ПИСМО ОТ “ЕДНОГО ФИЛОСОФА”

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Неотдавна сред купища писма и документи, в които се бях заровил, попаднах на неразпечатан плик, адресиран до мен. От клеймото на пощата в Габрово се четеше ясно датата 22.04... От годината – само първите две цифри. Изтръпнах. Трескаво задирих ножа за разрязване на хартия. Пликът лежеше на бюрото ми, а аз сякаш виждах присмехулните очи на подателя – дългогодишния автор на „Зора“ и „Нова Зора“, писателят Венцислав Начев. Боже, рекох си, Светли Христови празници идват, какво ли пък ще е това чудо!

И се зачетох.

От наднебесните поселения с късна дата получавах от Венци поръчан от мен текст за Априлското въстание. Към него - кратко писъмце, с прикрепено листче с изписани на ръка няколко метафорични изречения, доизясняващи според мен рескрипта на Суворов до Екатерина Велика, поместен в края на писъмцето му. Превеждам ги ведно с текста за Априлското въстание на вниманието на читателите на „Нова Зора“, като израз на почит към паметта на писателя и като свидетелство за неговия неподражаем изказ, очертавал профила и обогатявал страниците на вестника цели 20 години - от 1990 г. до 10 ноември ноември 2010 г. И защото, и до днес, извън Бай Захарийя, не познавам автор, който така издълбоко и изтънко може да осветли темата за величието и смисъла на българския април от 1876 г., се чувствам поласкан от възможността в дните на Страстната седмица, да приканя всички, които обичат България, да притурят в паметта си към неизтляващата памет за българските тегоби и слава, и въгленче за патриота с керкенезко око, и с нрав на котленско чорбаджия, който за дълги години, за всички, които го познаваха, даваше представата за изчезналата в мелницата на турското робството българска аристокрация. Дали са признавали това или не, е въпрос от друго естество.

Може би по този повод съм чувал Венци да повтаря: „Няма човек по Българско, който да не е изохкал от свои!“

Казано е - смирение, паче гордости! - аз ще допълня: „Мога още много думи да издумам, но сърцето ми се накланя на плач!“.

 

25 априлии, Велики Четвъртък, лето Господне 2019-то

 

 

Драги Минчо,

твоето телефонно обаждане ми прозвуча доста странно, да не кажа бюрократично. Нямаше ни дур, ни гел, както би се изразил един куртоазно любезен османлия. Но отсъствието на причасност досежно мойте хронически болежки все пак ме досегна.

Трябвало е нещо си там да подпиша. И не нещо друго, а примерно „как проживаеш барин“, бе поводът да се вреже звън в моето старопланинско усамотение. И не е въпрос на салонна любезност да бе все пак проявил интерес към житието-битието на един Венцислав Начев. Моя милост е все пак Словесник!

Както и да е. Бил си твърде занят да оправяш някакви си бакии, за да полюбопитстваш за хала на един пустинножител. А хала на пустинножителя е като на разорен дворянин. Почти всеки ден ходя до поликлиниката на процедури (такси надолу, такси нагоре) и гълтам илачи с шепи. Но слава богу различавам охлюв от костенурка и си бера коприва, лапад и киселец и поминувам с треволяци и яйца, които ми принасят местните мужици, които ме имат за „едного философа“, както скромно се е изразил за себе си Софроний Врачански. Наш праотец по словесност.

А Суворов в рескрипта си до Екатерина Велика бе написал: „Матушка, и не забывай обо мне!“

 

P.S:  Тук – бури, хали, дъжд, вятър, гръмотевици…! Не е лесен живота на отшелника. Някога са се хранили със скакалци, бубулечки, но хич пък бива ли, болярин человек, да тримири?!

Драги Минчо, раздрънкай „зелената кисия“!