НЕОЧАКВАН СРИВ ИЛИ ОЧАКВАНА РЕФОРМАЦИЯ?

Проф. Орлин ЗАГОРОВ 2020 - Брой 49 (8 декември 2020)
Печат

Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира  британския историк Тимоти Гартън Аш,  който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори:  „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).

У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви

опити за дефиниции на феномена „преход”.

Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат  неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).

Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато  историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.

След 30 години „преход”

един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:

Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;


Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;

Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;

Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;

Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;

Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;

Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;

Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;

Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;

Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот  и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав  „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).

Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.

Мрачната картина, предизвикана от прехода

през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно.  Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се  свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).

В търсене верния отговор разумът

все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за

главно препятствие пред себе си националната идеология,

основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.


Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Плодовете на този парадокс

чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!

Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.

Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

Всъщност

корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза

на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.

Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.

Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.

Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.