Продължение от брой 2
Настоящото изследване на д-р Радко Ханджиев е пръв и доколкото на редакцията е известно – единствен досега опит за анализ на противоправното законодателство в материята енергетика. Без отмяната (прогласяването за нищожни) на противоправните разпоредби, нито един от натрупаните с години технологически проблеми в енергетиката, не може да бъде разрешен. В по-широкия смисъл – без „смяна на системата”, която позволява налагането на противоправни норми и узаконяване на произвола и грабежа, не може да бъдат разрешени нито проблемите в енергетиката, нито в която и да е друга област.
В първите две части бе анализирано противоправното „нормотворчество“ на правителствата на Костов, Сакскобургготски, Тройната коалиция, ГЕРБ, което доведе до създаване на енергийния октопод и узаконяване на чудовищните грабежи, непознати в историята от Освобождението до наши дни. Сега продължаваме с оръдието на Октопода – Комисията за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР/КЕВР), която на практика е извъндържавен, извънконституционен, неконтролируем инструмент и изпълнител на корпоративните ламтежи на енергийните монополисти.
Зора
Инструментът ДКЕВР
Посочихме че със ЗЕЕЕ се създава нов орган – Държавна комисия за енергийно регулиране или Регулатор, при това първостепенен разпоредител с бюджетни средства, макар че правомощията му се дублират почти изцяло с тези на ресорния министър, а действията му са подчинени пряко на министъра (ЗЕЕЕ, гл.III). Такова раздуване на щата на практика обезсмисля разписаното в закона задължение енергийните доставки да се осигуряват при минимални разходи (ЗЕЕЕ, чл.2, ал.2, т.3). Защото е знайно, че бюджетните средства всъщност са пари на данъкоплатците, които държавните институции следва да разходват пестеливо и разумно в интерес на гражданите и обществото, както повелява Конституцията.
Формално обявената причина за създаването на ДКЕВР е, за да бъдат хармонизирани нашите норми, с нормите на ЕС. Действителният мотив обаче е друг. Тогавашният премиер Иван Костов прозорливо отчита, че подчинявайки се на проекта на Световната банка – лицеприятно наречен “Стратегия за оказване на помощ”, държавата трябва тотално да либерализира цялата стопанска дейност; иначе казано – да осъществи непознат в историята погром над промишлеността, енергетиката, транспорта, търговията, услугите и т.н. Естествено при това положение е приходите в държавния бюджет да секнат. Как да издържа партизаните си тогава?
Изходът е чрез увеличаване и/или налагане на нови данъци и такси, и най-вече – чрез повишаване цените на енергията; т.е., от секторите с най-големи търговски обороти. Но подобен подход би се отразил пагубно на правителството, а СДС възнамеряваше да остане поне десетилетие във властта. И Костов решава отговорността по „цените“ на енергията да се прехвърли върху един уж „независим“ орган, наречен регулаторна комисия. По такъв начин, според Костов, правителството ще остане „начисто“, а негативите от скока на цените ще се прехвърлят върху „регулатора“. Той обаче подцени интелигентността на българина, който съвсем скоро усети по джоба си, че една държавна комисия не може да бъде „независима“; че словосъчетанието „независим държавен орган“ е също като дървено желязо. Поради тази и много други причини Костов трябваше да понесе удара на избирателя и да слезе от властта. Но челната идея за грабеж чрез „регулатора“ остана. И галопиращо продължи да се осъществява чрез „царския“ Закон за енергетиката (ЗЕ).
Двувластие или узаконяване на безконтролност
Припомняме че съгл. чл.11, ал.2 на ЗЕЕЕ „регулаторът“ е държавен орган към Министерския съвет. Иначе казано, подчинен е пряко на министъра на енергетика. В „царския“ ЗЕ (ДВ бр.107/2003) тази разпоредба отпада: ДКЕВР вече е „независим специализиран държавен орган – юридическо лице, със седалище София“, с бюджет, който е „част от държавния бюджет“ (чл.26, ал.3); т.е. – издържа се от парите на данъкоплатците; но с правомощия, които на практика ограничават дейността на правителството и игнорират законните права и интереси на потребителите.
В ЗЕ е разписано, че „държавната политика в енергетиката се осъществява чрез Народното събрание и МС“ и „се провежда от министъра на енергетиката“ (чл.3, ал.1, чл.4, ал.1). Но какви точно трябва да бъдат взаимоотношенията на държавата с ДКЕВР, ЗЕ „пропуска“ да разпише. Обаче цялата информация по „проучвания и анализи, разработване краткосрочни, средносрочни и дългосрочни прогнози за добива на енергийни ресурси, преработката и търговията с горива и енергия и приемане съответните планове за тяхното осигуряване“; както и „прогнозите, заедно със съответната отчетна информация и с изготвените предварителни проучвания и списък на необходимите нови производствени мощности и мрежи“ трябва да се предоставят на ДКЕВР (чл.9, ал.2 на ЗЕ); а съдържанието, структурата, условията и редът за представяне на тази информацията, се определят с Наредба на Министерския съвет, по предложение на министъра на енергетиката и на ДКЕВР (чл.9, ал.4 на ЗЕ).
Създава се впечатление за двувластие, в което, комай ДКЕВР е надмощният фактор. Излиза че ресорният министър не е достатъчно компетентен да се справя с отговорностите си, затова ги прехвърля на т.нар. регулатор. По такъв начин се обезсмисля разпоредбата енергийната политика на страната да се провежда от държавата чрез министъра на енергетиката (чл. 4, ал.1), след като на практика, с глава III на ЗЕ се узаконява създаването на качествено нов орган – неконтролираната от изпълнителната власт Държавна комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР).
В този миш-маш от взаимно противоречащи си разпоредби не става ясно и кой носи отговорност – Министерството или ДКЕВР – за осъществяване цялостната дейност по разписаните в ЗЕ основни цели: „качествено и сигурно задоволяване потребностите на обществото от електрическа и топлинна енергия и природен газ; енергийно развитие и енергийна сигурност на страната при ефективно използване на енергията и енергийните ресурси; създаване и развитие на конкурентен и финансово стабилен енергиен пазар; енергийни доставки при минимални разходи; насърчаване на комбинираното производство на електрическа и топлинна енергия; развитие на инфраструктури за пренос и разпределение на електрическа енергия и природен газ и за пренос на нефт или нефтопродукти на територията на страната и през нея; производството, вносът, износът, преносът, разпределението и търговията с електрическа и топлинна енергия, природен газ, нефт и нефтопродукти да се извършват при гарантиране защитата на живота и здравето на гражданите, собствеността, околната среда, сигурността на доставките, интересите на потребителите и националните интереси?“ (чл. 2, ал. 1 и 2) Основателен е въпросът:
Какъв е статутът на ДКЕВР?
Нека насочим вниманието на редовия гражданин към разпоредбата на чл.86, ал. 2 на КРБ: „Задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите са законите и решенията на Народното събрание“. Съгласно този конституционен императив подзаконовите актове на изпълнителната власт (на държавните и на общинските власти, вкл. актовете на ДКЕВР) не могат да задължават гражданите и обществото, ergo – не могат да пораждат правно действие. Те се издават въз основа и в изпълнение на законите (чл. 114, 115, 116, ал.1 на КРБ) и тяхното предназначение е да подпомагат и улесняват държавните и общинските служители в действията им по прилагането на законите.
Не би могло и да бъде другояче. Напълно естествено в правовите държави е единствено актовете на законодателния орган да пораждат правно действие. Изпълнителната власт затова се нарича изпълнителна, за да изпълнява волята на народа така, както е заповядано в Конституцията. Една наредба например, не може да задължава непосредствено гражданите, държавните органи и организациите, но ако е издадена в стриктно съответствие със закона, то законът, на който се позовава, а не самата наредба, поражда задължения. Така е в правовите държави. Такъв е и замисълът на Върховния законодател – Седмото Велико народно събрание, заложен още в преамбюла на демократичната ни Конституция: Да създадем демократична, правова и социална държава!
Това разбиране се споделя от ЕК в Брюксел, от Венецианската комисия, от докладите на Държавният департамент на САЩ за България, съдържащи смазващи констатации за задълбочаващи се злоупотреби и корупция във всички институции; неефикасност и липсата на отчетност в съдебната система; безнаказаност на длъжностите лица в най-високите етажи на властта и т.н., и т.н., главно поради обстоятелство, че у нас подзаконовият акт на практика подменя закона.
Проблемът с ДКЕВР именно е и в неясния й статут. Къде е мястото й в институционалната йерархия на държавата? Доколкото правомощията й са разписани в раздел I на глава III на ЗЕ (Регулиране на дейностите в енергетиката) логично би било ДКЕВР да е част от изпълнителната власт. На практика обаче, разписаните правомощия напълно ограничават дейността на правителството и игнорират законните права и интереси на потребителите на енергия. На практика – произволът на ДКЕВР подменя Закона, подменя целта на ЗЕ, за да отвори широко вратите за корупцията и грабежа на Октопода!
Инструмент за корупция и грабеж
Изграждайки връзки, взаимоотношения и независими мрежи с корпоративни субекти в енергийния сектор, с „експертни“ НПО-та, с високопоставени лица в трите власти, ДКЕВР се превръща в инструмент за удовлетворяване грабителските щения на Октопода, осигурявайки му неконтролируемост и конфорт.
Така, чрез узаконените в глава III на ЗЕ правомощия, всички държавните институции стават подчинени на системата от корупционни отношения, постъпателно налагани от енергийния Октопод чрез инструмента ДКЕВР. Държавата и обществеността са изправени пред реалност, когато мрежата, създадена от Октопода работи чрез включените от нея елементи на самата държавна система.
Узаконяването на този конкубинат става в парламента чрез „въздействието“ (подкупите) на енергийните монополисти и отвън финансираното мощно енергийно лоби. В публикувания на интернет страницата на „ЧЕЗ Разпределение“ отчет за 2010 г. например, „Разходите за външни услуги“ възлизат на 58 929 000 лв., от които за „комисиони“, „връзки с обществеността“, „консултантски“ и „други“ – 3 178 000 лв.; за 2011 г. общият разход за „външни услуги“ вече е 65 605 000 лв.; от които 6 285 000 – за „комисионни“, „консултантски“, „връзки с обществеността“ и „други“ (http://www.cez.bg/edee/content/file-other/bulgaria/investors/razpredelenie/ifrs/cez-razpredelenie-ifrs-2011-bg.pdf – с.24; също: http://www.cez.bg/edee/content/file-other/bulgaria/investors/cez-razpredelenie-ifrs-2011-bg.pdf).
В отчета към 30 септември 2011 г. на „ЧЕЗ Електро България“ пък, разходите за „външни услуги“ са обобщени и възлизат общо на 11 556 000 лв.; а в отчета за 2012 г. те са вече 13 012 000 лв. (http://www.cez.bg/edee/content/file-other/bulgaria/investors/electro/finansov-otchet-mss/-.pdf - c.20).
Казано иначе, през 2010-2012 г. ЧЕЗ е разходвал общо над 33 (тридесет и три) милиона лв. за „външни услуги”. Тези милиони неправомерно са източени от моя, и от вашите джобове, драги данъкоплатци! Защото след обоснованите предположения на разследващи журналисти, че зад тези огромни суми за „услуги“ се крият пари, давани за подкупи, в отчетите за следващите години ЧЕЗ скри тези разходи в други пера. Може ли да се приемат за обосновани предположенията, че част от депутатите са се облажили от подкупите на ЧЕЗ?
До днес не са опровергани публично огласените твърдения, че във всички парламенти през последните две десетилетия преобладават „назначени“ от енергийния Октопод депутати – самите те с интереси в енергийния бизнес. Т.е., те гласуват закони за собствения си интерес, а не в интереса на гражданите и обществото, както повелява Конституцията. Не са опровергани и разкритията, че всички членове на бивш състав на регулатора, в който е бил и сегашният председател – „доцента“ Иван Иванов, са вземали рушвети от по 100 000 лв. за всеки 1% покачване на „цената“ на тока (https://pogled.info/avtorski/Radko-Handzhiev/krai-na-grabezha-balgariya-veche-ima-legitimen-energien-regulator.61995).
Никой няма достоверна информация какво точно се върши в кухнята на „регулатора“. Задълженията, произтичащи от чл. 10, ал.3 на ЗЕ дейността на ДКЕВР да се осъществява въз основа на „независимост, безпристрастност, професионализъм, почтеност, последователност, публичност и прозрачност“, се оказват изпразнени от съдържание пожелания. „Регулаторът“, например, си затвори очите и запуши ушите пред лъжата на Меглена Кунева, че условие за приемането на България в ЕС било затварянето на АЕЦ „Козлодуй“ (такова условие поставя частната банка “Париба“, която впоследствие назначи Кунева в Надзорния си съвет с огромната заплата от 40 000 евро месечно).
Оптиката на „регулатора“ услужливо се запердва и при масовата подмяна на медния кабел (рекордомана) с алуминиев (според експертите, лицензентът ЧЕЗ например, монтира нов тип френски алуминиеви кабели). Всеки първокурсник знае, че медният проводник има по-добра проводимост и е с по-добра характеристика за качествена доставка на ел.енергия в сравнение с алуминиевия. „Лицензентите“ обаче обсебват медта от националната електроразпределителна мрежа, изградена след Освобождението със средствата на държавата и на шест поколения българи, която при това е част от националната сигурност; и без съгласието на собствениците – държавата и гражданите, я подменят с алуминиеви проводници! Само от тази престъпна далавера страната ни е ограбена със стотици милиони, а вероятно с милиарди. Защото текущата цена на медта на Лондонската борса е 9664.50 щат.дол./тон (https://www.lme.com/en-GB/Metals/Non-ferrous/Copper#tabIndex=0); докато тая на алуминия е 2922.00 щат.дол./тон (https://www.lme.com/Metals/Non-ferrous/Aluminium#tabIndex=0). Всеки грамотен читател сам може да прецени мащаба на грабежа.
До днес ДКЕВР не е изпълнила нито едно от основните си задължения за защита на потребителите, разписани в Закона за енергетиката, нито действа като „независим специализиран” орган, нито пък като регулатор, който трябва да създава правилни отношения между потребителите и енергийния сектор. Цялата й досегашна дейност може да се синтезира в едно изречение: да одобрява исканите от енергийните монополисти увеличения на „цените“ на тока, газа, водата и топлото във вреда на гражданите и обществото.
Конкретно, ДКЕВР одобрява „цените“ на монополистите, вкл. „цените“ на невъзстановяемите им разходи, които обаче са търговска тайна; определя преференциални „цени“ за продажба на електрическа енергия, произведена от възобновяеми източници и по високоефективен комбиниран начин; прехвърля разходите от преференциалните „цени“ и раздаваните „премии“ върху крайните клиенти; гарантира печалбите им; (чл. чл. 31; 33, ал.1; 34, ал.1; 35, ал. 1 на ЗЕ). А раздутите им разходи признава за икономически обосновани или „разходно ориентирани норми“, като основание за по-нататъшно оскъпяване на енергията (!!!), видно от писмо изх. № Е-04-00-546 от 22.12.2010 г., с.3 на екс-шефа на ДКЕВР Ангел Семерджиев.
Това са само малка част от „привилегиите“, които ДКЕВР предоставя на енергийните монополисти. Тези привилегии са противоконституционни. По смисъла на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 на КРБ „Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя.“ Но ДКЕВР и енергийното лоби изглежда стоят над Конституцията.
Хората умират, но грижата на ДКЕВР е монополистите да вилнеят! Последните данни на НСИ сочат, че населението на България се е стопило с 844 000 души през последните 10 години. Но ако българските граждани днес са 6 520 314, според предварителната оценка на НСИ, в сравнение с близо 9-те милиона към 1989 г. „стопяването“ е над 2 400 000 или близо 26% от българската нация е пратена в отвъдното. И един от главните канали, чрез които се осъществява това „стопяване“ е енергийният октопод и неговият инструмент ДКЕВР!
ДКЕВР е нелегитимна
Впрочем самото съществуване на ДКЕВР като „държавна комисия” отдавна престъпва разпоредбите на ЕС. Препоръките на Европейската комисия е за създаване на независими от правителството национални регулатори със широки пълномощия, напълно независими от всякакви публични или частни интереси. Изложено е и виждането на ЕС Комисия кой точно следва да избира членовете на регулатора: това е общонационален Граждански форум за енергетика (Citizen’s Energy Forum) като движещата сила за изграждане на конкурентни пазари на дребно и за гарантиране защита на интересите на потребителите (не на монополистите!). От което следва, че считано от 1 март 2011 г. – крайната дата за транспониране разпоредбите на Третия енергиен пакет на ЕС, не е в компетенцията на парламента да избира членовете на регулатора. И това е напълно логично след като в Народното събрание е имало солидно депутатско присъствие на частни интереси, на енергийното лоби! Иначе казано, това не са народни представители, а назначенци на Октопода, които не са независими от всякакви публични или частни интереси; нито пък ги е еня за защита интересите на потребителите!
И още нещо: считано от 3 март 2011 г. актовете на ДКЕВР не само са антибългарски и антипазарни; те вече са противоевропейски, а продължаващото съществуване на ДКЕВР в този си вид, формално погледнато, е нелегитимно! От което следва, че всички актове на ДКЕВР, постановени след 3 март 2011 г., следва да бъдат считани за недействителни и нищожни.
Какъв е изходът!
Следва
(Правно обосновани аргументи и доводи - в следващото изложение)
Пет дни преди Коледа, без предварително и публично да обяви за своите намерения, на 20 декември м.г., премиерът на Гърция Кириакос Мицотакис направи еднодневна, „изненадваща“ за гръцките политически анализатори и медии, визита на своя български колега и съименник Кирил Петков, в София и стана първият европейски и чуждестранен лидер, който се срещна с новоизбрания български министър-председател. Любопитно е че визитата не беше изненада в истинския смисъл, защото пресслужбата на правителството я беше обявило официално още седмица по-рано. Тези разминавания в протокола на двете външни министерства, преди двадесетина дни, както и дипломатичните, протоколни и общи изявления на премиерите по време на визитата, породиха много въпроси и вече половин месец анализаторите и медиите в България и Гърция продължават да обсъждат, както и да търсят същественото, което остана неназовано.
За всеки, който познава историята и динамиката на гръцко-българските отношения, както и спецификата на гръцката дипломация е ясно, че решението, което накара гръцкия премиер Мицотакис, точно преди Бъдни вечер, да предприеме това извънредно и спешно посещение в нашата страна и да даде просторно интервю за българската преса, не е просто протоколен, а още по-малко емоционален акт. То едва ли е повлияно, както твърдят близки до управляващите гръцки медии „главно от създадените приятелските връзки между двамата, от общата им академична подготовка в Харвардския университет – САЩ“.
В политиката и междудържавните отношения, емоциите са противопоказни, а приятелството е нетрайно. То произтича и е подчинено единствено на интереса. За голямо съжаление тринадесет години не стигнаха на бившия ни премиер Борисов да разбере това правило, известно и на невежите. Загърбването и дори продаването на националните ни интереси, винаги е било заради неговото лично оцеляване. Той роболепно козируваше на „началниците“ от Брюксел. Той роболепно козируваше, флиртуваше и правеше реверанси и отстъпки на Ердоган, и лъжеше безочливо президента на Русия Путин. В резултат на всичко това, България днес е изправена пред нова национална катастрофа. Но за предателите, толкова. В крайна сметка историята винаги е била безпощадна към тях, а възмездието винаги ги е застигало.
Но да се върнем към
внезапната предколедна визита на гръцкия премиер
и за скритите послания в общите и донякъде скучни изявления на двамата лидери.
Първото, което прави особено впечатление и, което бе главен акцент в гръцките медии, остана, противно на здравата логика, почти без интерес от страна на анализаторите и журналистите в България. Твърде широко място в интервюто на г-н Мицотакис бе отделено на отношенията с Турция. Близкият до гръцкото правителство в. „Вима“, в обобщение на резултатите от гръцката визита, излезе с гръмко заглавие „Мицотакис от София към Турция - Спрете провокативните действия в стил casusbelli“. И наистина, в императивен тон г-н Мицотакис изрази своята дълбока загриженост относно нарастващата заплаха и провокативно поведение на Турция в региона на Балканите и Източното Средиземноморие. Едновременно с това той отправи явен намек към новото българско правителство за взаимодействие и противопоставяне на турската експанзия. В прав текст гръцкият премиер заяви следното: „Европейският съвет е дефинирал рамката на евро-турските отношения с абсолютна яснота, давайки на Турция две възможности: изборът на постепенно нормализиране на отношенията със съседните на Турция държави, което очевидно включва и Гърция – с ескалация на напрежение, с прекратяване на провокативните действия, които включват немислимия казус belli, (въпрос който се решава само с война - б.а.), с който Турция продължава да заплашва Гърция.
Що се отнася, по въпросите на имиграцията вярвам, че и Гърция, и България имат всички стимули, ние го правим всеки ден, за да защитим границите си. Нашите граници са границите на Европа. Това е не само границата на България с Турция, на Гърция с Турция. И двете страни – вярвам, че това е нещо, което правим ефективно – при пълно зачитане на основните права на човека.“
Фактът че г-н Кириакос Мицотакис избра София и преговорите с българското политическо и държавно ръководство, за да изпрати предупредително послание към Турция, за постигане на деескалация на напрежението показва, че гръцката дипломация разчита на подкрепата на правителството на премиера Петков, срещу турската експанзия в региона. Изглежда че е реална надеждата новото правителство на премиера Петков да запази по-голяма дистанция от Ердоган и Турция, и, че може да бъде спечелено за гръцката кауза и интереси.
Демаршът по отношение на Турция ясно показа, че визитата на г-н Мицотакис у нас, е част от есенния дипломатически „спринт“ на неговото правителство в САЩ, Франция, Русия и ЕС. Главната цел на тези посещения бе защитата на гръцките интереси, свързани с проучването и добива на въглеводороди в изключителната икономическа зона в Егейско и Средиземно море, както и въпросите в сферата на отбраната, с които Турция не се съобразява.
Посещението във Франция и САЩ, които гръцката дипломация определи като „много успешни и ефективни“, имаха за резултат подписването на споразумения за доставка на френски фрегати за гръцките ВМС и подновяване и разширяване договора за американските военни бази в Гърция. Превръщането на пристанището Александруполис, което е в триъгълника на граничната полоса с Турция и България, в най-голямата в Европа и най-важната в региона американска база, се възприема от гръцката страна като сдържащ фактор на турската експанзия в региона.
За САЩ и Франция обаче военните споразумения с Гърция не са нещо повече от бизнес. И няма доказателства, че те имат намерение да вземат страна в евентуално военно противопоставяне между Гърция и Турция в Източното Средиземноморие. Декларацията на Мицотакис в гръцкия парламент, че: „Гласуването за споразуменията за отбрана с Франция и САЩ ще означава защита на страната в Средиземноморието“, не бяха потвърдени. Държавният секретар на САЩ, в специално изявление по повод военното споразумение, призна ролята на Гърция като „регионален лидер“, както и като „стълб на стабилността“, и подчерта ангажимента на САЩ за взаимната защита на суверенитета и териториалната цялост на двете страни от заплахи или въоръжени атаки. Нямаше обаче текст относно „защита на страната в Средиземноморието“ срещу Турция.
От своя страна и Франция, чрез Европейската мрежа ЕУРОАКТИВ, разпространи изявление на Френското външно министерство, което гласи: „Споразумението за отбрана, подписано от Гърция и Франция, въпреки че включва клауза за взаимопомощ между двете държави, се отнася само за територията, но не и за спорните с Турция изключителни икономически зони“.
Ни повече, ни по-малко всичко това показва, че логиката на намеренията на гръцката дипломация, се разминава с логиката на геополитическите намерения на големите играчи в региона. Като правило тя често е по-различна, но почти винаги е определяща.
Поради неопитност или заради предпазливост, но правителството и конкретно министър-председателя Петков, не влязоха в тази императивна риторика и България не пое конкретни ангажименти пред гръцката страна в споровете й с Турция. Това бе добър ход, защото и с просто око е видно, че обратното би било контрапродуктивно за нас.
Следващият важен въпрос, който разискваха двамата премиери, бе въпросът за строителството на тръбопровода от газовата връзка Гърция-България, който трябваше да бъде готов до края от 2021 г. Зад общите протоколни изявления за напредъка при изграждането на 182-километровия гръцко-български тръбопровод IGB, по който се очаква да потече договорения с Азербайджан газ, се оказа, че има и подводни камъни. Конкретно гръцката строителна компания, която работеше на трасето, не се справи със сроковете и поиска удължаване на доставката с 20 месеца. Съвсем според буквата на договора, България не прие тази отсрочка и реши да активира клаузата за ненавременна доставка и неизпълнение, която е в размер на 90 000 евро на месец. Изглежда това е била и другата причина, поради която гръцкият премиер долетя в София. Никой не обича да се бърка в джоба си, особено когато оправданието е твърде лесно: неспазването на срока се дължи на бушуващата пандемия.
Не стана известно какво конкретно е договорено между двамата премиери по този проблем. Това което е ясно е, че тревогите на новото българско правителство са основателни, защото азерският газ би бил на цена два пъти и половина по-ниска от доставките на Газпром! Договорът с руската страна, беше също изгоден, но той вече изтича, а тръбопроводът все още не е готов. При това положение България, през 2022 г. ще трябва да закупува газ от Русия по многократно завишени борсови цени, за което Путин предупреди европейските „умници“. Обещанието на Мицотакис за втечнен газ от Египет до Гърция и оттам до България, не се разглежда като сериозна алтернатива от експертите.
Не разрешава енергийните ни проблеми и обещанието на гръцкия премиер за соларна електроенергия, която може да бъде произведена, отново в Египет и транспортирана по кабел до България и Европа през Гърция. Тук г-н Мицотакис направи едно „откритие“ в смисъл, че макар и двете страни да имат общи нужди от енергия, положителното е, че потреблението на електроенергия се увеличавало в Гърция през лятото, а в България през зимата!... И добави, че Източното Средиземноморие може при определени условия да бъде развито като алтернативен енергиен източник не само за двете страни, но и за целия Европейския съюз. На срещата на върха Гърция-Кипър-Египет, която се проведе през ноември м.г. в Атина, се бил родил „план за създаването на тристранна електрическа между системна връзка за пренос на значителни количества соларна електроенергия към и от Източното Средиземноморие“. Посланието е ясно: България, ако не пристъпи спешно към реанимиране на атомните си централи, които правителството на Борисов обрече на унищожение, няма да е никакъв фактор на енергийния пазар, а Гърция е на път не само да измести Турция като главен енергиен играч на Балканите, но и да се утвърди като брокер на зелена електроенергия в Европа.
С „изненадващата“ си визита в София премиерът Мицотакис се опитва да реши две задачи: външнополитическа - поставена от Вашингтон и Брюксел - върху България да бъде упражнен натиск за отмяна ветото за приемане на СМР в ЕС. Другата задача е от вътрешнополитически характер и цели осигуряването на единство в управляващата партия по въпроса за Преспанското споразумение. По отношение на първата задача, повод за скоростната визита вероятно е станало едно непремерено предизборно интервю на Кирил Петков пред Financial Times, където той заяви че: „България ще промени ветото, упражнявано от предишното правителство на моята страна, за началото на присъединителния диалог на Северна Македония в ЕС. Моето правителство възнамерява в рамките на шест месеца да разреши чрез диалог въпроса за езика и етническата принадлежност на съседната ни страна, така че незабавно ще създадем съвместна комисия от експерти“.
При такава заявка само ленивец не би се възползвал от сгодния случай, да се включи като успешен посредник и да изпълни височайшата от Вашингтон и Брюксел заръка. Г-н Мицотакис не е такъв.
Относно втората задача, не бива да забравяме, че НД и г-н Мицотакис дойдоха на власт спекулирайки с националистическите настроения на гърците и с обещанието да денонсират сключеното от правителството на Алексис Ципрас, Преспанско споразумение. За да поддържат необходимото вътрешнопартийно единство те продължават мнимата съпротива срещу споразумението от Преспа, въпреки че то е по-изгодно за Гърция отколкото за РСМ. Правителството на г-н Мицотакис повече от година време се бави да внесе за ратификация в парламента три меморандума за сътрудничество межзу Гърция и Северна Македония. Един от тях се отнасяше до ратификация на сътрудничеството във военната сфера, част от което беше и наблюдението, и патрулирането на въздушното пространство на Северна Македония. Брюксел, отчитайки това неслучайно забавяне на ратификацията, реши да възложи надзора на въздушното пространство на целия военен съюз - НАТО.
Според гръцките опозиционни политически анализатори, ако България отмени ветото си, чак тогава правителството на Гърция ще има основанието да пристъпи към ратификация на меморандумите. Ако Гърция не направи това, България би получила по-изгодни позиции в РСМ. Това според нас е една от главните причини за решението на гръцката дипломация да избърза с визита на Мицотакис в София. И това бе видно в изявленията му пред журналистите: „Гърция подкрепя европейското бъдеще на страните кандидатки, но без винаги да забравя, че те трябва да отговарят на критериите, които са определени за присъединяването им към Съюза, като винаги отдава приоритет на добросъседските отношения.“
За съжаление на г-н Мицотакис, неговата посредническа мисия не можа да се впише в дипломатическия му актив, тъй като Консултативния съвет за национална сигурност при президента Румен Радев, състоял се на 10 01. т.г., препотвърди принципната позиция на България, и разшири консенсуса сред политическите сили по този проблем. Това, за сега, е достатъчно за успешното противопоставяне на страната ни на външния натиск за отстъпки от националните ни интереси.
Резултатът от визитата на г-н Мицотакис е: по въпроса за закъсненията по строителството на тръбопровода от системната газова връзка Гърция-България (IGB), се изразява в обещанието, което той даде. То беше пределно лаконично и не толкова конкретно: „Ще се постараем да постигнем точен график в строителството на газопровода.“
По повод пандемията Кириакос Мицотакис заяви, че се радва задето новият министър-председател на България отдава голямо значение на ускоряването на ваксинациите и, че Гърция е готова „ако има начин да помогне“.
На следващо място премиерът на Гърция обеща подкрепа на България за присъединяване към Еврозоната, тъй като сме отговаряли на критериите от Маастрихт. Доколко реално отговаря на тези критерии е спорен въпрос, но влизайки в Еврозоната, България автоматично поема част от дълговите тежести на страните-членки. Защото Гърция е един от главните длъжници на банките на страните от т.нар. ядро на ЕС.
Но има и нещо друго... Според информация на журналисти (в. „Вима“ - 27.12.) близки до гръцкия премиер, сътрудниците на г-н Кирил Петков са поискали и са получили уверение от него за съдействие и подкрепа във връзка с възможно присъединяване на партията на българския премиер в Европейската народна партия (ЕНП). Както знаем партията на бившия премиер Бойко Борисов – ГЕРБ, отдавна е в ЕНП, и ако ПП се присъедини към същото политическо семейство, освен че ще се обезсмисли заявената управленска формула „нито ляво нито дясно“, но и ще засили съмнението, че опасността промяната да еволюира в подмяна, е реална. Ако това се случи ще възникнат и много въпроси, свързани с междупартийните отношения, както и със съдбата на управленската коалиция.
Най-общо казано: краткотрайното предновогодишно гостуване на гръцкия премиер Кириакос Мицотакис беше полезно и за двете страни и то не само като опознавателно за изходните позиции на техните правителства при решаване проблемите и перспективите за сътрудничество в целия спектър на междудържавните отношения. Тази визита освен всичко друго, се оказа един добър урок по дипломация. Показа как новото българско правителство трябва търпеливо, упорито и настойчиво да се бори и да отстоява българските национални интереси. Макар че проблемите, свързани с антибългарската пропаганда, кражбите на културното ни и историческо наследство и членството на СРМ в ЕС, да са натрупани и усложнявани от дълги години и, че са по вина на македонската страна, по-важното е, че те със сигурност трудно могат да се решат за шест месеца, каквато е амбицията на премиера Петков. От друга страна същите проблеми с Македония имаше и Гърция. Гръцката дипломация обаче упорито работеше, умно изчакваше цели 15 години и се възползва от сгодния момент. Тогава той дойде като императивното искане от страна на САЩ БЮРМ да бъде приета в НАТО. Това принуди правителството и парламента на БЮРМ да приемат Преспанското споразумение, с което гръцкият национален и, по-скоро националистически интерес, бе максимално защитен. И с това бе сложен края на кражбите на гръцкото културно и историческо наследство.
И още нещо, на вниманието на министър-председателя Кирил Петков: спогодбата от Преспа бе ратифицирана от 300-членния гръцки парламент едва след като бе подкрепена с подписите на 218 университетски професори и подавляващо мнозинство от представителите на културата и изкуството, както и от Парламентарната Комисия по Външни работи и Отбрана, която одобри спогодбата.
Република Северна Македония е кандидат за членство в ЕС. Проблемите на България с РСМ са аналогични с тези, които имаше Гърция допреди подписване на Преспанското споразумение.
Изводът е, че не бива да изпускаме българския сгоден случай!
Историята ще ни оправдае за това, че сме опазили честта и истината за България и нейната древност!
|
Уважаеми читатели,
Пред вас е статия на френския журналист Кристиан де Бри, преведена от английската версия на “Льо Монд дипломаник”. Тя е писана още през април 2000 г., а бе публикувана във в. „Нова Зора” на 10 септември 2002 г. (бр. 32). Предлагаме я отново на вашето просветено внимание, защото, както и тогава, през 2002 г., така и днес, сме свидетели на поредица от доказателства в подкрепа на основната теза на автора – престъпният съюз между правителства, транснационални корпорации и мафии, който определя нерадостната съдба на милиарди хора на планетата. Събитията от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк и Вашингтон, последвалите войни в Афганистан, военното напрежение в Близкия изток и заканите на САЩ тогава, за нова война срещу Ирак, както и всичко, което се случи в България, в рамките на прокламираното “нормално”, през последвалите 20 години, прави статията на де Бри неоценим помощник за всеки, който ще поиска да вникне в неизменния механизъм на едно сякаш неизтребимо зло. И да си зададе въпроса: “Накъде тръгна и докъде стигна България през годините оттогава до днес?” Защото сега отново сме изправени пред съдбоносни, дори не просто покани, а предложения, на които не можем да откажем, какъвто е любимият маниер на мафията.
“Обетованата земя”, към която уж ни водят и днес нашите управници и техните чуждоземни ментори, не съществува. И няма да съществува, ако не открием правдата и истината сами, и ако не ги следваме без отклонение.
Зора
Глобализацията и отказът от суверенитет, поощриха необузданото разрастване на незаконния финансов пазар. Капитали без контрол плават от единия край на света до другия. Приходите от големите престъпления наливат масло в мотора на капиталистическата експанзия. От време на време се “хвърля прах в очите”, за да се създаде илюзия за война срещу бързо разрастващите се банкови и данъчни убежища. Ако правителствата наистина искат война, те могат да се справят само за една нощ. Нищо не се прави за големите парични престъпления, но за сметка на това се апелира за нулева толерантност към дребните престъпления и безработицата.
Финансовите престъпления стават все по-прикрити. От време на време в някоя страна нещо излиза наяве, но по правило то е маскирано от скандали, в които са въвлечени компании, банки, политически партии, лидери, политически обединения и мафии. Този потоп от нелегални транзакции - престъпления според националното законодателство или международните споразумения - се представя като “случайни пропуски” на свободните пазарни икономики и демокрации, които са като съпътстваща щета на „доброто управление“. Действителността обаче е съвсем различна. Това е кохерентна система, тясно свързана с експанзията на модерния капитализъм, основана на сдружението между трима партньори - правителства, транснационални корпорации и мафии. Бизнесът си е бизнес - финансовите престъпления са преди всичко пазар, процъфтяващ и организиран, управляван от търсенето и предлагането.
Съучастието на големия бизнес и политическата „ненамеса“ е единственият начин, по който високо организираната престъпност може да изпере и реинвестира баснословните приходи от своята дейност. Транснационалните корпорации също се нуждаят от подкрепата на правителствата и ненамесата на регулаторните органи, за да затвърдят позициите си, да увеличат печалбите си, да се противопоставят на конкуренцията, дори да я унищожат, да спечелят „сделката на века“ и да финансират своите незаконни операции. Политиците са непосредствено замесени в процеса, а техните възможности за влияние зависят от поддръжката и финансовата подкрепа, която ги задържа във властта. Това тайно споразумение, основано на взаимен интерес, е съществена част от световната икономика - горивото, което поддържа машината на капитализма в движение.
Три фактора са съчетани, за да се усъвършенства дейността на капитализма. Краят на 80-те видя пълната либерализация в движението на капиталите, освободени от национален и международен контрол. По-късно революцията в комуникационните технологии ускори разрастването на финансовите транзакции. И накрая, данъчните убежища - този планетарен архипелаг от специализирани в прикриването на финансови престъпления средища, станаха още по-надеждни.
„Революцията, казва Мао Цедун (1893 г.-1976 г.), не е официална вечеря. Нито пък състезание. Може да се направи паралел с турнирите на галантните рицари, възхвалявани от трубадурите на свободния пазар, където с Божията благословия най-добрият винаги побеждава - най-добрият продукт или най-добрата услуга на най-добрата цена. Както във феодалната битка, ако искаш да спечелиш икономическата война, всичко е позволено - и колкото е по-мръсно, толкова е по-добре. Арсеналът от оръжия е добре попълнен: рестриктивни мерки, картели, злоупотреба с властта, дъмпинг, принудителни разпродажби, сделки и спекулации между свои хора, поглъщане на компании и разбиване на конкуренцията, фалшифициране на балансови отчети, укриване на сметки и трансферни цени, използването на офшорни филиали и холдингови компании за избягване и укриване на данъци, незаконно присвояване на обществени фондове, фиктивни договори, корупция и подкупи, незаконно обогатяване и злоупотреба с обществени активи, наблюдение и шпионаж, шантажиране и предателства, нарушаване на трудовото законодателство и профсъюзните свободи, безопасността и здравето, социалните осигуровки, замърсяването на околната среда (1). Да не говорим какво се случва в нарастващите по брой свободни зони, включително и тези в Европа и Франция, където обичайните закони не се прилагат, особено в социалната, данъчната и финансовата сфери (2)”.
Един невероятен грабеж
Такива нарушения могат да бъдат открити във всички основни сектори и на всички пазари: оръжие, петрол, обществени строежи, гражданска авиация, въздушен, железопътен и морски транспорт, телекомуникации, банково и застрахователно дело, химическа и хранително-вкусова промишленост и много други. Това води до крупни злоупотреби с финансови ресурси, които изчезват от явните сметки на транснационалните компании, за да изплуват до някое данъчно пристанище. Един невероятен грабеж, пълният размер на който никога няма да бъде точно установен.
Всичко това би било невъзможно без властта на държавата и на международни и регионални организации, особено чрез способността им да намалят до минимум ограниченията, за да се заобикалят или погазват съществуващите правила, да се парализира разследването или да се вкарва в глуха улица, да се намалява размерът на наказанията или да се раздават амнистии. В замяна се предлага “обезпечаване на демокрацията” чрез спонсориране на изборните кампании на партиите, лансиране на най-надеждните политически личности и на висшите длъжностни лица, следвани и отблизо наблюдавани от армия лобисти, имплантирани във всички власти, които взимат решения, и чиято задача е да им помагат да „направят верния избор“, т.е. да ги корумпират (3).
В някои случаи те нямат никакви угризения да използват и услугите на организираната престъпност. В повечето от техните филиали и офшорни фирми-доставчици в южното полукълбо, работниците трябва да се борят с гангстери, наети от шефовете им, мошенически профсъюзи, стачкоизменници, частни полиции и батальони на смъртта. В Япония мафиоти от Якуза следят за непокорни акционери на общите събрания. Сключват „договори“ или чрез бизнес посредници, които са станали цяла напаст, или чрез свръх-нахални инвеститори. Безброй бизнесмени, банкери, политици, съдии, адвокати и журналисти „извършват самоубийство“ изпивайки отровно капучино, обесвайки се или хвърляйки се от прозореца на десетия етаж с ръце завързани на гърба, прострелвайки се два пъти в главата, удавяйки се облечени – в локва или в банята, подхлъзвайки се под автобуса, попадайки в казан с бетон или с киселина, падайки беззащитни в морето от яхти пред самите очи на телохранителите си, изчезвайки в пътешествие със самолет или кола.
Нещо повече, банките и едрият бизнес се стремят да сложат ръка върху приходите на организираната престъпност, за да ги изперат. Традиционните доходи са от наркотици, рекет, отвличане, хазарт, търговия с жени и деца, контрабанда (алкохол, цигари, лекарства), въоръжени грабежи, фалшифициране и фиктивни фактури, укриване на данъци и злоупотреба с обществени фондове. Организираната престъпност процъфтява и на т.нар. нови пазари - контрабанда на работна ръка и бежанци, компютърно пиратство, пренасяне на предмети на изкуството и антики, на крадени коли и части, на защитени видове и човешки органи, подправяне на документи, трафик на оръжие, токсични отпадъци, ядрени продукти и други.
Всяка страна си има своя криминален подземен свят. Най-големите престъпни организации и тези, които са в играта от най-дълго време, могат да бъдат открити в сърцето на капитализма - САЩ (Коза Ностра), Европа (сицилианската мафия), Азия (китайските триади и японската Якудза). Има и други, които се появиха през последните няколко десетилетия, като колумбийските наркокартели в Латинска Америка и руските мафии. Стотици съперничещи си групи си поделят националните и международните черни пазари. Те установяват връзки и субординирани споразумения, целящи използването на по-малки, по-гъвкави и по-подвижни единици, специализирани в определен пазарен сектор или в изгодна пазарна ниша.
Ежегодната печалба от трафика на наркотици (канабис, кокаин, хероин) се изчислява на около 300-500 милиарда долара (без да се включват никнещите като гъби синтетични наркотици), което представлява от 8 до 10 процента от световната търговия (4). Компютърното пиратство е в подем с 200 милиарда долара; фалшиви стоки (стоки менте) - 100 милиарда долара; измами в бюджета на Европейската общност - 10-15 милиарда долара; контрабанда на животни - 20 милиарда долара и т.н. Като цяло, и отчитайки само дейностите с транснационални измерения, включително и търговията с бели роби, Световният брутен криминален продукт (СБКП) възлиза доста над 1000 милиарда долара годишно - почти 20% от световната търговия.
Дори да се приеме, че има и допълнителни разходи (продукция и доставчици, посредници и пари за корумпиране, разходи за инвестиции, разноски за мениджмънт, загуби от конфискация и преследване), възлизащи грубо на около 50% от оборота, стига се до годишни доходи от 500 милиарда долара. За 10 години това прави 5000 милиарда долара, три пъти над резервите в чужда валута на всички централни банки (5), една четвърт от капитализацията на първите пет фондови пазара в света и 10 пъти по-големи от фондовата борса в Париж (6).
Но и след тези разходи остава огромно богатство, което трябва да бъде управлявано, защото е невъзможно да бъде съхранявано в банкноти с малка стойност (7).
Достатъчно е да се задействат световните финансови мозъци.
Точно това са хората, от които се нуждаят престъпните организации, ако искат да изперат парите и да ги върнат в оборот чрез легални канали. Те са склонни да платят цената и го правят. Това им струва близо една трета - 150 милиарда долара, поделени между банкови вериги и посредници - адвокати, брокери и доверени мениджъри. Така чистата печалба надхвърля 350 милиарда долара годишно, изпрани и реинвестирани, т.и. по 1 милиард долара на ден.
Нито един сектор на дейност не се доближава до тези цифри и никой не може да се сравнява с този потенциал, представляващ между 1/2 и 2/3 от преките чужди инвестиции (DFI) (8). Интимни наблюдатели на пазарите и на глобализацията, с която са запознати отлично, международните престъпни организации нямат време за спестовни каси. Те се отправят към най-големите печалби - съмнителни фондове, надуване на балона на финансовите спекулации, възникващи пазари, имоти, нови технологии. В същото време те си осигуряват солидни доходи от най-доброто в производството и в търговията. В непрекъснато партньорство с транснационалните компании, в които те инвестират, и с банките, които управляват техните инвестиции, те са смазката в механизма, задвижващ необикновената експанзия на модерния капитализъм. И пак остават достатъчно пари, за охолен живот и за спонсориране и корумпиране на политически партии и лидери, поставени на най-удобните места, за да защитават системата, която им служи толкова добре.
Това е точно услугата, която третият партньор - политическата власт и бюрокрацията - дава в замяна на финансовата подкрепа. Така става възможно да остават във властта, да се възстановяват след всеки провал и да се обогатяват все повече. Създава се илюзия за непрекъсната битка срещу финансовите престъпления (подкупи, незаконен трафик, пране на пари), постоянно засилваща се и международно координирана от правителства, полиция и правораздаване, а в същото време работата на системата остава непроменена - всичко се променя, така че всичко да си остане същото. Провалът на повече от 30-годишната война срещу трафика на наркотици е доказателство за „успеха“ на формулата. Същата съдба очаква и борбата срещу прането на пари и корупцията, отново показно лансирана от Г7 на срещата на върха в Париж през 1989 г., където освен страните-членки участват и представители на ООН, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD), МВФ, Банката за международни разплащания (BIS) и ЕС.
Бяха основани специализирани организации (9), бяха подписани и ратифицирани международни конвенции за превенция на корупцията на международните пазари (10), както и за обединяване на усилията на полицията и за взаимно съдебно подпомагане (11), и през цялото това време се множаха конференции и изследвания, комисии за разследване и доклади. Всичко това бе придружено от гръмко произнасяни декларации и обещания на хората от официалната власт, но ни най-малко не бе разклатена системата на финансовите престъпления. Тя е поставена в позиция да спечели битката чрез изтощителна война, дори срещу най-добрите, които се сражават срещу нея - умората налегнала полиция и съдии, ангажирани в показната операция “Чисти ръце” в Италия е доказателство за това. Същото се потвърждава и от липсата на отговор на тревожния сигнал („Женевски апел“), огласен от седем европейски специализирани съдии в края на 1996 г. (12).
Тук изобщо не става въпрос за премахването на данъчните пристанища - тези убежища на финансовата престъпност, а единствено за приемането на правила за “добро управление”. Но това е ефективно точно толкова, колкото ако поверим на мафията да пренася пари, с моралното задължение да предоставя своите коли на пътната полиция. Нито пък става въпрос за установяване на някаква форма на постоянно международно сътрудничество, или поне европейска съдебна зона. Става въпрос единствено за дискусии. Така все още са необходими 18 месеца, за да може една молба за правно съдействие да извърви пътя от Париж до Женева и обратно.
И още нещо.
Под закрилата на САЩ –
партньор номер едно на международната финансова престъпност, се наблюдава усъвършенстване, по-точно американизиране, на корупционните техники. Стремежът е към замяна на доста архаичните практики на плащане на ръка и тайни (или явни) “комисионни”, с плащания чрез лобиране, които са по-ефективни и прилични. Това е една индустрия за услуги, в която американците имат значителна преднина пред своите конкуренти, не само в “ноу-хау”, но и в огромните финансови и логистични ресурси, които са способни да доставят на своите мултинационални компании. Става въпрос и за секретните служби на най-мощния държавен апарат в света, които след края на Студената война се пренасочиха към икономическия фронт.
Това се вижда от публикациите за корупционния индекс, съставян по данни за отделните страни от коалиция “Прозрачност без граници” (Transparency International), една организация за влияние, тясно свързана с ЦРУ и финансирана от правителства и корпорации, най-вече американски - специалисти в областта. Сред тях са Локхийд, Боинг, Ай Би Ем, Дженеръл Мотърс, Ексън, Дженеръл Електрик и Тексако (13). Единствената цел на антикорупционните кампании, предприемани от международни организации (WB - Световната Банка, IMF - Международния Валутен Фонд, OECD - Организацията за икономическо подпомагане и развитие), e “добро управление” на финансовата престъпност, която сега е съставна част от глобализацията на пазарите под ръководството на Американската демокрация, най-корумпираната на планетата.
Стремителният щурм за печалби и натрупване на капитали, без подбор на средства, се превръща в повсеместен пладнешки обир на плодовете на човешкия труд и на богатствата на държавите, и завършва с морална поквара на управляващите класи.
Бароните-разбойници разчистват пътя на принцовете-грабители.
Превод: Цветина Ценова
(1) Коментари в страницата на Znet – Канада, която публикува ранг-листа на първите 100 престъпни фирми - http://www.corporatepredators.org/top100.html
(2) За свободните зони, вж.Le Monde diplomatique, English edition, March 1998.
(3) Над 40 000 лобисти във Вашингтон, хиляди в Брюксел, стотици в СТО.
(4) 5250 милиарда долара през 1998 г.
(5) Общата стойност на официалните резерви на всички централни банки възлиза на 1 636 милиарда долара (източник: 1999 Report of the Bank for International Settlements).
(6) Ню Йорк (Фондовата борса и Nasdaq), Токио, Чикаго и Лондон – общо 20 000 милиарда долара (източник: International Federation of Stock Exchanges).
(7) Стек от 1 милиард в банкноти от 100 долара е висок 1 000 м.
(8) 650 милиарда долара през 1998 г., 450 милиарда долара през 1997 г., (източник: 1998 Report of the United Nations Conference on Trade and Development - Unctad).
(9) В частност FATF, която вече 10 години дава препоръки на банки за превенция на финансови престъпления, без какъвто и да е резултат.
(10) Най-пресните се отнасят до конвенцията на OECD за борбата срещу корупцията сред държавните служители.
(11) Заседание на ЕС, Тампере, Финландия, октомври 1999 г.
(12) Вж. Denis Robert, La Justice ou le Chaos, Stock, Paris, 1996.
(13) Le Canard enchaîné, 3 November 1999.
Докато светът се гърчи в кошмара с коронавируса и многобройните му мутации, в Израел регистрираха първия случай на обединяване на варианта „Делта“ със сезонния грип, което бе наречено „Флурона“. А група учени от Южен Кипър съобщиха,че са открили обединение на вариантите „Делта“ и „Омикрон“, което кръстиха „Делтакрон“. В България обаче отдавна е регистриран своеобразен политически коронавирус, обединяваш в себе си един бивш премиер и един все още действащ главен прокурор. Още не са измислени ваксини или лекарства срещу такива вредни „коалиции“, поради което засега обществото разчита на „доктор“ Бойко Рашков, министър на вътрешните работи в двете служебни правителства на Стефан Янев и в редовното такова на Кирил Петков.
Не прекаляваме ли с обобщенията и критиките срещу бившия премиер Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев, заради тяхното нездраво съешаване при прикриването и дори покровителството на корупцията? Не, дори сме прекалено снизходителни на фона на наглите им напъни да се представят за жертви на политически и полицейски произвол.
Преди две години, от „изтекъл“ в медиите аудиозапис с участието на гореспоменатите герои, разбрахме, че главният прокурор Гешев се възхищава от умението на тогавашния премиер Борисов „да се прави на луд“. „Господин премиер, и аз обичам да се правя на луд, но вие го правите по-добре“, - каза Гешев след като чу препоръките на „Лидера“ към председателя на НС Цвета Караянчева. А именно, да оправдава с простотията си подмяната на термина „арменски геноцид“ с „масови репресии“. Борисов я нарече „проста кърджалийска п…“ и се похвали как е „прекарал с 200“ чужди политици, включително премиера на Бавария. Двама „луди“ по върховете на държавната власт се оказаха прекалено много дори за пословично търпеливия български народ и през 2020 г. стотици хиляди излязоха на улицата, искайки оставките на Борисов и Гешев. Ролята на спусък изигра нахлуването в Президентството на прокурори и талибани от Бюрото за защита на свидетелите, превърнато от Гешев в персонална негова преторианска гвардия. След една година то му беше отнето и преподчинено на Министерство на правосъдието. На дневен ред е закриването на Специализираните съд и прокуратура и „проветряването“ в другата политическа бухалка – КПКОНПИ на Сотир Цацаров. Обречени изглеждат опитите на главния прокурор Гешев и на шефа на антикорупционната агенция Цацаров да омилостивят новите управляващи и предотвратят натирването си от заеманите постове. Последното изглежда неизбежно, особено след отказа на прокуратурата сериозно да разследва Борисов за пачките евро и златните кюлчета в „онова“ чекмедже. Както и да търси мистериозната „прекрасна дама“ Мата Хари, която уж била пренесла в дамската си чанта и „аранжирала“ в премиерското шкафче купчината 500-еврови банкноти и златните кюлчета. След което ги фотографирала барабар с хъркащия полугол напреко на леглото, премиер Борисов. Чашата преля, когато прокуратурата се захвана да саботира разследването за 53-те милиона лева, откраднати в чували от строителството на АМ „Хемус“, като реши да разследва шефа на ГДБОП и да разпита вътрешния министър Бойко Рашков. Първият, за уж оказания от него натиск и недопустимия тон към наблюдаващите прокурори; вторият, като свидетел, за да каже при кого са отишли откраднатите милиони. Рашков заяви, че 30-40% от парите са отишли при ГЕРБ, но отказа да назове конкретни имена, понеже не вярва на прокуратурата. И, защото се опасява, че огласяването им ще ги подтикне да преведат и парите и телата си в Дубай. Очевидно развръзка по този казус може да има само след махането на сегашния главен прокурор Иван Гешев. Тогава ще настъпят тъжни дни и за него, и за антуража му от „прокурорски мисирки“. И най-вече, за Борисов, който е извор на вдъхновение за Гешев: в играта на луди, а не на тронове. Едно е да се правиш на луд, когато управляваш, друго е да „лудуваш“ в опозиция, без имунитет, без прокурорски чадър и в качеството на обвиняем. Може ли Гешев да арестува Бойко Борисов? Може, но в някой друг живот. Не доживяхме да видим нито истинско разследване, нито мярка за неотклонение задържане под стража срещу Борисов, поради което той бе привикан на разпит в МВР. А онова, което той разказа за разпита си на чакащите го „медийни мисирки“, плаче за психиатричен анализ и за перото на Щастливеца. Питали го били как е удържал доходите на населението, най-ниските цени на тока и газа, как най-добре от цяла Европа сме се справили с бежанската и мигрантската криза и т.н. Ако е въпрос за цените на тока, те бяха най-ниски при Тодор Живков. Що се отнася до доходите на населението, през всичките 12 години на управление на Борисов, България си остана най-бедната и най-корумпираната държава в Европа. Да не говорим за провалените, според собствените му признания, енергийни проекти, като нефтопровода Бургас-Александруполис, газопровода „Южен поток“ и проекта АЕЦ „Белене“. И високите цени на горивата, и тези на електричеството, са продукт, както на международната конюнктура, така и на „последователната непоследователност“ и на дилетантската енергийна политика на кабинетите „Борисов“. В резултат, на площадката на АЕЦ „Белене“ трета година ръждясват под найлона цели два ядрени реактора и буквално в земята са заровени 3,2 милиарда лева. То не беше търсене на стратегически инвеститори, не беше чудо, но нито французи, нито американци, нито китайци и южнокорейци, се престрашиха да инвестират у нас, имайки предвид ендемичната корупция. Освен това, бедна България по времето на Борисов на практика се отказа от азерския газ и той отива в Гърция, Турция и Италия. Доказателства за това могат да се видят от сайта на Азербайджанската газова асоциация. Според публикуваните там данни, България е щяла да получава азерски газ по цени, по-ниски от които са само тези за Турция. Но докато Турция е заявила 7 милиарда кубически метра газ, правителството на Борисов е заявило едва 150 милиона кубика, при възможност те да бъдат 1 милиард. При много по-високи цени Италия и Гърция са заявили далеч по-големи обеми. Затова интерконекторът с Гърция не е завършен, макар да изисква по-малко средства от „Турски поток“, който Борисов прекръсти на „Балкански поток“. И, вместо да обяснят защо са допуснали това, от ГЕРБ и „Булгаргаз“ тръбят, че азерите били изпратили гневно писмо заради „изтичането“ на конфиденциална фирмена информация от договора с България. Да не говорим за завода в Разград, който щеше да залее Европа с ваксини, или за завода на „Фолксваген“, който предпочете Турция пред България. А Борисов обещаваше с негова помощ македонец да полети в Космоса. Така че хвалбите, които той сипе за „успешното“ си управление, както и обвиненията му към новите управляващи за неща, наследени от неговите „калинки“, са истинска провокация към здравия разум. Данните от последното преброяване на населението у нас показват, че именно при управлението на ГЕРБ сме се стопили с 800 000 души, за да стигнем до 6,52 милиона население. За щастие, на изборите от 14 ноември 2021 г. избирателите, колкото и малко от тях да застанаха пред урните и машините за гласуване, казаха „стоп“ на модела Борисов. Провали се и опитът на ГЕРБ да се окопаят в Президентството чрез „независимия“ кандидат Анастас Герджиков, ректор на СУ „Св. Климент Охридски“. Ерата на Борисов май наистина приключи, но без окончателно да сме скъсали с борисовщината. Време е да се реформира правосъдието и най-вече прокуратурата. Първото условие за това е махането на Гешев и изчистването на ВСС от неговите поддръжници, които го „избраха“ като в състезание с един кон.
Усещайки, че „въздухът трепери“, Гешев прибягна до отчаяния ход да моли Брюксел и ЕК да го защитят от лошия премиер, неговите министри и депутатите, които му искат оставката. В становище от 32 страници, изпратено на 21 декември 2021 г. до председателя на ЕП Давид Сасоли, председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен, ключови еврокомисари, председатели на парламентарни групи в ЕП и посолствата на съюзническите държави в София, включително тези на САЩ, Великобритания, Франция и Германия, главният прокурор редува хвалби и оплаквания. Буквално повтаря учителя си по престорена лудост Бойко Борисов. Новите управляващи, санким, нарушавали разделението на властите и върховенството на закона, опитвали се да поставят съдебната власт под политически контрол и му пречели да продължи борбата срещу организираната и битовата престъпност, телефонните измами и други злодеяния. Тъй като съдържанието на писмото беше разкрито от „Ние идваме“, няма да се спирам по-подробно на него. Но не мога да не отбележа, че по отношение на самохвалствата Гешев е на път да надмине своя учител Борисов. Напразни усилия, защото Борисов е недостижим в лъжите! Освен това в ЕС отдавна са наясно на кой господ се кланя прокуратурата на Гешев, въпреки странното й усърдие напоследък да затрупва Кьовеши с дела и други „доказателства“ за своята народо и европолезна дейност. Нали във всеки свой доклад за напредъка на България, ЕК неизменно подчертава безотговорността и безнаказаността на главния прокурор, които пречат за ефективна борба срещу корупцията. Това свръх овластяване на Гешев никак не се връзва с европейските представи за правова държава и върховенство на закона. То е проекция и на положението на безнаказаност, което си беше извоювал Бойко Борисов, както у нас, така и в ЕНП. Обаче след падането на Ангела Меркел и нейната ХДС в Германия, защитниците на бойковизма и гешевизма в Европа ще намалеят и това ще развърже ръцете на Лаура Кьовеши. Мачът върви към своя край и ако Гешев не си тръгне сам, ще бъде принуден да го направи „с други средства“. Дали в стремежа си да оцелее, той няма да прогледне най-сетне за престъпленията на бившите управляващи, начело с Борисов? Едва ли, защото ще се саморазобличи за годините на „съслужение“ с него. В това са убедени и парламентарните партии от управляващата коалиция, които в официална декларация призоваха Гешев да си подаде оставката, както направи шефът на антикорупционната комисия Сотир Цацаров ден преди от ДАНС да съобщят, че му отнемат достъпа до класифицирана информация. Но къде е Цацаров, който все пак е завършил право В СУ „Св. Климент Охридски“ и е интелигентен, къде е „юристът“ от милиционерската „Магнаурска школа“ в Симеоново, където е преподавал и „докторът на науките“ Бойко Борисов? На призивите за оставка Гешев отговори, че няма да коментира кризисен пиар. Надежда всяка тука оставете!
Ето защо журналистите не питат Борисов дали ще го арестува Гешев, а какво ще направи, ако някоя сутрин Бойко Рашков почука на вратата му. „Тогава ГЕРБ ще ми окачат портрета тук и ще ме канонизират“, отвърна Борисов. „В крайна сметка ще се сдобием с още един светия“, заключи Владимир Береану по телевизия „Евроком“. Според нас, обаче, Борисов отдавна е канонизиран в ГЕРБ и без него тя ще се разпадне като шайка, лишена от главатар и мотив за съществуване. И когато му намекнат за отказ от лидерския пост, отговаря, че не виждал по-опитен от себе си: както в партията, така и в страната като цяло.
Нормалните хора, като чуват прогерберските „политолъзи“ да упрекват в неопитност новите, далеч по-образовани управляващи, се питат: „А какъв опит и образование имаше Борисов, когато стана главен секретар на МВР, кмет на София и после премиер на България?“. Пожарникарската диплома ли го направи незаменим? Остава само някоя баба да рече на харвардския възпитаник Кирил Петков: „Толкова си учил, да беше още малко поучил, че един пожарникар да станеш!“…“Майтап, бе Уили!“, казва Алф. Отделен е въпросът, че протестните митинги срещу зеления сертификат и опитите за нахлуване в Народното събрание под знамената на партия „Възраждане“, оставят усещането, че някой се опитва да реставрира хегемонията на политическия „Делтакрон“.
|
