ВРЕМЕ Е ЗА ДЕЙСТВИЕ!

Христо ТЕПАВИЧАРОВ
Печат

100 години след подписването на Ньойския договор не е време за размисъл.


Западните покрайнини трябва да бъдат върнати на България – чух да казва Ангел Джамбазки от ВМРО по телевизията на 30 ноември т.г. след десетилетия мълчание на цялата самоназначила се да управлява България политическа върхушка!

Положителното е, че вече някои са осъзнали и разбрали това, което повтаряме от години, че БЗП никога не са давани на Сърбия, която, след разпадането и заличаването от политическата карта на света  на държавата, на която бяха предоставени, ги окупира.

Един окупатор няма какво да връща, тъй като той нищо законно не е получил и не притежава. Окупаторът трябва да бъде заклеймен и прогонен от окупираните чужди територии.

България трябва да си възстанови суверенитета над БЗП, незабавно и безусловно. Не като обяви война на Сърбия, а като сезира всички международни институции, създадени с цел за поддържане на международния ред и законност и настои за осъждане и международна изолация на агресора – Република Сърбия.

През 1997 г. сръбската скупщина, години преди окончателното разпадане на остатъчна Югославия, без санкция или съгласие на нито една от бившите съюзни републики, прие Закон за присъединяване на Западните покрайнини към Р Сърбия.

Така Сърбия се опита да бъде узаконявана фактическата окупация на тези български територии и да легитимира агресията по присвояването на БЗП, които, като територия предоставена с международен договор на саморазпусналата се СФРЮ, останаха извън териториалния суверенитет на новосъздадените държавни образования – Македония, Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Словения. Съгласно действащият принцип на международното публично право Restitution ad Integrum, което предполага възстановяване на оригиналните условия от преди наложената промяна, отстраняване на причинена вреда или несправедливост. Този принцип напоследък все по-често се прилага при нарушение на правата на човека и по-специално към хора подложени на принудително разселване и загубили домовете и имотите си. Българите от БЗП са типичен пример, подобно на милионите бежанци по света. Принципите „Pinheiro Principles“, относно условията за връщане на отнета собственост на прогонени от домовете и собствеността си лица, заслужават специално внимание, проучване и съблюдаване в случаи като окупацията на БЗП в началото на ХХІ век от Сърбия.

Агресията и окупацията, практикувана от сръбската държава по отношение на БЗП, а може би и по отношение на територии на други съседни на Сърбия народи, никога не е било и няма да бъде международно правно основание за придобиване на територия. Сръбските действия по отношение на БЗП до голяма степен обясняват и легитимират реакцията на обитателите на Косово, обявили национална независимост от Сърбия. Вярваме че и други народности ще последват примера им и дълг на българската държава е да доведе истината за този бандитизъм, превърнат в сръбска държавна политика, до знанието на широката международна общественост.

Докато Сърбия не се изтегли от БЗП, България задължително трябва да блокира участието на Сърбия в международния публичен живот посредством междудържавните многостранни международни организации, а не да продължава овчедушно да очаква благоволението на Сърбия да й върне заграбеното.

Териториите, които по силата на наложените ни обстоятелства продължаваме да наричаме БЗП, (съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с площ 1 545 км² и население от 64 509 души, от които 54 758 са българи, 8637 - власи, 549 - цигани и едва 127 – сърби), са окупирани преди да бъдат предадени по политически причини, за да бъде наказана България, на субекта на международното право, наречен Сърбо-Хърватско-Словенската държава, чието създаване е прогласено  на 1 декември 1918 г., държава която България признава с член 36 на самия Ньойски договор в деня на подписването му. На практика, СХСД не би могла да има никакво отношение към събитията, довели до подписването на Ньойския договор. През 1929 г. СХСД се преименува в Кралство Югославия, през 1945 г. Кралство Югославия се трансформира в Федеративна Народна Република Югославия (ФНРЮ), която през 1963 г. приема името Социалистическа Федеративна Република Югославия (СФРЮ), престанала да съществува през 1991 г. През 1992 Република Сърбия и Черна гора образуват Съюзна Република Югославия, която през 2002 г. възкръсва в Държавна общност Сърбия и Черна гора, като в състава й влизат и две области: Войводина и Косово. През 2006 г. Държавната общност се разпада на Република Сърбия и Черна гора. През февруари 2008 г. Косово обявява независимост. Видимо събитията следват своя неизбежен ход на разпад. Включването на БЗП в границите на Сърбия след 2006 г. е акт на агресия и анексия, тъй като към онзи момент, България възстановява ipso facto суверенитета си върху отнетите й през 1919 г. територии след заличаване от правния мир на държавата, на която са били предоставени с международен договор.

С Парижкия мирен договор от 1947 г. правата на Кралство Югославия върху тези български земи бяха прехвърлени върху НФР Югославия. Изрично се подчертава, че се прехвърлят права, а не територии, което бе поредното доказателство, че т.нар. велики сили, които се разпореждаха със земите на българската държава, не оспорваха тяхната принадлежност към българското землище, а единствено правото на България да ги управлява в онзи момент!

По повод отбелязването на 100 години от подписването на Ньойския договор български историци, професори, академици и всякакви други жадни за внимание люде, си позволиха да убеждават от екрана на телевизията българския народ, че в Ньойския договор нямало нищо толкова страшно – България била победена държава и си била получила заслуженото. И онези, които си позволиха назидателно да убеждават българския народ, че и други националности били пострадали не по-малко от българите, пропуснаха да припомнят причините, принудили България да се включи във войните срещу своите съседи на страната на обещаващите възмездие (История.бг с Георги Ангелов!) и да изкрещи: стига грабеж!


Въпросът за БЗП не е за съблюдаване на някакви човешки права или права на малцинство, за каквито неграмотно пледират някои български политици-популисти, а за правата и идентитета на българската нация. Ако има нещо положително то е, че тезата за окупацията на БЗП от Сърбия си пробива път и започват да й дават гласност с искане за тяхното връщане. За съжаление не се разбира, че Сърбия не дължи връщане на тези територии, както отбелязахме, защото ги е заграбила в нарушение на международното право, а не са й предоставени с договор. Тя просто трябва да се изтегли и България да възстанови суверенитета си de jure. За съжаление някои продължават да повтарят мантрата за правата на българското малцинство в БЗП! Българите не са малцинство, а мнозинство у дома си, независимо от числеността им в някой район, ЗАПОМНЕТЕ!


1 декември 2019