БУМЕРАНГЪТ СЕ ЗАВРЪЩА И УДРЯ В ЧЕЛОТО

Христо ШАРЛОПОВ
Печат

Размисли за кооперативното земеделие и за Голямата лъжа, че всички селяни били насила вкарани в ТКЗС

 

Христо ШарлоповЩе рече читателят: не е ли вече твърде късно да се повдига този въпрос? Ами щом авторите на тази Голяма лъжа не се умориха да я повтарят, та и в учебниците дори да я впишат, значи вярват на гьобелсовата теория, че хиляди пъти повтаряната лъжа става истина.

Само че Голямата лъжа на хитлерофашизма донесе над 50 милиона невинни жертви на човечеството, а нашата – десетки милиарда лева загуба за цветущото ни селско стопанство. Да съсипеш укрепнало и проспериращо кооперативно производство, да го сринеш из основи, за да угодиш на европейските си и западно океански господари, да превърнеш България от един от най-големите селскостопански производители и износители в Европа на плодове и зеленчуци, грозде, сирене и кашкавал, консерви във вносител?! Как не се умориха тъй наречените „нови демократи” да повтарят тази Голямата си лъжа за социалистическата България, как не можаха поне веднъж да кажат: СБЪРКАХМЕ? Не! И имат нахалството да твърдят, че българският селянин бил индивидуалист, не обичал колективното и насила бил вкаран в ТКЗС. Биха ли могли да кажат тези господа къде го прочетоха това, от къде го научиха? Няма да могат. А ние ще им припомним друго. Още през Средновековието богомилите проповядват да се изземва земята от феодалите и да се раздаде на селяните за КОЛЕКТИВНА ОБРАБОТКА. /”Богомилството в България” – Д. Ангелов – София 1961/. Как така при обиколката си из България Иречек е забелязал у българина чувството му на колективизъм и народовластие, а нашите нови тълкуватели не са могли? По-вярно НЕ СА ИСКАЛИ да видят?!

След Освобождението у нас протичат динамични процеси и по отношение на собствеността. Държавата предоставя на безимотните селяни изоставени от турците земи, но срещу заплащане и при висока лихва.

Не е трудно да се досетим, че при липса на Закон, който да не допуска раздробяване на земята след смъртта на нейния собственик, какъвто закон има във Франция и в други страни, по нататъшното раздробяване на земята ще расте с бързи темпове . В своята книга „Бъдещата ни поземлена реформа и законът за наследството /София, 1934 г./” специалистът Дано Ив. Тошев в Министерството на земеделието пише: „...ще се стигне до положение, когато не само с машини, но и с добитък пак няма да може да се обработва земята на един средна ръка стопанин.”

Този негов извод е категорично потвърден при преброяването през 1934 г. в страната. Ето какви са те: притежаващи до 10 дка – са 1%, от 10 до 20 дка – 3,2%, от 20 до 40 дка – 6,6%, от 40 до 60 дка – 15,7%, от 60 до 80 дка – 7%, над 100 дка – 4,4% и т.н. /Статистически годишник – 1937 г.с. 153/

Изводът е ясен У НАС ПРЕОБЛАДАВА ДРЕБНОСТОКОВОТО СЕЛСКОСТОПАНСКО ПРОИЗВОДСТВО.

Два са начините за уедряване и модернизиране на производството в най-важния за страната отрасъл: чрез поглъщане земята на дребните собственици от едрите, неправилно наричани у нас кулаци и чрез сдружаване, т.е. КООПЕРИРАНЕ.

 

 

Практиката от преди Втората световна война показва, че дребните собственици виждат изход в различните форми на обединяване. Комунистическата партия тогава не е на власт, та да упражнява насилие, а такова е имало и то твърде жестоко. От кого? От тогавашната власт. Министерството на вътрешните работи изпраща писмо №260 от 1928 г. до всички полицейски управления с категоричното нареждане да се спре този процес. Навярно с „агитация”?!

Има защо да се тревожи тогавашната власт: засягат се интересите на буржоазията – едрите собственици, търговците и лихварите. Разтурени са възникналите вече различни форми на сдружаване на безимотни и малоимотни селяни в селата Руженци, Великотърновско, Дерманци, Ловешко, Бяла Слатина, Пазарджик и на други места. Въпреки големия терор кооперацията в с.Руженци оцелява цели пет години!

Ще приведа още един пример, на който лично съм свидетел. Като средношколец живеех в една квартира в Бургас със сина на учредител на кооперацията в с. Пирне, Айтоско. За да я разтурят, мобилизираха членовете на управителния съвет. Заместиха ги с  други. Мобилизираха всички годни за военна служба в селото. И това не помогна. Заместиха ги възрастни, жени и младежи- Кооперацията не само че оцеля, но успя да обхване целия стопански живот в селото. На 9 септември 1944 г. нямаше частни кръчмари, лихвари. Какъв по-добър пример от този за кооперативните традиции у нас. Най-добре те са описани в мемоарните книги на Иван Маринов „За доброто на хората” от Грозден, на Бочо Илиев „Бразди във времето” от Слатина и др. При тази жестока диктатура, при този фашистки режим, в 66 населени места в страната земеделските кооперации са оцелели до края на Втората световна война. И да твърдиш, че всички селяни са насила вкарани в ТКЗС е направо ЦИНИЗЪМ. При това тогава комунистите не са на власт. И да повториш, че колективизмът бил чужд на българския селянин. Как го разбрахте, бе господа?

Имало е, има и ще има разумни люде в България.

Чуйте какво пише един от тях: :... „Ако нашите земеделци биха се съединили в кооперативно земеделски дружества, ако те биха съединили земята си, труда си, средствата си за производство, тогава биха били свидетели на едно голямо развитие на производителността на труда, тогава ние бихме имали най-висока форма на едро производство, в което е възможно приложение на най-съвременните технически знания.“ /Д. Благоев,съч.т.VII,стр. 517,С,1953г./

За края на 19 век това е истинско прозрение, г-да нови демократи. Постигането е въз основа на задълбочен анализ на икономическото положение в страната и очертаващите се неблагоприятни тенденции в развитието на селското стопанство у нас и в никакъв случай под нечие чуждо влияние. Нямало е тогава Съветски съюз, нямало е Ленинов кооперативен план. Имало е богато и разнообразно кооперативно движение в света. И най-вече у нас.

Да е прочел Иван Костов нещо подобно, да се е запознал д-р Желев поне с резултатите в родното село на своята съпруга Грозден? Да е погледнала г-жа Мозер резултатите на кооперативното движение по време на управлението на Стамболийски? А те другите като тях „побързаха да скъсат собствената си опашка първи, с оглед на новото течение на събитията“, както казваше покойният проф. Марко Семов.

Нека припомним: за пръв път в света Ал.Стамболийски обявява кооперативната идея за НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ. „През кооперацията трябва да преминава всичко: производство, търговия, износ...“ се казва в правителствената програма на Стамболийски. Това поне трябваше да знае г-жа Мозер по силата на служебната и йерархия, а не да настоява за връщане на земята в реални граници и с побити колчета!

И вкупом тези хора, идвайки на власт, приеха закон, с който премахнаха кооперативните стопанства, но 2 800 от тях отново изникнаха. Кой упражняваше над тях насилие? Същите тези властници, които, както се казва, ги изтощиха до край. И да се гордееш с това! Така могат да мислят и действат само хора, справедливо наречени „пещерни антикомунисти“.

Глас в пустиня

А имаше трезви гласове, които приканваха към по-трезв подход при промените, на т.нар Преход относно най-вече в най-важния за страната отрасъл – селското стопанство. Мисля, че имам морално право да причисля и себе си към тях. В моя публикация във в.“Кооперативно село“ отправих призив към участниците в Кръглата маса да изградят комисии от специалисти, които да обходят страната и да се допитат до кооператорите от какви промени се нуждае отрасълът. В друг вестник поканих лично г-жа Мозер да се срещне със сдружени земеделци от Бургаския район и да се допита до тях. Глас в пустиня. Те знаеха, че командата е друга и че трябва да се изпълнява. Изпълниха я. И какво? Всички в страната виждат и знаят. Да свършиш най-коварното дело на прехода – погром над изконния за България отрасъл, да пуснеш съвременния башибозук – ликвидационните съвети, да опустошат всичко и да се гордееш с това! Е, май много ви дойде господа реформатори. Иска ви се отново да изплувате над водата, но няма да я бъде...

Нека още веднъж върнем топката малко по-назад.

Известно е, че до края на Втората световна война 85 на 100 от нашето население живее в селата. Близо милион и половина от него е така наречената скрита безработица. Това са безимотни и малоимотни селяни. Те нямат и не могат да имат целогодишна работа, а не могат и да се влеят в редиците на работническата класа в градовете, тъй като е съвсем слабо развита и промишлеността. Тези хора виждат спасението в сдружаването . Затова кооперациите – потребителни, занаятчийски, земеделски никнат като гъби. Затова България първа в бившия социалистически лагер приключи кооперирането в селското стопанство. Знам, ще попитате:

въобще ли не е имало насилие?

Опазил ме Бог! Имаше и преди Втората световна война, имаше и след това. Да споменем само някои от неговите форми: неравностойни заменки на земи при оформяне блоковете на ТКЗС; непосилни държавни доставки; имаше и „съветване“ в тъмните стаички спрямо най-отявлени противници на новата власт. Но покрай сухото гореше и суровото - пострадаха и някои средни стопани. Но имаше и друго: осъдени бяха партийни величия, които си позволяваха принудата при кооперирането. Такива случаи имаше в цялата страна, но най-много бяха във Видинско, Ломско и на някои други места.

 


На V конгрес на БКП бе изрично подчертано, че кооперирането трябва да става при запазване на частната собственост върху земята и на рентата. И никъде в партийните документи няма дума за насилие. Защото насилието ражда насилие. Така бе преди войната, а броят на кооперациите растеше. Насилието след войната не помагаше, а пречеше на кооперативното дело на селото. Резултатите на 66-те земеделски кооперации от преди войната и на първите след нея бяха достатъчно убедителни, нямаше никаква нужда от насилие и то не е било партийна политика. Неговите прояви бяха въпрос на лично престорени на партийни активисти които превратно разбираха своите задачи.

ИСТИНАТА ЗА МАСОВИЗАЦИЯТА

Този въпрос, по мое дълбоко убеждение, и досега не е изследван докрай. Още не се е родил народопсихолог от ранга на Иван Хаджийски, който да надникне дълбоко в душата на средняка, когото навремето наричахме „човекът с две души“. Едната – като собственик на земя го теглеше напред с надеждата да я увеличи, да забогатее. Това трудно можеше да му се отдаде, тъй като над тях тегнеше дълг от 20 милиарда лева по тогавашния курс към банки, към частни лихвари и към едри собственици. Кога можеха тези хора да се разплатят! Крепеше го собствената земя, която той и членовете на семейството му отглеждаха като селскостопански работници и част от която постепенно с времето губеха. Пред очите ми е най-голямата нива на секретар-бирника в родното ми село. Отдалеч тя приличаше на сиромашка дреха – кръпка до кръпка от присъединените към нея нивички с незаравнени още синури. Всеки може да се досети колко „доброволно“ е ставало всичко това!

Кои бяха истинските „насилници“ преди масовизацията? Поставям насилници в кавички. Това бяхме ние среднощколниците, студентите, войниците. Знаят ли гробокопачите на земеделски кооперации колко дни и нощи сме разяснявали, спорели, доказвайки на своите родители, че в кооперациите е тяхното бъдеще. Само там те могат да осъществяват своята мечта за модерно земеделие. И им привеждахме примери с оцелелите земеделски кооперации преди войната и първите сполуки на изградените веднага след войната и обединените ТКЗС с  масовото внедряване в производството на наука, на интензивните фактори: механизация, химизация, нови сортове, напояване. Как за председатели, бригадири, звеноводи започнаха масово да се избират опитни средни селяни. И как те все по-често започнаха да казват вместо „моето“, „нашето“. Нашият язовир, нашата кравеферма, нашия модерен лозов масив и т.н, създадени с техния опит и труд. Това преобърна нещата, г-да нови демократи, а не вашата Голяма лъжа за насилието.

И ако творческата ни интелигенция създаде и романи, и сценарии, и песни за този период, ние още не сме видели творческата реализация на този по-предишен етап, на тази изключително сложна душевна борба, докато среднякът каже: влизам. Подтиснати са, не смеят да се изявят. Та нашите телевизии забраниха редица хубави филми. За тази човешка драма забравихме и ангелогласната Вълкана Стоянова, която като викне „Нягол на Милка думаше“, та да настръхнеш, а кръвта ти да заври и да се почувстваш истински БЪЛГАРИН! Еех!...

Бумерангът.

Но расте талантливо младо поколение. За радост на всички ни от всяко международно състезание то се завръща не с един-два, а с цял вързоп златни и сребърни медали. Освен с тези заслужени отличия, то носи и нови познания за бързо променящия се свят. И прави съпоставка с нашата страна, търси отговор къде сме сега, и защо и къде сме били и каква е причината и за едното и за другото. Тъжи това младо поколение, че вместо напред, с влизането в Европейския съюз, сме се смъкнали на дъното. Не стига това, ами и още дълбаем надолу. Логично е да питат защо е така? Научават от разни източници, особено средношколниците и студентите, че сме били сред 8-те най-развити страни в Европа, сред 27-те страни в света в промишлеността. България е била на второ място в Европа по производство и износ на плодове и зеленчуци, на консерви, на сирене и кашкавал, а сега внасяме 80 % от тях, с далеч по-лоши вкусови качества. Били сме сред малкото страни в света по рационално хранене на населението, а сега?... От никъде не може да се чуе, че този наш среден селянин , поемайки кооперативните дела изрази още по-убедително голямата си любов към ЗЕМЯТА. Той направи чудото: само за едно десетилетие (1960-1970 г.) удвои добивите от основните селскостопански култури. Да сте чули това през последните три десетилетия?

Мисля си още: ако някое от тези будни деца запита сега, през новата учебна година, своя учител, защо след като сме били в много отношения сред първите в Европа и в Света, в областта на селското стопанство, сега ядем безвкусните чужди плодове и зеленчуци? По-възрастните бързо, бързо биха им отговорили, защото помнят миналото. Но младите ще се водят по учебника, където черно на бяло е записана Голямата лъжа, че всички селяни са насила вкарани в ТКЗС, затова отрасълът е толкова изостанал.

Та има ли по-голяма гнус от това – да караш младия учител да си служи с лъжа! Господи, Господи, до къде сме я докарали?!

Ето такива мислихме - никога не е късно да се търси истината и да се отстоява. Днешните наши управници вписаха Голямата лъжа, която ме гнети и в учебниците. Те хвърли в този бумеранг срещу бъдещето на България.

И не си дават сметка, че всеки бумеранг се връща. И удря право в челото.

 

Христо ШАРЛОПОВ, д-р по икономика