Ако не друго, проведените на 11 юли 2021 г. предсрочни парламентарни избори разбиха митологията на ГЕРБ и нейните „присъдружни“, че машинното гласуване ще затрудни възрастните гласоподаватели и ще породи хаос и съмнения в честността на вота. За разлика от бившия премиер Бойко Борисов, бившия председател на 44-то НС Цвета Караянчева и бившия министър на отбраната в последното правителство на Бойко Борисов, Красимир Каракачанов, които на изборите от 4 април гласуваха демонстративно с хартиени бюлетини, този път престрашилите се да гласуват машинно възрастни бяха над 60% от упражнилите правото си на глас. А в една секция в Русе 100-годишна жена гласува с машина само за 17 секунди. Докато Караянчева, която уж е инженер по образование, твърдеше, че машинният вот ще ѝ отнеме над 3,5 минути и като цяло ще забави изборите в страната.
Не съм си представял, че ще се радвам на отпадането на патриотите от парламента, но тези, които спекулираха с понятието патриотизъм омръзнаха и на собствените си избиратели. Народ се лъже веднъж, или два пъти, но не и винаги!
Борисов се оказа прав, когато в нощта след изборите на 4 април заяви, че и без петел се съмва. Неговото време наистина изтече и колкото повече стои на председателския пост, толкова по-дълбоко ще затъва ГЕРБ.
Що се отнася до новите претенденти за властта, малко ум и гъвкавост се искаше от лидерите на „победилата“ партия „Има такъв народ“ (ИТН), че само със своите 64 депутатски места и общо 50-те на Демократична България (ДБ) и „Изправи се - Мутри вън“ (ИСМВ), не може да се „изчегърта“ модела Борисов. Т.е., ще трябва да приемат подкрепата, макар и не безусловна, на eдна или друга от „партиите на статуквото“ - БСП или ДПС. В противен случай може да им се наложи да преглътнат подкрепата на ГЕРБ, която обещаха „да изчегъртат“ от властта. Ако от ИТН са решили на инат, че ще правят избори „до дупка“, накрая ще опротивеят и на себе си. При нови предсрочни парламентарни избори може да се окажат изоставени дори от най-възторжените си поддръжници, а гласуващите в различните секции да бъдат по-малко от членовете на СИК. „Анализаторите предупреждават, пише „Льо Монд“, за опасността от умора на обществеността в случай на нови избори“. С решението си да състави „самостоятелно експертно правителство“, без да се коалира с другите протестни формации, Слави Трифонов хвърли в потрес и най-големите си поддръжници. Да обявиш априори коалицията за мръсна дума и да повериш премиерския пост на Николай Василев, който е свързващото звено между НДСВ, ДПС и ГЕРБ, беше направо заявка за нови предсрочни парламентарни избори. Нали този човек, доведен от „Горския цар“, беше вицепремиер и министър на икономиката (2001-2003 г.), вицепремиер и министър на транспорта (2003-2005 г.) и министър на държавната администрация, и административната реформа (2005-2009 г.)? С какво се запомни неговото министерстване? С приватизацията на БТК и ЕРП-та, вземането на кредит на десетина влакови мотриси, които трябваше да върнем, както и със „съкращаването“ на държавната администрация, след което тя нарасна с 37%. Не се съмнявайте, че точно той е подсказал на Слави Трифонов и идеята за приватизирането на единствената държавна банка - ББР. Но, както пише Макиавели: „Ако съветниците зле съветват Владетеля, виновен е Владетелят!“.
Очевидно самият Трифонов не вярва, че неговият проектокабинет, оглавяван от такъв „експерт“, ще получи парламентарна подкрепа и просто търси повод отново да прехвърли отговорността за страната другиму. На парламента или на президента, все едно. Важното е хората да не псуват човека от Учиндол. Да му мислят тези, които „му гласуваха“ по същия начин, по който гласуваха в продължение на 12 години за ГЕРБ и Бойко Борисов. Затова няма нищо по-естествено от отказа на „поканените“ да попълнят този странен кабинет служебни министри на финансите, икономиката и образованието: Асен Василев, Кирил Петков и Николай Денков. Този кабинет, за чиято подкрепа пледира евродепутатът Елена Йончева, не само няма да предотврати връщането на Борисов на власт, а ще трасира пътя му към „Дондуков“-2. Защото, дори хипотетично да минеше през парламента, „експертният кабинет“ на Николай Василев можеше да бъде свален по всяко време. Същото се отнася и за „ревизирания“ от Слави Трифонов проектокабинет, обявен на 16 юли на пресконференция на ИТН и несъстоялия се „премиер за един ден“ Николай Василев.
Особено, ако вместо с борбата срещу корупцията, ревизията на стореното от ГЕРБ: съживяването на икономиката; повишаването на благосъстоянието в най-бедната страна от ЕС; реформата на здравеопазването и борбата с коронавируса; преустройството на образованието и реформата на правосъдието, се занимава с второстепенни и съмнителни дейности. Например, със строителството и концесионирането на магистралите, намаляването на партийната субсидия на 1 лев, участието на България в Европейската космическа агенция, изпращането на български и северномакедонски астронавти в Космоса, въвеждането на мажоритарен вот и изборността на магистрати и полицейски началници.
„Не ни пускат в ЕС, а ще ни водят в Космоса“- иронизираха в Скопие идеята на Слави за изпращане в Космоса на български и македонски астронавти чрез НАСА. В края на краищата, след като видя възмущението на потребителите на социалните мрежи и протестните партии към неговия избор на премиер и министри, Слави Трифонов обяви, че оттегля кандидатурата на Николай Василев и ще предложи „ревизиран“ кабинет, начело с друг премиер. На пресконференция на ИТН с оттегления кандидат за премиер Николай Василев, забъркалите кашата „нови политици“, се опитаха да замажат гафа си, представяйки нов проектокабинет. Истинско политическо танго за куци! По същия начин си мени решенията и Бойко Борисов: сутрин казва едно, на обяд друго, вечерта –трето. Може да се каже, че предложеният от Слави „ревизиран“ проектокабинет е „продължение на модела Борисов с други средства“. Т.е., и гласувалите, и негласувалите за ИТН, както и въздържалите се от гласуване, получиха „още от същото“ в друга опаковка.
Удивително е, че когато ЕС налага „зелен пакт“, по силата на който България трябва да закрие пушливите ТЕЦ, в първия проектокабинет на Слави нямаше министър на околната среда, но имаше министър без портфейл по ромските въпроси. Защо да няма и министри по турските, арменските или еврейските въпроси? В сравнение с избраните от Слави „експерти“, тези от служебното правителство на Стефан Янев са сто пъти по-добри. Поради това и Мая Манолова от ИСМВ допусна възможността служебното правителство да продължи да работи с мандата на някоя от партиите, на която президентът ще възложи да сформира кабинет. Вицепрезидентът Илиана Йотова, служебният премиер Стефан Янев и хора от БСП обявиха тази идея за екзотика. Може и да са прави, че служебните министри никой не ги е избирал, но да не би министрите на Борисов да са минавали през избори? И тях ги номинираше „Лидерът“, а послушното парламентарно мнозинство на ГЕРБ, ОП и „Воля“ ги „одобряваше“. Служебното правителство на Стефан Янев поне се ползва с над 65% обществено одобрение, според социологическите проучвания. Докато проектокабинетът на Слави ни се предлага като котка в чувал.
Дали гласувалите за ИТН са искали точно такива правителства еднодневки, начело с Николай Василев или друг, да управляват България? Едва ли. Но злото, което причиниха на Отечеството, заменяйки чалгата на Борисов с чалгата на Слави, трудно може да бъде поправено дори с нови избори. А дали с отказа си от коалиция Трифонов не удари едно рамо на стария си авер Бойко Борисов? Който преди да се яви на разпит в МВР, „предсмъртно“ призова: „Слави, братче, моля те направи кабинет!“ За „Лидера“ няма по-кошмарен сценарий от този, служебният кабинет на президента Радев да стане редовен и да изчисти докрай Авгиевите обори, като пусне през тях реката на възмездието Арно.
Народе????
На онези, които твърдят наивно, че народът не греши, ще припомня един руски афоризъм. Той гласи: „Не бива прекалено да разчитаме на народната мъдрост, защото народът не винаги е трезвен!“
Българският народ, по-точно една част от него, съвсем по детски замени един политически шут с друг, не по-добър от него. И ако по някакво чудо предложеният от Слави Трифонов „Диванен кабинет“ получи одобрението на 46-то НС, България ще се управлява с послания, излъчвани по Фейсбук и 7/8 ТВ. „Впрочем, Картаген трябва да бъде разрушен“, казвал римският сенатор Катон Стария. Ние пък казваме, че е най-добре сегашният служебен кабинет да си продължи и довърши започнатото. Зад него поне стои сериозен човек като президента Румен Радев. Представяте ли си „певецът“ Слави, ако се кандидатира и спечели президентските избори наесен, да куцука пред строя на гвардейците и остатъците от Българската армия? Само този кошмар ни липсва – куц главнокомандващ на Въоръжените сили!
Много имало да патим в този неуреден наш живот. Ще поживеем, ще видим!
Ньойският мирен договор от 27 ноември 1919 г., логично произтича от Берлинският договор. Преди 143 години, на 13 юли 1878 г., територията на Българската екзархия е разпокъсана на пет части – васалното Княжество България, автономна провинция Източна Румелия, Македония и Одринско, които остават под пряката османска власт, Северна Добруджа е отстъпена на Румъния, а Нишко и Поморавието, са предадени на Сърбия. От този момент нататък стремежът към национално обединение става основна цел на българската външна политика и достига до връхната си точка с войните от 1912-1918 г., чийто трагичен край е белязан от Ньойския диктат.
България участва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция. Главния мотив на цар Фердинанд и на правителството е – да се поправи неправдата за страната ни Букурещкия договор от 28 юли 1913 г., когато бяха откъснати от Отечеството ни вековни български земи, населени предимно с българи – Вардарска и Егейска Македония, и Южна Добруджа.
„Миротворците” са министър-председателите на Англия – Лойд Джордж, на Франция – Жорж Клемансо, на Италия – Виторио Орландо и на президента на САЩ – Удро Уилсън. Англичаните поставят две условия на българското правителство: Примирие – да, но:
1. България да заложи една дивизия, че няма да наруши примирието до подписване на договора. В противен случай тя ще бъде избита до крак. Цар Фердинанд веднага определя Първа софийска дивизия за заложник и я предава на френските войски. Нашите войници изтърпяват много унижения от френските чернокожи войници, които ги карат да хвърлят цялото си военно оборудване в Средиземно море, а гърците ги посипват с пепел и гореща вода от балконите си, когато ги водят под строй по улиците.
2. Договорът да бъде подписан от Александър Стамболийски. Миротворците избират Стамболийски, не защото им е симпатичен, а защото той е най-големият противник на Фердинанд Лисицата (както англичаните го наричат и искат да го унижат). Александър Стамболийски към този момент е български политик, водач на БЗНС, републиканец и пацифист, който остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 г. и участието на България в Първата световна война. След скандал при среща с Фердинанд през 1915 г., е отстранен от парламента и е осъден на доживотен затвор. Англичаните са непреклонни и категорични към Фердинанд – „ще отмените присъдата, ще го изкарате от затвора и ще го приготвите за министър-председател”.
По време на Войнишкото (Владайско) въстание (24.IХ. до 2.Х.1918 г.), на 25.IХ., Стамболийски е освободен и изпратен заедно с други политици, да усмири разбунтувалите се войници. Вместо това двамата с Райко Даскалов оглавяват въстанието, а Стамболийски е избран за председател на т.нар. Радомирска република. На 01.Х.1918 г., Фердинанд абдикира и предава властта на сина си Борис III.
След разгрома на въстанието Стамболийски минава в нелегалност, но през декември 1918 г. е амнистиран. От 23.I.1919 г. той вече е министър на Обществените сгради, пътищата и благоустройството в правителството на Теодор Теодоров. От 7 октомври 1919 г. е министър-председател, министър на войната и управляващ Министерството на обществените сгради. Като такъв е изпратен да подпише Ньойския договор.
Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, войната завършва катастрофално за нас.
Ньойският мирен договор започва с пробива при Добро поле и последвалото Солунско споразумение от 29 септември 1918 г. Самият Договор за мир между Съюзните и сдружени сили и България е подписан в парижкото предградие Ньой сюр Сен на Сена, на 27 ноември 1919 г. в 10 ч. и 30 м., от Александър Стамболийски. Утвърден е с Указ № 50/15 януари 1920 г. Ратифициран е на 9 август 1920 г. и публикуван в Държавен Вестник бр.139/1920 г. Той се състои от ХIII части и 296 члена, от които по-важни са: граници на България, политически, военни, морски и въздушни клаузи, военнопленници и гробници, санкции, репарации, финансови и икономически клаузи, пристанища, железници….
Ето каква е цената на един мирен, вражески натрапен и заклеймяван в продължение на цял един век, договор. Той е несправедлив, непоносим и унизителен. Отнема 1/10 от държавната територия и 1/7 от населението. България не само се разделя с надеждата да присъедини Македония и Одринска Тракия, но трябва да отстъпи на съседите територии, които са признати за български още от 1870 г. - към Румъния преминава Южна Добруджа, докато Сърбия под формата на Сърбо-хърватско-словенско кралство или Югославия получава Западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Царибродско и част от Кулско). Българската държава се задължава в продължение на 37 години да изплати репарации в размер на 2,250 милиарда златни франка, а с лихвите стават 5 005 404 842 зл. фр., при ежегодно задължително изплащане по 134 094 994 зл. фр.; да предаде на съседните страни огромни количества храни и голям брой дребен и едър добитък; да доставя на Сърбия в продължение на 5 години по 50 000 т. въглища. България се задължава да предаде през първите шест месеца след влизането в сила на договора общо 68 771 едър и дребен добитък, от който: на Гърция общо 11 015, на Румъния – 30 706 и на Сърбо - Хървато – Словенската държава – 28 050 добитък. В тези цифри влизат бици (от 1 1/2 до 3 г.), млечни крави (от 2 до 6 г.), коне и кобили (от 2 до 7 г.), мулета, впрегатни волове и овце.
България няма право да притежава флот, авиация и тежко въоръжение, а цялата ни войска трябва да се сведе до 20 хил. души, жандармерия - 10 хил. и погранична стража - 3 хил. Да бъде заменена редовната наборна армия с наемна и в нея да има само 165 офицери! Българската армия е демобилизирана, нейното останало оръжие е под контрола на победителите, а страната е окупирана от съглашенците.
Когато подписва договора Александър Стамболийски потресен хвърля писалката настрани – красноречив жест и оценка на това позорно събитие.
След този договор България е заварена с 4 846 971 души население. Жените са по-многобройни от мъжете, като от тях 208 641 са вдовици, които са с 80 000 повече спрямо 1910 г.
Останалите извън държавните граници българи са подложени на жестока денационализация. Към стеснените предели на Отечеството тръгват покрусени, бежански колони от Източна и Западна Тракия, от Егейска и Вардарска Македония, от Добруджа и Западните покрайнини, към тях се присъединяват и бягащите от кланетата в Мала Азия арменци. От север прииждат десетки хиляди руснаци и украинци. Походът на прокудените продължава няколко години. Една анкета на Обществото на народите преброява 221 191 бежанци българи, 29 640 руснаци и около 20 000 арменци. Но цифрата за българите не е точна. Те са много повече, защото тези, които са си намерили работа не са регистрирани в създадената за целта Комисия.
В същото време нашите съседи от юг, запад и север, по силата на Сен-Жерменския, Ньойския и Трианонския договор получават в повече огромни за мащабите на Балканския полуостров територии. Гърция през 1912 г. има територия 63 211 кв. км. с население 2 631 000 души; след Ньой цифрите са промени: 127 000 кв.км. и 6 205 000 жители, Шумадийска Сърбия от 48 303 кв. км. с 2 311 000 жители се видя в „един хубав за демокрацията ден” с територия 248 100 кв.км. и 13 500 000 жители, Румъния, която не успя да постигне нито една победа на бойните полета, си построи Триумфална арка. Защо пък не – от 130 177 кв. км. и 7 234 000 жители една сутрин осъмна в скута на Клемансо с 295 000 кв.км. територия и 17 700 000 жители.
Великите сили и техните съюзници, натрапвайки на победените следвоенните договори, се виждаха като миротворци и наставници на един междудържавен ред, който ще гарантира вечни облаги и стабилно предимство на оръжието, победител. В салоните на Парижките предградия те не допуснаха преговори въпреки традициите на действащото и тогава международно право – те диктуваха и заповядваха! Картата на прекроена Европа ги наливаше със самочувствие и ги опиваше в блаженство. Забележително е, че не осъдиха нито едно правителство, нито един монарх, но размахаха „миротворчесткия” си меч върху победените и разоръжени войници, върху техните семейства, върху техните наследници. По силата на Ньойския диктат България трябваше да изплаща репарации в златни франкове до 1985 г.! Контрибуциите досъсипаха стопанството й. Отечеството ни имаше задължение да даде подслон, храна и работа на стотици хиляди преселници, след като бе дало 112 000 заложници и 150 000 убити мъже в трите войни.
Договорът от Ньой, роден от „тържеството на справедливостта“ в Берлин, на 13 юли 1878 г., завърза България като със стоманено въже. Задължена е само да плаща и подслонява. Тя бе лишена от права, от собствен избор, от собствени решения дори. Позволено й е само да изпраща мъже във Френския чуждестранен легион. При общата разсипия на националната икономика, подсилена от смърти, от инвалиди, бежанци, и контрибуции, без право на развитие, смалена и унизена, държавата на българите, която нито веднъж в новата ни история не бе поискала и не бе воювала за чужди предели, трябваше да залива в злато точно онези, които заграбиха и оскверниха земите, където тя бе развила култура, поминък и образование.
Самият президент на САЩ Удроу Уилсън обявява, че тези претенции към победените са крайни и неприемливи, а маршал Фош заявява, че подобно решение на проблема би довело само и единствено до Втора световна война. И това стана. Когато научава за убийствените клаузи на жестокия Ньойски договор за България, великият патриарх на българската литература и голям патриот Иван Вазов заплаква пред лицето на хилядите граждани, дошли под балкона на неговия дом да търсят упование и надежда.
Най-тежкото за България е, че единствено тя, от всички победени има точно фиксирана сума за изплащане на репарациите и, че те се изплащат най-напред от всички други задължения на страната. Годишната вноска за тях е по-голяма от целия бюджет на страната! На всички им е ясно, че тези задължения няма как да се платят и Стамболийски отказва да внася отчисления по репарациите. През м. март 1923 г. България сключва споразумение, според което 3/4 от репарациите ще започнат да се изплащат чак след 30 години, но всички знаят, че това е всъщност мълчалив отказ. В действителност България плаща репарации от 1924 г. до голямото Чирпанско земетресение (14-25.IV.1928 г.), когато последната годишна вноска е опростена. На следващата 1929 г. започва Световната стопанска криза, и американският президент Хърбърт Хувър (10.VIII.1874 г.-20.Х.1964 г.) предлага световен мораториум върху междудържавните плащания. През 1932 г. българските репарации официално отпадат, а през 1938 г. – отпадат и военните клаузи. Но България всъщност плаща много повече по други клаузи на Ньойския договор, които са „грешни пари” можещи да бъдат вложени за възстановяване на страната след тежката война. Но голямата щета не са тези пари. Голямата щета е моралната покруса, която пречупва коравия български дух и предопределя поведението й по-нататък. Мирната териториална ревизия на Ньойския договор започва през 1940 г. с връщането на Южна Добруджа.
Но нали е казано - всяко зло за добро. Ньойския договор задължава България да въведе 8-часов работен ден, да изравни правата на мъжете и жените, да започне борба с разпространението на наркотиците.
Според писателя Стоян Михайловски (7.I.1856 -3.VIII.1917 г.) с Ньойския договор България е загубила 11 хил. кв.км. и 2 милиона българи са оставени под чужда власт.
А ето какво казва Паскал по отношение на победителите: „Не бидейки в състояние да узаконят правдата, узакониха силата.”
Ньойския договор прекършва български дух за национално обединение. Крайно време е България да поиска ревизия на Ньойския договор. нали вече сме в общото европейско семейство, под крилото на тези, за които Жорж Клеменсо е идеал за принципност и демократичност. Има ли в България политик, който може да ги попита дали не изпълняват и днес неговия завет: „Там, на Балканите, има един див народ, който трябва да бъде унищожен!“
Авторът е бивш български офицер, заместник-началник по сигурността на РУ на МВР - Свиленград, историк и краевед.
|
Орлин Загоров и творческите превъплъщения на съзнанието, самопознанието и разума, размисли по случай 85 години от неговото рождение
За акад. проф. дфн Орлин Загоров творчеството е постоянно състояние на дух, начин на съществуване и самоутвърждаване. На перото му принадлежат над 80 книги и над 250 статии, студии и монографии. Общият брой на рецензиите за творбите са около 200. Неговите книги са преведени на много езици и се намират в редица чуждестранни библиотеки. Той е член на Борда за международни изследвания на Американския биографичен институт (IBI), номиниран от Международния биографичен център (IBC) – Кембридж. Член на Съюза на независимите български писатели; журналист, изследовател, общественик, университетски преподавател.
Орлин Загоров притежава гъвкав и продуктивен ум, способен да превърне всяка мисловна структура в „смислова матрьошка“, чиито пластове водят до скритата енергия на една богата и самозареждаща се духовна сила. Той владее магията на словото и умението да превръща думите в кристал, в който светлината се пречупва в причудливи смислови нюанси, за да отрази тайните на духовното прозрение. При него това е стил не само на писане, а и на мислене.
Макар да е индивидуалност с ярки и устойчиви черти, духовният му портрет трудно се поддава на скициране. Той е човек със сложна духовна матрица; личност, която носи в своето съзнание образа на съкровеното и призванието; дух, широко отворен към света и в същото време дистанциращо вглъбен в себе си; усъвършенстван майстор на словото, завладяващ с откровеността си и същевременно постоянно отдалечаващ се; понякога е загадъчно мълчалив, често с търсеща общуване усмивка; със силно изразено продуктивно мислене, способно на изненадващи проблясъци и на необичайни обобщения; с малко на брой приятели, но фанатично верен на своята привързаност и всеотдайност; винаги ясен в посланията и прозрачен в намеренията си, той излъчва окуражаваща енергия. С него никога не е скучно!
Широката амплитуда на творческата му биография – от поезията до метафизиката, от тънкия лиризъм до строгата рефлексия, от импозантната метафоричност до респектиращия афоризъм – му дава възможност да показва завидното си умение да използва скритата енергия на словото, както талантливият художник изкусно използва вътрешната хармония на багрите.
Познавам Орлин Загоров от най-ранна възраст. И двамата тръгнахме от село Дюлица и пътищата ни се сляха в София като журналисти и преподаватели във висши учебни заведения. Съдбата не винаги е била благосклонна към него. Познава болката от несправедливостта и причинени от някои добрали се по някакъв начин до властта морални вреди. Възхищавал съм се от гордото му достойнство, което му позволява да посреща ударите на дребни душички с мъдро пренебрежение и снизхождение.
Дори когато е обект на насилие от страна на определени властимащи, той не превръща страданието в религия на унижението, а остава верен на своя идеал за по-добър свят и превръща убежденията в съвест на разума. Защото вярва в непобедимостта на правдата. И тогава той се придържа към собствената си максима: по-добре трън в очите на нечестивците, отколкото живот в сянката им. И побеждава. Той непоколебимо следва знаците на съдбата, за които получава прозрение още в юношеските си години. Успява да се издигне над дребните неща и смело се хвърля в окото на бурята и водовъртежа на живота, знаейки, че го очакват тежки изпитания. Със своята доблест и несломимо достойнство респектира онези, които не го харесват, но изпълва с възхищение приятелите си.
Малкото родопско село Дюлица, откъдето започва житейският ни път, за мен, както и за него, остава обетована земя, която сме сънували дори, когато се намираме в Сибир и Кавказ, в Рим и Париж, в Москва и Будапеща, в Берлин и Венеция...
Винаги съм се възхищавал от гордото достойнство, с което Орлин Загоров посреща предизвикателствата на съдбата, на мъдрото му пренебрежение и снизхождение към нетактичните, съблазнителните и негативните моменти и явления в живота. Той винаги е бил верен на своя идеал за по-добър свят и тази непоколебима вяра е светлината на неговата съвест. Знам с каква убеденост следва прозренията си, как още от юношеските си години успява да надделее делничните слабости и да се издига над битовизмите, които ни принизяват и заземяват. Бил съм и съм свидетел на смелостта, с която се хвърля във водовъртежите на живота, без да пресмята последствията и белезите от предстоящите изпитания.
Прилежно следя научната дейност на Орлин Загоров от студентските си години, а като ученик се вълнувах и от поетичното му творчество. Мен винаги ме е удивявал синоптичния му поглед върху битието и пристрастието му към екзистенциалните проблеми на епохата, умението му да обхване цялата картина, вниквайки в нейните отделни детайли. Възхищавал съм се на стремежа му да бъде възможно най-добър в областите, в които се реализира, да превърне недостатъка в предимство…
* * *
Творчеството на Орлин Загоров обхваща редица проблемни области на философското познание – от онтологията на духа до философията на екологията и устойчивото развитие. Важно място в творчеството му заема проблемът за социалния прогрес, разглеждан в контекста на философията на историята. От тази позиция той посочва драстичното разминаване между постъпателното движение напред чрез нови технически и технико-технологически постижения, от една страна, и от друга – степента на одухотвореност на човешката природа. Основният му извод е, че в условията на съвременната цивилизация до голяма степен човечеството функционира в противоречие със своето призвание. Причината за това Орлин Загоров търси в замяната на хуманизма като върховен критерий на прогреса – в смисъл на възходящо, исторически необходимо и морално оправдано развитие, с тясно егоцентричните интереси на едно незначително малцинство, което издига в култ печалбата и потребителския хедонизъм. Потвърждава го с първите думи в началото на една от последните си книги „Съвестта на разума“, на която имам честта да бъда редактор: „Цивилизацията на постмодерното време е в дълбока криза. Първопричината за това не е в по-високата степен на развитие на културата и техниката сами по себе си, или в разликата между основните религии, а в престъпно неразумното използване и несправедливо разпределение на плодовете на културата и научно-техническия напредък. Кризата в края на ХХ и началото на ХХI век е тотална и глобална”.
За първи път и по нов начин Орлин Загоров разглежда проблема за смисъла на човешкото битие. Определя човека като „смисъл на смисъла“ и мери неговата одухотвореност със способността му да придава смисъл на битието. Това означава, че човешкото съзнание е призвано не само да отразява, но и да осмисля и очовечава битието.
Когато се пише за Орлин Загоров, най-напред и непременно трябва да се разгледат и анализират понятията дух, духовност и бездуховност. Оригинални са неговите изследвания на тези основни категории на философията: духът и неговите превъплъщения, както и на свързаните с него схващания, превърнали се в арена на безкрайни спорове и сблъсъци през хилядолетията. Защото значителен успех не само за него, представлява разкриването на същността и функционирането на човешкия дух, духовността и бездуховността. Тези теми той започва да разработва още в първото у нас самостоятелно изследване на категорията „дух“ в книгата си „Духът“. Тази книга отбелязва нов етап в неговата творческа биография; тя е потвърждение, че авторът навлиза в лоното на своята философска зрялост. С нея се поставя началото на обемно и амбициозно изследване върху метафизиката на духа. Темата е доразвита в следващите му изследвания „Идеалът“ (Величието на духа), „Душата“ (Благородството на духа), „Култура. Цивилизация. Демокрация“ (Силата на духа), както и в „Към философията на човека“, „Увод в културологията“, „За нова културна стратегия“, „Духовната криза“... В тези и много други свои публикации той разработва проблеми, подценявани или пренебрегвани от редица представители на модерната философия.
Вярвам че в своята съвкупност тези изследвания ще бъдат начало на нов етап, на ново направление и първоначален тласък за трансформация на философските изследвания и важна предпоставка за преодоляване на кризата, в която изпадна философията в края на ХХ век. Трябва да припомня, че философията винаги е страдала от една обща болест – прекалено много се е занимавала със себе си, а всъщност нейната мисия е да помага на хората да осмислят битието и съществуването си; казано простичко – търсене на отговор на въпросите как става това и това в живота, защо става именно така, а не по друг начин... Същността на философията е човекът, темата за смисъла на неговия живот, за основанията на съществуващия свят, за човешките ценности и цели, доброто, красотата, истината, свободата…
Безспорен интерес към темата за духа Орлин Загоров проявява от младежките си възраст. „Още в студентските си години, казва той, почувствах липса на адекватна концепция за духа в Марксовото учение. Поради това често съм се изкушавал от нея. Дълго време се надявах да се появят стойностни изследвания в тази област. Същевременно ми беше ясно, че с проблема за духа спекулират множество философски и религиозни учения.“ Затова в много от изследванията си той засяга редица аспекти на проблема за духа и духовността.
Неговите разбирания за духа са основани не на обективноидеалистическите възгледи на Г. Хегел, според когото духът е субстанция, първично начало, демиург на материята, нито пък на езотеричните и други „тайни учения“, които признават съществуването на някакъв отделен, обособен в себе си свят, успоредно функциониращ с материалния свят, в който действат различни закони. Орлин Загоров разглежда духа като форма на човешкото битие, като проява на човешката същност и поради това го определя като единство на съзнание, самосъзнание и разум. Духът е материя, която е достигнала онази степен, характеризираща се като сапиенизация, самопознание и самоутвърждаване. Чрез своите творения човек придава смисъл на Вселената и осигурява собственото си безсмъртие.
За Орлин Загоров духът е творческо начало на човешката природа; творчески разум; силата, която се изразява в способността на човека да преобразува, да видоизменя, да твори, да създава нови форми на битието, да придава смисъл на Вселената. Само при човека съзнанието става дух; това превръща човека в духовно същество.
* * *
Книгата „България в Европа на нациите“ притежава достойнствата на изследване с европейски измерения в една научна област, която у нас все още е слабо застъпена или не може да се освободи от рамките на собствената ограниченост. Изключителна заслуга на автора са не само оригиналните и модерни интерпретации на такива основни категории като нация, национална идея, национална идеология и възпитание, национална доктрина, национален идеал, национални интереси, национална консолидация и т.н. С проницателността на обективен научен анализ той разработва и утвърждава една принципно нова за нашата страна концепция за нацията като социокултурна (гражданска, политическа, духовна) общност, противно на традиционната ни представа за нацията като етнокултурна (етноцентрична, кръвнородствена, племенна, конфесионална) форма. Онова, което придава на изследването подчертана оригиналност и го превръща в сериозен принос в разработването на един от особено важните проблеми на съвременната социална и културна антропология – този за нацията и националната идентичност в контекста на европейската интеграция – се състои в успешното изследване на формирането на българската нация не само в лоното на собственото историческо битие, а и в мащабите на европейската интелектуална традиция, придържайки се методично към трайните академични принципи като плурализъм, толерантност, свободомислие и творческа независимост. В тази светлина акад. проф. Орлин Загоров се представя като личност от интелектуална величана с европейски манталитет. Особено е важно също така да се подчертаят и успешните му усилия да разглежда националната идентичност и европейската интеграция не като дилема, а като синтез на универсалност и самобитност, в който националното се развива в посока на нарастващото значение в него на ценности с общоевропейски и общочовешки измерения.
Орлин Загоров живее с несломимия дух на оптимистичните терзания като постоянен бунт срещу разноцветните, но еднакво разрушителни за духовното единение на нацията пристъпи на противопоставянето, превърнали се в част от делника ни и ние заживяхме с присъствието им.
Вдъхновен от силата на високото Слово, тръгнал от дъното на живота към висините на духа и озарен от пламъка на дарованието, Орлин Загоров постига лични и научни върхове, които се превръщат в завещание на мъдростта.
Другите за него:
Акад. проф. Георги Близнаков:
Проф. д-р Орлин Загоров е учен философ с огромна ерудиция и е добре познат у нас с редицата свои забележителни трудове, посветени на различни проблеми с мирогледно значение. В новия си труд той със завидно майсторство и компетентност третира екологичните проблеми от философска гледна точка. Нарича тази нова дисциплина екологическа философия или екософия. Неговата книга далеч надхвърля рамките на един, макар и отличен университетски курс и представлява интерес за широката просветена публика, защото третираните от автора проблеми имат изключително значение в една епоха на главоломна трансформация на обществото, преминаващо от индустриалната в информационната ера, при което паралелно протичат проблеми, дълбоко засягащи отношението на човека към природата, заплашващи с колапс съвременната цивилизация.
Екософията на проф. Орлин Загоров идва да отговори на една реално съществуваща нужда, да запълни една съществена празнина в нашето интелектуално пространство и това той прави много успешно.
Из предговора към „Увод в Екософията. Философски проблеми на екологията“ (С., 2001, с. 10–11).
Акад. Никола Попов:
Новаторски е подходът му към генетичната връзка между славянската духовност и европейската мечта. Той открива тази връзка в хуманистичната матрица на цивилизационния избор, който е отрицание на съвременната капиталистическа цивилизация, дължаща своето функциониране на нарастващата социална несправедливост, постоянно задълбочаващата се пропаст между бедността и богатството. Поради своята генетичност тази цивилизация ражда най-странния парадокс на всички времена, който се състои в това, че изобилието ражда мизерия в грамадни мащаби.
Из предговора към книгата „Славянската духовност на европейската мечта (С., 2012, с. 9–10).
Проф. Вера Мутафчиева:
Накрая нека подчертаем, че днес е обективен факт книга като тази на О. Загоров – рожба на искрения стремеж да бъдат издирени наченките на съвременните процеси, които обединяват в неразривно цяло делата на нашата земя, независимо от тяхното довчерашно преднамерено противопоставяне.
Из предговора към „Единението“ (С. 1981, с. 10)
За „Единението“ са публикувани над 50 рецензии, отзиви и оценки.
Акад. Георги Марков:
В новата си книга проф. О. Загоров предлага на читателя оригинални и дълбоко обосновани идеи от позициите на най-добрите постижения на съвременната европейска хуманитаристика. В нея читателят ще намери отговори на въпроси със съдбовно значение за миналото, настоящето и бъдещето на българската национална идея. Тя призовава към цивилизация, основана на хуманизъм, равноправие, свобода и справедливост, на братството на всички, обединени от ценности, чието единство определя новата европейска идентичност при съзнателно поддържане и зачитане на цялото богатство, произтичащо от дълбоко присъщото му вътрешно многообразие.
Из предговора към „България в Европа на нациите“, (С., 2009, с. 11–12).
Предистория на българската юпикрация
На 28 март 2016 г. медиите съобщиха, че млади българи, завършили в престижни университети в Западна Европа, наричани юпита (англ. yuppie - акроним на young urban professional), основали Милениум Клуб България.
Като знам, че имаме много талантливи и успяващи българи в науката, някои от тях мои ученици, в САЩ, Канада, Западна Европа и Япония, ще си позволя да посъветвам юпитата да не са толкова наивни (и комерсиални) да участват в проекти на бивш премиер и цар. Сега – в проекти, режисирани от ИТН.
Ако юпитата на ИТН са като онези, които Дойдоха, Видяха, Забогатяха през 2001-2009 г., по-добре за България е да си стоят по чуждите земи. Защото тази юпикрация вече сме я изстрадали, вече сме я виждали – deja-vu. Преведено на български: парен царска каша духа! Сега ще духа и кашата на ИТН.
Опит за портрет на добър политик
Веднъж писах за „-омика” науки – геномика, транскриптомика, протеомика, конектомика и интерактомика. Интерактомиката изучава взаимодействията между протеините. Целта е да се поддържа стабилно състоянието (хомеостаза) на човешкия организъм.
Наричам Politico interactomicus политикът, който взаимодейства с гражданите и с други политици, за да поддържа социална, икономическа и политическа стабилност на държавата, който се свързва с народа, за да градят заедно нещо хубаво за всички. Ние, българите, трудно се свързваме или, ако направим това, лесно се разделяме. Заложено или придобито, nature or nurture, генетика или меметика на българската политика?
Опит за портрет на лош политик
Думата capital идва от латинската capita – глава, не (татуиран) мускул; думата company идва от латинските com pane – заедно с хляба, не с парите и властта. Другото е „Ядохме хляб с абсурд“ – както е написал големият румънски драматург и поет Марин Сореску (1936-1996).
Не осъзнаем ли тези мъдрости, ще продължаваме да се въртим в порочния кръг на разпадането, озлобяването и Апокалипсиса: „Аз идвам и водя ИТН със себе си.“ Един перманентен film noir, патоморфология в картините на Франсис Бейкън. Това не се отнася само за българите – не само ИТН страда от социалнен аутизъм и морален Алцхаймер, от недостиг на окситоцин и вазопресин – хормоните на любовта и емпатията.
ИТН в НС и МС
„Заплашва ни завръщането на ужасния човек” и юпитата, които са съгласни да бъдат в неговия МС. (Браво на харвардските юпита, които се оказаха по-достойни от западноевропейските!)
Ефектът на Дънинг-Крюгер, както и ефектът на ИТН-ИМВ, са вредни за обществото и държавата.
Извод:
Няма друг ТН, който да гласува за ИТН.
"Опитаха да ни погребат. Не знаеха, че сме семена“ – гласи една мексиканска поговорка.
Това означава, че българският народ ще го има, въпреки ИТН и ИМВ.
|
