Нова Зора

Българската политика по проблема, който днес обобщено наричаме Македония, век и половина след Освобождението от турско робство, преживява едно от най-сериозните предизвикателства в своята история по съхраняване и утвърждаване на славянската и българска идентичност на голяма част от обитателите ѝ, както и по запазване облика на земите, населявани от хилядолетие от нашите прародители. Македонската територия е разделена между югозападните съседи на България, граничещи с Пиринския край, включваща Егейска Македония и Вардарска Македония, от която части са под управлението на Сърбия, Албания и Косово.

Фокусът на настоящето изследване е Вардарска Македония,

известна днес като Република Северна Македония, която продължава да търси своята идентичност в дешифриране и осмисляне на понятието македонизъм, налагано със сила и терор от „братска“ Сърбия в продължение на повече от век на коренните й обитатели – българите. На Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. Великите сили на деня обсъждат границите на България в рамките на Османската империя и възможността да се създадат две автономни  области със седалища Търново и София, като в Софийска област се включва цяла Македония.

Политическата и военна обстановка по време и след Освободителната руско-турско война от 1878 г. налагат различна от очакваното естествено развитие реалност. След освобождаването на Македония от Османско владичество през 1912 г., с Букурещкия договор от 1913 г., се легитимира окупацията на Повардарието от Сърбия, която я кръщава „Южна Сърбия“, а езикът на местното славянско население се обявява за диалект на сърбохърватския; през 1918 г. е обявено създаването на Кралство на сърби, хървати и словенци (КСХС), с център Белград, преименувано в Кралство Югославия през 1929 г.

Едно от деветте  административни поделения на Кралство Югославия, с център Скопие, е наречено Вардарска бановина, включващо т.нар. Северна Македония, част от Косово, поречието на Българска Морава с Враня и Лесковец и част от Българските Западни покрайнини – Босилеградско и Трънско.

На 2 август 1944 г., в манастира „Прохор Пчински“, се провежда учредително събрание на Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ), което обявява създаването на Демократична федерална Македония и провъзгласява Вардарска Македония за съставна федеративна единица на СФР Югославия. През 1945 г. сърбите приветстват новосъздадената Република Македония и новопоявилия се т.нар. „македонски език“ чрез въвеждането на „македонска азбука“ и „македонски правопис“ по сръбски образец. Към тази дата, във Вардарска Македония живеят, според проф. д-р Пламен Митев, около 1.5 милиона българи християни, общуващи на български език. Тъй като АСНОМ взема изключително важни решения, от които „черпи“ легитимност, съществуването и функционирането на създадената с претенции за държавност Вардарска Македония, заслужава да припомним, че към датата на оповестяване на взетите решения – 2 август 1944 г., Вардарска Македония, е със статут на територия предоставена, съгласно Ньойския договор, на Кралство Сърбия. Антифашисткото освободително движение на Македония (АСНОМ), на практика се самоупълномощава, без никакво институционално или международно признато правно основание и правомощия, да декретира създаването на „македонски книжовен език“ и да провъзгласи Вардарска Македония за съставна федерална единица на Югославската федерация.

С разпадането

на Югославия,

57 години по-късно, след проведен референдум на 17 ноември 1991 г., е провъзгласена  независима Република Македония, приета за член на ООН на 7 април 1993 г. под името Бивша Югославска Република Македония (БЮРМ). На 17 юни 2018 г., в договор, подписан в Преспа между Гърция и БЮРМ, двете страни се договарят за ново име на Повардарието - „Република Северна Македония“.

И целта на всички тези ровичкания и лутания в дебрите на т.нар. македонски въпрос, е не привеждане на реалността в съответствие  с историческата истина, а подмяна на идентичността на коренното българско население, чрез обявяване създаването на нова, несъществуваща народност и нация – македонска. Същността на това етническо инженерство разкри още в зародиша му в края на 19 век, сърбинът Стоян Новакович, който начерта политическата линия, която Белград следва и до днес повече от век: „на македонския народ да му се внушава сръбски дух, да му се доказва, че не са българи…“.

Едва ли някой би могъл  да твърди, че кадрилът с промените в т.нар. Република Северна Македония е приключил. Промени предстоят, но основната отговорност за тях е крайно време да поеме коренното население на Вардарския  край, който заема 37,4% от територията на географската област Македония и 93,6% от самата Вардарска Македония!

По силата на Букурещкия договор от 28 юли 1913 г. Гърция запази окупираната по време на Балканските войни Егейска Македония, която заема 49,7% от територията на географската област Македония, включва Западна, Централна и Източна Македония и повече от век я управлява като гръцка провинция.

Единствено Пиринският край, заемащ 9,9% от територията на Македония, остана в границите на освободената през 1878 г. България, където е естественото й място.

Сърбия и до днес продължава да окупира 1.5% от територията на Вардарска Македония - районите на Прешево и Буяновац.

Албания задържа 1,2% от територията на Македония, областите Голо Бърдо, Мала Преспа и район на запад и юг от Охридското езеро.

Косово заема 0.3% от територията на Вардарска Македония – района Качаник.

Такава е картината на разпарчатосването на територията на историко-географската област Македония, с площ 69 000 кв. км. и население около 5 милиона, съставено от почти всички етноси, населяващи Балканския полуостров – българи, албанци, сърби, гърци, турци, цигани, власи, фамилиарно наричани макета, за да се подчертае връзката с родното място, а не народностната им принадлежност. При тази пъстра мозайка на исторически трайно установили се в областта  етноси, с променящо се в различни периоди процентно съотношение, претенциите за съществуването на самостоятелна македонска идентичност на обитателите, различна от идентичността на коренното население в  Македония би  могло да се оцени единствено като отказ да се приемат и признаят фактите за сметка на бруталната им подмяна с политически фалшификати и пренебрежение към истината.

Целта на настоящите разсъждения е,

на фона на случилото се, отчитайки реалностите, и трайно действащите от столетие центробежни и центростремителни сили, да очертаем възможните алтернативи за развитие и съхраняване на Македония в бъдеще, с оглед защита на  трайните интереси на обитателите, на които тя принадлежи.

В предшестващите няколко параграфа схематично очертахме политическите, административни и териториални промени в началото на 20 век,, настъпили в областта след освобождаването й от Османско робство, под което тя попада в края на 14 век, ведно с българската държава. С цел внасяне на яснота в съдържанието на използваните понятия се налага да уточним какво имаме предвид, когато говорим за реалност в Македония през 2021 г. на 21 век, както и да ограничим обхвата на настоящето изследване, както отбелязахме, до областта, която наричаме Вардарска Македония, макар и неизбежно да се налага да припомним някои моменти от случилото се  и в други райони.

За безспорни факти в началото на третото десетилетие на 21 век приемаме съществуването на Република Северна Македония като суверенна, независима държава, в граници наследени от БЮРМ. Северна Македония, в битността си на суверенна държава, съгласно международното право, би трябвало да е признала и границите със съседните държави, в които са включени и части от географската област Македония. Република Северна Македония получи международно признание с приемането й за член на ООН. Факт е мултиетническият състав на населението в Северна Македония и липсата на претенции за съществуването на северно-македонски етнос по силата на правилото, че името на държавата определя националността на обитателите й. Именно по силата на това правило обитателите на Егейска Македония имат гръцка националност, на Пиринския край – българска, в Албания – албанска и т.н. Това е причината, основният отличителен белег, който свързва обитателите на географската област Македония, понастоящем обитаващи различни държави, да е техният произход, българската им етническа принадлежност, а не настоящата им националност.

Налага се да дефинираме

понятието етнос

и да идентифицираме причината, която ни дава основание да твърдим, че коренните обитатели на Македония,  са етнически българи.

Под етнос разбираме народност, група от хора с еднакъв произход, свързани по между си от сходен бит и ежедневни порядки, отличаващи се със съвпадащи възприятия и реакции към заобикалящата ги действителност. За обособяване, развитие и укрепване на народностни групи в самостоятелен етнос, решаващо значение имат общият език и писменост;  идеите, които споделят и ги обединяват при упражняване свободата на съвестта, като религия, атеизъм, политически предпочитания и т.н; общата територия, определена от географската обособеност, от централното държавно управление, от утвърдената административна автономия; общата материална и духовна култура, моделиращи изграждането на етническото самосъзнание, необходимо на индивида и на етическата група за разграничаването от другите етнически общности в сродно пространство.

С цел оценка на протичащите в Повардарието процеси на ниво национал-етническо общуване и обособяване на населението се налага да дадем ясен отговор и на въпроса дали, наред с българския етнос, съществува или е в процес на формиране и македонски етнос, и ако има такъв етнос - от кога датира, въз основа на какви расови, племенни или историко-културни ценности е формиран – кой е етноопределящият критерий и на каква територия се проявява – на територията на Македония под Османска власт, на Македония под гръцка власт, на територията на т.нар.

„Северна Македония“ или доскоро БЮРМ под сръбска власт, или в Пиринския край? Според сръбски учени, историци и политици македонци на територията на Северна Македония са единствено живеещите там етнически българи; албанците от столетия си остават албанци, сърбите – сърби, циганите – цигани, власите - власи… Ако се твърди, че обитателите на Северна Македония са етнически „македонци“, то отговор дължим на въпроса обитателите на Егейска Македония, на Пиринския край или на други части на Вардарска Македония какви са, са ли „македонци“ и като какъв етнос фигурират в регистрите или в документите на държавите, в чието землище са били или са включени понастоящем въпросните територии?  Дали македонците са българи или българите са македонци днес е и релевантно. Факт е, че от 70 години на територията на  българското историческо землище, съжителстват две съседни държави, чиито народи говорят по между си без преводач, когато искат да се разберат и с преводач, когато не искат да се слушат. И от двете страни на границата пеят едни и същи песни, разказват едни и същи приказки, имат еднаква именна система. Честват едни и същи събития, гордеят се с едни и същи царе, национални герои и просветители! В продължение на хилядолетие тези народи са оцелели благодарение на езика си, религията, общата територия и общата цел – постоянно да воюват, за да се освободят от робство, да не попаднат под робство, да съхранят идентичността си. При паралелното обособяване и съществуване на Повардарието - РСМ, Егейска и Пиринска Македония, под различно управление, може ли да се твърди, че македонската нация, етнос или държава, покрива признака „обща територия“, абсолютно необходим за възникването на нация! Една нация или етнос ли обитава трите части на географската област Македония? Както отбелязахме, отговор е необходим, историята ни го предлага и той е: Македония е била част от българското землище, коренните обитатели на македонските земи са етнически българи и малки групи сърби и гърци, за които няма данни да са се отказвали от етническата си принадлежност, за да създадат македонска „нация“!

Историческите факти, свързани с идеята за създаване на македонска нация и опитите

за реализирането й са безпощадни. Те са политически мотивирани, вписват се в световната и европейска геополитика и не оставят място за съмнения и спекулации у онези, които уважават фактите.

Периодично се припомнят спекулациите на тема Македония, че „Решение“ за създаване на „македонска нация“, при липсата на исторически предпоставки за това, се вземана 11 януари 1934 г. от Балканския секретариат на Коминтер на в Москва с „резолюция по  Македонския въпрос“. Но на практика македонска нация не се създава нито в Москва, нито в Белград и злоупотребите на тази тема е крайно време да бъдат преустановени. Всъщност това е първият известен в балканската история документ, гласуван в рамките на многонационална политическа структура, в който, по инициатива на членове на ВМРО (обединена), създадена между двете световни войни от Димитър Влахов, Ризо Ризов, Христо Янков, Павел Шатев, Владимир Поптомов, Михаил Герджиков, Тодор Паница и други, по тактически причини,се допуска възможността да се обяви съществуването на македонски народ и език. Така дейците за освобождение на Македония от турско, сръбско и гръцко робство, не постигат лелеяната цел, но сами надяват на врата си хомота, на чуждия на коренното българско население македонизъм. Оказали се безсилни да овладеят процеса по освобождение на македонската земя, той е похитен и попада в ръцете и контрола на архитектите по македонизъм – Белград, в новосъздадената Титова Федеративна Югославия, в чиито граници в онзи исторически момент, се озова Повардарието.

И още нещо, което не следва да се пренебрегва и забравя, тъй като е решаващо за бъдещето на Македония. А то е, че македонската земя, обединена единствено в границите на една държавна структура, би могла да функционира и успешно да защити идентичността и интересите на  собствените си обитатели. Днес тези обитатели имат различна национална принадлежност, както отбелязахме, може би някои изграждат в съзнанието си дори и етническа идентичност, различна от идентичността, която в продължение на повече от 500 години, до началото на 20 век, според управляващите Османската империя и Османските архиви, са изграждали като булгармиллет (български народ). От средата на 19 век, в противодействие на налаганата от гърците „мегали идея“, българската етническа общност изоставя религията като обединителен признак и го заменя с езика, което улеснява формирането на етнонационалната българска идентичност. Това  е безспорно естествена реакция и отговор на агресивната и брутална злоупотреба с религията, наред с останалите прийоми, използвани за налагането на македонизма в Повардарието и на „мегали идеята“ в Егейска Македония.

И още нещо - за езика.

В контекста на провежданата във Вардарския край насилствена македонизация на коренното българско население, предлагаме анализ на проблемите, които изведе на преден план, подписаната в София на 22.02.1999 г. съвместна Декларация за добросъседство, от Министър председателя на Република България Иван Костов и Председателя на Правителството на Република Македония Любчо Георгиевски. Според заключителната клауза, Декларацията е  подписана „в два оригинални екземпляра, всеки от които на официалните езици на двете страни - български език, съгласно Конституцията на Република България и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония, като двата текста имат еднаква сила“. Какво означава това и какви изводи и констатации налага безпристрастният професионален анализ на този текст?

В член 1 на Декларацията е очертана правната рамка и дейностите въз основа на които двете държави възнамеряват да развиват отношенията по между си.

Както отбелязахме, двете страни заявяват, че Декларацията се подписва в два оригинални екземпляра, всеки един от които на официалните езици на двете държави, съгласно конституциите им. Нашият прочит на тази редакция налага извода, че Съвместната декларация е била напечатана и подписана в два оригинални екземпляра на български език и в два оригинални екземпляра на „македонски език“, по  един комплект от двата текста за всяка от двете страни. Позоваването на конституциите на двете страни е използвано, според нас, не за да се обясни какво е български език, не ни е известно някой да спори по този въпрос, а като технология за дефиниране на понятието „македонски език“, по съдържанието на което съществуват сериозни различия между двете страни. Склонни сме да приемем, че за да се преодолеят различията, е постигнато работно съгласие между двете страни за дефиницията „македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония“, единствено за целите на редактирането на съвместната декларация, но не и за легитимиране съществуването на „македонски език“. Утвърждаването на подобен извод се налага от появили се в българския печат коментарии и предположения, че със заключителния параграф на съвместната декларация, България едва ли не официално е признала съществуването на  самостоятелен, равностоен на и различен от българския, македонски език.

В декларацията двете страни заявяват, че ще поддържат контакти, ще съдействат, подкрепят, разширяват, облекчават, насърчават, ще полагат усилия за укрепване на връзките и провеждане на дейности в интерес на развитие на отношенията между двете страни, както и че ще се въздържат от дейности, които биха могли да ги влошат. Текстовете са с пожелателен характер, липсва конкретика и вменяване на отговорности, и на практика, не съдържа тясно дефинирани права и задължения, подлежащи на реално изпълнение и контрол.

Остава открит и въпросът дали формулировката „на официалните езици на двете страни“, може да се тълкува като потвърждаваща българската теза, че езикът, на който общува населението в Повардарието, е диалект на българския югозападен говор или се потвърждава македонската теза, че има „официален македонски език“, на който общуват не само държавните чиновници и част от обитателите на Вардарска  Македония, но и населението на географската област Македония? Ако България приеме, че Македония ползва език, който македонците наричат „македонски“, различен от българския официален език, тъй като така е записано, това означава ли, че се утвърждава съществуването на два официални езика на две държави, съгласно конституционното им устройство и един неофициален език, на който общуват от двете страни на границата без преводач?!

Македонският език, преди да е кодифициран, е обявен формално за официален на 2 август 1944 г. от Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) по време на българското управление на Вардарския край (1941-1944); Кодифицираната норма на македонските диалекти е утвърдена през периода 1945-1950 г., и се обявява за македонски литературен език; На 5 май 1945 г., с декрет подписан от Лазар Кулишевски, сърбо-македонистите обявяват създаването на т.нар. ,,македонски език”, на основата на диалект на българския книжовен език с въвеждане на 6 знака от сръбската азбука - караджицата. В онзи период българската политическа върхушка е приела с необяснимо пренебрежение провежданата от Белград  политика на македонизация на Вардарския край. Подобно поведение даде основание на  Гудрун Щайнакер (бивш зам.-посланик в София и посланик в Скопие), да заяви: „Твърдението, че македонският език е просто диалект на българския, е ненадминато в своята абсурдност. Искането на България към Северна Македония е обидно, провокативно, ненаучно…“ Подобно заявление, по наше мнение, заслужава следния щадящ коментар: обстоятелството,

че немецът политиканства от позициите на неподправено невежество или зле прикрита наглост

е без значение за истината, но за съжаление подобни твърдения се четат и чрез тях се информират и други немци и „европейци“ и въз основа на тях някои формират мнението и отношението си към България и българите. За съжаление „българската“ политическа върхушка не се оказа на нивото на изискванията на историческия момент, липсваше й кураж и чувство за отговорност при защита на миналото си и създаване на условия за обезпечаване на бъдещата си съдба, при липсата на каквито и да е доказателства - писмен, културно-просветен или битов паметник, които да послужат като основание да се твърди от някои, че в периода 18-19 в. е налице процес на формиране на отделен, „македонски“ книжовен език, който да може да бъде обявен за официален език на областта Северна Македония.

Водени от най-добри чувства бихме искали да улесним нашите македонски роднини и приятели в търсенето на корените на македонската нация и македонския език и в архивите на Османската империя, в чиито граници би трябвало да са развили и изградили идентитета си от края на ХІV век до второто десетилетие на ХХ век, като припомняме следната турска пословица: „Истанболунтюркчеси, Янянънугумджеси, Тиквешънбулгарджеси“ — което в превод на чист македонски език значи: „в Цариград се говори най-типично турски, в Янина — гръцки, а в Тиквеш — български“. Оставаме на грижата на нашите македонски колеги да открият местонахождението на Тиквеш. За улеснение ще припомним и наблюденията на немския пътешественик Аугуст Гризебъх, който през 1839 г. посещава Тиквеш и записва в спомените си: “Чух да уверяват, че най-добре албански се говори в Елбасан, а български най-чисто се приказва в македонската околия Тиквеш, която лежи на пътя Скопие – Солун“ (Reisedurch Rumelienundnach Brussaim Jahre 1839, Göttingen, 1841). През 1856-1857 г. гъркът Панайотис Аравантинос пише за Тиквеш и споделя: “…Градът и епархията са населени с българи и са под ведомството на световелешкия митрополит…“

Следва

Или причините за авангардния неотклонен възход на  българския дух и за катастрофалните провали на народа ни

В книгата „Вера Кочовска – живот в два свята” Лиляна Серафимова между другото разказва, че изпратила въпроси до най-знаменития пророк на континента – Сай Баба от Индия. За съдбата на България той отговорил така: „Когато нейният народ открие „Великото неизвестно” за себе си и за своята мисия, той ще тръгне по пътя на възмогването”.

В края на Първата световна война, напомня Л. Серафимова, видни личности у нас търсели същото „Велико неизвестно” след преживяната национална катастрофа. И си го представяли като „тайнствена енергия, която бушува в душата на българина и диктува трагичните зигзаги в драматичната му национална съдба.” Антон Страшимиров призовавал: „Да вникнем в българската метафизика, в магическото битие и мислене на българина, за да открием ключа на неговите подеми и погроми…”

След дългогодишни усилия, за себе си аз намерих ключа – имам свои обяснения за „Великото неизвестно”. Може би те ще се окажат приемливи за повече хора. Загадка всъщност няма. Няма нищо мистично и непонятно в съдбата на българщината. Напротив, нещата са дори твърде прости и нагледни. Но кой как гледа? И от каква висота? Доколкото конкретният българин е изцяло вътре в процесите, той е все още автоматизирано същество, липсва му „третото око”. И е естествена за него невъзможността да обглежда българската (и своята) съдба в цялост. Затова приема като неразгадаема логиката на нашия неуреден, неуютен, уязвим отвсякъде свят.

„Пагубата ни чрез нас става” – казвал през миналия век Предводителят…

Читателят, естествено, ще попита кой е Предводителят? Няма историческа личност с такова прозвище.

Съзидателният, властният дух, който ръководи българската съдба, който налага насоките на същинското ни развитие над всички сблъсъци, амбиции, програми – ето, това е Предводителят. Той е изявявал своята сила досега чрез княза-светец Борис Първи, чрез поп Богомил, чрез Свети Иван Рилски, чрез Патриарх Евтимий – до ново време: чрез Отец Паисий, Матей Преображенски, Васил Левски, Петър Дънов, Никола Вапцаров, Ванга и т.н. На този най-висок хоризонт ще търсим вечната българска сила. Тя е едносъща, единна. И не се побира в ограничени понятия.

„Пагубата ни чрез нас става”. Никога външните ни врагове не са били така страшни както вътрешната сила на разрушително противопоставяне и самоотричане. Всичко в този триизмерен, материален, примитивен в духовно отношение човешки свят, е поляризирано. Всяко нещо е следвано от сянката си. Срещу плюса – минус. Срещу северния полюс – южният. Срещу едно ДА автоматично изниква НЕ. Българските работи са в добавък напрегнати. Защото устройството на нашия свят излиза извън мярката на обикновената поляризация. От 9-и век насам всичко се раздвоява непримиримо. Несъгласните страни се противопоставят и отдалечават до загубване на свързаност, до вътрешно раздиране, до разпад. Битие на друг народ с такъв тип конфликтност не зная да има. И не би могло да има. Защото всичко се дължи на предназначението българско. Специално предназначение! – Избрани сме да носим най-тежкия кръст до края на този век. Сами.

И колко по-лесно би било ако целият народ беше годен да носи с готовност и с достойнство непосилния дълг. В случая е нещо естествено и разбираемо да бъдем в мнозинството си негодни за избраническата роля. Тук е трагичната завръзка. На святата българска земя са се раждали и се раждат до днес, необходимите светли личности. Те представят последователно и неотклонно съдбата ни на белязан народ. Те поемат със саможертвена готовност своя дял от мъченическите изпитания. Но през този век извънредно много се разплодиха враговете им – и ги одумват, пречат им, преследват ги, убиват ги. Сега, в края на века, пълновластно господарстват. Рушат! Сквернят! Бързат да ликвидират всичко – народ, държава, икономика, култура…

И пак не спира, разбира се, вървежът по Големия друм. В духовния свят българите проправят път към следващата степен на общочовешкото развитие, а долу, обърканите, разпилените множества, „пътуват” към Европа, към Русия, към Цариград, към Америка, към Австралия… Нормално е за тях да търсят съответстващ на природата им свят.

Това е първото раздвоение – при избора на посоката за реализиране. Раздвоен е командният пункт, разцентрован е мозъкът. Защото няма по-ощетена духовна посредственост от нашата, българската. Трябва да я разберем, да се опитаме да вникнем в необичайното й положение. Тогава няма да се чудим защо във всекидневния ни живот цари сякаш пълна безпринципност. Навсякъде вредом ще откриете пагубно разполовяване и непоносимости. Две системи от принципи, два различни механизма на съществуването оспорват своето право и власт. На два кантара се измерват прояви и резултати в живота. Две „чужди държави” има на територията на България и те са в непрестанна война. Светът познава силата на разрушителния дух български, но и този дух е разполовен, и той е от два противостоящи типа. Две култури се развиват у нас след Възраждането. Два морала не могат да се помирят. Разделени сме и по отношение на външния свят: много са ФИЛИ-те, много са ФОБИ-те, само българофилите останаха малко.

Повтарям: имало е и има вътрешни несъвместимости и сблъсъци във всекидневието на всеки народ. Но зависи каква е степента. Чужди познавачи на нашия свят се чудят как имаме толкова дълга история при наличието на такова постоянно разрушително вътрешно напрежение? Как сме се добрали до края на ХХ век като опазен народ, като самостойна единица в световното семейство и как сме съхранили държавата си?…

Тези неща наистина изглеждат необясними, странни, та и невероятни. Защото, за да се самоопазва, за да има трайност отделният човешки живот, още повече животът на милионно множество, за да векува, той трябва да протича като в един здрав организъм, където всичко си е на мястото. Където всеки орган изпълнява точно и навреме своите функции. На нас почти винаги са ни липсвали единството, трайността на формите и точността на осъществяващите се във времето процеси. Разминаване, разминаване, разминаване!… А още съществуваме. Сами на себе си се чудим. И светът отвън ни възприема като непредсказуеми. Задаваме си какви ли не въпроси. Имали сме възможности, а защо не сме създали славна империя като известните досегашни световни империи? Владеели сме територии, излизащи на три морета – защо не сме създали могъщ флот, та и ние като испанци, холандци, англичани, да кръстосваме морета и океани, да носим у дома плячка, да сме сега сред развитите, напредналите народи?… Държавостроители били прабългарите, признава им се. Защо тогава повече от век след Освобождението не можем да уредим държавата си? Армиите ни не са губили битки. Защо „по традиция” на масата за преговори „великите сили” са ни ощетявали винаги като победени? Светът признава, че сме сред най-интелигентните народи. Защо в България не мъдреци, а гонители на мъдреците властват при всички режими? Щедра е нашата природа, но защо гладуваме? Защо позволихме на „световните конспиратори” за няколко години, чрез разноцветни продажници, да съсипят всичко, което народът постигна за няколко десетилетия? Защо?

Българските начинания остават все незавършени. Изключенията са малко. Вдъхновено започваме по посока на грандиозни цели. Огънят обаче скоро стихва. Пушеци заменят буйните пламъци. Делото е доведено донякъде. И изоставено. Пропилени са щедри възможности. На вятъра отиват енергиите на милиони хора.

Баснята на дядо Славейков се вряза в националното съзнание като образ-откровение за българските работи: орел, рак и щука се заели заедно кола да движат – орелът теглел нависоко, щуката надълбоко, ракът встрани.

Колата и досега не се движи наникъде…