ПАГУБНИ НЕДОМИСЛИЯ В БЪЛГАРСКОТО ЗЕМЕДЕЛИЕ

Петър АНГЕЛОВ
Печат

Петър Ангелов е роден на 15.11.1938 г. в село Татарево, Хасковска област. Завършил е Агрономически факултет в София. Работил е като младши агроном, главен агроном и председател на ТКЗС. Бил е два мандата заместник-председател на Окръжния народен съвет (ОНС) в Хасково – през първия е отговарял за селското стопанство на окръга, а през втория – за културата, здравеопазването и образованието. През 1983 г. започва работа в София като директор на Държавно издателство “Земиздат”, където работи 13 години – до идването на власт на Кабинета на Иван Костов. Бил е директор и на издателствата “Цанко Церковски”, “SPS-Принт” и “Български писател”. Издавал е списание “Южнобългарски страници” (1999-2003). Живее в гр. Хасково.


При наложените безпрецедентни мерки за борба с коронавируса, се очакват сериозни кризи в нашата и световна икономика включително и проблеми с изхранването на населението. По този причина най-после и у нас се заговори за забравеното дете на майка България ЗЕМЕДЕЛИЕТО. Оставено в постелите на ЕС, новата му майка се оказа мащеха за нашето зеленчукопроизводство, овощарството и животновъдството. В резултат на това  от 60 до 80% от зеленчуците,  месото и  хранителните  продукти, са внос от Гърция, Турция, Македония, цяла Европа, Китай  и дори от далечна Аржентина. Както е известно, ЕС беше милостива към производителите  на пшеница и слънчоглед като ги субсидира с повече „мазнинка”, и тези култури станаха печеливши, а земеделието от многоотраслово се превърна в монокултурно. В резултат на това приносът на селското стопанство в брутния национален продукт, се смъкна до незначителните 3-4%, а се очакваше то и туризмът да станат гръбнака на икономиката ни. Днес, с изключение на хляба и олиото,

България  не  е  в състояние сама да произведе нужните ни храни.

При нашите природни дадености - плодородна земя, слънце и вода, както и вековни традиции, - парадоксално е състоянието на зеленчукопроизводството, овощарството и животновъдството, да не говорим и затова, че нашият Булгартабак, най-големият търговец на тютюн и цигари в Европа,  беше ликвидиран  до основи. Трябваше  да дойдат дни на изпитания, за да разберем колко недалновидни  бяха българските политиците по време на прехода, осъществили погром над българското селско стопанство по чужда воля или реваншистки нагони. Време е без притеснение да кажем истината на тези, които говорят, че то се е саморазорило. Погромът на българското земеделие беше начертан от изпратени в България  група европейски икономисти, ръководени от Алан Бъкуел, професор от Лондонския Уай Колидж. Те разработиха т.нар. „стратегия“ за развитието на нашето земеделие. Тази стратегия беше публикувана в бюлетин №1 на МС, малка синя книжка, джобен формат, за служебно ползване, от сформирани  от активисти на СДС наречени „Ликвидационни съвети“. Основна задача на  тази стратегия проведена „много успешно“ от правителството на Филип Димитров целеше не просто ликвидирането на кооперативните стопанства (ТКЗС) и връщането на земята на нейните собственици не по начина, който приложиха в другите соц. страни сдружения или кооперации, а в реални граници. Никой  в онзи момент, не забеляза, че връщането на земята в реални граници е необходимото

условие за създаване пазар на земята.

Едва ли някой предполагаше, че възмездените стопани или техните наследници,  ще се захванат с отглеждането на  пет овце и една  крава, още по-малко ще се заемат да орат бащините нивички. Не случайно по това време в България, земята се оказа  непотребна никому и се появиха огромни пустеещи територии, а цената на един декар стана равна на цената на един чифт гумени цървули. Ако се запитаме случайно или нарочно се случи това недомислие, трябва да започнем от ролята на стратега на „нежна революция” философа д-р Желю Желев, който някъде беше казал, че революционното преустройство на  селското стопанство трябва  да бъде  проведено от чисти и неопетнени ръце! Добре се знае как хората с „чисти ръце“, организирани в ликвидационни отряди, изклаха цялото поголовие на говедовъдството  и овцевъдството, разрушиха  овощарството, зеленчукопроизводството,  консервната промишлености, изградените напоителни полета и системи. Върху пепелта на тези клади избуя образът на ново земеделие още по-едро от ТКЗС и АПК. Родиха се нови земевладетели – латифундисти от типа някогашните паши, собственици на десетки села и огромни територии обработваеми площи. Днес, тези аграрни олигарси присвояват над 80% от европейските субсидии, които се изчисляват на около единадесет милиарда. Илюзия е, че те ще седнат да се главоболят  с отглеждането на зеленчуци или животни, където  субсидиите не им  гарантират високи и лесни печалби, а пазарът навън е затворен. В това се корени причината или пък такава е била целта -

България от голям износител на сурови и преработени храни, да се превърна във вносител.

При всеобхватната пандемия прегърнала в хладните си обятия по-голямата част от света, много държави затвориха своите граници,  най- напред заради нашествието  на мигранти, а сега - заради пандемията. Тази почти военна ситуация, ликвидира основния принцип на Европейския съюз - свободното движение на хора стоки и пари, и  принуди държавите сами  да се погрижат за изхранването на населението със собствени сили. За да имат  стойност подхвърлените сега лозунги и в България да се върнем на село и да си гарантираме самоизхранването, могат да имат смисъл и значение само  ако се направи задълбочена и безкомпромисна преоценка на досегашните грешки и недомислия на европейската и нашата аграрна политика. Време е да оценим ролята на т.нар. мерки на ЕС, както и програмата за възстановяване на селските райони, където бяха погребани 30 милиарда от европейските фондове за  строителство на  паркове, градинки и най-вече къщи за гости, които не само не доведоха до възстановяване на селското стопанство, а станаха причина за мащабна корупция по върховете на властта.

Хората останали да живеят на село и решили да се препитават от производство на зеленчуци или животновъдство, са днешните малки или средни фермери, които се борят за място на вътрешния пазар. Притиснати от конкуренцията на страните субсидирани по-отрано и по-добре от България, „обгрижвани“ от огромна армия бюрократи от Фонд земеделие, министерства и общини, разпределители на европейските средства, селяните се оказаха  в положението на гол охлюв незащитен от ударите  на чуждата конкуренция,

мачкани от месни и висши чиновници и контролни органи.

Не е чудно тогава защо селата се обезлюдиха, защо не са появи средна класа, защо селското стопанство участва едва с 3-4% в брутния вътрешен продукт, защо изчезнаха вкусните наши домати, овчето сирене, а киселото мляко се прави от холандско сухо мляко или палмови масла. Всеки  политик, който иска да надникне  в ежедневните тегоби на българския фермер, е достатъчно да следи критичните бележки по медиите на фермера Краси Кумчев от Пловдив, перфектен агроном, с невероятен опит и знания, отдал се на производството на зеленчуци и плодове заедно със своите синове. Може да попитате всеки случайно срещнат животновъд, изтеглил кредит с непосилни лихви, заробил се в денонощен труд, мачкан от конкуренцията, палмовите продукти, сухите млека, ниските цени и бюрократи, за да разбере защо фалират овцеферми и кравеферми. Дошло е време да се оцени и  ролята на неолибералния лозунг, пред който коленичиха политиците на прехода: “По-малко държава, повече демокрация“ и под неговото политическо було разграбиха държавата и ликвидираха едрото българско земеделие. Разбирам всички отрицателни последици от пандемията, но тя стана причина жестоко да се оголят проблемите в земеделието. Пример затова беше скорошният

сблъсък между малките български производители на зеленчуци и големите европейски търговски вериги.

На практика това беше сражение между привържениците на неолибералната икономика и тези, които пледират за запазване функциите на държавата като регулатор, беше сблъсък  между производители и търговци, между частния и държавен интерес. Този сблъсък се състоя, там където му е мястото - в Министерството на земеделието и горите. Тук няма да коментирам появилите се  становища на изплашените идеолози на неолиберализма, изказани по  медиите в защита на „магическата“ роля на импулсите, които давал свободния пазар, за благоденствието на богатите народи, определяйки опитите за въвеждане ред в държавата като опит за възстановяване на социализма. На тези теоретици, някои от тях участвали в разграбването на селското стопанство,  трябва да се напомни, че няма  държава, която да е оставила своето земеделие на случайности или без финансово и организационно  подпомагане. Освен това, в подредените държави с големите търговски вериги на високо равнище, важат договорната система, националните баланси и резерви, ролята на браншовите организации,  кооперациите и сдруженията, а не стихийните инстинкти на пазара. В това отношение най-категоричен е опита САЩ и Франция - водещи страни в земеделието. В нашия случай е похвално, че държавата, в лицето на министър Танева, както и приетото постановление от Министерския съвет, застанаха зад малкия производител. Макар, че тези  решения все още са далече от европейските образци и са ограничени по  времена валидност, те са пробив в правилна посока и можем да се надяваме, че не са продиктувани от необходимостта за потушаване на възникналото противоречие между големите и малките, местните и чуждите, богатите и бедните. В набелязаните мерки има предложени важни механизми, финансови и организационни, за преодоляване на появилите се трудности, а също така и за подобряване на конкурентните способности на малката ферма и фермер, чрез финансово подпомагане в борбата му за място под замъците на свободния пазар и големите вериги, макар да се знае, че неговите щандове са под сергиите на градските и на фермерските пазари, а също така и на борсите, където

безконтролно вилнее негово величество прекупвачът.

Така стоят нещата днес, а утре? Анализаторите предвиждат светът да не е същия. Задава се краят на  глобализма, възникването на нови  икономически и политически съюзи и центрове, появата на други  икономически механизми и теории на мястото на неолибералните.  За решаването на такива сложни явления и процеси ще са нужни други познания и компетентности, интелектуален и морален капацитет на политиците и стопанските фактори, за да са в състояние да виждат десет хода напред.  С една дума, време е да се предугади какво се задава. За хубаво ли е или за лошо? Повече от очевидно е, че при очакваната рецесия - загубите от стопирането на промишлеността, скоро ще стане ясно коя държава колко пари има в портфейла си. Тези, които успешно затвориха икономиката и спасиха от смъртта народа си,  ще застанат  очи в очи срещу него, за да преброят заедно пилците на есен. Тогава ще се разбере и спасените от смъртта колко пари имат в джобовете си за хляб, за домати, банани или за пържоли, а днешните рейтинги на  тези,  които сега се борят за тях, няма да струват пет пари, ако хората са безнадеждно обеднели. Тогава, в края на тунела на новите магистрали, ще се зададе ВИДОВДЕН, и при селяните, и при работниците, и при лечителите  от първи и втория ред на фронта срещу пандемията, защото подобно на случилото се в селското стопанство, фаталното недомислие сполетя и здравната система, превръщайки я в търговска дейност. Ще се види как и защо някои лекари и сестри едва връзват двата края, а  други,  са станали милионери.

Не знам хората от най-горните етажи на властта дали си дават сметка колко акъл трябва, за да  проумеят и решат сложните ребуси? Дали разбират, че животът няма повече да търпи „калинките” и партийните подлизурковци.