БРАТСКАТА ВЗАИМНОСТ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ

Проф. Орлин ЗАГОРОВ
Печат

Проф. Орлин ЗагоровАдекватното историческо мислене, съчетано с благоразумие и високо национално достойнство са първите необходими предпоставки за разумен подход към историческата съдба на всяка социокултурна общност. Само при наличие на тези предпоставки е възможно да се постигне духовно единение на нацията. За българската национална идеология братската взаимност между България и Русия представлява един от основните аспекти на общия културен код като устойчива основа на националната ни идентичност. Липсата на адекватно историческо съзнание е една от причините за превръщането на основни исторически събития и свързаните с тях личности в обект на  сблъсък между коренно различни духовно – идеологически и политически парадигми. Оттук идва и променливата крива в отношенията между двата братски народа. Но винаги когато се променя патосът на традиционната взаимност между нашите страни, това се преживява като болка, предизвикана от чувството за накърнена святост и нарушена логика на вечните уроци на историческата съдба.

В крайна сметка политическият разум и от двете страни винаги поддържа вярата, че рано или късно ще се възстанови естественото състояние на утвърдилата се през вековете взаимност, основана на славянската духовност като общ културен код.  Тази поука на историческата мъдрост придобива нова актуалност и непреходност днес, когато отбелязваме събития като Освобождението, 140 години от установяването на дипломатически отношения между Русия и България и др. В светлината на тази истина  всеки опит да се осквернява не само освободителната мисия на руския народ, но и неговото високо нравствено благородство, проявявано през годините на чуждото владичество в подкрепа на историческите стремежи на България като „държава на духа”, нанася значими травами във възпитанието на поколенията.

В кривото огледало на метаморфозите

Тъжно е да се констатира, че върху пантеона на вечната взаимност, издигнат в душите на истинските български родолюбци, освен свежи цветя на искрена признателност към освободителното дело на руския народ по нашата земя, понякога се появяват нечестиви следи и знаци. Срещу това здравият разум на народа непрестанно издига глас на възмущение и разочарование, което намира израз в редица научни публикации, в които ярко се изразява бунтът на будната съвест на духовните водачи на нацията. Особено сполучливо този бунт е изразен в талантливо написаната книга „България - Русия. Заедно или разделени” от Жоро Цветков, издание на Фондация  „Устойчиво развитие за България”, София, 2015 г. Книгата е получила решителната подкрепа на най-авторитетните историци на нашето време в лицето на академиците Васил Гюзелев и Георги Марков. На страница 96 интелигентният читател получава отговор на постоянно повдигащите се дискусии относно същността на освободителната руско-турска война 1877/1878 г. Там пише: „В годините на демократичен преход тази мисъл достига до отрицание на освободителното дело на Русия. Стъпването на руските войски на българска земя е наречено „нашествие на царските пълчища”. Някои автори отричат други цели на Русия във войната, освен завладяването на Проливите и територии в Закавказието. За трети „опитът едно чуждо върховенство (турското) да се замени с нова чужда власт не може да се чества като освобождение”.

Известна е картината на метаморфозите в отношението към Русия на българското общество. Много скоро след Освобождението до днес те се движат от преклонение и признателност към големия славянски брат, покровител и освободител от петвековното османско иго до търсене на подмолни мотиви в руската саможертва в осъществяването на това всенародно българско въжделение. Същевременно още през първите години след Освобождението става ясно, че тези променящи се настроения ще се използват в политическите игри на различни външни и вътрешни сили.

 


Сблъсъците между русофобия и русофилия

се разгръщат в зависимост от конкретните исторически ситуации и събития. Някои от тях възникват спонтанно, като отглас на несъществени на пръв поглед политически събития, а други – дълго и търпеливо подготвяни отвън във връзка с настъпващите промени в геополитическата ситуация в Европа.

Изследователите на така формулираната тема отбелязват, че годините 1881 – 1894 и т.нар. „демократичен преход“ от 90-те години на ХХ век са най-мъчителни в българо – руските отношения.

 

 

Това е времето на задълбочаване на противоречията между двете страни. Интересен е фактът, че първият конфликт между либерали и консерватори по време на първото българско правителство – (юли 1879 – ноември 1879) ще възникне във връзка с един сякаш не особено значим повод – титулуването на княза: дали да бъде наричан „Светлост“, както го изисква Конституцията, или „Височество“, титла, която Батенберг е имал по рождение. Развитието на събитията в България след детронацията на княз Александър I не тръгват в посоката, очаквана от руската страна. Много скоро след създаването на регентския съвет избухват проруски бунтове на офицери. Някои от тях са известни герои от Сръбско – Българската война като капитан Атанас Узунов и Олимпи Панев. В Русе и Силистра бунтовете са потушени от верни на правителството войски, а офицерите са осъдени на смърт и разстреляни. Друга част от бунтовниците емигрират в Русия, където постъпват като офицери в редовете на руската армия.

Оставайки верни на благонравието и благородството на българската нравствена култура, българите със здрав разум и мъдро прозрение наблягат на историческия факт, че Русия дава на България една безкористна братска подкрепа, имаща за цел нейното освобождение от петвековното османско иго. Те не отричат безспорното значение на съчувствието и моралната подкрепа на  хора с благородни души от всички краища на планетата към героичния порив на българския народ за свобода и независимост, но подчертават несравнимо по-високото значение на саможертвата на десетки хиляди убити и безследно изчезнали руски войници и офицери по бойните поля на родината ни, за да се осъществи една многовековна надежда.

Целият този драматичен патос на посочените сблъсъци между двете противостоящи тенденции завършва като фарс между искрения народен ентусиазъм в Русия при подготовката на войната срещу Османската империя, от една страна, и от друга – „тайните“ намерения на управляващия руски елит. Именно това поражда желанието отново и отново да се препрочита „Дневник на писателя“ от големия руски писател Ф. М. Достоевски. В него той пише пророчески, че скоро след Освобождението си... „ще започнат непременно с това, че не са задължени на Русия, уж едва да са се спасили при сключването на мира от влизане в общоевропейския оркестър. И ако не се е намесила Европа, то самата Русия, след като ги откъснала от турците, ги била погълнала тоз час, имайки предвид разширението на границите си и образуването на велика Общославянска империя за заробване на славяните от жадния, хитър и варварски руски „народ“, „...даже за турците ще започнат да говорят с по-голямо уважение, отколкото за Русия“.

Какво смразяващо прозрение и какво чудовищно запустение на мерзостта!

Парадоксално, но времето потвърждава тези тъжни прозрения на големия хуманист. Българските русофоби не се уморяват да повтарят едни и същи брътвежи в продължение на десетилетия след Освобождението. Русофобите у нас, изглежда, не обичат да четат сериозни изследвания по темата, след като предварително са убедени, че всеки, който не е съгласен с тях,  следва да бъде обвиняван в лъжа. Тяхната предубеденост се простира дори до изследвания на автори от трети страни. Например наскоро швейцарският обществен деец, политик и журналист Ги Меттан издаде задълбочено изследване, в което проследява метаморфозите на русофобията от времето на Карл Велики до украинската криза. Книгата му излезе и в руски превод. (Ги Меттан. Запад – Россия: тысячелетняя война. История русофобии от Карла Великого да украинского кризиса. Почему мы так любим ненавидеть Россию? Paulsen, 2016). Тя е известна на не един интелектуалец в България и до днес не е получила полагащата й се гласност.

В светлината на тези размишления не по-малко интерес представлява и позицията на добре познатия български анализатор д-р Николай Михайлов, която той споделя в интервю от 22 юли 2014 г., разпространено от агенция КРОСС. Този сблъсък между русофоби и русофили, заявява той, „има един дълбок и конюнктурен смисъл. Първо за второто. Десните, или тези, които наричат себе си десни, се нуждаят от враг. И тъй като идеологическият сблъсък между сините и червените е загубил остротата си, налага се да се потърси нов враг. Дясната изключителност не може да бъде защитена на територията на управлението. Не съществува експертен патос. Русофобията е великолепен шанс за стряскане на одрямалия електорат. Комунистическата заплаха е преобразувана като руска заплаха. Търси се враг. Десницата актуализира русофобията като резервен репер. И това се случва. Тази фобия обаче става само за вътрешна употреба, нацията не разбира тази фиксация и няма да я приеме, защото тя има отвлечен и леко маниакален характер. Нека добавя, че русофобският патос съдържа и един допълнителен мотив, а именно, че набавя външна зависимост. Но дълбоко в националната ни свяст Русия е освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не е никакъв русофил, казва, че името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос“. Припомня, че връзката между България и Русия е духовна и мистична, верова и кръвна. Тази връзка изтънява от време на време, но все остава жива, жизнена. Народите помнят по-дълго, отколкото подозират.”

Интелигенстващи „специалисти“ продължават да повтарят, че  обидно и унизяващо им е било „Русия да ни мисли за част от себе си“ и „още по-страшно е било, че светът ни мисли за част от Русия“. Излиза и го твърдят, че да бъдем част от НАТО и съюзници на САЩ било голяма чест за българите и техен „цивилизационен избор“. Като „аргумент” на приумица те изтъкват, че „много българи не изпитвали благодарност към Русия”, „защото тя никога не е правила услуги. Така отношенията между България и Русия се мерят чрез „теглене на калема“ за келепира (в-к „Труд“, 18 – 20 февруари 2015, с. 13).

Освобождението не е услуга

Тук може би е уместно на тези „специалисти” да им се припомнят някои азбучни истини. Преди всичко всеки средно образован индивид знае, че за една епоха и личност се съди не по това, което не са направили, а по това какво са успели да постигнат. Почти парадоксално звучи твърдението им, че Русия „никога не е правила услуги” и разкрива колко елементарно и плиткоумно е интелектуалното и нравственото им равнище. Нима това, че Русия единствено обявява война на Османската империя, зад която стоят основните велики сили  и с цената на огромни загуби и жертви проправя пътя към жадуваната пет века свобода, трябва да се принизява, наричайки една велика саможертва „услуга! Нима в това българите търсят „услугата”, посрещайки настъпващата руска армия, с неотразим възторг и ентусиазъм опълченците и доброволците се включват в бойните действия, свързани с неописуем героизъм и саможертва! Нима трябва да се примирим с еснафската мяра манталитет на онези, които ще определят като „услуга” и това, че руската делегация начело с Вячеслав Молотов на Парижката Конференция през 1946 г. решително подкрепя усилията на българската делегация, водена от Васил Коларов, срещу исканията на гръцките власти Родопите до Асеновград да преминат към Гърция!

 

Александър I Батенберг става първият български княз след Освобождението на България, след като е избран от първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г.


И още нещо, много съществено. Вярно е, че Освободителната за България руско-турска война (1877/1878) завършва с диктат на европейските велики сили.  И до днес те остават верни на властовия си нагон. Но след 485 – годишно прекъсване, на картата на Европа е отделено място за Българското княжество. Вярно е, че това не е крайната цел на българските очаквания. Това е ясно за всеки, който чете историята не както Дявола Евангелието. И не е нужно особено остроумие, за да се разбере, че това е необходимият минимум за едно добро начало. Начало, поставено не от друг, а от Русия. Установявайки дипломатически отношения преди 140 години (8 юли 1879 г.), Русия потвърждава създаването на свободна българска държава и осигурява международна гаранция за нейното съществуване и по-нататъшно развитие.  При това дълго време тя остава единствената велика държава, която поддържа взаимност с България. Останалото е резултат от вътрешни боричкания на основните политически сили- либерали и консерватори, млади и стари, русофоби и русофили, славянофоби и славянофили. Но Русия остава в сърцата на българите като безсмъртен символ на вечната братска взаимност. Нека се вслушаме в безсмъртния завет на Христо Ботев, който пише: „Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че християнски народности на Балканския полуостров ще да намерят съчувствие само в Русия…”.

Мисля, че съм длъжен да посоча, че русофобските „специалисти” са

фалшификатори на историята на цялата освободителна руско-турска война

и произтичащите от нейните резултати - Санстефански договор и Берлински конгрес. Случайно ли е съвпадението между внушенията на нашите отрицатели на Русия и реакцията на великите сили на Европа, които се обявяват против клаузите, заложени в тях с аргумента, че „…Русия придобива с това и така се изменява равновесието на силите в Европа”. И непременно бих им препоръчал да намерят и прочетат внимателно  „Благодарствения адрес”, изпратен на 4 април 1878 г. до Царя Освободител Александър II от името на „ До веки благодарни българи”.

В крайна сметка, не е трудно да се забележи, че докато цивилизационното братство с Русия е тъждествено на българската любов към славянското начало, то русофобството е израз на желанието България да се отдалечава от Русия, за да стигне до безумното внушение, че тя е враг на България и следователно, ако България иска да оцелее, е принудена по-скоро да се опира на Запада, т.е. вградена в евроатлантическия алианс да отхвърли православно – славянската си духовност и национална идентичност, вкупом с общия цивилизационнен културен код.

От друга страна още един съществен факт заслужава да бъде специално отбелязан. От самото начало при всички политически превратности в съдбата на нацията ни, най-будните български умове остават верни на своето чувство на признателност и благодарност към Русия и руския народ. Достатъчно е да споменем имената на П. Р. Славейков, П. Бобчев, офицерите Атанас Бендеров, Радко Димитров, Павел Груев, генерал  Вазов. От възрожденската епоха - Г. С. Раковски, Бенковски, Л. Каравелов, Васил Левски, Хр. Ботев, Иван Вазов и много други. А по-късно към плеядата радетели за приятелство с великата славянска страна се причисляват и индустриалци като Атанас Буров, интелектуалци като Симеон Радев, личности с центристка ориентация или социалдемократи като Асен Златаров.

Между двете световни войни, въпреки доминиращото влияние на Запада във външната политика на България, особено сред художествено творческата и научната интелигенция, големи имена застъпват в произведенията си послания за приятелство с Русия. А днес отрицателите на сътрудничеството и братството с Русия и руския народ са ограничен брой интелектуалци, склонни към променливи изкушения. Същевременно не бива да се подценяват и

реалните последици от тяхната дейност.

Когато хора с такава нагласа се превърнат в политически фактор, тогава ярко се откроява истината, че русофобството при определени условия може да се превърне в заплаха за българската национална кауза. В усилията си всячески да дискредитират братските чувства на българите към руския народ и култура, премълчавайки една от съществените характеристики на българо-руските отношения. Става дума за истината, че приятелството с Русия не е само идеологическа формула и емоционален патос, но също така е и израз на дълбока и осъзната привързаност към руския народ и неговата история, култура и изкуство като нравствена норма. Формирането на това благородно качество на духа е плод на продължителен процес на непосредствено общуване с хората, културата и природата на двете страни. За България и българите това чувство и отношение към Русия са исторически детерминирани. На тази основа не само се изгражда специфичен образ на Русия като най-голяма славянска държава, но и се потвърждава от славянската принадлежност на българите, които векове наред са свързвали надеждата си за освобождение и независимост от продължителното чуждо владичество. Затова българите не възприемат Русия като империя, както всяка друга, която заплашва малките си съюзници с гибел. Чувствата към Русия имат свой непресекващ източник в съзнанието за принадлежност на българите към славянския свят, в който Русия винаги е заемала специално място поради историческото призвание да играе ролята на по-големия брат, на който по-малките народи могат да разчитат. Наред с това българите открай време са възприемали Русия като източник на културно влияние и поради това винаги са се отнасяли към нея като към безспорен фактор за формиране на българската национална идеология. Наред с това, близостта на езика превръща Русия в безценна  книжовна територия още от самото начало на националното ни възраждане. Поради това редица изследователи смятат, че през този ранен стадий на развитието на новобългарския културен процес започва формирането на мита за Русия, изграждането на нейния образ като месия – баща, покровител и освободител. (виж подробно: Бонева, В. Славянството в духовния живот на българите – (сп. „Духовна култура“. Изд. на Св. Синод на Българската православна църква. 1991, с. 30-33).

Когато се изследват корените на тази българска „любов необяснима“, обикновено не се взема предвид един съществен източник, който има изключително значение за появата и съхранението на особеното отношение и чувства у българина към Русия и руския народ. Това е споменът за

великата мисия на България в Русия.

Проф. Панайот Гиндев отбелязва, че „Десети век е изключително време за българската държава. Това е времето, когато Крум поставя основите на геополитически проект, а Симеон Велики обединява двата проекта във великата европейска мисия на България. Ще минат три века на победи и поражения, но великата мечта няма да угасне и под идеята за Москва – трети Рим ще бъде пренесена в Русия, за да продължи своя исторически ход. Върху тази историческа памет се изгражда и образът на България в Русия и на Русия – в българската душа“.

В тази насока изключително голяма роля играе мисията на Киприян – български писател, всеруски митрополит, светец на руската православна църква. Не случайно Киприян е бил канонизиран през 1472 г., а мощите му се пазят и днес в мраморен саркофаг в Успенския събор в московския Кремъл. Когато е починал в дълбока старост на 16 септември 1406 г. над гроба му била прочетена неговата „Прощална молитва“ към руските християни, която той продиктувал на смъртния си одър.

В наши дни чувствата на огромна част от българите приятели на Русия играят важна роля за неутрализиране на антируските настроения сред хора, обвързани с евроатлантическата зараза, която служи за поощряване на враждебни действия срещу руския народ. Тези хора се явяват проповедници на русофобската истерия, поддържана от геополитически централи, в които са ангажирани хиляди наемници.

Това се потвърждава и от резултатите на социологическото проучване, проведено през 2014 г., относно отношенията между България и Русия. 63% от анкетираните изразяват мнението, че „България трябва в максимална степен да възстанови и поддържа приятелските отношения с Русия”. Само 6% са против това. 54% поддържат необходимостта „въпреки че е член на ЕС и НАТО, България трябва да отстоява правото си  да съхрани тесните си връзки с Русия”. Само 9% са против това. А сред електортите на партиите 88–52% предпочитат цивилизационното братство с Русия срещу 1–15% противници. (Дума, 25 ноември 2014, с. 13).

Както отбелязва журналистът Ал. Симов, „Да си русофил означава да си даваш сметка, че Русия не е просто поредната държава на картата, а страна, към която мнозинството българи винаги ще изпитват чувство на благодарност. Това убива вестителите на омразата. Защото тук не говорим за някакво преходно чувство, което се разтваря като пролетна мъглица”.

Ето защо постоянно се множат очакванията Русия и  славянския свят да съумеят да я изпълнят спасителната си мисия за Европа, пък и за човечеството. Светът е в болезнено очакване на радикална промяна, крайният резултат от която ще бъде замяната на съвременния ирационален световен ред с хуманистичен модел на развитие, за да може човечеството да излезе от своята предистория и влезе в истинската си история.

В светлината на тази визия наш дълг е по нов начин да осмислим приноса на славянския свят в общата духовна обнова на човечеството.Това е причината и основанието историята отново да призове славянския свят в изпълнение на своята мисия като обобщен израз на човешката мъдрост и да създаде нов духовен синтез на благородство на духа и творящата интелектуална енергия.