Може ли някой да ми обясни смислено защо Украйна, която е във война с Русия, ще придобива оборудването за ядрената централа в Белeне?
Мислите, че ще може да го използва и ще построи своя? С руски реактори? С непълна окомплектовка?
Трябва да сте много наивни, за да вярвате на подобни твърдения.
Истината според мен е съвсем друга.
САЩ и НАТО са възприели тактиката на ОПОЖАРЕНАТА ЗЕМЯ. Те знаят, че им предстои да се изтеглят от Източна Европа, включително България, затова са решили да унищожат всичко след себе си, та ако Русия се върне в този регион, да не е в състояние да възстанови икономиката и поминъка на местното население.
Те са решили да превърнат България в пепелище!
Затова е тази сделка, за да унищожат всякаква възможност и надежда за построяването на Белене, респективно всякаква перспектива, макар и бавно, да възстановим икономиката си при наличие на нова ядрена мощност.
Тези, които искат да прокарат тази сделка, са национални предатели! Те са новият „елит на нацията“, който ще го стигне съдбата на онзи от преди 80 години. На тях не им се вярва, също както не са вярвали онези национални предатели през 1943 и 1944 г. Мелницата на съдбата мели бавно, но неумолимо.
В същото време народът е пасивен и обезверен.
Хора, събудете се! Унищожават ни!
Народе???
С капитулацията на фашистка Италия през лятото на 1943 г. капитулира и италианският корпус на Балканите. Значителна част от италианското оръжие попада в ръцете на югославските партизани. Числеността на ръководената от Йосип Броз Тито съпротива чувствително нараства, партизанските є части са в състояние ефективно да ангажират все по-голям брой германски дивизии, което съществено подпомага настъплението на Червената армия.
С нарастване успехите на югославската съпротива нараства и самочувствието на дейците на Югославската комунистическа партия, което се проявява в общуването им с ръководителите на съюзниците и на съпротивителните движения в съседните страни. Те започват да еволюират от партизански ръководители в държавници, да се изживяват като фактори на реалната политика на Балканите и в Европа, чертаят свои планове за следвоенното устройство.
Особен интерес за историците, изследващи този период, представляват фондове от разсекретения Архив на президента на Руската федерация (АПРФ), където се съхранява документацията на съветското ръководство. Тези документи разкриват югославските виждания за следвоенното устройство на Балканите и прилежащите към Централна Европа територии. Като една от най-разорените от нацизма държави Югославия се надява да получи щедри компенсации. Нека припомним, че с изключение на Гърция, всичките є съседи (България, Румъния, Унгария, Австрия – като част от Райха, Италия – заедно с окупираната от нея Албания, са сателити на нацистка Германия и активно участват във войната срещу Съветския съюз и съюзените държави от антихитлеристката коалиция.
В навечерието на Ялтенската конференция през януари 1945 г. в Москва се провеждат съветско-югославски разговори. Югославската страна се представлява на партийно равнище от Андрея Хебранд – считан за третия човек в Титовата йерархия, а на военно – от началника на главното командване на Югославската народоосвободителна армия ген. Арсо Йованович. Съветската страна се представлява от Йосиф Сталин, Вячеслав Молотов, ген. Кисельов, който сменя ген. Корнеев като ръководител на съветската военна мисия в Югославия, и члена на мисията В. Сахаров. Разговорите са концентрирани около съветската помощ за възстановяване на Югославия и доставката на храни, медикаменти, дрехи, суровини.[1] Освен тези технически въпроси Хебранд – несъмнено инструктиран от Тито, настоява на предстоящата конференция в Ялта Сталин да се застъпи за югославските претенции, съдържащи ясно изразени хегемонистични тенденции.
Исканията към Румъния са за областта Банат с гр. Тимишоара и железодобивния район Решица. Към Унгария – за репарации в размер на 900 милиона долара, териториално разширение, включващо района на дунавското пристанище Байя и южноунгарския град Пейч. Към Австрия – за областта Каринтия. Към Италия – за България не са предявени искания, защото три месеца по-рано – на областта Истрия. Към 5 октомври 1944 г. в гр. Крайова българска правителствена делегация предвидливо сключва спогодба с Тито, предвиждаща българската войска да участва във военните действия срещу Германия на югославска територия. Тогава войната се вихри по цялата територия на Югославия и Белград още е в германски ръце. През януари 1945 г. обаче стратегическата обстановка е променена и югославските апетити рязко нарастват. Не само към сателитите на нацистка Германия, но и към Гърция. Очертани са претенции към Егейска Македония с пристанището Солун.
Любопитното в разговорите са бележките на Сталин по изложените от Хебранд максималистични претенции. На репарационните искания за 900 милиона долара върховният съветски ръководител отговаря, че в предварителните разговори с Чърчил е ставало въпрос за далеч по-малък размер, при това наложен върху всички сателити на Хитлерова Германия. По териториалните претенции спрямо Унгария Сталин иронично пита: „Унгарците дадоха ли съгласие?“ Хебрант не схваща иронията и продължава своя монолог.
Що се отнася до претенциите към Истрия, Сталин пояснява, че в разговорите си с Чърчил последният настоявал тази територия да се обособи като автономна под британски протекторат, през която Австрия да има излаз на Адриатическо море, и че идеята имала подкрепа на словенски групи в областта. Хебранд възразява, че населението на областта е изцяло словенско, а агитиращите за британски протекторат групи в Триест и Риека били незначителни. Сталин отново пита с ирония: „След като са толкова незначителни, защо не ги издавите в морето?“ [2]
По-нататък върховният съветски ръководител се интересува каква е югославската позиция спрямо Гърция. „Югославия очаква да придобие гръцка Македония със Солун. Тези искания досега не сме повдигали, за да не усложняваме нещата с ELAS. Но сега поставяме това искане“, отговаря Хебранд.[3] Сталин демонстрира изненада от тези югославски претенции и предупреждава: „Вие ще се окажете в конфликт с Румъния, Унгария, Гърция, ще воювате с целия свят. Подобна ситуация е абсурдна“.
Преди да приключи срещата върховният съветски ръководител иска да разбере какви са югославските виждания спрямо Албания. Хебранд отговаря, че „албанците са най-добрите приятели на югославяните“ и добавя, че по време на последното си посещение в Белград албанска правителствена делегация е подписала договор за дружба и взаимопомощ с Югославия, както и отделно търговско споразумение. В отговор Сталин казва: „Щом Югославия е поела договорни задължения, тя трябва да ги изпълнява. Ако възникнат усложнения обаче, ще трябва да воюва и остава да видим дали ще може да се справи с британците. Албанският въпрос трябва да бъде обмислен по-внимателно. А британците уважават само силата“.[4]
Според Сталин цяло щастие е, че договорът не е нито ратифициран, нито публикуван, и препоръчва на югославяните да изчакат и отново да премислят необходимостта от толкова тесни връзки с Албания; за всеки случай договорът да не се публикува преди февруари 1945 г., тоест преди срещата между тримата големи в Ялта.[5]
Преговорите за федериране с България
Югославско-българските отношения са особено щекотлив проблем по време на разговорите. Според Хебранд отношенията с България се развивали твърде бавно поради обструкциите на българската страна, която отхвърляла югославския проект за федерация. Сталин уточнява, че този проект е неприемлив, защото поставя българите наравно със сърбите, хърватите, словенците и македонците, създавайки впечатлението, че Югославия възнамерява да погълне България. На тази критика Хебранд възразява, че югославското ръководство отхвърля българското контрапредложение за сключване на договор за дружба и взаимопомощ, защото вижда в него отчаян опит македонският въпрос да бъде решен в полза на българите, както и стремеж да се сложи край на изолацията на тази страна, след като е била съюзник на нацистка Германия. Затова югославската страна не е съгласна с този проект, а предлага свой проект за федерация, отхвърлящ билатералния принцип. Същевременно Хебранд обвинява Георги Димитров, че забавял процеса: именно Димитров бил посъветвал с телеграма българите да не подписват споразумението за федерация и предлагал вместо това договор за дружба и взаимопомощ.
Очевидно е недоволството на югославските ръководители. Според плановете им договорът за федериране трябвало да бъде подписан на 31 декември 1944 г. и огласен на 1 януари 1945 г.[6] Те не са толкова наивни да смятат, че Георги Димитров на своя глава е осуетил намеренията им. Нито пък Сталин може да бъде подведен, че действителният мотив зад упреците срещу Димитров е да бъде оказан натиск върху съветското ръководство. Върховният съветски ръководител добре познава югославско-българските разногласия и, разбира се, съдържанието на телеграмата на Георги Димитров и заема твърд подход по въпроса, препоръчвайки постепенно, стъпка по стъпка да се върви към договор за федериране.
Сталин гледа положително на готовността на България да приеме едно съюзяване, но съветва за по-целесъобразно на този етап един договор за взаимопомощ между двете страни, като изразява мнението, че такъв може да бъде сключен за срок от 10-20 години. Според Сталин федерацията трябва да бъде създадена по подобие на австро-унгарския модел, като се преодолеят многобройните му недостатъци. Молотов добавя, че дори такъв безобиден акт като договор за дружба и взаимопомощ може да предизвика безпокойство в Турция и Гърция, също и в Румъния, а (Западна) Европа вероятно би била обхваната от смут.[7]
Очевидно от края на 1944 г. Москва започва да отлага проекта за федерация. Мотивите може да се потърсят в нарастващите колебания у съветското ръководство, породени от прекомерните югославски претенции. Това се отчита като недобър знак за развитието на съветско-югославските отношения. И макар Москва да продължава да уверява, че федерирането с България е от най-важно значение, у югославската страна няма съмнение кой взема решенията зад кулисите. Затова се съгласява компромисно на един договор за дружба и взаимопомощ с България. На 24 януари 1945 г. в Москва се провежда тристранна среща за обсъждане на договора.
Във встъпителното си слово Сталин подчертава, че онова, което става в Югославия и България, се приписва на СССР. Това е така, защото Съветският съюз трябва да знае за какво носи отговорност. Подобна загриженост обаче не би трябвало да се разглежда като намеса във вътрешните работи на двете държави. И Сталин препоръчва в договора да не се споменава нищо за подготовката към федериране, тъй като това би могло да предизвика нежелателни реакции у съюзниците Великобритания и САЩ.[8]
В последвалата дискусия българските представители Кимон Георгиев, Антон Югов и Димитър Михалчев поддържат проект за двустранна федерация, докато югославските представители Моше Пияде и Андрея Хебранд настояват България да се присъедини към федерацията наравно с Босна и Хърватия.
В противен случай, възразява М. Пияде, другите области могат да поискат същия статут като България.
Сталин поддържа българската позиция: „Югославската страна опростява въпроса, изпускайки от погледа си факта, че България е страна с посолства, със собствена армия и флота.[9] Ако такава държава се включи наравно с Босна и Хърватия, нейните интелектуалци, както и буржоазията, която в България не е елиминирана, биха се противопоставили на такава стъпка. И още нещо трябва да се има предвид: хора с противоположни възгледи биха казали, че след като загуби войната, българското правителство сега губи и държавността си“.[10]
Сталин препоръчва гъвкавост, тъй като създаването на федерация налага необходимост от съответни приготовления, включително резолюция по териториалните проблеми. По въпроса за Македония Сталин препоръчва политическо решение, като се наблегне върху обединяването на отделните области. Да не се създава от Македония една независима държава, защото британците и американците може да бъдат подложени на голям (вътрешен) натиск и биха се противопоставили на подобно решение.
След тази размяна на мнения Сталин предлага съветската страна да подготви проект на договор за дружба и взаимопомощ между Югославия и България, който да бъде формулиран в помирителен, безобиден тон. Що се отнася до федерацията, Сталин отново подчертава, че тя е абсолютно необходима, но на този етап е по-добре да не се споменава като намерение и препоръчва преговорите между двамата министър-председатели да продължат чрез кореспонденция.[11]
Приведените по-горе факти са показателни в много отношения. Под резолюция по териториалните проблеми Сталин очевидно не изключва Западните покрайнини. Под политическо решение, като се наблегне върху обединяване на отделните области, а не да се създава от Македония независима държава, Сталин визира такова решение между двете държави на паритетни начала, при което обединяването на отделните области на Македония да се схваща като свързващ момент, а не като поглъщане на Пиринския край от Вардарска Македония, която политически остава част от Югославия.
Съветските възражения пораждат определено съмнение у Тито и неговите приближени. Част от югославските ръководители също започват да подозират, че съветското искане за двустранна федерация е само уловка, целяща да постави Югославия под съветски контрол.[12]
На 28 януари 1945 г. тристранните разговори продължават във вилата на Сталин в Кунцево. По въпроса за федерацията се приема решение обсъжданията да продължат чрез размяната на писма. Проектът за договор не получава одобрение на страните. В действителност най-сериозната пречка е от формално-правен характер. През 1945 г. договор не може да бъде сключен. Като победена страна България не може да участва в международни споразумения, защото няма подписан мирен договор. От такова естество са протестите на Великобритания и САЩ. Затова договорът с Югославия се отлага чак за края на 1947 г., когато, след като е подписала мирния договор в Париж, България отново е пълноправен субект в международното право.
Този епизод илюстрира подхода на Съветската страна спрямо тази част на Балканите. Макар Западът на практика да е изключен от възможност да влияе върху процесите, съветското ръководство не желае да усложнява отношенията си със съюзниците. Затова подхожда с голяма предпазливост при формиране на своята политика, като се съобразява с позицията на Запада. Това в никакъв случай не препятства реализирането на собствените му цели в региона, преди всичко укрепването на народнодемократичните правителства в страните, където вече са се установили – Югославия, Албания, България, и пълна подкрепа на комунистическите партии в Унгария и Румъния за завземане на властта.[13]
Равносметката
Федерацията между Югославия и България не се състоя. Мечтата на няколко поколения възторжени радетели за южнославянско единение отново остана нереализирана. Династични интереси, подклаждани от интригите на Великите сили за балканско разединение, донесоха на балканските народи за малко повече от век седем разорителни войни и трудно преодолимо национално противопоставяне. Политиката на divide et impera продължава да властва на Балканите.
От позицията на времето днес е лесно да се направи цялостна равносметка. Да се разберат мотивите зад несъстоялото се южнославянско единение. Да се извлекат плюсовете и минусите на крайния резултат.
В края на войната югославското ръководство е в привилегировано положение, ухажвано е както от Съветския съюз, така и от британците. Оттам и порасналото самочувствие на Тито и обкръжението му, проекциите им, че чрез натиск върху Сталин ще сполучат да удовлетворят максималистичните си претенции, включително България да заеме второстепенно място в планираната федерация. Макар Тито да не е имал точна информация за процентното съглашение Чърчил-Сталин, усетът му на държавник го е ориентирал към адекватно лавиране. „Югославското националноосвободително движение не е поемало никакви ангажименти към съюзниците, нито пък е конфронтирало неблагоприятна военна или политическа ситуация, с което фактически оказваше действителна подкрепа“, ще посочи по-късно проф. Н. Попович, водещ експерт по югославско-съветските отношения, заключавайки, че съглашението за 50:50 сфери на влияние е равносилно на мълчаливо съгласие на Сталин и Молотов да защитават Югославия срещу евентуална външна намеса.[14] Същото може да се каже обаче и за британското отношение.
Впрочем още в първите си телеграми до Сталин от 1943-1944 г. Тито се опитва да лавира, усилията му са насочени към съхраняване политическата и военната независимост на Югославия, без да излага на риск отношенията на страната си със западните съюзници.[15]
Българското коалиционно правителство в лицето на премиера Кимон Георгиев, който е от ПК „Звено“, както и част от ръководството на БРП (к), първоначално изглеждат склонни да приемат югославските аргументи. Като изхождат от разбирането, че Югославия е напълно разорена победителка, докато икономически България е [почти] напълно запазена победена страна, те се надяват федерацията да може да съчетае югославския външнополитически престиж със сравнително съхранения български производствен капацитет. При липса на граница с Вардарска Македония възможностите на България биха били по-големи, тя би представлявала притегателна сила за българите в тази област, които при новата обстановка не биха се чувствали повече откъснати. Най-големите надежди се свързват с издигането на Македония в пълноправна федеративна република, което, според българската страна, би разрешило един от най-големите конфликти в новата балканска история.
В светлината на прекомерното Титово лавиране и претенции съветското ръководство започва да подлага на съмнение собственото си решение за федерация и след края на 1944 г. започва да го отлага. Така проектът за федерация на практика се анулира. Югославия избегна съдбата на съветски сателит и оцеля след разрива от 1948 г., но не успя да разреши вътрешните си противоречия. Външнополитическото лавиране, на което Югославия залагаше с десетилетия, също не успя да є осигури трайна стабилност. Галеното дете на Антантата се разпадна половин век по-късно, раздирано от кървави конфликти, инспирирани от самите му създатели. С налагането на „новата хегемония“ мирното развитие на Западните Балкани стана непредсказуемо.
По силата на процентното съглашение Чърчил-Сталин България е оставена в съветската сфера на влияние. Успешното є развитие от края на 40-те до края на 80-те години на ХХ в. обаче се дължи на последователната є вътрешна и външна политика, сочи американският проф. Джон Лемпи – специалист по балканска икономическа история. Съветският съюз не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции (на съюзниците), аналогични с тези след поражението на страната в Първата световна война. През 50-те години нисколихвените съветски кредити представляват една четвърт от капиталовложенията в промишлеността. (За сравнение кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г., са с 10-процентна лихва, а тези през 20-те години – с 15-процентна лихва).[16] Икономическият растеж на нова България е изключително впечатляващ, благоприятства развитието,[17] промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии.[18]
„Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че заложи на вътрешноикономическо развитие вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи“[19], подчертава проф. Лепми и заключава: „Четирите десетилетия след 1944 г. са най-дългият период на стабилно управление в най-новата история на България“.[20]
|
Лицата на еврономенклатурата са толкова по-ухилени, колкото по-тежка е деградацията на Европа.
Според немски медии свиването на индустриалното производство на ФРГ в такива мащаби не е виждано от 1951 година. За Франция и Италия въобще не си заслужава да се говори.
Днес и най-бързо растящите европейски икономики растат два или три пъти по-малко от руската икономика, която се намира в състояние на война, да не говорим за Китай, Виетнам, Индонезия или богатите арабски страни.
Европа, благодарение на американските си партньори и сервилността на либералните си политици, се лиши от евтините руски ресурси (които бяха едно от двете важни неща за икономическия растеж на експортно ориентирани страни като Германия), а вероятно в перспектива ще се лиши и от китайските редкоземни ресурси. За африканските ресурси вече е ясно - там играят Китай, Русия и САЩ.
Или за да сумираме, Европа:
- остава без руски газ и петрол;
- остава без руски метали, дървесина и торове;
- остава без африкански ресурси;
- ще остане без китайските редки минерали;
- не може да задоволи нуждите си само с внос от САЩ, Алжир, Азербайджан и Катар.
Всъщност, говорейки за това, трябва да отбележим, че днес почти всички големи производители на ресурси са в БРИКС, изключая, разбира се, САЩ. Или като Саудитска Арабия и Азербайджан предстои да влязат в БРИКС рано или късно.
В същото време Тръмп иска да прехвърли бремето по възстановяването на остатъчна Украйна на европейците. Това означава, че ЕС ще трябва да похарчи някъде между 600 и 900 милиарда евро, за да поддържа държавата 404. И тук говорим само за възстановяване на градове, села, инфраструктура, а не за социалната система и другите аспекти на нормалния живот.
При това всеки разумен човек разбира, че в Украйна тепърва предстоят големи бедствия, дори и да се подпише скорошен мир. Стотици хиляди мъже ще се приберат от фронта при гладуващите си семейства, бесни, че са загивали за нищо. Над един милион жертви и в крайна сметка се оказва, че е можело да има доста по-лек мир още март 2022 г., но британското прокси Зеленски, изпълнявайки заповедите на Борис Джонсън, го е провалил.
И на фона на тези стотици милиарди, които ЕС ще хвърли за възстановяването на невъзстановяемата Украйна, Тръмп иска европейските страни да харчат по 5% от БВП за отбрана. При все по-намаляващ военен ангажимент на САЩ към Стария континент и въпреки че очевидно целокупният ВПК на Европа изостава 3 до 4 пъти зад този на Русия, както се видя (самият Марк Рюте призна: това, което Русия произвежда за 3 месеца, отнема една година на целокупното НАТО). Тук дори няма да коментирам факта, че след 80 години либерална индоктринация и самодоволно егоистично-нихилистично буржоазно битие повечето европейци не биха защитавали родните си страни, нежели да участват във войни другаде.
Сега помислете си какво ще стане с тази Европа, чието производство и търговия се свиват, енергетиката е почти на смъртния си одър, а достъпът до евтини природни ресурси е фактически ограничен, когато тя хвърли 600 до 900 милиарда евро за Украйна и увеличи военните разходи на 5% от БВП? И то в същия момент, когато последната богата на ресурси територия под контрола на ЕС - Гренландия, бъде анексирана от САЩ!
Ни повече, ни по-малко говорим за пълен икономически, обществен и политически крах! Честно казано, няма да жаля за ЕС, който може и да е чудесен като идея, но се превърна в абсолютно зло за европейските народи. Какво получихме от него:
- Либералната война срещу културата, идентичностите, ценностите и дори децата на европейските народи.
- Безумни „зелени“ политики, енергийна криза и смърт на европейската индустрия (съжалявам, но нито BASF ще се върне в Германия, нито Volkswagen ще отворят наново затворените си заводи).
- Десубективизация на европейските страни на международната сцена, включително на някога силни и велики държави като Франция, Германия и Италия.
- Подмяна на коренното население в големите европейски градове с полудиви орди от Азия и Африка, които никога няма да възприемат европейската култура и начин на живот.
- Демографски колапс и застаряване в почти всяка европейска страна, стимулирани активно от безумните политики на ЕС за „джендърно разнообразие“, радикален феминизъм, антинатализъм, поощряване на рентиерството за сметка на демографията, убиване на малките населени места и съответната втора или трета вълна на европейска урбанизация и др. политики, които убиват демографските показатели.
- Инфлация, безработица и умиране на социалните системи в Европа, които са градени още от 19 век.
- Появата и утвърждаването на една паразитна политико-чиновническа класа, която няма никакви качества, никакво достойнство, нито чувство за националните или общоевропейските интереси, а само сервилност пред хегемона и глобалистките корпоративни елити.
Тъй че няма да жаля за този Европейски съюз, който Тръмп довършва. В новата система на международните отношения САЩ ще градят връзките си на национално и двустранно ниво с политици като Виктор Орбан, Робърт Фицо или фрау Вайдел, на която предстои да се опита да спаси Германия от бездната, в която либералите я водят. Либералният планктон има само един път и той е към бунището на историята. Лошото е, че Европа никога няма да има този блясък, мощ, красота и сила, които достигна през 19 и първата половина на 20 век. Хубавото е, че за страни като България ще се отвори шанс отново да бъдат национални държави, да преследват националните си интереси и да съхраняват своята културна и цивилизационна същност. С всички произтичащи от това последствия и отговорности обаче!
• Водородната енергетика – третият мит на ЕК или декарбонизацията като форма на неоколониализъм – без канонерки и бомбардировки
Първият признак на глупостта е пълното отсъствие на срам.
Зигмунд Фройд
Известно е, че всички големи войни в човешката история са се водили за територии и енергийни ресурси. XXI век не прави изключение, но голяма война на колективния Запад срещу Русия и Китай, засега изглежда невъзможна, защото атомното и хиперзвуковите оръжия действат възпиращо на апетитите.
„Дълбоката държава“ обаче не спира да намира други безкръвни начини за отслабване на националните държави вкл. и на самите Съединени щати. Ако преди 30 години врагът беше комунизъм, то сега всички беди се прехвърлят към „климатичните промени“ и по-точно към въглеродния диоксид. В хлабавата конструкция на Европейски съюз, лозунгът ДЕКОМУНИЗАЦИЯ се замени с ДЕКАРБОНИЗАЦИЯ.
И в двата случая, разбира се, водеща е печалбата. При декомунизацията на разпадащия се Съветския съюз, от него колективният Запад изпомпа милиарди долари. За да се прикрие грабежа и унищожението, успешно бяха разпространявани два мита: за озоновата дупка и за глобалното затопляне.
Първият мит е вече минало. Замяната на евтините хлорфлуорфреони в хладилната промишленост с нови, по-скъпи и пожароопасни флуорфреони, ощети икономиката на Съветския съюз с 100 млрд. долара, но затова пък фирмите „Дюпон“ и „Боинг“ спечелиха много повече. За теорията на озоновата дупка учените Роуланд и Малина получиха Нобелова награда (1995 г.), а Виенската конвенция заклейми окончателно рушителите на озоновия слой.
Безкритичното копиране на „научните достижения на Запада“ се оказа пагубно. Така и не стана ясно как тежките фреони от хладилниците на Европа, прелетяха до озоновия слой над Антарктида, за да подплашат не на шега хората. Стана както пееше Висоцки „Уезжаю я к болгаркам в Будапешт..“
Другата Нобелова награда получи американският политик и бивш вицепрезидент - Ал Гор, който направи всичко по силите си да разпространи мита за „глобалното затопляне като резултат на човешката дейност“. Подозрението, изказано от големия шведски учен Сванте Арениус (1859-1927), че увеличаване на концентрацията на въглеродния диоксид може да причини глобално затопляне, беше отново безкритично експлоатирано и СО2 беше обявен за парников газ № 1. Без каквото и да е научно обосноваване
през 1997 г. беше подписан Протоколът в Киото,
който задължаваше държавите да намаляват емисиите от изкопаеми горива.
Научната общност не прие така лековерно мита и измамата за глобалното затопляне. Фактите говореха за обратната тенденция, а именно, че то започва от 17 век, когато антропогенни парникови газове в такива количества няма. Нещо повече, много учени са убедени, че във втората половина на 21 век ще започне нещо като „малък ледников период“ и човечеството трябва да се готви за него. Привърженици на тази хипотеза (акад. Андрей Капица, проф. Владимир Котляков, РФ) затрупаха комисиите на ООН с документи, но те или изчезваха, или бяха опровергавани от СМИ, под контрола на неолибералите. От кумова срама страшилището „глобално затопляне“ беше преименувано на „климатични промени“, а пожелателният Протокол от Киото – със задължаващото подписалите го страни Парижко споразумение (2016 г.).
Не всички индустриални страни (САЩ, Китай, Индия, Русия) се хванаха на уловката, че въглеродният диоксид има връзка с глобалното затопляне. Неговият дял в топлинния баланс на планетата остава нисък (9-26 %) в сравнение с този на водните пари (36-72%). Съдържанието на въглероден диоксид се е повишило с 36% (от 280 ppm 410 ppm), но анализите на въздуха в ледените сондажи в Антарктида за последните 40 хилядолетия показват, че СО2 е достигал стойности от 700 ppm и климатична катастрофа не е имало.
98% от въглеродния диоксид е разтворен в океаните и отделянето му в атмосферата най-вероятно се дължи на повишаване на температурата на океаните, в резултат на промени в слънчевата активност и на разстоянието на Земята от Слънцето. 500 учени сложиха подписа си под Европейска климатична декларация (24.09.2019 г.) заявявайки, че на планетата няма никаква опасност от катастрофални климатични промени.
Според тях има малка разлика между „климат“ и „метереологично време“. „Каруцата е поставена пред коня“, казваха метафорично те.
Но благодарение на „учени“ като Ал Гор, на неговата книга и на филма „Неудобната истина“, както и на политици-„калинки“, беше даден старт на т.нар. декарбонизация. И ето че без да се постигне единен поглед спрямо тази стратегия, през 2011 г. беше обявена „Енергийна стратегия на ЕС до 2050 г.“ Съгласно „зелената сделка“ (Green deal) в средата на века делът на ВЕИ трябва да достигне 70%. В Европарламента бе приет и Климатичен закон (март 2020 г.), който обезсилва националните законодателства на страните-членки в Европейския съюз!
По този начин вече сме свидетели на климатична програма за Европейски съюз за „нулеви въглеродни емисии“. Една налудничава и абсурдна идея, която показва единствено цинизма и лицемерието на Европейската комисия. Тя превръща политиката за ВЕИ (Възобновяеми енергийни източници) в своеобразна зелена религия. Всеки, който е против „Евангелие от Грета“ бива разглеждан като враг на ЕС. Банките ще дават охотно кредити за строеж на ВЕИ, но не и за нови ТЕЦ на базата на въглища или атомна енергия. В резултат на „зелената стратегия“ развиващите се страни няма да могат да изградят обединена енергийна система, да развиват тежка промишленост и индустрии с непрекъснат производствен цикъл. Затова пък платежоспособният пазар на Евросъюза ще може да диктува своите условия и цени на вносителите от цял свят.
Европейската комисия бълва документ след документ за „зелената сделка“, опитвайки се да закачи необратимо воденичен камък върху разклатената и без това от пандемията икономика на страните членки на ЕС. Трилиони евро са необходими за отказ от изкопаеми горива и преминаване поголовно на ВЕИ.
На това място започна да се разпространява новият трети мит, а именно за водородната енергетика като устойчива спасителна алтернатива на децентрализацията при производството на енергия с ВЕИ в ЕС.
За политици и политолози, както и за „еврокалинки“ като Меглена Кунева и Урсула фон дер Лайен, водородът е идеалното гориво: при изгарянето си отделя само вода и е 4 пъти по-топлотворно гориво от природния газ. Кеф ти карай автомобил без да увреждаш околната среда, кеф ти получавай ток в ТЕЦ, когато ветрогенераторите и фотоволтаиците спят т.е., има облаци или безветрие.
Водородът е най-простият и най-лекият елемент в природата. Намира се в по-голямо количество на Слънцето, но на Земята е в свързано състояние. Бива 3 вида: обикновен, деутерий (с един неутрон) и тритий (с два неутрона). На деутерия и трития физиците им намериха приложение – създадоха водородната бомба. Обикновеният водород е познат на хората от два века. С него те продухват олиото и то става маргарин, удобен за мазане върху филията; получават горива с хидрокрекинг; изстрелват дори ракети към луната. 78% от водорода се получава от природен газ (напр. от метан) и се нарича сив. Други 18% водород се получават от газификация на въглища (кафяв) и само 4% е т.нар. зелен т.е. чист водород, получаващ се при електролиза на водни разтвори.
По водородната енергетика се работи в много страни. Неговите залежи са безгранични, но всъщност той представлява един вторичен енергоизточник, защото се налага да се отделя от атомите, с които е свързан: въглерод (С) кислород (О), азот (N) и др. Наглед всичко е много лесно, но всъщност е като да се почешеш по лявото ухо с дясната ръка през главата. Ето защо се налага на „зелените“ еврооптимисти да припомним следните неща:
• Световен пазар на водород и водородна борса няма;
• Тръбопроводите за природен газ (като Северен поток 1 и 2) не са годни за пренасяне на индустриални количества водород. В тях той може безнаказано да се добавя в количества до 15-20 % т.е. емисиите от въглероден диоксид биха се намалили само с 10 %;
• Водородът е доста „пъргав“ и, внедрявайки се в кристалните решетки на металите, с времето ги прави крехки. Тази подробност предполага изцяло нова сертифицирана инфраструктура и противопожарни мерки;
• При изгаряне на чист водород се развива много по-висока температура (1500 оС). Нужни са нови материали;
• Получаването на 1 кг водород с парна конверсия на природен газ, е съпроводено с отделяне на 9 кг въглероден диоксид. Страничният продукт е отново СО2. Той трябва да се улавя напр. с варно мляко. Къде отива безвъглеродната енергетика? Май става като в песента на Тошко Колев: „…И след мъглата, а-а! Пак мъгла…“;
• Транспортирането на водорода като свързан в амоняк. Така произведен в Русия, той е транспортиран до Япония. Няма съмнение, че това е гениална идея, но законите на химията и физиката показват, че все пак остава скъпо;
• Няколко пъти по-скъп излиза и чистият (зелен) водород, получен със зелена електроенергия от ВЕИ, както и този с пиролиз на метан, разлагане при висока температура.
Накрая, като теглим една черта след гореизложеното, става ясно, че водородна енергетика като допълнение на зелената измама с ВЕИ, може да си позволи само страна, която, както се казва, си е надвила на масрафа. Японците произвеждат водородни автомобили „Тойота-бъдеще“. Те изминават по 500-600 км с едно зареждане, но шофьорът седи върху бутилка с налягане 700 атм.! За любителите на адреналина, както се казва напоследък, е „яко“. За околната среда – също. Но японците предпочитат електроавтомобилите. А зарядните станции на това голямо, но безсмислено засега техническо постижение, струват само по няколко милиона долара!
Прасчо, един от героите на книжката „Мечо Пух“ на въпроса „Виждал ли е слон?“ отговорил „Не през тази част на годината!“ като в същото време се чудел как може да изглежда един слон.
Водородна енергетика сигурно в бъдеще ще има, но не като част от зелената стратегия на ЕК и нейния председател - гинеколожката г-жа Урсула фон дер Лайен! И не до 2050 г. Декарбонизация означава преди всичко деиндустриализация. А деиндустриализацията на развиващите се страни (България е вече сред тях) означава неоколониализъм. Този път постигнат без канонерки и бомбардировки.
|
