ТРАЕКТОРИЯТА НА БУМЕРАНГА

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Прочетох във „Факти“ текст от поета Стефан Цанев за поета Георги Джагаров. И дни наред ходих като болен. Положението не се промени, и когато забелязах, че опусът, който ме беше осланил, всъщност е препечатка от „Епицентър“ на прекрасната маркиза на българската журналистика Валерия Велева. „Все хорошо, прекрасная маркиза!“, казах си и се върнах към първоизточника – без „пантофи“, за да се окаже че съм съвсем бос. Разточителна информация указваше, че иде реч за книга на Стефан Цанев, която е преиздадена наново – книга за мъртвите негови приятели! Странен жанр, рекох си, всички са отвъд, безмълвни, а той – тук, един едничък и кукурига като петел на стобор! И тутакси си припомних „Оцелелият от Термопилите“ на Андрей Германов: „Те бяха честни, ала те умряха. И ти си честен, ала ти си жив!“

Но Андрей Германов е висока материя.

 

Този текст за Джагаров, от Стефан Цанев, с акцентите и доминантите, с разказите без свидетел, макар и написан вещо и според законите на драматургията, разкрива всъщност сложните самоличности на автора, по които само  описаните от него „чекисти с остри профили“ могат да се произнесат. Аз не мога. Опитвам се с късна дата да намеря думи за негово оправдание, но ги няма. „Петелът“, казвам си, все пак е възвестявал тогава, пред „възхождащото слънце на демокрацията“, истината за „кръвясалите очи“ на тоталитарния мрак, който с гласа на поета Георги Джагаров бил извикал: „Стефан Цанев не заслужава друго, освен смърт!“ Казвам „възхождащото“, защото „слънцето на демокрацията“ днес е в зенита си, а жанрът, оказва се, има памет! Избраният „епицентърски откъс“ е всъщност конфуз със стара дата. Още през 2002 г. той е осланявал душите и на други като мен, когато аз дори и не съм подозирал каква птица на поета му е минала път и той така се е преродил, че от него не става дори и „последно причастие“.

Не знам каква орисница е орисала Стефан Цанев, за да сменя кожата си пред идеала и всеки път пред силните на деня. То не бяха стихове за първа атомна, прославящи раждането на човека на бъдещето, то не бяха стихове за Ленин и ЧК и якобински стойки за идеала на социализма като отрицание на „Тодорживковската реалност. Ако трябва да бъда докрай искрен, именно тази позиция на поета мен лично ме запали по социалната кауза. В по-ново време поета беше най-плътно със синята идея и най-близко до Иван Костов. Сините талибани свършиха своето, Иван Костов падна, а Стефан Цанев се отрече и от идеята и от Костов. Може би истината е в онова, което сам той пише – „има един разумен мотив да станеш подлец“. Въпросът, според него, е „да дочакаш сгоден случай“. И той изглежда го е дочакал.

Още навремето, в том четвърти, на неговите „Български хроники“, когато бе подредил като истина нелепиците и бездоказателствените обвинения на перестроечната прокуратура, от позабравеното вече дело № 1, по описа за 1990 година, които и до днес се считат за позорящи съдебната практика, аз си казах и дори написах: „Стефан Цанев отдавна прокопитва необятните времеви хоризонти на българската история. Какъв ли кон трябва да язди и с каква ли зоб зоби този кон, че пред него и Александър Македонски трябва да слезе от Буцефал?!“

Днес разбирам, че дори дръзкия му призив от неговата поетична младост не е достатъчен, за да обясни претенцията му да говори едва ли не от амвона на вечността.

Много са въпросите, които предполага този „епицентърски откъс“ от преиздадената книга на Стефан Цанев „Сънят на сенките“. Темата в него, освен обективността, честта и достойнството, предлага и размисъл за морала на поета. Трябва да се внимава със сенките на мъртвите поети. Лорка беше написал: „Оставете балкона отворен!“ и казват, че Каудильо до последните си дни спял на затворен прозорец!

Не пожелавам на Стефан Цанев, в съня му, някой път, Георги Джагаров да позвъни на входната врата, във вид както той го описва: „косата му бе мокра, капките се стичаха по яката на черния му лоден, погледнахме се в очите, не каза ни дума, обърна се и си отиде.“ Все някой ден сянката на Джагаров ще прекрачи прага на неговата съвест. Неизчислима е траекторията на бумеранга на всяко наранено достойнство. Във всеки случай, недопустимо е така да се пише. Още повече, поет за поета! Бог никога не е прощавал на жалките „роби на омразата“.

Вече бях написал тези няколко реда, които възнамерявах да завърша с укорното, но все пак политкоректно „Де да беше ти минала пак птица път, поете!“, когато ми попадна блестящият отговор на поета Никола Инджов, даден по същия осланяващ душата повод, още през 2002 г. Помествам го изцяло.

 

Останалото ще ви каже Никола Инджов.