ДУМИ ЗА ДОБЛЕСТ И ЧЕСТ

Минчо МИНЧЕВ
Печат

Да обсъждаш събития като Гергьовския военен парад и празника на Българската армия, след като си гледал само три дни след това Парада на победата в Москва послучай 73-годишнината от разгрома на нацистка Германия, е работа отвсякъде неблагодарна и угнетяваща. Не че са ме оставили нетръпнещ фанфарните звуци на “Велик е нашият войник”, отривистите команди на офицерите, рапортите пред Върховния главнокомандващ, маршовия разкрач на българските гвардейци... Погледът на всеки мъж, полагал клетва пред родината и целувал знамето, издайнически се замъглява пред вида на знамената светини, пред тежката тържествена стъпка на знаменната група.

 

• Видения за младост и сила

 

Забелязал съм, че словата на диктора на този ден звучат всеки път поновому. И не че нещо ново прибавят към вече известното и за 23-ти Шипченски пехотен полк, и за 15-и Ломски, и за 8-ми Приморски или 4-ти Плевенски, но нали е реч за храброст, себеотрицание, мъжка чест, слава и воля българска, с изненада усещам как внезапно се сгъстява кръвта ми, как блъска по вените, размътена и настръхнала, и всеки път, когато гръмнат страховитите трели на “бдинци, лъвове, титани”, сърцето превключва на някакви особени тайни турбини и отвътре светва един неочакван екран на душата ми:

 

Някакъв далечен тътен се надига от дълбините на паметта, приближава, расте и ме залива, оглушава ме с гръмотевичния приоблачен грохот на една страшно българско ура - хем познато, хем далечно и позабравено, което поизправя плещите ми, додето пред очите ми бляскат цеви на дълги манлихери с натъкнати ножове и мустакати мъже в навуща и цървули с лъвски скокове прелитат над окопи и траншеи, а пред тях офицери с извадени саби командват “След мен!”. Доблест и чест, саможертва и пример за мъжество ще е всичко това, си казвам. И въпреки че знам, че е само видение на въображението, всеки път се питам: Господи, само мен ли спохождат тези мъжки видения за младост и сила?!..

От много години София не беше виждала нещо, което да наподобява поне на представите ни за българско военно присъствие. Но тази година 1800 военнослужещи от различните родове войски, 55 верижни и колесни бойни машини на сухопътните и зенитно-ракетните войски, 14 хеликоптера и самолета на ВВС някак ни повъзвърнаха самочувствието. Но преди всички те да преминат в параден марш пред гражданството и държавните мъже, микрофоните огласиха едно прекрасно слово на президента на Р България - честно, вдъхновяващо и правдиво, което, да си призная, не ми се искаше да свършва. Както и друг път, ген. Румен Радев не прочете, а произнесе словото. Направи го в духа на най-добрите воински и командирски традиции в българската войска от времената, когато думите на офицера, на генерала, са били онази необходима искра, която е възпламенявала сухия барут на войнишките сърца и те са осветявали с кръвта си великия път на идеала. На онзи идеал, който единствено заслужава воинската, пък и чисто човешката самопожертвувателност. И който винаги е бил изразяван с три свещени думи:

 

• България, Родина, Отечество!


И аз не се страхувам да кажа, че от първия брой на в. “Зора”, който излезе преди цели 28 години, на вчерашния ден - 14 май 1990 г., тази триада, тези три думи, са очертавали винаги ненарушимите морални граници на каузата, на която се самообрекоха десетки, дори стотици имена на български интелекуталци, писатели, учени, патриоти... Храбростта да изричат истината на нашите страници, да въстават срещу несправедливостта, беззаконието, грабежа и произвола, за които така вдъхновено говори президентът Радев, имаха такива достойни мъже като писателя Николай Хайтов, акад. Георги Близнаков, акад. Илчо Димитров, проф. Николай Генчев, писателя Венцеслав Начев, дипломатите Христо Малеев, Венелин Мечков и Стоян Радев, художника Тодор Цонев и други. Споменавам имената им като на вечерна проверка, съвсем съзнателно, пък и за да уверя и читателите, а и себе си дори, че те неизменно и несменяемо остават със своя пример в строя на храбрите, подобно на всички други наши автори родолюбци, които не се страхуват да застанат с името си зад думите на правдата в една действителност, която отрежда на милото ни отечество 111-о място по свобода на словото и уви, първо място по бедност, по смъртност и по темпове на изтребление на народа ни.

 

Денят на храбростта и празникът на Българската армия ми дават и основанието

 

• в традицията на “Зора”

 

да не отмина с мълчание и някои моменти, които вгорчаваха празничното чувство и сами по себе си принизяваха значимостта на празничния ден. И тъй като телевизията е не само концентриран израз на пропагандния замисъл, се откроиха и някои нелицеприятни моменти в отразяваното събитие. Най-напред се забеляза, че сред държавните мъже отсъства министър-председателят Борисов, който, както се разбра по-късно, предпочел да участва в литургията и литийното шествие в манастира “Св. вмчк Георги Зограф”, в Атон. И не че е лошо и осъдително човек да пречисти душата си пред изпитателния поглед на светии и свети икони в светата обител, и като добър християнин да измоли опрощение от вседържеца нашего бога Исуса Христа, но нали е казано - “смирение паче гордости”, щото грях сътворивших е едно да говориш, а друго да вършиш. И ако си твърдял, че армията и грижите за нея са еднозначни с отговорността ти за сигурността на Отечеството, би било богоугодно и народополезно да почетеш и нейния празник, с което да обезсилиш подозренията, че поставяш институционалния, личностен, и както се твърди, политически конфликт с президента Радев над интересите на войската и отбраната.

 

• Жанрът има памет

 

Нейсе, има и други хлебарки в супата, пардон, войнишката чорба, която телевизията някак несъзнателно открои. Но затова най-професионално, надявам се, ще напише неподражаемият публицист и истински маг на непонятните за мен телевизионни мистерии Кеворк Кеворкян, автор, който често украсява със своите текстове страниците на “Нова Зора”. За себе си обаче оставям длъжността да изправя една несправедливост, свързана с Деня на храбростта и празника на Българската армия 6 май. Заемам се с тази задача не само защото е против естеството на духа на “Зора” да се примирява с неправдата, а и защото пред очите ни една грешка, къде от незнание, къде от инерция или преднамереност, започва да се превръща едва ли не в канон.

Средствата за масова информация невярно, да не кажа манипулативно, представиха и тази година Деня на храбростта и празника на Българската армия като възстановяване през 90-те години на една стара традиция и ритуал по иницатива единствено на Съюза на възпитаниците на военните на Негово Величество училища (СВ ВНВУ) и Школата за запасни офицери, свеждайки едва ли не историята на българската войска до последните 140 години. Всеки обаче, който е свидетел на събитията в Българската армия, последвали 10 ноември 1989 г., веднага би забелязал един съществен пропуск: никъде не се споменава за едно знаменателно явление, твърде отличително дори на фона на бурния обществен кипеж тогава - създаването на българската офицерска легия “Раковски”.

 

 

“Нова Зора” и този път е призвана да уточни фактите и единствено в интерес на истината да посочи, че жанрът има памет. Още повече че главните участници в битката за утвърждаването на Деня на храбростта и празник на Българската армия са доказани български патриоти и от години неизменни наши автори. Това са първият председател на легията подполковник Петко Неделчев Петков, дългогодишният секретар на координационния съвет на легията подполковник Митко Георгиев Шопов, и членът на управителния съвет подполковник Румен Петков Монев. Останалото ще разкаже о.р. полк. Митко Шопов, а аз само ще добавя това, с което започнах.  По-велик от Парада на победата бе може само походът на Безсмъртния полк. Това бе най-съкрушаващото с мощта на руския дух явление. Сякаш цял един народ, цяла Русия се беше преселила в него. Всъщност тя и там си е била винаги: велика, сюблимна, незабравяща и непобедима!

 

Колко тъжно е, че все повече се отдалечава брат от брата.