Диагноза на аналогията

Проф. Бончо АСЕНОВ
Печат

в три случая от практиката на SIS

Уважаеми читатели на в. „Нова Зора“. Тези дни сме свидетели на новата провокация на английските специални служби, подкрепена от британското правителство и техните западни съюзници. Става въпрос за случая „Сергей Скрипал“, който нашумя много в медийното пространство и вероятно го следите внимателно. Няма да ви налагам моите разсъждения и изводи, ще дам обаче няколко факта, пък вие сте достатъчно интелигентни, за да ги направите и сами .
* * *
Ще започна с един откъс от книгата на Питър Райт „Ловец на шпиони“, публикувана през 1987 г. Англичанинът Питър Райт (1916-1995), е служител на МИ-5 от 1955 до 1976 г. и е първият научен работник, приет в английското контраразузнаване. Работи основно по проблемите на използването на техническите средства в контраразузнаването. Става световноизвестен с издаването на книгата „Ловец на шпиони“, в която откровено говори за дейността на английското контраразузнаване. За да заобиколи английските закони, издава книгата в Австралия. Тя е отпечатана и в България през 1995 г. В нея описва и срещата си с двама висши в ЦРУ (Харви и Енгълтън), които се съветват с Райт как да елиминират Фидел Кастро, току-що е дошъл на власт в Куба (1959 г.).
Питър Райт не се ангажира със споделените от двамата идеи за убийството на Кастро, но пише следното: „В началото на Суецката криза, чрез Лондонското бюро, МИ-6 разработи план за убийството на Насър (Гамал Абдел Насър, президент на Египет 1956-1970 г. б.р.) като се използва невропаралитичен газ. Отначало Идън (министър-председател на Англия 1955-1957 г. б.р.) одобри операцията, но по-късно я отмени, когато получи съгласието на французите и израелците да се включат в съвместните военни действия. Когато тази линия се провали и той беше принуден да се оттегли, Идън отново се спря на възможността за убийство.
По това време фактически всички хора на МИ-6 в Египет бяха заловени от Насър и беше разработена нова операция, като се използват египетски офицери и изменници, но тя плачевно се провали главно защото тайникът с оръжието в покрайнините на Кайро беше разкрит.
- Ти участва ли? - попита Харви.
- Само периферно - отговорих аз, казвах истината, - по техническата страна.
Обясних, че с мен се консултираха Джон Хенри и Питър Диксън, двамата служители в техническата секция от лондонското бюро на МИ-6, които отговаряха за разработването на плана. Диксън, Хенри и аз присъствахме на съвместните заседания на МИ-5 и МИ-6 за обсъждане на техническите изследвания за разузнавателните служби в Портън Даун, в Научноизследователския институт по въоръженията за химическото и биологичното оръжие.
През 50-те години в областта на химическите изследвания се работеше активно. Сътрудничих на МИ-6 в съвместната програма за изследване на възможностите за използване на халюциногенното вещество диетиламид на лизериновата киселина (ЛСД) при разпити и в Портън се проведоха големи тестове. Дори в един случай се кандидатирах за бяла мишка.
И МИ-5, и МИ-6 искаха да знаят много повече за съвременните отрови, които се разработваха в Портън, макар и по различни причини. Аз исках противоотровите - в случай, че руснаците използват отрова срещу някой беглец във Великобритания, а МИ-6 искаше да се възползва от отровите за операции в чужбина.
На стр. 2
От стр. 1

И Хенри, и Диксън обсъдиха с мен употребата на отрови срещу Насър и поискаха съвет. Очевидно невропаралитичният газ беше най-добрата възможност, тъй като лесно се приемаше. Казаха ми, че Лондонското бюро има агент в Египет с ограничен достъп до една от резиденциите на Насър. Планът им беше да поставят патрони с газ във вентилационната система, но аз посочих, че това ще изисква голямо количество газ и ще вземе много жертви в апарата на Насър.
Това беше обичайна операция на МИ-6 - безнадеждно нереална - и съвсем не се изненадах, когато по-късно Хенри ми каза, че Идън се е отказал от нея...
Харви и Енгълтън ме разпитаха подробно за всеки момент от Суецката криза...
- Ами технически - имахте ли някакво специално оборудване? - попита Харви.
Казах му, че след като планът с патроните невропаралитичен газ се провали, МИ-6 потърси някои нови оръжия.
В един момент аз отидох в Портън, за да присъствам на демонстрация на пакет цигари, който беше модифициран от Управлението за научноизследователска и развойна дейност по експлозивите, и изстрелваше връхче, натопено в отрова. Тържествено облякохме бели престилки и д-р Лейдъл, ученият, който се занимаваше тогава с цялата работа за МИ-5 и МИ-6, ни заведе в един вивариум над Портън. В центъра на кръга доведоха овца на каишка. Едната й страна беше остригана и се виждаше грубата розова кожа. Помощникът на Лейдъл извади пакета цигари и пристъпи напред. Овцата трепна, но беше задържана от каишката и аз си помислих, че може би устройството не се е изстреляло. Но след това коленете на овцата започнаха да се подгъват, тя въртеше очи, а на устата й се появи пяна. Животното бавно се свлече на земята, то угасваше, а професионалистите в бели престилки обсъждаха предимствата на новата отрова до трупа му.
Това беше единственият момент в живота ми, когато се сблъскаха двете ми страсти - към животните и към разузнаването, и в този момент разбрах, че първата е много по-голямата ми любов. В този момент също така разбрах, че убийството не е политика за мирно време...“ (с. 170–173).
* * *
Да оставим засега този откъс от историята на английското контраразузнаване без коментар. Да се опитаме да разгледаме случая с Георги Марков, роден през 1929 г., талантлив български писател, автор на няколко романа и пиеси, по които се правят филми и се играят в българските театри, съсценарист на популярния телевизионен сериен филм „На всеки километър“. Един от приеманите за галеници на тогавашната власт, приближен и на Тодор Живков.
През 1969 г. заминава в Италия и след като престоява там близо година, отива в Англия. От 1971 г. сътрудничи, а от 1972 г. става служител на българската секция на радио Би Би Си и същевременно започва да сътрудничи на радио „Дойче веле“, а по-късно и на мюнхенската антисоциалистическа радиостанция „Свободна Европа“, където през 1975-1978 г. се излъчват и неговите 137 предавания от „Задочни репортажи за България“. В тях Георги Марков описва обществено-политическата и културната обстановка в България. През декември 1972 г. е осъден задочно на шест и половина години затвор за измяна на Родината и антидържавна дейност.
Георги Марков постъпва в лондонска болница на 8 септември 1978 г. и почива на 11 септември сутринта. В смъртния акт на болницата е записано, че е починал от „сепсис - отравяне на кръвта, предизвикано вероятно от отказ на бъбреците“. Още на другия ден след смъртта му английските медии обаче разпространяват версията, че е убит от Държавна сигурност, със съдействието на КГБ, по искане на Тодор Живков.
След три дни, при аутопсия на парче от бедрото му, извършена в Института за биохимични и растителни изследвания към военното министерство в Портън Даун е „открита“ миниатюрна сачма и вече се говори, че убийството е станало чрез изстрелването в крака му на сачма, пълна с отровата рицин, от чадър, докато минавал край автобусна спирка на моста „Ватерло“, в Лондон, на 7 септември привечер.
За случая с „българския чадър“ се вдига изключителен шум от английската и западната пропаганда. Само за периода от 12 септември до 31 декември 1978 г. в централните вестници на Англия се появяват 545 съобщения, а по радиото и телевизията се излъчват 93 предавания, посветени на случая „Марков“. Оповестява се подобно, но уж неуспешно покушение, което било извършено дванадесет дни по-рано в парижкото метро върху друг български емигрант - бившия служител на Държавна сигурност Владимир Костов. Той остава жив, макар че сачмата стояла в тялото му близо месец.
Правят се филми за Георги Марков, пишат се книги, основава се фондация на негово име.
Сагата около смъртта на Георги Марков се превръща в една от най-шумните антибългарски кампании срещу страната ни и нашите органи за сигурност в годините на “студената война”.
Английското разследване обаче не стига до никъде - не е открит вероятният извършител; няма нито един свидетел на убийството; не е открит шофьорът на таксито, в което уж се бил качил убиецът; не е установено оръдието на престъплението, но то в никакъв случай не било чадър; няма следи от отрова в тялото на Марков; не е идентифицирана отровата по сачмата.
Като доказателства се приемат твърденията на съпругата на Георги Марков -Анабел, на неговия приятел Тео Лирков, на откритието на д-р Дейвид Гал в Портън Даун, който „намерил“ случайно сачмата след три дни, и на заключението на Кристофър Грийн, водещ специалист по химически оръжия в ЦРУ, който твърди, че отровата е рицин.
През май 1979 г. Скотланд ярд прекратява разследването.
След края на “студената война” този случай отново е подет и разследван, този път със съдействието на българските власти, които започват досъдебно производство през 1990 г. През септември 2013 г. то е прекратено от прокуратурата поради това, че не е открит извършителят на убийството, а давността му е изтекла. И с категоричното „Писмено мнение“ на двамата следователи, приключили разследването, че „По време на разследването са положени изключителни усилия, обективност и старание и по безспорен начин е установено, че липсва мотив за убийство от страна на българското разузнаване. Липсват и каквито и да било доказателства в тази насока“.
И до ден-днешен обаче антикомунистическите сили в страната и в чужбина лансират като водеща версия за смъртта на Георги Марков убийство по заповед на Тодор Живков, организирано и осъществено от българското разузнаване, с изпълнител италианският гражданин, живеещ в Дания, Франческо Гулино.
По случая се пишат книги, правят се филми и излизат десетки материали в медиите - чуждестранни и български.
Синоним станаха понятията „Скитник“, под който псевдоним са класирани набираните материали за емигранта-писател в поделенията на Държавна сигурност, и „българският чадър“, с който била изстреляна в неговото тяло отровна сачма и за който самата английска полиция твърди, че такъв не е имало.
Измислят се и се съчиняват най-различни подробности от „подготовката и убийството“ на Георги Марков, например, че решението е взето на съвещание на страните от Варшавския договор; в разговор на Тодор Живков с Леонид Брежнев; от първите ръководители на страната, начело с Тодор Живков; от няколко генерали, начело с министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов, без да уведомяват Тодор Живков...
Авторите на тези версии се позовават прекалено много на твърденията на бившите служители на КГБ Олег Гордиевски и Олег Калугин, и двамата осъдени в Русия за предателство, и двамата свързани с английските и американските специални служби, които твърдят, че убийството е по искане на Тодор Живков пред Юрий Андропов, тогава шеф на КГБ.
Да не ви занимавам с другите лъжи и дезинформации.
Стигнаха до там да твърдят, че е убит, защото бил любовник (според други съпруг) на Людмила Живкова и понеже я изоставил, Тодор Живков е наредил да бъде убит.
Няма да ви занимавам и с другите версии за неговата смърт... Че е ликвидиран от английските специални служби, от контрола на които искал да се изплъзне и да се върне в България. Че е убит от българската емиграция. Вина се вменява и на лекуващите лекари в болницата „Сейнт Джеймс“, които не му поставят правилната диагноза, смятат първоначално, че става въпрос за грип и като следствие от това два дни го лекуват с аспирин.
Впечатляващ е фактът, че при извършените две ренгенови снимки не е открито „чуждо тяло“ в бедрото му.
При аутопсията, извършена в болницата, също не е била намерена сачма, а това е станало три дни по-късно при лабораторни изследвания в секретния институт в Портън Даун. Същевременно английските и френските учени, изследвайки сачмите на Марков и Костов, са категорични, че те не могат да поемат достатъчно количество отрова, която да убие човек.
Факт е, че заинтересовани сили прикриват истината за смъртта на Георги Марков. И тези сили са в Англия, където властите знаят много добре истината относно неговата смърт и кой и защо е използвал случая за антисоциалистически, антибългарски цели.
Да не забравяме, че това е времето на “студената война”, на непримиримо противоборство между двете социални сили в света, включително и между техните специални служби, при което се използват и тайни операции, целящи компрометирането на „вражеската“ страна.
Тази операция постига своята антикомунистическа цел, преследвана тогава от определени сили в Англия - да бъде компрометирана пред световното обществено мнение социалистическа България, най-верният тогава съюзник на Съветския съюз. За тях случаят е приключен след края на “студената война” и не представлява интерес. Ненапразно сачмата и чадърът вече са атрибут на музеите на Англия и САЩ.
* * *
Сега остава да ви припомня случая с „отравянето“ на Александър Литвиненко през 2006 г., вината за което се приписва на Федералната служба за разузнаване на Русия, но забележете, по лично разпореждане на Владимир Путин.
Подполковник Литвиненко е служител на КГБ и Федералната служба за безопасност (ФСБ) от 1988–1999 г. Уволнен е поради публичните обвинения, които отправя, че му е било разпоредено да убие Борис Березовски, руски милиардер и съветник на руския президент Борис Елцин. През 2000 г. нелегално отива в Англия, където получава политическо убежище. Издава книги, в които описва идването на власт на Путин като държавен преврат, организиран от ФСБ. Според него Путин и ФСБ са свързани с организираната престъпност в Русия и подкрепят тероризма по света. На 1 ноември 2006 г. Литвиненко се разболява внезапно, приет е в болница и след три седмици почива.
Лекарите приели, че има вирусна инфекция. След като състоянието му се влошило, те обръщат внимание на твърденията на Литвиненко, че е отровен. Първоначално смятали, че е отровен с талиеви соли. По-късно един от токсилозите изказва мнение, че симптомите наподобяват радиоактивно облъчване и предположил, че е отровен с радиоактивен талий. В предсмъртно писмо от 21 ноември, което той продиктувал на своя приятел Алекс Голдфарб, адвокат на Березовски, обвинява руския президент Путин за предстоящата му смърт.
След като почива, английските власти обявяват, че е бил отровен с радиоактивен изотоп полоний-210, който може да бъде притежание само на малцина хора, и то от страна с развита ядрена програма. Сещайте се коя е тази страна.
Смъртта на Литвиненко и публичното му обвинение, че руското правителство и лично Путин стоят зад неговото отравяне, се отразява широко от британските и световните медии. Разбира се, в антируски и антипутиновски дух. Твърди се, че имало списък на руски дисиденти, които трябвало да бъдат премахнати от руските специални служби и в този списък освен Литвиненко били включени Анна Политковская (руска журналистка, опозиционерка на Путин, убита в Москва на 7 октомври 2006 г.), Борис Березовски (противник на Путин, от 2000 г. живее в Англия и води борба за свалянето на Путин „със сила“ или чрез „безкръвна революция“, починал през 2013 г.) и други лица.
Според английските спецслужби било установено, че и други близки на Литвиненко били заразени с радиоактивния изотоп, но те останали живи.
Да, тази история вече ни е позната.
Абсолютно повторение с историята по отравянето на Георги Марков.
Тогава насочена основно срещу България, и косвено срещу Съветския съюз, сега е насочена срещу Русия. Тогава този, който иска и нарежда смъртта на Марков, е първият ръководител на България Тодор Живков, сега този, който иска и разпорежда смъртта на Литвиненко, е първият ръководител на Русия Владимир Путин.
На стр. 4
От стр. 3

Тогава отравят Марков с рицин, сега с полоний. Марков бил казал на жена си, че са го „убили агенти на българското правителство“, на Тео Лирков, че „Тия гадове ме ликвидираха“, а преди да изпадне в безсъзнание – на лекуващия лекар д-р Райли: „Аз съм отровен от КГБ и ще умра. Нищо не можете да направите“.
Два дни преди да умре, Литвиненко диктува предсмъртно писмо, в което обвинява Путин за убийството си. Тогава Владимир Костов бил стрелян със сачма, но останал жив, сега близки на Литвиненко били заразени с изотопа, но също останали живи. Тогава Олег Гордиевски и Олег Калугин най-ревностно поддържат тезата на убийството на Марков, сега същите се включиха и в поддържането на тезата за отравянето на Литвиненко.
Явно английските специални служби се надяват на късата памет на хората по света, за да повторят почти буквално двете операции, в провеждането на каквито очевидно вече са се специализирали добре.
И ето че сме в 2018 г., месец март.
Заедно с вас, уважаеми читатели на “Нова Зора”, всеки ден четем, слушаме и гледаме как „лошите руснаци“ се опитали да убият двойният агент Сергей Скрипал. Който е бил полковник от ГРУ (военното разузнаване) на Русия, вербуван е от английското разузнаване през 1995 г., на което срещу 100 хиляди долара е предал стотици руски сътрудници на ГРУ. Разкрит е и осъден през 2006 г. на 13 години лишаване от свобода. Разменен е през 2010 г. с руски агенти, лежали в затвора в САЩ. Отседнал да живее в малкото градче Солсбъри, Англия. И на 4 март, след като обядвал в местен ресторант в градчето с гостуващата му от Русия дъщеря, им станало лошо и припаднали на една от пейките край търговския дом в града.
В болницата било веднага установено, че е отровен с нервнопаралитичен газ, от който пострадали още 21 души. След часове вече е налице заключението, че този нервнопаралитичен газ е всъщност “произвежданият някога в Съветския съюз „Новичок“.
Тази идентификация е извършена в познатия ни вече институт в Портън Даун, който се намира на 12 км от Солсбъри.
Следва познатата ни вече история - веднага се извежда тезата, че Скрипал е отровен от руснаците по лично разпореждане на президента на Русия Владимир Путин.
Появиха се и „кошаревските“ свидетели - повечето руски емигранти, живеещи в Англия и САЩ, които започнаха да твърдят, че това е дело на Русия. Припомнят се случаи от миналото на опити за убийства на руснаци, живеещи в Англия – 14 били досега.
Антируската кампания се разгоря до небивали висоти. Защото лично министър-председателят на Англия Тереза Мей са ангажира с това обвинение и обвинявайки Русия в „нападение“ срещу Англия изгони 23 руски дипломати от Англия. Нейната позиция се подкрепя и от ръководителите на повечето западни страни, от ЕС, които се включиха в антируската кампания.
Между другото, нещо също познато от времето на Георги Марков. Тогава българското правителство се обръща към английските власти да му съдействат в разследването. Те отказват.
Сега отказват и на руснаците да им предоставят доказателствата и да им съдействат в разследването.
Да не ви занимавам с подробности от рода, че този газ отдавна не се произвежда в Русия и е унищожен под контрола на американците. Че неговата формула се знае в няколко западни страни, включително в Англия и САЩ, които са способни сами да го произвеждат. Още повече, че руският му създател живее от години в САЩ. Че според експерти, Скрипал, дъщеря му и останалите 21 човека отдавна трябваше да бъдат мъртви от неговото въздействие. Че неговият вербовчик и пряк ръководител от МИ-6 Пабло Милер, вече като пенсионер, работи във фирма „Орбис“, с офис и в Солсбъри, която се е занимава с активна антируска пропагандна дейност, често пъти съчинявайки своите обвинения.
Да споменаваме ли, че за Русия не е изгодно седмица преди изборите (вече отминали) за президент да убива Скрипал, че това е могло да стане, докато е лежал в руския затвор, че доброволно го е разменила с арестувани от чуждо разузнаване свои агенти и че той отдавна не е носител на секретна информация.
* * *
Спирам дотук.
Пак казвам, всеки мислещ човек може сам да направи своите заключения и изводи.
Но в момента си спомням българската приказка за лъжливото овчарче. А също и поговорката „Един път стомна за вода, втори път стомна за вода, третият път се счупила“...
21 март 2018 г.