БЪЛГАРИЯ СИ ОТИВА ПРЕД ОЧИТЕ НИ, А НИЕ ПОЗОРНО МЪЛЧИМ!

Проф. Иво ХРИСТОВ 2019 - Брой 52 (31 декември 2019)
Печат

Продажбата на земя ще е последният пирон в ковчега на Отечеството ни!

 

Проф. Иво Христов в разговор с Васил Василев в предаването „Не се страхувай!“ на Българска Свободна Телевизия

 

Васил Василев: Както Ви обещах, тази вечер поканих Иво Христов, който винаги дава много интересни прогнози. В България правителството си прави каквото иска, а парламентът го подкрепя. Съдебната власт - и тя е солидарна с това. Всеки ден ни се струпват на главата какви ли не истории и народът мълчи. Виждаме какво става по света – вижте какво става във Франция. Вижте какво правят италианците, германците. Имате ли обяснение защо народът търпи това положение?

Иво Христов: Ще започна с думите на Апостола. С разпита му в Конака в София, по време на процеса, когато е казал следното: „Нашите българи много обичат свободата, но да има някой който да им я занесе по къщите“. Това, което всъщност е основният проблем на голяма част от съвременното българско общество, това е културата на не съпротивата. Тя има дълбоки исторически корени и бива замазвана по два начина: или с патриотарски изхвърляния, че първият динозавър е българин, или пък обратното: българите за нищо не стават. Т.е. няма една уравновесена, но в същото време критична и пазеща достойнството на нацията, гледна точка, която да се съобразява с фактите и разбира се, - да не изпада в национален нихилизъм. Разбира се, нашето население е уморено, объркано, пасивно, а бих казал и безразлично. Около 2,5 – 3 милиона българи напуснаха страната. Напусна я активната част от населението. Хора, които имаха смелостта да скъсат с досегашния си начин на живот и да отидат да живеят и работят на съвършено друго място при нови условия. Това е безвъзвратно изтекъл зад граница български национален капитал, въпреки приказките за обратното. Т.е., за да имате каквато и да била форма на съпротива, тук трябва да има субект на социална активност, субект на национална промяна. Такъв липсва в България. Аз бях част от тези наивници, които си мислеха, че след като България влезе в Евросъюза, външният фактор ще наложи своеобразен политически борд на вътрешните български безобразия. Не само, че не наложиха борд, но взеха, че плеснаха с ръце и се прегърнаха…

 

Нашите български разбойници откриха себеподобни, макар и в по-европеидна форма в Брюксел и нещата потекоха по прословутия механизъм „ти на мене, аз – на тебе“. Всъщност това, което имаме в момента в България, е периферна територия със затихващи функции и един относително малоброен елит. Под това разбирам не само формално управляващите, но и икономическите интереси, които стоят зад тях – около 250-300 семейства, на които територията на страната е дадена под аренда, и срещу съответния данък „аренда“, те могат да я експлоатират. Разбира се, това няма да продължи още дълго, тъй като обективно ресурсът намалява. Т.е. намаляват източниците за крадене. Взимам повод от проектите за газопроводи и скоро ще започнат да търгуват със самата територия като такава, тъй като ние вече друго нямаме.

Тази сутрин прочетох едни бравурни доклади, че България била много развита – съгласно индекса на човешко развитие била на 52-ро място в света и това се представя като невероятен, потресаващ успех.

Само да напомня, че при лошия комунизъм, през 1989 г., която беше не най-добрата година на българския социализъм, по този показател България беше на 28 място. Тя беше сред най-развитите страни в света. И на онези либералстващи среди, които пишат подобни доклади и за икономическото развитие на страната, да напомня, че по съпоставими цени, България е достигнала нивото от 1989 г. чак през 2016 г. 28 години пълна разруха! Докато през това време светът замина напред. Има един процес на акселерация на историята, от който България безнадеждно отпадна. А ние бяхме в челото на този процес.

Това не е драмата на едно примитивно общество, което е колонизирано наскоро. Имаме съвършенно друга драма – едно насила върнато в архаиката модерно общество, каквото бяхме допреди това. С цялата драма на този живот, който ние живеем.

В. В.: Къде бихте сложили България, ако имахте класация – говорите за класация на Юнеско. Ако има класация на националното богатство и националния интерес – къде сме ние?

И. Х.: Някъде до африкански и южноазиатски режими. В нашия регион няма такъв случай. Може би единствените, с които сме съотносими това е Украйна. Но първо, трябва да имаме предвид, че Украйна е несъстояла се държавност. При Янукович, населението беше около 42 милиона, а сега е спаднало под 35 милиона. Да не говоря, че и там вървят аналогични процеси като в България. В Украйна имаме буквално физическа продажба на земя. Буквално рязане и продажба на уникалния чернозем в Запорожието, който се изнася с влакове и камиони към Европа. Може би само тази несъстояла се държава ни гони по всички точки на деградацията, съчетано и с „прелестите“ на една война.

В. В.: Къде отиват толкова много крадени пари? Тук се краде колосално много. Те не може да бъдат прехвърлени, защото ще ни трябва една влакова композиция. Ако минат през банка е абсурд, защото всичко се следи.

И. Х.: Парите всъщност не са излезли физически. Т.е. нямаме местене във въздуха от точка А до точка Б. Те отиват при нашите партньори, както иронично ги нарича Путин. Всъщност компрадорск-корумпирания тип режими, като този в България, са възможни само защото командният център, условно наречен Западът, има интерес от това. Никакъв голям приватизационен договор или банкова транзакция в нарушение на закона и правилата, не може да не се знае там. Истината е, че Източна Европа, както бившия СССР, както и Балканите, захраниха икономиката на Запада за поне едно 30 години. За този период, който ние наричаме с нищо не значещото „Преход“, беше разрушена тяхната алтернатива – икономическа, военна, изобщо – единствената възможна алтернатива на западното ядро. На цената на джобни пари, защото цени от милиард, два, три – дори десет милиарда евро, са нищо. Всъщност това са комисионните, които са подхвърлени като кости на местните компрадори. Срещу тази цена те получиха на безценица близка колониална периферия. От друга страна това е експлоатация на новооткрити пазари и работна ръка, която сама отиде при тях. Те разбира се, са заели една гнуслива естетска позиция, възмутени от всички тези безобразия, за които вече говорихме - корупцията, нарушаване на законите и унищожаване на икономиката. Но лицемерието не е от вчера. Колонизацията на Индия през 18-19 век е минала по същия начин, само средствата са били по-груби. Това, за което нашето поколение четеше - плюс-минус пет години, се случи с нашия живот. В момента имаме една опустошена страна. Разбира се, днешната пропаганда ще Ви обяснява, че живеем в най-добрия от всички възможни светове.

В. В.: В Индия идеологията е на Ганди – несъпротивление на злото. У нас е същото, но това няма да ни помогне. Това ни води към по-голямо зло.

И. Х.: Никаква идеология няма в България. Българското общество е дълбоко антиидеологично. Не говоря въобще за качеството на идеологията. Големи идейни проекти никога не са хващали дълбока почва в тези географски ширини. Това е малка котловинна страна, с регионална култура, с относително малки претенции като начин на мислене, с малки мащаби. Хиперакцент на живота е оцеляването като свръхцел. Никакви амбициозни проекти за каквото и да било. Големите и малките нации не са големи и малки като количество. Всеки е продукт на своите мечти. Финландия, например, е 5 милиона, няма и толкова. Швеция е 6 милиона. Норвегия е 4,5 милиона. А българите бяхме двойно повече. Ние се свихме за тези 30 години на половина и основната причина е, че ние никога не сме вярвали, че можем да бъдем субекти на собствената си съдба. Огромна част от нашето население не гледа на собствената си страна като на своя. Спасението минава през спасението на колектива, а не през спасението на индивида. Тука има мощна и устойчива култура за спасяване поединично. Метафорично ще се изразя – движението на България е от обора към мола.

И към министъра на образованието ще отправя един въпрос. Голяма част от децата не са просто функционално неграмотни, те са изобщо неграмотни. И това съчетано с подмяната на цивилизационния код на България – това престава да бъде страната на българите. Това е нашата страна, а ние я губим буквално пред очите си. Заради нашия мързел, търпения и пасивност, съчетано с робския ни страх.

В. В.: Вие споменахте в началото Апостола. Времената са същите, както по време на турското робство, същата безпросветност. Същия робски страх, същото робско принуждение. И винаги се намира някой, който да запали искрата. Това, което е останало от Левски е идеология към свободата, вечната българска идеология. Може ли тя да подпали малкото огънче към свободата, което тлее във всеки един българин?

И. Х.: За да харесам на вашите зрители, ще кажа – да, така е. Той е част от погрешното разбиране за публичните политически фигури – хората искат да чуват, това, което искат да чуят. И когато ти им кажеш неща, които не им изнасят, веднага те нарочват като Враг № 1 на Тутраканската селищна система.

Аз обаче смятам, че най-добра услуга на народа си прави този, който казва истината в очите му. От това има по-голяма полза.

Честно ще ви кажа – ще ми се да е така, както вие казахте. От друга страна историята показва, че през последните 120 години нито един голям преврат у нас не е продукт на българите. Така беше и с руско-турската война, така беше и на 9 септември 1944 г., за съжаление – така беше и на 10 ноември 1989 г.

От друга страна тук трябва да има годен адресат, който да поеме щафетата от геополитическите събития. Смятам, че доколкото има някакъв живец, то той е в чужбина. Част от младите хора, които се изнесоха в чужбина. Те се срамуват от собствената си страна, бидейки в Отава, Прага и на други места. Срамуват се, защото виждат, че тази страна е потънала в блатото на политическата и обществената посредственост и те искат да направят нещо за страната си. Пътят преминава през драматизма на разбирането на проблема. Ние сме в голяма беда. Най-голямата битка днес е битката за интерпретацията на съвремието. Когато управляващата върхушка ви казва, че живеете във възможно най-добрия свят, а вие твърдите, че сме като умиращ човек. И в тази ситуация битката за интерпретацията на проблема, е началото на битката на давещия се.

В. В.: Значи ние сме давещи се…

И.Х.: Да.

В. В.: Как гледате на продажбата на земята? За колко време, според вас, ще ни ликвидират като държава?

И Х.: Тя, държавата, е приключила като конструкция. Ние имаме формална държавност. Приличаме на страшните кухи рицарски брони – изпразнени от съдържание. Ние сме приключили и като геополитическа активност. Ние сме приключили и индустриално, и икономически...

Истината е, че продажбата на земя, ще е последният пирон в ковчега на България. Физическата продажба на тази земя. Те вървят разбира се с дежурните приказки за свободна търговия. С прочутата мантра, че чужденецът нямало да навие земята на руло и да си я занесе вкъщи. Не, той ще си я вземе и ще се случи обратния процес: ти ще си вземеш торбичката и ще се изнесеш оттук. Ти, който смяташ, че си неин собственик или гражданин. Другият вариант е да слугуваш на новите чорбаджии. Това ще се случи тихо и без пушка да пукне. Защото големите промени в България винаги се случват в мъртвешка тишина. Как беше – той беше единственият луд, който си позволи да протестира. Това са думите на Вазов, когото преведоха наскоро. Аз предполагам, че следващият превод на нашето литературно наследство, ще бъде само с емотикони, за да отговорят на все по-нарастващите потребности, на все по-затъпяващата публика.

В. В. Чудех се как могат да преведат Алеко, например – и се опитвах да си представя, как ще преведеш „ха бакалъм“?

И. Х. Същият този Алеко е написал нещо прекрасно, което на мен много ми хареса по повод на последните гърчения на нашия управленски фактор: помните какво беше написал Бай Ганьо накрая в прочутата си чернова: „и да се прегърнем братски, хем с русите, хем с немците, тю да ги порази Господ, на маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари!“

В. В. Смятате ли, че едно равновесие на властите би могло да доведе до подобряване на конструкцията на държавата? Или това нещо е неосъществимо при сегашното състояние на обществото и на политическата система?

И. Х. Аз съм юрист с 20 - годишна практика, когато в България се учеше сериозно (завърших 1992 г.) и нямам никакви илюзии, че в тази географска ширина законът на струва и пет пари – той няма дори стойността на хартията, на която е написан! Разделението на властите има значение само и единствено, когато отзад стои такъв тип социален субект, който да отстои разделението на властите. Хартията, ако ще да е с гербови марки, няма да създаде нова реалност. Както казваше един много известен учен: с думи не се създава реалност, реалността се описва с думи. Така че когато не искате да промените нещо – искате да пишете нова Конституция. Тука влизам в рязко противоречие с моя адаш – Иво Христов. Смятам, че съвършено на друго място е „заровено кучето“ в България. Нашето дередже е продукт на онова, наречено „български преход“. „Кучето е заровено“ още 90-те години с т.нар. приватизация, с която бяха отнети икономическите, социалните и голяма част други шансове на българското население. И забележете, след всяка вълна на приватизация има вълна на емиграция. Като лишите хората от хляба им, от възможности за развитие – те естествено се махат оттук. И тука приказките за демографията – българите не раждат, не защото това е функция на много или малко пари – не им се живее тук! Живеенето не е само просто въпрос на 5 лв. отгоре или 5 лв. отдолу – а на цялостна перспектива, на цялостно себеусещане, цялостно съотнасяне към бъдещето на тази страна и на тази общност. Когато ти нямаш такова отношение, няма това, което наричаш социална солидарност, най-малкото, което ще направиш е да спреш да раждаш, да се възпроизвеждаш. А най-многото, което ще направиш е да се махнеш оттук – ние нямаме емиграция, ние имаме евакуация от територията – буквално.

И другото, което е – тези процеси на приватизация доведоха и до невиждано социално неравенство, каквото не е имало дори по турско. Това съотношение при нас е по-скоро характерно за африканска държава, нищо че формално сме в Европейския съюз.

Ясно е че този олигархически модел, – когато малцина държат икономическите шансове на мнозина – може да се запази само по един-единствен начин и той се нарича диктатура. Така че ние живеем в „най-хубавия от всички светове“.

В. В. Миналата седмица в „Не се страхувай“ говори политическия анализатор Михаил Хазин и според него, след като бъде преизбран Тръмп, ще последва една тристранна среща – Тръмп, Путин и Си Дзинпин и това ще е „новата Ялта“… и по новата Ялта, България ще попадне в Евразийския сектор, но…и тука е голямото „но“ – заедно с Турция.

И. Х. Ако това се случи, няма да можем да се уредим на „Орлов мост“ от евроатлантици, които посрещат руско-турската армия. Безгръбначността е основна черта на, пази Боже, българския елит. За съжаление голяма част от българското население има същите характеристики. Иначе са много ербап на две места – пред ракията вкъщи и във Фейсбук – там са революционери!

В. В. И накрая – смятате ли, че някой от нашите политици, да речем – президентът – ще посмее да отиде на 9 май в Москва? И българска военна част да марширува на парада на победата, защото ние, за разлика от много други народи, ето сега Путин покани Ердоган… а ние сме се били заедно с руснаците в тази война и победата над фашизма, рамо до рамо, и български генерал е единственият чужд военно-началник, марширувал на 9 май 1945 г. на Червения площад. Смятате ли, че това е възможно и дали ще стане?

И. Х. В паметта на моя дядо, който е атакувал Нишката крепост в Отечествената война 45-та година, това трябва да е така. Ние дадохме 30 хиляди жертви в Отечествената война. Така, че имаме пълното право. Нещо повече, с тази кръв, която е пролята, ние реално защитихме българските граници, които след това бяха устроени от Съветския съюз на Парижката конференция.

 

Силно се надявам, че българският президент, освен всичко друго, е достоен мъж, който би трябвало да поеме това бреме, но и тая гордост и да „умие лицето ни пред света“. Защото ние имаме с какво да се гордеем. И аз мисля, че настоящият период е един от многото унизителни периоди в българската история, които трябва да забравим, но това иска борба, това не иска чакане.