи на коронавирус и то у хора, дошли от чужбина, а в 83-милионна Турция на 28 ноември оповестиха 177 смъртни случаи от пандемията. Не знам на какво разчита нашият министър на здравеопазването проф. Ангелов, като казва: „По нищо не се различаваме от другите“. Различаваме се и то как! Най-малкото по численост на населението, г-н министър! И по това, че „другите“ не ги управляват с години политически недоразумения и настоящи „калинки“. Дори в Турция учените обвиняват режима на Сарая в укриване на истинските числа за последствията от ковидепидемията. И казват, че ако са се публикували истинските данни, днес болниците нямало да бъдат претъпкани и лекарите и медицинските сестри да са на ръба на силите си от изтощение. Нима в нашето Отечество не е същото? „Лъжа и робство на тая пуста земя царуват“, пише Ботев преди повече от 150 години. Нещо да се е променило!

След като гръмотевичният провал на управляващите за отвличане на общественото внимание чрез „фейк“-а Велико Народно Събрание и Нова Конституция, Борисов затъркаля темата с ваксините срещу коронавируса, които сме били предплатили. И щом потеглели тировете, първо на нас щели да доставят ваксините на Pfizer & BioNTech и Moderna. Понеже ги е поръчала Урсула Фон дер Лайен, а с нея Борисов санким вечеря и закусва.

Обаче, точно тук някои долавят

„тропота на бедата“

и бият тревожна камбана. Например, печално известният у нас Ричард Ран, който заедно с Роналд Ът и отбор български икономисти, ни подготви разбойническата приватизация. В момента Ричард Ран е президент на Института за глобален икономически растеж и невероятно успешни производства (Institute for Global Economic Growth and Improbable Success Productions). На 23 ноември той публикува във вестник „Вашингтон таймс“ статия под стряскащото заглавие „Нека войните за ваксини да започнат“. Там Ран обяснява просто и ясно, че ваксините не само няма да спрат пандемията на коронавируса, ами може да влошат още повече нещата, ако правителството на Байдън се опита да наложи силово ваксинацията като задължителна. Проучване на Gallup показало, че 42% от американците не желаят да се ваксинират. Вероятно, заради страничните ефекти на ваксините, които още не са проучени. А и така наречената „Фаза 3“, т.е., изпитанията върху хора, е с твърде ограничен обхват. Има опасност и да не могат да бъдат задоволени исканията за ваксини, понеже фирмите производителки бързат да ги предложат и на ЕС. Какъв ще е приоритетът на администрацията на Байдън при това недоверие към ваксините? Ваксиниране на медиците от първата линия, по-възрастните от най-рисковата група, или учениците, студентите и децата от детските градини. Ричард Ран напомня, че преди години училищата са изисквали доказателства за ваксинация срещу определени заболявания, за да приемат ученици. Но задължителното ваксиниране не само щяло да отприщи корупцията на държавните чиновници и да породи съпротива у гражданите, но и да възроди черния пазар на лекарства. Затова трябвало да се прилагат „политики на моркова и тоягата”.

Нашият премиер уверява, че ваксинирането в България ще е доброволно, но какво ще правим ваксините, които така или иначе сме предплатили? Останаха ли моркови, или правителството ще развърти сопата? Или ще отложи парламентарните избори, възползвайки се от пандемията, за чиято трета вълна предупреждават от СЗО?

Турците също подхождат твърде предпазливо към ваксините, имайки предвид злополучния си опит от борбата със свинския грип. Според Арслан Булут, в разгара на епидемията от свински грип Турция е внесла 8 млн. дози ваксина, но повечето били хвърлени на боклука, след като Реджеп Тайип Ердоган заявил: „Каква ваксина? Аз ваксина-максина няма да си сложа!“ Въпреки че създателите на ваксината Pfizer, проф.д-р Уур Шахин и проф. Йозлем Тюреджи, са семейна двойка, деца на турски мигранти в Германия, Турция е внесла 600 000 дози ваксина срещу коронавирус от Южна Корея. А самата Южна Корея си поръча руската ваксина „Спутник V“. Мурат Емир от Народнорепубликанската партия предупреди: „Успяхме да намерим ваксини от Южна Корея, но бяха купени само 600 000 броя. При това положение от двама медицински работници, единият няма да може да се ваксинира.“ („Джумхуриет“/28.11.2020).

Ваксината на Pfizer има огромен недостатък:

трябва да се съхранява при температура от минус 70 градуса по Целзий. И следователно, България ще трябва да купи подходящи фризери. А коя болница у нас може да си позволи такъв разход? Ваксината, изготвена от Университета в Оксфорд, Великобритания, пък се компрометира чрез предозиране. Освен това експерт от Оксфорд, цитиран от Арслан Булут, е казал: „Първо създадохме вируса, после ваксината!“ („Йеничагъ“, 25.11.2020). Излиза че британските вирусолози от Оксфорд са вкарали коронавирус в тялото на шимпанзе, за да си „поиграят“ с генома му.

Накрая, екип учени от Китайската Академия на науките са публикували статия, в която твърдят, че вирусът от Ухан не е оригиналът. За да докажат това, те изследвали коронавирус с най-малко мутации и установили, че мястото, от което е тръгнала епидемията се намира „извън територията на Китай”. Най-вероятно всичко е започнало от замърсената вода, която хора и животни пият в Индия. Така вирусът е прескочил от животните у хората. Но китайските учени изброяват цели 9 „съмнителни“ страни: Бангладеш, САЩ, Гърция, Австрия, Индия, Италия, Чехия, Русия или Сърбия. Да им благодарим, че са прескочили България.

Дейвид Робъртсън, експерт от университета в Глазгоу, охарактеризира публикацията на китайците като „съдържаща много недостатъци“ и такава, която „не прибавя нищо към разбирането за коронавируса”. Без никакви доказателства китайците обаче изтъкват, че първоизточникът на коронавируса може да са и Италия, и САЩ. И че епидемията е започнала още през юли 2019 г. Може би и това е част от „войната с ваксините“? Борисов, вместо да ни спаси, направо ни е „набълбукал“ с нещо, което не само ще бъде безполезно срещу коронавируса, но може още да влоши ситуацията поради страничните си ефекти. Както се казва,

лекарството е по-опасно от болестта.

Когато един турски професор, д-р Фехми Табак, председател на клона за фундаментални изследвания на инфекциозните болести към факултета по медицина на университета „Джеррахпаша“, казва, че ще си постави китайска ваксина, защото й се доверява, това би трябвало да светне нечия лампичка! При всички ваксини, изпитанията върху хора, т.нар. Трета фаза, са повечето нови и в ограничен брой, за да се твърди, че те са надеждни. Според италианския вирусолог д-р Стефано Монтанари, предвид на това, че вирусът мутира бързо и не образува антитела, ваксината няма да послужи за нищо. Обратните твърдения са една пълна и глобална фалшификация, както и ваксините срещу настинка в зимните месеци. „Това, което трябва да направите срещу коронавируса, е да засилите своята имунна система“ – съветва той, напук на някои експерти у нас, които твърдят, че смъртните случаи от коронавирус се дължат на свръхреакцията на имунната система.

Но, както отбелязва Арслан Булут, светът и Турция се управляват с лъжа и медиите, включително турските, са се превърнали в инструмент на лъжата! Поради което никой не вярва на обявените от правителството цифри за пораженията от коронавируса. И у нас е така, защото медийните изяви на Борисов, НОЩ и пиарите на ГЕРБ, са ни дошли до гуша. Те направо повтарят хипнотичните сеанси на Алф, който се опитваше да убеди котарака, че не е котарак. А нашите умници ни уверяват, че живеем все по-добре, въпреки че стотици на ден умират. Не само от коронавируса, а и от хаоса в управлението на кризата.

Арслан Булут припомня и казаното преди години от професор Улрих Кайл, директор на формирование по епидемиология към СЗО, което проучва честотата и начина на разпространение на заболяванията: „Епидемията от свински грип беше една кампания за всяване на страх, провеждана съвместно с производителите на лекарства с цел увеличаване на техните печалби.“

Помните ли колко прасета бяха унищожени мърцина у нас заради африканската чума? Ами овцете и козите в Странджа и Сакар? Когато толкова светила предупреждават за злоупотребите с пандемията от коронавируса, не следваше ли нашият „спасител“ да бъде по-предпазлив с американските ваксини? Да, но както е известно „вторият акъл“ на българина винаги идва късно, а пък този на управляващите ни може да не дойде никога. И папагалите могат да викат „ваксини, ваксини“, но при нашите политически и медийни папагали това е и проява на инстинкт за оцеляване. Предплатили сме си били ваксините, както предплатихме изтребителите дето още не са създадени, и ще си „ручаме жабето“! Но и с ваксините е като с природния газ – вземай или плащай, дори да не ти свършат никаква работа.


Турският президент Ердоган смята ислямофобията за по-опасна и по-бързо разпространяваща се от коронавируса. Във видеопослание до Конгреса на мюсюлманската религиозна общност в Америка, той заяви: „Тази година бяхме принудени да се борим не само с вируса COVID-19, а и с по-бързо разпространяващия се от него вирус на враждебността към исляма“. („Миллиет“/28.11.2020). Дали не съществува и вирус, който причинява човешката глупост? Или глупостта е вродена и ако някой е роден глупав, това е завинаги?


 


Страница 3 от 483