дини от рождението на народния писател Николай Хайтов. Благородното звание „народен писател“ българският народ дава на двамина забележителни творци в новата и най-новата ни литературна история – Иван Вазов и Николай Хайтов. Каквито и хули да са се сипели върху тях от страна на нелесни врагове и злопаметни недоброжелатели, те, със своето гражданско поведение и обществено ангажирано слово, с цялата обаятелна сила на своя талант и своето родолюбие, с отразяването на народните тежнения, надежди и идеали в творчеството си, заслужиха всецяло любовта, почитта и обожанието на българите.
И удивителното съвпадение! Когато животът на Патриарха на българската литература вече клони към своя залез, в скътано в пазвите на Родопа, никому неизвестно селце – Яврово, в бедно семейство, на 15 септември 1919 г. проплаква момче. Кой да предположи тогава, че нему е писано след години да поеме щафетата директно от Вазова. Защото написаното от Николай Хайтов избликва именно от духовната вселена на Патриарха.
По повод на 150-годишнината от рождението на Вазов през 2000 г. родолюбецът писател заяви: „Без Вазов сме за никъде. Той е темелът на България. Всъщност той и з м и с л и България: с драмите си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на България със своята личност, идеи и представи... Цяло едно столетие премина под неговото обновително присъствие...“.
Когато си отиваше от тоя свят, Николай Хайтов тъгуваше, че България боледува, че България си отива. Да, отиде си България – на епохата, в която живя самият той и бе живял преди това самият Вазов. Остана България на нашето време, в която днес живеем и която, подобно на него, няма да предадем никога. И остана онази хилядолетна България – безсмъртната Държава на духа, която изградиха и ни завещаха родолюбци като него и която ние ще изграждаме и завещаем на идващите след нас. „Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Даживее България!“ – казваше той. И беше готов – подобно на Левски – да даде живота си за България.
Не, не мислете, че Николай Хайтов обичаше България отвлечено, абстрактно. Неговата любов беше конкретна, дейна, всеотдайна. Обичаше хората – всеки човек поотделно. Интересуваше се от битието му. Съпреживяваше болките му. Разрешаваше, доколкото бе възможно, проблемите му. Никого не пренебрегна. Вслушваше се в изстраданата мъдрост и на най-простичкия, най-обикновения, най-нищожния човечец и я попиваше. Истински, а не насилено. Защото знаеше, че всеки човек не напразно, а с Божи промисъл живее на тоя свят. И тачеше всекиго, както се полага на човек.
Затова разказите му дишат българското, дишат България. Ако някой приневолен гурбетчия, потърсил щастие и прехрана в чужда земя, се докосне до чудодейното слово на „дивите“ му разкази, сигурна съм, плаче – за себе си, за загубеното отечество, за родината и родното, осъзнал с безпощадна яснота, че без тях е празен, че без тях е „дърво без корен“, птица без гнездо, звезда без небе. Колкото и да се хвали с придобивки и безметежно съществуване, той дълбоко в себе си сънува как минава покрай дърветата на своето родно място, къса букови шумки, дъвче ги и хортува, досущ като Николай-Хайтовия Ибрям-Али: „В нашия край шумата е като чеверме! В чужбина няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия“. Как, види ли коритце, и спира: „Чакай да пием!“. Как си туря главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска... А когато влезе в борикаша, спре до някоя борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърне... Защото българинът припознава себе си в неговите герои. През сълзи. Тихомълком. Или, както писателят е споделил в лично писмо: „Ние почти не си говорим, но така хубаво си мълчим...“.
Николай Хайтов преброди България от край до край. И без фотоапарат, мобифон или айфон, а дали в разказ, дали в есе, дали в дневникови записи остави незабравими картини от всяко нейно кътче... С раззеленилите се пред очите му клонки. С опияняващите аромати на цъфнали храсти и медоносни билки. Със звънтежа на повей между шумки от габър или воя на вятър в горско дълбине. С екота на чанове. С пъстроцветието на китеници и огъня на халища... Всичко, написано от него, е живо. Всичко гори, искри, сияе в непреходната светлина на съществуването. А в центъра на всичкото – човекът. Простичкият, обикновеният, малкият голям българин.
Обичайте Николай Хайтов и го четете, за да станете по българи. И по-човечни.
На 15 септември т.г. пред бюст-паметника на Николай Хайтов в Борисовата градина в столицата се състоя паметно честване във връзка с 104-годишнината от неговото рождение. Организатори на проявата бяха Партия Консервативна България и Телевизия СКАТ.
Беше особено вълнуващо, когато над грейналия от слънцето парк се разнесе гласът на писателя, чието слово и до днес е от актуално по-актуално и ни кара да се замислим, да предприемем конкретни стъпки и действия към промяна, към преобразяване на статуквото – в държавата, в родното училище, в себе си.
Думи за общественика и родолюбеца Николай Хайтов произнесе Данчо Хаджиев, управител на Телевизия СКАТ. Д-р Елена Алекова, на която писателят завеща в автограф „родопската литературна нива“, говори за писателя и човека Николай Хайтов (словото й предлагаме отделно). Проф. Ивайло Христов, изследовател на Хайтовото творчество, акцентира върху своеобразието на писателя като творец и гражданин, което видимо и с просто око го откроява изсред останалите му колеги. След заключителните му думи „Хайтов завинаги!“, в съпровод на любимата на писателя родопска песен „Руфинкай болна легнала...“. Присъстващите изразиха своята почит към родолюбеца писател, като положиха пред бюст-паметника венци и цветя. Венците бяха от Партия Консервативна Българияи Телевизия СКАТ, а ги поднесоха Борис Янев, председател на партията, и собственикът на телевизията Валери Симеонов.
Сред присъстващите бяха синовете на писателя – скулпторът Александър Хайтов и архитект Здравец Хайтов, автори на бюст-паметника, актрисата Диана Хайтова, членове от Младежката организация „Бъдещето на България“, ученици и граждани на столицата.
|
В съответствие с Указа на Президента на Република България, за насрочване на избори за кметове и общински съветници на 29.10.2023 г., Централното изпълнително бюро (ЦИБ) на ПП „Нова Зора“ проведе заседание, на което бе обсъдена обществено-политическата обстановка в страната и предложението за сключване на Политическо споразумение с Коалиция „БСП за България“, за съвместно участие в изборите. Беше изтъкнато, че поради парламентарно мнозинство на ПП „Продължаваме промяната“ и ПП ГЕРБ подкрепяни от ПП ДПС, се вземат изключително вредни решения за България, като: всестранна военна подкрепа за Украйна; промени в Конституцията; дерогиране на мораториума за внос и преработка на нефт от „Лукойл“; продажба на двата реактора за атомната електростанция в Белене; замяна на Националния празник 3 март с 24 май; приемане на еврото до края на годината, и др. Наред с това отново бе подета кампания за демонтиране на Паметника на Съветската армия в София, а по-късно и на „Альоша“ в гр. Пловдив, с цел унищожаване и заличаване на любовта на българския народ към Освободителката ни от турско робство през 1878 г., без което нямаше да има днешна България. Хегемонът диктува тези решения и предложения, които се обличат в законова форма от „сглобената“ управляваща коалиция, а тя не мисли за България и пренебрегва мнението и нагласите на основната част от народа. Безпрецедентен е натиска и за промени в Закона за домашното насилие, с организиране на различни прояви в социалните мрежи, митинги и шествия в страната. Те се организират от дейци, явно платени от чуждите и наши НПО, като се спекулира и преиначава случващото се през последния месец и се подвеждат младежите, зад което обаче се крие постепенното, „пълзящо“ приемане на нормите на Истанбулската конвенция, и т.н. Затова ЦИБ възприе продължаване на досегашната линия на партията, за отпор и борба заедно с ПП БСП, ПП „Възраждане“ и ПП ИТН, както и с останалите патриотични и ляво ориентирани партии. Бе решено да се сключи предизборно споразумение с ръководство на Коалиция „БСП за България“, каквото бе сключено на 23 февруари 2023 г., за съвместно участие в изборите за Народно събрание, а на местно ниво със съответните структури на ПП БСП, коалицията и други патриотични партии. Решенията бяха взети в съответствие с чл. 48, ал. 1, т. 5 от Устава на ПП „Нова Зора“. При водене на преговорите ще се предлагат кандидати за кметове и общински съветници издигнати от ПП „Нова Зора“, както и за съвместно участие в предизборните срещи и водене на предизборна агитация, съобразно разпоредбите на Изборния кодекс.
България над всичко!
Купуването и продаването на гласове за изборите е престъпление.
ЦЕНТРАЛНО ИЗПЪЛНИТЕЛНО БЮРО НА ПП “НОВА ЗОРА“
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Минчо М. Минчев.
Преди дни прочетох в БГНЕС, че историкът Пламен Павлов обявява 9 септември 1944 г. за най-голямата национална катастрофа на ХХ век. Няма да споря на дребно с титулувания авторитет. Всеки има право на мнение, но когато човек с претенции за учен, като него, твърди подобни неистини, необходимо е да се запитаме дали той служи на науката, на истината и правдата или е просто запевчик в омръзналия на всички ни хор на голословните отрицатели. Един полски културолог се питаше дали канибалът може да говори от името на този, когото е изял? Аз обаче не питам г-н Пламен Павлов защо услужливо подменя фактите? Защо изтъква едни, премълчава други и главно, защо има подозрителната склонност да обобщава, да генерализира на едро и, както казват, по глобуса. Аз разбирам, че това е добре пресметнат тарикатски рефлекс на онази метаморфоза, станала отличителен белег на сном наши историци и политолози, които попълниха щата на мерзките наемници и майкопродавците, през последните тридесетина години. И се заеха с най-скверното дело: да пишат новите учебници по история за децата на подло поваления ни в калта на настоящето народ.
Днес младите поколения са лишени от благодатта на правдата и божествената истина. И не е въпрос да бъде прославена датата 9 септември 1944 г., макар че поколенията преди нас, като негови съвременници, са го направили. Трябва просто да бъдем честни.
За каква катастрофа въобще говори г-н Павлов? От ограбена селска държава, която внасяше дори клинците и подковите за работния си добитък, България само за 45 години се превърна в незаобиколим фактор в международното разделение на труда в такива сектори като енергетика, машиностроене, електротехника и електроника, в химията и земеделието. Притежавахме най-голямата фирма в Европа за международни автомобилни превози СОМАТ, с 4500 най-модерни автомобили и контейнеровози. Корабите на Българския морски флот акостираха във всички пристанища на световния океан и возеха стоките и изобилието на преродена България.
Самолетите на БГА „Балкан“ пренасяха родния трикольор и до най-отдалечените аеродруми на всички континенти. През тези години бе създадено и най-голямото национално богатство на охулваната от г-н Павлов, социалистическа България – чутовната мощ на българския индустриален и научен интелект, обхващащ потенциала на 650 хиляди висшисти, инженери, лекари, учители, проектанти, агрономи, учени и дейци на българската наука и култура. Страж на Родината ни бе 150 000 армия и никой не дръзваше дори да си помисли, че някога нейното небе може да бъде беззащитно!
Защо не обясни това г-н Павлов на младите поколения, голяма част от които бяха превърнати във формено неграмотен контингент от наемници на Сорос в българското образование? Да им обясни как така само за 7 години след омразната дата, ознаменуваща „най-страшната национална катастрофа“, България, бомбардирана, преживяла по същество гражданска война и взела участие в реалната война за разгрома на фашизма, успява на 23 март 1951 г. да превърне здравеопазването си в напълно безплатно за всеки свой гражданин? Как е могла тя, след още 3 години, да ликвидира и неграмотността, а през 1955 г. и най-страшния бич за народа ни, още от преди освобождението през 1878 г. – туберкулозата?! Защото такава е истината и на всеки, дори наемен Херодот, тя е известна.
Днес младите поколения, заради добре платеното наемничество на отцеругатели и отрицатели, са лишени от благодатта на правдата, на чистата и свята истина, че когато нещо се прави в името на народното добруване, резултатите са не просто добри и успешни, а са направо изумителни.
Какъв аргумент прибавяте г-н Павлов, за да обосновете своето твърдение, че 9 септември е името на най-голямата национална катастрофа? Какви са величините, с които я сравнявате? Нима не виждате, че днес българското село умира пред очите ни? Че цели градове линеят без поминък? Че България е загубила спрямо 1989 г. цели 27% от населението си, и това, в условията на действащата все още доктрина на Вашингтонския консенсус, и това предопределя края на българското бъдеще?!
Ето, това е най-голямата катастрофа въобще в историята на България, защото цели отрасли в икономиката ни вече са мъртви. Спомен е вече черната металургия, няма ги чугунолеярните и стоманодобивни предприятия. Цветната ни металургия и златодобивната промишленост са собственост на чужденци. И не ми се иска да изписвам дори цифрите в милиарди, с които те се обогатяват за наша сметка! И затова ще попитам направо: не Ви ли е известно, г-н Павлов, че вносът на 10 пъти по-скъпи метали означава, че ще бъде сложен край и на остатъчното машиностроене, което имаме? Че без него ще се върнем пак във времето, когато внасяхме клинци и подкови. Макар че днес нито работен добитък има, нито дребен някакъв е останал. И за първи път в българската история България е невъзможно да изхрани сама своя народ!
Три милиона души са „изпарените“ в небитието български граждани и други два милиона са разпилените по света, само заради хляба. Нима това не е най-страшната национална катастрофа в българската многострадална история? Измиращият с най-скоростни темпове български народ не е ли неизтриваемият белег за нея? Или купуването на лекарства 40 пъти по-скъпи, спрямо цената им през 1989 г. може би за Вас е признакът на благоденствие и просперитет? А това, че 4/5 от народа ни се облича от магазините за дрехи втора употреба, какво е? Може би е прокламираното от мисири и мисирки европейско бъдеще, към което ни подкараха без да ни питат?
Преди години мнозина се усмихваха неразбиращо и снизходително дори, когато Нобеловият лауреат Джоузеф Щиглиц въведе икономическото понятие „държава-трътка“. Историци, подобни на Вас, г-н Павлов, услужливо не забелязваха и не забелязват и досега, несвършващото вече 34 години катастрофално битие на световната някога държава България! Превръщането ни в „държава-трътка“, ето, това е името на истинската катастрофа, г-н Павлов! Вие, и подобни на вас учени, сте отговорни задето изтича кръвта на паметта и помътнява светостта на правдата; задето омеква коравата костна система на вярата, че България може и ще пребъде! Че тя беше уютен дом за народа ни, една слънчогледова нива обърната към ясното слънце на утрешния ден. Не плюйте в кладенеца на тази истина, на тази вяра!
Да, тя тръгва от всенародния тътен на неговия гняв във вековната му битката за по-добър живот и прерасна в увереност, че всяко усилие за добруването му е белег на истинския патриотизъм. Този народ знае, а отдавна е време и Вие да го научите, че не може да бъде преградена реката на истината. Че 3-ти март, заради това е 3-ти март, защото е плът от неговата плът и кръв от кръвта му. По-добре застанете на брега на реката и записвайте духовните трупове на нищожества и измислени величия, които тя ще довлече. Един честен Херодот винаги е по-необходим от един безчестен хроникьор.
Ослушайте се! Огледайте се! Не чувате ли как тътне влакът на историята? Как върти страшните си колела в единствено вярната посока - коловозът на неотменимото бъдеще! Понякога в него пътуват гратис и наемни историци, и политолози, и майкопродавци, и отрицатели, но той непременно ще ги изтърси като ненужен товар в най-глухата гара на забравата.
|
