КЪДЕ Е РАЯТ НА ЗЕМЯТА?

Румен ВОДЕНИЧАРОВ 2019 - Брой 1 (1януари 2019)
Печат

Румен ВоденичаровСега, след 33 години експедиции и трекинги по най-високите планини, струва ми се мога да дам отговор на въпроса къде е раят на Земята.

През далечната 1981 г. за втори път бродех с приятелите ми от Планинската Спасителна служба по пътеките на Хималаите.

През април 1983 г., когато цъфтяха червените рододендрони на фона на ослепително белите ледени върхове, успяхме с Асен Джаков и Венко Петров да изкачим едно хималайско джудже в Светилището на Анапурна, наистина високо само 5300 метра, и слизахме от планината със самочувствие на първопокорители.

На слизането по Марсианди кхола попаднахме в къща на мананги, в която стопанката ни се стори угрижена. Къщата нямаше комин (да не влизат зли ду-хове) и пушеше като пещ за домашно изпичане на тухли. На виковете ни „Диди (стопанке), чанг!?“, тя не отговори както обикновено: „Иес, рамро чанг“. И ни показа коремчето на момченцето си, на което като балонче се беше показала пъпна херния. Павел се зае с хернията и я прибра с две лепенки лейкопласт на кръст. Дидито се преобрази. Веднага ни наля в чашите чанг (тяхната домашна оризова бира), свари ориз в тенджерата под налягане и започна голямо ядене на традиционния дал-бат. Благодарната майка си подпяваше докато шеташе, а може би довършваше мълвенето на 108-те будистки молитви. Буда беше чул молбата , и беше изпратил лечители. Рожбата   нямаше да страда. Какво повече може да желае една майка на тази височина, освен може би достигане на нирвана.

Ненаситни за гледки и високи върхове продължихме към базовия лагер на Еверест по дългия път на нашата хималайска експедиция Лхоце-8511. Багажът ни беше тежък. Бяхме натоварени с всичко необходимо за оцеляване над 5000 метра плюс китара, но носачът ни, след като си изпи надницата от 20 рупии, изчезна яко дим още първата вечер. Явно 30 кг му идваха много. Увесили носове седяхме до пътеката на хилядите крака и се мъчехме да спазарим някой от слизащите портери да тръгне обратно с нас до Намче Базар. Трудна работа. Носачите не отбираха от нашия английски и пазарлъкът не вървеше. „Тая работа не е за полиглоти“ – каза подигравателно Венко и отиде настрана. След малко видяхме как една групичка босоноги носачи го наобиколи и заслуша офертата му на чист самоковски диалект. Приближихме. Венко рисуваше на земята с една клечка следния ребус: 1 – 20, 2 – 40, 3 – 60 ....... Намче 10 дни – 200 рупии + чифт гуменки. Беше ги нарисувал. „Рамро ли е? (добре ли е?)“, питаше ги той гръмогласно? Не зная дали премията-гуменки се оказа решаваща за Ринджи, но той се съгласи и продължихме с него. Ринджи се оказа професионал.

Обикновено той ни изпреварваше, палеше огън и вареше за себе си цампа, а за нас чай. Ние пък го гощавахме с лиофилизирани кайсии и чедър. Понякога му предлагахме разредена мастика като му обяснявахме, че това е българският чанг. Падаше голям смях като се задавяше от силния за един шерпа алкохол.

Сутрин Венко, който се изживяваше като художник-фотограф, се възторгваше: „Гледайте бе! Виждат се седем плана“. Гледката си заслужаваше, нопрез следващите дни се оказа, че трябва да изкачим и преминем и седемте била, спускащи се от високите Хималаи към равнината. Едното от тях, Ламшура пас се оказа високо 3800 метра и ни отне ден и половина. Разбрахме, че в Хималаите единственото равно място са мостовете над реките и по-мъдро е, за да не се ядосва, човек, да престане да прави разлика между слизане и изкачване.

Дните се нижеха в непрекъснато ходене. Понякога се настройвахме лирично. Сутрин около нас пълзяха мъгли. „Това е душата на планината“ – беше казал дълбокомислено Павел. Друг път, както подобава на мъжка компания, на поредния превал Асен ни ободряваше: „Е сега надолу и фъшкия се търкаля“. Отговорът не закъсняваше: „Освен ако не е много рядка“.

Една сутрин бях тръгнал от Лукла преди другарите си и спрях да ги изчакам

на един завой и да направя снимки. Мина половин час, после още толкова, без да се появят. Чуваха се само странни шумове. Всичко става. Оставих самара си и се върнах по пътеката. Пред очите ми се разкри странна гледка. На брега на малка рекичка сякаш се снимаше епизод от „Опълченците на Шипка“.

 

 

Без да говорят трекерите трошаха големи камъни като ги хвърляха един в

друг. Бяха изпаднали в състояние на „златна треска“, надявайки се да открият полускъпоценни камъни. Асен беше намерил в подобни камънаци едни изкуфели гранати и сега беше пуснал мухата на другите, че могат да намерят нещо по-ценно. Гледах ги и разбирах, че човешката природа не може да се промени лесно и бързо. Тя може само да се озапти с помощта на закони и то, ако последните се спазват. Продължихме без да кроим планове като Великия комбинатор за Рио де Жанейро.

По пътя за Еверест заедно с нас, за един от будистките манастири – Так-

шиндо гомпа, вървяха двама будистки лами. Те носеха само мощите си и малки ранички, пиеха солен тибетски чай и хапваха по малко ориз или варени картофи.

Може би защото бях пуснал оскъдна брада като тях и малко приличах на шерпа, те ми се усмихваха приятелски. Оказа се, че единият говори английски. Една вечер докато чакахме до огъня стопанката да свари картофите, го попитах:

„Мога ли да си купя червена роба и жълта риза и да се върна в моята страна като будист?“ . Вече си представях изумлението на властите на летището в София и скандалът, който щеше да последва. Отговорът на ламата ме върна в реалността.

„Приятелю мой, будизмът трябва да бъде не в дрехата, която искаш да наметнеш, а тук. (И той посочи с пръст сърцето си)“.

Колко кратко и ясно!

Не е важна формата, а съдържанието. Изказана от лама тази мисъл звучеше като оксиморон, нещо като идеалистичен материализъм.

Пътешествайки по хималайските пътеки, човек има достатъчно време да се отдава на размисъл. В началото си задавах въпроса: „Как тези хора: и носачи, и земеделци, и лами понасят с лекота несгодите на суровата планина?

Как обработват терасираните си нивички широки само по 2-3 метра? Как имат сили и желание да пеят, крачейки понякога и боси с товар по 20-30 кг на главите си?

Дали ги крепи вярата, че ще се преродят в нещо по-добро, ако не разгневят хиндуистките богове или пък ще постигнат нирвана, ако правят повече добрини през живота си?

Има какво да научим от хората населяващи Великата Планина. От пътешествията си по Хималаите аз разбрах, че раят за тези обикновени добри хора е именно тяхната планина. Тя ги прави щастливи, макар и по-бедни от европейците, които летят по магистрали и са планирали живота си с месеци и години напред.

След 33 години експедиции по „покрива на света“ лично за мене Хималаите с техните невероятни върхове и щастливи хора са „Рай на Земята“. Необикновена енергия струи там и ме зарежда всеки път с оптимизъм и жажда запълноценен живот. А когато съм в Родината си е достатъчно да погледна към троновете на будистките и хиндуистки богове, окачени на стените вкъщи, за да се пренеса мислено сред тях и да се освободя от черни мисли.

Остап Бендер беше казал на рожденния си ден: „33 года, возрасть Исуса Христа. Учения не создал, учеников у меня нет“. Бих го перефразирал: „33 години по Хималаите. Не създадох школа, нямам ученици, но зная къде е Раят на Земята“.

Вече съм сигурен: Раят на Земята е там, където човек е неподвластен на обстоятелствата и се чувства щастлив.