ВСУЕ, НАПРАЗНО СЕ МОРИТЕ!

проф. Бончо Асенов
Печат

Недалновидни са напаните творчеството на писателя Георги Марков да бъде изучавано в училище, защото ще се постигне обратният на желания от антикомунистическата пропаганда ефект.

 

В края на 2018 г., по вестници, радиа и телевизии гръмна новината, че в Министерството на образованието и науката е взето решение от 2019 г. творчеството на българския писател Георги Марков да се изучава в средните училищата.

 

Да припомня, че Георги Марков /1929 -1978/ е популярен писател, творил в България от 1957-1969 г., след което отива в Англия, където по-късно започва работа в Би Би Си и същевременно сътрудничи със свои есета и репортажи на радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”. Когато умира през септември 1979 г. английските власти подемат мощна антибългарска кампания с обвинението, че Марков е убит от Държавна сигурност по нареждане на тогавашния ръководител на държавата, Тодор Живков. Тезата е абсурдна от където и да я погледнеш, но да не забравяме, че това са годините на Студената война, когато всяка мярка за приличие и достоверност, особено в пропагандата на Запад, се възприемаше като слабост, а медиите под контрол бяха бухалката за всяка глава, която се опита да се замисли над фактите.

Георги Марков

В най-груб смисъл – целта оправдаваше средствата; тезите бяха абсурдни, злостта безгранична, а жироскопът на разума беше умишлено повреден, както е и днес. Обвинението не бе доказано, но безогледната пропаганда успя да наложи лъжата в световното обществено мнение. След 1989 г. антикомунистическите сили в България поеха пропагандната кампания, която, уви, продължава и до наши дни. В нея те обръщат особено голямо внимание на репортажите, писани от Георги Марков и събрани след смъртта му в книга, озаглавена „Задочни репортажи от България”.

Българският период на писателя

През миналата година издадох книгата си „Случаят „Георги Марков”, в която, въз основа на задълбочени изследвания и изучаване на неговото творчество, се опитах да разкрия истината за неговата смърт, както и истината, че България няма нищо общо с нея. И понеже, покрай написването на книгата, препрочетох подробно всичко написано от него, когато чух новината от МОН, се попитах: кои от неговите художествени  произведения ще бъдат включат в тези учебници?

И си казах: Може би първата му книга „Цезиева” нощ”? Едва ли. В двете новели на тази книга Държавна сигурност разкрива и неутрализира опити на „врагът от чужбина” да нанесе вреди на българската социалистическа  икономика.

Или научно-фантастичния роман „Победителите на Аякс”?. В него пък група космонавти от Земята, на която е установен хармоничен социален ред, проникват и изучават далечната планета.

Или новелата „Последният патент”? В нея писателят прави убийствена характеристика за морала на бившите хора – фабриканти и спекуланти. Значи не става.

А може би новелата „Анкета”? Тук главният герой, след като трябва да избере между истината и лъжата, въстава срещу колективната безотговорност и престъпност / по нея е заснет филм през 1963 г./

Или очерка „Записки на инженера”? - публикуван в книгата му „Между нощта и деня”, в който Марков  възхвалява трудовата обстановка във фабриката, в която е работил няколко години и изразява гордост, че малката фабрика под ръководството на директорката /”комунист, политемигрант и политзатворник”/ и на партийния секретар „увеличава за дванадесет години производството си тридесет и шест пъти”. Не, няма да е и тази негова книга.

 

Георги Марков

 

А, може би, романът му „Мъже”, с който става член на Съюза на българските писатели? В него авторът разказва как трима млади хора, току що излезли от казармата, успешно се вграждат в трудовото всекидневие на българския народ, водени от примера на Капитана - партийния секретар в завода, един истински комунист. Навремето бе четен с голям интерес. По романа е заснет и филм през 1966 г.

Или „Празното пространство”, новелата, в която Марков противопоставя младия конструктор, богат на идеи, живеещ пълноценен живот, на изчерпания в творческо и духовно отношение негов ръководител в научния институт. И това не. Днес и научни институти няма, пък и конструкторите са все по-малко.

А защо пък да не се изучава чудесната новела „Санаториумът на д-р Господов”, в която петима туберкулозно тежко болни лекуващи се през лятото на 1944 г. в частен санаториум в планината се прекланят пред ранената от жандармеристите партизанка, която, за разлика от тях, „знае за какво е живяла и за какво се е пожертвала”. По новелата Георги Марков написва пиесата „Да се провреш под дъгата”, която се играе тогава в три театри.

Да споменем новелата „Портретът на моя двойник”- един увлекателен разказ за вълненията на играчите на покер, но и за перипетиите на главния герой, който като журналист е трябвало да прави компромиси в името на кариерата си и да пише лъжливи репортажи.

Или новелата „Асансьорът”  - разказ за това как един спрял асансьор може да промени съдбата на двама млади хора, да им даде възможност да преоткрият себе си, да изпитат желание за промяна, но също и разказ за примирението, за отказа от любовта пред сигурността на битието. По нея Марков пише и пиеса.

Продължих да се питам:

Защо ли пък да не се изучава новелата „Голямото подземно бучене”, в която Марков възхвалява инженерно-работническия труд. Там главният инженер и обикновените миньори от една мина, въпреки безотговорните действия на директора, я спасяват от нахлулата в нея подземна река.

Разбира се, самият аз бих дал предпочитание на чудесната новела „Жените на Варшава”, в която чрез съдбата на младия геолог и на овчаря  Марков ни довежда до размисъл за смисъла на живота, за това дали животът ни е протекъл както трябва и дали сме вкусили от най-сладкото нещо в житието на хората – любовта.

Ами десетките разкази, в които писателят Георги Марков търси преди всичко човешкото в своите герои, тяхната противоречива вътрешна същност, жаждата на всеки за по-щастлив живот, положителната промяна, която настъпва в младия човек под влияние на колектива и ръководителя-комунист. Те са изпълнени с оптимизъм, с вяра в доброто у хората.

Няма да се спирам на деветте пиеси на Георги Марков, очевидно те не може да се изучават в училището. Но ще спомена „Калай”, в която младият човек, започнал работа в ремонтна бригада, се противопоставя на кражбите извършвани от бригадира/баща му/ и други работници. Или на ”Госпожата на господин търговецът на сирене”, в която Марков се надсмива над чуждо-поклонничеството. Разбира се и „Атентат”, в която са дадени вълненията на двамата млади атентатори-комунисти, докато чакат пред дома му фашисткия генерал, за да го убият, и които също са убити. Или на комедията „Аз бях той”, в която Марков се надсмива над връзкарството, и която е трябвало да се играе в Сатиричния театър, но е спряна поради невъзвращенството му. Ами пиесата му „Комунисти”, посветена на 25-годишнината от деветосептемврийската революция, в която противопоставя четирима антифашисти на разпитващия ги техен палач и в която, според рекламната листовка на театър „Сълза и смях”, където е трябвало да се играе пиесата, е показано циничното полицейско хладнокръвие и жертвоготовността, силата и вярата в победата на комунистическите идеи. Пиесата не е играна, тъй като се разбира, че Марков няма да се върне в България.

И да приключим с творчеството на Марков от този период с неиздадения му роман „Великият покрив”. В него той разказва за авария, станала при строежа на ДМЗ ”Ленин” край Перник, когато покривът на строящия се прокатен цех пада  и няколко души загиват или са ранени. Той използва тази авария, за да направи характеристика на това време – с всичките слабости и недостатъци, но и с творческото си начало, със стремежа на хората да градят един нов свят и с вярата, че нищо не може да ги спре – дори и падането на покрива, който те отново издигат.

Всички тези негови творби от „българския му период”, обаче, няма да се преподават в училищата, защото те не импонират на антикомунистическите възгледи и настроения на тези, които предлагат и настояват творчеството на Марков да се изучава в училищата. Техните погледи са насочени към творчеството му от

„лондонския период”

и конкретно към неговите „Задочни репортажи”.

Аз бих насочил първо вниманието им към някои от стотиците му есета, които той чете по Би Би Си и радио”Дойче веле”, в които личи широката култура на Георги Марков и където той се проявява като един вещ ерудит в областта на литературата и на киното, който умее да прави задълбочени анализи в тази област. Друга голяма част от есетата са философски разсъждения на Марков по проблеми на човешката същност, за природата и битието, по общозначими проблеми, вълнуващи човека. С удоволствие бих видял в учебника неговото есе „Новогодишни фантазии”, написано във връзка с предстоящата 1974 г. В него той си пожелава промени и в двете системи в името на „принципа на разума“. Промени, които ще доведат да налагане на „толерантността“ в отношенията между хората. В името на мира ще бъде спряна военната надпревара и ликвидирани мизерията и бедността, казармите и военните полигони ще се превърнат в спортни комплекси и футболни игрища. Промени, при които милиардите левове ще се харчат не за бомби и ракети, а за училища, болници, научни институти, за преодоляване на енергийната криза. Ще бъде съборена Берлинската стена и възстановено нормалното и естествено право на движение на човека навред. Ще изчезнат политическите партии и организации. И това може да стане, ако „светът е осъмнал прероден върху стария и най-чудесен закон „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите“, християнски или комунистически закон, както щете го наречете. Закон, който изключва насилствената организация, който изключва експлоатацията под всякаква форма и прави немислимо съществуването на жестоките капиталистически тръстове – държавни на Изток или частни на Запад“.

А защо пък не - да се вмъкне прословутото му писмо до Димитър Бочев от февруари 1977 г., в което той прави унищожителна критика на света, в който живее и системата, на която служи и не вижда никаква разлика в „свободата на словото” между двете системи. Или пък последната му книга /написана в съавторство с Дейвид Филипс/ – „Достопочтеното шимпанзе“, която е публикувана след неговата смърт и представлява изобличителна сатира на британската политическа система, на нейния висш ешелон, на безпринципната коалиция в името на личния интерес.

Но не, нашите антикомунисти си искат „Задочни репортажи за България” да влязат в учебниците. Задочните репортажи, които той е писал, докато е работел в Би Би Си, и които са четени по най-активното през този период  антисоциалистическо радио ”Свободна Европа”. Нямам намерение да правя обширен обзор на 137-те репортажа, изчетени по радиото. Възхвалявани и отричани, някои ги определят като хроника и летопис на обществено-политическата, социална и културна обстановка в България през първите 25 години от социалистическото й развитие, други ги наричат публицистични записки и автобиографични размисли, трети твърдят, че са нескопосани поръчкови есета, четвърти, че това не е литература, а пропаганда. Ивайла Вълкова, една от изтъкнатите български журналистки в годините на социализма, ги намира за банални софийски клюки, които се знаят от всички в България, но никой не пише за тях. Петър Увалиев, признат и сега, след неговата смърт, за най-изтъкнатия български естет и литературен критик в края на миналия век, казва, че „Задочни репортажи“ са „голо, тенденциозно занаятчийство“, те са „аргатско нещо“, „чирашка работа“, „така не се пише”, “това е една вредна книга за България и за нас, българите“.

Акция „под чужд флаг“

„Задочни репортажи за България” са силно политизирани и изпълнени с остра критика към социалистическия обществен строй. Написани в условията на Студената война, те имат поръчков характер и Георги Марков е трябвало да се съобрази с нивото, стила, езика и най-вече с антикомунистическата същност на примитивните предавания на радио ”Свободна Европа”. И каквато и тема да подхване – за култура, за литература, за писатели, за студенти, за положението на работниците и селяните, за социалната обстановка, за здравеопазването, за заводите – непременно е трябвало да вмъкне едно охулване на системата, на партията, на партийната номенклатура, на Държавна сигурност, на Съветския съюз, на писатели и дейци на културата. Това се е искало от радиото и понеже е много талантлив, Марков го прави на сравнително добро ниво, надскачайки елементарните на пещерно ниво предавания на останалите служители в радиото. Марков показва умение да интерпретира фактите в желана от него насока, да ги изпълва със сарказъм, да споделя истории, които са гротескни до абсурдни, да хиперболизира отделни явления, слабости и недостатъци на тогавашната система, но и да ги изопачава и очевидно съчинява. И тук му е мястото да кажем, че Георги Марков е бил принуден да пише по този начин в това радио, защото излиза зад граница със задача от българското разузнаване да проникне в „Свободна Европа”, която, след завръщането му в България, да разобличи  за антисоциалистическата й дейност. И той успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в българската секция на радиото. Това, обаче, не му се позволява и не се допуска от западните специални служби и той намира смъртта си. За която пък те прехвърлят вината върху България. Измисляйки „българския чадър”, с който уж бил прострелян в центъра на Лондон. Това на съответния език на специалните служби се нарича „акция под чужд флаг“.

И все пак, няма да се разтревожа много, ако неговите репортажи влязат в учебниците. Защото тези млади хора, които могат да мислят, ще направят сами своето сравнение на това, което е писал за тогавашна социалистическа България, със сегашната капиталистическа действителност в нея. И предлагам непременно да се вмъкне в учебника неговия увод от „Задочни репортажи за България”, в който той казва:

„България е ...суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация, без никаква демокрация, безличен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство“...

„Ако западният граждани се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало“...

„Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може... Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки – нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупират се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени...“...

„Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо...Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило“.

За кое време е казал насила думи Георги Марков? За преди 40 години или за днешното време?!

Опитите на апологетите на „Задочни репортажи от България”  да я сравнят със „История славянобългарска” и „Под игото”, със „Записки по българските въстания” и „Строители на съвременна България”, с „Българският Великден или страстите български” и да твърдят, че тя е „безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на ХХ век”  са кощунствени. Тя и историята си каза думата. А и българският народ. Поровете се в Интернет и вижте класациите за най-популярните, най-четените, най-великите български книги. „Задочни репортажи„ на Георги Марков не е сред тях. Това е най-обективната оценка на народа ни за тази книга.

 

Опитите на антикомунистическите сили в страната да превърнат Георги Марков в символ на антикомунизма, са нечистоплътни и подчинени на тяхната пропаганда и дейност. Какъвто е и стремежът им да бъдат вкарани и изучавани неговите „Задочни репортажи” в учебниците на училищата. Те са силно политизирани и са обслужвали определени интереси на определени кръгове, както по време на Студената война, така и след 1989 г. Рано или късно те ще отидат в забвението. Или, както казва големият български поет Иван Динков: „Репортажите му никога няма да станат българска класика, а само ще напомнят за един безцелно пропилян човешки живот“.

Георги Марков има място и ще остане в българската литература с художествените си произведения. Те говорят най-правдиво за неговата същност, за неговия борчески дух, за непримиримостта му към слабостите и недъзите и на двете обществено-политически системи. С това трябва да бъде запомнен и тачен от нас и от следващите поколения.