ВЪРХОВЕН ВЛАСТЕЛИН НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Тези думи са за всички ония, които биха казали, че в дните на вековния му юбилей не си струва да помрачаваме благодатната аура над образа на един невероятен българин озарил с духа, таланта и волята си литературното небе на България. И може би те ще са прави посвоему. Но мерзостта няма почивен ден. Както стана ясно от публикувания текст, клеветата не знае отдих и все по-безпардонни стават ония, които разбират свободата на словото като слободия, докато литературата ни отдавна се е превърнала в село без кучета. Една мътна вода тече и бучи като подземна река, и както казва народът, не знае ни вада, ни гериз! Затова публикувахме и текста на Борис Цветанов, доколкото той е опит в дните, които изпълват невероятния век на Хайтов, да свали потурите поне на неколцина клеветници.

И все пак, какъв е вътрешният мотив на клеветите около Хайтов? Кой и защо раздухва въгленчето на съмнението в неговия колосален талант и подклажда омерзителния пламък на една тиха  и в много случаи необяснима ненавист, която не стихва дори и когато него го няма, както и в дните на неговата 100-годишнина.

Не си струва да оставаме само до „наемниците на клеветата“ в лицето на Юлий Йорданов и Петър Величков – герои в пунктуалния текст на Борис Цветанов, опровергаващ късократите им лъжи и измишльотини. Очевидно е че едно такова постоянство в дейността и на двамата, не е случайно. Неизвестно е обаче откъде черпи енергия дългогодишният им двигател на клеветата? И защо не се уморяват през годините да повтарят вариантите на едни и същи нелепици? Да бяха деца на Радой Ралин, с неговата агитационна ярост срещу Хайтов, човек да рече, че пазят честта на неуморимия хлевоустник от Сливен. Разбира се, в случая неминуемо присъства компонентата „личностни особености“. Но това е тема за психоанализ.

Интересно е друго – Николай Хайтов, дори в зенита на своята литературна слава преди Десети ноември, също бе несменяема мишена на яростни атаки, само че те бяха атаки от идеологически позиции. Преписваха му се какви ли не грехове, които ако да бяха верни, тогавашната власт не би го пощадила за нищо на света. Той обаче издържа на всичко. И сякаш напук на клеветниците и завистниците, перото му укрепваше все по-силно, а изпод него и пиеси, и сценарии, и книги, ставаха все по-неповторими и ярки. Народната любов умножаваше допълнително славата му на литературен колос, на непоклатим дъб на българската гордост, ако си послужим с лесничейската лексика за неговото място в българската литература. Всички обаче знаем, че тя има една особеност: неизброими са кандидатите за писателска слава! От една страна, без тях не може, те са необходими, защото създават климата и интригата в литературния живот. От друга страна обаче – да не им паднеш в захапката - като пирани са! Из Българско никога не са се свършвали людете, които примират от щастие да кажат с думите на Вазов: „Хванете, тогоз!“

Темата е дълга и засега ще отбележа само, че в българската  литературна гора Хайтов изпълняваше ролята, която в истинската гора изпълняват крайните дървета. Те поемат камшичния удар на онзи вятър, наречен Горолом, който преодолее ли якия им ствол и широкия им захват – вилнее и вършее в гората. И няма по-тъжна гледка от повалените от неговата злост и ярост дървета.

Докато беше сред нас, Николай Хайтов беше и воевода, и закрилник, и надежда, и пример. Нещата бяха по-подредени на патриотичния фронт, и в писателския съюз, и в ценностната литературна скала. Той беше непримирим радетел за чистотата на българския език, незаспиващ пазител на историческата правда и традиция. Неговото постоянно агрегатно състояние, както сам той писа, е да бъде патриот. „Главата ми да отсекат – казва, - пак ще викам да живее България!“ И винаги добавяше: „Изтървем ли България, изтървали сме всичко!“

За просветените читатели на „Нова Зора“ не е необходимо да назоваваме заинтересованите поръчители на клеветите. Пред очите ни всеки ден изтръгват крайните дървета на България. И след всеки ден тя става все по-беззащитна и по-уязвима. Като прибавим към картината и „личностните особености“ на глашатаите на омерзителната завист и подлост, нещата си идват на мястото.


Юбилейните дати обикновено са за по-други слова, а вековният юбилей изисква и по-друга оценка. Има обаче достатъчно честни, талантливи и начетени люде, които ще отмерят правдата и мястото на Николай Хайтов в националния и литературния ни живот. Ние му дължим този опит да бъде защитен, особено в дните на неговия юбилей. Може би ако ни гледа отгоре, няма да го удовлетвори сдържания тон в разясненията на Борис Цветанов. Защото, ние знаем това, Хайтов би се разправил с клеветниците по Хайтовски! – с двуострата ликторска брадва на своето безподобно слово. Но додето го има и ликторския сноп на „Нова Зора“, съществува възможността и за уроците по брадва, които Николай Хайтов ни е преподавал. Не зная какво озарение е слетяло синът му Александър Хайтов, когато е ваял неговия скулптурен портрет. Красив и суров като римски император, Николай Хайтов внушава всъщност безсмъртието на българския дух. Един върховен властелин и незаспиващ страж на българското бъдеще!

Да, жив е той, жив е!