1913 г.: ТРАГЕДИЯТА НА ТРАКИЯ

Проф. Делчо ПОРЯЗОВ
Печат

Разорение и изтребление на тракийските Българи. Жестоки факти по кървавия път от Дедеагач до Маджарово.

 

Турската войска влиза в Дедеагач на 19 септември 1913 г. и веднага предупреждава кметовете на българските села населението да напусне града и да се отправи за България, иначе ще бъде унищожено. Когато многохилядният народ чува тази вест, надава такъв сърцераздирателен вик, че целият „Дедеагач потреперва. Камък да беше човек, не можеше да не проплаче”.

Башибозукът това чака и подкарва с бои и убийства народа към Марица и Фере. Денят е 23 септември. Това съобщение получават в планината веднага и войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. При тях са и въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си. Това се отнася най-вече за сачанлийци, които не се подчиняват на заповедта да предадат в Доганхисар оръжието си на четниците и без него да вървят в Дедеагач. Те действително изпращат жените и децата си до Дервент, на 1,0 километра от Дедеагач, и се връщат обратно в горите. По този случай председателят на Републиката Ангел Карамитрев изрича пред Димитър Маджаров думите: „Сачанлийци пушки не дават”. Пушките действително потрябвали много скоро.

Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат бежанската колона още същия ден близо до гр. Фере. Завързва се люта битка. Стига се и до ръкопашен бой. В сражението загиват много и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите и застават от двете страни на движещата се колона, падналите от турците са повече. Истинска трагедия обаче сполетява бежанската колона. Войводите дават указание тя да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли.

 

 

Една част от нея обаче, в голямата паника, се отклонява към Марица. В нея преобладава населението от Окуф. Тъкмо тя пострадва най-много. Избитите са стотици. Жените се хвърлят в мътните води на Марица. Децата, изоставени, са потъпкани от коравия ботуш на башибозука.

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към местността Курбалака във високите родопски хребети над Доганхисар и Сачанли. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, седнали да почиват в Армаганската долина. И тук ги напада турска част от 200 войници, която отивала да подпали неунищоженото все още българско село Пишманкьой. Започва се истинска сеч. Насядалото население се разбягва кой накъдето може. Под кървавия ятаган са останали стотици старци, жени и деца. В паметта на спасилите се Армаган е останала като „долината на смъртта”. А когато акад. Милетич отива след два месеца на мястото (30 ноември) и вижда разложените човешки трупове и оглозганите от кучетата и дивите зверове детски тела, със сълзи на очи изрича: „Тук наистина е имало „човешка касапница”. Че в дивите азиатски орди не е имало капка човечност, се убеждаваме и от последвалите жестокости на същото това място. Старият Сарджо Митрев, който е имал кошара и колиба в местността, прибира през следващите дни захвърлените, но останали живи 9 деца – всички от 1 до 3 годинки. И започнал да се грижи за тях. Турците го намират и убиват по най-жесток начин. Не е известно какво е станало с малките дечица, но Сарджовата колиба ще остане в паметта на тракийския летопис. Не зная дали днес от рода на Сарджо Митрев има живи потомци, за да се гордеят с постъпката и смъртта на дядо си, разказана през сълзи от сина му Димитър Сарджов.

Събралият се народ на поляните Курбалак, след клането в Армаганската долина, се разпръсква в няколко посоки. Една група жени и деца от Манастир – 42 на брой, се втурва да бяга наляво, в посока на Крумовград. За тяхната съдба след малко. Друга пък, съставена също от жени и деца, е заловена от турските войници и разкарвана от село на село през Димотика. Захвърлена е в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ. Основната група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни, между Крумовград и Ивайловград, покрай Илиева, нива върволицата слиза на брега на Арда, където сега е град Маджарово, а тогава се е намирала старата граница между България и Турция. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводата Димитър Маджаров и Руси Славов. Но той непрекъснато се преследва и от животински озверилите се турци. Непрекъснати са били и сраженията между четниците и тях. Тежкият балкански път по барчини и падини от Коджаяле до Ятаджик, става непосилен, особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и викащи сърцераздирателно „Не ме оставяйте”. Покъртителна картина. Този вик на невръстните дечица и в наше време се чува всяка година на мемориала „Илиева нива” край Ивайловград от камбанния звън на детския паметник, а пролетите майчини сълзи за тях се виждат по стичащите се капки от запалените свещи в параклиса.

Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук, пред прага на майка България, злощастният план на Турция не само да се разорят, но и да се унищожат тракийските българи, намира своя последен израз. Турците коварно устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започнала нова, кървава касапница. Реката се задръстила от трупове на убити мъже и жени, на обезглавени старци и деца. Водите на малката рекичка Гюрген дере потекли, както е разказвал баща ми – страдалец и очевидец на събитието, окървавени надолу към Арда. Останалите живи се юрнали, към Арда, в чиито тогава, за нещастие, придошли буйни води, потънали също немалко жени и деца. Много от тръгналите от бреговете на Бяло море по пътя към Стара България да търсят спасение, се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души. Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като една мъчителна болка, като един трагичен спомен за всички, които са оставили костите си на това свещено място като жертвеници за християнска вяра и българска народност. Ние вечно ще скърбим за тях, но и вечно ще бъдем изпълнени с гордост, че сме имали такива предци.

Последните жестокости от трагичните събития през 1913 г., са извършени над групата манастирски жени и деца, която след Армаганската сеч, в края на септември, се отделя от основната колона и заблудена, тръгва на запад, вместо на север, в посока Арда. Дружината от 37 жени и 5 деца, или всичко 42 души, видимо е била пленена от фанатици турци и помаци, и държана скрита по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези мъченици толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари - избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва, близо до село Аврен, Крумовградска община. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари.

Трагедията в Аврен навява тъжни мисли. Майките дават живот, а децата са бъдещето на човечеството. Никой няма право, под какъвто и да е предлог, да посяга на тях. Ние идваме на този свят и си отиваме от него със святото слово „майко“. Няма религия, няма и създадени от тях богове, които биха оправдали дивашкото престъпление, извършено над майките и невръстните деца от село Манастир, в района на село Аврен, през 1913 година. Изглежда ние, хората, трябва да оставяме след себе си паметни знаци не само за величие, но и за позор и презрение.



На 28 септември т.г в Мемориалния комплекс в Маджарово се състоя Национален събор-поклонение – Ден на тракийската памет на жертвите  в геноцида над българите през 1913 г. Тракийци от цялата страна се стекоха на събора. Панахида пред Пантеона извърши Негово преосвещенство Старозагорският митрополит Киприан. В словата бе припомнена трагедията на погиналите 2000 тракийци – жертви за  българската народност и християнската вяра. Поднесени бяха венци и цветя, както на Пантеона, така и на паметниците на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, както и на Капитан Петко войвода.