ЛИБИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ПОЛКОВНИК КАДАФИ

Николай ХАЙТОВ
Печат

Продължение от брой 42


Две хиляди българи работят сега в района на Бенгази. Лошото е само, че хазната е спряла плащанията за извършената от тях огромна работа. Поопразнени са държавните каси от „Великата река”, празни са и касите на нашите „шерики”, та се спасяват със собствените си зеленчукови градини, свинарници и с храната, донесена чрез корабите от Варна. Всички се чудят дали да се дигат от Либия или да чакат да си вземат поне изработеното досега.

Какво е положението в Либийската джамахирия може да се съди от факта, че дори заплатите на военните от нова година досега не са плащани, а Върбан се разхожда в Белград на своя бял кон, с двете си камили и смайва чуждите журналисти със своите чудачества.

Разказаха ми тука една трагична случка с българина Сотир, обесил се с помощта на кабел. Имал мания за преследване. Намерили му 6 динара в наличност. Първо се отчел в предприятието до стотинка, върнал си заеми, където имал да дава, избръснал се и тогава увиснал на гредата. Всичко ясно, само това, дето се бръснал - това ме смая.

Около град Ел Маари, в областта на Бенгази, се ражда най-хубавото грозде. Бяха вече обрали лозята, но край пътя още се продаваше грозде в щайги - черно, сладко, лепкаво, страшно ми хареса. Грях хаир, купих си, не беше скъпо и хубаво се наядох за последен път тази година. Лозарската традиция в района на Бенгази е още от гръцките колонисти по тези места. Тук либийците имат договор с българите за градинарство. Направени били отлични градини, с голяма продуктивност, но след това Джамахирията прекъснала договора, уж сами да си гледат градините, и всичко запустяло. Този факт разкрива една от печалните истини в Либия, че там много хубави неща се правят, но малко оцеляват.

Жителите на Либия сега са 4 милиона. Половината от работоспособното население е на държавна софра. Ето това е скритият порок на тази млада, амбициозна страна. В Либия често ще чуете: „Великият конгрес”, „Великата революция”, „Великата конституция”, „Великата река”. Горе-долу, всичко е велико, както и у нас, но най-велико и над всичко, е Върбан.

Старогръцките развалини в Шахат. Шахат е навярно най-забележителното историческо място в Либия, наричано в миналото, а и сега Кирена (от сирена). Намира се на брега на Средиземното море, недалеч от Бенгази. Но това не е бряг като нашия край Варна - горе-долу на височината на морето, а се издига изведнъж в почти отвесна скала на около 500 метра височина. От тази карстова скала на едно място извирала някога, извира и сега чиста, буйна, бистра вода. Около този драгоценен извор е възникнало първото селище на гръцките колонисти, наречено Кирена, преименувано в Аполония, а след това - Шахат. По-нататък колонията се развива в първокласен гръцки, а после и римски град, от който има сега само доста добре запазени на места руини. Сградите са наместени по скалите - над тях и под тях. Край града се виждат хиляди дупки, просечени в скалистия бряг, колкото да легнат в тях един или най-много двама души. Входовете са такива, че трябва да лазиш, за да проникнеш вътре, други по-отворени, но прозорци няма. Това са жилищата на робите каменоделци, които са строили или достроявали града през вековете.

Постройките как да ги описвам? На някои са останали само основите, но всичко е правено от дялан камък, спояван както само гърците от тази епоха умеят. От града се вижда морето като на длан и главно - пристанището, до което се отива по стръмна, около 5-километрова пътека. Стара, отминала слава те лъха отвсякъде, а гледката - гледката е фантазия!

След Киренайка продължаваме за Дерна, също крайморски, приятен град. Префучаваме през него за „кампа” на българите, който е на 30 километра в южна посока. Пристигаме привечер, малко трудно проникнахме, почакахме доста, докато се наканят домакините да ни отворят. За разлика от всякъде другаде, те не бяха особено гостоприемни, така и не разбрах защо. Накрая, все пак, отвориха, пихме чай от шипки и се успокоихме. В моята спалня имаше портрет на Кадафи с размерите на балконска врата. Самият той броди през житни полета, възседнал своя аждрехан, гологлав и с червено наметало.


Вечеряхме този път в оранжерията, стопанисвана от болярченина-магьосник на зарзаватите - Георги Аргиров Панчев, родом от село Болярци, Асеновградско. Ядохме краставици, пъпеши, грозде и какво ли не. Страшен е тоя Георги, ако всички гурбетчии в Либия бяха като него, и „Великата река” щеше да е завършена досега.

На 29 октомври се отправихме от Дерна за Бенгази - 300 километра. По пътя шофьорът ми разказа за жената на Кадафи, която имала собствена фирма-консорциум за внос на машини, нарича се „Зелената планина”. За машини и строителни материали, бои, латекси и т. н. При огромното строителство, което се разгръща в Либия от местни и чужди строители, всичко минава през тази фирма, която е монополист и оттам за съпругата на Вожда, както и по-горе писах, текат твърде добри пари. Иначе самият той минава за „чист”, т. е. неопетнен в рушвети и грабежи, което може да е истина, ако е действително религиозен като халиф или фанатик като Сталин. Латексът, например, в Триполи е половин динар, а в Дерна, където е седалището на фирмата (на съпругата), върви по 2 динара килото.

Докато се движехме, направих сметка, че до 30 октомври ми се събра пътуване из Либия 5000 километра с кола и 2000 - със самолет. Ето къде: до античния град - 150; до Лептис 260 отиване и връщане; до Гадамес и обратно - 1400; до Севка - 400; до езерата в Сахара - 120; до скалните рисунки - 300; до Джуфра - 500; дo Бенгази - 1200; дo Дерна - 600.

Най-трудно се оказа вземането на билет за самолета от Бенгази до Триполи. От вечерта специални пратеници отидоха да свършат тази работа и, слава богу, донесоха един билет. След това обаче - 4 часа чакане на аерогарата, минаване през четири опашки, пет проверки и пр. Такова нещо не пожелавам даже на върлите ми душмани.

Всяка година най-хайдушкото българско предприятие „Медтексим” дава 7 милиона долара печалба на държавата, но ги съдира от гръбчетата на сиромасите медицински работници, главно сестри. Имах среща с тях за кратко, събраха се да ми се оплакват, горките. Там видях блоковете, където са настанени част от сестрите и автомобилите на местните мюдюри, които си имат сред тях любовници. Цяла нощ киснат колите и по това се познава кой мюдюр при коя дама е отседнал.

7 милиона долара е, обаче, и печалбата на една бригада от TEC. Бих заместил цялата медицинска армия с една бригада и така ще се спаси България от един позор…

На 30 октомври, понеделник, 1989 година, прелетях криво-ляво от Бенгази до Триполи и там отседнах в гостоприемницата на TEC, където ми бяха куфарите. Тук научих няколко гурбетчийски максими: „Вкъщи си стой - парите си брой”, „С българи не спори, с араби не дружи!”, „Хич да не ти пука - временно си тука”. (Лозунги в стаята на един главен лекар).

Дотука спират моите бележки от Либия. Да кажа и за останалото, както си го спомням по памет.

След завръщането от Бенгази останах два дни в квартирата, в Триполи ходих на една среща в Посолството, през останалото време усилено редактирах ръкописа на „Дневник“ - книга втора, която бях дал в „Български писател” преди месец и половина, но смятах отново да я „престържа”, преди да отиде под печат. Свърших редактирането, стегнах си багажа и в сряда, 1 ноември, се прибрах в София. На 2 ноември събрах багаж за Израел и на 3 ноември отлетях за Ерусалим.

Да не пропусна нещо любопитно! Още с пристигането ми в Триполи, когато разисквахме с Ишпеков програмата ми за следващите дни, той препоръча да видя туристическата в последно време сензация - разрушеният от американски бомби дворец на Кадафи. Не стана веднага, но взето беше все пак разрешение. Дойдоха обаче, домакините, т.е., хората от УБО на Кадафи със собствени, бронирани коли и ни заведоха до оцелелия дворец. Сградата не е внушителна отвън, като изключим серията бункерчета отляво и дясно, докато се достигне входа и през амбразурите, на които откровено стърчат дулата на картечници и противотанкови оръдия. Самолетната бомба, която е уцелила двореца, не попада направо в него, а на двора. Там се пръска и от нея излетяват десетки малки ракетки, които проникват през стените на сградата и вътре започват да я „претърсват” за хора. Не повярвах отначало, че може да има такива ракети, но след това, по следите, оставени по зидовете отвътре, стана ясно, че ракетите наистина са „търсили” живите свои цели или да го кажем – цел, т.е. - ръководителя на либийската държава.

Недалеч от двореца се намира разузнавателното управление на Либия, в чието поделение били натъпкани доста големи количества експлозивни материали. Ако там е била паднала бомбата и са били засегнати експлозивите - целият Триполи е щял да бъде вдигнат във въздуха. Твърди се че находящата се в близост дo резиденцията на Кадафи Френска легация била евакуирана в навечерието на бомбардировката, а това дало повод на руснаците да я предугадят. Смята се че те са предупредили Кадафи, може би около час и нещо преди експлозията, за да напусне дома си така бързо, че там, все пак, останала доведената му дъщеря. /Други твърдят, че никаква дъщеря не е била убита, че това са пропагандни ходове и т. н. Точно каква е истината не разбрах/.

Никъде в бележките си не записах, но почти във всеки български лагер енергичният мой придружител от културата при нашата легация в Триполи ми уреждаше срещи с работниците и колективите. Общо взето, нашите българи в Либия са като замаяни от денонощното, на места, трудово напрежение, така че не бяха много отворени за разговори, и то - на литературна тема. Задаваха повече политически въпроси, за положението в България, за „турското преселение” и пр. Навсякъде обаче срещите бяха сърдечни, най-вероятно поради носталгията на работещите в Либия българи.

Най-силното ми преживяване там беше пътуването до палеолитното селище в Сахара и до оазиса в пъпа на пустинята с почти погребаното под пясъците солено езеро. Силно впечатление оставиха у мене старинните градове Кирена и Лептис Магна. Що се отнася до страната, макар и мимоходом профучал по нейните хубави пътища - това си е един концентрационен лагер, който имитира държава, и благодарение на петрола, имитира я успешно. Но мисля си - дали би оцеляла, ако не беше така? Да не я съдим прекалено строго!

Тук видях с очите си най-гигантското в света инвестиране на т.нар. петродолари. И все пак - и за човеколюбиви цели, а не за избиването на човека.


Край