АПАСТОЛА Е НУЖЕН НАЙ-МНОГО НА СВОБОДНИТЕ БЪЛГАРИ

Проф. д. ист. н. Трендафил МИТЕВ
Печат

Проф. Трендафил МитевОтмина 19 февруари! И тази година народът на България откликна на онова неизтребимо и неунищожимо чувство на преклонение, което той изпитва към святото дело на Апостола на българската свобода – Васил Левски.

С изранени от несгодите на делничния живот нозе, но с просветлена душа, той обходи местата, свързани с делото на Апостола, отдал живота си в стемежа да осъзнае народът ни своето единение като незаобиколима потребност в битката със султанския деспотизъм.

Най-видимо и непринудено поклонението пред делото на Апостола се усеща и възприема край паметника му в София, издикнат край неговото лобно място. Гениалният негов другар Христо Ботев написа в своята трагична балада: “Там близо край град София, стърчи аз видях, черно бесило“ и бе приканил на плач и скръб Родината, майката робиня. На този ден и тази година пред мономента в столицата, се издигна най-голямата планина от цветя, която се появява около лобно място на български герой. Никъде другаде – освен по време на това поклонение, не могат да се видят толкова много невръстни деца, дошли да поставят букет пред несравнимия борец за свобода, за когото са им разказвали деди и родители. И това е така, защото само паметникът на Апостола през цялата година не остава нито ден, без някой да мине край него и да постиви стръкче от обич към Апостола. За него няколко дни по ред текат информации, в които задължително се промъква и нещо ново, което до днес не е било добре познато и оценено. Тази година например стане известно, че в усилията си да предпази българското освободително движение от погром, Васил Левски е скрил пред турския съд дори своята възраст. Така той се е опитал да напръви невъзможно даказването на голяма продължителност в усилията, полагани за вътрешното взриваване на Османската империя. Та по този начин да ограничи и разкритията на полицията.

Когато човек участва в тази самоорганизирна дейност или наблюдава присъствието на покланящите се около паметника на Апостола, на практика  всеки инстинктивно преживява един от редките, но изключително важни моменти на българското обществено единомислие. А това състояние на човешкия дух е сред най-великите, макар и невидими духовни връзки между хората, които градят националното самосъзнание. То на свой ред е основата, върху която се опират най-значимите позитиви на българския национален характер. Самоуважението, чувството за достойнство, разбирането че българите притежават колосален духовен потенциал, който трябва да се познава, поддържа и обогатява. Защото смисълът на това, което е довело хората пред паметника на Васил Левски или е казано на децата по време на поклонението,  е те да съпреживяват периодично духовната връзка между великото от миналото и помислите на своите съграждани днес. В тези моменти, независимо от предпочитанията си към една или друга ценностна система, свързана с проблемите на съвременнтото битие, отделните представители на нацията като цяло чувстват, че съществуват и общо приемливи, при това еднакво значими и полезни приоритети за всеки български гражданин.

Защо паметникът на Апостола е най-честия повод да се докосваме до единението - това най-съществуно условие, за успеха на всяко модерно човешко общество? Защото Васил Левски с живота и делата си, пръв обоснова и доказа на практика истината, че единомислещия и единодействащ народ, може да постига всичко. А това той направи, като отхвърли всякакви догми на своето време, разработи  и реализира на дело теорията и практиката на едно качествено ново явление, в национално освободителните движения на Европа през ХIХ-то столетие –

политическото апостолство.

Като стратегия и тактика за разрешаване на обществените проблеми, то е уникален български принос в цялостната еволюция на европейската политическа цивилизация. Добре осмислен днес, той би могъл да се превърне в мощен двигател за поведението на съвременната българска интелигенция, която се подготвя за успешното разрешаване проблемите на съвремието.

Политическият апостол Васил Левски най-напред доказа, че всеки обществен деятел, преди да тръгне в народната си история, най-напред трябва да преосмисли опита на своите предшественици. Кое е доброто сътворено от тях, но и как то може да се обогати, чрез поставянето на нови – по-високи цели? Защото именно те са жалоните, по които се измерва развитието и напредъка на един народ. Така Апостола стигна до убеждението, че освобождението на България не може да се осъществи с тактиката на четническото движение, опората в политиката на съседните държави или пасивното изчакване Дядо Иван все някога да дойде и да освободи накрая и българите. Левски постави сам качествено нова цел на националния ни живот: да се организират вътрешните духовни и материални сили на народа. Така че българите сами да разрешат проблема със създаването на новата си независима държава. Само тогава свободата ще бъде най-пълна, народът ще я цени най-много, а и следващите поколение ще бдят, тя да не се накърнява от заинтересовани вътрешни или външни фактори на политиката. Това е постижение в мисленето на Апостола, което не е загубило своя смисъл за настоящето и бъдещето на нашето Отечество.

Вторият крупен принос в теорията и практиката

на политическото апостолство, сътворено като нова доктрина за развитието на българската нация е разбирането, че онзи който е прозрял новите актуални цели на своето време, той е длъжен сам да създаде и ефективния инструмент за тяхното постигане. В обществения живот, на практика това означава да се намерят съмшленици, те да се убедят в правотата на новата инициатива и с колективни усилия, да се тръгне към постигането на следващата значима победа за народа. Така Васил Левски стига до разбирането, че трябва сам да изгради Вътрешната революционна организация. И той цели три години, преодолявайкси невероятно тежки условия, върши само това. Начело застава Централен комитет, след него се нареждат окръжните комитети, а те ръководят дейността на местните комитети по градове и села. В тях Апостола обединява граждани и селяни, бедни и богати, учени и непросветени, а те на свой ред залагат живота и имота си, за да възникне новият политически инструмент – Вътрешната революционна организация. Именно тя придвижи националното ни битие на качествено ново равнище, защото в комитетите се формира онова поколение, което през 1876 г. взриви Османската империя и постави началото на новата българска държавност. Нима и днес умението да се градят общополезни, ефективно работещи, съвременни граждански организации, е загубило своя смисъл и значение за България и българите?

Третият крупен принос на Васил Левски

като теоретик и практик на политическото апостолство е разбирането му, че онзи който се е посветил на народния напредък, трябва да се отрече от всякакви лични и кариеристични амбиции.

 

 

До разрешаването на новата народна задача, той няма право на личното спокойствие, трябва да изостави насладите от живота, трупането на лично благосъстояние или градежът на незаслужена слава. Този който ръководи националните усилия, за да се направи нова крачка в еволюцията на цивилизацията по българските земи, трябва да се посвети изцяло и всеотдайно на делото. Само така тръгналите след политическия апостол, ще му вярват истински, ще го следват неотстъпно и ще работят всеотдайно, за да се дадат нови шансове за развитието на всеки българин. А почитта, славата и дори безсмъртието – това се съблазни, за които политическият апостол не мисли приживе. Те са неговите награди, които народът ще му даде, след като обществото стигне до новия, по-висок връх в цялостното си развитие. Тук се крие друга - може би най-голямата тайна на политическото лидерство, която е добре да се има предвид от българска интелигенция, днес и в перспектива.

Четвъртият по ред, но не и по значение принос на политическото апостолство

като незаменим стил за дейност, при разрешаването на големите народни задачи, е жертвоготовността на този, който сам си е избрал подобен път на обществената сцена. Верен до смърт на убеждението, че работи по единствено правилният начин за достигането на успеха, политическият апостол на практика изгаря и лично в борбата за постигането на по-доброто бъдеще за народа. При Васил Левски финалът е - бесилото в околностите на град София!

Днес това е единственият елемент от теорията и практиката на политическото апостолство, който не е задължително да се реализира практически по начина, който е бил тогава реално най-възможен за Апостола на българската свобода. Но да останеш верен до край на обществено полезната мисия, която сам си си избрал, да не отстъпваш от нея – независимо от трудностите, с които ще се сблъскаш по пътя, това е нещо което не е загубило /и никога няма да загуби/ своя смисъл, за мисията, която българската интелегенция трябва да изпълнява. За да я има България и тя да е достойно място за живота на всеки нейн гражданин. Ето защо в края на това изложение ще бъде полезно да си припомним онова многозначително „Народе ???”, записано в тефтерчето от ръката на Апостола, с трите въпросителни накрая.  Тази фраза винаги е звучала, звучи и днес, /а трябва и винаги да отеква/, като звън на камбана в българското обществено пространство. Защото тя е призив за размисъл, и зов за актуалност, а и завещание към мислещите българи. Така че те никога да не се изпадат в безидейност и безинициативност. Естестствено главният адресант са онези синове и дъщери на България, които милеят за народното си бъдеще, за да се замислят те често и сериозно над онова, което Апостола е заложил в този си изказ. А то е, че потомците трябва да са мъдри, смели, не традиционалисти и цялостно изградени цивилизовани личности, за да могат да действат новаторски като Апостола. Само така ще се извлекат напълно поуките за днешния и утрешния ден от живота и делото на Васил Левски.

А нацията и държавата ни ще могат да се развиват към нови върхове.  Затова Апостола ни е нужен повече от всякога и днес, и в бъдеще.