ЧЕТИВО ЗА ТРЕЗВИ МАХМУРЛИИ И УМНИ ПРОФЕСОРИ

Борис ДАНКОВ 2020 - Брой 49 (8 декември 2020)
Печат

Или какво решение на спора между България и Северна Македония предлага един белгийски историк и езиковед


Става дума за същия този фламандец, български зет и собственик на къща в Пернишко, проф. Раймонд Детрез, който от доста време насам ни обясняваше какви „махмурлии” сме били ние, българите, по отношение на Македония. А то комай вече дойде време наистина да изтрезнеем - не само по отношение на надъханите македонисти от Скопие, но и спрямо неолибералните идеологически мантри, чрез които негова милост и неговите западноевропейски съмишленици, се опитват да ни мангелосват и великодушно да ни „цивилизоват”, според техните си политически, културологически и всякакви други геополитически домогвания и интереси.

Не сме знаели, че сме българи?

Може би поради тази именно причина (или причини), г-н професорът от Гентския университет, в своето съвсем „прясно” интервю за Дойче веле, се е захванал надълго и нашироко да обяснява „тънкостите” на т.нар. „македонски въпрос”. И не само на него, но и на куп други въпроси. Така в „преднационалната епоха”, докъм края на XVIII и началото на XIX век, според него, нашите предци не били осъзнавали, че принадлежат към… българския етнос. Те, подобно на останалите балкански народи в Османската империя, (с изключение на мюсюлманите - бел.моя), се считали „преди всичко за християни”. И нищо повече.

А колкото до българската и т.нар. „македонска национална идентичност”, Раймонд Детрез отбелязва, че те определено си приличат.


Приликата била в това, че в „преднационалния период” и едните, и другите са се смятали за... християни. Различавали се само по простонародната реч, а иначе техните „елити” използвали „преобладаващо” гръцки език, затова всички балкански християни били едва ли не някаква хомогенна маса. Може би нещо като прословутите „балканци”, както ги определят съвременните неоосманисти и западните неолиберални османофили.

Конкретно за българската нация тя била започнала да се „образува” след 30-те години на XIX век. Апропо, според французина Бернар Лори, това било станало след 1824 г. и появата на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон. Да се надяваме, че г-н Детрез не е зачеркнал „националиста” Паисий Хилендарски, подобно на своя френски колега или пък да го е обявил за… македонец.

Кой как чете П. Р. Славейков

А сега за т.нар. „македонска национална идентичност” (идентитет, според скопския лексикон). За първите прояви на „нещо като македонска национална идеология” ни бил информирал Петко Славейков в „една статия във в. „Македония”. По-точно - в уводната статия на в. „Македония” от 18 януари 1871 г., озаглавена „Македонскийт въпрос”. Историкът Р. Детрез обаче силно си е изкривил душата, тъй като в тази статия никъде не става дума за „нещо като национална идеология”. Известният български възрожденец съобщава за проявите на местнически, локален патриотизъм на „некои от македонските наши братя”, като предупреждава, че „дробенето на езикът в училищата на всякакви наречия” крие опасност от „разкъсване на неустроенийт наш народ”. Нещо повече, П. Р. Славейков, в тези прояви на локален патриотизъм, още тогава съзира кълновете на станалата пословична (до неотдавна, че и досега) „антиквизация” и злободневна (досега и сега) ксенофобия - „бугари татари” и т.н.; предупреждава за опасността от „външни посегнувания” върху единството на българския народ: от юг - на гърци и от север (на сърби). В края на своята статия Славейков заключава, че „нема причини да ся делим и не требва да са делим, ако обичаме народа си и неговото добро”. Прочее, в тази своя статия той за пръв път назовава тези „некои” локални патриоти - „македонисти” и „изважда на пазар” понятието „македонски въпрос”.

Македонска национална идеология ли?

Иначе въпросната статия, чрез логически фалшификации, отдавна е пусната в обръщение от скопските историчари. В „Македонска енциклопедия” от 2009 г. самият Славейков е обявен за „най-активният деец… особено във връзка с Македония, македонския език и македонските национални прояви”, с. 1376. Видно е обаче, че дори и ентусиазираните македонисти от Скопие не са посмели да припишат на Славейков, че е регистрирал появата на някаква „македонска национална идеология”. Това „откритие” принадлежи изцяло на г-н Раймонд Детрез.

Колкото до сочените от белгиеца, едва ли не като пример за изкристализирало македонско национално съзнание, в края на XIX век Георги Пулевски и Кръсте Мисирков, добре известно е, че и двамата са „редували” своята национална принадлежност според случая. Може би именно затова македонистите наблягат най-много на онези черти от своята национална идентичност, по които „всъщност имат най-много общо - българите”. Тук вече г-н Детрез е абсолютно прав.

Езиковедски и политически пируети

Но не и по-нататък, където професорът започва да прави най-различни езиковедски и политически пируети, само и само, за да докаже на всяка цена своите политически внушения. Изграждането на т.нар. „македонска нация” било завършило „чак след Втората световна война, когато „македонските националисти” били разполагали с всички необходими за това средства: училища, медии, полиция, армия и учени, които съставят национален книжовен език и официална версия на националната история”. Господинът не смята за необходимо да обяснява откъде и как са се пръкнали въпросните „македонски националисти”, при положение, че в кралска Югославия до войната вилнее патологичен сърбомански шовинизъм.

Как се прави нация и книжовен език

Истината е, че отглеждането на „македонската нация” след 1945 г. до 1990 г. е осъществено върху основата на доктринерската резолюция на Коминтерна от 1934 г., чрез тоталитарната титовистка пропаганда, съчетала сталинистките възгледи по националния въпрос с догмите на великосръбския шовинизъм. Що се отнася до инструментариума, който посочва Детрез като средство за „правене” на отделна нация, на него би завидял дори и самият Йосиф Висарионович. Все пак да припомним на известния белгийски историк и лингвист, че т.нар. македонски език спешно е „кодифициран” по нареждане на Йосип Броз Тито, с решение на т.нар. Народно събрание АСНОМ, върху основата на велешкия, прилепския и битолския (всичките български) диалекти и сръбската азбука вуковица. В продължение на десетилетия този „книжовен език” систематично е прочистван от „българизми”, които тотално са замествани със сръбска и друга лексика. Е да, лексиката е без значение, след като вече е създаден езикът, но неговата „канава” е непроменена, нали?...

Що е то славянски диалект?

Съвсем вярно лингвистът Детрез забелязва, че в България и Македония; още - в Гръцка Македония и Тракия, в Нишко и Косово съществували „славянски диалекти”, които в миналото имали… „общ континиум”. Пак в миналото тези диалекти обикновено били наричани „български”, но „някои езиковеди” в Македония наричали местните диалекти „македоно-български” и „македонски”. Вече в югославска Македония названието „български” се смятало за „неадекватно”, затова пак „някои езиковеди” започнали да наричат тези диалекти „балканославянски”. А г-н Детрез пък е възприел да ги нарича с по-общото понятие „славянски”, само и само, за да не са... български  по примера на "някои" (македонски) „езиковеди”.

Нещо като две… в едно

Самият проф. Детрез, като изтъкнат езиковед, би трябвало да знае, че тези диалекти имат не само различни „граматически черти” от диалектите на останалите славянски езици, но също така, че очертават един аналитичен строеж, който е специфичен само за българския език - в него липсват падежи, има членна форма и сложна система от глаголни времена. Разбира се, за известния учен това е без значение, след като той е решил на всяка цена да докаже своята теза.

Като се опира на въпросния „континиум” г-н Детрез внушава, че съвсем естествено било, върху него да възникнат два различни книжовни езика. Да, това е така, но „да възникнат”, а не един нов книжовен език „да бъде създаден” и отглеждан с политически и административни декрети и указания, включително на Милован Джилас, или на „съветски другари”, какъвто е случаят с „македонскиот язик”. Иначе основата, диалектите са - „славянски”, по-точно български, нали така проф. Детрез?...

И тук вече уважаемият професор се захваща да обясни как се прави книжовен език. Според него това е много просто, след като са налице нужните диалекти и споменатият вече инструментариум на държавата: училища, медии, полиция, армия и учени. Правенето на книжовен език било елементарен политически акт на въпросната държава. Тя именно възлагала на някой езиковед или комисия, да изфабрикуват езика, неговите фонетични, граматични и лексикални правила. Просветното министерство налагало тези правила със силата на закон и ето ти тебе - книжовен език. Всички книжовни езици по света били създадени така, включително и българският.

Ако професорът поне беше надзърнал

в историята на българския книжовен език, може би щеше да забележи, че това не е така; че нашият книжовен език е възникнал от началото на XIX век до Освобождението, без намесата на споменатия инструментариум. Нито османската държава, нито турските заптиета и дервиши, че и гръцките фанариоти, няма как да са се грижили за появата на българския книжовен език. Тъкмо напротив и обратно, затова той е резултат от дейността на нашите български, че дори и македонски книжовници и журналисти, просветители. Обаче съвсем очевидно г-н професорът е запознат по-добре с историята на т.нар. „македонски език”, отколкото на изконния български. И това разсъблича до голо неговите

Щедри съвети и поучения

Опиянен от своите лингвистични и други „открития”, г-н професорът започва да раздава ум и разум, щедри съвети и поучения. Досежно спора между България и Северна Македония „кой крив, кой прав, нямало никакво значение”. Не бивало историците да обслужват политиците, нито пък те да налагат на обществото определени научни разбирания и възгледи, след като ставало дума за... международни отношения. Не трябвало да се „историзират” (не истеризират!) излишно проблемите. Не бивало да се допуска спор за Кирил и Методий, понеже така или иначе те били византийци. Същото важало и за Самуил, който бил владетел на едно „хлабаво и ефимерно царство” - все едно българско или македонско (?!) Още повече, че в него живеели повече сърби, албанци, гърци и власи, отколкото българи, а ако имало македонци, те били „нищожно количество”. Чунким e имало някакво значение, ако Северна Македония признае българския произход на Гоце Делчев, а България да приеме, че той е македонски герой! То било нещо като Аржентина да смята Че Гевара за свой сънародник, а Куба - за кубински революционер…

Борисов и Заев да плеснат и се прегърнат?

И тъй като Б. Борисов бил политик от типа „no-nosens“, сиреч делови и разумен (Ау! Бау!), щяло да бъде жалко той да стане заложник на „патриотарски партийки” с доста ограничен електорат за някакви си там „хипотетични национални интереси” и „исторически илюзии”. Много по-добре щяло да бъде българите и македонците да си пият заедно „жолтата рЎкия“ и сливенската перла; да оставят настрани разните му там национални светини и кошунства; да забравят за миналото; да заложат на „бодрия национален нихилизъм”. Като пример за подражание белгийският професор посочва как в емблематичното кралство фламандци, валонци и немци си живуркат идилично. С една дума - нещо като кеф по ориенталски…

Вълкът сит и агнето цяло

Е, вярно, в Северна Македония имало език на омразата, но такъв съществувал и в България. С една дума - вълкът сит и агнето цяло, затова най-добре щяло да бъде управниците от двете страни да плеснат и да се прегърнат, а България да даде зелена улица на Македония за ЕС.

То хубаво - по български, а убаво - по македонски, което си е все тая. Но господин професоре, като раздаваш тези щедри акъли, дали вдяваш, че едно е да се возиш изтрезнял от махмурлука в балканска талига и съвсем друго - да скачаш и тичаш след белгийска каляска? Но и за това не иде реч… Значи, да си забравим ние историята, да препикаем националните си светини и да се правим на разсеяни, сиреч да я караме по европейски! Е, не - благодаря, както се казва на български, а благодЎрам - на македонски.