Новата световна конфигурация заедно с Новия световен ред, които досега бяха повече идеи и възможности, отколкото конкретно и точно измерими реалности, все по-ясно и по-точно се очертават и придобиват форми, плът и образ. Малко повече от 30 години са изминали от края на т. нар. Студена война, а светът се сбогува окончателно със зловещите илюзии на глобализацията „по американски“ и с тържеството на неолиберализма. Светът придобива не само нова скорост на развитие, но и нова посока. Той радикално се преобразува, защото водещите фактори и субекти на глобалното влияние не са тези, които се заявиха преди 30 години като победители и, които определиха граничните знаци на тогавашния „край на историята“.
Всъщност истинският „край на историята“ настъпва сега и видимото му начало бе поставено преди една година, когато започна Специалната военна операция в Украйна. То бе подготвяно няколко години, през които пораждаше сериозни и дори застрашителни конфликти. Новото начало предлагаше постоянно възможности за бързо решаване на нови проблеми. Но най-важното му проявление бе, че изведе напред като двигатели и водачи на световното време нови държави. Старите основни структури, върху които се крепеше и движеше историята, се разклатиха силно и може да се каже, че днес вече са рухнали. Макар техните водачи да се правят, че не виждат в какви кълчища са се оплели и сред какви руини са попаднали и не искат да повярват, че им е дошъл краят.
Но краят им е дошъл и времето вече няма да ги чака да се опомнят камо ли да се окопитят и изправят отново!
Защото Новата епоха вече е започнала!
Това означава, че за едни времето е свършило, а за други, че сега за тях започва. Първите ще си ближат раните, а вторите ще се радват и ще са щастливи.
Специалната военна операция в Украйна ускори до крайност световните процеси и пренареди световния ред. Тя възбуди страсти и вълнения, но и уталожи дълго бушуващи явления.
Дори и когато протича обективният ход на историята, вълненията не престават. Някои се мъчат да ускоряват този ход, а други – да го забавят. И в тази борба падат жертви, понасят се загуби, пролива се кръв. О, и много приказки се изприказват, спорове се водят, думите изпълват въздуха и всяват напрежение, страх, тревоги. Защото се проверява кой кой е, какво мисли, търси, надява се и върши. Изпитанията са огромни и в тях оцеляват тези, които намират истински отреденото им място и вярно възприемат своята роля.
„Залезът на Европа“ приключи и за нея започва дълга и тъмна нощ.
Европа прекалено дълго живя със заблудата, че нейната сила и могъществото й ще са вечни, защото ги е придобила справедливо и честно. Сега обаче ще трябва да връща заграбеното. Това е страшна трагедия, но поучителна. Трябва да се знае и помни, че винаги идва момент, когато горчивата чаша не те отминава и трябва да я изпиеш. Искаш или не искаш.
Възмездието на историята винаги е справедливо.
Русия започна Специалната военна операция, за да осъществи денацификация и демилитаризация на Украйна, но всъщност, за да избави Европа и англосаксонския свят от полазилите ги страшни деформации и язви. Това не можеше да стане бързо и не е работа на една-единствена държава. Трябваше да се оформи мощно съдружие от силни политически, икономически и военно страни, което да поеме историческата отговорност и да сложи край на агонията. Социалните и политическите извращения, предизвикани от обективно протичащия процес на „залез на Европа“ и описани блестящо от Освалд Шпенглер в забележителната му книга, изкривиха историята, поругаха социалната справедливост и обезсмислиха цялата предишна европейска история и култура.
В своя залез англосаксонският свят изврати световните дела и се превърна в жандарм на насилието, посредствеността, несправедливостта. Светът принадлежи на всички и никой няма право да налага своята воля в него и да определя като задължителни начините на мислене, поведение и обществено устройство на народите.
Вече все по-отчетливо се вижда как големите азиатски сили Китай, Индия и Иран, а с тях и Русия, Бразилия, Южна Африка, както и големите производители на енергийни източници, поемат в собствените си ръце историята. През очите на човечеството светът е друг, много по-голям и мощен от света, който доскоро го потискаше. Неговата сила е свежа и градивна и впрегната за постигане на световен ред, който да е справедлив.
Този свят вече открито заявява, че няма да се подчинява на предишните стопани. Започва утвърждаването на новите правила и норми, които без съмнение ще доведат до преминаването към радикални социалнополитически и икономически преобразования в националните държави. Постепенно ще се установи и нов начин на производство, и нови икономически отношения. Цялата картина на живота в света ще бъде различна!
Това е началото.
А началото не винаги се вижда такова, каквото е то всъщност. Шумът и недостатъчната светлина върху случващото се пречат да се открои и се види главното и често наблюдателите, и анализаторите приемат тези смущения за същност на процесите и внушават неверни мисли и лъжливи впечатления. Много от тях са просто недобросъвестни и изопачават реалностите, за да внушат, че всичко си върви по старому и, че създаващите новия свят няма да успеят.
Обявеният преди тридесетина години край на т. нар. Студена война не само не донесе прокламираната епохална победа на Европа и Запада над Русия и Изтока, но неочаквано за „победителите“ предизвика сериозна икономическа криза. Тази криза показа, че капиталистическата система е навлязла в тежки изпитания, които й вещаят неизбежен край. Кризите са нещо обичайно за капитализма и империализма, но сега те справедливо бяха определени като „системни“. Т. е. те засегнаха самата същност на системата и показаха нейната прогнилост и приближаваща смърт. Затова бе необходимо да се вземат сериозни и добре премислени мерки, които да поставят европейската и американската икономика върху нови основи, за да заработи тя по нови правила.
Опиянението от успеха обаче бе толкова силно, че нищо такова не бе направено. Обратното, проблемите се задълбочиха, решенията биваха все погрешни. Най-голямото бе налагането на американския неолиберален модел върху протичащата ускорена глобализация като задължителен и премахващ националните особености и различия на народите, културите и държавите. Тази унификация уби най-напред самата Европа.
В същото време Русия, Китай, Индия, Иран, Бразилия, Южна Африка, Виетнам и други държави от формиращата се групировка Евразия, тръгнаха по различен път и за сравнително кратко историческо време се съвзеха и се превърнаха в нов главен геополитически субект.
Започна формирането и утвърждаването на Нов световен ред.
Държавният преврат в Украйна и въвличането й като преден пост в конфликта „Европа-Русия“ и „Изток-Запад“ рязко ускори геополитическите и икономическите процеси. Днес реалностите са напълно различни в сравнение отпреди 25-30 години.
Западът се оказа неподготвен за тези реалности, а и много му е трудно, дори невъзможно, да признае поражението си и тези нови реалности. Но ще трябва да свиква.
Проблемът е, че Западът има какво да губи и, затова ще бъде по-внимателен и ще се старае да избягва резките движения в съпротивата си срещу обективния и неотменим исторически ход на времето. Но неговите сателити в стремежа си да му се харесат, нищо чудно да проявят присъщото си безразсъдство и да провокират конфликти, от които ще се излезе трудно. А навярно и Западът ще ги подтикне към подобно безразсъдство.
Тогава ще пострадат еднакво и вдъхновителят, и изпълнителят.
България също ще трябва да мисли какъв избор да направи. Но преди това нека внимателно анализира фактите и явленията, за да очертае ситуацията в света и своето собствено присъствие и място в нея. Дано нейните държавници да притежават достатъчна и точна информация за случващото се. И умно да я анализират и обобщят.
Нека не забравят българската поговорка, че който каквото днес дроби, това ще сърба утре…
Или кои са „идеолозите” на т.нар. граждански патриотизъм и що за национални „ценности” те предлагат на българите и България?
Борис Данков
Продължение от брой 11
Дискусия ли е това, мозъчна атака или по-скоро лавина от снобски скудоумия е трудно да се каже, но да се твърди, че играта на хоро и носенето на дрехи с български шевици на публично място е... „агресивен жест срещу елита”, патриотична „конфронтация”, знак за „промиване на съзнанието”, недоволство, употребявано за „руски цели” и пр., е не само глупост, но и диагноза. Тук вече имат думата психолозите и психиатрите.
Манипулацията: Бай Ганьо срещу Алеко
А как новите „автентични” патриоти ще борят лошите „традиционни” патриоти? Идеологът-литератор Кьосев е открил как. Блеснала му е в главата чутовна идея. Еврика! Ура! Той знае как да разнищи „кухата лейка” „Възраждане”, как да им накатае фамилията, да ги направи на бъзе и коприва. Как? Ами като опростачи, профанизира, техния „лош” патриотизъм чрез „незавършения европеец” Бай Ганьо. Те, от „Възраждане”, са фалшивите патриоти, двойникът, отровните гъби, имитаторите на „истинския патриотизъм”. Накратко те са Бай Ганьо. Те са Бай Ганьо в банята, с неговото просташко провикване: „Булгар! Булгар!” Те са Бай Ганьо, който мечтае да докопа Солунската митница. Те са Бай Ганьо, който списва вестник и псува „маскарите” на майка. Те са Бай Ганьо, който „прави избори” с дебелата сопа. Те са още Гуньо адвокатина и Данко Харсъзина. Те са всичко лошо и тъпо, което може да се измисли и съчини, изфабрикува...
А кои са новите „граждански патриоти”? Ами те са тези, които са като Алеко. Те са умните, деликатните, прозорливите, които „работят за България и си плащат данъците”. Накратко - онези, които по нищо не приличат на Бай Ганьо. Тези, на които принадлежи европейското (и евроатлантическото!) бъдеще на България! Те са... Алеко.
Патриотична баница с... късмети
Преди новата 2023 г. „свободните” ни медии напоително съобщават, че родолюбиви писатели ще честват пред паметника на Алеко в столицата 160-годишнината от неговото рождение. Както става ясно по-късно всъщност самото „честване” ще бъде акцията на Ал. Кьосев за „разобличаване” на „традиционните” патриоти. И ето, че опияненият и надъхан от „патриотични чувства” политически диджей, се обръща към множеството с думите: „Вие какво бихте избрали - патриотизма на Бай Ганьо или този на Алеко?” Без да дочака логичния отговор на своето питане, Кьосев дава думата на прозорливите и талантливи писатели „нови” патриоти. Неноминираният все още за литературен Нобел Георги Господинов пита какво би казал Алеко, ако бъде на тържеството? И сам си отговаря, че вероятно ще призове всички „граждански патриоти” да се качат на Черни връх. Писателката Здравка Евтимова осъжда съвременните слагачи и доносници, с питането: „Това ли ни внушава Алеко?” Михаил Неделчев пък призовава да очистим байганьовщината от себе си. Идва ред и на писателя Деян Енев, който не може да удържи възхищението си от това, че най-после Александър Кьосев е „хванал за гушата фалшивия патриотизъм” („Ми да”, както го е рекъл и самият Бай Ганьо: „Като кажа „фатален“, като че ли фащам някого за гушата“ ... ) Време било всеки „да се определи и да вземе страна” – агитира с болшевишки плам писателят-оратор. Но ето, че най-накрая: апогей, хепиенд - идва ред и на Калин Терзийски, който чете от своя смартфон фамозна поема, вдъхновена от мрачните видения на Херман Хесе. А когато „непослушният” смартфон засича, Терзийски ще му тегли една цветиста публична майна с думите: ”Еба си...”
Малко след това водещият диджей Кьосев обявява, че е подготвил за участниците в „пърформанса” малка изненада: патриотична баница с късмети! Както се казва: завеса, фанфари и звън на чинели. А оттук нататък, според него, всички ще знаят, че лошите, кухите и фалшивите патриоти вече са... Бай Ганьо, а умните, позитивните, истинските „нови” патриоти са... Алеко. Но замълчи сърце - както би казал поетът.
Гъби, гъби, гъби...
Няколко дни по-късно идеологът Кьосев ще залее медиите със своя пореден „манифест”. Радио „Дойче Веле”, „Дневник”, „24 часа” , електронните сайтове „Факти” и „Топвести”... услужливо тиражират неговите мантри: „Всяко хубаво нещо е като гъбите в гората: има отровен двойник. Двойник има и истинският патриотизъм. Бай Ганьо бил патрЕот, пример за подменения патриотизъм. Затова Алеко изпитвал заради него „чуждосрам” и „своесрам” - пеняви се Кьосев. Иначе отровен е патриотизмът на партията „Възраждане”, той бил „популистки конструкт”. Такива са „апаратчиците” на партията - те са „една клика, вируси, хибридни агент-провокатори”. Патриоти са само заблудените, които са гласували за „Възраждане”. С една дума: „Гъби, гъби, гъби...”, както би казал великият Ботев.
Как дяволите четат евангелието
Добре би било все пак идеологът Кьосев и неговите надъхани съмишленици поне да допрочетат „читанките” на своите учители по патриотизъм от Запад, където понятието „граждански патриотизъм” изцяло е обвеяно в теоретична мъгла. Там повече популярен е изразът „граждански национализъм”. Според Юрген Хаберманс, смятан за баща на т.нар. конституционен патриотизъм, той се свежда до „привързаност към универсалните либерални принципи” (може би като принципите на Дечев?!) През 2002 г. американската политоложка Сесил Даборд, като умува надълго и широко върху различните видове патриотизми, смята че „гражданският патриотизъм насърчава политическата идентичност, като... оправдава (!?) ангажимента на гражданите към конкретни институции и практики.” Френската социоложка Франсоаз Досе, която изследва политическите процеси в Русия, отбелязва, че там „гражданският патриотизъм” е бил „насърчаван” в края на 90-те години, като е трябвало да се превърне в... „патриотизъм за правата на човека”. Но след като Путин идва на власт и по-късно, през 2005-2006 г., е приет Закон за дейността на неправителствените организации (НПО) и въпросният „патриотизъм” не е получил „подкрепата нито на държавата, нито на обществото”. През 2021 г., покрай всичките коментари около президентската кампания в САЩ, журналистът от изданието National catholik Reporter Робърт Кристиан смята, че Доналд Тръмп е представител на „етническия национализъм”, докато демократите и Джо Байдън олицетворяват „гражданския патриотизъм”. Какво съвпадение само с нашите „граждански патриоти”!!
Диагноза: политическа мимикрия
Ако се вгледаме в хронологията на тази мнима баталия, ще установим, че тя не е нищо повече от една медийна агентурна кампания. Кьосев § сие са получили идейното „задание да наваксат изоставането в „изграждането” на т.нар. либерален патриотизъм в България. И как го „наваксват”? Ами с нагли лъжи и манипулации, с откровена политическа демагогия. Да вземем за пример внушенията, които културологът пишман политолог Кьосев се опитва да прокарва чрез своите тенденциозни историко-литературни „прочити”. Левски бил едва ли не завършен „либерал”. Той проповядвал идеята за „либерална” чиста и свята република.
За да натрапи вездесъщия „либерализъм” на Левски, Кьосев всъщност фалшифицира идеята му за чиста и свята република, като я „прередактира” в... ”либерална”. Но кой знае защо този набеден „либерал” Левски в писмата си е отправил своето недвусмислено предупреждение, че... ”Без революция сме загубени во веки веков”...
Със същата безочливост Кьосев плагиатства емблематичния стих от поемата на Гео Милев „Септември”: „Прекрасно - но що е отечество?”, като нагло го прилепва към своя либерален пасквил. Вече за неговата нечистоплътна „пиар операция” с името на Алеко Константинов нееднократно стана дума. Излишно е да споменаваме отново и за псевдопатриотичната „доктрина” на македониста Дечев. Или пък - за социалната параноя на „християнския” философ Калин Янакиев, според когото публичната „игра на хоро” била израз на... ”лош” патриотизъм.
Иначе същността на кампанията се свежда до една банална политическа мимикрия, която има за цел да неутрализира изконния български патриотизъм и да го подмени с идеологическите сурогати на либерализма.
Е, и какво предлагат на българите и България тези господа?
Да се откажем от изконните си национални ценности, от своето Възраждане; да зачеркнем част от историята си и да приемем джендъризма, а любовта си към родината да подменим с кротка и послушна „привързаност” към корумпираната държава и нейните институции, към т.нар. управнически „елит”; към „европейското отечество” и НАТО. Едва ли е възможна по-откровена и цинична демагогия?!
Е, мерси! Не, не съществува никакъв автентичен (!) „граждански патриотизъм”, както ни внушава соросовата интернет-платформа „Маргиналия”, нито както ни убеждават всички самозвани псевдопатриоти. Има един-единствен, изконен български патриотизъм, който не се нуждае от никакви метафори, епитети и украшения. А иначе? Иначе е време, наистина е време, всички истински български патриоти да си кажат думата, за да я има България: прогресираща, достойна, свободна и суверенна. Време е.
2022- 13.02. 2023 г.
|
Последните дни в България ми напомнят на един “crash test” в забавен каданс. Както е известно този тест се използва в автомобилната индустрия, за да измери издръжливостта на колата при челен сблъсък с висока скорост. Обикновено това е бетонна стена и забавените кадри позволяват да се наблюдава степента на деформация на колата, както и шансовете на пътниците да оцелеят. На английски съществува известен символизъм в характеристиката на тези пътници – думата е “dummies” и означава едновременно две неща - манекен и глупак. Вероятно поради всеизвестния факт, че независимо дали колата принадлежи към най-надеждните марки, при много висока скорост шансовете за оцеляване са нулеви.
Толкова за метафората. Сега по същество.
Какви са шансовете на България за оцеляване при челен сблъсък не с бетонна стена, а с най-голямата ядрена сила – Русия? Към този конфликт т.нар. политически “елит“ на „Партиите на войната” с нескрита дебилна триумфалност упорито тласка страната ни. Като в същото време дипломатично предпочита да избегне отговора на основния, на кардиналния въпрос – а именно: какви са шансовете ни за оцеляване и, ако оцелеем изобщо, то на каква цена? Но това са, както се разбира от само себе си, въпроси на “dummies”. Има ли смисъл да припомняме двете национални катастрофи? Третата явно ще е последна за това, което е останало от държавата България.
В последните дни натягането на русофобската пружина съвсем не изглежда случайно.
То е пряка функция на еволюцията на военния конфликт в Украйна. Провокацията с вандализма срещу Паметника на Съветската армия и най-вече гротескното му медийно отразяване от казионните телевизии подсказват именно такива внушения. Този акт не е само един допълнителен катализатор в хибридната война срещу Русия, той изглежда има по-сериозна амбиция. Публичното демонстриране на потъпкването на гражданското общество има за цел да докаже по недвусмислен начин жалоните на новата политкоректност в духа на бързо приближаващото военно време, в което претенции дори за бледа мимикрия на т.нар. социален контракт трябва да бъдат възприемани като музеен експонат.
Имитациите за съобразяване с обществото приключиха, иначе казано - дверите на Неолибералния Гулаг на Ф. Хайек се затръшнаха, а оттам - маските станаха излишни.
В Новия прекрасен свят изконната “правда“ на неолиберализма се превърна в същата тази монолитната бетонна стена от “crashtest”, т.е. обществото трябва да разбере аксиомата, че именно тази “правда“ е имунизирана от всякакви интерпретации, тя не подлежи на съмнения и на елементарни (дори очевадни) въпроси. Вече не е позволено да се съмняваш в истинността на твърдението, че хитлеристка Германия и СССР са еднакво отговорни за избухването на Втората световна война.
Как да бъде обяснено на водещите журналисти от казионните медии и на техните “експертни“ гости или на “органичните интелектуалци“ (по Антонио Грамши), т.е. на трубадурите и лакеите на режима, че все пак би трябвало да има някаква разлика между този, който затваря и избива евреите в концентрационните лагери, и този, който ги освобождава…
Цитирам: “Приемането на забраната на нацизма и комунизма приравнява най-геноцидния режим в човешката история с режима, който освободи Аушвиц и помогна да се сложи край на царството на терора на Третия райх!“ Думите не са на някой заклет Путинист, а на директора на Холокост музея “Симон Визентал“ в Лос Анжелис, Ефраим Зуроф. За сведение - американец.
Аксиомата „друга гледна точка няма и не може да има“ се крие в
примитивния генезис на аутодафето,
в което днешният неолиберален апологет намира своя “аналитичен“ пристан. Наскоро един (моля за извинение, карикатурно изглеждащ, и то не заради неизменната си папийонка) експерт по електронни медии гневно заяви, че не може да има “друга“ гледна точка за войната в Украйна. Нима неговата експертност не би трябвало да гарантира именно плурализъм на мненията? Монотонността на подобно едномерно медийно пространство ни връща в не толкова далечните времена на младия Ким Ир Сен, както и в по-далечните времена на кафявите ризи и факелни шествия. Задавам въпроса: В кой момент евроатлантизмът и русофобията се превърнаха в синоними? Къде да открием последния пристан на евроатлантизма и русофобията - единствено в премахването на Паметника на Съветската Армия ли? А Паметникът на Граф Игнатиев, а Шипка, а защо не и Храм-паметника „Александър Невски“?
Факт е, че корените на русофобията се крият в опитите за реабилитиране на фашизма като консолидираща евроатлантическа идеологема. През последните години елитите в Европа не потърсиха отговорност за откритата дейност на фашистки групи, нито изпитваха особен свян, флиртувайки с фашистката идеология, намираща проявление в многократните опити за преразглеждане на резултатите от Втората световна война. Защо демократичната и плуралистична Европа позволи отново унищожаването на книги на класици? Кой е толкова заинтересован от толкова спешна радикализация? Кой бърза толкова много?
Както е известно, “пушечното месо“ в Украйна е на привършване и редица видни анализатори поддържат тезата, че войната навлиза в своята Втора фаза. Т.е., тя неусетно се превръща в една мащабна Европейска война, но този път с явното участие на НАТО. Такъв анонс прозвуча след знаковата срещата на Байдън в Полша с лидерите на страните-членки на НАТО от формата „Букурещ-9“ - България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия, Унгария, Чехия и Полша. Байдън бе крайно недвусмислен: „Русия няма да победи никога Украйна. Никога!“. Оттук следва въпросът: след като вие, Букурещката Девятка, сте новите преторианци за запазване на световния мир и на демокрацията, следва ли, че от този момент НАТО ще се бие до последния естонец, румънец и българин?
В този контекст
серията законодателни промени,
като започнем от промяната в Закона за отбраната, приета в последния ден на 48-ия парламент, през последвалите вълни на актуализиране на военната мобилизация на запаса и стигнем до проекта за нова наредбата за въвеждане на военно обучение на учениците в 10 и 11 клас, как България може да воюва в мисии извън държавата, логиката на тази хронология означава само едно – активна подготовка за бъдещи военни действия. В този конфликт на България й се отрежда да заеме предната седалка поради факта, че се оказваме “фронтова“ държава – решение, спуснато от настоящия световен хегемон и по съвместителство наш стратегически партньор – САЩ.
Разбира се, контрааргументът е, че всичко това е теория на конспирациите. Колкото е теория на конспирациите, ако твърдим, че преди малко повече от година същите онези украинци, аплодирали спектаклите на „Квартал 95” с техния главен шоумен Владимир Зеленски, днес, под негова заповед, са изпратени на фронтовата линия, чиято продължителност на живот не би надхвърлила 4 часа, ако говорим за ожесточените боеве при Бахмут /Артьомовск.
Разбира се, съществува и аргументът за цената в името на световния мир, демокрация и евроатлантически ценности, каквото и да означават те. Но нима посланията не бяха същите в риториката, предшестваща войната в Косово през 1999 г., в Афганистан през 2001 г., в Ирак през 2003 г., в Либия през 2011 г., в Сирия през 2014-та?
Резултатът?
След войната Косово се превърна в основният хъб за трафик на хероин в Европа (95%) и хъб за нелегален трафик на органи; щабът на терористичната организация Ислямска държава е в Либия, а Талибаните отново са в Кабул…
Трудно би могло да се каже, че това са места, в които триумфират мирът, демокрацията и евроатлантическите ценности… Що се отнася за същите онези преторианци, борили се за световния мир, за съжаление, много от тях отдавна са преминали в небитието.
Сега за България.
Какви са шансовете на България при един евентуален военен сблъсък с Русия? Неведнъж в своите повече от 1300 години на съществуване България е губела своята държавност. Изглежда подобна перспектива не е проблем за лидерите на „Партиите на войната”, чиято компрадорска лоялност естествено принадлежи към центъра на метрополията – Вашингтон. А както е известно, той още по-малко се вълнува както от този проблем, така и от проблемите на българите.
Този път при “Сrashtest” на България с нейния цивилизационен потомък Русия, никакви предпазни колани не биха я спасили.
В този случай “Dummies” просто нямат шанс.
Изказванията на лидерите на великите сили – особено когато са напуснали ръководните си постове и са излезли от активната политика, най-вече когато тези изказвания се отнасят до взаимоотношенията на държавите им с Русия – трябва да се четат като своеобразен „тайнопис“ и се разчитат по съответния начин, за да излезе от белия лист целият текст заедно с истинския му смисъл. Иначе ще четем текста, ще се мъчим да го разгадаваме, но по-далеч от буквите и думите така и няма да достигнем.
Защото обикновено те не казват онова, което говорят!
Тогава какво ни казва Ангела Меркел в своето станало вече прословуто интервю пред немския вестник Die Zеit по повод специалната военна операция на Русия в Украйна, Минските съглашения и мотивите, с които Германия, САЩ и Франция са убеждавали Русия да ги подпише и спази?
Меркел знае какво говори и не е случайно, че го казва точно сега, когато въпросната специална операция е достигнала до определена степен на своето развитие и предстои нейната развръзка. Променя се и отношението на Запада и САЩ към нея; нараства нежеланието на Европа, а и на Америка, да продължават да издържат пропадналата държава и да харчат пари за кауза, която е изгубена.
И за да придаде на разочарованието си високо нравствен смисъл, тя признава на своите сънародници, че са излъгали хитро Русия и Путин, успявайки да скрият от него замисъла на Минските съглашения. Тя казва, че са искали да дадат време на Украйна, за да се стабилизира и укрепне, да стане по-силна и уверена в себе си. Защото са знаели, че рано или късно специалната военна операция на Русия е щяла да бъде факт. Но премълчава за коя Украйна става дума?!
Ангела Меркел пропуска да отбележи, че вече е извършен държавният преврат, Янукович е свален; че самият той е бил подлъган да подпише споразумението с опозиционните сили. Подлъган не от другиго, а от германския президент, който е гарант за изпълнението. Премълчава и защо е било необходимо това споразумение и то непременно с гаранцията на германската държава, когато веднага след него превратът е извършен и се разиграва кървавата драма, получила името „майдан“. За да приключи тази драма, също е необходимо време и спокойствие. Наказателните операции трябва успешно да приключат, да се установи навсякъде лоялна власт и да се приспособи държавния живот на Украйна изцяло към управлението на САЩ и Западна Европа.
От времето на „майдан“ е публикуван документ, в чието съставяне участва и тогавашната, но и сегашна помощник-държавен секретар на САЩ Виктория Нуланд, нейният съпруг и други политици и политолози. Този документ бе навремето публикуван и все още е достъпен. В него изрично се подчертава, че САЩ нямат никакво намерение да изграждат каквото и да било в Украйна, защото рано или късно там ще се завърне Русия и тя не бива да се ползва от тези подобрения. Затова ще се разруши и наличното, за да започне Путин възстановяването на страна от самото начало.
Сега става ясно какво означава според Меркел „необходимо време за укрепване“. Макар че и тогава беше ясно. А всъщност е време за доразрушаване и подготвяне на условия, в които въпросната специална военна операция да започне. Дошлата с преврата украинска власт уверено и целенасочено започна да изпълнява планираното в концепцията за Украйна. То трябваше да изостри отношението към Русия и рускоезичните жители на държавата, което щеше неминуемо да доведе до конфликти между руснаци и украинци и до отцепване на рускоезичните територии. Както и стана. А когато това стана, трябваше да бъде използвано, за да разшири бездната между двата народа, да ги смрази окончателно и да поощри украинското ръководство за открити враждебни действия срещу Русия. И до неизбежна война. Този план бе безпогрешно конструиран и изпълнен.
Но Меркел го премълчава.
Меркел обаче открито казва, че Минските споразумения е трябвало да бъдат чисто и просто сдържащ фактор за Русия. Тя трябва да се надява, че все пак те ще започнат да се изпълняват и ще се създаде някакъв благоприятен юридически статут на отделилите се от Украйна територии, за да се гарантират и правата на техните жители. Русия бива сдържана от великите сили, а Украйна все повече се активизира, за да дойде моментът на специалната военна операция като единствено възможен начин да се спре разпадът на Украйна и се ликвидират причините, които превръщат държавата в източник на напрежение и фактор, който ще разпали война в Европа. Но това трябва да стане така, че да бъде по-лесно Русия да бъде обявена за причина.
Меркел мълчи за гласните и негласни уговорки и споразумения за фактическата ликвидация на Украйна и подялбата й между заинтересованите държави. За това мълчи, но със силен глас прогласява, че са излъгали Русия. Излъгали са я с обещания за мир и избавление на жителите на Донбас, които са постоянно тероризирани от украинската войска. Излиза, че целта на Минските съглашения е да се направят междудържавните отношения непоносими.
Хитрият Запад постигна целта си. Но отиде толкова далеч в нейното преследване, че погуби себе си.
И още веднъж доказа, че за него лъжата и цинизмът са най-високите европейски ценности.
|
