ЗЕМЯ

Виолета СТАНИСЛАВОВА
Печат

Древна моя! Българийо! Родино!

Прати ми дъжд и вятър –

изчисти ме от несъвършенството! Тръгвам!

Дай ми сила да издържа до края! Запази ме!

Ти казваш – ще бъде трудно да вървя, защото

няма път натам. Само бързеи, в които водата

от върховете към равнините тича.

Тревожна си – не вземам нищо.

Малкото, което имам, знаеш, нося вътре в себе си.

Единствена! Ти, която ме разбираш винаги, сега

повдигаш мълчаливо хоризонта

и го разтваряш като невидима врата.

Разбирам жеста ти…

Не казвай нищо! Зная – смъртна съм и слаба.

Имам малък срок,

а толкова неща ще трябва да направя,

докато се слея с вечността.

Свята моя! Земя! Ако тук, пред твоя праг стоя,

а  мисълта ми, винаги насочена в звездите,

и сега минава бариерата

към непознати светове, то е, защото

преди да тръгна, искам да ти кажа,

че те обичам.

И живите, и мъртвите, които съществуват в теб,

обичам. И стихиите, бушуващи във теб, обичам.

И времето на твойто раждане обичам.

Заради мъките ти те обичам.

Заради щедростта ти те обичам.

Заради това, че си ме пресъздала, те обичам.

Защото аз съм част от теб,

а твойта пръст е част от мен.

И ние ще живеем на света безкрайно…

Земя! Любима! Моя!