ТОЙ ЖИВЯ И ПЯ ЗА БЪЛГАРИЯ

Д-р Георги ЙОРДАНОВ
Печат

Името му чух за първи път от моя братовчед Георги Н. Георгиев, ученик в Сливенската мъжка гимназия „Добри П. Чинтулов“. В детската ми представа прочутото школо бе своеобразен университет. В семейството ми най-много се говореше за подвизите на дядо ми по майчина линия Георги Иванов Култуков, последния жив хайдутин от четите на Пейо Буюклията и на Стоил войвода. Отявлен русофил, той кръщава единствения си син с името Николай – израз на преклонението към руския цар Николай II. Покрай разказите за нашия героичен дядо братовчедът ми разказваше, че е съученик с Георги от село Бяла, който пише стихотворения.

През годините на антифашистката съпротива Георги Н. Георгиев се включва активно в дейността на сливенската ремсова организация. Заедно с баща си – моят вуйчо, известният ляв земеделец Николай Георгиев, са ятаци на партизаните. Конспирацията е разкрита и двамата попадат в затвора. Майка ми и близките ни ги оплакваха. След 9 септември 1944 г. бяха щастливи, че се завръщат живи. Георги разказваше за инквизициите в арестите и затворническите патила. Сред имената, които изричаше – а всички бяха непознати за мен, отново повтаряше името на Георги Джагаров - затворниците организирали литературно състезание, спечелено от него.

Наскоро след това на гости дойде самият Георги Джагаров. По-късно разбрах, че не бил безразличен към братовчедката ми Мария, ученичка в Сливенската девическа гимназия. Без някой да ме покани, седнах край тях и през цялото време не откъснах поглед от поета. Изглеждаше много висок, с буйна черна коса, големи очи, скрити под едри вежди, силен глас. Не помня за какво си говореха, но в съзнанието ми се вряза образът на младия човек, прочул се с умението да пише стихотворения.

По-късно за него говореха и нашите учители от гимназията в Сливен. Сочеха ни го за пример. По това време младежът от село Бяла беше заминал да учи в Москва. Вълнувахме се, че младеж от Сливен е в легендарната столица. След завръщането му местният вестник „Сливенско дело“ публикува цикъл стихотворения от младия поет с бележка, че е завършил с отличие Литературния институт „Максим Горки“.

По-отблизо опознах младия „сливенски“ поет през 50-те години. Вестник „Литературен фронт“ и други издания все по-често публикуваха негови стихове.


Срещахме се от време на време. Хвалех се на приятели, че го познавам отдавна – завършил е нашата сливенска гимназия, издържал е големи мъчения във фашистките арести.

Развълнувах се, като видях в листата на кандидатите за Столичния общински народен съвет и неговото име. Включих се в предизборната му кампания – нали бе представител на младежта. Георги Джагаров беше избран за общински съветник.

Създаде семейство със студентката по литература Цветана. Продължаваше да публикува стихове, които се радваха на голям читателски интерес. Първата му стихосбирка „Моите песни“ заля книжния пазар през 1954 г. Следващата година се разпространи в многохиляден тираж второто издание на великолепните му стихове. Последваха книгите: „Лирика“ – 1956 г., „В минути на мълчание. Стихове“ – 1958 г...

От началото на 60-те години се срещахме все по-често. Станахме приятели. Виждахме се при всяко мое идване в София. Посещавал съм го в скромното му жилище на ул. „Васил Коларов“, днешната „Солунска“. Най-често го намирах в прочутото кафене „Бамбука“ – срещу Народния театър, средище на млади талантливи писатели. Говореше с вълнение за голямата дарба на Пеньо Пенев, с когото бохемстваха. Пеньо бързо се наложи като изключителен поет: богата образност, прекрасен език, умни и красиви чувства. Джагаров потъна в скръб след самоубийството на Пеньо Пенев. На погребението в Димитровград произнесе забележително траурно слово за толкова рано изгасналата звезда на българския поетически небосклон.

Не зная какви хонорари получаваше от първите си публикации и стихосбирки, нито каква е заплатата му като драматург в Младежкия театър. Ала Георги преодоляваше своята гордост, споделяйки ми, че парите все не му стигат, че живее в недоимък. А не спираше да плаща сметките на буйни компании. Замисляше да се пресели в Сливен, смятайки, че ще намери по-добри условия за творчество и издръжка на семейството, в което вече се беше родил синът им Мартин. Разбрахме се да не напуска София, но да засили контактите с родния край.

Не минаваше месец, без да гостува в Сливен. При всяка среща споделяше замисъла на своята бъдеща пиеса. Очевидно атмосферата в Младежкия театър го е насърчавала да се утвърди и в областта на драматургията. В Сливенския театър се изявяваха много талантливи артисти. Енчо Халачев, който завоюва име на обещаващ режисьор с постановката на „Иван Шишман“ от Камен Зидаров, също се сближи с Г. Джагаров. Консултираше го при окончателната редакция на пиесите му „Вратите се затварят“ и „И утре е ден“. Успешните постановки на новите творби представяха младия драматург Георги Джагаров в най-добра светлина.

Театралните и литературните критици не обърнаха особено внимание на реализациите на сливенска сцена. Но и двете пиеси продължаваха да впечатляват, особено с чистата мъка по отсечената от отечеството Македония. Георги Джагаров беше запален по националната история и посвещаваше голяма част от разговорите в „Бамбука“ и на други срещи за положението на българите в Македония. Възмущаваше се, че Венко Марковски гние в концентрационния лагер „Голи оток“…

При една от срещите ни – мисля, че беше през 1963 г., къде с радостно чувство, къде с почуда, ми каза: „Тодор Живков на няколко пъти ме кани на среща. Заедно със Стефан Гецов гостувахме и в родния му дом в Правец. Запознахме се с майка му баба Маруца...“

Разбирах, че това го ласкае. Но не забелязвах, че е преодолял смущението, обзело го след известната критика, която първият секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет Тодор Живков му отправи на съвещание на идеологическия актив в зала „Георги Кирков“. За това съвещание много се писа и говори. Импровизираната реч на все още неутвърдения първи ръководител се възприемаше различно сред по-широките обществени слоеве и творческата интелигенция. Самата проява говореше за чуждопоклонничество, което се приемаше с неохота от критично мислещи хора. Речта на Тодор Живков на срещата с представители на интелигенцията от центъра и окръзите по деликатни теми на художественото творчество по съдържание и дух покриваше почти напълно импровизациите на Никита Сергеевич.  Няколко месеца преди това в Москва Н. С. Хрушчов беше произнесъл подобна реч, в която бичуваше автори, отклонили се от партийната линия.


Тодор Живков – пръв от своите колеги, веднага го последва като отправи укори към млади творци в България, сред които и Георги Джагаров. Разобличи и тези, които ги поощряват. Георги изпадна в сложна ситуация. Негови близки приятели, с които в тесен кръг споделяше критични бележки срещу отрицателни явления в политиката, започнаха да гледат на него като на приласкан от властта. Други предпочетоха да странят от шумните му компании. Чувствителен до краен предел, Георги очевидно съзнаваше, че е въвлечен в друга орбита, но продължаваше интуитивно и по инерция да демонстрира, че е свободомислещ. Бохемствата му със стари и нови приятели не секваха.

Споделяше ми, че Тодор Живков с насмешка казвал на него и на Стефан Гецов, че ще ги откъсне от компаниите, които погубват таланта им. Явно това е било прикритото желание на лидера на партията и държавата – чрез контакти с популярни млади представители на интелигенцията да убеди свои критици, че е широко скроен и не робува на предразсъдъци.

Повлиян от новото приятелство с първия човек в държавата, Г. Джагаров започна да говори за силното впечатление, което му прави Тодор Живков с грижата си за България, с острото си, критично отношение към домогванията на Тито и неговите сподвижници не само да откъснат окончателно Македония от българската духовност, но и да противопоставят изкуствено създадената югославска република Македония на майката родина. Дори да претендират за Пиринския край…

Разказваше ми, че при едно от посещенията в Правец Стефан Гецов се напил и взел да говори критично по политически въпроси, което не направило добро впечатление и на баба Маруца.

Не зная дали Г. Джагаров си е взел поука от този случай, но неговите срещи с Тодор Живков зачестиха, доведоха до тясното им сближаване.

Тодор Живков постъпи деликатно и с Гецов. Не прекъсна внезапно контактите си с него. Макар и по-рядко, включваше го в свои компании.

Първият ръководител канеше на лов и екскурзии писатели и художници – Георги Марков, Златка Дъбова и Христо Нейков, Йордан Радичков, Величко Минеков…

Бивал съм на срещи на Тодор Живков с Емилиян Станев, с Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, с председатели на творчески съюзи, с Николай Гяуров, Богомил Райнов, Светлин Русев, Емил Чакъров, ген. Христо Русков... На обеди, закуски, вечери и на разговори край камината „шефът“, както го наричаха в ловната дружинка, ги предизвикваше да говорят свободно. Акад. Ангел Балевски и Георги Джагаров, който също стана член на БАН, правеха умели забележки за неблагополучия в обществения живот и в управлението, изразяваха негативни оценки за ръководни дейци, които бързо се издигаха в йерархията. Акад. Пантелей Зарев почти не говореше, водеше си бележки; създаваше впечатление, че е летописец на разговори с историческо значение.

Винаги съм мислел, че интуицията на големи творци на художественото поприще се родее с научни предвиждания. Смелото гледище на поета Георги Джагаров по забележими или не толкова видими обществени проблеми говореше за мащаба на неговото политическо мислене. Той съзнаваше отговорността, която поема в ролята на близък до първия ръководител. Имам впечатления, че Тодор Живков ценеше неговото мнение. След смъртта на съпругата си д-р Мара Малеева и особено след лятото на 1981 г., когато почина Людмила, той все по-често беше в компанията на академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров, Пантелей Зарев.

Между Г. Джагаров и дългогодишния помощник на Т. Живков – поета Димитър Методиев, когото Джагаров замени като партиен секретар на Съюза на българските писатели, имаше напрежение. Те бяха твърде различни като мислене и поетичен изказ; често влизаха в словесни сблъсъци. Умението на Т. Живков да общува и с двамата, да ползва както мнението на Георги Джагаров, така и текстове за писма, речи и други на Димитър Методиев, според мен бе пример за управленчески усет, за умение да се изглаждат остри противоречия между различни личности и характери, които ратуват за обща идея и допринасят за напредъка на страната.

Нещо повече, Тодор Живков им възлагаше съвместни творчески задачи. Така стана с националния химн „Мила родино“. Идеята се роди в Сливен по време на посещението на Тодор Живков в града и окръга през юни 1964 г. Подготвихме богата програма за госта и придружаващите го ръководни дейци и писатели. Известният хор „Добри Чинтулов“ с диригент Продан Проданов, в акомпанимента на моя учител – легендарния композитор и пианист Мишо Тодоров, в края на програмата изпълни песента „Мила родино“ по текст на Цветан Радославов. Песента повдигна настроението на насядалите около Тодор Живков гости. Някой се провикна, не помня кой: „Другарю Живков, ето го химна!“. Чуха се и други гласове: „Няма по-хубава песен за химн от тази!“. Високият гост пожела след концерта да чуе изпълнението още веднъж.

Наближаваше 20-годишнината на 9 септември 1944 г. Г. Джагаров ми каза, че Т. Живков ги събрал във вила край Панчарево и възложил на него и на Д. Методиев да обновят текста, а на композиторите проф. Александър Райчев и Филип Кутев – да поработят по хармонизацията на мелодията. В единия куплет, в който прозира поетичният темперамент на Г. Джагаров, се възпяват красотите на земята ни и подвигът на предците:


Горда Стара планина,

до ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней.


Припев:

Мила родино,

ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест,

ах, те нямат край!


А ето и текстът на Цветан Радославов:


Горда Стара планина,

до ней север се синей.

Слънце Витош позлатява,

към Цариград се белей!

Хайде, братя българи,

към Балкана да вървим!

Там се готви бой юнашки

за свобода, правдини.


До промяната на текста след 1990 г. съществуваха още два куплета:


Паднаха борци безчет

за народа наш любим.

Майко, дай ни мъжка сила

пътя им да продължим!


Дружно, братя българи,

с нас Москва е в мир и бой,

партия велика води

нашия победен строй.


И сега не проумявам как е вмъкнат недостойният текст, прославящ друга държава, съставен може би от Д. Методиев.

Насърчен от успеха на „Вратите се затварят“ и „И утре е ден“, Г. Джагаров в продължение на година-две споделяше на маса с приятели епизоди от замисъл на нова пиеса. Разказвал ми е разхвърляно сюжета, разпитвал ме е за процесуалните възможности и поведението на прокурора в разследването и в съда. Това бе свързано с моята професия и аз разпалено обяснявах, без да зная, че той не само ще създаде сценичен образ на прокурор със светъл морал, но и така ще озаглави творбата си.

Наближаваше националният преглед на съвременната българска драма и театър през 1964 г. По наша молба Г. Джагаров предложи пиесата „Прокурорът“ за първа реализация отново в Сливенския театър. Прочетохме я с режисьора Енчо Халачев. Присъстваха и артисти, някои от които имаха литературни изяви. Бяхме пленени не само от съдържанието, но и от новаторския дух на пиесата, от образите и чудесния диалог между героите. Именно диалогът, езикът и високите морални позиции на автора ни убеждаваха, че пиесата е художествено явление. Режисьорът Енчо Халачев и изпълнителите, възхитени от текста, започнаха бързо репетиции на маса. Режисьорът ми сподели, че някъде диалогът се прекъсва, има недовършени сцени, особено накрая. Георги Джагаров пристигна в Сливен с пишещата си машина. Почти всеки ден даваше страница по страница, която след обсъждане с Енчо Халачев и изпълнителя на главната роля Иван Раев се размножаваше за ползване от актьорите. Чуха се гласове, че пиесата е прекалено смела; комисията, в която има мастити блюстители на класово-партийния подход, едва ли ще я допусне за участие във финала на прегледа. Но творческият колектив се обедини около твърдото желание смелите идеи и прекрасните образи в пиесата да бъдат защитени с високо сценично майсторство. Постановката „Прокурорът“ спечели първа награда на районния преглед в Ямбол и се превърна в събитие на финала в София. Пиесата, режисьорът, сценографът, главните изпълнители бяха отличени с първи награди. Същата година Енчо Халачев, Венелин Пехливанов и Атанас Велянов бяха привлечени в Народния театър „Иван Вазов“. По-нататъшно професионално развитие получиха и отличените артисти Иван Раев, Минка Долапчиева, Дана Георгиева, Тодор Пройков...


Продължава в следващия брой