ЖИВЕЙ, ПРИЯТЕЛЮ, ЖИВЕЙ!

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Многая лета за словотвореца, Матей Шопкин, навършил на 29 септември т.г 80 години!

На 26 септември, само три дни преди да закръгли своя блестящ юбилей, в Плевен, в залата на галерия „Светлин Русев“, творческо обединение „Зора“ организира паметна среща с един от най-емблематичните съвременни български поети – Матей Шопкин.

Честен и възторжен глас, утвърждаващ любовтта към Отечеството и преклонението пред всичко българско и родно, Матей Шопкин стана знаков изразител на най-плодотворното – Вазовско-народностно начало в българската поезия. Изявен крепитал на българският дух, въпреки превратностните на времето, поетът не измени на духовния азимут и клетвеното начало на своята младост. С неизтощимо творческо вдъхновение, патриотична сила и завладяваща отдаденост на своя поетичен идеал, Матей Шокин се вглеждаше от високия хребет на митичния Балкан, в тайните на българската историческа съдба. Възторгнат от трагичния блясък и слава на Царевец и Трапезица и обвеян от хайдушки ветрове и копнения, като никой друг, поетът, нареждаше в покъртителни строфи молитвените слова на своята синовна обреченост и страшните въпроси на утрешния български ден. Във време, когато „нищожества рушат пиадестали“ и обругават звездни имена, Матей Шопкин избра за своя позиция и участ, да бъде като корав юмрук, да бъде тук при своя корен „на тая свята земя под гордия Балкан“.

Някога, в едно свое стихотворение, посветено на друг голям поет на България – Георги Джагаров, от същото Вазовско-народностно начало, младият тогава Матей Шопкин сътвори може би най-дръзката и яростна метафора за мястото и ролята на поета и неговото призвание: „Поетите приличат на искри,/ изтръгнати от своите епохи!“ -  избухна в своето обобщение Матей, за да открие и утвърди онова Ботевско място в борбата, отредено за незаспиващите мъжки сърца, вречени в съдбата на Отечеството.

Пишещият тези редове също убедено и безрезервно е вярвал в искрометната светлина на тази поетична участ, без която „Светът ще заприлича на пустиня“, както беше писал Матей. Той също редеше стихове, макар и да не се разпознаваше, като искара от пламака на онази „звезда пленителного счастья“ – каквато искаше да бъде епохата  на съзидание от неговата младост. Той караше влакове, беше машинист и според поетичното въображение на Матей, животът му бе едно непрестанно преслушване в релсите, които повтаряха „една и съща монотонна песен“. Железничарят, обаче, бе „чер, висок и весел“, което трябваше да бъде контрапунктът на монотоността на неговото всекидневие. А стиховете, ах стиховете, „все не стават нежни, тъй както на поетите любими“! И това вече си беше жив социалистически реализъм.

Знам че поезия не се разказва и че да пишеш за себе си в трето лице, не е израз на най-добър вкус. Ако да бях обаче Петко Братинов, например, може би щях да напиша „Два лъва има в България – Петко Братинов и Аз“ – и нямаше въобще да се чувствам неловко. Не че на Минчо Минчев му е липсвало самочувствие тогава, пък и сега, но не е в това въпроса. В дни, като тези, когато са отминали всички влакове, когато колелата са рязали мрака на катранени филии и пак е останало, когато всички думи и клетви са изречени или престъпени, когато от ясно, по-ясно е, че Свободата отново не ще Екзарх, а иска, както винаги, Караджата, аз откривам в сърцето си спомена на един забравен и неизпълнен дълг към Матей – това са закъснелите думи на благодарност, които през годините все не се случи да изрека.

Стихотворението, което се опитах да разкажа, е посветено на мен, на моята железничарска скромност и поетическа дързост. То бе написано и отпечатано във време, когато и едничката добра дума тежеше колкото тежкотоварен влак. Който познава света на поетите и бодливите тръни, с които е охраняване поетична слава, той знае, че след такова поетическо посвещение, не само Минчо Минчев би се наел да тегли тежкотоварния влак на поезията и без локомотив. Преведено на понятията в моя отминал, но не забравен железничарски свят братството в поезията, е нещо като сцеплението на колелата с релсите. И когато това сцепление не е истинско, влакът трудно върви и колелата боксуват.

Стихотворението завършваше с призив към пътниците да спят спокойно, защото „не стават катастрофи/от грешките на младите поети“ . И да запомнят едно: „че пише стихове железничарят“! Такъв беше Матей. И такъв си остана.


Прям и щедър, открит и постоянен. Мога да добавя още много прилагателни и те всички ще бъдат на място, но въобще няма смисъл  да го обявявам за талантлив. 60 години назад във времето, знаменитата 272-ра аудитория на Софийския университет го въздигна, като млада надежда на българската поезия. И Матей оправда нейното доверие.

Ние в „Зора“, не случайно избрахме изисканата поетична аудитория на Плевен, възпитана в най-добрите традиции на поетичното слово, още от времето на Николай Ракитин, през Иван Радоев, и в наши дни до Калин Донков и Георги Константинов. Искахме такива хора да се срещнат с поета, патриота и човека Матей Шопкин. Да чуят те и да съпреживее той отново възторзите и болките на своя поетичен свят. Да стопли сърцата им със своята изповед за българската майка, жена и любима и да препълни сам сърцето си с тяхното признание и обич, с което те ще го дарят. Това е тайната и на моята малка, закъсняла благодарност.

Срещата с плевенските любители на поезията, както ни увери представилия Матей и неговото творчество, поет от Червен бряг, Васил Милев, „вдигна на крака истинските патриоти“. Евгения Иванова, председател на областната организация на ПП Нова Зора, сподели, че „В днешните трудни и сложни времена, само стихове и поети, като Матей Шопкин, могат да извадят хората от унинието на битието; да разбудят сърцата, да дръпнат струните на обич, на преклонение, на чест, достойнство и вяра, че България ще пребъде. Въпреки всичко!“

Матей заслужи голямата награда – най-обичната и най-ценаната от всеки поет: не само да се възторгне от това чуваемостта на своите стихове, но да чуе и види  как публиката ги рецитира спонтанно и пламенно.

За мен остана единствено височката чест и привилегияот името на „Зора“, на приятелите на „Зора“, на българските патриоти, да поздравя  поета с новия завоюван, възторжен връх в неговия достоен живот. Да му пожелая до нови стихове и нови юбилеи.

На многая лета, словотворецо, Матей!

Живей прилятелю, живей!