ПРИНОС КЪМ ГОЛЯМАТА ТЕМА ЗА ЛЕВСКИ

Петър ВЕЛЧЕВ
Печат

Изтече около век и половина от гибелта на Апостола, горе-долу колкото и от началото на новобългарската държава, чиято актуална задача бе да възвеличи своите дейци, строители, герои. Никой обаче не може да се сравни с Левски, тъй като култът към него не е налаган отгоре, а е спонтанен, всенароден, автентичен. За времето, което ни дели от неговата гибел се натрупа невероятна грамада от всякакъв род публикации, принадлежащи към всички литературни и научни жанрове: статии, студии, монографии, романи, драми, стихотворения и даже епиграми. И въпреки това, голямата тема за Левски продължава да бъде привлекателна и всяка нова публикация се посреща с искрен интерес.

Съществуват най-малко три неща, които имаме пред очи, когато говорим за Левски: uой всъщност е бил този изключителен българин? Как е смятал да постигне българското освобождение? Какво са казали за него поколенията българи, пръкнали се след гибелта му?

На първия от тези въпроси няма как да отговорим, защото подобна еманация на расово-антропологичния гений на племето ни е неизповедима тайна на битието. И дори учудващо е, че подобна личност е могла да се роди у нас.

Вторият въпрос е доста изследван и обсъждан. Налице са множество мнения, сред които най-ценни са може би обобщенията на проф. Николай Генчев. За голямо наше съжаление „чистата и свята“ република на Апостола и до днес не е реализирана.

Третият въпрос можем да сравним с един вечно отворен форум, защото едва ли има българин, който да не иска да каже нещо за Апостола и да не смята, че може да каже нещо ново. Левски е фигура безспорна като Иисус Христос и отношението към него е някакво почти ритуално преклонение. Ала напоследък в този ритуал, както и в сферата на много други национални ценности, се вмъкнаха опити за преоценки – колкото злостни, толкова и несъстоятелни. Какво да се прави, наложи се и това да преживеем!

Тъкмо на този трети въпрос, третиращ рецепцията на Дякона от страна на така нареченото обществено мнение, е посветена монографията на Ивайло Христов „Публичният образ на Васил Левски. Медийни полемики и обществени дебати“ (2017). Авторът, когото познаваме и от други имащи познавателна стойност книги, е съумял да периодизира емпиричния материал, т.е. да го проследи разчленен, по епохи, което позволява да се очертаят основни тенденции във възприятието на Левски.

Ивайло Христов е огледал и ексцерпирал един солиден масив от публикации по темата, след което ги е подредил и анализирал по проблеми, за да очертае общата оценъчна панорама. Книгата е ценна и с това, че са цитирани, т.е. приведени във вид удобен за ползване, източници, които в библиографско отношение са по-трудно достъпни. Доколкото мога да съдя, Ивайло Христов не е пропуснал нищо съществено в работата си с източниците. Може би е трябвало да обърне внимание и на документално-мемоарния и литературен сборник „Левски във времето“ (1987)”. А също така и на книгата на Л. Дойчев „Сподвижничките на Апостола“ (1984), което ще рече да се хвърли поглед и към немаловажната тема: Левски и жените, която досега е оставала в сянка.

В Ивайло-Христовата книга читателят ще има възможност да прочете за отношението към Левски от страна на буржоазно-еснафските сгради след Освобождението, от страна на десните и на левичарските политически направления преди 1944 г. А пък и след тази дата, когато въпреки редица догматични или просто неверни постановки, нашето левскиведение има своите успехи в лицето на учени като Иван Унджиев, Христо Гандев, Александър Бурмов, Николай Генчев и др. (Нескончаеми полемики води и Николай Хайтов.) Отделено им е нужното внимание.

Необичайното, скандалното, абсурдното е винаги интересно, както при един съдебен процес е впечатляваща ролята на „адвоката на дявола“. Имам предвид опитите – кога по-жалки, кога по-зловещи – на редица тъмни субекти напоследък, да бъде Левски отричан, профаниран и, представете си, заклеймяван. Преди петнадесетина години бях написал за Левски стихотворение, което завършваше така:

И гледа Той пак нейде надалече.

Тук само него никой не зачеркна

и нищо скверно не изрече.

Самата вечност го опази.

И молим се пред него, вместо в черква.

Каква по-хубава съдба от тази!

 

Изглежда, наивно съм смятал тогава, че Левски е съвместим и с фалшивата ни демокрация, и със смешната ни пазарна икономика. Смятал съм, че Левски е поносим и на фона на прословутите неолиберални „ценности“. Уви!

Отпорът, който Ивайло Христов дава на всички тези (подкупени или просто малоумни) хора, посягащи върху Левски, заема едни от най-оживените страници на книгата му. При това, той се е постарал да спазва академичния добър тон спрямо попълзновенията на тия негодници. Аз бих бил по-остър. Така или иначе, важното е, че този позорен феномен е регистриран и разкритикуван. Който защитава Левски, защитава истината!

Във вид на препоръка, ще добавя, че Ивайло Христов е могъл поне да спомене и филма на Максим Генчев „Дякон Левски“, където Левски здравата е профаниран (режисурата слаба, главният герой крещи като луд, репликите са на турски, без превод!). Трябвало е да се кажат и няколко думи за пробиващото си път напоследък научно „откритие“, че граф Игнатиев е участвал в осъждането на Левски, задето бил пречка на руските интереси в България. Какво ли не още има да видим и чуем!

Ивайло Христов се е съсредоточил върху публицистичните текстове за Левски, а художествената литература е представена кажи-речи само със стихотворението на Димитър Полянов от 1936 г.:

Занемейте, о, търгаши –

Левски наш е, само наш,

но бесилката е ваша

и предателят е ваш!

Стихотворението е избрано, защото е публицистика в стихове. В това няма нищо лошо, още повече творбата е силна. Но ако трябва да сме прецизни, първото остропублицистично стихотворение за българското нехайство спрямо паметта за Апостола принадлежи на Константин Величков и е публикувано още през лятото на 1881 г., още преди Вазовата „Епопея на забравените“. Този факт си заслужава поне да бъде споменат.

Но не това е най-важното, въпросът е принципиален. Когато става дума за възприятието на една фигура от ранга на Левски, нима този сиромашки жанр, какъвто е публицистиката, може да стои по-долу от художествената литература? Тя в много по-голяма степен е изразител на обществените мнения, оценки, отношения към духовните ценности!

Аз разбирам, че Ивайло Христов е искал да остане в строго определените граници на жанра, както ги е формулирал в подзаглавието на своята книга. Не е ли обаче подобно ограничаване прекалено формалистичен подход към проблема? Не е ли очевидно, че „тема“ е по-широко понятие от „жанр“? Искам да кажа, че не всяка публицистика е литература (такава е най-вече Ботевата, която е всъщност ораторска проза), но затова пък всяка добра литература изпълнява и функциите на публицистика, защото трогва, внушава, въодушевлява (такова е Ботевото стихотворение за Левски).

В този ход на мисли, струва ми се, че в Ивайло-Христовата книга би трябвало да участват – не с пространни изложения, разбира се, – а с умело подбрани цитати, па макар и само отделни фрази, от великите текстове на Ботев и Вазов, от стихотворенията и на други поети (Цветан Спасов, Христо Радевски), от творби като пиесата в стихове на Магда Петканова от 1966 г. и особено от великолепната драма на Радко Радков „Всенародно бдение за Апостола“ (2004). Интересни мисли се съдържат и в есетата на Стоян Загорчинов, Константин Константинов, Васил Попов.

Нека някой да не си помисли, че предлагам на моя млад приятел Ивайло Христов да разширява книгата си с още един раздел, което не е нужно. Той би могъл да извлече от различни поетични и есеистични творби някакъв по-кратък или малко по-дълъг цитат и да го вплете, да го инкрустира на съответното, полагащо му се място. От това книгата без друго би спечелила и ликът на Левски би засиял с онези линии, ракурси и багри, които само художественото слово може да ни предложи.

Ако си позволих да отправя някои препоръки, то е: първо, защото Левски ми е близък до сърцето; и второ, защото Ивайло Христов има хубавия навик да преиздава книгите си, като ги допълва. Не му е чужд стремежът към съвършенство, което е нещо рядко в наше време.

Отличаваща се със стегнат, експресивен език монографията на Ивайло Христов е част от повишения интерес към темата за Левски, характерен за последните десет години и представен от книгите на Дойно Дойнов, Иван Стоянов, Константин Косев, Пламен Павлов и др. Няма да е много пресилено, ако кажа, че като значим, обобщаващ труд, тя се нарежда непосредствено след фундаменталните изследвания на проф. Николай Генчев. А освен това, тя пробужда размисли, което е може би най-важното за една книга.

 

* Слово при представянето на книгата „Публичният образ на Васил Левски” от Ивайло Христов, състояло се на 10 май т.г. в столичното читалище „Пенчо Славейков”