ИСТИНСКИЯТ ФАШИЗЪМ

Доц. Пламен ДАМЯНОВ 2020 - Брой 28 (14 юли 2020)
Печат

Много често и най-вече със спекулативни цели се пришива етикета фашизъм на различни политически партии, социални движения, както и на отделни обществени личности. Господстващата либерално-космополитна пропаганда най-често определя като фашисти представителите на национално-патриотичните организации, защитаващи интересите на своите народи, които на практика са автентичните леви движения.

Тези, които се борят за национален суверенитет срещу ограбването на своите народи от т.нар. транснационални монополи и финансовия капитал,  са определяни като врагове на демокрацията и привърженици на фашизма, комунизма и т.н. Съответно, който е за глобализацията, за „свободното движение на хора, стоки и капитали” (най-вече капитали) и протестира срещу патриотичните организации и движения, е истински демократ, човеколюбец, цивилизован европеец и т.н. Естествено, тези които защитават националната  държава и трудовите хора от грабежа на банките и монополите, както и традиционните морални ценности, биват определяни за нацисти, тоталитаристи и т.н. Това е причината срещу тях да се мобилизират „демократичните сили” с подкрепата на много финансови ресурси. Ако са атакувани нормалното семейство, нормалната сексуалност и традициите в обществото, и хора, и организации се обявяват срещу това, те веднага се обявяват за фашисти. За целта се финансират „протестъри” от гей-организации, либерални сдружения, такива защитаващи престъпници, наркомани, педерасти, които проглушават света със своите обвинения

Ако преди 70 или 100 г. монополите са действали предимно в националните граници и фашизмът е бил в голяма степен националистически, то сега  монополистическия капитал и особено банковият, въпреки генетичната си принадлежност към определени нации, се е развихрил, ограбвайки народите по целия свят. На тях им е изгодно да пропагандират „свят без граници” и „свободно движение на хора, стоки и капитали”. Тук особен интерес имат и наркокартелите, които притежават огромен финансов ресурс. Ето това е финансовата опора на истинския неофашизъм, който иска да установи диктатура над националните държави и  над техните народи. Затова на него патриотизмът му пречи. Неофашизмът използва демагогията за „човешките права”, за правата на малцинствени групи, вкл. гейове, транссекуални и т.н. За да се удари идеологическия фундамент на националната държава, се протестира дори срещу великите исторически личности, защото не били „демократи”, какъвто е случаят с поругаване паметниците на Джордж Вашингтон и Христофор Колумб в САЩ. Бунтовете в Америка са подклаждани и финансирани от крупния финансов капитал, чиито идейно-политически авангард са либерали-космополити, троцкисти, масони, които използват за ударна сила лумпени, безработни михлюзи, полуинтелигенти, анархисти и дори откровени бандити.

Както казах, зад протестите срeщу  национал-патриотизма стоят мощни финансови монополи, главно банкови (от определени страни), както и наркокартели, но авангардът, изразяващ техните интереси, са политически организации с либерално-интернационална идеология, масонски ложи, „катраници на капитала“, анархисти, НПО, които защитават сексуални малцинства, наркомани, престъпници и т.н. В крайна сметка, по улиците на редица страни от Европа и САЩ, излизат хора упражняващи професия-безработен, лумпени, криминални типове, наркомани, педерасти и всякакви декласирани елементи, готови за пари на всичко. Истината изисква да кажем, че има и хора образовани или по-точно учили-недоучили, заблудени от перфидната демагогия за „демокрация и човешки права”, които не са наясно с истинските цели на тези, които финансират подобни „мероприятия”. В тях участват и немалко привърженици, наричащи себе си  „леви”, без да са наясно със същността на лявата идея, както и с понятието фашизъм, който се определя като „открита диктатура на монополистическия капитал”.*

Когато мирните протести на подобни хора не доведат до желания резултат, тогава се минава към погроми, палежи, убийства и войни, за да се постигнат целите на кукловодите, т.е. на монополистичния капитал – ето това е лицето на съвременния фашизъм! Видяхме го в „демократичните протести” срещу Николас Мадуро във Венецуела, срещу Владимир Путин в Русия, Виктор Орбан в Унгария, палежите на „онеправданите” в Париж, „цветните” погроми в Киев и т.н. Подобни погромаджийски  протести на онеправдани михлюзи срещу националната държава сега виждаме и в самите САЩ. Както се казва – всичко се връща. Спекулативният финансов капитал на САЩ, който организира и финансира подобни протести в други страни, за да ги отслаби, сега организира подобни протести срещу президента Доналд Тръмп, които се опитва да възстанови производството в страната си като укрепи морала и реда в нея.

Защо обаче финансовият капитал е склонен години на ред да дава социални помощи на хора с „професия безработен”? Целта е проста и ясна, – за да лумпенизира част от обществото, да доведе до деградация голяма маса млади хора, за да може лесно да ги купува и насочва за „цветни революции” и протести (вкл. погроми) срещу националните държави и директно срещу трудовите хора, борещи се за своите права и достойно възнаграждение. Така лумпените на практика се явяват ударната сила на новия фашизъм. Уловката е, че те се представят за бедни и онеправдани и се нуждаят от защитата на определящите се за „леви”, политически формации, които често застават зад тях. Така новите „модерни леви” застават на страната на крупния непроизводителен капитал, вместо да защитават хората на наемния труд, а не на наемните безделници. В тази връзка се сещам за идеите на големия българин Георги Димитров, който говори за единен антифашистки фронт на производителните класи срещу монополистическия капитал. Но кои от сегашните т.нар. „леви” се сещат за Димитров, освен когато той за пореден път трябва да бъде обруган? Защото истинското противоборство е между  непроизводствения финансов капитал, който чрез спекулации изсмуква жизнените сили на трудовите хора и производителите на материални блага. Това е истината!


*Виж: Г. Димитров, Доклад на VII Конгрес на Коминтерна (1935 г.), Г. Димитров, Избрани произведения, т.1, Партиздат, София, 1954 г., с.132-147.