ТАМ, КЪДЕТО ИМА ВОЛЯ, ИМА И ПЪТ!

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Думи за една фотоизложба и за един юбилей

 

На 10 декември в залата на Информационния център на Химико-технологичния металургичен университет в София, бе открита впечатляваща изложба със странното название „Хималария“. Повече от 100 табла с прекрасни снимки, свидетелстуваха за божествената красота на Земята и за едно преклонение и обич към „Покрива на света“, както наричат Хималайския планински масив. Сред посетителите, загледани в снежните била и искрящи на синия фон на небето върхове, току се мяркаха мъже и жени с достолепни осанки на планинари, алпинисти, пътешественици и учени: легендарните алпинисти Методи Савов, Андрей Мирчев, Кънчо Долапчиев, Георги Топалов, общуваха просто и непринудено със знаменитости и учени, като: Симеон Идакиев, Димитър Пеев, Петър Берон, Чавдар Шекерджийски, Невена Добрева, д-р Надежда Тютюлкова...

 

Всички те бяха дошли да почетат своя приятел и колега, другар и съратник, от лаборатории и неизбродими хималайски пътеки – Румен Воденичаров – изтъкнат химик, планински спасител, трекингмен, волнодумец, патриот и политик, приятел на Велко Вълканов, Богдан Иванов и Сашо Радев, списовател от 26 години от страниците на „Зора“ и „Нова Зора“; любител на хубавото вино и както сам се шегува, галантен кавалер на три бабички с обща възраст 240г; съпруг на очарователната и неповторима Цветанка, баща на отличника от Юридическия факултет на СУ Румен Воденичаров – младши; бивш кандидат за вице-президент от 1992г, бивш депутат от Великото народно събрание, бивш седесар и основател на т.нар „Съюз на демократичните сили“, бивш председател на „Дружеството за защита на правата на човека“ и настоящ председател на ЦКК на пп „Нова Зора“ - изобщо връх, икона и грешник, човек познал пътя от „Осанна!“ до „Разпни го!“, най-неординерната, многоизмерима, висококаратна и поради това често недолюбвана от едни, но спечелила завинаги сърцата на други – личност; човек с високо относително тегло – и като име, и като пример!... Щото колко са тези, като него, които могат само за месец да прозрат разложителната анти-българска дейност на многодоларовите инициативи на Джордж Сорос, да низвергнат назначението си за Програмен директор на „Отворено общество“; да откажат кариера и министерски пост, да се изправят пред цялата парламентарна група на сините талибани и да ги нарекат „грешници“ и „предатели“... Да, Румен Воденичаров спечели 2 млн и 470 хил гласа, но не направи своя партия. Той избра кауза, която всеки неолиберал, депесар и пишман - патриот би нарекъл „пердута“; Той пое на плещите си, като шерп непосилния идеал за демокрация, свобода и справедливост, и пряко ледопадите на омрази и змийската злост на клевети и наемници, продължи напред и нагоре! Въпреки кислородния глад на живота, който живеем! Той, страстотерпеца на разрухата, и доброволен гребец от галерата на надеждата; той - безсребреникът – който пише от години без хонорар в „Нова Зора“ и който заради едната чест и воля,не се умори да отстоява себе си и каузата да бъде войник за утрешния ден на народа си.

 


Румен Воденичаров може смирено да охранява бариери, може скрупольозно да проверява пропуски, но може дълго и честно да разговаря със себе си, да се вълнува за бъдещето на Отечеството в дните и нощите, когато пред очите ни се разрушава българската държава; когато погива духът български; когато зловещия призрак на глада затяга все по-яко своята удушваческа примка; когато умира не в бой, не в сражение за България и всичко българско великия ветеран- победоносната българска култура; когато пред очите на цял един народ угасва от предателства и подли удари в гръб, след загуба страшна на кръв – българското образование; когато помията на бездуховността дави всеки светъл разум и всяка проверена народностна ценност, само защото те биха могли да посочат брод за българския път през историята...

В такива смутни времена, никой няма право да бъде безразличен към светлия пример на хора, като Румен Воденичаров! Защото, как може да бъде затворена тюрмата на лъжата, ако го няма Румен Воденичаров, който да избие ключа от ръцете на тъмничаря? Как могат да бъдат развенчани митовете на политически шамани, представящи се за съчувственици и приятели на народа, без хора като Румен Воденичаров? Как може да бъде опазен паметникът на Съветската армия или да бъдат събрани разпилените сили на мъдростта и съзиданието, без примера на хора, като Румен Воденичаров?

Катастрофичността на днешния български ден изисква яснота за вината и прямота за отговорността на всичко вече сътворявано вече 30 години от отцеругатели и майкопродавци. А това е невъзможно без хора, като Румен Воденичаров!

За тръпната болка на народа и шаечната правда на живота, който ни бе натрапен, могат да говорят само хора с характера, с честа и достойнството на Румен Воденичаров!

В този смисъл, излишно и безсилно е деликатното мракобесие на телевизии и жълти вестници, които се опитват да разказват, как „той, великият депутат и кандидат за вице-президент, си общува с мечката Мери и носорога Роко, от Софийската зоологическа градина“. Те трябва да знаят, че един Румен Воденичаров, няма защо да се срамува от честния си хляб, че те напразно се мъчат да отнемат бляскавия му ореол на неподкупник, проверен в битките за България и доказан приятел на народа; Румен Воденичаров е човек, чиято воля може да прокара път и посока, която не веднъж е прекрачвала отвъд дори ледените великани на Хималаите!

Нейсе!

Препрочитам написаното до тук в опит да намеря извинение за внезапния трекинг на сърцето си, с който съвсем неочаквано заобиколих обявения повод – фотоизложбата „Хималария“. Но така е, човек пише най-вече за това, което познава и което диктува сърцето му.

 


Преди да дам думата на Румен Воденичаров да разкаже за същността на неологизма, който е дал трудно разбираемото име на събитието, искам, да споделя, че написаното не е въпрос на някакъв редакторски уклон. И от казаното за Румен Воденичаров, не се отказвам. Случаят обаче е такъв, че дали по повод или без повод, тези думи търсиха възможност да бъдат написани на страниците на „Нова Зора“. Аз ги дължа на Румен, на неговите приятели, на семейството му, защото това не са думи казани по повод, макар, че настоящия брой носи дата 18 декември. Да, пак е вторник, както всеки втори ден от седмицата, вече 29 години, откакто излиза „Зора“. Но едно друго събитие предхожда днешния вторник. На 17 декември Румен Воденичаров закръгля един забележителен юбилей – 80 години, в които честното му име не бе помрачено нито от погрешен понякога избор, нито от случайно залитане по идеи, които се оказваха чужди на главната, на неумиращата и неподкупна негова обич – обичта към България! По паметта на своята кръв, той разпознаваше бързо погрешката и се завръщаше, стъпваше пак на земята, влюбен в нейните дивни красоти. Земята, която за него бе цяло мироздание – една светкавица на кръвта прорязала небето от Чирпан до Банско и утаена в жилите му, като памет, чест и достойнство.

А там където има чест и достойнство, има и последователи.

А там където има воля, има и път!

От името на благодарните читатели на в. „Нова Зора“, от името на всички, които са свързани с вестника, дал име и на цяла една политическа дружина от съмишленици, искам да пожелая на Румен Воденичаров светли дни, много енергия и несвършващ копнеж по Хималаите и едрите звезди над Светилището на Анапурна.

Неподражаемата жена до него, съпругата му Цветанка, да бди над сърцето му; Румен Воденичаров – младши - да пази примера му и да го надмине с успехи в името на България, по-високи от хималайските върхове.

А за нас, остава честта да бъдем негови приятели.

От нине, до века!

 

10 декември, вторник, преди откриването на изложбата „Хималария“. На снимката: Румен Воденичаров, д-р Тодор Предов, Трайчо Тушев, Румен-младши, Минчо Минчев, д-р Радко Ханджиев и Симеон Идакиев.