ЗА МЕТАФОРАТА „РОБСТВО“

Детелина ДЕНЧЕВА
Печат

И учебниците по „История и цивилизации” като средство за манипулация и заличаване на национална памет.


„От Батак съм, чичо,

помниш ли Батак...”

Ив. Вазов, 1881 г.


Колко от децата и внуците ни са чули и прочели това епохално стихотворение – елегия на Иван Вазов, посветено на една от най-трагичните страници в българската история и национално-освободителните ни борби?! То, както и десетки други еблематични произведения на български класици, отдавна вече не се изучава в часовете по литература, нито пък се илюстрира с документални снимки на страниците на учебниците по „История и цивилизации”. Тогава защо се учудваме, че на тях им липсва вълнението, което ние сме запазили от нашите детски и ученически години, когато стане въпрос за героичното ни минало, което те изучават и възприемат днес само като някакво минало?

Добре известно е, че

историческото образование и памет,

са функция на конюктурната държавна геополитика в определен период, на образованието и възпитанието, което държавата избира за „подходящо” да даде на своето младо поколение посредством образователните си и културни институции.


Тази политика е причината днес да не се пише и говори в учебниците на децата ни за истинската българска древност, средновековна и нова история и огромен цивилизационен принос на българския народ.

Диагнозата, с която може да опишем най-точно болестното състояние на днешна България, може би се нарича тежка „Посттравматична Амнезия”, да не говоря за нещо още по-лошо! Да си припомним, че в едно свое интервю преди години, Умберто Еко горчиво сподели своето впечатление от обстановката в нашата страна. „Всички страни около вас се вълнуват, реагират, изискват и се борят, а България прилича на смъртник чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я отредил.”

МОН с гордост и самочувствие заявява: „В учебниците са намерили място само факти, без да се допуска оценъчна интерпретация.” Но има факти и факти и техният подбор е предопределен от политическата конюктура, дългосрочни геополитически и користни интереси!

Да си припомни думите на Джордж Оруел „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото.” С други думи, подборът на фактите и тяхната интерпретация, т.е. възпитанието, което даваме или не на младото поколение, предопределя утрешния ден, с други думи - предопределя всичко!

Учебниците по „История и цивилизации” за всички класове в българското училище не дават нито знания, нито ценностно отношение на учениците към миналото на предците ни. Знание, лишено от емоционално съпреживяване и вълнение не е знание, а информация, която не остава никаква следа в паметта на детето! Може би затова днес само 5% от тях имат положително отношение към историята. Децата не се интересуват от история, царе и царства, не помнят дати и исторически личности, защото няма необходимите предпоставки за това!

Историкът доц. д-р Даниел Вачков, съавтор на едни от учебниците по „История и цивилизации”, на журналистически въпрос дали преподава на своите ученици от Класическата гимназия по учебник заяви честно в ефир, но и с известна доза неудобство, че не преподава по учебника, но мечтае да напише един интересен такъв, който да върне любопитството и интереса на учениците към историята. Че може да го напише не трябва да се съмняваме, но важният въпрос е защо не го е написъл? Повече от ясно е, че никой от МОН и вездесъщите чужди НПО-та няма да му позволи да реализира подобен учебник, който да мотивира исторически интерес и любознателност у българските деца, да възроди заслужено национално самочувствие и гордост от духа и достиженията на предците ни.

Непредубеденият поглед върху

структурата и съдържанието

на учебните планове и програми показва, че те са жестоко обезобразени като са кастрирани най-важните органични части, които дават принос в изграждане на една достойна, знаеща и търсеща личност. А такава личност не се изгражда без наличието на нравствено, естетическо и патриотично възпитание, без умения за оценъчно и емоционално развитие на децата. И тъкмо заради това учебниците и учебното съдържание следват зададената парадигма, без ни най-малки отклонения. Акцентът е глобалният свят. Изучаването на родната история и култура е сведено до пренебрежимо малък процент и с темпо, което изключва трайни и същностни знания. Така детето се загубва в дебрите на мозаечната /фрагментарна/ информация, без да може да разбере кое е важното и определящото за него като българин, за да може да се чувства като такъв.

Както се казва коментърът е излишен!

Според реформата:

Първият етап на гимназиалното образование завършва в 10 клас. От учебната 2019/20 г. влиза в сила Нова учебна програма за 10 клас, където ще се изучава цялостен курс по национална история: от древността до наши дни, който в момента се изучава в ХІ клас в изключително компресиран вид.

Интересно, дали децата във Франция, Италия, Великобритания, Германия, Полша, Сърбия, Гърция или Русия и Япония изучават в същото минимално % съотношение родната си история на фона на световната?! Дълбоко се съмнявам! Напротив, мисля че те ненатрапчиво, но стриктно и неотстъпно следват своите Програми за патриотично възпитание, което дава на младото им поколение самочувствие и национална гордост. За сведение, в България на институционално ниво, вече три десетилетия дори няма опит за формулиране на такава!

Усещането за съзнателно издигната непреодолима Велика китайска стена, скриваща богатствата на родната ни история и българознанието като цяло, е особено остро. Текстовете в учебниците по „История и цивилизации” за всички класове, манипулират и фалшифицират историческата истина и минало на народа ни. Впрочем, понятието „народ” на страниците на учебниците се избягва особено стрателно като то успешно е заменено с друго – „народностна общност”.

За „БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО”

Особено болезнен и кощунствен е начинът по който се представя и разглежда българската историческа реалност през най-черния й геноциден петвековен период, запечатан в спомените и колективната памет на народа ни, в свидетелствата, миниатюрите, документалните снимки и мемоарите на десетки и стотици западноевропейски пътешественици, които не могат да се пренебрегнат и да се оставят без внимание! Те обаче се пренебрегват и игнорират тотално, с пренебрежимо малки изключения, просто защото излизат от рамките на изрично зададените указания от весдесъщите т.нар. наши и чужди „експерти” и финансиращия орган.

Този средновековен период на най-жестоко и безогледно мракобесие и геноцид от години не се окачествява в учебниците като „робство” или „иго”, а просто като османско „присъствие”, като „съжителство”, и в краен случай - „владичество”.

Това е фактическото състояние от много години, но поради острата и бурна реакция на родителите и обществеността, и днес някои набедени „експерти” и учени с продажна съвест, продължават с пяна на уста да търсят, тиражират и налагат своите нови терминологични „доказателства”, че видите ли „робството е метафора” /по публичните изявления на съветника на примиера Хар. Александров/ . В едно Отворено писмо на група учени на БАН до МОН и до НС относно термина за обозначаване на периода на петвековното турско робство, то е окачествено като „измислено от идеолозите на българското национално движение и терминологично непригодно” - като е изпуснато дори същностното понятие „освободително”, съотнесено към националното ни движение.


Пет проявления на антибългаризма

Основните опорни точки, които днес се опитват да лансират и утвърждават тези безродници, са:

1. Робството било „метафора”.

2. Потурчването било доброволно, защото осигурявало данъчни облаги и битово спокойствие.

3. Отвлечените деца или кръвният данък бил начин на просперитет на българските момчета в армията и, тъй като българските семейства имали по много деца, родителите нямали нищо против някои от тях „да се развиват кариерно в османската армия като еничери на султанска служба“.

4. Българите имали някаква собственост и могли да се придвижват из империята.

5. Не всичко било толкова лошо, това било просто грешен наш стереотип, насаден ни от възрожденските дейци, имало и „позитивни неща”.

Абсурдността на тези песвдонаучни и продиктувани от користни интереси твърдения е очевидна. Тя е лесно обозрима и предизвиква отново вълна от реакции. Особено остра и видима бе реакцията на акад. Петър Иванов, директор на Демографския институт, който аргументирано и емоционално разобличи точка по точка тази гнусна и обслужваща чужди интереси псевдонаучна теза, целяща подмяна и заличаване на историческата истина за нашето минало.

Излиза че българите, които са живели като безправна „рая” /буквално „стадо”/, които не са имали право да защитят себе си и живота на семействата си, които се борили и загивали с надежда за свобода в продължение на пет столетия, всичко това са го правили в името на някаква „метафора”! Както казва проф. Елена Огнянова, изтъкнат етнограф и фолклорист: „Изучавайте народното ни творчество. Именно то, със своите песни, предания и легенди, се явява „вековна национална институция, най-вярната и обективна история на българския народ в многовековния му исторически път”. Народното творчество е връх не само на народния творчески и поетичен гений, но е и истинския образ на неговата героическа и страдалческа участ.

Терминологична непригодност

Излиза че всичко съхранено в народната памет като песни, легенди, предания и приписки, всичко написано и изстрадано от нашите възрожденци - от Паисий до Освобождението, през братя Миладинови, Раковски, Ботев, Левски, Чинтулов, Захари Стоянов, Вазов като запазен родов спомен, е било просто „терминологично непригодно”, т.е. - нашите предци са се изразявали и окачествявали живота си по неправилен начин – просто не е трябвало да се чувстват роби! Нищо че са ги клали и бесели под път и над път, че са изкормяли неродените деца от утробите на майките, че са разнасяли по села и градове отрязаните глави на непокорните, че са ги окачвали на ченгел, набивали на кол и одирали живи!

Ботев не е трябвало да пише „Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак…”, или „...да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище..”, или „Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!”, или Добри Чинтулов - „Но сълзи кървави пролива във робство милий наш народ” и т.н., и т.н...

И още един особено важен терминологичен момент, който трябва със сигурност не само да се знае от всички, но и да се коригира винаги и навсякъде, ако искаме да бъдем и да запазим българското у себе си: Робството ни не е „османско”, а точно „турско”! Осман Же е първият султан на турската империя и нищо повече! Не е логично да казваме „османско робство”, след като векове наред цяла Европа говори и трепери от заплахата на турски военни походи, западноевропейските пътешественици пишат за „турски изтъпления и зверства; за турски робски пазари”, а не за „османци”!

В Турция могат да си наричат империята „Османска”, но българите - тогава и сега, вярват на своята съхранена историческа памет до наши дни, когато външни сили и сателитните им български държавни институции, пристъпват с мръсни ръце към нея с цел лоботомия! Ние не се срамуваме от този наш исторически период на робство, защото все пак сме съумели да оцелеем като национално самосъзнание и в условия на геноцид и борба, в самото сърце на тази варварска империя! Историческите факти и документи говорят и пишат за роби, значи е имало робство, което е било реално, а не литературен или непригоден политически термин!

Свидетелства за „присъствието“

Ако хвърлим поглед и надникнем в Законите за пазарните такси в империята, ще видим колко прецизни и конкретни са те: „При продаване на роб се вземат по 4 акчета от продавача и купувача.” Имало ли е робство, нямало ли е, това „метафора” ли е или „терминологична непригодност”. Записано е черно на бяло от кадията или от самия султан!

В песента ”Крали Марко освобождава три синжира роби”, народната памет свидетелства: „...Тогаз се Марко разсърдил, /та погуби турци яничари, /та освободи три синжира роби. /Всички роби дома си отидоха, /всички роби Великден правиха.”/

Ако трябва с един единствен текст да покажем пред света какво народът ни е преживял пет века и какво означава „робство” и „вяра”, то бих се позовала на народната песен „Даваш ли даваш, балканжи Йово” и неговато: „Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!” и мъченичеството му!

Тъй като разглежданият период се изучава в учебниците по „История и цивилизации” за 6 клас, нека се спра върху тях. В последващите класове на него се отделя пренебрежимо малко внимание като информация до степен на игнориране.

Тежеста на изучаване на българската история в периода ХV-ХVІІ в. по класове може да се види от таблица в Приложението и съответно можем да си направим извода за това, какви следи в паметта и какви възпоменания за него имат българските млади поколения днес.


Нелепостта на наложената политкоректна терминология прозира на почти всяка страница. При тема озаглавена „Съпротивата срещу османците до средата на ХV век” в учебника за 6 клас, изд. ”Просвета“, на стр. 114-115, след като са изброени въстанията на Константин и Фружин, и Кръстоностните походи на Владислав Варненчик през 1443 и 1444 г., в съседство са дадени две свидетелства от първо лице. И слава Богу, че са дадени!

Първото свидетелство е озаглавено „Политиката на завоевателите” и представлява писмо на монаха Бартоломео де Яно до Йоанитския орден в Йерусалим, 1443 г., което гласи: „Турците са отвлекли от християнска земя повече от 400 000 християни..., като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили понеже не можели да ги откарват... Особено клетите християни и християнки, отвеждали в робство с въжета и железни вериги, навързани по двама в този град /Константинопол/ в ложите на венецианските и генуезките търговци...”

В случая, поставените въпроси под това свидетелство са точни и повече от коректни: „За какво явление съобщава изворът? и „Какви са били мащабите на насилията?” Ясен е и отговорът, съдържащ се в самия текст: Явлението е робство, или може би „съжителство и присъствие”?!, а насилието е в огромни мащаби. За ученика остава да си отговори обаче и на проблемния въпрос: ”Кой все пак извършва тези жестокости и насилия, кой откарва християните в робство? – В заглавието на урока пише „османци”, в свидетелството на съвременника от 1443 г. – „турци”?!

За турци, а не за османци, се говори и във второто свидетелство на епохата „Положението на българите, 1445 г.” на френския командир Валериан дьо Ваврен.

В посланието на крал Владислав ІІІ до османските гарнизони, 1444 г., публикувано в учебника на изд. ”Булвест 2000”, той се обръща към тях така: ”Вие, които не зачитате християнската религия, сте завладели крепостите Шумен, Мадара, Варна, Каварна, Гарата и други крепости в Мизия и държите в робство християни, българи и гърци...”

Невъзможно е заличаването на понятието „турско робство” в българското съзнание, въпреки цялата масирана цензура и всички наложени евроизисквания за глобализация и мултикултурие към хората професионално свързани с образователната система. Колкото и да се гледат под лупа учебниците, колкото и силна да е и автоцензурата, думата „робство” изведнъж изплющява като с камшик!

В урок за упражнение „Народната памет за османското владичество” /адмирации за идеята и смелостта на авторския колектив за тази тема!/, в същия учебник за 6 клас, изд. ”Просвета“, са поместени на две страници седем песни от песенния ни фолклор, които илюстрират различни аспекти на народностния ни живот: завоеванието, насилията, съпротивата и всекидневния живот. В случая особено силни са две от тях: „Гора и три синжира роби” и „Паша еничарин и Яна вдовица”.

Не по-малко интересни са и задачите за упражнение към тях: „Определете кои най-страшни за българите форми на насилие разкриват песните. Помислете защо в робство са били отвличани млади хора и какво въздействие е имало това явление върху техните семейства. Вярно ли е всичко, изречено от народния творец, в песента за Яница вдовица? Вземани ли са в действителност възрастни /женени вече мъже, за еничари? Какво е било най-ужасното за българите в кръвния данък? Защо, въпреки че като поданици ва Османската империя, българите имали земя и дом и като цяло не били в робско положение, периодът на османското владичество е останал в народната памет като векове на робство?”

Как да го избегнеш това пусто „робство”,

като то си е съществувало векове наред и не можеш - искаш или не искаш - да го натикаш в миша дупка, така че да не се нито види, нито чуе?! През две изречения, веднъж авторите питат „защо в робство са били отвличани...”, т.е., явно те приемат, че робството е било реално състояние на живот и веднага след това се намесва политкоректната теза „...и като цяло не били в робско положение, но този период останал в народната памет като векове на робство.” Е, не става така: едновременно да си честен с историческите извори и в същото време да говориш политкоректно!

Налага се и още един малък коментар по отношение на въпроса за вземането на израснали вече момчета /мъже, за еничари. Историческите анали свидетелстват, че е имало периоди, особено в началото, когато са били вземани и младежи на възраст около 20 години /възраст, когато голяма част от българските мъже са били задомени/ и никой не ги е питал женени ли са били или не. Това че еничерството е ислямизирало в по-късните периоди преди всичко деца, не изключва и запазения в народната памет случай.


Продължава в следващия брой