С ПЛАМЪКА НА НАЦИОНАЛНАТА ПАМЕТ…

Георги Н. НИКОЛОВ
Печат

Творците, черпещи теми от историята, трябва да се съобразяват с фактологическата достоверност на събитията, които „докосват“ и интерпретират. Да вникват в същността на епохата, движена по волята на съществували герои и да я обрисуват в цялата й политическа сложност, гражданска проблематика, обществени копнежи. Самите литературни герои пък да бъдат „възродени“ в плът и кръв, както своите архетипажи. Да бъдат разбираеми и вдъхващи доверие в художествената матрица, където съществуват. Всичко това – съградено и отново извикано за живот от позициите на съвременността с нейната обективна оценъчност и сложна естетическа нагласа…

Тези изисквания успешно са залегнали и в най-новата засега книга на Бойко Беленски: „Възмездието на Телериг“, изд. „Атеа“, С., 2018 г. С нея авторът ни връща в далечния 8 век, съхранил спомена за последната издънка на рода Дуло - Телериг Белязания. И в сложната дипломатическа игра, която канът е принуден да води в условията на постоянна военна заплаха от Византия. Със скритата й агентура в саракта, а най-вече – в двореца на Плиска, сред неочаквани трудности и скрито коварство, с които трябва да се бори.

„Търпимост и пресметливост – това е главното оръжие на владетеля“ – отбелязва кавкана Вотил Белобрадец в хода на повествованието. В противовес на еретичното, примиренческо твърдение от някои боляри, че „и страданието е поносимо, щом няма робия. Дори мъката при свободния тежи, но и възражда…“ Става видно, че Телериг определя като най-важна пресметливостта. Тя се налага още повече след неуспешния поход към Берзития, запомнен с мъките и кръвта на много войници и с предателството на Първул Боговац. Пресметливост, но за какво? За опазването на завещаните му от прежни поколения и властели български земи. За добруването на населението и мирното му съществуване, доколкото това е възможно пред непредсказуемите решения на ромейския император. И за самата личност на Белязания, принуден да се справя с двуличието в собственото си обкръжение: „Изменникът съществува само за да руши създаденото и в руините да прокара своя пътека, която води до никъде! – мислеше си ювигият“.

 

Така се стига до прословутото писмо, с което Телериг търси бъдеща закрила от Константин V Копроним, запазено в аналите на историческата достоверност: „Моля те, изпрати ми обещание и ме увери, че ще ме приемеш и няма да пострадам, защото възнамерявам да прекарам края на живота си при теб, в мир и сигурност. Съобщи ми кои приятели и предани люде имаш тук, за да им се доверя и да ми помогнат при бягството. Искам да знам на кого мога да се опра, щом реша да присъединя България към Империята. Сведенията са ми нужни, защото има зли сили, които могат да ме отстранят от властта.“

Как е завършила клопката с канското писмо, знаем от историческите анали. В романа пък отмъщението на Телериг се аргументира с основната му цел – оцеляването и въздигането на саракта сред държавите, с които граничи и с които има политически и търговски връзки. Понякога бързата смърт на враговете му не е достатъчна и той стига до откровена гавра. В случая – с братанеца Първул, погазил доверието му срещу златици и заради дълбоко скривана неприязън. С него Белязания ще се срещне и в приютилия ги Константинопол, за  да приеме от Боговац размесено с отровно биле вино. Така провидението слага точка на две съдби, преплитащи се в целия сюжетен развой. Но именно то е онзи ту ведър, ту мрачно-злокобен фон, върху който се разиграват сцените от труден исторически спектакъл. Започнал от незаконното раждане на дете с благородна кръв и възмъжаването му, до възкачването му на престола в разцвета на силите си и приключващ с бягство в двора на василевс Лъв IV… Този път – с искрена молба за покровителство. И житейският кръговрат се затваря, а обратен път към България няма. Той е отрязан по всякакъв начин от новия кан Кардам. Още от първите страници и до финала на книгата историческите сцени се редуват динамично. Разказът е наситен с тревожно очакване, нелеката орис на Телериг все по-силно обхваща вниманието на читателите. Образът му е наситен с дълбок психологизъм, достоверно аргументиращ едно, или друго негово решение. Така личността му е представена в различни ракурси – на благородство, гняв, жестокост, светкавична решителност, униние, апатия заради изгубеното отечество. На духовно извисена за времето си личност и заедно с това: на наранена в доверието си гордост, търсеща възмездие. По страниците Бойко Беленски е закодирал логичен риторичен въпрос: по какво се отличава благословения за велики дела водач от тълпата? Защо живеем и какво бихме искали да оставим след себе си, за да ни помнят поколенията след нас? В романа везните на доброто и злото никога не намират равновесното си решение, не е и възможно във век на кръвопролития, звън на мечове, лукавост и въпрос на оцеляване. Затова и профилът на Телериг изглежда ту фино изваян от вещите пръсти на умел скулптор, ту грубо издялан от гранит, в който се разбиват предизвикателствата на епохата. Тогава как да разглеждаме канското бягство във Византия? Оправдано ли е то и с какво именно? Това е постъпката на човек, нападнат подло в гръб и опитващ се да се самосъхрани. Той не предава страната си и дълбоко в душата му, макар неизказана, тлее надеждата някога отново да й служи: „Скоро по-силно от всякога носталгията по родината го сграбчи и разтърси. Лицето му се сгърчи, сковано от мъка. Носталгията бе хромел, който мелеше спокойствието му, но дори тук вятърът носеше познат говор, любими песни и мирис на родна земя. Сякаш самата природа възвръщаше правото му да съществува, но и да помни, да не загърбва нищо от миналото.“

Редом с Телериг съществуват в коловоза на предначертаните си дни любимата му Невена, боили, ратници, обикновени човеци. Всеки по своему колоритен, със свое място в разказа и посланията, които той носи. Несъмнено и в тази си творба Бойко е успял да вникне в същността на описаното. Да възкреси с перото си образи от отдавна изтлели поколения и да ни направи съпричастни с тях.

Убеден съм, че с „Възмездието на Телериг“ той надгражда досега създадената от него поредица на исторически четива, като „Веда за Орфей“, „Кан Тервел – спасителят“, „Цар Калоян“, „Съзидателят кан Омуртаг“ и т.н. Затова с интерес ще очакваме и следващите му произведения, които все така силно ще ни притеглят към време оно, с което можем да се гордеем…