Днес мнозина приемат Девети септември за противоречива дата в нашия исторически календар. Като човек, който няма съзнателни спомени за времето преди 1989-та г., искам да напиша какво мисля за този период на основание на историческата фактология и политологическата наука. Бях силно озадачена, че социализмът е обявен дори за престъпен режим, съгласно закон приет през 2000-та г. от Народното събрание на Република България и не можах да си обясня защо е възможно тогава, България да е била легитимна част от международния правов ред? Защо са си затваряли очите демократичните държави? Защо на ООН не е била потърсена отговорност, че за свой член е приела държава с престъпен режим на управление? България е член на ООН още от 1955 г.! Дали не е заради това, мислех си, че престъпленията, за които комунизмът е обвиняван, се извършват и от демокрацията днес? Нямало било свобода на словото - а днес има ли свобода? – питах се аз. Мой колега писа докторска дисертация, в която изследва и описва постиженията на социализма. И какво мислите, че се случи? За по-демократично не го допуснаха до защита!
И дори не се притесняват, че се налага политическа цензура в учебниците по история. Някои от параграфите във въпросния закон будят у мен недоумение. Говори се за ”морален и икономически упадък на държавата”, но икономическата история преди 1989 г. не се изчерпва само с икономически фалити, дългове и корупция. Имало е и периоди на разцвет. Имало е развита индустрия, имало е икономическо чудо в селското стопанство... Българският опит и българските специалисти в земеделието са шествали по света. През 1976 г. в Индия се създава, по български модел, организация в агро-промишления есктор. За тези неща не се говори, може би защото в условията на преход няма икономически упадък, няма престъпна приватизация, няма ограбване на широката социалистическа средна класа, няма модел и политика довели народа до просешка тояга!? Чл. 2 от въпросния закон пише, че “комунизмът е унищожил традиционните ценности на европейската цивилизация”. Нима развитието на литературата, изкуството, културата, изложбите на Тракийското златно съкровище в Ню Йорк, Лондон и Париж, честванията на “1300 години България”, са унищожаване на ценностите на европейската цивилизация?! И въобще защо с чудовищна наглост, с някакъв закон от пет члена, трябва да се отрича цял период от развитието в духовната сфера на Третата българска държава известен като „новия златен век“.
Смятам също, че самият социализъм има своя социално-икономическа логика на поява и развитие. И тя не е измислена, а наложена от живота. Социализмът се яви като успешен метод за индустриализация и модернизация, който реши задачата, с която не успя да се справи докрай българската държава преди 1944 г. Страната ни тогава е била с преобладаващо селско население и се е намирала пред индустриална фаза на развитие. По-късният исторически преход от традиционно към индустриално общество, отсъствието на силна буржоазната класа, която бе фактор за социално-икономическа еволюция за две-три столетия в западните демокрации, наложи друг, ускорен метод на модернизация. По-слабо развитите държави от Източна Европа, се нуждаеха от централизация на националния капитал, за да бъдат създадени по-добри условия за неговото натрупване и, за да стане той по-конкурентноспособен. На това място в националния живот, на историческата сцена се появява фигурата на социализма, който може да осигури бърза индустриализация и модернизация на обществото. Според мен, и социализмът, и капитализмът, са две форми на едно и също модерно, индустриално общество. Те са двете рационални идеологии на Новото време, в което сега живеем и, което се роди след Ренесанса. Макар и с противоположни политико-идеологически характеристики, и двете модерни исторически формации, смятам че имат сходни, в социално-икономически аспект, черти. Това са индустриализацията, урбанизацията, секуларизацията - доведена до краен атеизъм при т.нар. комунизъм, за по-ефективна модернизация на изостанали общества, с белези на неизживян феодализъм. Ето защо, според много научни изследвания, включително и на западни учени от средата на 70-те години на 20 век, държавите от Източна Европа, благодарение именно на социализма, са завършили процеса на радикална трансформация и са формирали социално-икономически системи от модерен тип. Разбира се, степента на развитие и жизнения стандарт, не бива да се сравняват с този на Западна Европа. Защото все пак говорим за един ускорен, прескачащ векове метод на индустриално развитие, без натрупванията и обогатяванията осъществени от т.нар. водещи държави по пътя на колониалната, а преди нея, и национална експлоатация. Да не би да е случаен изразът „овцете изядоха хората“!
Българският социализъм и неговите социално-икономически черти, биха били обект на цяла дисертация. Само ще спомена, че след десталинизацията и особено след Априлския пленум през 1956 г., Тодор Живков се опитва да еманципира България от съветския икономически модел. Това е сложна и трудна игра, в която не винаги успява. Подозрителността и идеологическият контрол предполагат постоянен натиск от страна на СССР. Доктрината на ограничения суверенитет пречи да бъде изграден един български социализъм с пазарни елементи - самоуправление на предприятията, печалбата, като измерител на рентабилността, и т.н. Успех е отбелязан най-вече в годините на перестройката с известната Юлската концепция (1987 г. - и с Указ 56). Тодор Живков се е старал да еманципира постепенно икономиката от политиката, вникнал е и е възхитен от китайския модел и постоянно се е опитвал да лавира между Съветския съюз и Запада. Не случайно Живков е първият български политик, на когото е предложено членство на България в ЕС (тогава ЕИО). Истината е, че в сгъстеното историческо време и двойнствената роля на Горбачов, от една страна като пазител на статуквото, и от друга като водещ реформатор, Живков бе свален чрез вътрешно партиен преврат, извършен с тоталния натиск на Москва в съглашателство с Вашингтон, за което тогава малцина са се досещали.
В своята политика Живков успява да направи важен патриотичен завой. Тук навярно мнозина биха възкликнали - какъв патриотичен завой, а 16-та република!? Нека се знае, че репликата му за 16-та република е с цел да бъде опипана почвата вън и вътре, и че тя е своеобразно уверение на лоялността на България към СССР условие, за да бъдат получени по-изгодни за страната ни ресурси и търговски отношения. Тогавашният съветски ръководител също шеговито отвръща, че е по-добре България да си остане независима. Няма нито един документ или официално взето решение, нито курс към осъществяването на такава цел. Формулата за по-тясна интеграция със СССР, не е нищо друго, освен израз на обявената лоялност към идеите на социализма и на Варшавския договор.
Малко известен факт е, че Живков се опитва и успява да изправи унаследената денационализаторска политика на БКП по македонския въпрос. Той се противопоставя на предшествениците си, поддържали тази антинационална политика, и уволнява всички в управлението на държавата и в структурите на БАН, поддържащи тази антибългарска теза. Отстоява историческата истина и родолюбива българска позиция, пред Тито. През 1966-та г. избухва езиков спор и български представител отказва да подпише споразумение за т.нар. “македонски език”. Известно е, че Съветският съюз не поддържа родолюбивия курс в политиката на Живков. Известен е и фактът, че съветски посланик през 1971 г., с оглед затоплянето на отношенията между СССР и Югославия, настоява България да признае македонско малцинство у нас. Живков обаче остава неумолим. Тито отстъпва и поне официално не е известно да иска Съветският съюз да настоява за признаването от България на македонско малцинство. Западът и Гърция подкрепят родолюбивите български позиции по този въпрос, разбира се по свои съображения и разчети. Малко известни са тези факти от “престъпното” ни социалистическо минало... Нещо повече - на Тодор Живков принадлежат думите, че “младото поколение трябва да благоговее пред конската опашка”. В този смисъл не е изненада патриотичната и нестандартна линия в културната политика на Людмила Живкова – неговата дъщеря. Като културен министър тя винаги е държала страната ни да е известна по света като родината на славянската цивилизация. Огромни са достижения в културната политика на България свързани с 1300-годинишнината и подготовката за нейното честване. Строежът на НДК, изграждането на многобройни паметници и архитектурни комплекси, художествените изложби и галерии в страната и в чужбина, провеждането на детската асамблея ”Знаме на мира”, както и посещенията на генералния директор на ЮНЕСКО в подкрепа на този проект, допринасят за разпространението на българската култура по света. Именно ЮНЕСКО подкрепя проекта “Знаме на мира”, както и популяризирането на културата ни по света.
Людмила Живкова е подкрепяла всяко обещаващо ново нацинание като например проекта на д-р Лозанов за създаването на известния негов Институт по сугестология. Разностранната нейна дейност, която е имала подкрепата на най-обещаващите таланти в областта на науката, историята, изкуството, литературата, е срещала огромна съпротива в старите доктринерски среди на партията, но в същото време е предизвиквала и огромен интерес в чужбина. Младата културна министърка реализира огромни заслуги за подобряване на отношенията с Ватикана, за заличаване на мрачното наследство от 1949 г. и от 1952 г. Благодарение на Людмила Живкова Ватикана отваря своите библиотеки, музеи и галерии за български учени, изследователи и духовници. Тя създава забравения днес проект “Звездна карта”, чиято цел е да бъдат картотекирани всичките талантливи деца по света, с идеята един ден те да работят за България. Крайната цел на нейната нова морално-етична духовна концепция “Единство, Творчество, Красота”, е да превърне училището в “ковачница на личности”, да създаде условия за ”хармонично и многостранно развитие на личността”, но не чрез идеология, а чрез възпитание в нравствени ценности като ненасилие, взаимно уважение и любов, хармония с природата. В условията на печалната ситуация в българското образование и всеобщата морална и духовна деградация в обществото, нейните идеи и възгледи днес биха имали озониращ оздравителен ефект. Нейната съученичка Вера Ганчева свидетелства, че интересът й към теми като мистицизъм и окултизъм, увлечението й по индуизма и йогата, не са от “сергиен тип”, а са с научен характер. Людмила Живкова е събирала много книги по тези въпроси, които са я вълнували, но заради ранната й и внезапна смърт, не е успяла да ги дари на научни институти и библиотеки. Тя е обвинявана в идеализъм, доверчивост и детска наивност от редица свои съвременници. Вера Ганчева я описва обаче като “добър и честен човек, готов да помогне на всеки, скромно момиче”. Нейните връстници разказват как като ученичка е настоявала да я изпитват повторно, за да заслужи оценките си. “Тежеше й, че е Живкова”, казва в спомените си Костадин Чакъров. Много болезнено е посрещнала новината за злоупотребите и корупцията във Фонд “1300 години България”. В едно телевизионно интервю покойният съветник на Тодор Живков - Костадин Чакъров разказва, че веднъж й носят донос срещу един човек, а тя го хвърля в коша с думите: “Кажете на тези хора (ДС) да не преследват никого. Нуждаем се от таланта на всеки българин!”. В Съветския съюз, на най-високо равнище, никак не харесвали идеите и политиката й на отвореност към света. Тодор Живков в своите „Мемоари“ пише: “Очевидно съветските служби са следили много плътно дейността на моята дъщеря”. И това никак не е учудващо, защото именно на Людмила Живкова принадлежат думите: “Истински свободният човек, зависи само от Бог”. Заради антисистемната си, неконформистка политика, западните медии я описват като “рядка птица сред комунистическата сивота на Изтока.” (в. “Обзървър”).
С тези думи не възнамерявам да издигам в култ „един престъпен комунистически лидер“, както биха се изразили десните интелектуалци. Аз самата съм от поколението българи, които нямат ясни и съзнателни спомени за времето преди 1989 г., но смятам че дълг на днешните учени е да не допуснат децата ни да бъдат манипулирани. Новите поколения трябва да познават цялата многолика история за близкото ни минало, в което са живеели техните родители. В тази история има достойно място и за Людмила Живкова, и за нейните дела, някои от които като асамблея “Знаме на мира”, проектът “Звездна карта” и т.н, могат да бъдат продължени и днес. Това обаче в днешните учебници по история, е немислимо. По-вероятно е в тях да запишат, че Людмила Живкова е “новият Хитлер”, както в един телевизионен дебат се изразиха по повод саботираната през 2012 г. научна конференция за Людмила Живкова, в която един професор по история заяви, че “да се прави научна конференция за Людмила, е все едно да се прави конференция за Хитлер”(!?!)
Убедена съм, че историята не бива да е слуга на политиката, че тя трябва да описва обективно и безпристрастно всички страни от живота на хората - и добрите, и лошите.
И в човека, и в политическите и социални системи, които той изгражда, съжителстват и Ангели, и демони, съществува и черното, и бялото. Никога в историята не е само едното или само другото. Но кое от двете ще изберем, зависи от това дали ще позволим да бъдат пренаписани учебниците ни по история. Съзидателното време на социализма сътвори от България, една от 30-те най-развити държави в света. Да напомним също така, че освен със закон, приет от Народното събрание, социализмът е обявен за престъпен и от Европейския съюз. С решение на Европейския парламент от 2019-та г., се приравняват социализъм и фашизъм. От научна гледна точка, това е абсолютно неточно. Не е точно, защото престъпления извършвани от социализма и фашизма, са несъпоставими. Не е точно и от гледна точка на идеологията. Фашизмът е човеконенавистна, антихуманна, шовинистична и расистка идеология, насочена срещу другите хора и народи, докато социализмът е хуманна и човеколюбива идея, въплътила идеалите на равенството, солидарността и справедливостта между хората. Престъпления за жалост е имало и при режими, които не са били социалистически. Концлагерите започват още от индианските резервати в САЩ. Началото на съвременните концлагери е поставено от цивилизованите англичани по време на Втората Англо-Бурска война (1899 г.-1902 г.). Това обаче са факти, които ги няма в учебниците по история. У нас преди 1944 г. са действали концлагерите “Гонда вода”, “Кръсто поле”, женския отдел на лагера “Свети Никола”, имало е политическите убийства, вкл. и на деца. През декември 1943-та в Ястребино, например. Имало е отрязани партизански глави разнасяни на кол. По-рано, в годините на Белия терор, в периода 1923-1925 г., са избити хиляди земеделци, комунисти и анархисти. Това са престъпления извършени преди 1944 г., за които учебниците по история днес мълчат. Те мълчат и за престъпленията извършвани от т.нар. демократични държави, които днес ни учат кое е добро, и кое е зло. Докато в същото време тяхната история е история на робството, расизма, колониализма и на още по-страшния неоколониализъм. След Втората световна война, жертвите на Западния колониализъм и неоколониализъм, и на войни водени от Запада на други континенти, възлизат на около 55 милиона души. Всичко това дълбоко ме смущава, защото онагледява очевидния двоен стандарт към историята и към истината. През 60-те години в САЩ са извършвани десетки терористични актове в църкви на чернокожи. Прочетох че през 1963 г., в един такъв терористичен акт, по време на църковна служба, загива приятелката на Кондолиза Райс – първата чернокожа дама, бивш държавен секретар на САЩ. По време на същия атентат са убити и много чернокожи деца, които говорителят на “Ку-клукс-клан” обявява, че “това не са деца, а просто малки негри”. Афроамериканците в законодателството на САЩ са били обявявани за 3/5 човеци и били затваряни в зоопаркове. Нима човешките зоопаркове не са една чудовищна срамна история? Има ли обаче учебник, който да посмее да пише за нея. За всички тези престъпления не е потърсена наказателна отговорност чак до 90-те години на 20 век. Интересно, защо тези факти не са обявени за геноцид и престъпление срещу човечеството!? Защо само социализмът бе единствения престъпен режим в човешката история!? В програмата си от 1994 г., БСП се отрича от всичко, което противоречи на демократичните ценности и морал в периода преди 1989-та г. и се гордее с всичко позитивно, което социализмът е извършил - индустриализация и модернизация на страната, високи постижения в социално-икономическото и културно развитие, признати дори и от западни изследователи. Така че престъпленията и убийствата, независимо от това кой политически режим ги извършва - социализмът или капитализмът, са престъпления и грях, и пред съда на хората, и пред съда на Бога! И към тях трябва да се прилага еднакъв подход и мярка, а не политическа цензура, както виждаме че се прави сега. Също така интересен е и въпросът за бъдещото на лявата идея, за бъдещето на социализма.
Днес световният финансов спекулативен капитал надхвърля многократно реалното стоково покритие в световната икономика? Финансовите активи на големите световни банки и корпорации се увеличават в условията на кризата с Ковид-19. Бедните стават все по-бедни, а богатите - все по-богати. Кое му е хубавото на неолибералния глобален капитализъм? Кое му е хуманното? Започнал да шества по света след идването на Рейгън и Тачър на власт, той вече разкри истинската си същност. Войната срещу човечеството, колкото и да се скрива зад политкоректни фрази и формули, е ясна дори и за адептите, които го налагат. Така че на дневен ред е неминуемото възраждане на идеите за една хуманистична цивилизация за солидарност и равенство.
От почти половин година България е без редовно правителство, избрано и одобрено от Народното събрание, а се управлява от служебен кабинет, назначен от президента Румен Радев. През това време светът бе залят от четвъртата вълна на ковид епидемията, а в Афганистан се сложи край на „Афганистанската пролет“. Започнала преди 20 години като война с тероризма, но превърнала се в американска и западна военна окупация, тя завърши неотдавна с позорното бягство на войските на САЩ и техните „съдружници в престъплението“ от НАТО и ЕС. В момента брадати и чалмоносни бунтовници установяват в страната „нов порядък“, който някои коментатори нарекоха „нов безпорядък“.
Прогонените преди две десетилетия „ислямски студенти“ от движението „Талибан“ („Талибан“ е множественото число на „талебе“, сиреч ученик или студент, поради което превеждането му като „талибани“ е неуместно, б.р.) се върнаха и заграбиха властта без да срещнат никаква съпротива от екипираната и обучена от американците правителствена армия. И президентът Гани, и шефът на армията избягаха в чужбина, за да не ги сполети съдбата на президента Наджибулла, кастриран от муджахидините и влачен с джипове по улиците на Кабул след изтеглянето на съветските войски през 1989 г.
Последната съпротива срещу „Талибан” в долината Панджшир падна рано сутринта на 6 септември. След като западните страни, начело със САЩ обявиха край на евакуацията на своите граждани и сътрудници от Афганистан, в ръцете на „Талибан” падна и летището в Кабул, – единственото място, през което течеше евакуацията и намиращите се там се чувстваха в относителна безопасност. При това положение желаещите да напуснат страната поеха по черните пътища на Азия към обетованата Европа. А победителите от движението „Талибан” успяха да се договорят за разпределянето на властта и обявиха на света, че са сформирали правителство, начело с молла Мохамад Хассан Ахунд - терорист от списъка на ООН и вицепремиер молла Абдул Гани Барадар, ръководител на политическото бюро на движението. Те започнаха да налагат в Афганистан правилата на шериата, т.е. ислямското право, и първите им жертви станаха жените, на които бе забранено да излизат на улицата без бурки и без придружител от семейството. Смесените доскоро училища отново бяха разделени на женски и мъжки, а протестът на жените в Кабул бе смазан с насилия и лютив газ. От страниците на турския всекидневник вестник „Миллиет“ (04.09.2021) този „нов порядък“ бе квалифициран от Сами Коен като „нов безпорядък“, а руският президент го нарече хуманитарно бедствие. Главните виновници за тази хуманитарна катастрофа в Афганистан са същите, които чрез „Арабската пролет“ разбуниха Тунис, Сирия и Либия, без да държат сметка за последиците от своите интервенции. Те, главно САЩ, докараха „пролетта“ и в Афганистан, и сега се чудят как да спрат бягащите от „Талибан” тълпи, преди да са стигнали границите им. Дори Пакистан, когото всички обвиняват, че подпомага „Талибан”, побърза да издигне телени мрежи по границата си с Афганистан. Турция също издига 300 километрова телена ограда по границата с Иран, а Гърция вдигна стоманена стена по границата си с Турция покрай река Марица.
Но някои провидяха в тази нова криза и възможност за нещо добро. Например, според турския вестник „Миллиет“, благодарение на „Талибан” можело да се създаде най-после и армия на ЕС. Отново в турските вестници се тиражира твърдението, че изтегляйки се от Афганистан, САЩ са хвърлили в скута на Китай и Русия бомбата, наречена „Талибан”. Поради което, въпреки въздържаните изявления по адрес на „Талибан”, от страна на ръководителите на двете страни, Китай и Русия предвижват танкове към граничните райони и провеждат съвместни военни учения. „Доверяй, но проверяй“, гласи една руска поговорка, цитирана от покойния американски президент Роналд Рейгън. Афганистан ще виси като обица на ухото на всички велики сили, опитали се да го „цивилизоват“ и „демократизират“ по свой образ и подобие: от Великобритания, през СССР, до САЩ. Дори в Турция се опасяват, че примерът на „Талибан” може да насърчи ислямистките кръгове в страната до такава степен, че да се опитат да „талибанизират“ републиката, създадена от Ататюрк.
А какво да кажем за България, където в началото на прехода към демокрация и пазарна икономика, покойният вече председател-президент Петър Младенов трябваше да подаде оставка, заради приписаното му изявление „Най-добре танковете да дойдат“? Ако днес президентът Радев или друг каже: „Най-добре талибаните да дойдат“, това би ни шокирало по-малко. Защото те, българските талибани, вече са тук. Едни от тях, като „обединените патриоти“ сънуват, че пак са в парламента и управляват; други, като ИТН, ГЕРБ, БСП, ДБ, ДПС и ИБГНИ, са в НС и играят на опозиция. И междувременно се карат като цигани, докато „коват“ закони, според своя инат и „шериат“. Оказа се, че някои „протестъри“ не познават не само Конституцията и решенията на Конституционния съд, а и приетия от самите тях Правилник за дейността на Народното събрание. Нещо повече, дори на председателката на парламента Ива Митева от ИТН й трябваха два дни, за да реши, дали са приети или не поправките към Закона за НСО, предвиждаши ограничаване на броя на лицата, охранявани от службата.
За тези си колебания Митева бе наругана от своя съпартиец Тошко Йорданов, който дори я призова да си ходи, щом не й се стои в НС. На всичко отгоре тя беше оставила заседанието за измененията на Закона за НСО да се ръководи от заместник-председателката на парламента Росица Кирова. Тя пък обяви, че промените не са приети поради липсата на необходимия кворум от 121 депутати, въпреки че от 106 участвали в гласуването 101 бяха „за“. Накрая „протестните партии“ дружно обвиниха в саботаж ГЕРБ, БСП и ДПС, сякаш не знаеха, че същия ден имаше заседание на НИС на БСП. Там където свършват редът, законността и разумът, там започна Народното събрание днес! Какво правиха „народните избраници“, че в два парламента не успяха да сформират редовно правителство? В 45-то НС ГЕРБ върнаха мандата, заради нежеланието на останалите да се коалират с тях и да имат нещо общо с модела Борисов. Отказаха да сформират кабинет и хората на Слави Трифонов от ИТН, надявайки се, че на предсрочните избори от 11 юли ще получат собствено парламентарно мнозинство, за да не зависят от други. Суверенът не им се върза и те взеха само 65 депутатски места. Въпреки това, пришпорени от своя Аятолах Слави Трифонов, решиха, че и магарета да номинират за министри и премиери, ДБ, ИБГНИ и БСП непременно ще ги подкрепят. След проектокабинета на Николай Василев, предложиха ултимативно „ревизиран“ вариант начело с Пламен Николов. И когато и той не мина, анатемосаха потенциалните си съюзници и партньори като предатели, след което върнаха мандата и декларираха, че няма да подкрепят партията, която получи третия мандат. Разсърдиха се и на Корнелия Нинова затова, че поискала скандалният плагиатор Петър Илиев да бъде оттеглен от проектокабинета на ИТН. В интервюто си пред Бойко Василев от БНТ Слави Трифонов каза, че с БСП имали сериозни различия, понеже социалистите били леви. Кога разбра, че БСП са леви?
Също толкова шизофреничен бе и отказът на ДБ не само да подкрепят кабинет с мандата на БСП, но и да се отзоват на поканата за разговори с Нинова. Понеже не желаели да участват в предизборната кампания на БСП. Как при това положение са очаквали президентът да връчи третия мандат на тях и БСП да подкрепи евентуален кабинет с мандата на ДБ? Нали и да беше станало това, от ИТН ги бяха обявили за предатели? Следователно, такъв кабинет би могъл да мине само с подкрепата на ГЕРБ и ДПС. А може и да са се договорили депутатите на ГЕРБ и ДПС да напуснат залата, кворумът да падне и правителството на ДБ да мине между капките? По-логично е обаче да приемем, че от ДБ изобщо не са имали намерение да се опитат да съставят редовно правителство. Сърдят се на Нинова, че не е задържала мандата до 15 септември, за да се приеме не само актуализацията на бюджета, а и закриването на специализираното правосъдие. Но защо не настояваха по най-бързия начин да се избират 22-те парламентарни комисии, а се занимаваха с препитване на служебните министри и премиера и създаването на комисиите „Росенец“ и „Буджака“? Намериха време да разнищят и полицейското насилие над протестиращите през лятото и есента на 2020 г., но не и за актуализацията на пенсиите. Затова второто четене на Закона за актуализация на бюджета остана за вторник, 7-ми септември, когато Нинова трябваше да върне мандата. Същия ден ГЕРБ, ДПС и БСП дружно „зарадваха“ пенсионерите с предложения за добавки към пенсиите от 100 до 150 лева, плюс осъвременяването им с коефициент 1,35. От тази внезапна предизборна щедрост служебният министър на финансите Асен Василев изпадна в ужас. Защото парите трябва да ги осигури служебното правителство.
Така или иначе, „народните избраници“ пак изпратиха суверена пред урните и машините за гласуване. Какво ще променят новите извънредни парламентарни избори, та Слави Трифонов очаква в 47-мия парламент „на всяка цена“ да се състави редовно правителство? От кого ще се състави то и кой ще плати цената? От ГЕРБ, БСП и ДПС? Или от ГЕРБ, ИТН и ДБ, която според някои социолози ще бъде втора? ДБ, санким, била единствената, която покачвала своя рейтинг. Изявлението на Христо Иванов, че заради промените в Конституцията, касаещи съдебната власт, можело да се наложи да разговарят и с ГЕРБ без Борисов, е многозначително. Борисов и да го канят, няма да седне на една маса с Христо Иванов. Но, дори да продължи да прави „селски туризъм“, обикаляйки села и градове, той без съмнение ще дърпа от разстояние конците на своите съпартийци, участващи в подобни разговори. Както и Слави ще командори своите по Фейсбук. В политиката никога не казвай никога! Там, както и в дипломацията, „не“ означава „може би“, а „може би“ е равно на „да“. Ако ГЕРБ, с или без Борисов, се върнат на власт, това ще е благодарение на мушмороците, които използваха протестите за да влязат в НС, след което забравиха срещу кого и срещу какво протестираха хората половин година. ИТН и ДБ работят за Бойко Борисов, каквото и да говорят срещу неговия корупционен модел. Истината е такава: който гласува за Слави Трифонов и Христо Иванов, ще получи и Бойко Борисов! И като димна завеса, прикриваща тези тайни сдружения, ни се натрапва евентуалният политически проект на служебните министри Асен Василев и Кирил Петков. И той щял да бъде десен, казват някои. Толкова десни, само народът е ляв! И беден, болен и отчаян дотам, че не различава истина от лъжа, думи от намерения, демокрация от талибанщина. Поради което и на следващите избори ще получи повече от същото. Скандалната размяна на обвинения и опровержения за предлаган от Татяна Дончева (ИБГНИ) подкуп към депутати на ИТН, с цел разцепване на парламентарната им група показва, че на морала на политическия елит не може да се разчита. Защото, както пише Стефан Цвайг, „Тя (политиката, б.р.) има толкова малко отношение към етиката, колкото астрономията и геометрията“.
Май Иво Балев ще излезе прав за 10-те чалъма да си направим правителство. Единият от тях е да се консултираме с талибаните, а другият – Петър Илиев от ИТН да препише някое ноу-хау по въпроса.
|
За влиянието на Сорос у нас може да се напише дори учебник. Настанява се фондацията, както вече стана дума, и започва своите „дарения” за осъществяване на различни, предварително обявени програми, всички до една свързани с „разцвета на културата и науката”, както пише в „Обяснителната записка” към проекта за Постановление на Министерския съвет на Република Българияa за учредяване на фондация „Отворено общество” — първият документ по установяването на тази фондация у нас. Ето я тук Записката — погледнете параграф 3. Той гласи: „Правителството ще подпомага всячески дейността на фондацията. На всеки долар, вложен във фондацията и нейните програми от г-н Сорос, на фондацията ще се отпускат бюджетни средства в левове, равни на валутните, по обменния курс на БНБ”. Това изискване заляга и в Постановлението, а то означава, че Сорос започва осъществяването на своята „дарителска” програма не със свои, а с държавни пари, и че в случая не става дума за никакво дарителство! На всичко отгоре правителството е било задължено да хариже на фондацията една сграда, за да разположи тя своите „офиси”, а също така „да предостави сума в левове за началните разходи на фондацията” — 500 000 лева!
Като имам предвид как се развива по-нататък нейната дейност, не мога да предположа друго освен че установяването на фондация „Отворено общество” у нас е внедряването й като най-ефективен легален инструмент за „демократизирането” на страната и организирането на нейния пазарен „преход”, съгласно споразумението Буш-Горбачов, т.е. за цялостната ни капитулация. САЩ осигуряват по този начин своето радикално проникване във властовите сфери на отстъпените от СССР васални територии. Създава се възможност за всестранно овладяване на тези територии с помощта на изящно отработените похвати на безкръвната война. Без генерали и гърмяща военна техника. Само чрез „агенти на влиянието”!
Разбира се, тази операция не протича с еднаква интензивност в различните страни. Католическите — Полша, Унгария, Чехия, Словакия, се третират като потенциални съюзници. Дадена им е известна свобода в организирането на „пазарните механизми”, макар същите специалисти да им съставиха програмите, както и в България. Те например, запазиха едроплощното селско стопанство. На някои от тях дълговете бяха опростени, като на Полша, на други — облекчени. Трети — като Чехия, направо отказаха да вземат кредити от МВФ. Каква почуда настъпи у нас, когато се разнесе тази новина! За 400 милиона долара ставаше дума. Чехите са били много добре осведомени за истинската природа на този финансов механизъм, чрез който се осъществява американското всевластие.
Фондация „Отворено общество” у нас най-силно ме шокира, че влезе като дарителска, а се оказа на издръжка на собствената ни хазна. Шокира ме, че в Устава й е записано, че ще провежда инициативи „за разкриване, утвърждаване и развитие на българската национална самоличност и духовна култура” (точка 2 от главата „Цели и дейност”), а на практика тя успя през последните десет години да помете като с метла цялата ни литература и култура, театър, кино, фолклор и т.н. Особено ме шокира „Отворено общество”, когато се впусна вихрено, от самото начало на своето установяване, към родопските българи-мохамедани. И не е спряла дейността си в това отношение и досега.
Фондацията създаде Буровата „Помашка партия” в Жълтуша, вече стана дума за „офиса” й в Смолян и заниманията му, за спонсорирането на филма „Гори, гори, огънче”, та и на много други филмови и литературни сурогати, които „стъпка по стъпка” подготвят общественото мнение за една мултиетническа, т.е. многонационална държава.
Шокиран съм от „Отворено общество”, защото в член 2 от параграф II, главата „Цели и дейност”, в Устава на фондацията изрично е заявено, че „дейността на фондацията и изразходването на средствата не могат да бъдат обвързвани с политически цели, ангажиращи фондацията в предизборни кампании или във воденето на пропаганда и агитация в полза на политически партии” и, че тази уловка беше най-безцеремонно погазена. Опозицията беше оформена с прякото, макар и неафиширано съдействие на „Отворено общество” и пряката му материална помощ. Силовите профсъюзни формации, които задвижиха митингите, ударите срещу Народното събрание, палежа на Партийния дом и т.н., не бяха стимулирани от случайно намерени на пътя пари. Не всичко е документирано, но има и някои документирани в пълни подробности неща, като например палежа на Партийния дом. Две-три хиляди страници е следствената преписка, но потърсете я на съответното й място, не ми се вярва да я намерите...
Държавата се отказа от задължението си да се накажат виновните... Това се прояви с особена сила именно в случая с родопските българи-мохамедани — живото рязане на жива част от България, протекло с пълното, безрезервно съдействие на самия Желю Митев Желев и цяла една тумба от новоеничари — етнически специалисти, „изследователи” и съветници, активисти на „Отворено общество” като Антонина Желязкова, Михаил Иванов, да не изброявам цялата кавалкада. Тази им дейност, която те извършиха на територията на България, бе в пълно противоречие с Устава на благодетелното „Отворено общество”. Всичко беше прикрито под формата на дарителство. Сорос получи орден „Стара планина”, неговият първи довереник и помощник Прохаски отхвърча на най-решаваща позиция в администрацията, която дирижира приватизацията, всъщност разпределението на държавната собственост. Главният дистрибутор на плячката! Сорос, в ролята на филантроп, дарител и теоретик на новото гражданско „отворено общество”, има за крайна цел закриването на националните държави в името на един нов световен ред, начело с една световна сила и едно световно правителство. Това е целта на текущата в момента „глобализация”, на която бе даден такъв оглушителен отпор в американското градче Сиатъл.
Сорос е свързан с най-богатите английски олигархични кръгове, символизирани от Ротшилдовци, сред които е и най-богатият човек на Англия — Нейно Величество Кралицата. Той играе на световната борса не само със свои, но и с техни пари, а „филантропическите” му интереси към съветската и южноевропейските икономики, са точно прицелени към преразпределянето на суровините и парите в тези страни, като се използва направеният от него — в тези същите страни — „пазарен преход”. Всичко това не го съчинявам, а съм го прочел в Конфиденциалния доклад на „Икзекютив интелижънс ривю” от 1 октомври 1996 г. на Rнститут „Фридрих Шилер”, Германия, и което удивително съвпада с извършеното у нас от негово превъзходителство Джордж Сорос. Основателят на „Отвореното общество” у нас, главен икономически съветник на правителството и фактически разпоредител с приватизацията!
Господин милиардерът Сорос премина като вихър по цяла Югоизточна Европа, като започна от Полша, и навсякъде направи своите удари, взе каквото му трябваше. Тази свобода той получи срещу драгоценните геополитически услуги, които направи за установяване на евро-атлантическото влияние у нас с крайна цел — откъсването на този регион от руската сфера на влияние и използването му за настъпателните цели на eвро-атлантическата общност, обединена в НАТО.
Това е играта. Преразказвам онова, което научих от разузнавателния обзор на Института „Шилер” и в светлината на нашия български опит с фондацията на Сорос. Това е големият тиган, в който се пържим от 1990 г. насам.
В общественото мнение се загнезди Йордан-Радичковото сравнение с тефтерчето на Левски, дори след подработената от Джордж Сорос през 1997 г. инфлация, която обра левчетата на българите. Доларът на 10 януари 1997 г. е бил 643 лева — тогава е атакуван Парламента, Виденов се отказва от премиерския си пост и се тъкми ново червено правителство. На 11 януари доларът е също 643 лева, на 12-и — също. На 22 януари подскача на 732 лева. Желев се изтегля от Президенството и встъпва Стоянов. Точно в този момент, дори докъм 4 февруари, справките от чейнч бюрата показват, че „някой” е започнал изкупуването на поолекналите български левчета в огромно количество, докато доларът отхвърчава на 2937 лева! Твърди се, че в тази внезапна операция са хвърлени около 100 милиона долара. И тогава, след поемането на властта от „демократичните” сили, левът започва да се „уталожва” до нивото около 1660 лева, като поскъпването е съпроводено с усилена обмяна — този път — на долари срещу левове. Резултатът е кратковременен, но величествен! Оня, който бе изкупил евтините левове, успява да ги върне в силозите на Народната банка, разменени срещу долари, прибирайки от джоба на българина с един удар около 80 милиона долара! Така „неизвестният” борсов играч, след като се е разплатил с улеснилите го в играта корумпирани чиновници и заплаща разноските по десетофевруарския политически театър, остава с чиста сума в ръцете поне 40 милиона долара. Отгатнете кой би могъл да бъде този внезапно пръкнал се у нас борсов играч? И не се удивлявайте ако той се окаже благодетелният г-н Сорос, защото цялата операция, свързана с този удар, е легална и точна до милимикрон. Нашите банкови деятели (като Тодор Вълчев), са му съдействали да е изрядно и химически чисто всичко, да не назоваваме поотделно имената на останалите.
Как се стигна до подобна колаборация ли? Прочетете дадените от Сорос отчети от 1990 г. насам и ще видите колко много стипендии и специализации на българи в САЩ са дадени, и то в долари, за студенти и специализанти във Великобритания; валутно финансиране на краткосрочни пътувания на български учени и творци за „международни прояви”, програми за посещение на „специалисти” от Запад — „лектори, експерти, преподаватели”; Програма за образование в бизнес-школата на г-н Сорос в Будапеща — всеизвестната „централа на влиянието” в Европа; Програма за финансиране на научни изследвания и културни дейности у нас; участие в „подбора на кандидатите за Централно европейския университет”, основан в Братислава и финансиран от г-н Сорос — същият, който Хавел закри малко след неговото основаване — след като е разузнал, че това ще е средноевропейското училище за „агенти на влиянието”.
Освен тези описани в „Обяснителната записка” от 4 март 1990 г. дейности, „Отворено общество” у нас открива десетки книжарници по областните градове (на мястото на просветните, които Илчо Димитров ги даде: Л.З.), дарява на библиотеките и администрацията, включително съдебното ведомство, компютърна техника (докопвайки се по този начин до изключително ценна за нуждите на „влиянието” информация); отваря в по-големите центрове „клубове”, два университета (!) - в Благоевград и София; поема на своя издръжка Центъра за изследвания на демокрацията и Центъра за социални практики и т.н., и т.н. ... Фондацията на Сорос заработва с такъв замах, че успява да подмени литературния репертоар на детските и учебните заведения със свои. Навлиза в Софийския университет и овладява в пълния смисъл на думата етнологическата катедра, която заработва оттук нататък, начело с Цветана Георгиева и Антонина Желязкова, изцяло за преустройването ни в мултиетническа България. Министерствата на културата и образованието понасят същата участ и с това всъщност започва планомерното подменяне на българската национална самоличност и духовната ни култура с вносните американски и евро-атлантически ценности. Напук на обявената в т. 2 от Устава на „Отворено общество”, „високоблагородна цел на фондацията” — да работи за укрепването на националната ни самоличност и духовната ни култура. И съвсем напук на уверенията на Радичков, че всичко е чисто като тефтерчето на Левски!...
Изброените програми — всички до една, са насочени към размиване и унищожение на националната ни самобитност и култура. И към прогонването от страната ни на 600 хиляди млади българи от хаоса и немотията, и още най-малко около 100 хиляди — все отбрани мозъчета, поблазнени от доларовите стипендии. Умственият потенциал на нацията спадна поне с 30% само от това интелектуално кръвопускане! Що се отнася до разменените специалисти и особено за командированите в чужбина лектори — това си беше най-банален инструктаж и форма за окончателното ни облъчване с американските и евро-атлантическите ценности.
Сблъсках се с тези факти в края на 1995 г., когато Съюзът на писателите се опита да вземе участие в един от конкурсите на Министерство на образованието и срещнахме някои много интригуващи пречки от страна на служители в това министерство. Както и в Министерство на културата (за сп. ”Славейче”, да бъде освободено от данъци, и сп. ”Детска радост” на Георги Мишев). Разочаровани от развитието на въпроса със „Славейче”, почовъркахме тук-там и установихме, че работата се запича на точно определено място. Ровнахме по-нагоре, в депутатските етажи, и разбрахме, че всеки трети или вече е бил спонсориран от „Отворено общество”, или детето му следва със стипендия в Щатите, или пък в Англия. Или разработва някакъв мащабен, заръчан от Запада, чрез „Отворено общество”, проект. Значителна част от депутатите в левицата — също, оказаха се и те „лобисти” на вездесъщото „Отворено общество”. „Лоби” е английска дума и означава банкови и други агенти, които оказват влияние чрез подкупване на депутатите при приемане на един или друг закон. Това е значението на думата „лоби” в Речника. И то много приляга на сегашната наша парламентарна практика...
Размислихме се какво да предприемем и възникна идеята да осведомим правителството, че лостовете на културата и образованието са в ръцете на една чужда фондация, че три четвърти от водещите фигури в телевизията, радиото и вестниците, се оказват обвързани с „Отворено общество”...
• • •
Без Хайтов българската интелигенция изостави своя народ и България. „Около тази констатация, пише Любка Захариева, все повече и повече национално ангажирани журналисти, политически анализатори и наблюдатели, търсят причината за „мизерията на духа“ в Родината ни.“ Останалото за интелигенцията и нейното място в живота на България, са думи на Хайтов, казани по повод на обстоятелството, че 50-ина известни нейни представители са се обявили в подкрепа на Жельо Желев в края на неговия мандат:
„Първо, трябва да се каже, не са тези 50-ина души интелигенцията на България. И второ, те преди да се установят при Желев, обиграха целия политически мегдан — кому ли, какво ли не предложиха, докато заседнаха под президентския чадър. Но темата е интересна, а именно — отговорността на интелигенцията ни в разфасоването на държавата. Не може за Желев да се пише като за „олицетворение на България”, както бе написал Любен Дилов в „демократичния” вестник „Знаме”, и то в края на май 1996 година, когато пеленачетата вече знаеха, че „преходът” се е изродил в бандитизъм. А друг един, все така мастит „интелектуалец”, беше добавил: „Да се доверим на по-опитния демократ и държавник”. Да не споменавам какви ги нижеше тогава преброителят на дивите зайци Георги Мишев и подобните му кашавари около фондация „Българска сбирка”. Споменавам тази фондация, защото тя изучаваше съчиненията на Желювите агитатори и разпалваше по този начин ентусиазъм... Изобщо, неадекватното поведение на интелигенцията в България по време на „прехода” ще си остане едно голямо мазно върху нея петно! И никаква тайна не е, че тя бе купена. Защо да си правим оглушки и да си търсим оправдания? Оказаха се в пълна сила думите на Филип Македонски, че „няма крепост, която да не може да бъде превзета от магаре, натоварено със злато”...
Мисленето при социализма беше по-самостоятелно от това на платените дезинформатори на телевизията и радиото. Пет-шестима ловки мистификатори днес стигат за милиони, защото електронните масмедии им осигуряват на тепсия три милиона „телезрители”, а това им дава възможност да моделират човешкото съзнание, както си поискат. Това са най-опасният вид наемници!...“
Из „Който има ухо, да чуе!”
На утрешния ден, 15 септември, е роден големият български писател Николай Хайтов. Много неща в „Зора“ през годините се случваха с него, или чрез него. Не сме го забравили. Почитаме го и се опитваме да го препрочитаме, ведно с нашите читатели.
В „Една лъжица катран“, поместена в миналия брой, припомних „народоволческата“ акция на „Зора“, във връзка с награждаването на Джордж Сорос с най-високия български орден „Стара планина“, „за особени заслуги“. Преди победата на „Първото народно въстание в защита на демокрацията“ през 1997 г. и избирането на Петър Стоянов за президент на републиката, Отворено общество на Сорос много ловко и дори брутално, се бе вклинило вече в разлюляната от отродници българска ценностна система. Под маската на загриженост, изпитан метод за приспиване на националното самосъзнание, на българската държава бе натрапен 100 милиона долара заем от Световната банка, „предназначен за българското образование“. Няма смисъл да обяснявам, че по отработена специфична схема на банковите удушвачи, не само че не бе подпомогнато образованието у нас, но бе разрушена из основи и българската образователна традиция в началните и средни училища. Фондацията на Сорос обаче веднага нахлу в зейналата пробойна и се зае да създава паралелно образование в България.
В третото, допълнено издание на прекрасната книга „Николай Хайтов – срещи и разговори, анализи и писма“ Любка Захариева, най-проникновения изследовател и редактор на творбите на големия писател, посочва механизмите, чрез които издателството на Фондация Отворено общество се е налагало в Министерството на образованието. От книгата можем да научим как са били „честно припечелвани“ десетки милиони от поръчани учебници. Как чиновниците от просветата са зарязвали държавните служби. Как в Министерството на образованието е създаден специален център „Отворено образование“, и как неговите функции са дублирали функциите на самото министерство.
През 1994 г. излиза филмът „Гори, гори огънче“, финансиран от Фондацията на Сорос. През същата година е заграбен и домът-музей „П. К. Яворов“. Две години по-късно корпусът на отродители, заразен от вируса на Сорос, наброява вече над 5000 специализанти и 1200 завършили студенти! И всяка година към тях се прибавят по още 200 други млади хора на България, индоктринирани в дух на космополитизъм. Фондацията успява да се настани с лекота в университети и в научни звена. Тя овладява деканати и факултети, и рекрутира своите кадри за осъществяване на политиката си чрез изкушителни степендии и паричен ресурс, който само на думи е на Фондацията, а всъщност представлява една част явни, и много повече, скрити разходи на българската държава. С други думи, „магарето на Филип Македонски”, натоварено със злато, бе прескочило крепостта и оставаше само корпусът от доброненавистници да подмени националната интелигенция, да преподреди по „критерии за отвореност“ нейните стойностите, да срути старите авторитети и кумири, и техните имена да бъдат изтрити и забравени.
Бе страшно време. Поетът Павел Матев има един стих, цитиран съвсем на място от Любка Захариева:
„И няма пред кого да коленичиш, /и няма за какво да полетиш!...“
„През пролетта на 1994 г. Николай Хайтов създаде в. „Български писател“ – продължава Любка Захариева.
Ще си позволя да я допълня: профилът на вестника повтаряше профила на „Зора“, „в защита на националния интерес“, но по-конкретно в сферата на духовните измерения. Тя може би е забравила, че Хайтов създаде този вестник буквално отсичайки плът от плътта на „Зора“. В него преминаха на работа и Венцислав Начев, и Евелина Гечева и „Зора“ бе опасно оголена. Но духът й, осветен от Божествения Промисъл, бе този, който я съхрани. И това е бивало много пъти, по много начини, вече 32 години след излизането на първия брой - 14 май 1990 г.
Така или иначе Хайтов постигна нещо важно: срещу отродителите вече щеше да стреля още една цев. А това, в онези условия, не беше никак малко.
Девет години по-късно, когато „Зора“ отдавна бе останала отново сама, на „поле брани“, Хайтов „в свирепо настроение“, както пише авторката на книгата, и с убеждението, че „истините за този свят, трябва да се казват на този свят“, начена една знаменита поредица от публикации във в. „Нова Зора“. Тя започна от края на месец септември 2000 г. и завърши в началото на м. май 2001 г. Най-преданата изследователка на творчеството на Хайтов отбелязва справедливо, че тези текстове „носят белезите на спонтанното писане“. Текстът, който представяме днес, е от тази поредица и има пряко отношение към Конфиденциалния доклад на Института „Шилер“ от 1 ооктомври 1996 г., станал основа за описаната в миналия брой акция на „башибозука на Хайтов“, както многократно са ни наричали неговите и нашите отрицатели. Това, което не е отбелязала Любка Захариева, е паузата от 13 февруари до 3 април 2001 г., за която не исках да си спомням. Все пак, послучай 99-годишнината на Хайтов, пак в един такъв септемврийски ден на 2018 г., намерих сили да споделя как и по какъв начин чух смразяващата дъхът ми негова изповед. И аз мога да кажа като Любка Захариева, че никога не повярвах в естествения произход на ужасната диагноза – левкемия, която застигна големия български писател, и от която той си отиде. Страшни са тези негови текстове в поредицата на „Нова Зора“.
„Това е една обвинителна реч пред съда на историята за вечни времена, с потресна картина, както отбелязва Любка Захариева, на „невижданата преживяна катастрофа от България през 1989 г.“ „Да, той беше негласен духовен водач на нацията – справедливо допълва тя. - През годините името на Хайтов се беше превърнало в институция и тази институция можеше да съществува само ако не слагаше прът в поетия евроатлантически курс от „левия“ и „десния“ наш елит, здраво сплотен и единен в убеждението си, че именно в новите евроатлантически ценности е залогът за личното негово добруване и оставане на власт.“
Седмица по-късно, през май 2001 г., текстовете от поредицата в „Нова Зора“ излязоха обединени в книгата „Който има ухо, да чуе“. Хайтов бързаше, а и издатели, и издателстваа, за разлика от всеки друг път, нещо се бавеха. В края на краищата, книгата бе издадена от проф. Орлин Загоров. Всички разбирахме, че малко време му оставаше на Войводата да се порадва на творбата си. На 20 юни – три дни подир изборите, след които за пореден път надеждите на народа щяха да бъдат осланени, той дойде в редакцията. Беше умислен и не сваляше очи от картата на България, която висеше на стената. „И да не си посмял да се отказваш!“ – успя да ми прошепне, без да уточнява, тъй като и двамата знаехме за какво става дума. Едва не се разплаках. Досещах се, че го казва вместо сбогом.
Отиде си на 30 юни. Всички, на които Хайтов пречеше, може би въздъхнаха с облекчение. Напразно. Истини, като изречените в „Който има ухо, да чуе“, не си отиваха с него. Йерихонската тръба на гласа и авторитета му ги беше направила вечни. Както и позорът на тия, които бяха извикали смъртта му на помощ.
Това бе неговото отмъщение. Един Хайтов никога не оставя нещата недовършени.
|
