КОНФРОНТАЦИЯТА

Доц. д-р Милен КУМАНОВ
Печат

140 години дипломатически отношения между България и Русия

 

Русия и Българската криза 1886-1896 година

 

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България от 1885 г. и последвалата само след 2 месеца Сръбско-българската война, детронирането на княз Александър Батенберг е третото голямо събеитие, което привлича вниманието и на българската и на европейската общественост.

Особено интересна е позицията на Стефан Стамболов, който по онова време е третата по значимост фигура в политическия живот на страната. Докато Петко Каравелов като министър-председател проявява колебание и не знае какви действия да предприеме, за разлика от него Ст. Стамболов решава да направи всичко възможно, за да върне прогонения княз обратно в страната и той да продължи да изпълнява своите функции на държавен глава. Събитието го заварва отново в родния му град Велико Търново. След като научава за станалото в София, първото нещо, което прави е да получи по-подробна информация от София, както и от другите краища на Княжеството. Това му отнема близо цяло денонощие стоене през телеграфа в Търново, откъдето той отправя десетки запитвания до столицата и други градове, както и до началниците на гарнизоните. Информацията, която получава е твърде противоречива, особено от страна на военните. Част от тях го известяват, че вече са положили клетва за вярност пред детронаторите. Това усложнява картината. Когато парламентарният шеф  разбира, че повечето от командващите различни гарнизони са останали верни на княза, решава да действа за завръщане на сваления княз, който междувременно е откаран в Ливадия, в лятната резиденция на руския цар. Паралелно с това парламентарният шеф разпорежда за оттеглянето на временното правителство, възглавено от митрополит Климент, което то и прави веднага. Сформирано е ново правителство начело с П. Каравелов, което Ст. Стамболов също не харесва и настоява, и за неговата оставка.

(Бързаме да вметнем само, че така председателят на Народното събрание се отблагодарява на своите преки предшественици – водители на Либералната партия, благодарение на които от обикновен адвокат (при това без необходимата правна квалификация), се издига стремително бързо по стълбицата на държавната йерархия. Първо се раздели със стария Драган Цанков, който го посочва за свой кандидат на поста председател на IV Обикновено народно събрание в края на май 1884 г.) и след като не получава необходимата за това подкрепа от новоизбраните депутати, привърженици на П. Каравелов, премина на страната на последния, който след назвачаването му  за министър-председател, посочва него за свой кандидат за високия парламентарен стол, в новоизбрания парламент).

Дружбата на Ст. Стамболов с П. Каравелов се оказва неискрена, нечестна  и твърде краткотрайна. Достатъчен е само един повод, за да се раздели и с него, което и прави през август 1886 г. след детронирането на княз Александър I. От този момент насетне между двамата политически съмишленици зейва дълбока пропаст, която остава незапълнена до убийството на Ст. Стамболов (юли 1895 г.).

 


Акцията около завръщането на княза

продължава близо две седмици. През цялото това време фактическото управление на Княжеството е изцяло в ръцете на парламентарния шеф Стефан Стамболов. Както се казва, той коли и той беси. Цялата администрация е поставена в негова услуга, което му позволява да прави каквото си иска.

Изненадата за главозамаялия се Ст. Стамболов идва от от там,откъдето той най-малко я очаква.  След като посреща княза в Русе, изтощен от безсънни нощи, той решава да поотдъхне малко. Точно през този кратък промеждутък от време Ал. Батенберг изпраща телеграма до руския император, в която му заявява, че тъй като от Русия е получил българската корона, ако не тя го одобрява повече за български владетел, ще й я върне веднага. Руският самодържец му отговаря незабавно, че той не може да одобри оставането му повече в България.Изправен пред тази категорична позиция князът решава доброволно да абдикира от престола.

Когато Ст. Стамболов узнава за извършената от княза постъпка, изпада в силен гняв, но е безсилен да предотврати станалото.Никакви молби и увещания от негова страна  не са в състояние да разколебаят княза, в резултат на което на 25 август 1886 г. той напуска не само трона, но и България. Своите функции на на държавен глава Батенберг поверява на Регентство в състав: Ст. Стамболов, П. Каравелов и подполкожвник Сава Муткуров.

На 16 август 1886 г. е съставено и ново българско правителство, възглавено от д-р Васил Радославов, който подобно на Ст. Стамболов, по котерийни съображения, също изоставя П. Каравелов, и се прикачва към колесницата на своя нов попечител - Ст. Стамболов. Тъй като и тази дружба е твърде користолюбива, тя също не просъществува дълго. При спречкване двамата  политици се разделят в края на юни 1887 г. Д-р В. Радославов напуска капитанския мостик на правителството и минава в опозиция на Регентството (1886-1887) , а след това е опозиция и на първия стамболовисткши режим (1887-1894).

Като държавна институция,

формирането на Регантството

е предвидено в Търноваската конституция. То е временен орган само при два конкретни случая: при  смърт на държавия глава, когато неговият наследник е малолетен и когато монархът е заставен да напусне престала по едни или други причини, както в случая с Ал. Батенберг. Работата следователно не е в съставянето на самото Регентство, а в това какъв вътрешен и външнополитически курс то ще води. Това е и главната причина, поради която П. Каравелов не пожелава да остане в неговия състав и побърза да се оттегли (есента на 1886 г.)

Според основния закон избор на Регентството може да стане само от Велико народно събрание. Свикването на такова събрание се налага и от избора на нов владетел на българския престол. Поради всичко това, Ст. Стамболов, който на практика еднолично се разпорежда с предостнавената му власт, решава новото Велико народно събрание. да бъде избрано в най-скоро време.

В Санкт Петербург наблюдават внимателно развоя на вътрешнополитическите събития в България и не крият своето отрицателно отношение съм суетенето и шетнята на Ст. Стамболов. Проличава очевидната тенденция, че в София ще се търси решение на държавната криза в противовес с очакванията на Русия. За да не се допусне такова развитие от руска страна се предприемат незабавни ответни действия, за предотвратяване на избор за III Велико народно събрание. С тази нелека задача, поради отсъствието на официален дипломатически представител в София е  натоварен генерал Н. В. Каулбарс, руски военен аташе във Виена).

Мисията Каулбарс

Името на генерала не е неизвестно в България. Знае се, че той е брат на Александър В. Каулбарс, военен министър за кратко в българското правителството без министър-председател (21-23 юни 1882 г.) Освен това и самият той е изпълнявал други мисии в България. През 1883 г. посещава Княжеството във връзка с уреждане положението на руските офицери в България В резултат на тази мисия е подписана военната конвенция между Княжеството и Русия. Две години по-късно (декември 1885 г.) генералът отново е в България, този път за да участва в международна комисия във връзка с уреждане на българо-сръбските отношения след края на Сръбско-българската война. По негово настояване сръбските войски са принудени да се изтеглят първи от Видинско – преди българите да напуснат завзетия Пирот. Идването на ген. Н. В. Каулбарс през септември 1886 г. е трето поред в България. Задачата му е да упражни влияние пред Регентството, което да отложи изборите за III Велико народно събрание. След като се запознава с негативната позиция на най-висшета държавна институция, генералът решава да потърси подкрепа от  правителството на д-р В. Радославов , без да си дава сметка, че по онова време то не е нищо двруг освен една марионетка в ръцете на всесилния регент Ст. Стамболов.

От своя страна министър-председателят д-р В. Радославов полага максимални усилия, за да осеути намеренията на високопоставения руски емисар. Предварително са изпратени правителствени чиновници в градавете, където генералът възнамеряваше и да произнесе публични речи, с които да запознае българската общественост с позицията на Русия.

Престоят на Н. В. Каулбарс в България се оказва твърде краткотраен – не повече от месец време. След направените от управляващите в София драстични спънки, след нанесения побой на охранител на руското консулство в Пловдив и отказът на правителството да накаже виновните за случая лица, той преценява, че мисията му в България  повече е безпредметна. В началото на ноемри 1886 г., заедно с другите членове на руската дипломатическа мисия напуска пределите на страната. На практика това означава прекъсване на дипломатическите отношения между двете държави – твърде рядък случай в дипломатическата и политическа история в Европа, тъй като се отнася до две държави, една от които с кръвта на свои войски бе осободила другата от чуждо иго преди само около десетилетие.

В обятията на Буриан

Станалото събитие рефлектира по различен начин в двете държави. За Русия България не представлява особен фактор, който да повлияе върху насоките на нейната външна политика. Дори и след извършеното през 1885 г. Съединение, по своята територия Княжеството не надвишава размерите на една средно взета по размерите си руска губерния. При това тази територия е лишена от каквито и да било природни ресурси. Единственият блатоприятстващ фактор е стратегическото разположение на Княжеството в центъра на Балканския полуостров, което го поставя в непосредствено сношение с останалите балкански държави – Османската империя, Сърбия, Гърци и Румъния. От особено значение за руската дипломация представлява и непосредствената близост на България до Егейско море, към което погледана Русия е обърнат отдавна.

В Санкт Петербург си дават сметка, че и дума не може да става за превръщането на Българското Княжество в „Задунайска губерния“. Единственото нещо, което желае руската страна е управляващите в България да не провеждат враждебна полика спрямо нея.

Точно това не иска да прави и Ст. Стамболов. Той обаче прокламира за основен курс в своята външна политика  отстояването на националната неизависимост на България, като под това разбира отдалечаването й от Русия. И съвсем не отчита без да разбира, че по този начин я тласка в обятията на западните велики сили, които бяха наложили разпокъсването на България по време на Берлинския конгрес от 1878 г.

Това е пътят, по който именития български държавник Стефан Стамболов се превръща е нещо като кукла на конци в ръцете на австро-унгарския дипломатически агент Стефан Буриан, заел своя пост в София през 1886 г.

Новият княз Фердинанд Сакскобургготски

Тъй като главната задача на Регантството е изборът на нов български владетел, повече от столетие вече се спряга легендата какви мерки са предприети в тази насока. В сформираната от III Велико народно събрание парламентарна делегация, са включени д.р Константин Стоилов, Димитър Греков и К. Калчев (или Хаджикалчев). Делегацията посещава някои от европейските държави, сред които  и Австро-Унгария. Изборът й пада на – принц Фердинанд Сакскобургготски неин поданик. Дали е случайно това?

След като изборът на новия български владетел вече е факт се сформира високопоставена делегация. На първо място сред включените  е самият Ст. Стамболов. При среща на яхтата на пристанището във видин става едно събитие, което е по повод разочарование у първия регент. Делегацията носи да връчи на Фердинанд  униформа на български генерал, тъй като съгласно Търновската конституция той ще бъде  върховен вожд на българската войска както във военно, така и в мирно време. За изненада на присъстващите принцът забелязал, че на калпака липсвало перо  и поискал такова. Незабаво. Това принудило присъстващия Сава Муткуров да свали перото от своя калпак и да го даде на бъдещия български княз.Отделно от това Ст. Стамболов не харесал и твърде женствения вид на новия български избраник. Както твърдят някои от неговите биографи, той бил казал на придружаващите го следните пророчески думи: „с този принц ще има да берем много ядове“.

 


Но за връщане назад и дума неможело да има. Младият австриец е отведен в старопрестолния град Търново, където полага изискваната от Търновската конституция клетва, а от там  и в София. където се настанява в княжеския дворец.

Първата му работа след стъпването на българския престол е да назначи ново правителство, на което да се опре в бъдещата си дейност. Информиран добре кой е факторът, допринесъл най-много за избора на на българския престол той поканва Ст. Стамболов, да възглави кабинета. Пак от няои от съществуващите биографи научаваме, че последният уж не искал да се нагърби с тази отговорност, но след като бил заплашен от княза, че щял да абдикира от престола, склонил. Така се поставя началото на първия стамболовистки режим, който ще управлява страната до май 1894 г.

Макар че в първите няколко години Кобургът предпочитал да остане в сянката  своя пръв съветник, в С. Петербург са твърде наясно за

същността на станалите събития.

Те правилно са преценили, че главният фактор във вътрешната и външната политика на Княжеството няма да бъде Ст. Стамболов, а имено княз Фердинанд. Давайки си сметка от къде идва той, Русия не крие, че тя няма да одобри неговия избор като владетел на българския престол. Това означава, че Кобургът не може да бъде признат за законен български княз и от останалите велики сили, тъй като   по силата на Берлинския договор, изборът на новия княз в България трябвало да бъде одобрен от всички велики сили и покрай тях и от султана, който и след станалото Съединение от 1885 г. продължава да се счита за сюзерен на българите.

В своята политика за отстояване на „националната независнимост“ на България, като министър-председател Ст. Стамболов продължава да се държи враждебно спрявмо Русия. В Санкт Петербург обаче не отговарят по същия начин. Там е възприета линията на изчакване, когато някои нови събития сами биха наложили промяната на този курс на българския министър-председател . Такива наистина не закъсняват и идват  от там, от където най-малко се очакват – от страна на самия Кобург!

Истината налага да кажем, че въпреки неблагоприятното впечатление у Ст. Стамолов от неговата личност и поведение, като министър-председател той полага всички усилия като отговорен министър, за да наложи княза като първостепенна фигура в цялостния политически живот на страната.  Той си представя , че съдейства за укрепване на държавните устой в Княжеството, без ни най-малка да допусне, че сече клона на който се намира. В началото на 90-те години на ХIХ в. князът дава да се разбере, че не желае да бъде повече под на своя пръв съветник снянка и че е време да поеме изцяло в своите ръце юздите на държавното управление-. Тези амбиции у княза нарастват още пове след решението да се ожени и  да създаде

своя династия в България.

Колкото и странно да изглеждат тези напъни на Кобурга, Ст. Стамболов не само че не им се противопоставя, но и прави точно обратното – старае се да ги удовлетвори напълно.

 

Главната пречка, която възпира утвърждаването на княза е , че  както своя предшественк княз Александър I Батенберг, така и той е от друго, неизточноправославно, вероизповедание и като такъв попада е под ударите на чл. 38 на Търновската конституция., в която ясно е записано: князът трябва да изповядва вярта на мнозинството от българския народ. Изключение от това изискване е се прави само за първия български княз, ако той не е източноправославен. За де премахне това препятствие Ст. Стамболов свика ново IV Велико народно събрание (1893 г.), което променя посочения член на Търновската конституция в угода на княз Фердинанд Сакскобургготски.

В Санкт Петербург запазват своето пасивноно поведение и продължават да очакват други, по-благоприятни събития. И такива не закъсняват. Макар и твърде млад за годинине си Кобургът до съвършенство е прилагал задкулистните макиевелистки методи и хватки. Фердинанд безспорно си дава сметка, че първия стамболовиснтки режим, който наистина допринася толкова много за утвърждавето му във вътрешнополитическия живот на страната, в същото време  е и главната пречка за неговото признаване като законен български владетел от външния свят. Промяна в тази насока князът може да очаква само ако спечели благоволението на Русия. При наличието на Ст. Стамболов в управлението на стратната промяната в негативната позиция е твърде илюзорна. Отделно от това, премиер министърът, отдавна му бе омръзнал с нескритото си опекунство над него и Фердинанд, поради което отдавна търси начин как да се оттърве от Стамболов. До началото на 1891 г. това е просто невъзмможно, тъй като министър-председателят държи в свои ръце двете силови министерства – Вътрешното, което сам той командва и Военното,което бе поверено на генерал Сава Мукуров, негов близък приятел от детинство (и двамата родени вТърново) и станал междувременно съпруг на една от сестрите му. При това положение, всяко посегателство върху Ст. Стамболов щеше да бъде пресечено мигновено.

В началото на март 1891 г. ген. С. Муткуров неочаквано умира. На неговия пост е назначен младият майор Михаил Савов, който до този момент е познат повече като военен технократ, който не питае вкус към политическата дейност. Поради тази причина кандидатуртата му не е долюбвна както от министър-председателя, така и от княза. За да се оттърве от него  в началото на пролетта на 1894 г. Кобургът предизвиква една интрига, която довежда до отстраняаването на военния министър, достигнал вече до чин полковник.За нов титуляр на Военното ведомство е поставен полковник Рачо Петров. Той също не се нравеше на министър-председателя, но пред дадените му от последния клетви за „вярност“ и силните настоявания на княза е принеден да отстъпи и да даде сътласието си, за неговото включване в кабинета.

От този момент, чрез Рачо Петров, князът придобива власт над Военното министерство, с което дните на оставането на Ст-. Стамболов на власт са вече преброени. През май 1894 г. министър-председателят става жертва на друга интирига, в дъното на която отново е Дворецът. Това предизвиква правителственият шеф да реагира незабавно, прибягвайки до своето изпитано средство - заплашването на княза с оставката. За разлика обаче от всички други, случаи този път князът не отклонява оставката.  Ст. Стамболов е истински изненадан, но връщане назад няма.По негова команда са свикани група политически съмишленици в столицата, които се явявят пред Двореца с искане князът да не приема подадената вече оставка. По заповед обаче на военния министър Рачо Петров една войскова част веднага разгонва стамболовистката групичка. Така всесилният до този ден диктатор се оказва вън от управлението на страната.

Сметките на Фердинанд, че  премахването на омразния за С. Петербург министър-председател ще отпадне незабавно и негативната позиция на руската дипломация спрямо него като владетел на Княжеството не се оправдават.

 

За Русия отстраненият Ст. Стамболоов не представляваше повече интерес, но тя продължава да гледа на Кобурга като на политически противник, натрапен на България от западните сили. И най-вече от главния нейн съперник на Балканите – Австро-Унгария. Поради тази причина дори и след извършената правителствена промяна в София през май 1894 г. негативната позиция на С. Петербург към княза не се променя. Русия умее да чака и за да се сдобие с толкова желаното от Фердинанд международно признание. Щеше да му се наложи да прави нови жертви.