РУСОФОБИЯТА КАТО АНТРОПОЛОГИЧНА КАТАСТРОФА

Доц. д-р Валентин ВАЦЕВ 2019 - Брой 1 (1януари 2019)
Печат

Доц. Валентин ВацевНа 11 октомври м.г., в София, бе проведена Национална научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми и институции“. На нея, всеобщ интерес предизвика прочетеното от доц. д-р Валентин Вацев резюме на неговото изследване „Русофобията, като антропологична катастрофа“. „Нова Зора“ вече разполага с пълния текст на студията на именития геополитик и политолог. Предлагаме текста в три последователни броя на просветеното внимание на нашите читатели  с непоколебима увереност за неговото профилактично значение. Намираме, че е особено опасна за народа и държавата ни разгръщащата се в българските средства за масова информация антируска пропагандна капания. Волята за тази русофобска пандемия е с очевиден извън национален интерес и базиране. Предупреденият, обаче, винаги е въоръжен. Да си припомним тази мъдрост.

 

Политическият и пропаганден смисъл на нашата конференция е очевиден – и все пак аз бих се опитал да го заобиколя, доколкото е възможно, защото мисля, че главната задача на този етап е да се внесе ред в понятията. Затова, впрочем, мисля, че трябва да бъдат приветствани всички опити да се гради теория по въпроса. Разбира се, не можем да започнем с дефиниции, те би трябвало да дойдат най-накрая, като резултат от съдържателна интелектуална работа върху фактическия материал.

1. И все пак аз бих искал да започна не с това какво е русофобията, а какво тя не е. Вярвам, че много хора ще се съгласят, че тя не е отбелязване и посочване на отделни неприемливи факти или дори тенденции. Затова, например, когато аз отбелязвам абсолютно престъпния характер на режима, който се беше закрепил в Кремъл в края на миналия век (и как да забравим, че именно този режим два пъти се намесва по особено брутален начин във вътрешно-политическия живот на България – първия път при свалянето на Т.Живков, а втория път седем години по-късно при свалянето на правителството на Демократичната левица), когато отбелязвам своята ненавист и отвращение към руската олигархия – за нея се твърди, че вече не е във властта, но очевидно все още е твърде близко до нея; а също и когато отбелязвам различни, според мен реални проблеми на днешната управленска практика на Кремъл – аз не се съгласявам да бъда наричан русофоб. Всъщност, ако всичко изброено дотук беше русофобия – тогава главният русофоб би бил съвкупният 140 милионен народ на Русия.

Затова аз твърдя, че русофобията е нещо по-друго, нещо по-различно от обикновената и понякога неизбежно сурова критика на различни културни и управленски практики в Русия.

Без да претендирам за дефиниция, аз твърдя, че русофобията се появявя тогава, когато се загубва усета за място и време, за пространство и история, за логическа консеквентност и доказателственост, когато спре интересът (а той е задължителен за всяко сериозно изследователско мислене) към разликите между универсално, партикуларно и сингуларно, т.е. към самата категориална структура на мисленето. В този смисъл русофобът е конструктор на митологеми, като след като ги е произвел, успява и да живее вътре в тях. По този начин в днешния секуларизиран западен свят (и това е особено вярно именно за англосаксонския свят) русофобията е секуларизиран еквивалент на ужаса от Врага на човешкия род.

 

В тези смислови координати Русия придобива измеренията на абсолютно, насъщно, хипостазирано и активно зло, което живее със себе си, заради себе си и като отрицание на всичко друго – както е известно, абсолютното зло не се обосновава, защото умее да обосновава само себе си. И това вече е Русия в светогледа на Запада, и особено на англосаксонския запад – тя е Другото, Другия, тя е То на Стивън Кинг и Ктулху на Лъвкрафт. Разбира се, най-плътна е картината на това зло, нарисувана от Толкин – страната на орките, обобщен Мордор.

Религиозният генезис на тези мисловни конструкции е очевиден и това което ще ме интересува в моето изложение оттук нататък е не това, което идва след, а това, което е преди секуларизацията.

Тук обаче, очертавайки не толкова наличието, колкото отсъствието на работещи дефиниции на този етап, бих искал да споделя с аудиторията, едно мое субективно предположение – истинската, зрялата, автентичната русофобия, обитавайки митологичните пространства и психологичния ъндърграунд не може да се реализира без поне 10% неподправен идиотизъм – „Путин сее комунизъм по целия свят”, това реално, а не измислено твърдение на един активен български русофоб е удобен пример за тази мисъл. По този начин Путин, като главен злодей на епохата  е на път да измести евреите, за които ние си знаем, че са виновни за всичко (разбира се, един съобразителен русофоб няма да пропусне да гарантира смисловата цялост на конструкцията, разкривайки еврейски произход и при Путин).

2. Русофобията тук ни интересува в своята идейна, така да се каже пълнота и в своя исторически генезис.

Точно затова мисля, че българската русофобия не е подходящо емпирично поле за изследване. Русофобите в България, а те разбира се, са едно изчезващо малко истерично малцинство, спадат към два различни типа, които обаче, не винаги и не непременно са разграничени, между тях може да има и преходи. Първият тип - това са наследниците на руската перестройка в България, т.е. това са руско-български либерали, които по дефиниция не могат да не бъдат русофоби. Както е известно, русофобията е един (конституиращ) особен аспект на руския либерализъм. По този начин, ако човек съзнателно е приел аксиомите на горбачовата перестройка, твърде скоро след това той обективно и по независим от себе си начин не може да не се осъзнае и като яростен русофоб. Това е изследвано многократно, омразата към Русия е задължителен елемент в менталността на руския либерал – това е описано, още руската класическа литература разкрива този феномен („Как сладостно отчизну ненавидеть жадно ждать ее уничтоженья, /И в разрушении отчизны видеть /Всемирного денницу пробужденья..“), днешните политически анализи в Русия не го оспорват.

Вторият тип български русофоби, това са просто наследниците (интелектуално-политически, но често и в произходен смисъл) на българските фашисти, от 20-те и 30-те години на миналия век, които в края на този период  по естествен път започнаха вече да се осъзнават като хитлеристи.

Тяхната болка е понятна – те и досега на могат да преглътнат и да простят на руските унтерменши начина, по който те се отнесоха към техния кумир, към тяхната пътеводна звезда – Хитлер.

Просто пепелта на Хитлер блъска в гърдите и сърцата на много от българските русофоби – и в този смисъл те не са  просто фашизоиди, а са латентни, недоразкрити фашисти и хитлеристи. Техният coming out представлява важна част на съвременния български духовно-политически живот, но също и на реалната управленска практика на българската политическа класа.

„Хитлер в сърцата” – това е реалното политическо вдъхновение на все по-голяма част от българската политическа класа. Интересното е, че нито главният геополитически куратор на България (САЩ), нито изнесеното административно и политическо управление на страната със седалище Брюксел, проявяват някакъв интерес към този изключително важен процес, протичащ в българската политическа класа. Обяснението на това, струва ми се е просто – няма нищо по-удобно и по-подходящо за утвърждаване на русофобския дух на епохата от един автентичен хитлерист (стига той да бъде научен, разбира се да не прави зиг хайл на неподходящи места и да не татуира пречупени кръстове по челото си). Особено пикантна е една друга българска особеност – невероятно е как българското еврейство се отнася не просто търпимо, но и благодушно към изкуствения ренесанс на българския фашизъм днес. Исторически изследвания, впрочем, описват подобна търпимост сред германските евреи в началото на 30-те год. на миналия век. Историята обича с усмивка да се повтаря.

3. Днешната русофобия, обаче, свободно съчетава исторически непримирими на пръв поглед интелектуални съставки и импулси. Наследници на Хитлер и Мусолини, в пълно съгласие със заклети и сертифицирани либерали днес успешно произвеждат русофобия като свой съвместен интелектуално-политически продукт. Съчетанието на фашизоиди и либерали така безпроблемно, каквото е днес, може да бъде обяснено от функционална гледна точка. Докато фашизоиди, латентни хитлеристи и духовни синове и дъщери на Сорос и Попър заедно произвеждат своя общ продукт – русофобията, техните вътрешни и привидно непреодолими противоречия не интересуват никого, нито техните спонсори и вдъхновители, нито самите тях. Защото русофобията е точката, в която се заличава уж непреодолимата вражда между либерали и хитлеристи.

Силата, която примирява тези привидно несъчетаеми полюси – това е тяхната обща функционална роля, вътре в която и при изпълнението на която либералът и фашистът са едно.

Тове е така, защото русофобията днес е един от трите стълба на разгръщащата се пред очите ни Студена война.

Способността на либерали и хитлеристи да не спорят, когато става дума за война срещу Русия е известна още от периода преди приключването на Втората световна война. Изминалите оттогава повече от 70 години просто потвърждават и свидетелстват не просто за възможността, а за практическото наличие на този странен на пръв поглед политически мир, между осъзнато непримирими противници. Студената война, която приключи в края на 80-те год. и разгръщащия се днес втори етап на същата Студена война не просто оправдава, но и изисква всеобщи съюзи, синтези на всичко с всичко – стига това „всичко” да има някакъв русофобски смисъл.

Отклонявайки се за секунда от смисловата линия на досегашното изложение е необходимо да посоча, че освен журналистическо-метафоричния и пропаганден смисъл на термина „студена война“, той има и реално предметно съдържание.

За да е налице наистина Студена война, а не просто журналистически предчувствия и пропагандни проклятия, са необходими три съществени елемента (”три стълба”).

Първото, абсолютно съществено условие е именно сатанизацията на противника. Той трябва да се възприема не просто като враждебна сила, а като актуална, неуморна и насъщна сила (качества, впрочем, по общо съгласие приписвани на Сатанаил през европейското Средновековие.)1 Всъщност, това Зло обитава отдавна културното подсъзнание на Запада 2. В религиозна или секуларна форма то е непременен участник в духовния живот на Запада и особено на англосаксонския свят 3. Всъщност, съвсем не толкова отдавна на територията на САЩ бяха намирани и изгаряни публично агентите на това зло. Малко по-късно, ужасени от идването на това зло, ръководители на Пентагона скачаха от прозорците на високите етажи. А съвсем в наше време великата страна без ни най-малко съмнение се чувства длъжна да подържа непрекъсната бойна готовност по причина на това, че същото това зло (абсолютно, неуморно, весдесъщо) уверено се намесва в най-интимната част на американския политически процес – изборите.  Не бива да има съмнение, че дейците, натоварени със задачата да поддържат тази перманентна бойна готовност са искрени, при тях няма никакво съмнение в актуалността на това зло, разбира се няма и чувство за хумор. Получава се нещо наистина интересно – колкото повече Кремъл се старае да даде доказателства за невинност, толкова повече тези доказателства се разглеждат като доказателства за виновност. Тук очевидно действа класическата евангелистка формула, че „Най-голямата победа на Дявола е, че успя да внуши на хората, че не съществува”. Това състояние на умовете в англосаксонския свят се подържа сравнително лесно, със силите на медиите и чрез официални изявления на високопоставени - и следователно авторитетни държавни служители. Обобщено може да се твърди, че първият стълб на новата студена война (необходим, но сам по себе си недостатъчен) е вече изграден почти изцяло, враждебността е преминала във фобия (страх) и практически няма такова действие, което да не подлежи на окончателно изтълкуване  като подготовка за нанасяне на щети. На този етап предстоят само завършителни действия – изграждане на специализирана информационна мрежа (медийна, политическа и пропагандна) от организационни звена, имащи за задача да отговарят за непрекъснатото бойно дежурство срещу противника, надвиснал вече над хоризонта.

Следващият „стълб” на новата студена война е икономическото разделение, т.е. обграждането на „царството на злото” с непроницаеми икономически бариери. Този стълб обаче, се изгражда по-трудно, изисква повече разходи и усилия, а и точното трасе на икономическата стена (за разлика от стената на границата между САЩ и Мексико) не е лесно да бъде начертано. Има много зони в света, където се знае, че такава стена трябва да мине, но не е известно нито как, нито къде точно тя трябва да се построи. Напр., ясно е, че Тайван принадлежи към „свободния свят”. Обаче, проблемът е, че всеки опит да се издигне икономическа стена между островен и континентален Китай, се посрещат в Пекин максимално болезнено. А самият Китай от коя страна на стената трябва да бъде? Подобни проблеми неминуемо се появават и с Виетнам (страна, която изключително успешно строи социализъм), а също и с Турция (където пък за социализъм не може да става дума изобщо). Накратко, ако трасето на „икономическата стена” не съвпада плътно с трасето на идеологическата „стена”, тогава и двете стени са фактически неефективни. И все пак, икономическата стена се изгражда успешно. Завършването й не предстои в най-близко бъдеще, но успехите в това изграждане са очевидни, фактически цялата лавина от икономически санкции, налагани от САЩ върху „еретиците”, но също и върху тези, които се осмеляват да общуват с „еретиците” – целият този огромен икономически труд е насочен към изграждането в окончателна форма на втория стълб на новата студена война, именно – икономическото разделение на света.

Ако първият стълб е практически готов, а вторият предстои бързо да бъде завършен (примерно в рамките на следващите 3-4 години), то третият стълб на новата студена война предстои да бъде граден още сравнително дълго. Този стълб представлява абсолютно задължителната военно-политическа конфронтация (между силите на демокрацията и тоталитаризма, разбира се), като разбира се, кой е демократ и кой е тоталитарист се решава по единствения възможен и научнообоснован начин – демократична е тази страна, която приема безусловно нормите и изпълнява безусловно изискванията, които се формулират там горе, в сияйния Град на хълма. (В тази формула, впрочем, ясно се разчита класическото послание на блажения Августин ( за двата града – небесния и земния и за техните отношения.) А всички останали страни, които не отговарят на текущите стандарти за демократичност са поразени от чумата на тоталитаризма, като на някои от тях следва да се помага и прощава, а на други да се прости е невъзможно. Тук отново си проличава един класически верски мотив – „На грешника може да се прости, разбира се след покаяние, а за еретика опрощението е принципиално невъзможно”.

 

 

Но дори и завършен третият „стълб” (на военнополитическата конфронтация), той няма да може да се разглежда като окончателно готов, докато не бъде „изпробван”. С други думи, военнополитическата конфронтация следва неминуемо да доведе до такава конфронтация, в която двете страни открито балансират на ръба и едва след като (и ако) те успеят в ситуация на върховно военно непрежение да договорят някакъв списък от явни или неявни забрани и разрешения, които да регулират отношенията между тях, ще може да се смята, че студената война се е състояла, разгърнала се е и се е стабилизирала не като ситуация, а като дългосрочен модел на взаимодействие между заинтересуваните сили. Накратко и просто казано, студена война е невъзможна, без Карибски кризис или някакъв негов еквивалент. Преди да се състои такъв кризис (а той в съвременни условия може да се разгърне на няколко места в света – напр. един евентуален Азовски кризис) действителна студена война не може да се разгърне и тя би обитавала единствено журналистическите метафори.

Тук следва да се подчертае, че да се говори за така описваната тук студена война като за „неизбежност” е проява на безотговорен оптимизъм. Да се утвърждава „неизбежност” на студена война, означава да се мисли за една „гореща война”  като за нещо, което може да бъде избегнато – и заместено със своя относително безобиден вариант - студената война. Редно е да се помни, че студената война, на която човечеството беше свидетел (а и участник до голяма степен) се появи като спасителен изход, като щастливо изобретение, което избави човечеството от ядрен декаданс, технически средства за който още тогава бяха натрупани повече от достатъчно.

Днес, след неуспешния край на историята (за който така ведро пророкуваше Фукуяма), трябва да се мисли много внимателно за това кое е за предпочитане – студена или гореща война и кое от двете е неизбежно.

Това са функционалните аспекти на русофобията: абсолютно необходима и затова неизбежна съставка при изграждането на т.нар. първи стълб на студената война. Триадата „враждебност – русофобия – 24 часов ужас от Русия” е необходима, за да бъде конституирана моралната готовност на Запада и особено на англосаксонския свят за часа Х, в който четирите конника на Апокалипсиса (B2 или Ту160М – без значение) ще излетят, за да бъде информирано човечеството, че настъпва Съдния ден – и това, разбира се, отново е религиозен образ, като преходът от конник на Апокалипсиса към Ту160М е типичен преход на секуларизация.

Все пак, има смисъл да се мине по-нататък, отвъд функционалните аспекти на употребата на русофобията, тъй като вярвам, че генетичният аспект тук е по-важен и по-интересен от функционалния.

 

1. Ж. Делюмо, Кьеркегор, Хайдеггер, Батай - Пустота страха, Изд. Алгоритм, 2019г.

2. Ж.Делюмо, Ужасы на Западе, Изд. Голос, 1994г.

3. Ж.Делюмо, Д.Фрезер, Идентификация ужаса, Изд.Алгоритм, 2009г; The Anatomy of Melancholy, Philadelphia, E.Claxton & Co, 930 Market Street, 1883.

4.  Nicene and Post-Nicene Fathers Ser.I, Vol.2, Grand Rapids, MI: Christian Classics Ethereal Library, Schaff, Philip (1819-1893) (Ed.)

 

Следва