9-И МАЙ: БИТКАТА ЗА СМИСЪЛА НА ИСТОРИЯТА И БЪДЕЩЕТО

Валентин ВАЦЕВ
Печат

Доц. Валентин ВацевПак е 9-ти май – дата, която е много удобна като повод за поредното заклеймяване на „хитлеристко-сталинисткия заговор”, довел до неизброими беди за цялото прогресивно (европейско) човечество и за поредната вълна от пошли, медийни социал-либерални разсъждения относно единородието и единосъщието на нацизма и комунизма.

Българският политически елит, разбира се, няма да отбележи този ден – защото „ние вече празнуваме не 9-и май – деня на азиатското варварство и тоталитаризъм”, а 9-и май, деня на Европа, деня на евроатлантическата благодат, изляла се и над България, в последните 30 години.

До приключването на броя, не научихме дали Паметникът на Съветската армия е оклепан както се полага с черна и червена боя и дали богато не е изрисуван с картинки, свидетелстващи за дълбоката историческа култура на рисуващите – равенства между свастики и петолъчки; вопли „Никога вече СССР” , „Смърт на куманизите” и други белези на зрял български европеизъм. Но това, както се казва, е задача безсрочна. И неотменима. Ще поживеем, ще видим! Нищо чудно пък Паметникът на Съветската армия да бъде „прередактиран”, да бъда махната скулптурната група от върха му и на мястото й да се сложи мащабен седмосвещник, например, като целият ансамбъл се обяви за мемориал на българския холокост – такава идея сигурно би намерила подръжници не само в София.

На самия 9-ти май българското общество, естествено ще съпреживява протуберансите на светлината от епохалното посещение на Светия отец Франциск I – една паднала внезапно като манна небесна индулгенция, дошла да отклони вниманието от поредните истерични политико-управленски скандали. Най-вероятно е в този ден българинът да се тревожи за общоевропейските проблеми: Няма да позволим Европа на две скорости! И шоколад – като в Брюксел и Берлин!..

 

 

Сиреч, колониалното щастие на европейска България няма да бъде помрачено от философско-исторически размисли за смисъла на датата 9-ти май, макар че териториалните ни очертания са пряко свързани с този победен ден. И наистина – пей сърце! - Колко грижи отпадат, след като си вече европеец!

А тази година датата 9-ти май е някак нееднозначна сложна. Последната кръгла годишнина на Великата победа беше през 2015 година. Тогава „имперско-патриотичният лагер” в Русия беше в политически подем и отбеляза по повод тази дата една съществена и важна морално-идеологическа победа – Крим е наш!. Здравите олигархични сили на върха в Русия обаче подцениха тази дата, за втори път след 2005г., въпреки че се възползваха и от развоя в Сирия. Те не се постараха да я обезопасят идеологически и бяха поставени натясно – властта в Русия беше принудена да се облече в имперски одеяния. Иначе проблемът с Донбас и Луганск само бих разширил и без това широкия процеп, делящ власт и общество.

Истината е, че днес между 70 и 80 процента от т. нар. обикновени хора в Руската федерация отказват да заклеймят Сталин. Заклеймяват го другите 20 процента - и те са тези, които са на власт, или са около властта, подкрепят я, одобряват я и се съгласяват с нея. Те са тези, които чрез устата на министъра на културата не разрешиха в Деня на победата в Москва да бъдат окачени десетина портрета на Сталин. Макар че – не е ли странно – на тези 20 или по-малко процента, които днес са на власт в Русия, хилядите и хилядите паметници на Ленин из цялата страна не им пречат.

Може пък тук да има роля и смътното усещане в днешния елит за това кой е европеец и кой азиат. Дворянинът с многоезично елитно–гимназиално образование (и с латински, и с френски, и с немски езици) Владимир Улянов - Ленин, който пътува из Европа – Париж, Берлин, Стокхолм, Женева, Капри, конспирира, но и конспектира Хегел – от една страна; а от друга – дивият тифлиски азиат, учил-недоучил, почти безезиков семинарист, православно-болшевишки мелез, чиято най-далечна точка на пътуване е Туруханск, и който не конспектира западноевропейски философи, а се е занимава освен с банално кавказко разбойничество, но и с изграждане на социализъм в една отделно взета страна!

Ясно е кой е лош, но само толкова – и значи търпим, и кой е не лош, а просто сатанински зъл и емблематично омразен. Между Ленин и Сталин минава линията, деляща Запада от Изтока – същата онази линия, минаваща по оградата на парка и двореца на Метерних в Шьонбрун (Виена). На Изток от нея – според Метерних – започва Азия, а на Запад – е, разбира се, благословена Европа.

Всичко това беше вече ясно още около 60-ата годишнина на датата. А сега вече наближава 75-ата годишнина на 9-ти май и властта този път може би няма да разреши да я вкарват в морални колизии. А тя, колизията е само една: като сте срещу Сталин, как тъй празнувате 9-и май? Каква победа без Сталин?

Този път властта, може би, се е подготвила по-добре. Военният парад по принцип казва много, въпреки някои волни интерпретации в историографията и във философията на историята. Надяваме се, да са работили за този ден умни хора, които в Русия винаги са били много – специалисти, методолози на социалното управление, стратези на политическата технология и пр.

Защото ситуацията във висша степен е сложна. Но в условията на все по-затягани санкции от Запада, днешното ръководство на Русия има привилегията на по-ясни трактовки за техните цели и едва ли като преди 10 години ще се стреми да забрави разликата между 8-ми и 9-ти май. Държавните празници по принцип принадлежат на държавата, и макар, че тя самата да принадлежи на елита си, мнението на народа трябва да се отчита. А той няма нагласата да преосмисля Победата. Одобрението на политиката на Сталин и неговата роля като ръководител в изграждането на СССР и на победата, надмина вече 70%. Така че каква ти победа без Сталин!...

 


Днес е ясно, че Победата не подлежи на преформулиране. След Крим, след Украйна на Порошенко, а нищо чудно и след Зеленски, след по-затягащите се обръчи от натовски бази е неразумно Русия да не извежда историческата легитимност на властта и своето право на велика сила извън победата на 9-ти май 1945г., колкото и от това да следват за нея всякакви неудобства.

Всенародно, цялостно, съборно празнуване на 9-и май, като истинска сакрална дата, е възможно само в условията на единство (макар и с много условности) между народ и държавен елит. Днес това е трудно, но се налага. Днес руският народ, продължава да празнува 9-и май с цялата утвърдена досега сакралност на Победата. Част от държавния елит на Русия обаче, като истински наследник на описания от Толстой в първата глава на „Война и мир” елит, е един истински и съвършен колективен европеец и демократ, разбира се. Ритуално и формално огромна част от руският елит отбелязва 9-и май, а от сърце истински му се иска да празнува 8-ми май – „заедно с цивилизована и просветена Европа“. Там му е сърцето, където са впрочем и капиталите му – в Европа и отвъд Атлантика!

И това е така, защото макар и неформално, днес е реабилитиран ген. Власов! Реабилитирана е по същество Власовщината. А Солженицин е влязъл в ученическите читанки! Гулаг, с всичките страхотии, верни и неверни, пренсатройва ума и сърцата на децата на Русия, за да ги напъти към „разкошествата на Европейския Цивилизационен Рай“.

И по повод този „европейски рай“ сме длъжни да си спомним, че Втората световна война съвсем превратно днес се представя като събитие, при което злите извънземни нацисти брутално изнасилват добродетелната дама Европа. Всъщност истината е малко по-друга – и много по-грозна. Втората световна война беше в своята смислова основа война между цялата континентална Европа, възглавявана от нацистка Германия и Русия във формата на СССР. В тази ситуация Европа не просто работеше за Германия, но се явяваше в тази война като единна нова европейска империя, осъществяваща чрез агресията на германския нацизъм единен геополитически Drang nach Osten. Хитлеровата държава не случайно беше наричана Трети райх. Интересно защо никой не пита кой е първият райх? Отговорът е прост и ясен – под първи Райх всички са имали предвид обединена Европа на Карл Велики! Учудваме ли се защо днес Европа така някак истерично - макар и подсъзнателно - очаква от Русия покаяние за победата в тази война?

Струва си да си спомним и обръщението на министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил от октомври 1942 година: „Всичките ми помисли са обърнати преди всичко към Европа... Би било страшна катастрофа, ако руското варварство (в този момент Чърчил и Сталин са съюзници, б.а.) би унищожило културата и независимостта на древните европейски държави... Макар че е трудно да се говори за това сега, аз вярвам, че европейското семейство на народите може да действа като единен фронт, като единно цяло... Аз обръщам своя взор към създаването на обединена Европа”.

И ако не е очевидно, че русофобията е изначално заложена в европейския културен проект, да чуем министъра по въпросите на източните територии на Германия Алфред Розенберг от 20 юни 1941 година (до часа на нападението срещу Съветския съюз има по-малко от 48 часа, между Русия и Германия има сключен пакт за ненападение): „Ние искаме да решим не само временния болшевишки проблем, но също и проблема, който излиза извън рамките на това временно явление – а именно изначалната същност на Европейските исторически сили. Войната има за цел да огради и едновременно да разпростре далеч на Изток същността на Европа...”.

Тук Розенберг – както впрочем и Хитлер, за което има многобройни цитати, които сега ще прескочим - са Истинни Европейци. Те осъзнават, че болшевишкият проблем, т.е. комунизмът, съветският строй и т.н., и т.н. са временни. Основната задача е да се разпростре Европа до Урал, а Русия да се изхвърли зад Урал.

И затова всички идеологически трактовки на Великата война са повърхностни. Това беше война не на „комунизма” с „фашизма”, не на „болшевишзма” с „нацизма”, и не война на две неразличими по същността си тоталитарни държави, а Свещена война на две цивилизации! В тази война победи, за доброто на цялото човечество, славяно-гръко-православната цивилизация; въпросът не беше нито политически, нито идеологически, а геополитически и цивилизационен.

Битката - завършила с победа за Цивилизацията - беше за Смисъла на Историята: на 20-и век, а и на всички бъдещи векове след него. А това не е чуждо и безинтересно нито на автора, нито на всеки смислен българин.

И ако тази Победа (възпроизвеждана ежегодно с празниците си) вече не работи, ще е необходима друга - и ако трябва, може би военна. Така е, историята се движи от война до война, от победа до победа, от Смисъл към Смисъл!..

Защото войната е майка на всички неща.

И разбира се, и на Смисъла!