ЛЕТОПИСЕЦ НА ДНЕШНОТО ВРЕМЕ

Георги ЗАХАРИЕВ
Печат

Прочетох книгата на Чавдар Добрев – “Под сянката на преустройството”, с голямо внимание. Тя ми допадна, защото в нея открих много допирни точки с моята ценностна система, с моя мироглед. Вглеждах се във всеки ред и се мъчех да разчета шифъра на житейския път на автора. Накрая реших, че не мога да мълча и написах това, което мисля и, което, струва ми се, би било откровение и за много други наши съвременници, както бе и за мен срещата ми с тази книга. Най-напред трябва да подчертая, че я възприех  като един честен и обективен разговор, „без маска и без грим“, на автора, със себе си, и за отминалото време. Допадна ми разкрепостеното мислене на Чавдар Добрев, обръщането му към човека, нетърпимостта му към догматизма и сектанщината. На стр. 46 той е записал своето верую и критериите, които ще следва:“не монумента, а човека, който е раним, с неоткрити пластове на личните му драми”. Самокритична е преценката му към преживяното. Еволюцията в жизнения му път и непокътната му убеденост в социализма, както и необходимостта от обновлението му в бъдещите хоризонти на неговото развитие. Книгата е ретроспективен разказ за житейското помъдряване на автора и неговото професионално израстване. Сполучил е. Поздравявам го!

Впечатлен съм, че в оценките за преживяното, Чавдар Добрев, не е краен, няма  изсилвания и най-вече запазва позитивния и толерантен тон на своите размишления. Анализът му е обективен и хладнокръвен. Бих отличил факта, че остро се противопоставя на унификацията, наслоила се в обществено-политическото ни битие по времето на т.нар. реален социализъм. Той не скрива отвращението си от превръщането на марксизма в талмуд, възмущава го „уродливото цитатничество на „Марксталмудизма“. Тази позиция много ми допадна, защото разсъблича до голо едно от най-характерните злокачествени образувания в социалистическия ни идеал.

Ще отбележа, че съм впечатлен от умението на автора, сполучливо да портретува театралните и културните творци. Отделил е и внимание на знакови политици. Това потвърждава таланта и извисеността на неговия  професионализъм.

Без да съм изчерпателен ще се спра на някои моменти от неговото политическо верую, отразено в книгата му „Под сянката на преустройството“.

Русофилските чувства на Чавдар Добрев не са никаква тайна, особено след задълбочената им разработка в том Първи и Втори на “Руската Идея”. Такава широта на познанието за това напълно естествено и непринудено чувство в българската душевност не съм срещал при други автори. Но и в новата му книга още по-ярко е откроена топлотата на автора към братския руски народ и великата славянска православна държава. На страница 54 той подчертава, че Русия “предопределя Световната Съдба”. И така формулирана тази истина също е откритие на Чавдар Добрев.

Споделям и оценките му за епохата на Сталинизма, за “Хрушчовото размразяване“ и за перестройката на Горбачов. Съгласен съм с оценката му, че „Сталин не е безгрешен и не е полубог“. Не мога обаче да не се съглася с мнението на научния му ръководител в Академията за обществени науки и социално управление при ЦК на КПСС (бившата червена професура), професор Борис Рюриков, че „Сталиновата епоха не бива безогледно да се отрича“. Според мен, недопустимо е, както от историческа гледна точка, така и в чисто морален план, да се зачеркват големите заслуги на Йосиф Висарионович в изграждането на СССР, в извеждането на държавата до  втора по мощ икономика в света, след САЩ. Още повече, че всичко това бе постигнато в условията на непрестанно обсадно положение със силите на целия капиталистически свят. Дори  непримиримият антикомунист Уилсън Чърчил признава, че “голямо щастие за Русия бе, в ония тежки изпитания, тя да бъде ръководена от гениалния и непоколебим пълководец – Йосиф Висарионович Сталин. Той беше изтъкната личност, - пише антикомунистът Чърчил, - импонираща на нашето жестоко време, през периода, в който протичаше неговият живот. Сталин бе човек, с необикновена енергия, ерудиция и несломима сила, рязък, твърд, безпощаден, както в работата, така и в разговорите, на които аз, школуваният в Английския Парламент политик, не можех да противопоставя нищо. (...) Неговото влияние върху хората бе неотразимо (...) Той пое Русия от ралото, а я остави с атомно оръжие.”*

Не бива, според мен, да бъдат омаловажавани и премълчавани заслугите му за победите на Съветските народи над фашистка Германия. На това  изкривяване на историята, на нейното грубо фалшифициране дължим и много от причините за обезсилване на социалистическия идеал.

Неслучайно руският дисидент и учен Владимир Зиновиев, сам непримирим критик на съветската действителност, определя като най-видни исторически личности трима руски държавници: Иван Грозни, Петър Първи и Сталин. Заключението, което прави писателят Владимир Карпов за Сталин в споменатата книга “Генералиссимус”, е: “Да, имало е култ към личността, но и личност е имало”.

Напълно съм съгласен със свидетелството на автора, че “отношението на обикновените руснаци към Хрушчов е насмешливо, снизходително, ..... че той е разгащен примитив, по провинциално, арогантен, и пр., и пр.”. И се налага отново да цитирам Чърчил, но този път вече за Хрушчов: „За мое съжаление, сега има човек, който направи хиляди по-големи загуби на Съветската страна, от мен. Този човек е Хрушчов. Нека му ръкопляскаме“.


За съжаление, след смъртта на Сталин, партията на болшевиките не случи с водач. Деградацията, началото на която сложи Хрушчов, бе така стремителна, че съвсем естествено завърши катастрофално с погиването  на КПСС и на самата съветска държава при Горбачов.

Много са неговите грехове към социалистическата общност. И на много места в книгата на Чавдар Добрев това прозира дори и зад първоначалната му симпатия към идеите на перестройката. Защото едва ли някой ще отрече, че с ликвидирането на Съвета за икономическа взаимопомощ страните от социалистическия лагер бяха лишени от най-здравата взаимовръзка помежду си. С разпускането на Варшавския договор пък бе създадена онази обстановка, която ги направи беззащитни. Горбачов и кликата му не положиха дори елементарни усилия бъдещето на човечеството да бъде подсигурено  с договор за  разпускането на НАТО. Социалистическият лагер просто бе подло предаден.  Чавдар Добрев макар да не назовава директно  Горбачов като исторически негодник и предател на всички народи за всички времена, честно осмисля катастрофата като резултат от неговия „принос“ .

Авторът осъзнава необходимостта от реформи в социалистическото ни развитие. Приема решението на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП – 1989 г., като правилна посока в защита на социалистическия строй у нас. Оказа се, че както той, така и всички ние, които сме съвременници на тези събития, горчиво сме се излъгали.

На партийния връх се изкачиха Горбачови послушници, воглаве с Петър Младенов и Андрей Луканов, които откъснаха преименуваната вече БКП от нейната идеология, обезоръжиха я и я тикнаха по нанадолнището  към пропастта, по хлъзгавия път на социалреформизма. Партията беше омаломощена, като доказан защитник на хората на наемния труд. И неслучайно цялото българско общество бе напълно съкрушено от натрапената му безпътица. Чавдар Добрев с горчивина констатира, че и днес партията продължава по този път. “Тя е на болнично легло, лекувана от псевдо лекари, чиито професионализъм, воля и интелект, са на съмнително равнище”, пише авторът.

Навярно много хора днес споделят мнението му, че „бащите на преустройството ще са толкова двулични и жестоки”. Случаят с отстраняването от власт на Тодор Живков е показателен. На Ноемврийския пленум, те му благодариха за неговите заслуги в изграждане на социализма в България, но още на следващия ден започна кампанията за неговото сатанизиране и, за да бъде падението пълно, той бе арестуван, разследван и съден като криминален престъпник. По поръчение на Андрей Луканов бяха съчинени най-чудовищни лъжи. Това беше един позорен процес, който напълно обезсили партията. И тя бе опозорена.

Друг голям грях на  след десетоноемврийската върхушка на БСП е, че застави партията сама да самоотрича заслугите си в изграждането на България. И Чавдар Добрев заключава: “БСП панически, отстъпваше, разширяваше територията за политически действия на Съюза на Демократичните сили”. Това беше формено самоубийство и то начена със силно преувеличаване на извращенията на нейните ръководни кадри. Разрази се буквално братоубийствена кадрова война. Списъкът на греховете, в която не може да бъде изчерпан.

Особено място в новата книга на Чавдар Добрев, е отделено за Жан Виденов и управлението на Демократичната левица. Жан е определен като изграден критик на перестроечната практика и идеология и ще остане в националната ни история.

Твърде интересни и будещи размисъл са онези пасажи в книгата, които осветяват събитията около 10 януари и 4 февруари – погромът на Народното събрание и последвалото връщане на мандата за второ правителство на Демократичната левица. Чавдар Добрев е пряк участник в този своеобразен водораздел в живота на БСП и затова са от първостепенна важност неговите наблюдения за обществените настроения и поведението на главните действащи лица в БСП тогава – Георги Първанов и Николай Добрев.

В заключение бих добавил, че и тази книга на Чавдар Добрев е принос към очакванията на всички членове на БСП и нейните симпатизанти за един оздравителен процес, за възраждане и възмогване на партията, особено в светлината на последните избори.

На Чавдар, този неуморим летописец на днешните смутни времена, желая все така талантливото му перо да бъде потопено в мастилото на трудния днешен и утрешен ден на България.