ЖИВ В ПАМЕТТА НА ИДЕАЛА ЗА БРАТСТВО И ЧОВЕЧНОСТ

Зора
Печат

На 9 ноември 2021 г., след кратко боледуване, почина един от най-големите ерудити на България проф. д. изк.н. Чавдар Добрев - литературен критик, театрал, писател, учен, публицист, общественик и преводач.

Проф. Добрев е роден в Ямбол на 21.08.1933 г. в семейство на учители, последователи на левите идеи. Завършил е с пълно отличие унгарска филология и журналистика в Будапеща. Ученик и последовател е на големия европейски учен Дьорд Лукач. След завръщането си в България работи в Министерство на външните работи, в издателство „Народна култура“ и в Българското национално радио. Защитава аспирантура в Академията за обществените науки на КПСС в Москва.

Научната му кариера преминава в Института по изкуствознание при БАН. Бил е заместник-директор на Научното обединение за изкуствознание на БАН, първи заместник главен редактор на сп. „Съвременник“, заместник генерален директор на Дирекция „Международна културна дейност“, главен драматург на Народния театър и на Сатиричния театър, директор на Българския културен център в Москва.

Член на Съюза на българските писатели и автор на над 60 книги, монографии, научни трудове в областта на театрознанието, литературознанието и публицистиката, сред които „Реализмът на Вахтангов“, „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Всекидневният Леон Даниел“, „Ранено време“, „Окосена болка“, „Възхвала на разума“, „По сянката на преустройството“, „Сфера“, „Камбанен свод“, „Новата естетика“, „В епицентъра на паметта“, „Книга за Вапцаров“ и др.

Носител е на множество национални и международни награди.

Член на БКП от 1959 г. През периода 1994-2004 г. е член на Висшия съвет на БСП. Бил е народен представител в 37-то Народно събрание.

През годините проф. Чавдар Добрев бе желан и изявен автор на страниците на „Нова Зора”. Неговите статии, есета и анализи ни караха да бъдем горди, че първи сме оповестили размислите, тревогите и надеждите на един проникновен ум, на голям патриот и радетел за истината и правдата. Удивяващо бе неговото умение в синтеза и анализа на факти и обстоятелства, в дълбокото познаване на механизмите и тайните в обществените явления и очаквания. Напътствията му, както и неговата подкрепа правеха „Зора” по-силна и уверена. Усмивката му ни поощряваше. Добрата му дума ни пришиваше крила. Но най-поразяваща съзнанието бе неговата мъдрост, вярата му във вечното безсмъртие на живота.

Сбогом, приятелю.

Някога ти написа, че смъртта е само синкоп в неговото всепобеждаващо тържество. И добави, че животът е като източния вятър, от който завет няма и не може да има. И смъртта е само доказателството за собственото й безсилие.

Почивай в мир!

Ти оставаш жив в сърцата ни и в паметта на идеала - за братство и човечност, в който заедно вярвахме и, за който ти не се умори да ратуваш.


„Зора“