Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

АРХИВ 2023

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ЗНАЦИ ПО ПЪТЯ КЪМ НОВОТО РОБСТВО

Е-поща Печат PDF

Някой беше казал, че един народ не може да загине, освен от самоубийство. Но вече повече от 30 години, кап­ка по капка изтича кръвта на България. През това време по­сърваха мечти, срутваха се на­дежди, изтърбушвани бяха традиции, култура, морал. С еничарска безпощадност бяха посичани поминък и производства, светини и дос­тояния, но България все така си остава полужива в окото на тази кървава вакханалия. И само горкият й поплак, глъхне „низ велика пустиня развян.“

Кой и кога е захвърлил ро­дината - майка, кой и кога е об­ричал цял един народ и цяла една държава да бъдат затри­вани от собствените й синове, чрез институциите на самата държава?...Кой?

В жестоката книга на смут­ните български времена днес се дописва горестната приказка на едно невиждано историче­ско безпаметство: „Да се знае и помни, когато ништите духом бяха водачи, посредствениците – гении, а безродниците седяха предрешени като патриоти. И покачени на кокилите на греха и майкопродавството, глаголи­ха за промяна, а накъдето и да се обърне човек, само мерзост и запустение велико, мъка и пе­щерен хлад, бурени и забрава! И нищо друго не виждат очите. И нищо добро не очакват ума и сърцето.“

Тежък е за нас българи­те месец ноември. Днес е 26, а утре – живот и здраве 27-и. Колцина обаче ще си спомнят за тази най-тежка и най-чер­на дата в българската исто­рия – подписването на Ньой­ския диктат през 1919 година? България изгуби на този ден те­ритории, земи и хора, за които дори и според становището на делегацията на САЩ в Париж „тя има своите справедливи ет­нически и икономически инте­реси“. Но кой да ти хай! Вълци­те не подбират, а победители­те също като тях не знаят ми­лост. Губим Южна Добруджа, Западните покрайнини, Маке­дония и Беломорска Тракия… Толкоз! Мълвата твърди, че от портрет в залата на Кметство­то на Ньой сюр сен, с аристока­тична злост се усмихвал довол­но самият граф Ньойпогинал в битката с Калоян при Адри­анопол, на 14 април 1205 г.

Миг на закъсняло с пове­че от 700 години тържество на възмездието, но затова пък – съсипващо!

Навън вали, снегът е бял до премала,

а черните мисли, които довлече, разравят моята па­мет. И изплува една друга дата – 18 ноември 2005 година. Ако трябва да уточня календара на споменатите дати и събития – това би било нов повод за тър­жеството на граф дьо Ньои, който сигурно и сега злорадо на­блюдава от небесните селения поредното и както ми се стру­ва, фатално българско круше­ние.

Всичко започна много по- рано, но на тази дата – 18 но­ември, преди 18 години, пред­седателят на Американска­та търговска камара г-н Ке­нет Лефковиц написа писмо до председателя на Комиси­ята по присъединяване на България към Европейския съюз – г-жа Камелия Касабо­ва. Той изпрати същото писмо и до трима посланици: на САЩ – г-н Джеймс Пардю; на дър­жавата Израел – Аврам Шерон и на посланика на Република Турция Хайдар Берк. Тогава в бр. 9 от 1 март 2005 г. на в. „Нова Зора“ публикувахме текста на това писмо. Това бе първата и остана единствена негова пуб­ликация! Правилните медии на „свободното слово“ в Бълга­рия предпочетоха да си затра­ят. Тях изглежда не ги засягаше очертаващото се бъдеще, кое­то ние бяхме определили като „обезкостяването на България“. И както посочвахме, писмото беше надлежното свидетел­ство за очертаващото се бъ­деще на народа ни и неговата държава.

Като коментарна статия то беше, нескромно казано, под­крепено с текста „Врата към но­вото робство“, под която стои името на моя скромност.

Посочвам тези факти, колко­то да припомня, че жанрът има памет. И че не е реч за тщесла­вие, а за осмисляне на факти и събития в една последовател­ност, която все повече запри­личва на план за унищожение на България.

Замисълът и основната идея на писмото бе, да бъде проме­нен чл. 22 на Конституцията на Република България, кой­то забраняваше продажбата на земя на чужденци. Трябва да признаем, че всичко дослов­но бе изпълнено, според искани­ята в писмото, така че никой да не се усъмни повече, че гордата доскоро Българска държава е вече подмандатна територия на хегемона и на двете други негови съюзни държави – Из­раел и Република Турция.

Гласуването бе поименно и безсъдържателните силуети на т.нар. народни представи­тели, които имаха отличително­то достойнство да не хвърлят сянка, ставаха прави един след друг и повтаряха своето едно и също „да“, в смисъл на съгла­сиеСамо петима от всичките 231 депутати в залата заяви­ха отрицателен вот. И аз сега за пореден път ще изпиша име­ната им. Това бяха проф. Ан­дрей Пантев, проф. Огнян Са­парев, армейски генерал Лю­бен Петров, Александър Пау­нов – генерален секретар на Комунистическата партия в България и независимата Сте­ла Банкова.

В живожарицата на този капитулантски позор,

остана горестната въздиш­ка на прависта Любен Корне­зов, който заяви„Да, но с от­вращение!“

И в приписката бе приба­вено: „И стана това гласува­не в деня 18 февруари 2005 г., при управлението на Симеон Сакскобурготски, божем цар на българите. И този ден бе ден по­реден на историческото паде­ние и ден първи от битието на този народ, обречен от преда­телствата на своите да изпи­та в живота си участта на дър­во без корен. Защото какво друго е народ без своя земя!“

Но от приписката, нека сега съвсем телеграфно да преминем към етапите на многоходова­та комбинация за усвояване от чужди граждани на българ­ската земя, която отдавна сме нарекли „Технология на разру­хата“.

1990 г. „Проект за икономи­чески растеж и преход към па­зарна икономика на България, по известен като Програма­та Ран-ът“, по името на двама­та ръководители на проекта. По този въпрос, извън в. „Зора“ и в. „Нова зора“, нито едно издание не е писало повече и не е из­насяло по-задълбочени дан­ни и анализи по темата в слу­чая. В „Програмата „Ран-ът“ се препоръчва ни повече, ни по- малко до 1 март 1991 г. цялата селскостопанска собственост земя и имущество да бъде в частни ръце /17-3/.

Тази извадка разкрива фи­лософията на разрухата и оч­ертава азимута на посоката по главното направление - как земята да бъде предадена в частни ръце! Защо? Малко по- късно ще изясним въпроса.

1991 -1992 г. Правителство­то на Филип Димитров създа­ва т.нар. Ликвидационни ко­мисии, които погромяват един от най-продуктивните земе­делски сектори в Европа! По­дема се инициативата „Връщане земята в реални граници“, която се превръща в алфата и омега­та на синята власт, подкрепя­на от президентската институ­ция на Желю Желев. При това подпомагана с подчертано апа­тичното отношение към про­блема от перестроичните ели­ти в БСП, които не позволиха да се осъществи истинско про­тивопоставяне на това невиж­дано в българската история разсипничество. Показателно е също, че при своето посещение в САЩ и при срещата му със за­интересовани бизнеселити Фи­лип Димитров многократно повтаря поканата си към тях да дойдат в България и да за­купуват земя!...

Според Агенцията по ка­дастъра 43 милиона декара об­работваема земя, включваща пасища, мери и храсти, са раз­делени в 19,5 млн. поземлени имотиПри този погром бяха унищожени 43 хиляди трак­тора10 хиляди комбайна, хи­ляди селскостопански сгради, прикачна техника и инвен­тар, както и съоръженията за 10 милиона декара от общо 12- те милиона, които бяха напоя­вани. А също и поголовна загу­ба на животни – 1 млн. крави, 2,5 млн. свине, 5,5 млн. овце... Такъв погром никой до днес не е записвал в историята на този народ, който е преживял какво ли не. Рязко бяха нама­лени неговите доходи и бе от­крит пътя за проблемното му изхранване. С други думи бяха овладяни най-главните лосто­ве за неговата манипулация – гладът и несигурността в ут­решния ден.

И тези реалности продължа­ват да се задълбочават и до ден днешен. Посочихме ги по-раз­ширено, защото те съдържат част от отговора защо т.нар. промени след 10 ноември за­почнаха с разгрома на селско­то стопанство? Това бе истин­ска

бомба в устоите на националното битие,

която буквално усмърти българското село и стана по­вод за раздори и дела за на­следства, които допълнител­но обезсилваха обществото и унищожаваха неговия морал и енергия.

Положението се усложни още повече при правителство­то на Иван Костов – 1997-2001 г. Той продължи този процес покрай погрома на индустри­алните активи на България. Една от попътните жертви бяха предприятията от прерабо­твателната промишленост. В мизерия започна да живее го­ляма част от народа. Запустя­ха земи, а безработицата расте­ше с лавинообразни темпове. Престъпността, наркоманията и проституцията се вихреха в са­танинско хоро. 700 хиляди мла­ди и образовани българи пое­ха по всички посоки на света, с което буквално обезкървиха нацията. Земята струваше без­божно евтино, а работа няма­ше, както нямаше и закон, и ин­ституция, които да следят кой купува и защо купува земята.

Този въпрос в истинската си същност бе изяснен на едро в описания по-горе позорен ден, свързан с промяната на Кон­ституцията на Р. България.

Неотдавна Румен Водени­чаров издаде знаменателна книга от свои статии, печатани най-вече във в.“Зора“ и в. „Нова зора“. Нейното заглавие е „Кон­спирология за напреднали“. Може да се каже, че никога не сме от­минавали с безразличие един или друг факт, явление или съ­битие, които имат отношение към бъдещето на Отечеството ни, на Европа и на света, и тази кни­га в голяма степен потвърждава това. И сега, в случая, по пътя на логиката, стигаме до

главната догадка,

че нищо не е просто така, че нищо не е случайно и как­то казва Шекспировият герой за Хамлет„Луд, луд, но има сис­тема“!

В тези прозрения ние не бя­хме сами. Мнозина автори от академичните среди аларми­раха за идеята, че България е определена да бъде пило­тен проект за ликвидиране­то на една държава. Медиите под контрол, разбира се, пред­ставяха техните опасения като „конспирологични залитания“, целящи да бъде отклонено Отечеството ни от пътя към сияйните демократични ев­роатлантически хоризонти. Всичко обаче си идва на място­то, ако подредим фактите:

* днес 2,4% в България са едрите земеделски стопан­ства, които обработват 81,4% от земята;

* 90,9% са т.нар. дребни фермери, които обработват само 4% от земята;

* субсидии от държава­та и от нарочни еврофондове получават само 6% от всички фирми, които осъществяват производство в селскостопан­ския сектор. Интересна под­робност е, че субсидиите не се обвързват с крайния резул­тат, тъй като няма показатели за постигнато ниво на добива;

* 22% от стопанствата кон­тролират 60% от обработва­емите площи, а 80% от всичка­та селскостопанска земя се от­дава под аренда! Тук е заровено кучето.

Именно тези 80% са цел­та на тази сложна операция – изкупуване на българска­та земеделска земя. Днес на почти всеки електрически стълб, в метрото и трамваи­те, пред входа на всеки жили­щен блок, особено в бедните бивши работнически квар­тали, по всички села и град­чета висят обяви: „Купувам земя в цялата страна. Купу­вам и парцели без оформени до­кументи за делба“. Следват те­лефони за свръзка, а понякога се посочват и адреси на офи­си. Не се е чуло обаче някой да обяви името на човека или фонда, който е купувач, а още по-малко името на този, кой­то стои зад посредническата фирма.

В Полша от 1920 г. дейст­ва закон, който не е проме­нян и при социализма и кой­то е валиден до днес. Той гла­си, че никой не може да заку­пи и 1 кв.м. полска земя, без да е одобрен от службите на Министерство на вътрешни­те работи и на Министерство­то на отбраната!...

Аз съм родом от Староза­горско. Там в селските кръчми всички знаят, че вече кажи-ре­чи земя в български ръце не остана. Повече от половината от землището е изкупено от действащите 12 посредниче­ски фирми, зад които стоял, както се твърди гражданин на чужда държава.

В Ямболско, най-хубави­те плодородни земи около За­воя на река Тунджа и нейно­то поречие вече са чужда соб­ственост и са закупени чрез подставени лица. Животно­въдството там е издъхнало поради липсата на пасища и мери и това само подчертава стратегическите опасности за нацията, причинени от глав­ното и най-древно оръжие – гладът.

Как и защо обаче се случ­ва това безразлично отноше­ние към най-стратегическата ценност, притежание на на­цията, никой не се наема да изясни.

В Палестина, например, действа закон, според кой­то със смърт е заплашен все­ки, който продаде земята си на чужденец. И това може би е един от непреодолимите мо­тиви за враждата и войната, която бушува там от десети­летия.

Въпросът е обширен и има много още какво да се пише. Но

нека теглим чертата

в тази „Конспирология за на­преднали“. Започна се с разгро­ма на селското стопанство, за­щото както стана ясно земята трябваше да се върне в „реал­ни граници“, а собствениците да получат нотариален акт за нея. Това беше първият такт с всички последващи щети, които описахме. Вторият такт беше разгрома на индустрията, по­головната безработица и „ре­патрирането“ на най-дееспо­собната част от българите зад граница. Днес целта е постиг­ната и това се видя на току-що отминалите избори за мест­ни органи на властта. В 262 изборни района демограф­ският колапс е незаобиколим факт. В над 500 села в Бълга­рия вече не живее нито един човек. В други около 500 насе­лението е от 5 до 20 човека! И това е тенденция, но това също е и диагноза за предизвестената смърт на нацията. Защото

няма нация без връзката със земята.

Арендаторите, онези 80% от притежателите на земя, които още не са я продали, вече пред­стои да го направят. Те са под­властни на допълнителния на­тиск от проблемите в здраве­опазването, образованието и демографския състав на на­селението, които подпомагат този процес.

Автохтонният народ, дал името на тази славна някога държава се стопява и изчезва. За да оцелее още известно време всеки от тези притежатели на земя неминуемо ще прибегне и до Светая светих – продаж­бата на бащинията, на заве­щаното и отстоявано с кръв и пот от деди и бащи българ­ско землище. А има ли сделка, връщане назад няма! Такъв е правовият ред на обезкостя­ването на България. Което е и целта на занятието.

И като извод от всичко ка­зано, става ясно, че този който на времето наложи доктрина­та „връщане на земята в реал­ни граници“ е знаел добре кога и какво ще последва. Нататък, както казва Шекспир „Остана­лото е мълчание“. Грамовна ти­шина и първи сняг като стих от недописано стихотворение.

Остана да кажем няколко думи и за най-новите проявле­ния на синдрома

„обезкостяване на България“.

При обсъждането на бю­джета за 2024 година, стана ясно, че в приходната част са предвидени едни 340 млн. лева от продажбата на земя от Държавния поземлен фонд. Простата сметка показва, че за тази сума трябва да бъдат продадени поне 700 хил. де­кара, което според министър Вътев представлява 1/5 част от целия наличен Държавен поземлен фонд! Нещо пове­че, според законовата уредба 60% от цената на покупката на земя от фонда се заплаща с поименни компесационни бо­нове /ПКБ/. Това е крайно неиз­годно, още повече че става дума най-често за първокласна об­работваема земя.

В този смисъл, никой не бива да си мисли, че това е просто хрумване на вездесъ­щия министър на финанси­те Асен Василев. Не, това е нов опит да се предаде нов живот на една стара идея от първото правителство на Бойко Бори­сов. Тогава Мирослав Найде­нов като министър на земеде­лието издаде четата – дали на­рочно или неволно, но това му костваше министерския стол. „Те искат, каза той, да купят зе­мята!“ Ставаше дума за хиля­ди декари в Добруджа, в кои­то бизнесмени от Израел уж щяха да инвестират различни производства и култури. Най­денов заяви това на Аерога­ра София, при завръщането си от Тел Авив. Настана невъо­бразим взрив от негодувание и протести. И съответните ана­лизатори тогава изглежда са отчели, че в България все още има наличие на взривоопасна национална енергия. И вре­менно дадоха отбой. Повече за това никой не отвори дума. Но от 2012 г. до днес изминаха 11 години, в които народът ни бе сваряван като жаба в тендже­ра. Остава да видим дали при дебатите по бюджета в т.нар. 49 НС тази идея на финансо­вия министър ще бъде под­крепена. Все ми се струва оба­че, че твърде малко са в него хората, които хвърлят сянка.

С това не предопределям края и не слагам „клеймо на прогреса“. Знам, че може да бъде още по-лошо.

Преди години поетът от Стара Загора Митко Динев из­даде в изд. „Захари Стоянов“ своя сборник „Проз/стотии“. Нека да цитирам по памет фи­нала на една негова твърде по­казателна епиграма:

„Германците рушнаха своя­та Берлинска стена.

Ние ако бяхме, щяхме да рушнем Берлин“!

 

Къде е истината?

Е-поща Печат PDF

Та значи Русия била окупирала България и я обрала до шушка! Та България по вре­мето на социализма била фа­лирала три пъти! Та по вре­мето на социализма българите живеели в концлагери и били откъснати от света… Доста­тъчно. Хайде сега, мили ми мо­дерни майкопродавци, да ми отговорите на следните въпро­си:

• Кога България е имала реални 700 бойни изтребите­ля, вертолети и поддържащата ги техника и инфраструктура, а не на чертежи?

• Кога България е има­ла съвременни 3000 танка, 4 подводници и триста хиляд­на перфектно обучена и сна­ражена военновременна ар­мия?

• Кога България имаше ядрена централа с планира­ни 9 ядрени блока и 6 от тях работещи?

• Кога България е била на първо място по брутно про­изводство на тютюн в све­та, преди САЩ и Турция, на първо място в света по про­изводство на първи клас ро­зово масло, на второ място по образование в света, на шесто място по медицинско обслужване на населението в света?

• Кога България е била космическа нация?

• Кога България имаше най-мощната спедиторска организация в Европа – „СО­МАТ“?

• Кога България строеше кораби?

• Кога България е била с 9 000 000 население осигурено средно с по 28 кв. жилищна площ на човек?

• Кога България нямаше неграмотно население, ня­маше наркотици и проститу­ция?

• Кога българина е кон­сумирал 290 яйца годишно, 95 кг пилешко месо годиш­но и 67 кг телешко, свинско и 42 кг агнешко месо и 132 кг млечни продукти?

• Кога здравеопазването е било безплатно за всички?

• Кога образованието на българина беше безплатно за всички и образованието до 12-ти клас беше задължи­телно за всички?

• Кога правото на труд беше гарантирано?

• Кога България имаше изкуствени напоителни сис­теми?

• Кога пред български­те хорове, театрални групи, оперни и естрадни певци се прехласваше целия свят?

• Кога България имаше крупни 42 ВЕЦ-а и 12 ТЕЦ-а?

• Кога американския до­лар струваше 0,98 лева, а бъл­гарския лев се търсеше по целия свят?

• Кога България имаше електрокарна индустрия и произвеждаше дискови за­паметяващи устройства, произвеждаше транс мани­пулатори, телевизори и ком­пютри?

• Кога България имаше развити 20 вида високи тех­нологии на световно ниво, 20 завода в ИТ технологиите и 26 завода за отбранителни изделия?

• Кога България имаше тежко машиностроене и из­насяше металорежещи ма­шини с цифрово програмни устройства по целия свят?

• Кога България имаше фармация на световно ниво и изнасяне фармацевтични про­дукти в над 120 държави?

• За тежката черна и цвет­на металургия, за тежката химия, за леката промишле­ност, чийто продукти се тър­гуваха по всички континен­ти на света, да не говорим.

И всичко това, забележе­те жалки, продажни лицеме­ри, е създавано от български учители, български творци, български лекари, български инженери, български работ­ници, български селскосто­пански трудещи се и вина­ги с братската и безкористна помощ на СССР.

• А за спорта няма дори смисъл да говорим. По вре­мето на Живков бяхме една от водещите спортни нации. Поч­ти нямаше дете, което да не тренира нещо и всичко беше безплатно! Спортните учили­ща хранеха децата безплатно по 5 пъти на ден. Но, затова се връщахме от олимпиади с по 30 медала. Сега се радваме ако някой наш спортист се класи­ра за олимпиада.

• Има и доста дребни фа­кти как руснаците са ни оби­рали боклуците срещу пе­трол и газ и ни направили нефтохима най-големият на Балканите.

Как руснаците са ни на­правили оръжейна промиш­леност, че сега да продаваме с врътки оръжие по цял свят и най-вече срещу тях.

И така, някой от вас днеш­ни, продажни мижитурки, кланящи се пред хегемона и неговия президент Джo Бaй­дън, и пред тази извpaтена­та, англocaксонска демокра­ция, да вземете да изброите всички ваши достижения за последните тридесет и че­тири години, постигнати с братската и безкористна по­мощ на извратена ЛГБТ Ев­ропа и вашият идол САЩ?

Знам, че ще ви е трудно, дори невъзможно на един гладен и поруган народ, пре­върнат в мизерстващ кло­шар и безродник да обяс­ниш, че е щастлив и ще взи­ма заплатите на тези проклети комисионери, дето го обират всекидневно.

Англосаксонските иде­олози се мъчат да го обясня­ват на много народи по света, но странно защо, неуспешно. За да бъда коректен, ще отбеле­жа, че при написването на този ми пост съм ползвал и идея на Moriz Leon Madgar.

Радвам се обаче, че не само аз мисля така. Радвам се, че все повече хора мислят в тази посока и вече намират отго­вора на въпросите.

Това, злобни и неграмотни сороcоидчета, не е носталгия, а реална обществено-иконо­мическа оценка на резултати­те постигнати при социализма за 40 години и тези при гено­цидната спрямо народа ни демокрация за 34 години.

Докато годините на со­циалистическото развитие на България са един непре­къснат всестранен растеж и възход нагоре, то годините на насилствено насаждане на т.нар. евроатлантически цен­ности, са години на стремите­лен упадък и всестранна де­градация.

 

ЗАЩО НЕ Е ПОЗВОЛЕНО ДА СМЕНЯМЕ АЗБУКАТА СИ

Е-поща Печат PDF

 

Мине не мине вре­ме и апологетите на т. нар. „европейски ценности“, за да ги видят и чуят господарите и ра­ботодателите им, че не спят, а си вършат работата, се провик­ват, за да доказват отново, че никак не е лошо и не е непра­вилно, дори е патриотично, ако възобновим разговора за целе­съобразността на смяната на ки­рилицата с латиницата. Те „пре­топлят манджата“ с аргумен­ти, които си въобразяват, че са убедителни, защото не проти­воречат, а направо ги доказват и възвеличават, на патриотич­ните им чувства, не накърняват тяхното национално самочувст­вие, защото не им е необходимо, и най-важното не са в противо­речие с научните истини и с ис­торическите традиции, както им ги обясняват либералните идео­логии.

Наскоро, по повод смъртта на австрийския езиковед-бълга­рист Кронщайнер, някои печал­ни бабаити, за да не ги забравят, се опитаха да защитят негови­те тези заради които ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ му отне зва­нието „Почетен доктор“. Той беше предложил настоятелно да се обсъди въпросът за смяна­та на азбуката. Иначе щели сме да си останем „извън Европа“ и никога нямало да бъдем част от живота на щастливите хора. За­щото какво щастие е възмож­но с кирилица, когато „умните и богатите“ пишат с латиница.

За наш срам, в България на почит са хора, които биват въз­награждавани заради участие­то им в поддържането на „упра­вляемия хаос“ и особено заради действията им в акции срещу личности от близкото и далеч­ното ни минало заради техните политически възгледи и убеж­дения. Просто, защото работят срещу България!

Въпросът за азбуката обаче и много по-сериозен въпрос и участието в неговото периодич­но реанимиране е от друг ред и има по-тежък идеологически и геополитически смисъл. Отка­зът от кирилицата ще бъде гръ­могласен отказ от православи­ето и славянството и скъсване с традиции, които са основата на нашата принадлежност към православно-славянската циви­лизация. Това желаят тези жал­ки слуги, биещи се в гърдите, че и те са патриоти и национали­сти. Но ние знаем, че патриоти­змът и национализмът им са на друга кауза и други ценности…

Либералните патриоти и на­ционалисти, каквито са те, са па­триоти и националисти не само на друга идея, но и друга терито­рия, други държави и цивилиза­ция. Те им подхвърлят по 30-те сребърника, които им се пола­гат заради тази изменническа и предателска любов. Те се на­дяват възнаграждението им да бъде увеличено, но това е невъз­можно, защото подобни постъп­ки винаги се отличават само с 30 сребърника. И нито грош отго­ре!

Но смяната на азбуката не е като смяната на националния празник.

Азбуката, която и днес пи­шем, е създадена, както и глаго­лицата от свят човек по Божия воля, за да покажат българите и всички славяни освен с вярата и чрез писмото си своята при­надлежност към православния свят. Защото за Господа не е без значение как изповядваш вя­рата и как възпроизвеждаш на книга Неговото Слово. Азбука като кирилицата не е обикнове­но техническо средство, а жив организъм, осветен от Църква­та и дарен на православните, за да общуват чрез нея с Бога и Неговото Слово. Азбуката е дарена на българите, но не им принадлежи като собственост, а само като благо, което са длъж­ни да пазят. Нейната съдба не може да се решава нито от пра­вителството, нито от държав­ния глава, нито от Народното събрание; дори не и от общест­вената воля, изразена евентуал­но на нарочен референдум. За­щото е над тях!

За православния христия­нин съвсем не е безразлично с какви букви ще бъде записано Светото Писание и Словото на Бога. Затова кирилските букви са осветени и приети от Църква­та. И й принадлежат като дарени от Господа!

Тогава кой си ти, който си дръзнал да отнемаш нещо, кое­то не ти принадлежи и дори не разбираш смисъла и същността му? Защото мислиш единстве­но за тези гнусави 30 сребрника, които ще ти подхвърлят за скве­рнословията ти.

Смяната на азбуката е не­допустима не заради няка­къв национален инат, а защо­то това ще означава факти­ческият отказ на българския свят от православното хрис­тиянство и излизане от Све­тата вселенска и апостолска Църква, основана и ръководе­на от Иисус Христос. Това ще е разкол и разрушаване на на­цията.

И ще бъде краят на българ­ската история!

 

„Правилният“ път на промяната

Е-поща Печат PDF

Правителството Ден­ков-Габриел оцеля и при втория вот на недоверие, внесен от опозицията. Този път, заради провала си в областта на на­ционалната сигурност. Отла­ган на два пъти, заради изниз­ването на ГЕРБ и ДПС от пар­ламентарната зала и липсата на кворум, при третия опит, на 22 ноември, вотът бе отхвърлен със 155 гласа, осигурени от „ев­роатлантическото“ мнозин­ство. С едно изключение: пред­седателят на СДС Румен Хри­стов, който гласува „за“. Първи­ят вот на недоверие, който също не мина, беше заради провала на „сглобката“ в областта на енер­гетиката. Но, както каза Гроздан Караджов от ИТН, когато и да бъде свалено това правител­ство, все ще е късно. Защото то буквално е вредно и пако­стливо, като четирикракия ге­рой от разказа на Чудомир „Не е куче като куче“.

На тези, които не са чели разказа на бележития хумо­рист напомням, че там се оп­исва един театър, устроен от жителите на махалата с цел да се отърват от кучето на Ильо Пантата, препоръчвайки го на един търговец. След сърцераз­дирателни сцени на убеждаване и инатене, „опечаленият“ соб­ственик на кучето се фотогра­фира с него за спомен и ведна­га след като търговецът отвеж­да пакостливия „ловец“, „хвърля траура“. Участниците в теа­трото се събират в кръчмата на Петка Иванкин и празну­ват до сутринта. А разказва­чът обяснява бурната им радост с думите: „Умири се махалата и стопаните си отдъхнаха от пустото му куче. Само си отва­ряше чуждите кухни и по цели тенджери с манджа излапва­ше, червеи да го ядат! И хляба из подниците вадеше. Не оста­вяше яйце в полог да се задържи, суджук на върлина да изсъхне, а срещне ли дете на улицата с филия, грабне му я из ръцете и я глътне моментално. Пък ловът – господ да те пази! Заекът бяга нагоре, то тича надолу, пъдпъ­дъците му се петлеят из кра­ката, то души де са оставили жътварите яденето. Три пъти е гърмяно и колко пъти ветери­нарният се мъчи да го отрови, ама не е куче като куче – ни кур­шум го лови, ни отрова гълта, крастата проклета!“

А пък днес България цяла страда от пакостите не на ня­какво куче, а на цяло прави­телство, много по-вредно от копоя на Пантата. Обаче, нито може да се отърве от него, про­давайки го на друга държава, нито то „гълта критика“, още по-малко иска „да хвърли кър­пата“. Защото е „синхронизира­но“ с Посолството и министри­те, ако вярваме на казаното от Асен Василев и Кирил Петков в „оня запис“, са поели обеща­нието с кръв да прочистят адми­нистрацията и службите за си­гурност. Специално МВР тряб­ваше да осигури изборната по­беда на ПП, чийто електорален потенциал според Кирил Пе­тков е едва 10%. И тъй като спо­ред Делян Пеевски от ДПС, ми­нистърът на вътрешните ра­боти Калин Стоянов е отказал да работи на изборите за ПП- ДБ, неговата оставка бе поис­кана именно от Кирил Петков, който го уговарял да поеме министерския пост. Като фор­мално оправдание бяха използ­вани провокациите и полицей­ското насилие по време на про­тестите срещу ръководството на БФС, начело с Борислав Михай­лов. Премиерът Денков каза, че едва на следващия ден е на­учил, че във фаталната нощ министър Калин Стоянов бил на кино, вместо да ръководи нещата от МВР. На свой ред ми­нистърът на вътрешните работи се оправда, че МВР е било кон­султант на филм за телефон­ните измами, което наложило неговото присъствие на фил­мовата премиера, а не в МВР. Тогава иначе боязливият ни премиер поиска неговата остав­ка. Закани се дори, че той сами­ят ще подаде оставка, ако Калин Стоянов не си тръгне. После пе­тльовата му решителност се изпари и кандиса само на това вътрешният министър да осъ­ди полицейското насилие.

Калин Стоянов го направи с много уговорки, обявявайки, че за проявено насилие са били снети, или ще бъдат снети от длъжност редица служители на МВР, но веднага подхвана полемика със съпредседателя на ПП Кирил Петков на темата чий министър е.

В разправията между два­мата се загуби публичният инте­рес към въпроса чии са минис­търът на електронното упра­вление Александър Йоловски и неговият заместник Михаил Стойнов, които забъркаха пре­дизборната каша с машините за гласуване и провалиха използва­нето им на първия тур на мест­ните избори. Заради последва­лите изборни машинации и на двата тура на местните избори, близо половината от българите смятат, че вотът не е бил честен. Обаче Денков поиска не остав­ките на Йоловски и Стойнов, а тези на председателя и замест­ник-председателя на ДАНС, известили когото трябва по за­кон, за незаконното заснемане на хеш-кодовете на машините и прехвърлянето им на флашка от заместник-министъра на елек­тронното управление Михаил Стойнов. И при този инцидент със заснемането на кодовете на машините и тяхното сертифици­ране титулярният министър на електронното управление Алек­сандър Йоловски отсъстваше и вместо него подписа си под удостоверението за годност на машините беше поставил за­местникът му Михаил Стой­нов, но Денков не поиска ни­чия оставка. Да не говорим, че дни наред не посмя да попита министър Йоловски за упражне­ния върху него натиск от Кирил Петков и Божидар Божанов с цел едни 640 млн.лв. да бъдат да­дени без обществена поръчка на определени фирми.

Чий министър е Йоловски, на когото бе назначена охрана именно заради заплахите на Ки­рил Петков? И най-вече чии са премиерът Денков и неговият злощастен кабинет, щом и не­коалиционните му партньори и поддръжници искат ту него­вата оставка, ту оставките на министрите на финансите, зе­меделието, енергетиката, от­браната, туризма и на младе­жта и спорта? За внесените от опозицията вотове на недоверие да не говорим.

Каквото и да говори Ден­ков, едно е установено без­спорно: не той и Мария Габри­ел са предложили министрите от този кабинет и не те ще ги махнат за несправяне с рабо­тата. Достатъчно е да се види как премиерът прави път в НС на Де­лян Пеевски, за да се разбере, че той е само фигурант, над кой­то тегне сянката на новия ли­дер на ДПС Пеевски и стария лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. Първият, вече „размагнитизи­ран“ от Посолството; вторият – „изпран“ от ПП-ДБ. Мъркане­то на Денков след осъждането на полицейското насилие от ми­нистър Калин Стоянов, че по­следният бил поел по „правилния път“, се оказа преждевремен­но, защото последният отказа да направи поисканите от него ма­сови уволнения на насилници с пагони. Така МВР отново пое по „грешния“, според Денков, път. И призивите за оставка, и похва­лите, последвани с нови упреци към МВР шефа, са само едно оп­равдание за страхливостта и без­силието на т.нар. премиер.

На свой ред академик Ден­ков постъпи точно както шефа на МВР през нощта на проте­стите: когато в НС течеше гла­суването на вота на недоверие към собственото му правител­ство, той държеше русофобска реч пред празната зала на Ев­ропейския парламент в Страс­бург. А пък неговият министър на земеделието Кирил Вътев из­бяга от протеста на фермерите в София, като отиде на семинар чак в Албена. Страхливостта се оказва заразна.

Показателен за липсата на ка­къвто и да е международен ав­торитет на Денков беше фа­ктът, че нито един от зададе­ните му в ЕП неудобни въпро­си не дойде от небългарски евродепутати. Критикуваха го изключително български евро­депутати. Академикът се оплака после от националното разде­ление, но пропусна, че най-го­лямата причина за това разде­ление е самият той и предсе­дателстваното, но не и ръко­водено от него правителство на „промяната“. Оглавяваната от Денков „шарлатания“ води България не към еврозоната и Шенген, а към моралното и ма­териално дъно на ЕС. Впрочем и българският парламент посре­ща на нож всяко предложение на това правителство: от проек­тобюджета за 2024 г., през новия държавен заем, промените в да­нъчните закони, увеличението на транзитните такси по газопро­вода „Турски поток“, постепен­ното премахване на дерогация­та за руския петрол и износа на петролни продукти от „ЛУКойл“, до авансовото заплащане на аме­риканските бронетранспортьо­ри „Страйкър“, подарените на Украйна два ядрени реактора от АЕЦ „Белене“ и 100-те бро­нетранспортьора БТР 60 ПБ. И разбира се, до „силната подкре­па“ за Израел, чиито бомбарди­ровки в Газа се окачествяват от много страни-членки на ООН като военни престъпления.

Другото, с което ще влезе в историята това правителство, ще бъдат скандалите между съставляващите тази немо­рална „сглобка“. Временното примирие между тези мразещи се и презиращи се некоали­ционни партньори е като пре­кратяването на огъня меж­ду Израел и Хамас в Газа, или между Израел и Хизбуллах в Ливан и Хусите в Йемен.

Отвличането от хусите на кораба Galaxy Leader в Червено море с двама български моря­ци - капитан и помощник-капи­тан, е показателно за щетите от произраелската политика на Денков и компания. Въпреки че навсякъде влачи със себе си бившия български еврокоми­сар, понастоящем вицепремиер и министър на външните рабо­ти на България, Мария Габриел, академикът така и не може да се похвали с нито един меж­дународен успех. На думи уж вървим към Еврозоната и Шенген, а на практика те ся­каш бягат от България като от чумата. След като в Нидер­ландия изборите спечели край­но дясната и антимигрантска Партия на свободата на Герд Вилдерс, шансовете ни да вле­зем в Шенген съвсем се изпа­риха. Макар да има 35 депута­ти в 150 членния парламент на Нидерландия, Вилдерс ще уп­равлява страната точно, както България я управлява ПП с при­близително толкова депута­ти: в коалиция с други по-мал­ки или по-големи партии. А той лично е против приемането на България и Румъния в Шен­ген. И ако вярваме на нашите „независими“ медии, той бил го­рещ привърженик на Путин и приятел на унгарския пре­миер Виктор Орбан. Не стига това, ами веднага след визита­та на Денков с ЕП в Страсбург, там с минимално мнозинство от 291 „за“ срещу 274 „против“ и 44 „въздържал се“ беше одо­брен доклад, изготвен от един белгиец и четирима герман­ци, предвиждащ отменяне на правото на вето на отделните страни върху важни решение. Както и лишаването на малки­те страни, като България, от правото да имат свой евроко­мисар. Без никакво съмнение това ще бъде посрещнато с бу­рни аплодисменти в Скопие, защото ще лиши София от един лост за въздействие върху бъл­гаромразците в Република Се­верна Македония. И онова, което кабинетът на Кирил Пе­тков не успя да довърши, т.е. пускането на Скопие към прего­ворите за европейско членство, ще бъде направено от Брюксел. Никой няма да се трогне от въз­раженията на България.

Миражите за еврозоната и Шенген приключват заедно с надеждата да вразумим невер­ните си западни съседи и божем наши братя. А заради безумна­та идея за едностранно вдига­не на транзитните таксите по газопровода „Турски поток“, ще накараме и Унгария да ни отреже за Шенген. Докато, за­ради безусловната си подкре­па към Нетаняху ще настроим срещу себе си целия арабско- мюсюлмански свят. Оконча­телно ще скъсаме и връзки­те си с Русия, без да спечелим признателността на режима в Киев, който и без наша помощ разсипва Украйна успешно.

Според едно проучване на Би Би Си, цитирано от турския вестник „Миллиет“ (20.11.2023), от започването на войната с Ру­сия Украйна са напуснали към 20 000 украинци, за да не бъдат поставени под оръжие. А според констатация на ръководството в Киев 21 113 мъже са били за­ловени при опит да избягат в чужбина. Това означава, че Ук­райна ще закъса не толкова заради недостига на оръжия, колкото заради недостига на пушечно месо и нежеланието на украинците да воюват. По­следиците от тази обречена и вредна проукраинска поли­тика на кабинета „Денков“ ще усетим по джоба си. Но рота­цията, която предстои в „сглоб­ката“, крие нови сътресения и в държавата. Защото ПП-ДБ нямат намерение да сменят своите „калинки“ в правител­ството, а пък от ГЕРБ-СДС на­пират за пълен реванш зара­ди местните избори. Нямат на­мерение да останат в миманса и от ДПС, чийто почетен предсе­дател Ахмет Доган реши да се върне в активната политика, въпреки че обяви Делян Пеев­ски за „политически феномен“. Остава само да го предложи за председател на ДПС и премиер на България. Един вид ДПС се изплези на закона „Магнитски“, без от Посолството да реагират. Както се казва в Америка, „Той е кучи син, но наш кучи син!“

Иначе Борисов може и да е прав, когато твърди, че „евро­атлантизмът“ е станал трудна за произнасяне дума, а „сглоб­ката“ фактически не същест­вува. И че в самата дума „сглоб­ка“ няма нищо добро. Всъщ­ност тя се е разделила на две „сглобки“, вплетени в яростни баталии за парчетата от дър­жавната баница: ПП-ДБ сре­щу ГЕРБ-СДС и ДПС. По-скоро войните в Украйна и Газа ще приключат, отколкото наши­те „разглобени“ евроатлантици да пуснат кокала.

За съжаление няма на кого да ги продадем. Може минис­тър Калин Стоянов и МВР да са се върнали на „правилния път“, или отново да са стъпили накриво, но за премиера-фи­гурант Николай Денков най- правилният път е към изхода на сградата на Министерския съвет

 

 


Страница 1 от 580