ОТНОВО ПОДАДЕНА БРАТСКА РЪКА

Милен КУМАНОВ
Печат

140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Русия


Русия и признаването на българската независимост (1908-1909 г.)


На 22 септември (стар стил) 1908 г. в старопрестолния град Търново (дн.Велико Търново)  княз Фердинанд провъзгласява независимостта на България. Събитието е наистина епохално, защото слага край на унизителното положение на страната ни като васал на Османската империя., наложено от Великите сили на Берлинския договор от 1878 г.

Търновският акт се посреща с възторг от всички слоеве на българската общественост, независимо от политическата им окраска. Малцина обаче си дават сметка за новите препятствия, пред които се изправя българската дипломация за да уреди юридическо признаване на независимостта, без което нейното обявяване би било нищожен акт.  На първо място това е отрицателното отношение на западните велики сили към станалото събитие. Особено непонятна е позицията на Австро-Унгария, която след като се бе възползвала от волята на България като мюре, което отклонява вниманието на европейската общественост от заграбените от нея две балканскщи територи Босна и Херцеговина, предприема незабавни действия да стовари вината за  нарушението на Берлинския договор единствено върху българската страна.

Останалите  западни велики сили се опитват  да действат „по-дипломатчно“, т. е. по-прикрито.  Нито една от тях не си позволява да се обяви открито против прокламираната независимост на Българското княжество. Този факт е достатъчен сигнал за Високата порта, за  да се откаже тя окончателно от своите намерения за военна инвазия срещу София. Разбира се, не малко за това допринасят съветите и на посланиците на Великобритания и Франция в Цариград в началото  на октомври 1908 г.

По-друга  е позицията, заета от Русия Тя също не се обявява  открито праотив българската независимост, но решава да се възползва от  акта във Велико Търново и особено от извършената от Австро-Унгария анексия над Боснна и Херцеговина. Русия направо иска прекратяването на Берлинския договор, тъй като според нея той е нарушен в такава степен, че е изпразнен от съдържание. От руската страна е  предявено и искане да бъдат премахнати наложените й още от Парижкия мирен дотговор от 1856 г., санкции, някои от тях препотвърдени и от Берлинския конгрес от 1878 г.

В последна сметка сред европейската дипломация се налога гледището на Великобритания, която излиза  с предложение извършените промени на Балканите през есента на 1908 г. да бъдат разгледани от една нова международна конференция.  Австро-Унория и стоящата зад нея Германия ведна заявяват, че биха се съгласили на такава конференция „само при условие, че на нея няма да се обсъжда проблема за анексията на Босна и Херцеговина“.  При това положение въпросът за свикването на проектирания международен форум става безпредметен и Великобритания се отказа от своето предложение.

Въпросът за международното признаване на акта на българската независимост обаче продължава  да тегне на правителство на демократите, възглавявано от Александър Малинов. То трябваше да намери начин за неговото разрешаване, а  задачата ставаше почти нерешима, тъй като Османската империя, след като бе лишена от възможността за военна инвазия, решава да съботира  новото положение на Българското княжество чрез други средства. За да се съгласи да признае българската независимост Високата порта предявява  пред България една финансова компенсация, възлизаща на астрономическата сума от 500 милиона лева, която при тогавашното финансово състояние на Княжеството  надхвърляше в пъти обема на целия му вътрешен продукт. Този факт идваше да покаже, че Цариград не иска да се откаже по никакъв начин от откъснатите територи в Европейските предели на империята. Правителството на Ал. Малинов отговоря, че това което може да предостави на Високата порта е една сума от 82 милн. лв. Излишно е да се изтъква, че в османската столица  не искат дори и да чуят за подобно предложение. Интересното в случая е, че западните велики сили също преценяват предложения от българската страна размер за недостатъчен и, въпреки че съзвават ограничените финансови възможности на България, отправят съвет на правителството на Ал. Малинов да увеличи сумата.

Единствено Русия не се включва  в общия хор на европейските сили  за притискане на българското правителство. Обратно, тя предприема  свои постъпки за въздействие в Цариград и в крайна сметка заставя Високата порта да намали предявения иск към Българското княжество на 125 млн. лв. Османската империя обаче настоява и за териториални отстъпки.

Разбира се, и тази сума не е по възможностите на българската държава. Тя продължава  да настоява за заявените 82 млн. лв., въпреки че и посочената сума не е по силите. Този факт  е повече от очевиден за западните велики сили, но вместо да реагират на него, те предпочитат да  се скрият зад удобната уж неутрална позиция по отношение на възникналия българо-турския спор.

Отново Русия  е тази, която не стои със скръстени ръце и не гледа сеир...  По своя инициатива тя влиза в двустранни преговори с Османската империя. Преговорите приключват  през март 1909 г. с подписването на съвместен протокол (спораземение), по силата на който е постигнато съгласие за удовлетворяване на исканата от Цариград сума от 125 млн. лв. при положение, че Високата порта се откаже от искането си за териториални отстъпки от българска страна.  Русия дава съгласието си тази сума да се приспадне от военна контрибуция, наложена на Османската империя след поражението в Освободителната война от 1877-1878 г. Султанското правителство приема това предложение и на 6 април 1909 г. е подписан съответен българо-турски протокол,  с който Османската империя признава „новото политическо положение на България“, т. е. нейната независимост.

Същия ден  в Цариград е подписан и българо-руски потокол, по силата на който  на България се предоставя заем в размер на 82 млн. лв, който тя трябваше да изплаща на Русия в продължение на 75 години с лихва от 4,75 % .

Така на  тази мъчителна дипломатическа конвулсия, продължила  от октомври 1908 до началото на април 1909 г. най-сетне е сложен край. Пръв руският император Николай ІІ изпраща  поздравителна телеграма до княз Фердинанд, вече в качеството му на владетел на независима държава. След него последват поздравителни телеграми от  държавни и правителствени лица на останалите на Велики сили и съседните балкански държави.

В съответствие с новото положение на Бълорското княжество, на 21 май 1909 г.  е променен и сатутът на неговите дипломатически представители от дипломатически агенти на пълномощни министри.  Същия дипломатически ранг получават и чуждестранните дипломатически представители в страната. Пръв който вречва  новите си акредитивни пълномощия е руският дипломат Дмитрий Константинович Сементовски-Курило.

Зад парадната страна на тези събития от най-съществено значение  е фактът, че от пролетта на 1909 г. България се превръща в равноправен субект в межуднародните отношения. И това отново, както и нейното освобождение, се дължеше на помощта на  Русия.